02
Пон, Окт
23 Нови статии

Звезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивна

Известният руски икономист, експерт по статистика и публицист Михаил Хазин е роден през 1962 в Москва. Завършва статистика в Московския държавен университет. По-късно работи в Държавния комитет по статистика и е банков консултант. През 90-те години ръководи Отдела за кредитна политика на руското Министерство на икономиката и е зам. началник на Икономическото управление към Президента на Русия. От 2002 е президент на експертната консултантска компания Неокон, занимаваща се със стратегическо прогнозиране. Автор е на стотици публикации и на няколко книги, включително на появилия се през 2003 бесселър "Залезът на империята на долара и краят на Pax Americana", в който прогнозира глобалната финансово-икономическа криза, започнала през 2008. Член на Висшия съвет на Международното евразийско движение.

- Как бихте коментирали развитието на интеграционните процеси, довело да подписването в края на май на договора за създаването на Евразийския икономически съюз (ЕАИС)?

- Бих предложил следната гледна точка. Налице са процеси, които съвпадат с глобалните тенденции, както и такива, които се развиват в точно обратната посока. През 90-те години на ХХ век и дори през първата половина на периода 2000-2010 тази глобална тенденция беше насочена към усилване процеса на глобализация. В този смисъл всички регионални интеграционни процеси, на практика, работеха против основната глобална тенденция. Тоест, те бяха твърде скъпи и, като цяло, беше много трудно да продължат да се развиват и да не се допусне да бъдат прекратени. Илюстрация за това, колко скъпо е поддържането на тези процеси е Европейският съюз. Там се харчат луди пари само и само всички да са доволни, защото ако не са, няма да им е изгодно да останат в Съюза. Виждаме как малките страни-членки на ЕС, като тези от Балтика или Южна Европа, които бяха включени сравнително скоро, загубиха много от присъединяването си към Съюза. Разбира се, налице беше мощна пропаганднна кампания, прокарваща определена проевропейска идеология, налице е и елит, за който всичко това е изгодно. От гледна точка на обективните тенденции обаче, нещата изглеждат ясни. От 2008 насам тази ситуация започна да се променя. Защото механизмът за стимулиране на търсенето посредством емисията на долари престана да работи. Затова остават два варианта за развитие на събитията. Или европейците следва да се въоръжат с огромно търпение тъй като спадът на жизненото равнище на населението и, съответно, на икономиките е много голям (почти двукратен) и за Европейския съюз, и за САЩ, или пък трябва да се замени механизмът за поддържане на търсенето с помощта на емисията на долари с други, т.е. с регионални емисионни центрове. Така, след 2008 регионалната интеграция се очерта като водеща глобална тенденция, измествайки глобализацията. Пак по тази причина впрочем, всички опити през 90-те и началото на 2000-те да бъде създадено нещо на мястото на рухналия СССР не бяха успешни и обикновено се ограничаваха само с декларация на намерения. Сега обаче, нещата се промениха.

- Смятате че процесът на глобализация все повече остава в миналото?

- Глобализацията се разпада. Всичко, което се случва днес в Украйна, в Близкия Изток, в Северна Африка и на други места, са опити със сила да бъдат спрени тези процеси, които обективно няма как да бъдат преустановени. Тоест, САЩ, които бяха свикнали, че всички процеси в света се развиват в тяхна полза, а след разпадането на СССР бяха сигурни и, че вече никой не може да им попречи, внезапно откриха, че глобалните тенденции се променят. Американците не могат да осъзнаят, или по-скоро не са склонни да признаят факта, че дълбочинните механизми на кризата противоречат на тяхната фундаментална идея. Условно казано, концепцията, която е заложена в основата на теорията за кризата, се базира на идеята за края на капитализма. А Западът просто не приема тази идея.

- Тоест, смятате, че е дошъл и краят на теорията за цикличното развитие?

- Теорията за цикличното развитие вече не работи. Най-общо казано, тя работеше в рамките на глобалния цикъл, в рамките на глобалната тенденция. Само че тази тенденция се промени. Предстои началото на нови цикли, старите вече няма да функционират. Именно поради това е некоректно да определяме сегашната световна финансово-икономическа криза като "рецесия". Рецесията е цикличен термин, докато мащабите на сегашният спад и депресия са такива, че в никакъв случай не може да се говори за рецесия.

По тази причина, това, което се случва днес в рамките на развитието на Митническия съюз, представлява опит за създаване на такъв регионален емисионен център.  Тъкмо поради това възможността за присъединяване към Митническия съюз, освен от Армения, Киргизстан и някои други държави от ОНД, се обсъжда съвсем сериозно от страни, които никога не са били част от СССР. Това са Турция, Израел, Иран, Индия и Виетнам. Необходимо е обаче формирането на Митническия - Евразийския икономически съюз да става бавно и постепенно, защото ако този процес изкуствено се ускори, рискуваме да се окажем в същия капан, в който попадна Европейският съюз.

- Смятате че става дума за присъединяването на тези държави към Митническия съюз, или по-скоро за формирането на нов, алтернативен силов център?

- Разбира се, става дума за създаване на нов алтернативен център. Що се отнася до политическия елемент обаче, той не вълнува особено въпросните страни, той като в момента те дори не са регионални лидери. Турция например се опита да стане такъв лидер в рамките на пространството на някогашната Османска империя, но получи силен шамар от страна на исляма. Много ясно и беше показано, че плановете и няма как да се реализират. Това разбира се, няма да попречи на Анкара за заеме своята ниша, защото в икономически план, тя упражнява силно влияние върху немалко държави от региона. Макар че и тук не всичко върви гладко. Дори в Азербайджан идеята за евентуално обединение с Турция, под каквато и да било форма, поражда силни съмнения. В Баку се опасяват, че ако това се случи, те ще се превърнат в "господин Никой", а в Анкара се тревожат, че Азербайджан ще започне да "изсмуква" турските ресурси.

- Но нима и в Митническия съюз, поне в рамките на бившия СССР, не се очертава същата схема? Нали и там участват съвършено различни икономики - силно различаващи се в ресурсно отношение. Освен това, Москва, както показват преговорите в рамките на Съюза, също не е склонна да споделя ресурсите си.

- Не е така. Нещата са различни, защото в Митническия съюз съществуват определени схеми - т.е. определени договорености и, което е най-важното, има две държави, които разполагат с огромни природни ресурси, които те, на практика, могат да споделят с останалите. Това са Русия и Казахстан. Що се отнася до Армения, присъединяването и към Митническия съюз на практика означава следното. На фона на останалите участници, арменската икономика просто не се забелязва. Тя е много малка. Арменската диаспора обаче е втората след еврейската в света по своята сплотеност и влияние. Присъединяването на Армения към Митническия съюз означава, че тази диаспора (в по-голямата си част, разбира се) признава, че интеграционните процеси в рамките на ЕАИС са правилната стратегия, имаща голямо бъдеще. А тя е изключително мощен инструмент за влияние в света. Арменци живеят навсякъде: и в континентална Европа, и в близкоизточния регион, и в Америка. И тази диаспора притежава съвсем различна визия. Тези хора оценяват ситуацията отстрани, през друга призма и други параметри. Проблемът за споделянето на ресурси, както и други въпроси, по които в момента текат сериозни дискусии сред членовете и кандидатите за членство в Митническия съюз - всичко това са детайли. Ясно е, че всеки от участниците ще се опита да си извоюва по-добри позиции. Затова ще спорят и дори ще се карат по време на преговорите, но след това - в кулуарите, ще си стискат ръцете и ще декларират, че са постигнали голям пробив. Което, в общи линии, си е точно така.

- Как следва да се реши проблемът с конфликтните зони в рамките на новата (както твърдите вие) глобална тенденция за укрепване на регионалните интеграционни обединения?

- Да вземем например Балканите. Това е традиционна зона на руските интереси, затова следва да сме наясно, как да разговаряме с турците. Защото това е и традиционна зона на турските икономически интереси. В исторически план, Балканите са попадали в зоната на интереси на Персийската империя, на Рим и Византия, на Османската империя. Това е уникален регион, към който Турция не е равнодушна. Тя обаче не е в състояние да наложи политическата си доминация в него и затова се нуждае от руския политически чадър. Тоест, ще и се наложи да се споразумее с Москва и това споразумение може да бъде постигнато в рамките на Евразийската интеграция.

В Кавказкия регион се очертава подобна схема. Ако Армения влезе в Митническия съюз, Азербайджан вероятно ще я последва. В Баку просто не могат да допуснат Русия да действа изключително на арменска страна. Така поне мисля аз. Между другото, при подобно развитие доста бързо може да бъде решен и проблемът с Нагорни Карабах.

- Интересно, как може да стане това?

- Схемата е доста проста. Формално признаване на суверенитета на Азербайджан и широка автономия за арменското население в самия Карабах, както и освобождаване на азербайджанските райони, които бяха окупирани от арменците за да се гарантира зона на сигурност около областта, с последващото им демилитаризиране.

- Плюс предоставяне на мандат на Москва за гарантиране на сигурността в района?

- Струва ми се, че това няма да е необходимо, тъй като на практика малцина там са склонни да се сражават и ако съответните споразумения бъдат подписани, хората няма да воюват. Разбира се, всичко това няма как да стане факт още утре, но първите стъпки в тази посока могат да бъдат предприети достатъчно бързо.

- Свидетели сме на задълбочаваща се пропаст между (условно казано) Запада и Москва. Най-вероятно в Украйна няма да бъде осъществена истинска федерализация, макар да е възможно тя да получи статут на нечленуваща във военни блокове държава. На практика е налице процес на отдалечаване между Русия и Молдова, където изглежда все по-вероятно да бъде възродена идеята за обединяване с Румъния. Грузия пък е на подстъпите към НАТО. Как следва да действа Москва на фона на този разширяващ се тектоничен разлом?

- Всичко ще се решава в рамките на новите глобални тенденции, т.е. в рамките на регионалните интеграционни процеси. Именно поради това Грузия, макар и не толкова забележимо, вече се движи в обратната посока. Всяка държава от този регион или продава нащо на Север (т.е. на Русия), или не продава нищо. Грузия не може самостоятелно да изхрани собственото си население. Това е невъзможно, защото тази страна не произвежда нищо,           което да е по-евтино от турския внос. Затова грузинските пазари са на Север и това е факт. Трябва да сме наясно, че при евентуално глобално споразумение между Русия и Турция, всички проблеми в Южен Кавказ могат много лесно да бъдат решени. Разбира се, не бива да забравяме за Иран, макар, че и той не представлява кой знае какъв проблем. В този локален геополитически силов баланс Армения разчита на Иран, а Азербайджан - на Турция.

- Съгласете се обаче, че Иран е много труден партньор и постигането на споразумение с него няма да е лесно.

- Наясно съм с това. Иран и Турция също започват постепенно да се сближават, най-вече в рамките на антиамериканските си позиции. Тук обаче говоря най-вече за глобалните тенденции, затова нека оставим настрана локалните сблъсъци. Ако обаче доминираше някаква противоположна на регионалната интеграция глобална тенденция, независимо от всички опити за постигане на споразумения, те биха изглеждали малко вероятни. Но тъй като нещата са точно обратните, смятам, че в крайна сметка събитията в Украйна ще се развият по благоприятен от гледна точка на Евразийската интеграция начин и единствената част от нея, която ще се откъсне, е Галиция, която всъщност въобще не ни е необходима.

- И къде ще отиде тя?

- Ще отиде в сферата на влияние на Западна Европа. Всъщност, тя и е необходима, защото това, което се случва днес в тази част на континента е реализацията на един стратегически проект, представляващ втория опит на старите континентални елити на Европа, които са свързани със земята и чиито главен координатор е Ватиканът, да вземат реванш за разгрома си в Първата световна война. Именно тези елити заложиха навремето на Хитлер и отново загубиха, затова след това им се наложи прекалено дълго да останат в сянка, но напоследък започнаха отново да излизат на светло. Те обаче имат сериозен проблем - Холокостът и породеното от него законодателство, затова се нуждаят от някаква "свободна зона" в Европа, където биха могли да стартират възраждането на своята националистическа идея. Галиция е идеалното място за това, тя представлява своеобразна "сива зона". Там могат да се прокарват и разпространяват всякакви идеи, но тя трябва да бъде отделена от Киев, включително и защото засега той се контролира от американците.

{backbutton}

Звезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивна

Orville Schell, John Delury, Wealth and Power: China’s Long March to the Twenty-First Century.  496 pages, Random House, 2013

От 90-те години на миналия век насам американската политика към Китай се основаваше на идеята, че нарастването на китайското благосъстояние и укрепването на международното положение на страната съвсем естествено ще доведат до вътрешнополитическата и либерализация. В началото на миналото десетилетие администрацията на Буш-младши също се надявяше, че Пекин ще се превърне в "отговорен член" на международна общност. През тези години значително нарасна икономическата и дипломатическа тежест на Китай, превърнал се във втората най-голяма световна икономика. Китайските лидери определят страната си като "велика държава" наред със САЩ. В същото време Китайската компартия запазва монопола си върху политическата власт и в навечерието на сериозни международни събития, като Олимпиадата през 2008 например, значително ограничава активността на местните правозащитници, адвокати и други привърженици на либералните реформи. На международната сцена Пекин все по-често изявява претенциите си за различни спорни територии, подкрепяйки ги с военна сила, както и с икономически лостове, включително заплахи за прекратяване на търговията с някои видове стоки.Ако преди китайският политически елит поне демонстрираше някакъв интерес към демократичните ценности и международните норми, днес той активно рекламира собствения си модел като алтернатива на т.нар. "западна система". Защо американските политици един след друг допуснаха и продължават да допускат толкова сериозни грешки в опитите си да разберат Китай?

На първо място, те игнорираха сигналите, които дава съвременната история на Китай и неговата Комунистическа партия и които би трябвало да ги накарат да се усъмнят в представата си за неизбежността на китайската либерализация и възприемането на нормите и правилата на международните институции. Все пак, както се казва "по-добре късно, отколкото никога" и Орвил Шел и Джон Делюри анализират тези сигнали във великолепното си фундаментално ново изследване "Богатството и силата: дългият път на Китай към ХХІ век". Шел, който е бивш декан на Факултета по журналистика на Калифорнийския университет в Бъркли, днес ръководи центъра на Азиатското общество за американско-китайски отношения. Делюри пък е историк, завършил Йейлския университет, който в момента преподава в Сеулския университет Йонсей. В книгата си двамата автори отлично съчетават научната ерудиция и характерното за журналистите предпочитание към ярките и показателни детайли. Те оживяват монографията си с биографични скечове, посветени на ключовите представители на китайската интелигенция и политика през ХІХ и ХХ век.

Китайското национално възраждане

Според тях, китайското национално възраждане, дефинирано с понятието "фуцян" (богатство и сила), е изначалната цел на всички тези исторически фигури. В течение на два века китайският елит се опитва да трансформира срама от униженията, на които е подложена страната през ХІХ век, когато чуждестранните държави нееднократно се възползват от военната слабост на Китай, в онази енергия, която следва да захрани китайски възход и да поправи мъчителното минало. Дори когато някой от представителите на този елит се опитва отвреме навреме да прокарва западните ценности, тези опити са мимолетни и се предприемат само тогава, когато изглежда, че либералната демокрация би могла да обогати и укрепи държавата. В увода към книгата си, Шел и Делюри акцентират върху общото във всички тези случаи: "За разлика от демократичната политическа реформа на Запада, която се базира на вярата в определени универсални ценности и човешките права, които произтичат ако не от природата, то от Бога, и затова имат право на съществуване и трябва да бъдат спазвани, без оглед на резултатите от тях, доминантната реформаторска традиция в Китай се развива на основата на един по-утилитарен подход. В нея основно внимание се отделя на връщането на Китай на позициите на силата, затова всяко средства за постигането на тази цел, би трябвало да се използва... Демократичното управление в различните етапи от противоречивото китайско минало интересува реформаторите не защото съдържа свещените и органично присъщи демократични свободи, а защото би могло да направи страната по-динамична, а следователно и по-силна".

За китайския елит значението на властта и силата, разглеждана като производна на икономическата и военна мощ, превъзхожда всяко сериозно отношение към човешките права и върховенството на закона, както вътре в страната, така и в чужбина. Елитът гледа на света през призмата на стремежа към властта. Става дума за безпощадно съперничество, в чиито рамки основната единица е държавата, а не личността или гражданинът. Макар че тази визия напълно противоречи на съвременните западни норми, тя е много характерна за европейските държавници от ХІХ век, като Ото фон Бисмарк например. Тя изключва подкрепата за истинската политическа либерализация, водеща до ангажирането на масите във властта. Водещите китайски теоретици и държавници смятат именно себе си за най-важния елемент в неистовия стремеж на Китай да изпревари и надмине всички останали. Съответно, те са убедени, че имат правото да трупат големи лични състояния и да укрепват собствената си власт и влияние.

Според Шел и Делюри, именно това обяснява, защо в Китай не се извършва демократизация и тъкмо тук откриваме най-голямото достойнство на труда им. В същото време те очертават вътрешните основи на китайската външна и военна политика. Макар че авторите се концентрират почти изцяло върху вътрешните събития в Китай, чрез своя анализ те оформят ключовия контекст за разбиране на китайската стратегия и нейните основи, опирайки се на трудовете и идеите на основните фигури в страната през последния век и половина от Опиумните войни насам. Така например, те представят на читателя един реформатор от ХІХ век, чиято програма за модернизация на флота и „добронамерена експанзия” в Югоизточна Азия и Русия Пекин продължава да следва и днес. Начинът по който авторите описват икономическия „гуру” на Дън Сяопин – Чжу Жунцзи, ни позволява да разберем, как и защо Чжу заблуждава западните си колеги, че е искрен и убеден привърженик на свободния пазар, макар всъщност никога да не е възнамерявал да се отказва от държавния капитализъм. От момента на появата на съвременната държава, водещите мислители и държавници в Китай си поставят за цел възраждането му като могъща световна сила. Според тях, тази цел оправдава всички средства, което им позволява да устройват заговори, да плетат интриги и да използват сила както против реалните и потенциалните противници, така и против съюзниците си.

В книгата се разказва за инициаторите на китайския възход от дъното, до което страната достига в края на управлението на династията Цин, когато западните държави и Япония нанасят на деморализираната и разпадаща се империя поредица от поражения. Както се твърди в официалните учебници по история на Китай, които са задължителни за всички днешни ученици, списъкът на претърпените унижения включва Опиумните войни през 1839-1842 и 1856-1860, първата китайско-японска война през 1894-1895, въстанието Ихетуан през1900 и Парижката мирна конференция от 1919, според чието решение Япония получава германските колониални концесии на полуостровите Шандун и Ляодун (в същото време в китайската история съзнателно се принизява значението на въстанието на тайпините, превърнало се в истинска гражданска война, разтърсила страната през 1850-1864, макар че този чисто вътрешен конфликт нанася поредния мощен удар върху династията Цин). Сред дейците от онзи период, на които авторите на книгата отделят специално внимание, са реформаторите-интелектуалци от ХІХ век Вей Юан (1794-1857) и Фън Гуйфън (1809-1874); последният активен държавник от династията Цин – императрицата-майка Цъси (1835-1908), мислителят от началото на ХХ век и автор на тезата за Китай като „болния човек на Азия” Лян Цичао (1873-1929), основателят на националистическата партия Гоминдан Сун Ятсен (1866-1925), инциаторът на „Движението 4 май” Чен Дусю (1879-1929) и наследникът на Сун Ятсен начело на Гоминдана Чан Кайши (1887-1975), който губи гражданската война в Китай и е принуден да бяга в Тайван. Последният император от династията Цин абдикира през 1911 и Китай остава раздробен и слаб през целия дълъг период на японските интервенции и гражданската война, започнала след края на Втората световна.

След това авторите насочват вниманието си към лидерите на Китайската компартия Мао Цзедун (1893-1976) и Дън Сяопин (1904-1997), както и към Чжу Жунцзи, който (макар мнозина да се съмняват в това) има най-голяма заслуга за икономическия растеж на Китай през 90-те години. Последният в тази поредица е Лю Сяобо, получил Нобелова награда за мир през 2008, който оттогава насам се намира в затвора. Лю се различава от всички споменати по-горе фигури по това, че е убеден демократ. Шел и Делюри посочват, че: „въпреки епизодичната поява на блестящи инакомислещи либерали, призивите им за демокрация не се превръщат в основната движеща сила в съвременната китайска история, поне досега”, подчертавайки, че далеч по-мощна движеща сила в случая е стремежът за възстановяване на някогашната мощ и богатство на Китай. В същото време те завършват книгата си с характерната за Запада оптимистична нотка: "Тъй като днес тези цели се реализират на практика, дали китайците няма да поискат изграждането на едно по-открито и правово общество, в което да могат да се наслаждават на материалното си благосъстояние и да играят по-сериозна роля при вземането на решенията за това, кой и как трябва да ги управлява? Дали стремежът на китайските лидери да спечелят уважението на международната общност няма да ги стимулира да въведат една по-консенсусна и дори демократична форма на управление?".

Необходимият авторитаризъм

Въпреки че авторите и задават подобни въпроси, книгата на Шел и Делюри кара читателите да се съмняват, че подобна промяна наистина е възможна. В своя анализ за вътрешната еволюция на Китай те обясняват, защо устойчивият авторитаризъм в страната се оказва закономерен и отразява дълбоките убеждения на елита, формирали се като минимум в течение на последния век и половина. Авторите смятат, че тези убеждения вероятно ще попречат на Китай да стане, както казват на Запад, "отговорен играч". С изключение на Лю Сяобо, централните фигури в книгата им са твърдо убедени, че богатството и мощта са неразривно свързани и са основен ориентир в международните отношения. Според тях, успехите в международната търговия съвсем естествено пораждат геополитическо превъзходство, осигурявайки необходимите ресурси за развитие на въоръжените сили и гарантирайки глобалното влияние на Китай. Освен това те смятат, че за възстановяването на китайското лидерство в света, където доминират отношенията на богатството и силата, страната следва да води политика на "укрепване на собствената мощ" ("цзицзян") с всички възможни средства, както и да се придържа към принципите на т.нар. realpolitik, които, в частност, предвиждат усвояването на уроците на противниците и техните стратегии за постигане на победа. Китайските лидери отдавна са осъзнали, че в периода на "обучение и натрупване на сили" страната им следва да се съобразява с по-силните държави. Следвайки логиката на realpolitik обаче, Пекин е длъжен да се опита да ерозира и разедини враждебните коалиции и да експлоатира по-слабите държави. Накрая, китайските реформатори от последните години на ХІХ век възраждат два класически конфуциански принципа, свързани с "хармонията" и "позора". Тези принципи са актуални и днес и напомнят за ограничеността, инерционността и антидемократичния характер на китайската политика. По този начин Шел и Делюри дават да се разбере, че водачите на Китайската компартия водят страната по пътя, начертан още преди век и половина, когато Китай все още е империя, а международните отношения се определят от битката между "колониалните титани". Тоест, Китай формулира днешния си подход към вътрешната политика и международните отношения именно в този контекст от ХІХ век.

Именно в средата на ХІХ век Вей Юян формулира много от темите, придобили определящо значение в усилията на китайските модернизатори през следващото столетие. След избухването на Първата опиумна война Вей е непосредствен наблюдател на последвалите събития. След като на няколко пъти се проваля на изпитите за императорски чиновник, независимо от своята обещаваща научна кариера, той става консултант на провинциалните власти и натрупва скромно състояние, инвестирайки в търговията със сол в Янчжоу на брега на река Янцзъ. Именно там Вей става свидетел на успешната атака на британските военни кораби срещу Шанхай. В отговор на болезненото поражение на Китай от британските части, наброяващи само няколко хиляди души, той формулира концепция, в която се съчетават идеи, заимствани от древнокитайската философия, с неговите собствени мисли и изводи за съвременното изкуство на държавното управление и войната. При това Вей съзнателно не се обръща към такъв традиционен източник на идеи, като конфуцианството, предпочитайки конкурентната му "легистка школа". Така, ако конфуцианството приема за "единствената законна и ефективна основа на доброто управление", "благоволението, правилата на приличието, спазването на ритуалите и обществената хармония", легизмът акцентира върху необходимостта от "обогатяване на държавата и укрепване на военната и мощ" (лозунгът "фугуо цзянбин", т.е. "богата страна, силна армия"). Вместо конфуцианската идея за управление, основаващо се на добродетелта, легиститите лансират концепцията за "управление базиращо се на закона", дефинирайки го като система от стимули, използвани от владетеля за да гарантира лоялността на своите поданици. Както посочват Шел и Делюри: "Тези древни китайски превърженици на реалната политика, се отнасят крайно критично към конфуцианството, смятайки го за "морализаторски безмислици". И тъй като не са склонни да вярват в добрите намерения, те смятат богатството и мощта за единствено мерило за успеха или провала на една политика".

В подобен контекст реалната политика се превръща в чисто прагматичен и основаващ се на конкретните резултати подход не само във вътрешен план, но и в международните отношения. Както посочват Шел и Делюри, Вей е вярвал, че западните държави, като Великобритания например, "развиват търговията, с помощта на своите армии", от което следва, че "военната и търговската мощ са взаимносвързани". Тези идеи се споделят и от по-късните представители на китайския елит, включително от Сун Ятсен, който посочва през 1914: "На Запад интересите на държавата и търговията съвпадат и просперират съвместно... Националната отбрана не може да функционира без пари, а парите за армията не могат да бъдат събрани без търговия. Причината, поради която Западът е готов, подобно на тигър, да атакува останалия свят, включително да заплашва Китай, също е свързана с търговията".

Акцентът, който поставя Вей върху богатството и силата, както и привързаността му към "легизма" или поне скептичното му отношение към постулатите на конфуцианството за монопола, постигнат по цивилизован начин, му помагат да се противопостави на традиционната склонност на китайците да отхвърлят всичко чуждестранно като "непълноценно" и "низкокачествено". В трактата си, посветен на Първата опиумна война, Вей декларира, че Китай следва да трупа богатство и мощ за да възстанови имперското си величие. С други думи, той се нуждае от "самоусъвършенстване и самоусилване" ("цзисю цзицян") и може да го постигне само "заимствайки" (т.е. купувайки и копирайки) техника и технологии от чужбина, осъществявайки паралелно с това необходимите вътрешни реформи. Тази постановка - за закупуването на определени западни стоки и последващото им използване за укрепване позициите на Китай срещу Запада - придобива ключово значение за следващите поколения китайски модернизатори, също както и духът на realpolitik, характерен за "легистите". Тъй като слабите държави са обречени да станат плячка на силните, Китай следва упорито да работи за натрупването на собствено богатство и мощ, отстъпвайки и подчинявайки се по необходимост на по-силния и, в същото време, стремейки се да се поучи от него и впоследствие - да го отслаби. Шел и Делюри посочват, че Вей споделя идеята за отслабването на западните противници на Китай чрез сблъскването им един с друг ("използвай варвари за да контролираш други варвари"). Това се превръща в класическа уловка на Пекин. И, накрая, "самоусилването" изисква разузнаване и натрупване на информация за другите държави, така че да бъдат изяснени слабите им места и да могат да бъдат ерозирани враждебните на Китай алианси с дипломатически средства. Както подчертават Шел и Делюри, след края на Първата опиумна война, Вей съжалява, че династията Цин твърде слабо е познавала системата на международните отношения във външния свят, поради което не е могла да се възползва от противоречията между Великобритания, от една страна, и Франция и САЩ, от друга, макар че французите и американците неведнъж са и предлагали подкрепата си.

Да разгромиш противника със собственото му оръжие

Интелектуалният наследник на Вей - Фън Гуйфън, развива идеито му за "самоусилването" и заимстване на "методите и прийомите" на чуждите държави. Подобно на Вей, Фън, също не успява да стане имперски чиновник. Той е съвременник на хаоса по време на Втората опиумна война и мащабното въстание на тайпините (1850-1864). Шел и Делюри, акцентират върху въпроса, който Фън поставя след поражението на Китай от френско-британския експедиционен корпус и в резултат от гражданската война, в която загиват двайсет милиона души и която на практика слага край на управлението на династията Цин: "Територията ни е осем пъти по-голяма от тази на Русия, десет пъти по-голяма от тази Америка, сто пъти по-голяма от Франция и двеста пъти от Англия. Защо те са малки, но силни, а ние сме големи, но слаби?". Отговорът, който дава, се съдържа в издадения от него през 1860 манифест, озаглавен "Неортодоксални идеи от една колиба край Бин" (1), в който, подобно на Вей, твърди, че: "би било идеално, ако използваме китайската етика и учения като основа, допълвайки ги с методите на чуждестранните държави за натрупване на богатство и мощ". Според Фън: "Ако системата не е добра, независимо, че сме я наследили от древността, трябва да я отхвърлим. Ако системата е добра, трябва да я следваме, дори ако тя е създадена от народи, които смятаме за нецивилизовани".

Следвайки препоръките на Вей, че Китай трябва да разширява познанията си за другите държави (включително за да може по-лесно да ги настройва една срещу друга), Фън иска от императора да съдейства за обучението на китайци в чужбина. Шел и Делюри отбелязват, че молбата му получава положителен отговор, въпреки противодействието на конфуцианците, защитаващи класическото китайско обучение. Днес Китай изпраща да учат в чужбина повече студенти, отколкото която и да било друга държава в света. Освен това, той разполага с най-голям брой владеещи английски език лингвисти измежду неанглоезичните държави. Тези усилия отчасти обслужват дипломацията и търговията, но до голяма степен са насочени към реализацията на целите на "самоусилването", т.е. за увеличаване военната мощ на страната. В появилия се наскоро доклад на американския аналитичен център Project 2049 Institute се посочва, че най-голям брой отлично подготвени китайски лингвисти си намират работа в киберподразделенията на националната армия.

Идеите на Фън за "самоусилването" вдъхновяват появата в Пекин на едноименно реформаторско движение, а през 1896 провинциалният администратор Чжан Чжидун дори получава от императрица Цъси разрешение да създаде "армия за самоусилване". В същото време, подкрепата от страна на Фън на лансираната от Вей идея да се копира всичко полезно от Запада, помага за нейната практическа реализация. Както посочват Шел и Делюри, Чжан формулира прословутия лозунг, че "китайското обучение си остава основата, но западните познания следва да се използват за практически цели". В началото на ХХ век Сун Ятсен също използва терминологията на "самоусилването", обявявайки се за възприемането и използването не само на западните знания и технологии, но и на модерната републиканска система на управление. Освен това, той призовава за свалянето на династията Цин: "Бъдещето на Китай напомня изграждането на железопътна линия. Ако строяхме жп линия, какъв локомотив щяхме да използваме: онзи, който е създаден пръв (т.е. династичното управление), или най-съвременния и най-ефективния?". В същото време обаче, интересът на Сун към републиканската форма на управление е съвсем практически. В прочутата си декларация от 1924, озаглавена "Трите народни принципа", наред с подкрепата за правата и свободите, той извежда стремежа към единство и колективизма: "Личността не бива да разполага с прекалено голяма свобода, но нацията трябва да има пълна свобода. Когато нацията може да действа свободно, Китай ще стане силна държава". През последните години от живота си Сун демонстрира интерес към друг чуждестранен политически модел - ленинизмът, тъй като в основата му е партийната дисциплина. По този начин той демонстрира, че положителното му отношение към републиканството има чисто утилитарен характер, доколкото Сун го смята за най-обещаващата политическа технология, която може да бъде използвана в интерес на Китай.

Начинът на мислене от края на епохата Цин и републиканската епоха оказва влияние върху мнозина по-късни китайски държавници, като започнем с Мао и наследника му Дън Сяопин и свършим със сегашното поколение комунистически лидери. Всички те се обявяват за използване на западния опит и за съхраняване на китайската същност. Така, Мао говори за необходимостта марксизмът да се приспособи към китайската специфика. На свой ред, Дън се обявява за използване на западния опит и принципите на пазарната икономика при изграждането на социализма "с китайско лице", а днешното поколение привърженици на този подход призовават за активно "заимстване" на западните индустриални и военни технологии. Доказателство за това са мащабните усилия на Китай да се сдобие с американска интелектуална собственост, използвайки за целта кибершпионажа, както и по-традиционни разузнавателни средства (2). Казват, че имитацията е най-искрената форма на ласкателство, но в този случай имитациите следва да се приемат като доказателство за настойчивите и последователни стремежи на китайския елит. Пак ще подчертая, че тук целта не е превръщането на Китай в подобие на САЩ, т.е. в демократична държава, подкрепяща възникналата след Втората световна война международна система. Целта по скоро е съхраняването на властта на Китайската компартия и максималното усилване на Китай, така че Пекин да може да работи за нов световен ред, съобразен със собствените му интереси.

Как ще изглежда светът, доминиран от Китай

Какъв ще бъде светът, в който китайците ще диктуват хода на събитията? Неговите детайли не са съвсем ясни, но въпреки това можем да очертаем някои разлики от сегашния световен ред. Вместо да акцентира върху достойнствата на личността и гарантирането за всички на определени фундаментални права, защитени от закона, китайският ред ще се основава на обществения колектив и неговата стабилност, като основен приоритет. Там, където Вашингтон се опитва да отстоява свободата на избор, Пекин прокарва идеята "датун" ("великата хармония" или "великото единство"). Неортодоксалният подход на Вей Юан към конфуцианството се обяснява отчасти с вярата му, че историята няма цикличен (с възхода и упадъка на отделните династии), а линеен характер, и върви напред към епохата на "великата хармония". Шел и Делюри смятат, че Вей принадлежи към мислителите, според които дори самият Конфуций е споделял това схващане за историята и тайно е стимулирал използването на методите на реалната политика "за съхраняване на реда в света" до настъпването на епохата на "великата хармония". Подобно на доктрината за "самоусилването" на Вей и нейните изисквания,  визията му за realpolitik, като средство, и за "датун" ("великата хармония) - като цел, се запазва и след смъртта му, продължавайки да функционира до ден днешен.

В края на ХІХ век Китай търпи най-съкрушителното поражение в историята си, губейки Първата японско-китайска война. След този разгром и на фона на болезнената травма, нанесена на страната, ученият-реформатор и интелектуален наследник на Вей Юан и Фън Гуйфън - Лян Цичао, пише предисловието към поредното издание на труда на Вей за "легизма" и изкуството на държавното управление. В него той посочва: "тези, които са отворени за новото, ще просперират и укрепват, а онези, които се ограничават със старото, ще отслабват и съхнат". Духовният наставник на Лян Цичао - Кан Ювей, който е съветник на племенника на императрица Цъси по време на 102-дневното му управление през 1898, публикува през същата година книга озаглавена "Датун Шу" (Книга за великата хармония). Макар че Кан е ангажиран с усилията си да накара слабия император от династия Цин да реформира и укрепи своя режим, това не му пречи да отделя време за съчиняването на тази "хармонична утопия". Тук е мястото да напомня, че Кан се движи в същите научни среди, в които и Вей Юан и споделя идеята за линейния характер на историята, постигането на "великата хармония" като крайна цел и практическата полза от реалната политика в периода докато тя стане факт. По-късно Мао Цзедун споделя пред симпатизиращия му американски репортер Едгар Сноу, че се отнася с изключително уважение към Лян и Кан и, че на млади години е препрочитал книгите им, докато не ги е научил наизуст. На свой ред, американският политолог от китайски произход Шипин Хуа отбелязва, че следващите ръководители на Китайската компартия без колебание са прокарвали "великата хармония" като идеал, което не им пречи да поддържат изключващите я по-близки цели, изглеждащи им по-лесно постижими. Според него: "жизнеността на идеала за "великата хармония" също говори за това, че постепенното придвижване на Китай към западния либерално-демократичен капиталистически модел е малко вероятно". Периодичното обръщане на представители на различни поколения от елита на Компартията, сред които и обявяващият се против конфуцианството Мао, към идеята за "великата хармония", е израз на стабилната китайска традиция, поставяща общността над индивида и одобряваща провеждането на реална политика във вътрешен и международен план до настъпването на неуловимата и утопична "велика хармония".

Макар че китайските реформатори от края на ХІХ век отделят голямо внимание на модернизацията и се отнасят критично към конфуцианството, "великата хармония" не е единствения класически конфуциански принцип, възроден от тях. Теоретиците и активистите, като Вей и Фън, също акцентират върху традиционните конфуциански тези за ползата от унижението, определяйки го като сила, съдействаща за модернизацията. Така, Вей обича да цитира конфуцианския афоризъм "унижението стимулира усилията - когато една държава е унизена, духът и се възвисява". На свой ред Фън посочва, че "когато човек изпитва чуство на срам, няма нищо по-добро от самоусилването". Подобно на идеята за "великата хармония" ("датун"), темата за "чи" ("позор" или "унижение") неизменно присъства в Китай и днес. През 1927 наследникът на Сун Ятсен начело на Гоминдана - Чан Кайши, дори въвежда Национален ден на унижението, който се отбелязва и до днес. Както посочват Шел и Делюри, много от забележителностите, които местните туристи в Китай обичат да посещават, са посветени на пораженията и разрушенията на страната в сблъсъците и със западните държави и Япония. Така, в държавния музей на опиумните войни, САЩ, по погрешка, са включени в списъка на китайските противници. Трудно можем да очакваме от един режим, който настойчиво извежда на преден план националното унижение и манипулира историята за да сплоти нацията в битката за възход, да акцентира върху човешките права или да подкрепя съществуващия световен ред.

Мнозина от героите в книгата на Шел и Делюри смятат демокрацията за един от източниците на западната мощ, затова демонстрират чисто практически интерес към нея. Нито един от тях обаче не става демократ - отново с изключение на Лю Сяобо, който в момента е в затвора и едва ли е в състояние да привлече голям брой последователи. Макар че Фън Гуйфън се възхищава от избирането на Ейбрахам Линкълн за президент на САЩ през 1860, той по-скоро е привърженик на "деспотията на прякото участие", отколкото демократ. На свой ред, Лян Цичао първоначално подкрепя демокрацията, но след това стига до извода, че Китай не е готов за нея. Както вече посочих, Сун Ятсен одобрява републиканската система на управление, но така и не възприема изцяло основните предпоставки на либералния обществен договор и с течение на времето започва да се възхищава от партийната система на ленинизма. Същото се отнася впрочем и за Чан Кайши. "В своите речи и трудове, Чан често говори за "конституционна демокрация", "свободен избор" и "волята на народа" - посочват Шел и Делюри - но до голяма степен го прави по начина, по който и Сун... За него това са смътни стремежи, които могат да се реализират в далечното бъдеще и съвсем не са толкова важни, като непосредствената борба на Китай за оцеляване и национално възраждане".

Тоест, налице е един общ щаблон: флиртува се с либерално-демократичните принципи, без да се правят опити за практическото им реализиране. Съответно, поставеният в книгата "Богатството и силата" въпрос, дали стремежът към повишаване на националния престиж ще изведе китайските лидери на пътя към демократизацията, е по-скоро израз на оптимистичната надежда на двамата автори, а не реална перспектива за бъдещето на страната.

Алтернативнатна визия за китайското бъдеще

Алтернативната визия за китайското бъдеще се съдържа в един почти непознат труд, който Шел и Делюри споменават в книгата си, без да му отделят подобаващо внимание. Става дума за "Географско описание на отвъдморските държави" на Вей Юян, публикувано през 1843, т.е. четири месеца след подписването на Нанкинския договор, според който британските кораби се изтеглят от река Янцзъ. В него Вей акцентира върху тясната взаимозависимост между британската военна и търговска мощ. Но, както посочва Джийн Кейт Ленърд, Вей излиза далеч отвъд рамките на простото обяснение на британския успех. Той лансира цяла програма за модернизация на китайския флот и формулира нова геополитическа стратегия. Елементи на тази програма могат да се видят и в официалните китайски планове от 80-те години на ХХ век, което показва, колко стриктно се придържат китайците през последните десетилетия към препоръките на Вей.

Според Вей, мощта на западните държави се основава на мрежата от бази, които им гарантират господство в сферите на морските комуникации и търговията. Като пример за това той посочва не само британските пристанища в Африка, Индия, Цейлон и Сингапур, които осигуряват на Лондон лостове за влияние в Малакския пролив, но и холандското пристанище Батавия, контролиращо Зондския пролив между Ява и Суматра. По-нататък Вей стига до извода, че Китай не е бил застрашен пряко от външна интервенция чак докато западните държави не съумяват да проникнат в континенталната част на Югоизточна Азия, в Непал и Япония (доказателство за правилността на тезата му е настъплението на Япония в Югоизточна Азия, в началото на Втората световна война, оказало се прелюдия към новата мащабна японска агресия срещу Китай). При това той смята, че системата от бази на западните държави очевидно дестабилизира старата система на подчинение (в ущърб на Китай) и дава на Запада възможност да застраши китайското крайбрежие. На фона на този анализ, в "Описанието" на Вей се обосновава последователността на дипломатическите и военни действия, способни да съдействат за "самоусилването" на Китай.

Така, той препоръчва Пекин да концентрира дипломатическите си усилия към континенталната част на Югоизточна Азия и, в частност, към Виетнам, Тайланд и Камбоджа, както и към Япония (демонстрирала способността си да даде отпор на Запада по време на руско-японската война през 1904-1905) и Непал. Следвайки логиката "да се използват едни варвари за контролирането на други варвари", Вей прокарва тезата, че Китай следва да настройва другите държави една срещу друга и, залагайки на умелата дипломация с второстепенните държави, да отслаби позициите им. Той например предлага да се формира противовес на британското присъствие в Хонконг като се предостави на Франция и САЩ достъп до Гуанчжоу (Кантон). Освен това, препоръчва да се търси подкрепата на Русия срещу другите западни държави. Впрочем, Вей стига дотам да съветва Пекин да тласне руснаците към предприемането на активни военни действия срещу британците в Афганистан и в Северозападна Индия, което пък би дало възможност на непалците да атакуват британските позиции в Бенгалия. Всичко това би отслабило позициите на Великобритания в Сингапур до степен, че Тайланд, заедно с Виетнам, би получил възможност да атакува тази стратегическа точка.

През 170-те години, изминали откакто Вей лансира плана си, светът и неговата карта съществено се промениха. Япония оформи и продължава да поддържа стратегически съюз със САЩ от 1945 насам, а британците вече не управляват нито Хонконг, нито Индия. Те вече не присъстват в Афганистан, т.е. Великобритания вече не е онази западна държава, от която Китай се опасява най-много. Въпреки това препоръките на Вей продължават да намират положителен отклик и дори обясняват някои дипломатически решения на Китай през последните години. Достатъчно е да си припомним китайското „очарователно настъпление” в Югоизточна Азия, осъществявявано през последните десетилетия, както и скорошните посегателства на Пекин в традиционната сфера на влияние на Индия, включително в Непал. Струва си да си припомним и за очевидното укрепване на връзките на Пекин с Москва, което лишава другите му потенциални противници от възможността да формират антикитайска коалиция с Русия. И накрая, изглежда съществува съвременен аналог на тезата на Вей, че натискът срещу британците в други части на Азия ще донесе на китайците дивиденти в прилежащите им територии. В рамките на усилията на Пекин за създаване на партньорства в Близкия Изток и в Афганистан, включително с противници на Америка, можем просто да заменим Великобритания със САЩ и Индия с Близкия Изток и ще видим същата логика в китайската стратегия – необходимостта да бъде отклонена и отслабена онази велика държава, която най-силно застрашава източноазиатските амбиции на Китай.

Китайските военни

В допълнение към тази дипломатическа стратегия Вей лансира редица препоръки за модернизацията на военноморските сили, залегнали и в основата на китайската военна модернизация през последните десетилетия. Планът му включва мерки за укрепване системата на бреговата отбрана на Китай, които следва да бъдат реализирани максимално бързо. След това идва ред на дългосрочната система за отбрана, както и на реорганизацията на въоръжените сили и внедряване в тях на иновационни технологии. В крайна сметка, страната вече е готова да действа като сериозна морска сила – тя е способна да защити основните си пристанища, разполага с мрежа от укрепени бази, притежава и разработва челни военни технологии и разполага с военноморски сили, които са по-малки като количество, но много по-добри като качество, отколкото в миналото. От началото на 80-те години Военноморските сили на Китайската народно-освободителна армия (НОАК) реализират стратегия, базираща се именно на тезите, лансирани навремето от Вей. Командването им действа съвсем последователно и целеустремено. То първоначално укрепи силите на бреговата отбрана в пристанищата, а след това увеличи радиуса на действие на военноморските сили, в чиито рамки те са в състояние да противодействат успешно на противника. Разбира се, в съвременната терминология присъстват нови определения за елементите на тази стратегия. Например, т.нар. „островни вериги” – първата, чиято граница са Окинава, Тайван и Филипините, и втората, чиято граница са Бонинските острови, Гуам и Индонезия. Според тази концепция, крайната цел на китайските ВМС е да излязат в откритите пространства на Тихия и Индийския океани, защитени от новите си самолетоносачи.

Китай вече разполага със свръхточни ракети, способни да поразяват цели в Гуам. Според експертите, страната съвсем скоро ще е в състояние да унищожава подвижни цели на разстояние до 3000 км от континентален Китай, т.е до втората островна верига. Междувременно бяха проведени летните изпитания на първия китайски самолетоносач, а в корабостроителниците вече се изграждат още няколко. Накрая, съкращава се числеността на всички родове войски, в рамките на програмата за повишаване на тяхното качество, чрез закупуването на нова техника, усъвършенстване на военната им подготовка и на кадровата политика.

Несъмнено, военната модернизация далеч не е единственото, което се случва в Китай, но би било погрешно да не и обръщаме внимание, опитвайки се да анализираме и прогнозираме китайското бъдеще. Шел и Делюри демонстрират по великолепен начин развитието на схващанията на водещите китайски реформатори и държавници през ХІХ и ХХ век. Така, в раздела, посветен на залеза на династията Цин, се говори за Ли Хунчжан и Цън Гофън – двама военачалници, споделящи идеята за „самоусилването” на Китай и ползващи се с покровителството на императрица Цъси. Ако усилията в тази посока през ХХІ век продължат да се осъществяват в съответствие с този план, като акцентът се поставя на икономическата и военната мощ, в едно бъдещо издание на тази книга вероятно трябва да бъдат включени и такива по-нови интелектуалци и военни стратези, като адмирал Лю Хуацин (често сравняван с американския военноморски теоретик и геополитик адмирал Алфред Маън), който през 1982 формулира прословутата стратегия на островните вериги. В същото време, следвайки логиката на Шел и Делюри, можем със сигурност да твърдим, че ако Китай продължи да следва сегашната си стратегия на паралелна икономическа и военна експанзия, той ще действа все по-смело и нагло на световната сцена, но не и по-демократично или пък по-отговорно.

 

Бележки:

1. Както обясняват Шел и Делюри, на практика Фън пише манифеста си в Шанхай, но градчето Бин (недалеч от днешен Сиан) поражда у китайските читатели спомени за император У от династия Чжоу, смятан за символ на съпротивата срещу западните варвари. Заселвайки се в обикновена колиба, Фън потвърждава смелостта на своята иницатива, защото се осмелява да дава съвети на императорския двор по въпроси на държавното управление, въпреки че е обикновен провинциален чиновник.
2. Освен разкриването на западните технологични тайни, китайското разузнаване помага на Пекин да разбере по-добре своите противници, което съответства на поуките, извлечени от Вей Юан от Първата опиумна война.

 

* Президент и генерален директор на американската консултантска компания Long Term Strategy Group във Вашингтон, старши сътрудник в Института за външнополитически изследвания във Филаделфия  и анализатор на Нешънъл Интерест

{backbutton}

 

Звезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивна

В периода след падането на комунистическия режим мюсюлманската общност у нас е изправена пред предизвикателството на избора между традицията, реислямизацията,

секуларизацията и радикализацията. По принцип, до 90-те години на ХХ век мюсюлманите в България (независимо дали става дума за такива с турски, ромски, български или татарски етнически произход, или пък за принадлежащи към сунитското или шиитското направления в исляма), изповядват т. нар. „традиционен” ислям, но след падането на комунизма в страната закономерно настъпва религиозно оживление и възраждане във всички конфесионални общности. Съвсем естествено и сред българските мюсюлмани започва процес на реислямизация, който макар и да е общ, демонстрира известна специфика във всяка отделна мюсюлманска „подобщност”.

"Българският етнически модел" и процесът на реислямизация

Този процес е силно повлиян от особеностите на т.нар. „български етнически модел” (1).  Както е известно, с това понятие се обозначава моделът на отношения между етническите общности у нас, установен след 1989, който се опира на традиционната толерантност на доминиращият етнос в страната (българският) към различните малцинствени общности и на принципите на „мултикултурализма”. След отказа от т.нар. „Възродителен процес”, представляващ опит за насилствено „интегриране” на малцинствените групи към основния етнос, управляващите в България се ориентират към стриктно гарантиране на основните културни, религиозни и политически права на принадлежащите към мюсюлманската общност в страната. Сред последиците от това обаче, е поставянето на значителна част от зоните, населени с мюсюлмани, под политическия контрол на партията Движение за права и свободи, превърнала се в основния им политически представител. При това се разчита, че доколкото въпросната политическа партия е светска, либерална и лоялна към българската държава, това ще помогне за преодоляване на опасността ситуацията у нас да се развие по югославския сценарий, или пък за да не се допусне използването на българската мюсюлманска общност за реализацията на чужди (и най-вече турски) интереси.

На, макар че тези надежди се оказват донякъде оправдани, утвърждаването на въпросния модел и стремежът на Движението за права и свободи да си гарантира постоянна електорална „база” (която, на свой ред, осигурява участието на партията във властта на национално равнище) съдейства за капсулирането на мюсюлманската общност и практическата и изолация от останалата част от българското население. В същото време, проточилите се проблеми на българския преход, пораждат масово разочарование от цялата политическа класа в страната, което пък дава възможност за възхода на различни популистки формации. В средите на частично изолираната мюсюлманска общност това разочарование от неизпълнените икономически обещания от страна на ДПС, ширещата се корупция и клиентелизъм (израз на което е и прословутата фраза на историческия лидер на Движението Ахмед Доган за „обръчите от фирми” около партията му), както и свързаната с това задълбочаваща се морална криза, създават благоприятна почва за проникването сред българските мюсюлмани на идеи, които се конфронтират със светския и либерален модел, олицетворяван от Движението за права и свободи, но дискредитиран заради корупцията и моралното разложение, характерни за българските партии, като цяло, и за ДПС, в частност.

Сред новите идеи, навлизащи в средите на българската мюсюлманска общност, са и тези, изповядвани от радикалните ислямисти. Проникването им се улеснява и от кризата на традиционния ислям. Неговите институции съзнателно са пренебрегвани от доминиращата партия в населените с мюсюлмани райони. Лишени от финансови средства и трудно приспособяващи се към промените, те все по-трудно могат да отговорят на очакванията на младите мюсюлмани и на много места сравнително лесно биват изместени от учили в чужбина (включително в Саудитска Арабия) проповедници, които привличат вниманието на младите мюсюлмани, виждащи в тях носители на промяна.

Всъщност, в самото Движение за права и свободи, още в момента на създаването му, има привърженици на „проислямската ориентация”, които обаче много бързо влизат в конфликт със светското и либерално ръководство на партията. Сред тях например е Ридван Кадьов, който попада под влиянието на ислямската религия още преди 1989, след посещението си в съветска Централна Азия, където се среща с местни ислямски проповедници (2). Опитите му да наложи на Движението за права и свободи своите идеи водят до неговото отстраняване от партията и политическата му маргинализация. Подобна е и съдбата на други, опитали се последват примера му. Това обаче не променя ситуацията в населените с мюсюлмани български региони. Те продължават да са до голяма степен изолирани от останалата част на страната, затова стремежът на младите хора там за промени твърде често ги насочват към идеите на радикалния ислям.

Основните обекти на ислямистката пропаганда у нас са общността на българите-мюсюлмани (помаците) и циганите-мюсюлмани. Тъй като представляват сравнително изолирани общности, на които българските турци гледат с известно пренебрежение, а от друга страна - изпитват определени проблеми с интегрирането си в българското общество, тези общности са твърде податливи на ислямистката пропаганда, чрез която биват „приобщавани” към глобалната мюсюлманска „умма”.

Спорно е доколко радикализацията на българите и циганите мюсюлмани може да доведе до появата на откровено джихадистки движения сред тях, но при определено развитие на общата ситуация в страната и региона, това може да стане факт, особено що се отнася до някои ромски общности, където ислямистката проганда е твърде активна и намира благоприятна почва.

В България (както показва примерът на съседна Гърция) можем да очакваме, че такива откровено джихадистки движения биха могли да се формират с течение на времето сред по-новата, но бързо разрастваща се напоследък общност на имигрантите-мюсюлмани от Близкия и Средния Изток и (Северна) Африка. Голяма част от последните идват от страни, където ислямистите разполагат с изключително силни позиции, а някои от тях са били свързани с различни ислямистки формации в родината си. При положение, че се очертае тенденция имигрантите да използват България не само като транзитен пункт по пътя си към по-богатите (западно)европейски страни, но и като краент пункт за заселване, поне според мен, основните опасности за бъдещи конфликти, провокирани от радикалния ислямизъм у нас, ще бъдат свързани именно с тази общност.

Методи за борба с радикалния ислямизъм

Борбата с радикалния ислямизъм следва да се води на различни равнища и с помощта на различни методи и средства. Поне според мен, от най-голямо значение е борбата на идейно равнище, чиято цел е утвърждаването на умерения и лоялен към държавата ислям в неговите две основни версии – традиционния (3) и либералния ислям.

Ясно е че всеки опит за политизиране на исляма, дори на традиционния, или пък използването му за утвърждаване на конкретна етническа идентичност, носи огромния риск от неговата радикализация и налагането на едно или друго фундаменталистко течение. На второ място, традиционният ислям несъмнено изостава от промените в самата мюсюлманска общност и без модернизирането си, както и без индиректната подкрепа на държавата, той е обречен в битката с ислямизма, който дава макар и погрешни но все пак някакви отговори на въпросите, вълнуващи съвременните мюсюлмани. На трето място необходима е целенасочена превантивна дейност на държавните органи, препятстваща инфилтрацията на ислямизма, още повече че зад дейността на ислямистите винаги стоят нечии чужди политико-икономически или геополитически интереси.

Налице са определени дестабилизиращи националната сигурност на страната ни процеси. На първо място, това е реислямизацията на българите мюсюлмани, ислямизацията на част от ромската общност, както и етнокултурното изолиране на цялата мюсюлманска общност у нас. Така се стабилизират линиите на несъвместимост между двете най-големи религиозни общности у нас – християнската и мюсюлманската. Това разделение се задълбочава и заради икономическата нестабилност в страната през последните десетилетия. Но именно политическата и религиозна употреба на чисто икономическите проблеми поставя баланса на взаимоотношенията между общностите в постоянен риск. Включително, давайки възможност на фундаменталистките организации да представят икономическите трудности на мюсюлманите като резултат от икономическа дискриминация, твърдейки например, че християните са в благоприятно положение, а мюсюлманите – в неравностойно, което пък автоматично извежда следващия рисков фактор – икономическото капсулиране на религиозните и етнически общности. Следва внушението, че тези проблеми могат да се решат само „отвън”. Като устойчива тенденция се откроява използването на регионални икономически проблеми от длъжностни лица и общински администрации, както и от религиозни и политически лидери за формиране на предварително зададено етническо и религиозно поведение с цел постигане на краткосрочни политически резултати. Често тези лица получават солидни „социални помощи” от съответните организации с цел постигането именно на такива резултати.

Друг важен аспект в тази насока е мобилизирането на финансов ресурс по религиозен признак с цел монополизиране на отрасли и сфери на дейност, с активното участие на външни фактори и икономически субекти, често със съмнителна репутация. Този модел е пряко свързан с желанието на някои среди за приоритетно придобиване на собственост по етнически признак. По този начин икономическите проблеми много лесно се трансформират в религиозни, етнически и, като цяло, в политически. В райони с по-благоприятна икономическа ситуация (като Лудогорието например) междуетническите и междурелигиозни напрежения са по-слаби и и обратно – регионалната икономическа ситуация в Родопите и населените с българи-мюсюлмани райони в Пиринския край, както и в ромските гета в градове като Пазарджик и Пловдив, поддържа устойчиво и силно конфликтно поле между общностите (4). Именно там насочват и усилията си представителите на радикално-ислямистките организации, като първата им цел е да изместят представителите на традиционното мюсюлманско духовенство по-места, заменяйки ги със свои хора, проповядващи радикален ислям.

Именно поради това, подкрепата за традиционното ислямско духовенство следва да бъде приоритет на държавната ни политика в тази сфера.

В същото време, трябва да сме наясно, че традиционният ислям и неговите представители често не са в състояние да удовлетворят духовните потребности на младите български мюсюлмани, за които идеите им изглеждат демодирани и не отговорящи на техните стремежи. Освен това традиционното мюсюлманско духовенство не притежава подготовката нито пък уменията на проповедниците на радикалния ислям, затова обикновено губи битката с тях за „сърцата и умовете на мюсюлманската умма”.

Ето защо подкрепата за традиционния ислям и неговите представители от страна на българската държава е мярка, която е по-скоро палиативна и може да има само временни положителни резултати. Поне според мен, далеч по-перспективен подход е да се заложи на т.нар. „либерален ислям”, който от една страна отговаря в далеч по-голяма степен на съвременните реалности, а от друга представителите му са достатъчно добре подготвени и познават в тънкости мюсюлманската религия, т.е. поне на идейно равнище са в състояние да надделеят над проповедниците на радикалния ислям. Затова по-долу ще се спра накратко на особеностите, както и на основните представители на т.нар. „ислямски либерализъм”.

Ислямският либерализъм

Под либералният ислям или „евроислям” (араб. al-Islam al-Urubbiyy) обикновено се разбира ислямският либерализъм, или ислямът проникнат от европейската култура. Думата „евроислям” отразява произхода на това течение, но не и неговото съвременно разпространение, тъй като либерални течения съществуват и сред ислямските философи в Иран и арабските държави (5). В Югоизточна Европа терминът „ислямски либерализъм” често се отъждествява с понятието „просветен ислям”. Либералните мюсюлмани правят ясно разграничение между ритуалния елемент в своята религия (редовните молитви – намаз, носенето на хиджаб и т.н.) и морално-мистичния и не му придават съществено значение. Смята се, че зародишът на либералния ислям възниква в Турция по времето на Кемал Ататюрк на основата на суфизма, религиозния либерализъм, европейския пантеизъм и дори материализма.

Сред авторитетите на съвременния евроислям изпъква швейцарският гражданин от египетски произход Тарик Рамадан (6), който призовава за сближаване между европейската култура и исляма. Той, в частност, подкрепя идеята за демокрацията и призовава европейските мюсюлмани да овладеят езика на страната, в която живеят и активно да се интегрират в европейското общество. Според него, културата на исляма не бива да се отъждествява само с арабската култура. В България, привърженици на либералния ислям (евроисляма) има около списание „Ориенталия” (7).

В Иран е налице доста широка подкрепа за либералния ислям сред образованите млади хора, чиито кумир през 80-те и 90-те години на ХХ век е философът Абдулкарим Соруш – автор на концепцията за „религиозната демокрация” (8). Твърде близки до либералния ислям са възгледите на популярния египетски телевизионен проповедник Амр Халед (9), чиито проповеди са ориентирани към средната класа в арабските държави: при това той акцентира не върху сближаването с Европа (което трудно може да бъде разбрано от мнозинството араби), а върху ориентацията на исляма към практическите нужди на съвременния арабски свят, като категорично осъжда екстремизма на ислямистите.

Неслучайно либералният ислям бива осъждан от консервативното ислямско духовенство в такива държави като Иран и Саудитска Арабия. Следва да се отбележи, че и в арабските държави ислямският либерализъм се проявява под формата на културна глобализация - така в трудовете на такива изследователи като Идрис Шах (автор на книгата „Пътят на суфиите”) се съдържа дефиниция на либерализма и просвещението вътре в рамките на исляма (10). От политическа гледна точка, ислямският либерализъм допуска т.нар. „адат”, т.е. наличието на светски закон, отделящ религията от държавата, както и философския секуларизъм в рамките на ислямската култура.

Либералните движения в исляма олицетворяват различното разбиране за основите на тази религия в съвременните условия. Методологията на реформите в исляма може да бъде класифицирана в рамките на две групи: в зависимост от тълкуването на традиционните текстове и определяне на автентичността на тяхното прилагане.

Първата група методи за либерализация на исляма касае новия прочит, т.е. реинтерпретацията на традиционните текстове, които формират ислямското право. В основата на този процес е понятието „иджтихад”, което означава „усилие на мисълта”, т.е. правото на човека да стига субективно до истината.

Другата постановка на въпроса, определяща методиката на преобразуванията, засяга автентичността на прилагането на текстовете на традиционните учени – познавачи на исляма. В най-либералния вариант, например в рамките на съвременното течение в исляма „Само Коранът” (Quran Alone), мюсюлманите не приемат ислямските повествования за делата на Пророка Мохамед – т.нар. „хадиси”, които уж са създадени от неговите сподвижници (сахаби). Хадисите съставляват Суната, която пък е основата на ислямското право (Шариата) (11).

Тоест, реформаторите от това направление признават като авторитет само съдържанието на Корана и не признават, че днешните мюсюлмани следва да изпълняват стриктно древните предписания на законите на Шариата, за разлика от традиционните сунити и шиити, почитащи Суната наравно с Корана. Може да се каже, че тези реформатори представляват своеобразен ислямски вариант на християнския протестантизъм, който също признава само Библията.

Някои либерални мюсюлмани твърдят, че се връщат към принципите на ранната мюсюлманска общност (умма) и към етиката и плурализма на Корана. Те се дистанцират от традиционните и по-малко либерални интерпретации на ислямското право, тъй като ги разглеждат на културна основа, т.е. не приемат, че те имат универсално приложение.

Сред най-известните либерални мюсюлмани са:

Саид ал-Кимни (1947) е египетски мислител, противник на ислямския фундаментализъм, подкрепящ принципите на търпимостта (толерантността) и секуларизма (т.е. отделянето на държавата от религията). Обвинен е в ерес, чрез специално издадена фетва (решение на експертите по законите на Шариата), което на практика означава смъртна присъда (12).

Насър Абу Заид (1943-2010) е египетски мислител, един от водещите либерални ислямски теолози, известен с проекта си за „хуманистична интерпретация” на Корана. Обвинен е във вероотстъпничество, което го принуждава да търси убежище в Испания, след което се преселва в Холандия (13).

Абдулкарим Соруш (1945) е ирански мислител, който се смята за най-влиятелната фигура на религиозното интелектуално движение в Иран. Като реформатор го сравняват с Мартин Лютер в християнството. Обявава се за толерантност и плурализъм и против клерикализма. От 2000 насам преподава в Харвардския университет (14).

Мохамед Аркун (1928-2010) е роден в Алжир и се смята за един от най-влиятелните изследователи на исляма, борещи се за религиозни реформи и проповядващ модернизъм и хуманизъм. Бил е преподавател в различни университети във Франция, Германия и САЩ (15).

Мохамед Шахрур (1938) е сириец и последовател на течението „Само Коранът”. Придържа се към плурализма и смята, че Коранът следва да бъде преосмислен в съответствие със съвременните реалности. Обвинен е във вероотстъпничество (16).

Ахмед Сабхи Мансур (1949) е египетски теолог, шейх. Той е основателят на движението „Само Коранът” в Египет, обявява се за демокрация и защитава човешките права. Подложен е на преследвания от ислямските екстремисти и властите, които го пращат в затвора, след това е прогонен от Египет и става политически емигрант в САЩ (17).

Едип Юксел (1957) е американски интелектуалец-мюсюлманин от турски произход. Смята се за един от основните идеолози на реформаторското течение в исляма и е част от течението „Само Коранът”. Автор на много книги за Корана и исляма, чиято основа цел е разпространението на тезата, че ислямът може да бъда разбран като разумна, прогресивна и хуманна религия, ако Коранът се приема като единствения Божествен авторитет. Споделя идеята за „теистичния еволюционизъм” (т.е. религиозното признаване на еволюционната теория), като възможно съчетание на кораничното и научното познание (18).

Джамал ал-Банна (1920-2013) е египетски теолог, известен с критиката си на „хадисите”, които смята за противоречащи на Корана и неговото послание за справедливостта , свободата и търпимостта. Призовава мюсюлманите да не се доверяват на традиционните авторитети, а да формират свое собствено, ново мислене на основата на Корана. Подкрепя т.нар. „ислямски феминизъм”, т.е. движението на равенство между половете и за правата на жените мюсюлманки, както и политическия либерализъм и секуларизма (отделянето на религията от държавата) (19).

Абдулахи Ахмед Ан-Наим (1946) е роден в Судан и е професор в САЩ. Той е специалист по право, автор на много трудове за исляма и човешките права, в които утвърждава взаимодействието и взаимозависимостта между правата на човека, религията и секуларизма, вместо тяхното противопоставяне (20).

Ахмед Ал-Кубайши (1958) е иракски либерален мюсюлмански теоретик. Лансира идеята за „цивилизования ислям”, който се вписва в принципите за справедливост и човешки права. Според него, причината консервативният ислям да не отговаря на съвременното ниво на развитие е буквалното тълкуване на Корана и традиционните ценности (21).

Махмуд Мохамед Таха (1909-1985) е судански мислител и създател на нова концепция за исляма. Автор на много книги, най-известна от които е „Второто (или Другото) послание на Исляма” (The Second Message of Islam). Обвинен е във вероотстъпничество в родината си и е екзекутиран (22).

Фараг Фода (1946-1992) е египетски мислител и защитник на човешките права, писател и журналист, известен с критичните си статии срещу ислямския фундаментализъм. Обявен е за вероотстъпник и враг на исляма, след което бива застрелян от двама ислямисти (23).

Както се вижда, повечето от споменатите по-горе забележителни изследователи и реформатори на исляма са били обвинени във вероотстъпничество от традиционалистите, а последните двама са убити по тази причина.

Налагането на идеите на либералния ислям в средите на българската мюсюлманска общност би променило радикално ситуацията във вреда на проповедниците на радикално-ислямисткото учение у нас. Това обаче е труден процес, който следва да стартира с коренна промяна на отношението на държавата към ислямското образование и мюсюлманските учебни заведения у нас. Вместо да изучават исляма в държави, където доминира неговата фундаменталистка версия (като Саудитска Арабия например), българските мюсюлмански духовници следва да получават образованието си в средни и висши учебни заведения в (Западна) Европа и България, където доминират именно идеите на либералния ислям. Както е известно, в България има няколко богословски факултети, даващи възможност за получаване на висше образование. Няма обаче нито едно за мюсюлмани. А мюсюлманите в България са наши съграждани и също имат нужда от своите молитвени домове – от джамиите и от своите духовни водачи – имами. Те също имат нужда от кадрите, от които изпитва нужда и Българската православна църква, и католическата, и протестантската деноминации. Окончателните данни от преброяването през 2011, с мюсюлманско вероизповедание у нас са 577 139 души, или 10% от тези, които се самоопределят като такива. Тези хора нямат нито един висш институт – училище, което да им даде нужните кадри, за да практикуват своята религия. Защо проповедниците на радикалния ислям намират добра почва за своята активност и нас? Включително и защото нямаме наш Български ислямски университет (сега съществуващият Висш ислямски институт в София и неговите специалности не са акредитирани от Националната агенция за оценяване и акредитация при Министерския съвет), а средните мюсюлмански училища не са на достатъчно високо ниво. Погрешно е да смятаме, че е вредно България да произвежда водачи за своите мюсюлмани и е много по-полезно да ги вкарва от Саудитска Арабия, от Пакистан, от Иран и от Турция и Египет, т.е. от всякакви места, където е налице мащабно проникване на радикален ислям. Това е в разрез с националната ни сигурност. Единственият начин българските мюсюлмани да получат това, което им се полага и правилната за държавата политика, единственият начин държавата да е спокойна за своята сигурност, е да знаем (както знаем кои са свещениците в нашите църкви), кои са имамите в джамиите и те да изповядват исляма, който е традиционен за нас, да отговарят на духовните нужди на българските мюсюлмани, вместо да внасяме тези, от които се опасяваме. Ако държавата помогне за създаването на официално акредитиран Български ислямски университет и за подбора на такива преподаватели в него, които са привърженици на либералния ислям, това постепенно би пречупило сегашната тенденции за укрепване позициите на радикалните ислямисти в средите на българската мюсюлманска общност. Постепенно следва да бъде променена и ситуацията в средните мюсюлмански училища. Към това трябва да добавим и въвеждането на механизъм, стимулиращ обучението в чужбина на онези, които искат да изучават исляма, да става не в доминирани от ислямистите университети в Близкия Изток, а в европейски висши учебни заведения, където те ще получат възможност да се запознаят с идеите на либералния ислям.

За тази фундаментална промяна би могла да помогне и основната политическа партия, представляваща интересите на българската мюсюлманска общност – Движението за права и свободи, която твърди, че е либерална политическа формация и е член на Либералния интернационал и на групата на либералните партии в Европейския парламент.

Традиционният ислям е полезен в борбата срещу проникването на ислямизма, но следва да сме наясно, че неговите представители не могат да си съперничат с проповедниците-ислямисти, защото са по-зле подготвени от тях и не предлагат нищо ново за младите мюсюлмани. За разлика от тях, представителите на либералния ислям успешно могат да се противопоставят на ислямистите на идейно равнище, освен това тяхната концепция за интегриране на мюсюлманите в европейските общество много по-добре отговаря на нуждите на българските мюсюлмани, които искат да бъдат интегрална част от нашето общество, а не изолирана общност. Въпреки това, докато духовното ръководство на мюсюлманската общност в България не премине в ръцете на представители на либералното течение в исляма, традиционният ислям също следва всячески да бъде подкрепян от държавата, доколкото в рамките на възможностите си се противопоставя на екстремизма и радикализма.

Ако на духовно и културно ниво бъде постигната подобна победа над радикалния ислям, това би формирало необходимата основа за качествена промяна в ситуацията у нас и постепенното изтласкване на радикално ислямистките идеи, за сметка на тези на либералния ислям, който проповядва интегрирането на мюсюлманските общности в европейските общества и необходимостта мюсюлманите да се съобразяват с утвърдените в тях демократични ценности, отхвърляйки проповядваната от ислямистите враждебност, към всичко „различно” от това, което самите те смятат за „истински ислям”.

Други мерки за борба с радикалния ислямизъм

Утвърждаването на либералния ислям е фундаментална предпоставка за коренен обрат в борбата с радикалния ислямизъм у нас, но с това не се изчерпват мерките за довеждането на тази борба до успешен край. Следва обаче да сме наясно, че всички тези мерки са вторични, в сравнение с нея и без нейното постигане те биха имали само временен и частичен успех.

На първо място сред тези допълнителни мерки следва да бъдат усилията за интегрирането на българите мюсюлмани в обществото и преодоляване на сегашната им (частична) изолация. В този смисъл е полезно да бъде подкрепена тенденция за превръщането на ДПС (като основната политическа формация, представляваща мюсюлманската общност у нас) от партия на етническо-религиозна основа в „нормална” българска партия, включително чрез увеличаване на нейните членове от други вероизповедания, особено в ръководстното на партията (24). Следва също така да се стимулира „проникването” на другите български партии в средите на мюсюлманската общност, така че тя да се чувства представена политически от тях, което би съдействало за прекратяване на сегашната и частична изолация.

Специално внимание следва да се обърне на образователните и културни институции и качеството на образованието в районите, населени с компактни маси български мюсюлмани. Това качество трябва да бъде значително повишено, като целенасочено се работи за интегрирането на младите мюсюлмани в българското общество.

Връзката между интеграцията на малцинствата в гражданското общество и националната сигурност е винаги актуална. За нас тя е значима и от гледна точка на разрешаването на етническите проблеми, наслоени от политиката на т.нар. „Възродителен процес” от тоталитарния режим, както и в контекста на евроинтеграцията на нашата страна. От друга страна, съобразно доминиращите нагласи на обществено-политическата среда, трябва да има баланс между сигурността и стабилността на държавата и интегрирането на етническите малцинства в гражданското общество. По стечение на ред исторически обстоятелства в рамките на всяка една държава живеят малцинства. Известно е, че във формирането на българската нация участват много етнически общности.

Интеграцията е изравняване на шансовете за всички граждани във всички области на живота, издигане на тяхната активност в утвърждаването на демократичните процеси. Процесът на интеграцията трябва да бъде насочен към усъвършенстване на социално-икономическото и културно единство на българския народ в условията на демократичните промени, към активното въвличане на представителите на етническите общности в управлението на стопанския, културния и политическия живот (25).

Интеграцията ще се реализира не когато малцинствата се поставят в положението на обект на въздействие, а като се превърнат в реални съсубекти на останалото население, в условията на толерантност и равнопоставеност в упражняването на властта по всички нейни етажи, включително и като са солидарни в носенето на политическа отговорност за просперитета на страната по правилата на демокрацията, т.е. не само равни права и възможности, но и равни задължения и отговорности. Това означава интеграционните процеси да се развиват не по пътя на едностранни привилегии или чрез налагане на тъй наречения квотен принцип, а на основата на личностното себедоказване в условията на професионална конкуренция. Само по този начин е възможно прилагането на принципа за равнопоставеност. Това задължава обществото да се грижи за подготовката на пълноценни кадри от различните етнически общности за всички сфери от живота. Казано с други думи, интеграцията означава създаване на еднакви условия за пълноценна реализация на всеки и всички без оглед на етнически и религиозни различия (26).

Специализираните институции следва да имат ясна представа за това, какви чуждестранни и местни неправителствени организации работят сред българските мюсюлмани, с кого са свързани и от кого се финансират и дали не работят за дезинтеграцията на мюсюлманската общност от останалата част от обществото. Необходимо е много по-решително (разбира се със законни средства) да бъдат парирани още в зародиш опитите за осъществяването на радикално ислямистка пропаганда, включително чрез изграждането на достатъчно ефективни законови механизми за целта.

Следва драстично да се повиши качеството на подготовка, познанията и уменията на служителите в специалните служби, пряко ангажирани в борбата с радикалния ислямизъм (включително езикова и теоретична), като за целта към този процес бъдат привлечени най-добрите български специалисти по исляма и редикалните движения в мюсюлманския свят.

Специално място трябва да се отдели на подготовката на необходимия агентурен апарат, който да е в състояние да подава навременна и вярна информация за настроенията в българската мюсюлманска общност и активността на радикалните ислямисти у нас. В същото време е необходимо да се поддържат тесни и постоянни връзки с партньорски (и други) специални служби в чужбина, ангажирани с борбата срещу радикалния ислямизъм, включително с такива в мюсюлманския свят. Това би позволило получаването на бърза и достоверна информация за участието на български граждани в активността (включително терористична) на радикалните ислямисти в други държави. В тази връзка ще напомня, че сред убитите по време на сраженията в Сирия активисти на местния филиал на Ал Кайда (Ислямска държава в Ирак и Леванта - ИДИЛ) вече има и българския гражданин (именно от средите на имигрантите-мюсюлмани) (27).

Следва да сме наясно, че активността на ислямистките проповедници в средите на българските мюсюлмани цели (освен всичко друго) да създаде необходимата благоприятна почва за изграждането на „спящи клетки” на различни терористични организации, които в определен момент да бъдат използвани за нападения на територията на различни европейски държави или в самата България. При това най-вероятно е, последните да бъдат създадени не сред коренните жители-мюсюлмани, а в имигрантската мюсюлманска общност у нас, поради което тя изисква специалното внимание на българските служби за сигурност.

Накрая, очевидно е, че борбата с радикалния ислямизъм е сложен, продължителен и скъп процес, който изисква не само наличието на добре обмислена стратегия, но и много упорити усилия и средства за да не допуснем проникването на радикално ислямистките идеи да доведе до превръщането на страната ни в едно от бойните полета на т.нар. „глобален джихад” или, най-малкото, в транзитна база и плацдарм, откъдето ислямистите да осъществяват атаките си срещу своите основни противници – големите западни държави и Русия.

Няма съмнение, че проблемът с радикалния ислямизъм е изключително сериозен. Не бива да се допуска обаче, борбата срещу него да се изроди в борба срещу самия ислям, защото, в крайна сметка, не става дума за „ислямска заплаха”, а за заплаха, която е насочена на първо място срещу самия ислям, а едва след това срещу другите общности (28).

 

Бележки:

1. Велчева, Н. Българският етнически модел и обществената рефлексия, www.pueron.org/pueron/ucenivdeistvie/nadia_doklad.doc
2. http://islambgr.blogspot.com/2010_06_01_archive.html
3. Kasper Mathiesen, Anglo - American ‘Traditional Islam’ and Its Discourse of Orthodoxy Journal of Arabic and Islamic Studies •13 (2013) 191-219.
4. Алекс Алексиев, Хайри Шерифов, Две мнения за радикалния ислям и делото в Пазарджик, Либерален преглед, 05.07.2013, https://librev.com/discussion-bulgaria-publisher/2105-2013-07-05-08-45-53
5. Andrew E. Harrod, "Euro-Islam" and Its Problems:"Playing Two Different Pianos", Gatestone Institute, 12.03.2013, http://www.gatestoneinstitute.org/3619/euro-islam
6. Tariq Ramadan, Dépasser l’islamisme, 05.08.2013, http://tariqramadan.com/blog/2013/08/05/depasser-lislamisme/
7. http://www.nbu.bg/index.php?l=1449
8. Hamid Vahid, Islamic Humanism: From Silence to Extinction. A Brief Analysis of Abdulkarim Soroush’s Thesis of Evolution and Devolution of Religious Knowledge, Islam & Science, Vol.3 (Summer 2005), N1, http://cis-ca.org/jol/vol3-no1/Hamid.pdf
9. Patrick Haenni and Husam Tammam, Egypt’s air-conditioned Islam, Le Monde Diplomatique, September 2003. http://mondediplo.com/2003/09/03egyptislam
10. Idries Shah, Short biography, http://www.katinkahesselink.net/sufi/idries-shah-biography.html.
11. Aisha Musa, The Qur'anistsmore, Religion Compass, 4/1, 2010, http://www.academia.edu/1035742/The_Quranists
12. Sayyid Al-Qimni: We Have Tried Islamic Rule for 1,400 Years and It Has Failed, http://www.archive2012.faithfreedom.org/videos-features/egyptian-author-sayyid-al-qimni-we-have-tried-islamic-rule-for-1400-years-and-it-has-failed/
13. Michael Teague, The Modesty of the Intellectual: Waiting For Abu Zayd, Al Jadid, Vol. 16, no. 63, 2011. http://www.aljadid.com/content/modesty-intellectual-waiting-abu-zayd
14. Hamid Vahid, Islamic Humanism: From Silence to Extinction. A Brief Analysis of Abdulkarim Soroush’s Thesis of Evolution and Devolution of Religious Knowledge, Islam & Science, Vol.3 (Summer 2005), N1, http://cis-ca.org/jol/vol3-no1/Hamid.pdf
15. Mohammed Arkoun, A Modern Critic of Islamic Reason, http://en.qantara.de/content/mohammed-arkoun-a-modern-critic-of-islamic-reason
16. Peter Clark, The Shahrur Phenomenon: A Liberal Islamic Voice from Syria. http://www.wluml.org/node/287
17. "The Roots of Democracy in Islam", National Endowment for Democracy, December 16, 2002. http://www.ahl-alquran.com/English/show_article.php?main_id=4145
18. Yüksel, Edip. "In The Name Of Allah: The Saga of an Islamic Dissident and Reformer". http://www.19.org/?main_page=product_info&cPath=1&products_id=5
19. Timothy Garton Ash, Guardian, 15 March 2007 "We are making a fatal mistake by ignoring the dissidents within Islam". http://www.theguardian.com/commentisfree/2007/mar/15/religion.comment
20. Priscilla Álamos-Concha, Abdullahi Ahmed An-Naim, Islam and the Secular State: Negotiating the Future of Shari`a. http://www.academia.edu/1064874/ABDULLAHI_AHMED_AN-NAIM_Islam_and_the_Secular_State_Negotiating_the_Future_of_Sharia
21. Valentina Colombo, Europe: Behind the Burqa Debate. http://www.gatestoneinstitute.org/1104/behind-the-burqa-debate-in-europe
22. Mahmud Muhammad Taha and the Crisis in Islamic Law Reform. http://www.law.emory.edu/aannaim/pdfiles/dwnld16.pdf
23. Soage, Ana Belén. "Faraj Fawda, or the Cost of Freedom of Expression". Middle East Review of International Affairs, 11, 2007. http://www.gloria-center.org/2007/06/soage-2007-06-03/
24. Платформа на ДПС, http://www.dps.bg/elections/platforma-2013.aspx
25. Босаков, В. Интеграцията на мюсюлманите в България, Иврай, 2010
26. Етнически измерения на социалната интеграция (В.Златанова, съст.), 2013,
27. Чуков, В., Сирийската ислямистка опозиция: от конформизъм към джихадизъм, сп.”Геополитика”, бр.5/2013. http://geopolitica.eu/2013/broi5-2013/1486-siriyskata-islyamistka-opozitsiya-ot-konformizam-kam-dzhihadizam
28. „Ислямска заплаха или заплаха за Исляма”, материали от научна конференция, организирана от Националнен консервативен форум, Българско геополитическо дружество и списание „Ние” на 24 април 2003 в София.

 

* Магистър по международна сигурност, член на Българското геополитическо дружество

{backbutton}

Звезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивна

Въпреки, че по разбираеми причини в центъра на вниманието на българската общественост са руските енергийни проекти, касаещи нашата страна, Русия осъществява повече или по-малко успешна икономическа експанзия и в други части на Балканите и особено в постюгославското пространство.

Както е известно, след охлаждането на отношенията си с постсоциалистическите държави от Централна и Югоизточна Европа през 90-те години на миналия век, в началото на 2000-те Москва се ориентира към укрепване на позициите си в региона, залагайки за целта на своя икономически и инвестиционен инструментариум, т.е. на т.нар. "мека сила". Този нов курс се реализира особено успешно на запад от нас - в държавите, наследили разпадналата се Югославия.

Според експерта по Балканите Александър Пивоваренко от Института по славянознание към Руската академия на науките, изборът на Москва се обяснява със слабостта на икономиките на въпросните страни, породен от юговойните и прехода от социалистическа към пазарна система през 90-те години, традиционното историческо и геостратегическо значение на региона за Русия, както и сравнително доброжелателното отношение на местното население към нея, като държава с близка култура и склонна да инвестира в националната икономика. От друга страна, отношението на съответните управляващи елити към руското икономическо присъствие в техните страни далеч не е еднозначно, което обяснява и различната степен на проникване на руската "мека сила" в отделните постюгославски държави.

Традиционните, перспективните и потенциалните партньори на Москва

Според Пивоваренко, шестте постюгославски републики могат условно да бъдат разделени на три групи. Първата включва традиционните партньори на Москва в лицето на Сърбия и, отчасти, Черна гора. При това, докато в Сърбия инвестират предимно различни руски държавни корпорации и то в различни сфери на националната икономика, в Черна гора руските инвеститори са най-вече частни лица, купуващи недвижими имоти или влагащи средства в туризма. Тук е мястото да напомним и, че Подгорица реализира една по-ориентирана към Запада външна политика, което бе сред причините за провала на редица големи руски инвестиционни проекти (виж. статията на д-р Бисер Банчев "Черна гора в търсене на баланс между евроатлантическата интеграция и традиционната близост с Русия" в бр.4/2014 на "Геополитика" - б.р.).

Сред "перспективните партньори" Пивоваренко посочва Босна и Херцеговина (и по-точно Република Сръбска) и Македония. Руският едър капитал действа там сравнително отскоро (от 2007-2012), но вижда определена перспектива поради стратегическото географско положение на двете държави, където се пресичат транзитните маршрути по осите "Североизток-Югозапад" и "Северозапад-Югоизток" и доброто отношение на населението и управляващия елит към Русия. Неслучайно руските компании вече купиха редица големи предприятия там.

Като потенциални партньори на Москва пък се очертават Словения и Хърватска. Опитите на руснаците да реализират различни проекти в тези страни не са чак толкова успешни, но след икономическата криза, поразила Европа, те виждат в Русия възможна алтернатива на сегашните си, предимно западни, партньори. Това се отнася най-вече за Словения, а в близко бъдеще - вероятно и за Хърватска.

Впрочем, както посочва Пивоваренко, руснаците осъществяват и инвестиции, които засягат региона, като цяло. Така, през лятото на 2012 руската "Сбербанк" купи за 600 млн. евро източноевропейския филиал на австрийската Volksbank, като по този постави под свой контрол мрежите и в Словения, Хърватска, Босна и Сърбия.

Новите руски проекти в Сърбия

През периода 2003-2012 Русия е инвестирала в сръбската икономика най-малко 2,85 млрд. долара. Пионер в това отношение стана компанията Лукойл, която купи през 2003 за 117 млн. евро 79,5% от акциите на голямата сръбска компания за продажба на петролни продукти Beopetrol и мрежата и от 180 бензиностанции. Това превърна Лукойл във втория доставчик на петролни продукти в страната, с перспектива да си извоюва лидерски позиции в региона.

Пет години по-късно в Сърбия влезе и друг руски гигант - Газпром. В края на 2008 Газпром Нефт купи 51% от акциите на петролногазовата компания NIS (Naftna industrija Srbije), като през 2013 делът му нарасна до 56,15%. Под контрола на Газпром преминаха нефтопреработвателните комбинати в Панчево и Нови Сад, мрежа от 500 бензиностанции и редица други обекти в Сърбия и на Балканите, а също в Унгария, Румъния, Туркменистан, Ангола и Белгия. Паралелно с това, беше обявено началото на изграждането на сръбския участък на газопровода "Южен поток", като за целта през ноември 2009 Газпром и Srbijagas създадоха съвместна компания за управление на проекта South Stream Serbia (с 51% руско участие) и модернизираха газохранилището "Банатски двор". Впрочем, през август 2014 сръбският вътрешен министър Небойша Стефанович съобщи, че специална следствена група ще проучи всички факти и обстоятелства, свързани с приватизацията на NIS.

Следва да отбележrм, че Лукойл и Газпром (както и компанията Зарубежнефт, действаща в Република Сръбска) купиха предприятия, сериозно пострадали от военните и икономически сътресения в Западните Балканите през 90-те. Така, нефтопреработвателните комбинати в Нови Сад и Панчево бяха напълно разрушени от самолетите на НАТО през 1999. Руските инвестиции разкриха нови перспективи пред цели икономически райони, съживиха няколко вече отписани гиганти на югославската индустрия и помогнаха за създаването на нови работни места (смята се, че само реализацията на проекта "Южен поток" ще осигури 2500 нови работни места). От своя страна, руските корпорации се сдобиха с ключови обекти за преработка на енергоносители и с газохранилища в Европа, превръщайки Западните Балкани в ключов елемент на схемата си за износ на енергоносители в ЕС.

Според Александър Пивоваренко, руските инвестиции в сръбската енергетика ще създадат основа за развитие и на други отрасли. Както е известно, през май 2013 Белград и Москва подписаха Декларация за стратегическо партньорство, касаещо всички сфери на взаимодействие, включително политиката, търговията, икономиката, културата, науката, техниката и образованието. Със свои филиали в Русия разполагат сръбските компании Hemofarm (произвеждаща лекарства) и Sintelon (синтетични покрития). Сърбия е заинтересована от реализацията на над 70 инвестиционни проекти с руско участие в металообработващата, химическата и електроиндустрията, строителството и селското стопанство. Русия пък демонстрира интерес към развитието на сръбските лечебни и планински курорти Златибор, Копаоник и Стара планина, докато сръбските фирми, участвали в изграждането на олимпийските обекти в Сочи, разчитат да се включат и в подготовката на Световното първенство по футбол през 2018.

Според президента на Сръбската стопанска камара Желко Съртич, общата стойност на потенциалните съвместни проекти с руснаците е 7 млрд. долара, като очакваните приходи от реализацията им ще надхвърлят 35 млрд.

В същото време, както вече споменах по-горе, руските инвестиции могат да се сблъскат с определени трудности, имащи най-вече политически характер. Макар правителството в Белград да не спира да говори за значението на проекта "Южен поток" за страната, това не пречи на отделни негови членове периодично да го критикуват. Така например, доскорошният министър на енергетиката, а днес министър на транспорта Зорана Михайлович, нееднократно се обявяваше против преминаването на газопровода през територията на Сърбия, а по време на подписването през 2012 на руско-сръбското газово споразумение дори се е опитала да подмени текста на договора за да изключи от него един от руските участници. Едва след срещата между руския президент Путин и сръбския му колега Николич през октомври 2013, тя прекрати критиките си срещу проекта. В същото време тези противоречия в редовете на изпълнителната власт в Белград, които свидетелстват за наличието на сериозна вътрешнополитическа борба, породиха спекулации, че министър Михайлович (която е и вицепремиер) лобира за интересите на сили, очевидно нежелаещи разширяването на руското влияние на Балканите.

Както вече посочих по-горе, руските инвестиции в сръбската енергетика следва да поставят основата и за инвестиции в други сфери. В тази връзка си струва да спомена прогнозите на редица руски експерти, според които правителството на Александър Вучич, избрано през март 2014, може да се опита да национализира руските активи с цел да ги предаде по-късно на определени западни корпорации, както и да подкрепи реализацията в Сърбия на т.нар. Трети енергиен пакет на ЕС, което също е в разрез с интересите на Газпром. Според Пивоваренко, тези прогнози стават още по-актуални във връзка с решението на Кремъл да заведе иск в рамките на Световната търговска организация срещу Третия енергиен пакет на ЕС. На този фон не може да се изключва, че правителството Белград, което усилено работи за европейската интеграция на страната, може да бъде принудено да се подчини на препоръките на Съюза (обявени през декември 2013 от еврокомисаря Гюнтер Йотингер) и да наложи разделянето на Srbijagas на пласментна и газотранспортна компании, както и да продаде част от акциите и на други (включително западни) фирми.

В своите анализи, Александър Пивоваренко отделя специално внимание на проектите, реализирани от руските железници (РЖД) в Сърбия. Както е известно, през януари 2013 Москва и Белград подписаха споразумение за отпускането на руски заем от 800 млн. долара. Тези средства формираха основата на аванса от 941 млн. долара, който правителството на Сърбия предостави на създадената през 2012 дъщерна компания на РЖД - РЖД Интернешънъл, за реконструкцията и модернизацията на сръбската жп мрежа през февруари 2014. Практическата реализация на проекта стартира през март 2014 като РЖД Интернешънъл планира да модернизира 350 км жп линии, включително 200-километров участък от стратегическата линия между Белград и черногорското адриатическо пристанище Бар, както и да достави на Сърбия руски локомотиви.

Експертите са единодушни, че значението на това споразумение е огромно. Стартира началото на първия мащабен руски, проект, който не е свързан с енергетиката. Според Пивоваренко, значението му нараства още повече на фона на неуспешните опити на руския Аерофлот да купи акции на сръбския национален авиопревозвач JAT. Освен това Сърбия е една от малкото в света и единствената европейска държава, където действа РЖД. Ако проектът се окаже успешен, РЖД може да разчита да сключи договори и с други държави от региона, чиято жп инфраструктура (подобно на сръбската) е остаряла, като това се отнася и за България.

Спецификата на руската "мека сила" в Черна гора

Русия е най-големият чуждестранен инвеститор в черногорската икономика. Между 2001 и 2010 тя инвестира в нея 568,3 млн. евро (след нея е Италия с 491,5 млн.) Според Германския институт за международна политика и сигурност (Stiftung Wissenschaft und Politik-SWP), през 2010 32% от черногорските предприятия са били собственост на руснаци.

Според Александър Пивоваренко обаче, руската инвестиционна активност и, съответно, "меката сила" на Русия в Черна гора има своята специфика. На първо място, става дума най-вече на индивидуални и рекреационни, а не за държавни и индустриални инвестиции. Това се дължи както на липсата в страната на големи индустриални предприятия и отдалечеността и от основните транзитни маршрути, така и на редица провали на руските инвеститори в нея. Сред примерите са замразеното строителство на хотелския комплекс "Миракс" и спряната сделка на руския олигарх Олег Дерипаска за покупката на Алуминиевия комбинат в Подгорица. При това, ако първото се дължеше на икономическата криза, стартирала през 2008, причината за второто е съпротивата на черногорските власти.

Основни обекти на руските инвестиции са малките и средноголеми недвижими имоти, хотелски комплекси, кафенета и ресторанти. Руснаците са склонни да инвестират в тях заради благоприятния климат, приятелското отношение от страна на черногорците, сходната култура и сравнително ниските цени на имотите и поддръжката им (особено преди 2005). Да не забравяме и, че Черна гора е своеобразен "данъчен рай" с най-ниския в Европа данък печалба (9%) и либералното си законодателство.

Според директора на Етнографския институт към сръбската Академия на науките Драгана Радойчич, през 2006-2009 в Черна гора са купували имоти предимно представители на руската интелигенция и средната класа (учени, лекари, средна ръка бизнесмени, художници, журналисти). В същото време, през последните години черногорските медии налагат тезата, че страната се е превърнала в "руска колония", а повечето собственици на недвижими имоти са хора от руския политически елит, които неминуемо ще опитат да се намесят в местната политика. Твърди се също, че руският капитал контролира "прекалено много" активи в Черна гора и, ако някой ден започне организираното му изтегляне, това би застрашило икономиката на страната. Според Пивоваренко обаче, това не отговаря на действителността, най-малкото заради политическата и социална нееднородност на руската общност в Черна гора. Въпреки това въпросните твърдения отново бяха подети от някои медии във връзка с присъединяването на страната към санкциите, наложени на Русия заради анексирането на Крим. Според редица експерти, всичко това формира неблагоприятна атмосфера за осъществяването на стратегически руски инвестиции в черногорската икономика.

Регионалните рискове за руската "мека сила"

Както вече споменах в Република Сръбска, която е част от Босна и Херцеговина, активно действа руската компания Зарубежнефт, дъщерната и фирма Нефтегазинкор, както руско-сръбската компания NIS. Те са ангажирани с модернизацията на местните ТЕЦ-ове и експлоатацията на въглищното находище в Углевик (общата стойност на проекта е над 1 млрд. евро). През септември 2012 Република Сръбска се включи в проекта за газопровода "Южен поток".

По данни на правителството в Сараево, през септември 2012 общият обем на руските инвестиции е бил 760 млн. евро, като основните активи са на територията на Република Сръбска - нефтопреработвателните заводи "Брод" и "Модрича", купени от Зарубежнефт през 2007. Навремето преговорите по тази сделка се водеха лично от тогавашния премиер (а днес президент) на Република Сръбска Милорад Додик. Според Александър Пивоваренко, значението и е огромно, тъй като руските инвестиции (до 2015 за модернизацията на двата завода ще бъдат вложени 750 млн. евро), са позволили възобновяване на дейността им и са създали много работни места в западащите градове. На свой ред, приходите от производството укрепиха позициите на управляващите в Баня Лука, осигурявайки им финансова независимост от централната власт в Сараево и Върховния представител в Босна и Херцеговина (пост, създаден в рамките на Дейтънското споразумение за мир). Руската Зарубежнефт пък се сдоби с две големи предприятия на Балканите, чието изгодно положение позволява в тях да се преработва доставяния от Русия петрол, преди да бъде продаден на пазарите на ЕС.

Впрочем, руската "мека сила" се реализира не само в енергийната сфера. Така, през 2013 беше открито представителство на Република Сръбска в Русия, като според неговия ръководител Душко Перович, само през миналата 2013 "руското присъствие в страната е нараснало с 40%". Междувременно, отделни сръбски компании вече действат в руските региони, например в Нижни Новгород.

Съществуват обаче и потенциални рискове за руските инвестиции в тази част от Босна, поради възможното ограничаване на автономията на Република Сръбска от страна на Сараево. От критично значение в тази връзка са резултатите от насрочените за 12 октомври 2014 избори в Босна. Ако партията на президента Додик "Съюз на независимите социалдемократи" остане на власт, през следващите четири години можем да очакваме нов ръст на руските инвестиции в Република Сръбска.

Впрочем, руснаците проявяват интерес и към останалата част от Босна и Херцеговина - мюсюлманско-хърватската федерация. От 2010 насам геоложки проучвания там извършват NIS и Зарубежнефт. През 2013 руснаците купиха местната мрежа от бензиностанции на австрийската OMV Group, пак тогава в Босна се появи и руската Сбербанк.

През май 2013 в Руската търговско-промишлена палата се проведе първият форум за бизнес-сътрудничество с Босна и Херцеговина, където бе подписано споразумение за облекчаване на визовия режим между двете страни. Тогава в Москва пристигна босненският външен министър Златко Лагумджия с цел да стимулира руския интерес към страната си. Засега обаче, в двустранните икономически отношения преобладават проблемите. Така, между Русия и Босна все още липсва споразумение за взаимна защита на инвестициите и отмяна на двойното данъчно облагане, както и за свободна търговия. Няма и пряка въздушна връзка между Москва и Сараево (опитът на руската компания "Москавия" да пусне директни самолети се провали). През февруари 2014 пък, Босна и Херцеговина беше разтърсена от мощни социални вълнения, като част от протестиращите настояваха за преразглеждане на сегашния конституционен модел. Поради всичко това, перспективите пред очерталото се сближаване с Русия не изглеждат добри. Москва вече си намери партньор в лицето на Република Сръбска, а евентуалното обръщане на Сараево към Русия ще зависи от това, доколко основните инвеститори в босненската икономика (Австрия, Хърватска, Словения и Турция) ще са в състояние да продължат да подкрепят развитието и. Тук е мястото да посоча, че турското и арабското икономическо (и не само) присъствие в Босна и Херцеговина непрекъснато нараства.

Подобно на Босна, Македония също се характеризира с вътрешнополитическа нестабилност, в чиято основа е "албанският фактор". Въпреки политическото напрежение, сложното и зле функциониращо административно и етническо устройство, както и липсата на излаз на море, македонската икономика е сравнително стабилна (годишната инфлация е 2,8%, а ръстът на БВП варира между 3,2% и 3,4%), също както и националната валута, т.е. определено има добри условия за чуждестранни инвестиции.

През 2012 Русия и Македония се споразумяха за въвеждане на безвизов режим, което бе последвано от сериозна рекламна кампания за инвестиционните възможности на страната в руските медии. Въпреки наличието на повишен интерес обаче, през този период стокооборотът между двете страни намаля от 151 млн. долара, през 2011, до 75 млн., през 2013. От друга страна се забелязва ръст на руските инвестиции, като според Македонската народна банка, през 2013 преките руски инвестиции в страната са достигнали 12,04 млн. долара, което е в пъти повече, в сравнение с предходните години. Основната част (8 млн. долара) са инвестирани от руската фармацевтична компания Протек, която изгражда свой завод в Скопие. От 2005 в страната присъства и Лукойл (с мрежа от 25 бензиностанции), а Македония се присъедини към проекта "Южен поток". Като перспективни за руските инвестиции се очертават селското стопанство, предприятията на леката промишленост и религиозният туризъм в района на Охрид. Предвид изгодното географско положение на страната, в близост до Италия, Турция и Северна Африка, руските железници смятат за оправдано евентуалното превръщане на Скопие в регионален железопътен или авиационен възел.

Новите предизвикателства пред руската "мека сила" в региона

В края на 2011 обемът на преките руски инвестиции в Словения беше достигнал 90,7 млн. евро, като сред най-големите бяха покупката от руската компания "Кокс" на 16,86% от акциите на словенския металургичен холдинг SIJ, както и тази на туристическата компания Terme Maribor. През същия период (т.е. до края на 2011) словенските инвестиции в руската икономика бяха 336,1 млн. евро (Русия е на четвърто място по обем на преките словенски инвестиции в чужбина).

Във връзка с нарастващите белези за нова икономическа криза, Словения е силно заинтересована от нови руски инвестиции, като това беше потвърдено наскоро и от външния министър Карл Ерявец. През последните четири години бяха осъществени четири посещения на ниво президенти и премиери, в резултат от които са подписани над 60 споразумения. По време на срещата си със словенския премиер Аленка Братушек, руският и колега Дмитрий Медведев констатира, че "обемът на словенските инвестиции в Русия все още е по-голям от този на руските инвестиции в Словения, а руската страна има редица възможности, които следва да използва".

В тази връзка, Александър Пивоваренко напомня, че съвсем скоро се очаква мащабна разпродажба на словенски държавни активи. Правителството, в частност, е склонно да продаде 74% от акциите на националния авиопревозвач Adria Airways, 64% от летището на Любляна, 32,6% от химическия производител AERO, 82% от Кредитна банка Марибор и 71% от целулозната фабрика Paloma. Ако руските инвеститори решат да се включат в търговете за тях, могат да получат достъп до интересни словенски технологии в редица сфери (възобновяеми енергийни източници, телекомуникации, туризъм, строителство и проектиране, фармацевтика и хранителна индустрия). Освен това Русия може да си осигури база за по-нататъшна експанзия на европейския и балканския пазари, както и лоялен партньор в ЕС, какъвто несъмнено е Словения.

Що се отнася до Хърватска, макар че Русия е традиционен неин търговски партньор още от времето на Югославия, това не се отразява особено върху сегашното ниво на руските инвестиции в тази страна. Почти всички хърватски политици твърдят, че биха приветствали притока на руски капитали, но в периода 1993-2011 обемът на инвестициите достигна едва 230,8 млн. долара, което е несравнимо по-малко, в сравнение с мащабите на руско-сръбското сътрудничество например.

Впрочем, руско-хърватските икономически отношения се развиваха доста активно през 1999-2008, когато значително нарасна стокооборотът между тях (достигайки 3,2 млрд. долара), а Русия влезе в тройката на най-големите външнотърговски партньори на Хърватска. Както и в другите балкански държави, гръбнакът на руския износ се формира от енергоносителите, макар че Загреб се интересува и от друга руска продукция. Така, през 2008, в рамките на погасяването на дълга по клиринговите сметка на СССР и Югославия, Русия достави на Хърватска хеликоптери МИ-17Ш за 65 млн. долара, както и оборудване за ТЕЦ-а в град Шишак.

В същото време, по ред причини, през първото десетилетие на 2000-те се провалиха няколко големи руски проекти в Хърватска. Сред тяха бе този за интеграцията на руския петролопровод "Дружба" и хърватския "Адрия", както и за покупката, от руските компании Трубоимпекс и Мечел, на металургичните заводи в Сплит и Шишак.  Струва си да припомним и скандалите с руските милиардери Владимир Евтушенков и Ара Абрамян, които инвестираха огромни средства, купувайки част от хърватските острови Млет и Кърк, но заради специфичното местно законодателство така и не получиха разрешение за строителство. Напоследък пък се съобщава, че Зарубежнефт възнамерява да осъществи през територията на Хърватска транзит на петролни продукти към Западна Европа, но липсва каквато и да било яснота по тези планове.

Според цитирания и по-горе руски експерт Александър Пивоваренко, сред причините за тези неуспехи са:

- Непривлекателният инвестиционен климат в Хърватска, наличието на сериозни административни пречки и сложното национално и местно законодателство;

- Липсата на политическа воля от страна на правителството в Загреб и негативната кампания срещу руските инвестиционни проекти в хърватските медии, като това се прояви най-ярко в случаите с петролопроводите "Дружба" и "Адрия" и плановете на Мечел и Зарубежнефт;

- Непознаването от руските инвеститори на хърватската специфика, което си пролича най-добре в сагата с покупката на Zelezara Split от руската компания Мечел.

Тоест, примерите за успешни руски инвестиции в Хърватска се броят на пръсти. От 1993 действа съвместното руско-хърватско нефтопреработвателно предприятие Komikro. В страната присъства и Лукойл, който притежава мрежа от 48 бензиностанции, петролния терминал във Вуковар и част от този в Омишал. Разбира се, налице са редица примери за покупка от руски частни лица на недвижими имоти, ресторанти и хотели, но това няма общо с държавните инвестиции. В тази връзка, Пивоваренко смята, че Москва е пропиляла шансовете си за успешно проникване в Хърватска, за което говори и спадът, от 2009 насам, на стокооборота между двете страни, който днес е едва 1,73 млрд. евро.

Междувременно, през 2013 Хърватия стана 28-ия член на ЕС и поне през следващите няколко години ще се ориентира към Брюксел в търговските си отношения. Въпреки това, експертите смятат, че са налице известни предпоставки за нов завой към Русия. Сред тях те посочва запазилите се стабилни връзки в стратегически важния корабостроителен сектор. Така, в периода 1993-2009 хърватските корабостроителници в Риека, Пула, Трогир и Сплит са произвели за Русия 41 кораба с обща товароподемност 1,58 млн. тона. През септември 2009 хърватската корабостроителна компания Jadranbrod и руската Обединена корабостроителна корпорация подписаха нов дългосрочен договор за сътрудничество. Освен това не бива да забравяме, примера на Словения, която се старае да развива отношенията си както с ЕС, така и с Русия, а също, че през 2010 Хърватска се включи в проекта "Южен поток".

Възможно е, проникването на руски инвестиции в страната да бъде улеснено, ако се създадат условия за нарастване на хърватския износ и инвестиции в Русия. В момента 75% от целия взаимен стокообмен се формира от руския износ, което очевидно не устройва хърватите.

Между другото, някои анализатори смятат, че успешната реализация на проекта за газопровода "Южен поток" може да не се отрази положително на руско-хърватските отношения, поради факта, че Хърватска играе второстепенна роля в него (през територията и ще минава само отклонение от основния газопровод). От друга страна, въпреки сътрудничеството с Москва, в Загреб се отнасят предпазливо към регионалните проекти на Балканите, тъй като съществуват известни опасения, че реализацията им може да доведе до възстановяването, макар и под друга форма, на някогашната Югославия, в която, според хърватите, не ги чака нищо добро.

Някои изводи

От казаното дотук става ясно, че в отношенията между Русия и шестте постюгославски държави (както е известно, съществуването на седмата - Косово, не се признава от Москва) се очертават шест различни сценария, водещи до различни крайни резултати и пораждащи различни прогнози за бъдещото им развитие. За някои от въпросните държави руските инвестиции се оказват гаранция за стабилността на управляващите там политически режими, в други за определен период от време те са (или могат да станат в близко бъдеще) фактор за укрепване на националните икономики. Има разбира се и държави, в които руските инвестиции не постигат сериозни успехи, макар че това може да се промени в бъдеще ако бъдат направени необходимите корекции при поставяне на целите и изграждането на взаимоотношенията с балканските партньори на Москва. Впрочем, в държавите, където руските стратегически инвестиции се провалиха, сред причините за това експертите посочват слабото познаване на балканската специфика, опитите всички проблеми да се решават с пари, които често правят руските инвеститори лесна плячка за местните спекуланти (включително в средите на балканските политическите елити). От друга страна, както посочва и Александър Пивоваренко, позитивният образ на Русия на Балканите се формира не от руските олигарси, а от представителите на средната класа на тази страна. Повечето от тях са образовани хора (представители на средния бизнес, учители, лекари или хора на изкуството) и пристигат в съответната страна с вече изградена културна основа. Те са готови да научат съотвения език, да поддържат добри отношения с местните жители, осигурявайки им работа и оказвайки им квалифицирани услуги.

Именно поради това, според него, в такъв регион като Балканите, който наистина в много отношения е твърде близък на Русия, руските инвестиции не следва да се изчерпват само с влагане на пари в местните икономики. Непрекъснатите промени в политическия климат в държавите от региона могат да доведат до лесната им загуба. Освен това, ролята на Русия на Балканите винаги е била по-широка, включително културна, освободителна и цивилизационна. Ето защо, смята Пивоваренко,  инвестирайки в балканската инфраструктура, е необходимо да се инвестира и в местното население, във взаимоотношенията между хората, които изпитват сериозен интерес към Русия, като алтернативна сила в съвременния полицентричен свят. В тази връзка, той, както и редица други експерти, препоръчват на големите руски компании, действащи на Балканите, да подкрепят и съответните структури, ангажирани с хуманитарното (образователно, културно и т.н.) сътрудничество. На свой ред, въпросните структури би следвало да привлекат към реализацията на своите програми в региона и руските граждани, които вече живеят в него. Това би помогнало за укрепването на връзките между славянските балкански държави и Русия, както и на тези между отделните техни граждани. Формирането на добри човешки отношения би могло да се окаже най-добрата защита за руските инвестиции и реклама на днешна Русия и нейните възможности, а също да се превърне в механизъм за отработването на руската стратегия на "меката сила", преди тя да бъде приложена в други по-сложни и опасни региони на планетата, където Москва също има свои интереси.

* Институт за балкански и европейски изследвания

{backbutton}

Звезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивна

Сред многообразието в размера на районите от Ниво 2 в Европа, българските райони са средни по големина, със средна площ от 18.5 хил.кв.км. Средният размер на област (NUTS III) в България е 3964 кв.км, с население 263 хил. жители. Средният размер на една община (LAU 1) пък е 420 кв.км, 27.9 хил.ж. и 19 селища. Българските общини са едни от най-големите в ЕС. Данните показват, че България е сред страните с висока осигуреност с използвана земеделска площ (ИЗП) - 674,6 ха/1000 души през 2010. Страната ни е и с висока степен на осигуреност със залесени площи  - 521,22 ха/1000 души. Сравнителният анализ на демографското развитие на България и ЕС по ключови показатели показва наличието на общи неблагоприятни тенденции, които обаче са по-силно проявени именно у нас. България има най-неблагоприятни стойности на коефициента на естествен прираст сред ЕС-27 (-4.6‰, като зад нас е само Латвия), а основната причина е високата смъртност - 14.6‰ (при 9.7‰ средно за ЕС-27). Анализът показва, че стойността на коефициента на възрастова зависимост в България е близка (и дори малко по-ниска) до средния за ЕС-27. Делът на лицата в надтрудоспособна възраст в България обаче е по-висок, в сравнение с Чехия, Дания и Румъния. По прогнози на Евростат, през периода 2010-2060 населението на България ще намалее с 27%, а делът на населението над 65 години ще достигне над 60%[1]. В този контекст очакванията за бъдещото развитие до 2020 са за запазване и дори увеличаване на негативните различия между ЕС-27 и българските региони. Състоянието и динамиката на ключовите показатели за пазара на труда показват, че в България те са с по-лоши характеристики, в сравнение със средноевропейските нива, но са по-благоприятни спрямо някои стари страни-членки като Испания, Италия, Гърция, Португалия. Кризата допълнително отдалечава България от равнищата на заетост (с 4,5 п.п. през 2010) и безработица (засега по-слабо - с 0,5 п.п. през 2010) в ЕС-27. Фактори за това са отвореният характер на националната икономика, която силно се влияе от процесите в европейските икономики, свиващото се вътрешно търсене, затихналата инвестиционна активност след 2008, по-ниската активност на частния сектор, големият дял на сивата икономика и т.н. Сравненията показват по-голяма уязвимост на нашия трудов пазар от икономическата криза и донякъде отразяват в сравнителен аспект гъвкавостта и адекватността на провежданите политики за омекотяване влиянието на кризата. Възстановяването на икономическата активност в промишлеността и услугите през 2011 например, все още не бе съпроводено с ръст на работните места. През 2011 нивото на безработица е 10,2%, а заетостта бележи спад от 1,1% спрямо 2010. През 2012 нивото на безработица също остава високо (около това от предходната година).

По обем на създадения БВП, българските региона са сред най-слабо развитите в ЕС. През 2007 например, по БВП и по паритет на покупателната способност (ППС) на човек от населението,  страната ни постига едва  40% от средното равнище за ЕС. На почти същото равнище на развитост е и съседна Румъния. Изоставането на тези страни от Чехия е близо два пъти, а в сравнение с Дания, разликата е над 3 пъти. По равнище на БВП по ППС на човек от населението районите на България също значително изостават от средното равнище в ЕС, както и от водещите райони по този показател. Половината български райони – Северозападния (СЗР), Северния Централен (СЦР) и Южния Централен (ЮЦР), са на равнище от около 30% от средното ниво на ЕС. Все пак, тенденцията, която се очертава във всички български райони, е към постепенно намаляване на голямата дистанция със средното равнище на ЕС.

По обем на създадената брутна добавена стойнос (БДС) българските райони са сред най-неразвитите в ЕС. В сравнение с най-големия район NUTS 2 на ЕС-27 Île de France, през 2008 българските региони създават от 0.46% (СЗР) до 2.73% (ЮЗР) от неговата БДС. Този нисък обем се дължи както на различия в големината, така и в производителността и структурата на създаваната БДС. По относителен дял на разходите за научно-изследователска и развойна дейност (НИРД) в БВП страната е на незадоволително равнище. Те представляват 0.45% и 0.47%, съответно, през 2007 и 2008, докато в Румъния са 0.52% и 0.58% и много повече в Чехия - около 1.5% от БВП и Дания – с над 2.5% през 2007 и близо 2.9%, през 2008. Изоставането на България по този показател е много тревожно, предвид на целта за постигане на равнище от 1.5% от БВП през 2020, поставена от Националната програма за реформи (2011-2015). На регионално равнище, през 2007-2008, СЦР е на последно място в ЕС по дял на НИРД в БВП с незавидните 0.08%. Другите български райони, с изключение на Югозападния (ЮЗР), имат разходи за НИРД около 0.15-0.22% през 2007 и 0.12-0.36%, през 2008. ЮЗР е с най-висок дял на НИРД в БВП с 0.79% през 2007 и 0.77%, през 2008.

Основните резултати от анализа на равнището на инвестициите показват, че България заема водещи позиции в класацията на страните от ЕС по дял на публични инвестиции в БВП, като стойностите на показателя за страната са около два пъти по-високи от средните за ЕС-27. В отделните години на анализирания период България е в Топ-5 на подреждането, заедно със страни като Румъния, Полша, Естония, Латвия и т.н. Данните за входящите потоци на преките чуждестранни инвестиции показват, че България е привлекателна страна за чуждите инвеститори, тъй като стойностите на показателя са между 3 и 7 пъти по-високи от средните за ЕС-27 през различните години на анализирания период. Едно от обясненията е, че България притежава сравнителни предимства по отношение на почасовото заплащане на заетите. Според класация на швейцарския Institute for Management Development, през 2009 България е била на 9-то място в света по равнище на почасово заплащане в преработващата промишленост, като сред страните от 1-во до 8-мо място няма други членки на ЕС. Общият извод е, че България показва много по-добри стойности на всички показатели свързани с инвестициите - публични инвестиции, инвестиции в бизнеса и преки чуждестранни инвестиции. Страната в много по-малка степен е засегната от финансовата криза по отношение на инвестициите, на фона на общите тенденции в ЕС.

По отношение на транспортната осигуреност и наличието на изградена транспортна инфраструктура, трябва да отбележим, че по средна гъстота (осигуреност) на територията на страната с железопътна мрежа (км/1000 кв. км) България заема 16-то място с 37.3 км/1000 кв. км. През 2009 това е по-ниско от средното за ЕС-27 (49,1 км/1000 кв. км.). По средна гъстота (осигуреност) на територията на страната с републиканска пътна мрежа (км/1000 кв. км), България заема 24-то място в ЕС със 175 км/1000 кв. км.

Трябва да подчертаем, че България се характеризира с по-висок дял на разходите за опазване на околната среда в БВП (1,2%) от средното за ЕС-27 (0,8%), от водещи страни като Дания (0,5%) и от страни със сходно развитие като Румъния (0,6%) и Чехия (0,7%). Причините са свързани с по-ниския БВП на страната ни на един жител от средния за ЕС през периода и усвояването на значителни по размер средства от предприсъединителните инструменти и оперативните програми.

По равнище на доходи и разходи на населението България е най-изостаналата и бедна членка на ЕС: доходите на домакинствата ни са с около 70% по-ниски от средните за ЕС, а в абсолютно изражение техните крайни потребителски разходи са над четири пъти по-ниски от средноевропейските и са най- ниските в ЕС. Основните причини са добре известни - ниско ниво в началото на прехода, върху което впоследствие се наслагват ефектите от преобладаващата рестриктивна доходна политика през 90-те години на ХХ век. Рецесията след 2008 отново доведе до прилагане на рестрикции върху доходите в България и в повечето европейски страни.

По отношение на разходите, в краткосрочна перспектива може да се очаква, че формиралата се след 2008 тенденция към спад на потребителските разходи ще се запази, като основните фактори за това могат да се потърсят, както във външен, така и във вътрешен план. На първо място това са очерталите се несигурни перспективи за растеж в еврозоната и свиването на потребителското търсене в съчетание с нестабилността на националните икономики от еврозоната и инвестиционната несигурност, които формират неблагоприятни перспективи пред българския износ. На  второ място е забавеното икономическо развитие на страната ни, слабото възстановяване на вътрешния пазар и свитите бюджети на домакинствата. Ефектите от рецесията формират ниско ниво на доверие на потребителите и продължават да тежат върху потребителските разходи. В резултат на това, очакванията са те да нараснат с малко над 1% и едновременно с това да се движат с подобен темп през следващите 1-2 години. В този контекст не може да се очакват промени към по-значително намаляване на различията между доходите и разходите на домакинствата в България и в ЕС-27.

Позиционирането на България в контекста  на стратегия „Европа 2020“

Особен интерес при анализа представлява позиционирането на страната ни съгласно заложените от ЕК в стратегия „Европа 2020“ пет  водещи стратегически цели и седем водещи инициативи (иновации, образование, цифрово общество; климат, енергия и мобилност, конкурентоспособност, заетост и умения, борба с бедността) за икономически растеж през следващите 10 години. Всяка страна-членка на ЕС трябва да определи своите цели и приоритети, които да допринесат за постигане целите на ЕС. В своите стратегически и планови документи (Национална програма за реформи 2012-2020, Национална програма за развитие „България 2020“ и др.) България формулира целите на развитието си до 2020. В долната таблица са представени в сравнителен план целевите показатели на Стратегия „Европа 2020“ и тези на Националната програма за развитие „България 2020“, както и доскорошното равнище на тези показатели.

Таблица1. Целеви показатели на Стратегия Европа 2020 и Национална програма за развитие България 2020

Показател

Начално състояние

България 2020

Европа 2020

1. Процент на заетост на населението на възраст 20—64 години

65.4%, 2010 2993 хил.души

76%

от 69% на 75%

2. Дял на инвестиции в НИРД от БВП

0.53%

1.50%

3%

3. Емисии на въглероден диоксид

53%, 2009 (1990г.=100%)

 

Намаляване с 20% (30%) в сравнение с 1990

4. Дял на възобновяемата енергия в крайното енергийно потребление

11.9%, 2009

Дял на ВЕИ -16%

20%

5. Енергийна ефективност

 

Увеличение на енергийната ефективност с 25%

20%

6. Дял на преждевременно напуснали училище

14.7%, 2009

11%

от 15% на 10%

7. Дял на населението на възраст 30-34 години със завършено висше образование

27.9%, 2009

36%

от 31% на 40%

8. Брой на европейските граждани, които живеят под националните прагове на бедност

1657 хил.души, 2008

Намаляване на бедните с 260 хил.души

Намаление с 25%, или с 20 млн.души

 

Така представената информация позволява да се проследи в годините, доколко България се приближава до изпълнението на собствените си цели и в каква степен допринася за постигането на общите цели на ЕС за интелигентен, устойчив и приобщаващ растеж. Както се вижда от данните по първия целеви показател - дял на заетост на населението на възраст 20-64 години, България планира да постигне поставената европейска цел за достигане на поне 75% заетост. Тя има възможност да преизпълни още една цел – увеличаване на енергийната ефективност. Планира се увеличение с 25%, при европейски зададена цел от 20%. Една от целите вече е преизпълнена - намаляване емисиите на въглероден диоксид с поне 20 %, в сравнение с нивата от 1990 или, при наличието на подходящи условия - с 30 %. За съжаление, България не може да осигури адекватен принос в изпълнението на останалите цели. За тях се планира по-ниско, частично изпълнение. В най-неблагоприятна ситуация сме по отношение постигане на 3%-ов дял на НИРД от БВП. Целта за България през 2020 е да се достигне половината, т.е. 1.5%, което говори за сериозно изоставане в тази област. По четвъртия показател - дял на възобновяемата енергия в крайното енергийно потребление, България планира постигане на 16%-ов дял от ВЕИ, при целево равнище от 20%. Частично изпълнение се очаква и по двете цели в областта на образованието: намаляване дела на преждевременно напусналите училище на 10% вмето сегашните 15% (национална цел 11%) и нарастване дела на населението на възраст 30-34 години със завършено висше образование от 31% на поне 40% (национална цел 36%). Последният показател предвижда намаляване броя на европейските граждани, живеещи под националните прагове на бедността с 25%, с което над 20 млн. души ще бъдат извадени от ситуацията на бедност. За България се планира бедните да намалеят с 260 хил.души, което прави 15.7% от равнището на показателя през 2008 (1657 хил.души).

Територията на Република България (111 000 км²) е разделена на 6 статистически района (NUTS 2), 28 области (NUTS 3), 264 общини (LAU 1).

Таблица 2. Обща териториална характеристика на ниво NUTS 2, 2010

Райони

Територия (км2)

% от общата територия

Население*

% от общото население

Брой населени места**

Степен на урбанизация (%)

СЗР

19070

17.2%

847138

11.5%

641

63,2%

СЦР

14974

13.5%

861112

11.7%

865

66,5%

СИР

14487

13.1%

966097

13.1%

717

72,7%

ЮИР

19799

17.8%

1078002

14.6%

671

71,3%

ЮЦР

22365

20.1%

1479373

20.1%

1279

66,7%

ЮЗР

20306

18.3%

2132848

29.0%

940

83,1%

Средно

18500

 

1227428

 

852

 

България

111002

100.0%

7364570

100.0%

5113

72,5%

*По данни от преброяване то през 2011

**Без селищата, където няма постоянни жители

 

В структурата на територията на България значителен дял заемат земеделските територии (57,44%), което е добър показател за потенциала за развитие на селскостопанското ни производство. България е страна с богато биоразнообразие. За това спомагат и природно защитените територии, включително по „Натура 2000“, които варират от 44.5% (за ЮЦР) до 22.3% (за СЦР и СИР) от територията на съответните райони. Във функционалната структура на територията на България основно място, като ресурс за националното стопанство, заемат секторите селско стопанство, рибовъдство и горско стопанство (83,94% през 2010). Релефът, в съчетание с останалите физикогеографски компоненти, е особено благоприятен за развитие на селско стопанство, туризъм и курортно дело. Площта със селскостопанско предназначение (ПССП) през 2011 заема 49,4% от територията на страната, като това е с 2,1% по-малко, спрямо 2007. Районите от Северна България показват по-високи стойности на показателя спрямо, равнището му за тези от Южна и това за страната, като цяло. Най-голям относителен дял на ПССП от общата територия на ПССП в страната се пада на СЗР. През 2011 използваната земеделска площ е намаляла с близо 1% спрямо 2007, но положителна тенденция е нарастването на дела и спрямо 2010 (с 0,7%). През 2007 най-голям относителен дял на използваната земеделска площ (ИЗП) от общата ИЗП в страната през 2007 се пада на СИР, а през 2010 водещ е СЗР. Най-нисък дял в общата ИЗП на България през 2007 заема СЗР, а през 2010 ЮЗР. През 2011 обработваемата земя (ОЗ) заема 63,4% от използваната земеделска площ на страната и 29,1% от общата площ на страната. Площите с ОЗ се увеличават през 2011 с 2,0% спрямо 2010. Най-голям относителен дял на ОЗ от общата ОЗ в страната се пада на СИР. Най-нисък дял в общата ОЗ на България през 2007 има ЮИР, а през 2010 ЮЗР. По този показател междурегионалните различия са силно изразени.

Eстественият прираст на населението е отрицателен във всички райони от Ниво 2. Най-неблагоприятно е положението в СЗР (-10,6‰) и СЦР (-7,3‰), а най-добро – в ЮЦР (-2,5‰). През периода 2007-2009 във всички области се наблюдава подобряване на стойностите на коефициента, но през 2010 е регистрирано влошаване.

 

Фигура 1. Естествен прираст на 1000 души от населението през 2012

  Фигура 1. Естествен прираст на 1000 души от населението през 2012

Коефициентът на миграция влошава стойностите си във всички райони, с изключение на ЮЗР, което показва интензифициране на изселванията от районите от Ниво 2 към ЮЗР или извън България, където има повече и по-добри възможности за заетост, по-високи доходи и жизнен стандарт. Най-неблагоприятни стойности през 2010 имат СЦР (-7,13‰) и СЗР (-6,91‰), но в първия район процесът на обезлюдяване протича значително по-бързо. Основните характеристики на междурегионалните различия във възрастовата структура на населението се формират в условията на обща тенденция към намаляване и застаряване на нацията. Делът на населението в надтрудоспособна възраст макар и слабо, се увеличава както на национално равнище (от 17,3% на 17,7%), така и във всеки район като най-висок е той в СЗР (21,6% през 2010) и най- нисък – в ЮЗР (16,6%). Делът на градското население е 71.5% средно за страната. Той слабо, но устойчиво се увеличава в рамките на анализирания период, което се предопределя от нарасналата роля на градовете по отношение на възможности за заетост, по-висок жизнен стандарт, по-добър достъп до специализирани и качествени здравни услуги, културни прояви и т.н. През 2010 най-нисък дял на градското население е регистриран в СЗР (62,41%), а най-висок – в ЮЗР (82,44%), който обхваща и столичния град. Всичко това формира ниска междурегионална диференциация (коефициент на вариация под 10%), но по-висока на междуобластно и, особено, на междуобщинско равнище. Гъстотата на населението много слабо намалява през 2010, спрямо 2007, както в страната, така и във всички райони от Ниво 2. Като цяло различията могат да се оценят като ниски, с лека тенденция към нарастване. В сравнение с равнището на диференциация между районите, междуобластните и междуобщинските са много по-ясно изразени. Причината за тези значителни различия е наличието както на слабо населени общини и области, така и на центрове, в които е концентрирано огромен брой население.

През 2011 делът на неграмотното население в страната намалява, като цяло, спрямо 2001 (от 1,78% на 1, 17%). И през двете години водещ по този отрицателен показател е ЮИР – той се отличава с най-висок дял (1,98% през 2010) и с най- бавни темпове на намаление на броя на неграмотните лица. Другите регионални „депа на неграмотност” са СИР и ЮЦР, където делът на неграмотните е над средния за страната. Най-добре позициониран в това отношение е ЮЗР – с едва 0,46% дял на тези лица. През 2011 делът на населението с висше образование в страната, като цяло, се увеличава спрямо 2001 (от 14,1% на 19,6%). И през двете години водещ по този положителен показател е ЮЗР – той се отличава с най-висок дял (27,7% през 2010) и с умерени темпове на нарастване броя на висшистите. СИР е другият притегателен район за лицата с най-високо образование (18,5% дял и 40% подобрение на показателя през 2010, спрямо 2001). Всичко това определя една, макар и относително ниска, но достатъчно отчетлива и стабилна междурегионална диференциация. Междурегионалните различия в демографските характеристики до 2020 ще продължат да се формират в рамките на две основни тенденции - към намаляване и към застаряване на нацията. В този контекст ключовите области на по-значителна териториална диференциация се очаква да бъдат: броят и гъстотата на населението; делът на зависимото население; делът на високообразованото население; делът на ромското население като специфична група, която е по-уязвима от бедността и социалното изключване.

Териториалните различия по отношение на заетостта се формират и развиват в следния национален контекст: относително по-ниска степен на заетост в сравнение със средноевропейската (през 2010 коефициентът на заетост в България от 59,7% е с 4,5 п.п. по-нисък от ЕС-27); ясна тенденция към намаляване на заетостта през периода 2007-2010, която е по-силно изразена, в сравнение с ЕС-27. Следователно, шоковете от икономическата криза са повлияли по-силно върху българския трудов пазар в сравнение със средното за ЕС. Различията между районите от Ниво 2 през периода са много ниски, но с лека тенденция към нарастване. Основните фактори за тези различия са по-високата степен на заетост в ЮЗР - през 2010 коефициентът на заетост там (67,6%) е  по- висок не само от средния за страната ни (59,7%), но и от този за ЕС-27 (64,2%), както и ниското ниво на заетост в СЗР (53,8%).

Териториалните различия по отношение на безработицата се формират и развиват в следния национален контекст: прекъсване през 2008 на тенденцията към намаляване на безработицата, която от 2009 започва да формира тренд към бързо увеличаване, като то още през 2010 надмина средноевропейското ниво (коефициентът на безработица в България 10,2% е с 0,5 п.п. по-висок от ЕС-27). Това отново показва по-голямата уязвимост на нашия трудов пазар от икономическата криза.

 

Фигура2. Коефициент на заетост на населението на 15 и повече навършени години през 2012

Фигура2. Коефициент на заетост на населението на 15 и повече навършени години през 2012

Различията между районите от Ниво 2 през периода се променят от средни към ниски, т.е. тенденцията е към намаляване на диференциацията по този негативен показател. Основните фактори за тези различия са по-ниската степен на безработица в ЮЗР - през 2010 коефициентът на безработица там (6,8%) е бил по-нисък не само от средния за страната ни (10,2%), но и от този за ЕС-27 (9,7%), както и високото ниво на безработица в СИР (14,5%), където е по-отчетливо влиянието на сезонните фактори. Перспективите за развитие на пазара на труда до 2020, в зависимост от навлизането във фаза на икономическо оживление, са за положителна динамика в заетостта и безработицата, увеличение на работните заплати и дела на заетите лица с висше образование с оглед постигане целите на Стратегия „Европа 2020“, а също за намаляване на междурегионалните и вътрешнорегионалните различия.

През 2007 БВП на глава от населението в районите от Ниво 2 се колебае между 5 233 лв. в СЗР и 12 991 лв. в ЮЗР. През наблюдавания период номиналният БВП на глава от населението расте във всички райони. Заедно с него расте и размахът на вариация и коефициентът на вариация, което показва, че различията между районите се увеличават. По БВП на един жител ЮЗР е едноличен лидер в районите от Ниво 2 със стойности от над 65% от средното равнище на страната. Равнището във всички други райони е под средното за страната по този показател.

Таблица 3. БВП на глава от населението в различните български региони

Региони

2007

2008

2009

2007

2009

Промяна

2009/2007

България

7857

9090

9007

100%

100%

1.15

СЗР

5233

5897

5576

67%

62%

1.07

СЦР

5528

6249

5942

70%

66%

1.07

СИР

6710

7836

7231

85%

80%

1.08

ЮИР

6398

7513

7238

81%

80%

1.13

ЮЦР

5640

6340

6217

72%

69%

1.1

ЮЗР

12991

15161

15610

165%

173%

1.2

 

Фигура 3. БВП на глава от населението през 2011

Фигура 3. БВП на глава от населението през 2011

Размерната структура на предприятията по райони и за страната е много стабилна и не търпи резки промени през годините. Преобладаващ дял от около 90% в нея заемат микропредприятията с персонал до 9 души. Малките предприятия са на второ място с дял от около 7-9,5%. Средните предприятия пък са около 1-2% от всички предприятия в страната, а големите са под 1% (около 0,2-0,4%). В тази структура не се забелязват значителни различия по райони. Най-голяма концентрация от всички видове предприятия има в ЮЗР. Второ място заема ЮЦР с около 15-18% от всички размерни категории предприятия на страната. Следващите места се заемат от СИР, ЮИР и СЦР с 11-14% от всички предприятия. На последно място, с най-ниска концентрация на предприятия, е СЗР с около 7-9% от предприятията на страната.

Ниското и започващото да спада след 2009 равнище на доходите и жизнен стандарт на населението е основен проблем както на национално, така и на регионално ниво[2]. На тази основа, незначителната диференциация[3] в равнището на доходите на населението е най-характерната черта на различията между районите от Ниво 2 (коефициентите на вариация са под 20%, достигайки 6% при някои източници на доходи), като към 2010 по-високо е нивото на доходите в южните райони (най-вече в ЮЗР), а по-ниско в северните (особено в СЦР и СЗР). Фактори за  ниската диференциация са слабите темпове на промяна в равнището на общия доход (растеж до 2009 и спад след това поради настъпилата криза), като и структурата на доходите в отделните райони. В сравнение с равнището на диференциация между районите, вътрешнорегионалните различия са по-ясно изразени. В отделните райони на страната процесите на подоходна диференциация между областите протичат с различен интензитет и в противоположни посоки. Предвид планираната политика на доходите, може да се предполага, че:

  • фактори за увеличаване на вътрешнорегионалните различия в краткосрочна перспектива могат да бъдат доходите от трудова дейност (поради значителния им дял в общия доход и различията в процесите на местните пазари на труда), както и тези от предприемачество;
  • фактори за намаляване на тези различия пък могат да бъдат доходите от пенсии, поради нарастването на тяхната значимост, обхват и дял в домакинските бюджети в условията на криза, от една страна, и поради рестрикциите върху номиналното нарастване на вече отпуснатите пенсии и запазването на тавана върху пенсиите до 2014, от друга.

Спецификата на структурните промени в разходите на населението на равнище райони от Ниво 2 е свързана главно с: увеличаване дела на разходите за храна (между 35-42%) във всички райони с изключение на ЮИР; повсеместно увеличаване с около 2 п.п. до 17-18% на дела на разходите за жилище, комунално-битови услуги, обзавеждане и поддържане на дома, както и за здравеопазване; запазване (в двата западни района) или слабо намаление (в СЦР, СИР, ЮЦР) на дела на разходите за транспорт и съобщения (до около 11%). Като цяло се наблюдават много ниски различия по отношение общия разход на домакинствата (коефициентът на вариация е под 10%) и тенденция към слабо нарастване на диференциацията между районите от Ниво 2. Ако формиралата се през периода тенденция се запази, към 2020 диференциацията в разходната част на домакинските бюджети между районите от Ниво 2 слабо ще се увеличи, но като цяло ще остане ниска. Това се отнася и до вътрешнорегионалните различия.  Диференциацията между областите във всички райони по общ разход на лице от домакинство пък ще се запази ниска.

През периода 2007-2010 се наблюдават положителни промени в сферата на детските градини. Повишава се достъпът до услугата и ефективността на функциониране на тези заведения. Намаляват междурегионалните различия. Наблюдават се обаче и някои негативни явления. Все още има големи вътрешнорегионални различия, особено на общинско равнище. През периода 2007-2010 се наблюдава намаляване на учениците в общообразователните училища с 9%, на училищата с 15% и на учителите с 14%. Тези промени водят до увеличаване средната големина на едно училище и броя на учениците, които се падат на един учител. В междурегионален план се наблюдават: ниски нива на междурегионални различия – при средна големина на едно училище и постепенно увеличаване на различията при показателя отношение ученици/учители. Вътрешнообластните различия могат да се оценят като много ниски и намаляващи.  Усилията в средното образование трябва да се пренасочат, от повишаване на ефективността чрез закриване на училища, към повишаване на ефективността чрез реализация на проекти за енергийна ефективност, пренасочване на средства от заплати, подобряване на материалната база и закупуване на обучителни материали, намаляване високото ниво на преждевременно отпадащите ученици. Особено важно в това отношение е подобряване на отношенията между училищата и местните власти. През периода 2007-2010 броят на студентите се увеличава с 8.1%, а преподавателите намаляват с 3.3%. Това увеличава отношението студенти/преподаватели, което е предпоставка за повишаване на ефективността. Положителните промени в областта на висшето образование се свързват с намаляване на междурегионалните различия по показатели като отношение на студенти към преподаватели и дял на завършващите студенти. Сравнително големите и запазващи се различия в локализацията на висшите учебни заведения не могат да се определят като голям проблем, макар че близостта на университет оказва определена положителна роля в регионален план.

Изградената материална база в здравеопазването – болнични заведения и леглова база, е сравнително равномерно разположена по територията на страната, което се илюстрира от сравнително ниските стойности на коефициента на вариация на различните нива. Различията между районите по отношение наситеността с лекарски кадри също не са големи. И тук, както и при материалната база, не се открояват райони, за които е необходимо да се полагат специални усилия, за да догонят останалите в страната. Сравнително добро е положението и по отношение разположението на звената за спешна помощ: 89,2% от населението на страната попада в 30-минутния изохрон за получаване на спешна помощ като междурегионалните различия по този показател са много ниски – 8.9% за 2010. Анализът на количествените показатели за двете групи социални услуги (в специализирани институции и в общността) ясно показва по-голямата динамика в развитието на социалните услуги, предоставяни в общността. Това е отчетлив индикатор за резултатите от провежданата политика на деинституционализация и доближаване на социалното обслужване до обичайната домашна среда на клиентите.

Анализът и оценката по отделни социално-икономически показатели, характеризира различни аспекти от развитието на районите от Ниво 2 и различията между тях, както и между областите и общините в техните рамки. Тези показатели дават представа за състоянието и тенденциите в отделни дейности, характеристики или елементи на разглежданите териториални системи и за различията между тях.

Заключение

В обобщение, съществуващите междурегионални и вътрешнорегионални различия дават основания за провеждане на регионална политика в две основни насоки. Първата е насочена към намаляване на различията. Тя може да се постигне, ако се пренасочат ресурси към териториалните единици с най-ниско равнище на развитие. Това ще намали разликите им с по-развитите и в най-голяма степен ще допринесе за постигане на целта. Подходящо е тази насока да се подкрепи от Политиката за развитие на селските райони. Втората пък е насочена към развитието на центрове на растеж, с идеята те да спомогнат за развитие на целия район. В случая районът съсредоточава ресурсите си на едно място с цел постигане на развитие, съпоставимо с националните или европейски параметри. Очаква се това впоследствие да има вторично благоприятно влияние върху целия район чрез развитие на съпътстващи и подкрепящи производства. Подходящо е тази стратегия да се подкрепи и от Политиката за градско развитие.

 

Литература

1.Eurostat, News Release, 80/2011 - 8 June 2011, Population projections 2010-2060
2.Todorova, S. Impact of European cohesion policy on regional development in Bulgaria, Scientific Journal “Economics and Finance”, N 5, 2014, Dnepropetrovsk,  p. 9-14
3.Петров, К. Влияние на административната реформа върху формирането на регионалната политика. С., Авангард Прима, 2008, с. 82-90.
4.Социално-икономически анализ на политиките на МТСП, 2011, с. 10 www.strategy.bg/FileHandler.ashx?fileId=1543
5.http://www.nsi.bg/

* Преподовател в Аграрен университет, Пловдив

 


[1] Eurostat, News Release, 80/2011 - 8 June 2011, Population projections 2010-2060

[2] „Социално-икономически анализ на политиките на МТСП”, 2011, с. 10.

[3] Този извод се вписва в силната страна, която е изведена в посочения анализ на МТСП, че „между отделните райони като цяло няма съществени диспропорции в нивото на социално развитие. По- голямата част от областите имат сходни параметри на развитие” (с.75).

{backbutton}

Звезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивна

Както знаем, Гърция е разположена в североизточната част на Средиземно море. На север тя граничи с Албания, Македония и България. На изток неин съсед е Турция, като двете страни имат къса сухопътна граница в Североизточна Тракия и огромна морска граница в Егейско море. На юг е Африка, а на Запад - Италия. Географското и положение превръща страната в югоизточната "врата" на ЕС. До края на 80-те години на миналия век Гърция беше сравнително "хомогенна" държава, като според официалната статистика православните гърци бяха 98% от населението, а останалите 2% включваха потомците на българите-мюсюлмани, живеещи в Източна Тракия, както и малките еврейска и католическа общности.

След краха на комунистическите режими, Гърция се превърна в обект на мащабни имигрантски потоци от север, като етническите гърци, решили да се завърнат в "родината-майка" бяха само малка част от тях, докато основната се формираше от албанците, българите и други източноевропейци. След 2008 значително нарастна потокът нелегални имигранти от Близкия Изток, Южна Азия и Африка, като след 2010 именно те станаха най-многобройни. Преди 2008 пък основният "доставчик" на нелегални имигранти в страната беше Албания.

Проблемът с имигрантите придоби толкова сериозни измерения, че през 2009 тогавашния зам. председател на Европейската комисия Жак Баро призна, че "съществува голяма опасност от дестабилизацията на Гърция поради напълно неконтролираните имигрантски вълни, които я заливат".

На свой ред, в доклада си за тероризма от 2012, Държавният департамент на САЩ подчертава, че "Пропускливостта на гръцките граници представлява проблем. Макар че граничните власти се опитват да направят нещо в тази посока, възможностите им да поставят под контрол мащабната нелегална имиграция през сухопътните и морските граници с Турция са ограничени. Последните събития в Северна Африка и Близкия Изток дадоха мощен тласък на нелегалната миграция към и през Гърция, която се осъществява през гръцко-турската граница и гръцките егейски острови".

Мащабите на имиграцията в Гърция

Според известния експерт по въпросите на нелегалната имиграция от Института за европейски и американски изследвания (RIEAS) Йоанис Коловос, който цитира данни на гръцкото Министерство на вътрешните работи, броят на легалните имигранти в страната (повечето от които са получили легален статут след като са се заселили в Гърция) е 537 237, като огромното мнозинство от тях (70%) са албанци. Липсват данни за нелегалните имигранти, но се знае, че в периода 2008-2012 гръцката полиция е задържала за нелегално проникване в страната 577 900 души. В тази връзка Коловос цитира данни на Гръцката фондация за европейска и външна политика (ELIAMEP), според които през 2010 в страната е имало около 470 000 нелегални имигранти. Според бившия шеф на гръцките специални служби, дипломат и депутат в парламента Йоанис Корандис обаче, през 2009 в Гърция е имало 1,8 млн. имигранти, като само 600 000 от тях са преминали или преминават през процес на легализиране. Както посочва Йоанис Коловос, ако тази оценка е точна, 1,2 милиона души (т.е. 15%-18% от цялото население) пребивават нелегално в страната. На свой ред, данните на Еуростат за 2012 сочат, че в Гърция живеят 956 000 чужденци (8,5% от населението), като само 153 000 са от държави от ЕС, докато останалите идват от страни, които не са членки на Съюза. В тази връзка Коловос подчертава, че докато средният дял на чужденците в страните от ЕС е 6,6%, а този на чужденците дошли от държави извън Съюза е 4,1%, при Гърция тези цифри са, съответно, 8,5% и 7,1%. Той отбелязва и, че демографските тенденции в страната допълнително се влошават заради понижаващия се коефициент на раждаемост, застаряващото коренно население и бързия демографски упадък. Според професора от Атинския университет за икономика и бизнес Манолис Дретакис, ако се запази сегашното ниво на имигранския поток към Гърция, през 2060 имигрантите ще достигнат 21% от населението на страната.

Противоречивата имигрантска политика на Атина

Въпреки плахите опити на гръцките власти да ограничат мащабния имигрантски поток, залял страната след 1990 (включително предприетите депортации на нелегални имигранти), делът на имигрантите в населението на страната продължи да нараства, което доведе до формирането на процъфтяващ черен пазар на работна ръка. Това принуди управляващото в Гърция през 1993-2004 Общогръцко социалистическо движение (ПАСОК) да предприеме мерки за облекчаване на ситуацията. Препоръките на експертите към правителството бяха  да бъдат регистрирани всички нелегални имигранти в страната, но да се даде възможност за легализация само на онези от тях, които не идват от съседните на Гърция държави (Албания, Македония и България), при това тази легализация трябва да е само за определен кратък срок и да е съобразена с нуждите на местния пазар на труда. Вместо това обаче, през 1997 властите решиха да дадат шанс за легализация на всички нелегални имигранти (смяташе се, че по онова време броят им е 500 000). Усилията им обаче се оказаха неуспешни, тъй като бяха легализирани само половината от тези хора, докато притокът на нелегални имигранти продължи с пълна сила.

Правителството реши да даде втори шанс на нелегалните имигранти през 2001 (тогава броят им се оценяваше на 650 000), но и този път нещата не се получиха, поради непрекъснато нарастващият брой на имигрантите и неспособността на гръцката администрация да се справи с поставената и задача. Въпреки това, следващите правителства на страната още на два пъти (през 2004 и 2007) се опитаха да осъществят легализация на незаконно пребиваващите на територията и имигранти, но отново безуспешно, като в резултат от това ситуацията само се влоши.

В същото време, както посочва Йоанис Коловос, ЕС достатъчно ясно беше заявил, че решенията за приемане на имигранти, както и определянето на броя им, са изцяло в прерогативите на съответната страна-членка. Нещо повече, Съюзът продължава и днес твърдо да се обявава против мащабните легализации на нелегалните имигранти, като посочва, че "в контекста на политиката за регулиране на имиграцията, единственият подходящ подход е да се работи за връщането им в тяхната родина". Освен това ЕС посочва, че "мащабните мерки за легализация не оказват дългосрочен ефект по отношение съкращаването на количеството на нелегалните имигранти. Точно обратното, те често дават допълнителен тласък на нелегалната имиграция". В резултат от тази "самоубийствена", според Коловос, имигрантска политика, през следващите години броят на нелегалните имигранти в Гърция експлозивно нарасна.

Със сбърката си политика на "регулиране" и легализация правителствата в Атина изпращат погрешно послание към държавите, генериращи основния поток от нелегални имигранти в страната. Там остават с впечатление, че Гърция се очертава като "слабо място" във веригата на държавите от ЕС и ако човек успее по някакъв начин да се промъкне в нея, може да разчита, че рано или късно ще се сдобие с легален статут. Нещо повече, с периодичните си кампании за легализация, гръцките правителства на практика създадоха "вратичка в закона" както за нелегалните имигранти, така и за тези, които незаконно ги наемат на работа. В редките периоди, когато властите предприемаха ефективни мерки за защита на границите (например по време на Олимпийските игри в Атина през 2004) това водеше до значителен спад в броя на нелегалните имигранти.

В резултат от всичко това, проблемът с нелегалната имиграция постепенно се превърна в постоянна и многопластова заплаха за националната сигурност на страната. Сред най-очевидните измерения на тази заплаха е присъствието в Гърция на огромен брой хора с неизвестен произход и неясни мотиви, които могат да бъдат како чисто икономически (търсене на работа или на по-висока заплата), така и откровено криминални и дори по-лоши (осъществяване на терористични действия). Според Йоанис Коловос, тази заплаха за националната сигурност, свързана с нелегалната имиграция, се проявява в пет основни форми:

Криминализация и гетоизация

Неконтролираният приток и установяването на огромен брой нелегални имигранти в големите гръцки градове доведе до появата на имигрантски гета в тях, включително в центъра на Атина. Съответно, в тези зони се наблюдава взрив на криминалната активност, а етническите сблъсъци и бунтове са все по-често явление. Друга последица от сбърканата имигрантска политика на управляващите е много значителният дял на извършените от чужденци престъпления в страната (37% от изнасилванията и 46% от обирите, през 2012). Според Министерството на вътрешните работи, 63,2% от затворниците в Гърция са чужденци, като най-много са албанците. Според таен доклад на гръцката полиция, цитиран от Коловос, в момента в страната действат 42 албански престъпни организации (3000 албанци са тясно свързани с наркотрафика, а 2500 техни сънародници биват арестувани всяка година за обири и мошеничество).

Според данни на Министерството на обществения ред, през последните 15 години броят на регистрираните криминални елементи-чужденци е нараснал драматично (докато през 1998 те са били 6094, през 2012 са три пъти повече). При това делът на албанците сред тях е паднал от 54% на 41% заради нарасналата активност на престъпни елементи от Пакистан, България, Румъния и т.н.

Все по-трудната интеграция

Фактът, че в Гърция проникват все повече нелегални имигранти, които успяват да се задържат в страната, прави интеграцията им все по-проблематична. Сред причините за това е и, че повечето от тях идват от държави извън ЕС. Според Коловос, предвид горчивия опит на страни като Великобритания, Франция или Холандия, фактът, че повечето имигранти идват от мюсюлмански държави е още една пречка пред усилията за пълната им интеграция.

Впрочем, интеграцията на имигрантите търпи неуспех и, защото огромното мнозинство от тях са влезли в Гърция нелегално и едва впоследствие са получили легален статут. Поради това отношението на коренното население към тях е изключително негативно, като то се подхранва и от участието им в различни видове криминална активност и от постепенната гетоизация на обитаваните от тях райони на големите гръцки градове. Така, социологическите проучвания сочат, че 74% от гърците смятат, че присъствието на имигрантите води до ръст на насилието и престъпността, а 76% подкрепят предприемането на по-активни мерки срещу тях (48% подкрепят депортацията на нелегалните имигранти, а 8% искат от страната да бъдат изгонени всички имигранти).

Ето защо, посочва Йоанис Коловас, не е чудно, че значителна част от имигрантската общност в страната (включително второто поколение имигранти) не могат да се интегрират в гръцкото общество. Така, според изследване на Атинския национален университет, голямото мнозинство от първото поколение имигранти и 40-50% от второто изпитват сериозни трудности при интеграцията си.

Впрочем, интеграцията се затруднява и от факта, че безработицата сред имигрантите е много по-голяма (и продължава да нараства), отколкото сред коренното население. По данни на националната статистика от края на 2012 например, безработицата сред имигрантите е била 37%, а при гърците - 25%. Близо 60% от имигрантите живеят в бедност, докато това се отнася за 29% от гърците.

Опасността от "Велика Албания"

Според изследване на Gallup Balkan Monitor от 2012, 75% от албанците подкрепят идеята за създаването на "Велика Албания" и смятат за част от нея Североизточна Гърция (наричана от тях Чамерия). Ето защо присъствието на непрекъснато нарастващ брой албанци в Гърция дава възможност на крайните албански националисти да вербуват сред тях бъдещи бойци за "освобождението" на Чамерия. Неслучайно проучванията сочат, че гърците демонстрират най-негативно отношение именно към албанските имигранти (през септември в последвалите един футболен мач масови сблъсъци между гърци и албанци в Атина, Солун, Корфу, Родос, Лариса, Волос, Коринт, Триполис и Нафплион доведоха до един убит и десетки ранени). Между другото преди няколко години гръцкият вестник "Прото Тема", цитира данни на Министерството на обществения ред, че 3000 албанци, живеещи в Гърция, притежават автомати "Калашников" и боеприпаси за тях.

Радикалният ислямизъм

Доскоро изглеждаше, че в Гърция не съществува сериозна опасност от прояви на радикален ислямизъм. Въпреки това, в доклад от 2009 на американския Държавен департамент, посветен на тероризма, се посочва, че: "тъй като Гърция се превръща в една от основните "врати" към Европейския съюз за имигрантите от Близкия Изток и Южна Азия, съществуват опасения, че тя може да бъде използвана като транзитна страна от терористи, насочващи се към Европа и САЩ. Броят на нелегалните имигранти, влизащи в Гърция нараства драматично, като през 2008 и 2009 полицията е арестувала по 100 000 нелегални имигранти годишно, половината от които идват от Северна Африка, Близкия Изток и Южна Азия".

През последните няколко години в Гърция се случиха редица знакови събития, очертаващи тенденция за формирането на разширяваща се мрежа от квазирадикални ислямистки елементи в гръцкото общество. Така, през декември 2008 в Атина и други големи градове в страната имаше улични бунтове и безредици, като половината от арестуваните участници в тях бяха пакистански и афганистански имигранти, които са признали пред полицията ,че им е било платено за да се включат в демонстрациите.

През май 2009 пък бяха организирани т.нар. „демонстрации в защита на Корана”, по време на които групи от представители на различни мюсюлмански имигрантски общности в Атина излязоха на улиците, обвинявайки полицията че е „осквернила свещената книга на Исляма” по време на рутинен обиск на уличен търговец от сирийски произход.

Ръстът на броя на нелегалните имигранти от мюсюлмански държави, където радикалните ислямисти разполагат със силни позиции (Пакистан, Бангладеш, Афганистан) формира благодатна почва за пропагандата на екстремистки настроените имами. Според гръцкия вестник "Катимерини", през 2010 в страната са функционирали 75 незаконни джамии, чиито брой непрекъснато нараства, като повечето са създадени от имигранти от Пакистан и Бангладеш. Междувременно се появиха данни, че само в района на Атика живеят 150 000 имигранти мюсюлмани, като едва 28 000 от тях имат разрешение за пребиваване в страната.

Албанско-ислямистският алианс

Както е известно, около 70% от албанците са мюсюлмани. Те разбира се не са толкова религиозни, като мюсюлманите от Пакистан или Египет например, но според Йоанис Коловос можем да очакваме формирането на своеобразен алианс между албанския национализъм и ислямския фундаментализъм, който да се опита да дестабилизира Гърция. Той посочва, че от формирането на подобен съюз интерес имат и двамата потенциални участници в него. Албанските сепаратисти ще си гарантират по-голяма подкрепя за реализацията на своите цели, включително от различжи джихадистки формации (каквито действаха и в Косово по време на битката му за незавасимост). Фундаменталистите пък ще се сдобият с нов опорен пункт в Европа (след Босна и Косово). Макар да не изглежда особено вероятен, подобен алианс не е невъзможен.

Какво решение предлага Брюксел

Както е известно, през 2008 държавите от ЕС (включително България и Гърция) подписаха Европейски пакт за имиграцията и убежището. В него се посочва, че имигрантската политика следва "да се съобразява с приоритетите, нуждите и капацитета да приема имигранти на всяка страна-членка". Имигрантската политика трябва да се съобразява с "наличния потенциал от човешки ресурси на ЕС, както и с нуждите на трудовия пазар на всяка отделна страна-членка". Ключово изискване на пакта е, че "нелегалните имигранти в държавите от ЕС трябва да напуснат територията им", както и че "страните-членки трябва да разглеждат всяка молба за легализация поотделно, а не да се ориентират към масова легализация на статута на дошлите в тях имигранти".

Очевидно, имигрантската политика на Гърция през последните 20 години се осъществяваше в разрез с тези препоръки. Както посочва Йоанис Коловос,  правителството в Атина въобще не е направило опит да оцени реалните нужди на местния трудов пазар от имигранти, нито  да прецени капацитета на наличната нифраструктура за тяхното поемане. В крайна сметка, управляващите продължават да не са нясно за броя на имигрантите, които страната би могла да приеме, да не говорим, че пропусна няколко удобни възможности за депортирането на поне част от тях обратно в родината им, като вместо това се ориентира към самоубийствената според мнозина политика на ex-post facto легализация.

Едва напоследък гръцките власти се опитват да променят тази политика, като минимизират притока на нелегални имигранти (сред примерите за това е и изградената стена по гръцко-турската сухопътна граница) и увеличат драстично броя на депортираните. В същото време, както посочва друг известен експерт в сферата на сигурността - Йоанис Михалетос от Института за анализ на сигурността и отбраната в Атина, обратите и радикалните промени в геополитическия пейзаж в зоните около Югоизточна Европа, пораждат нарастващи опасения, че регионът може да бъде залят от нов мощен поток от нелегални имигранти, изващи предимно от бойните полета в Близкия Изток, които през следващите месеци и години ще нахлуят в него по суша и вода. Неслучайно, както гръцкото председателство на Съвета на ЕС през първата половина на 2014, така и италианското - през втората и половина, поставиха във фокуса на своя дневен ред именно нелегалната имиграция в Съюза. На свой ред гръцкото правителство стартира мащабна програма на стойност няколкостотин милиона евро за модернизиране на бреговата охрана, граничните служби и специалните части, които трябва да предотвратят очакваното поредно имигрантско нашествие в страната.

След белезите, че то неминуемо предстои, е и последното развитие на ситуацията в Ирак, където се практикува изключително брутална форма на "джихадизма", довело до появата на огромен бежански поток, който отчаяно търси начини да се измъкне от региона. Паралелно с това, експертите смятат, че разпостраняващият се в него хаос ще стимулира и нелегалния трафик на оръжие и наркотици, през Балканите, към Европа.

Нелегалните имигрантски потоци в Европа

Легенда:

Шенгенско пространство

Държави, асоциирани с ЕС

Членки на ЕС, извън Шенген

Основни "врати" за имигрантите

Основни пътища към ЕС

Нови марщрути

Зона на концентрация на потенциални имигранти

Миграцията вътре в ЕС

 

Възможният регионален отговор

При тези обстоятелства изглежда съвършено наложително държавите от региона, върху които първо ще се стовари тази комплексна заплаха, а именно България, Гърция, Македония и Сърбия, да засилят сътрудничеството помежду си в тази сфера, формирайки своеобразен алианс за борба с очертаващия се нов мощен поток от нелегални имигранти, водещ до крайно негативни демографски и политически последици за тях.

На един последващ етап, към този "алианс" трябва да бъдат убедени да се присъединят и такива държави от Западните Балкани, като Албания, Черна гора и Босна, още повече, че те традиционно се смятат за "слабо звено" в борбата с мрежите на регионалната организирана престъпност, част от които са ангажирани и с трафика на хора, включително на нелегални имигранти.

По-нататък, в битката на балканските нации срещу надигащата се нова вълна от нелегални имигранти следва да бъде ангажирана и Италия - тази страна, която в момента поема основната част от преминаващите през разрушената Либия имигранти към Европа, се чувства тясно свързана със случващото се в Югоизточна Европа, включително заради близостта си с Гърция и Албания, откъдето в нея също проникват нелегални имигранти от Азия и Африка.

Според повечето експерти, всички споменати по-горе държави следва съвместно да предприемат следните ключови мерки за борба с нелегалната имиграция и свързаните с нея криминални активности:

- Да инвестират повече средства за усъвършенстване на своите човешки и технически ресурси, системи, организация и методи,         използвани в тази сфера;

- Да задълбочат сътрудничеството помежду си, включително провеждайки съвместни операции за ограничаване на потока от нелегални имигранти в засегнатите страни;

- Да обединят дипломатическите си усилия с цел оказване на натиск върху Турция, която продължава да е основната транзитна държава за очертаващите се нови мощни имигрантски вълни, да не говорим, че е пряко отговорна (наред с редица други играчи разбира се) за сегашната дестабилизация на Близкия Изток;

- Формиране на нови съвместни и финансирани и подкрепяни от ЕС структури за борба с нелегалната имиграция;

- Осъществяване на мащабни съвместни разследвания с цел да бъдат разкрити криминалните синдикати, ангажирани с трафика на хора, изготвянето на фалшиви документи и подпомагането на нелегалната имиграция.

В същото време, всяка от застрашените от новата имигрантски вълна държави би следвало да възприеме по-реалистичен подход към решаването на проблема, който да включва:

- Изясняване потребностите на националните трудови пазари от имигранти;

- Изясняване на въпроса, какво количество имигранти може да поеме съответната държавна инфраструктура;

- Много по-ефективна защита на сухопътните и морски граници;

- Драстично увеличаване броя на депортираните обратно в родината им имигранти, което може да стане чрез комбинация между дипломатически усилия, двустранни споразумения и изготвяне на програми за депортиране. От особено значение е постигането на споразумения с Турция, която е основната транзитна държава за имигрантския поток към България и Гърция и, оттам към Европа;

- Рационализиране, т.е. съкращаване броя на легализираните имигранти, включително като не се издават (или продължават) разрешения за работа на граждани от държави извън ЕС и лансиране на програми за доброволна репатриация;

- Налагане на много по-сурови наказания на онези, които наемат на работа нелегални имигранти.

- Въздържане от каквито и да било масови акции по легализирането на вече пристигналите в съответната страна имигранти.

- Превръщане на защитата на националната сигурност и единството на нацията в основен критерий при формулиране на имигрантската политика на всяка конкретна страна.

Залозите в тази битка са големи. Нов мащабен приток на имигранти на Балканите и в Европа, като цяло, ще има крайно дестабилизиращи политически ефекти в повечето страни, пораждайки в тях много сериозни икономически, социални и здравни проблеми. Нещо повече, верижният ефект от него ще заложи основите на продължителен (вероятно в течение на десетилетия) процес на дестабилизиране както на Балканите, така и на останалата част от Европа, изостряйки тлеещите в региона междуетнически напрежения.

Вече е ясно, че мултикултурализмът, като понятие, е мъртъв и без всякакви шансове скоро да възкръсне на фона на драматичните промени в Близкия Изток, които са на път да отворят нова глава в историята на насилието по света. Европа следва да концентрира усилията си за запазването на мира в региона, вместо пасивно да набюдава как цяла Африка и половината Азия опитват да се преселят на Стария континент. Подобно поведение не решава нито един от острите проблеми, пред които ние, европейците сме изправени и на практика ще доведе до прехвърлянето на сегашните кръвопролитни конфликти в Близкия Изток по улиците на европейските градове - процес, който всъщност вече е стартирал.

 

* Българско геополитическо дружество

{backbutton}

Звезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивна

Потенциалът на "меката сила" на Турция до голяма степен се обуславя от нейната история, култура и от географското и положение. Именно историческото наследство и културните връзки със съседните държави доведоха до сегашното високо равнище на взаимодействие с тях. Преди прокламирането на Турската република, нейната предшественичка - Османската империя, простираща се на три континента, съществува в течение на почти 500 години, като турските султани се смятат и за халифи, т.е. в страната се намира центърът на религиозната власт в света на исляма. Повечето етнически групи, живеещи на територията на Евразия, включително тюрците, кюрдите, бошнаците, албанците, арабите, арменците, гърците и т.н., споделят общ исторически опит на съществуването си в рамките на Османската империя. Благодарение на съвкупността от тези фактори, влиянието на турската "мека сила" се разпространява от Балканите до Близкия Изток и Централна Азия. В хода на разширяването на влиянието си и в други региони и включването на нови държава в сферата на турските геополитически интереси, Анкара усъвършенства съществуващите и създава нови инструменти на политиката на "меката сила", благодарение на което в момента регионалните и глобални връзки на Турция покриват и Африка, Азия и Латинска Америка.

Важен външен фактор за активизирането на турската политика на "мека сила" стана разпадането на СССР. След 1991 държавите от Южен Кавказ и Централна Азия влязоха в потенциалната сфера на влияние на Турция. Както посочи през 1992 тогавашният турски премиер Сюлейман Демирел: "Туркменистан, Узбекистан, Казахстан, Таджикистан и Киргизстан са заинтересовани от развитието на отношенията със страната ни. Турция ще се разшири, макар че границите и ще останат непроменени. С други думи, Турция ще разшири влиянието си от Адриатика до Великата китайска стена. Всички нации в Кавказия регион са наши братя. Турция е зеницата в окото на целия регион" [Gürler, 2011]. След като бившите съветски републики станаха независими, в тях бяха изпратени множество турски делегации, които да оценят съществуващите там условия. Турция стана първата държава, установила дипломатически и икономически отношения с всички страни от Централна Азия, позиционирайки се като "партньор, носещ стабилност в региона". За развитието на икономическите, културните, социалните и политически връзки с държавите от региона Анкара използва такива институции като Турската агенция за международно сътрудничество и развитие (ТІКА) и Съвета за външни икотномически отношения (DEIK). След 1992 Турция започна да провежда срещи на лидерите на тюркоезичните държави с цел създаване на нови възможности за сътрудничество. В страните от региона бяха открити културни центрове, започнаха да се реализират образователни програми за студенти, позволяващи им да продължат обучението си в турски университети. Всички възникнали след разпадането на СССР централноазиатски държави се присъединиха към Организацията за икономическо сътрудничество (ОИС), създадена през 1985 от Турция, Иран и Пакистан. Благодарение на това Турция получи възможност да укрепи икономическите си връзки с държавите от региона. Освен това Анкара се стремеше да упражнява влияние върху съседите си, акцентирайки върху общия етнически произход и култура. Тя обаче не съумя в пълна степен да реализира замислената от нея стратегия на прокарване на турската "мека сила" в региона. На първо място, новите държави в него не искаха да имат нов "голям брат", вместо рухналия СССР. На второ, заради проблемите с оказването на икономическата помощ, доверието към Турция беше ерозирано.

Показателно в тази връзка е, че през последните години в Узбекистан се очерта тенденция към сдържане на турската "мека сила". През 2012 и 2013 бяха арестувани 54 турски бизнесмени, а дейността на поне 50 турски компании беше прекратена. През февруари 2013 пък беше забранено излъчването на турски сериали. Узбекистанското правителство подозира, че Турция подкрепя ислямисткото движение на Фетхулах Гюлен, което, макар и да няма екстремистки характер, не се приема добре в страната (1).

По отношение на възстановилите независимостта си държави от Кавказ, Турция се опита да акцентира върху етническата и културна общност, но далеч не към всички от тях подобен подход се оказа ефективен, поради наличието на редица нерешени проблеми в двустранните отношения. Така например, отношения между Турция и Армения продължават да са обременени от въпроса за признаването на геноцида на арменците, отказа на Ереван да ратифицира Карския договор от 1921 и турската подкрепа за Азербайджан в Карабахския конфликт.

Още от началото на 90-те Турция разглеждаше Украйна като партньор с важно геополитическо положение между ЕС и Русия. Двете държави си взаимодействат в рамките на международните и регионални обединения, като ООН, Съвета на Европа, Комитета НАТО-Украйна, Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа (ОССЕ) и Организацията за Черноморско икономическо сътрудничество (ОЧИС). Доскоро ключов фактор за укрепването на отношенията между двете страни беше наличието в Украйна на 280 хил. кримски татари, като Турция подкрепяше усилията на Киев за репатриация на татарите, а ТІКА реализира в Крим редица проекти, на обща стойност 25 млн. долара, включително за изграждането на 1000 къщи за новопристигналите татари. След присъединяването на Крим към Русия през март 2014, турската активност на полуострова е поставена под въпрос.

През първото десетилетие на ХХІ век съвкупността от вътрешни и външни промени оказа положително влияние върху "меката сила" на Турция. Основен фактор за промяната на подхода към турската външна политика стана идването на власт през 2002 на Партията на справедливостта и развитието (АКР), смятана за умерено консервативна и ориентирана към западните ценности. Европеизацията на Турция се превърна в главна цел на новото правителство, особено през първия му мандат (2002-2007). Проведените реформи в сферата на демокрацията, човешките права и правата на малцинствата оказаха положително влияние върху "меката сила" на страната. Те ограничиха влиянието на военните върху политиката и укрепиха гражданското общество. Освен това реформите доведоха да ангажирането на нови играчи, като организациите на бизнеса и гражданското общество, в реализацията на турската външна политика. През втория си мандат (2007-2011) правителството на АКР започна да отделя все по-голямо внимание на културната близост със съседните страни. Тази тенденция се запазва и в момента.  Наред с геополитическата значимост, развитието на демокрацията и мощният растеж на турската икономика формираха основата за многомерната и проактивна турска външна политика. Продължаващият икономически ръст по време на финансовата криза в еврозоната повиши привлекателността на страната в региона. Всичко това намери отражение в декларацията на турския президент Абдула Гюл: "Турция напредва едновременно по всички направления, на Изток и Запад, на Север и Юг. Важно е и, че по всички направления се прокарват и турските ценности, като върховенството на закона, спазването на човешките права, откритостта, равенството между половете и свободно функциониращата пазарна икономика" [Çandar, 2009].

В основни принципи на външната политика на правителството на АКР се превърнаха:

- балансът между сигурността и демокрацията, т.е. гарантиране сигурността на гражданите без това да нарушава свободите им;

- "политиката на нулеви проблеми" по отношение на съседните държави;

- проактивна и предимно мирна дипломация;

- съдействие за регионалните процеси на помирение и изграждане на приятелски отношения;

- многоизмерна външна политика;

- диверсификация на турското участие в различни съюзи, с цел да се избегне зависимостта от един, единствен играч;

- провеждане на "равномерна дипломация";

- участие в решаването на всички най-важни глобални въпроси и в международните организации [Cîrlig, 2013] .

Новият подход в турската външна политика, базиращ се на концепцията за "стратегическата дълбочина" (Stratejik Derinlik), беше формулиран предимно под влияние на Ахмет Давутоглу, който от 2009 насам е външен министър на страната. Ключов аспект на новия подход стана "политиката на нулеви проблеми": Турция се стреми да разрешава всички проблеми в отношенията си със съседните държави или поне максимално да ги минимизира. Основните елементи на новия подход към турската външна политика са: сигурност за всички, политически диалог, икономическа взаимозависимост и културно съгласие.

Според сегашните управляващи в Анкара, външната политика на страната до голяма степен се определя от нейния демократичен строй, доколкото отразява приоритетите на гражданите. Демократизацията на Турция наложи интеграцията на обществените интереси във външната политика. Така, историческите и културни условия, демократичният характер на държавата, динамичната икономика, младото население и "политиката на нулеви проблеми", в съчетание с принципа на Ататюрк "мир у дома, мир в света", формират основата на турскаат "мека сила". Стратегията на "меката сила" на Анкара може да се дефинира като "неотрадиционна". Традиционен елемент например е близостта до египетския държавен модел, характерно за който е залагането на "твърдата сила" и който притежава определена историческо-културна легитимност, докато новият момент е "политиката на нулеви проблеми" със съседните страни [Rubin, 2010].

По време на втория си мандар АКР предприе редица опити за превръщането на Турция в "силов център", като през този период нарасна активността на страната в международните обединения като Г-20 или Организацията за ислямско сътрудничество (ОІС).

Следва да отбележим, че благодарение на партньорските взаимоотношения с един от членовете на Г-20 - Бразилия, Турция се стреми да усили влиянието си и в Латинска Америка. През 2009-2010 страната беше непостоянен член на Съвета за сигурност на ООН [Öner, 2013].

В последно време, редица системни и регионални фактори усилиха регионалното влияние на Турция. Политическият вакуум, създал се в Близкия Изток след войната от 2003 с Ирак и загубата на доверие към САЩ, като държава, способна да гарантира реда в региона, разногласията в арабския свят и влошаването на арабско-израелския конфликт създадоха за Турция (както впрочем и за Иран) условия да запълнят този вакуум и да се изявят като посредник в опитите за разрешаване на регионалните конфликти.

След арабските вълнения в Северна Африка и Близкия Изток, мнозина поставиха въпроса за турския модел като модел за подражание за страните от региона, което също укрепи "меката сила" на Турция.

Приоритети, цели и задачи на турската "мека сила"

Турция, с нейната демократична и светска политическа система, предимно мюсюлманско население и теоретична перспектива (след 1999) за членство в ЕС, оказва нарастващо влияние върху съседните държави. В същото време стратегията на външното прокарване и демонстрация на турската култура, която представлява основата на "меката сила" на страната, е недостатъчна, тъй като в Близкия Изток продължава да доминира "твърдата сила" и ситуацията в региона остава неопределена. Заплахите и предизвикателствата пред сигурността на Турция нарастват, което може да повиши вероятността за постепенната и преориентацията към използването на "твърда сила". Продължаващото напрежение между Турция и Сирия, прекратените на практика преговори с ЕС (най-вече заради кипърския въпрос, но не само), забавянето на процеса на реформи, особено по отношение свободата на словото и медиите, могат да окажат негативно влияние върху турската "мека сила". За да бъде отново ускорен процесът на реформиране, е необходимо наличието на няколко фактора. На първо място, следва да бъде решен въпросът с склонната към терористични действия Кюрдска работническа партия (РКК). Стартиралият през 2013 процес за мирното разрешаване на кюрдския проблем може да повлияе положително върху "меката сила" на Турция. На второ място, ако бъде приета нова демократична конституция (както обеща по време на президентската си кампания през 2014 Реджеп Ердоган), в чиято основа да се превърне компромисът между различните групи в турското общество, това би повлияло положително за консолидацията на демокрацията в страната. Споменатите мерки могат да стимулират и преговорите с ЕС. На трето място, следва да бъде понижено продължаващото напрежение в отношенията със Сирия. На четвърто място, е необходимо да се уредят отношенията с Кипър. Ако всичко това бъде направено, "меката сила" на Турция може да нарасне чувствително в средносрочна и дългосрочна перспектива [Cîrlig, 2013].

В съответствие с новите задачи пред турската външна политика, се очертава и необходимостта от реализацията на многоизмерна стратегия за прокарване интересите на страната в чужбина, която да обхваща широк спектър от въпроси - от икономически и търговски до такива, касаещи културата, социалното развитие и образованието, които, взети заедно, формират "меката сила" на страната.

Нормативно-правната база

Важен механизъм на турската "мека сила" са подписаните с различни държави споразумения за стратегическо партньорство. Най-ярки примери за такива споразумения са тези между Турция и Казахстан от 2009 (2) и между Турция и Азербайджан от 2010. На тяхната основа бяха създадени специални междуправителствени органи - Съвети на висше ниво за стратегическо сътрудничество, които трябваше да се превърнат в ключов механизъм за практическата реализация на въпросните партньорства.

Партньорството с Казахстан цели развитие на сътрудничеството между двете страни в различни сфери, включително чрез създаването на междудържавни институции и съвместни усилия за по-нататъшната интеграция на тюркоезичните държави. През април 2013 пък се проведе среща на Групата за съвместно стратегическо планиране (3).

Партньорството между Турция и Азербайджан касае и военните аспекти, проблемите на сигурността, хуманитарните въпроси и икономическото сътрудничество. Подобни съвети за стратегическо сътрудничество са създадени и с Киргизстан и Украйна, като в рамките на тяхната работа бяха подписани споразумения за отмяна на визите и сътрудничеството в областите на предприемачеството и логистиката.

Освен споразуменията с държавите, влизащи в сферата на геополитическото и вляние, през май 2010 Турция подписа с Бразилия План за действия за формирането на стратегическо партньорство, както и шест споразумения, целящи укрепване на законодателната основа на сътрудничеството между двете страни, което свидетелства за стремежа на Анкара да прокарва влиянието си и в латиноамериканския регион.

Наред със споразуменията за стратегическо партньорство, Турция може да се опре на множеството си други споразумения с държавите-обекти на нейната "мека сила". Така например, между Турция и Киргизстан са сключени над 100 споразумения и протоколи за сътрудничество в сферите на образованието, културата, търговията, икономиката, транспорта и комуникациите, както и във военната сфера, включително Споразумението за сътрудничество и вечна дружба от 1997 и Декларацията "Турция и Киргизстан: заедно през ХХІ век" от 1999. Между Турция и Узбекистан пък бяха подписани над 90 споразумения за икономическо, търговско и техническо сътрудничество.

Системата от институции, механизми и инструменти на турската "мека сила"

Ключовите турски институции, осъществяващи и координиращи активността в сферата на "меката сила", са министерствата на външните работи, на туризма и културата и на обществената дипломация, а също ТІКА, Турският Червен полумесец (Kizilay) и Фондация "Юнус Емре". Важна особеност е, че Турция използва за реализация на политиката на "меката сила" не само националните си институции, а се стреми и към създаването на междудържавни обединения.

Турската агенция за международно сътрудничество и развитие (ТІКА) е държавна институция, действаща под контрола на премиера от 1992 насам. Тя се смята за инструмент на външната политика с цел прилагане на съвместни усилия в Близкия Изток, Кавказ, Централна Азия, на Балканите и в Африка. ТІКА осъществява проекти в сферите на образованието, здравеопазването, селскостопанското развитие, туризма и индустрията. Първият чуждестранен офис на ТІКА беше открит в Туркменистан, а през 2002 нейни офиси се появиха в още 12 страни. През 2012 тази мрежа вече включваше 33 офиса в 30 държави. В момента ТІКА реализира проекти в над 100 държави на Балканите, в Централна Азия, Близкия Изток, Африка и Латинска Америка. През 2002 турските фондове за развитие разполагаха с 85 млн. долара, а десет години по-късно с 1,273 млрд. [Öner, 2013].

През 2009, по инициатива на Турция, Азербайджан, Казахстан и Киргизстан беше създаден Съвет за сътрудничество на тюркоезичните държави (CCTS) - международна междуправителствена организация, поставяща си за цел запазването на мира и сигурността в региона и развитието на добросъседските отношения между държавите в него. В рамките на CCTS се реализират редица важни проекти, с помощта на следните институции: Тюркския бизнес съвет, Агенцията за транспортните коридори между тюркоезичните държави, Тюркския научно-изследователски фонд и Фонда за развитие на тюркоезичните държави. Предвижда се да бъде създаден и Тюркски университетски съюз. По инициатива на турския Университет "Абант Иззет Байсал" беше проведена предварителна среща на представители на ключови висши учелни заведения с цел обсъждане на задачите пред съюза и начините за постигането им.

Парламентарната асамблея на тюркоезичните държави (TurkPA), създадена през 2008, е една от институциите за реализация на турската "мека сила" в такива държави от Централна Азия, като Казахстан и Киргизстан, както и в Азербайджан. За финансиране на активността по прокарване на турското влияние в чужбина беше създаден Съвет на Фонда по прокарването, под егидата на министър-председателя. В него участват представители на министерствата на външните работи и на културата и туризма, на Генералната дирекция за пресата и информацията (DGPI) и на Генералната дирекция на турската радио и телевизионна корпорация (TRT). Редовно се осъществява мониторинг на проектите, финансирани от Съвета.

Безвизовите режими със съседните държави оказват положително влияние върху турската "мека сила" заради ръста на взаимните връзки между Турция и тези страни.

Основните направления на турската политика на "меката сила"

Сред най-важните направление на политиката на "меката сила" на Турция е културното сътрудничество и разпространението на турския език. Програмите са предназначени не само за чуждестранните граждани, но и за турските граждани, живеещи в чужбина. За прокарването на турските интереси в чужбина се организират изложби, а също дни, седмици и години или сезони на Турция Страната участва в различни, провеждащи се в чужбина, фестивали и културни събития, позволяващи и да прокарва своите интереси и влияние, в чужбина непрекъснато се появяват издания, формиращи положителна представа за Турция и повишаващи интереса към нея. Така, през 2003, 2008 и 2009, "година на Турция" се проведе, съответно, в Япония, Русия и Франция [Öner, 2013]. 2013 пък стана "година на турската култура" в Китай. През 2014 "година на Турция" се проведе в Ню Йорк.

Мероприятията в рамките на "годината на турската култура" включват изложби, посветени на културата на страната, различни шоута и концерти (4). Така, през октомври 2013 в Артцентъра в Баку бе представена изложбата "Калиграфия, миниатюра и керамика", която, според нейните организатори, демонстрира тесните културни връзки между Турция и Азербайджан.

През 2009 във Франция премина "турски сезон" по време на който бяха проведени 600 културни, социални, политически, икономически и научни мероприятия. Сезонът се превърна в най-голямата и мащабна кампания по прокарване на турското влияние в държавите от ЕС [Ibid.]. Освен това Турция развива обмен на танцови, музикални и театрални трупи, провежда конкурси за млади изпълнители и организира изложби на картини и фотографии.

През 1993, по инициатива на Анкара, беше създадена Организацията за култура и изкуство на тюркоезичните държави (TÜRKSOY), която има международен статус. В нея участват Азербайджан, Казахстан, Киргизстан, Туркменистан и Узбекистан. Основната задача на TÜRKSOY е задълбочаване на сътрудничеството в сферата на културата и изкуството между страните с тюркски корени. Централният и офис е в Анкара. Организацията се ръководи от Временен съвет на министрите на културата, а един от механизмите в работата на TÜRKSOY са срещите между художници и други представители на творчески професии от тюркския свят.

Съхраняването на турското културно наследство и това на държавите-партньори е друг важен инструмент на "меката сила" на Турция. Така например, през 2005 ТІКА финансира изграждането на музей в долината Орхун (Монголия) и пренесе в него откритите по време на разкопки манускрипти, представляващи ценни артефакти на турската история (6). Пак в Монголия беше реализиран и проект за запазване на турските монументи и възстановяване на историческите паметници (МОТАР). От 2000 насам ТІКА осъществява проекта "Тюркология" в 21 държави по света, включително Афганистан, Албания, Беларус, Босна и Херцеговина, Естония, Палестина, Грузия, Индия, Казахстан, Киргизстан, Косово, Латвия, Литва, Македония, Монголия, Узбекистан, Словакия, Сирия, Русия, Украйна и Йемен. В рамките на проекта, в редица известни чуждестранни университети бяха създадени катедри по изучаване на Турция с цел да нарастне броя на изследванията в тази сфера на международната научна общност и да се повиши интереса към Турция сред гражданите на други държави. Сред примерите за това е създаването на Катедра за съвременни турски изследвания в Лондонското училище по икономика (LSE) [TIKA, 2008b]. Външното министерство в Анкара и другите оттоварящи за това направление институции предложиха такива катедри да бъдат създадени и в други чуждестранни университети и подписаха редица споразумения в тази сфера. Така, през 2001, в рамките на проекта "Тюркология" беше открита Катедра за турски изследвания във Факултета за чужди езици и култури на Националния университет на Монголия.

Мероприятията в културната сфера обикновено оказват значително влияние, което може да се оцени само в средносрочна или дългосрочна перспектива. Те помагат за преодоляване на предубежденията и стереотипите по отношение на Турция, особено в европейските държави, и да се повиши интересът към тази страна и нейната култура. Културната дипломация се реализира в руслото на турската външна политика и е в юрисдикцията на Външното министерство в Анкара. С популяризирането на турската култура в чужбина е ангажирано и Министерството на културата и туризма. Пак Външното министерство отговаря за създаването на турски културни центрове в чужбина. Целта на последните е "да разпространяват турската култура и изкуства и да развиват двустранните отношения между Турция и съответните страни и да улеснява адаптацията на турските имигранти в страните, където живеят". В момента такива центрове действат в Берлин, Хановер, Кьолн, Франкфурт, Алма-Ата, Ашхабад, Сараево, Техеран, Аман, Багдад, Дамаск и Йерусалим. Освен това, турските литературни и езикови отдели и турските курсове към чуждестранните университети се подсигуряват с необходимите им преподаватели и техническо оборудване. Активността на няколкото турски образователни центрове в чужбина, се координира от Министерството на националното образование и ТІКА.

През 2007, с цел популяризирането на турската култура, общество и език, беше създаден Институтът "Юнус Емре". Активността на института е насочена към изследване на възможностите за подобряване на разпространението и обучението по турска култура, история, език и литература, подпомагане на научните изследвания по линия на сътрудничеството с различни организации и информиране на обществеността чрез публикуването на резултатите от тяхната работа. Освен това Институтът подготвя учени и изследователи, занимаващи се с турски език, история, култура, изкуство и музика и реализира съответните сертификационни програми. Той участва в създаването на турски културни центрове "Юнус Емре" в различни държави, с цел популяризирането на турския език, култура, изкуство и история. Въпросните центрове осъществяват културни мероприятия, реализират научни проекти и учебни курсове, целящи укрепването на приятелските връзки и увеличаване на културния обмен с други държави. Такива местни центрове "Юнус Емре" бяха открити в Албания, Белгия, Босна, Грузия, Великобритания, Иран, Япония, Казахстан, Северен Кипър, Косово, Ливан, Унгария, Македония, Египет, Полша, Румъния и Сирия. Самото разположение на центровете демонстрира ориентацията към Балканите и Близкия Изток, което е свързано с един от подходите на турската външна политика - акцентирането върху общото културно наследство. Турция провежда научни и културни фестивали на тюркския свят. Така, през май 2013 втори такъв фестивал беше проведен в турския университет Мугла (7).

С цел утвърждаване на положителния имидж на страната Анкара използва и филмовата си индустрия. Така, на сайта на Министерството на културата редовно се качват документални филми за Турция (8). Държавата подпомага турските режисьори да показват творбите си на различни регионални и свеговни кинофестивали. Напоследък нараства популярността на турските телевизионни сериали в Близкия Изток и на Балканите, което също е показател за ръста на "меката сила" на Турция. През 2010 пък турците пуснаха първия арабски спътников телевизионен канал.

Като второ по значимост направление на турската политика на "меката сила" можем да посочим сътрудничеството в сферата на образованието, науката и иновациите. Турция се позиционира като бъдещ ключов център за привличане на чуждестранни студенти, заради предлаганото от нея качествено, конкурентоспособно и иновационно образование.

В страната има 103 държавни и 65 частни университети, които реализират широк спектър академични програми (9). Така например, в рамките на Образователната програма "Босфор" (Bosphorus Undergraduate Scholarship Program), касаеща такива специалности, като икономика, технически науки и политология, в турските университети се канят студенти от различни държави, включително от Бразилия, Монголия и Виетнам. Впрочем, Турция не само привлича чуждестранни студенти в местните университети, но и открива техни филиали и реализира образователни програми в чужбина. В Монголия например, е създадена мрежа от турски училища със статут на висши учебни заведения (през 1994 такива бяха открити в Улан Батор, Баян Йолгий и Дархан, а през 1999 - в Ерденет) (10). Девизът на тези училища е "за по-добро бъдеще чрез качествено образование", а обучението се извършва на английски, турски и монголски. До момента през тях са преминали над 3000 души, мнозина от които продължават образованието си в Турция. През 2012 там е имало над 1000 монголски студенти (11).

В Таджикистан пък действа мрежа от турски лицеи "Шелале" и "Измир" (12). С подкрепата на ТІКА, през 1996 в Душанбе беше открит турския образователен център TÖMER. Впрочем, Анкара създаде верига лицеи, където се учи на турски език, и в Узбекистан. От 2002 насам Турция създаде международни двуезични училища във Виетнам, като петото поред такова училище беше открито през 2013 в Ханой.

В успешна практика се превърна създаването на съвместни образователни центрове в страните-обекти на турската "мека сила" и на първо място в Казахстан и Киргизстан. Така, през 1991 беше основан Международният казахско-турски университет "Ходжа Ахмед Ясауи" в град Туркестан. В момента, в 11-те факултета на университета следват около 20 хиляди студенти и аспиранти от Казахстан, Турция и други държави от региона. В него работят 63-ма турски преподаватели. Анкара отпусна 100 млн. долара за разширяване на университетската инфраструктура (13). През 1995 в Бишкек беше създаден междудържавен Киргизско-турски университет "Манас" (KTMU), в който безплатно се обучават студенти от 16 държави по 32 бакалавърски и 12 магистърски програми. Структурата на университета включва 9 факултета: по икономика и мениджмънт, хуманитарни, инженерни и естествени науки, комуникации, ветеринарна медицина, селско стопанство, изкуство и теология, както и четири висши училища: по туризъм и хотелиерство, чужди езици, физическа култура и спорт и консерватория, както и три изследователски центрове: за тюркска цивилизация, за изучаване на Централна Азия и по биотехнологии. В университета се преподава на киргизки, турски и английски (14). Турция подкрепя и развието на партньорски отношения между своите университети и тези от страните-обекти на нейната "мека сила", на основата на съответните междууниверситетски споразумения. Така например, над десет университета от Турция и Украйна поддържат партньорски отношения и са подписали съответните споразумения, като сред тях са Националният технически университет на Украйна, Киевският политехнически университет и Близкоизточният технически университет в Анкара, Киевският национален университет "Тарас Шевченко" и анкарският Университет Гази, Таврийският университет в Симферопол (който вече е част от Русия) и Анкарският университет и др. (15). Сътрудничеството между тях включва обмен на преподаватели и студенти, съвместни спортни мероприятия и т.н. Важно е да отбележим, че такова сътрудничество се развива не само между университетите в големите градове, но и между регионалните университети, което съдейства за развитието на междурегионалните връзки на Турция с Украйна. С цел развитие на сътрудничеството в сферата на науката и технологиите бяха подписани редица двустранни споразумения.

Ярък пример за това е сътрудничеството в тази сфера между Турция и Украйна. През 2007 и 2009, съответно, бяха подписани Рамково споразумение между правителствата в Киев и Анкара за сътрудничество в областта на космическите изследвания, както и Споразумение в сферата на науката и технологиите. Бяха подписани и серия междуведомствени споразумения - така например, през 2003 украинското Министерство на образованието и турският Съвет за научни и технически изследвания (TÜBİTAK) подписаха Изпълнителен протокол за сътрудничество и Харта за създаване на международна лаборатория за високи технологии. Тези документи определят основните направления и механизма на сътрудничеството. През същата година Националната академия на науките на Украйна и TÜBİTAK подписаха Споразумение и протокол за сътрудничество. Всички тези документи формираха необходимата законодателна база за реализацията на съвместни научни и изследователски проекти в сферата на фундаменталните и приложните науки. През 2005 пък беше подписано Споразумение за сътрудничество между академиите на науките на Украйна и Турция, като приоритетите в тази сфера включват подготовката на общи концептуални документи, подкрепа за съвместните научно-изследователски институти, като например Украинско-турския комитет за сътрудничество в областта на високите технологии и Координационния комитет на международната лаборатория за високи технологиии. Активността на Съвета е насочена към подобряване на инвестиционния климат между двете страни, диверсификация на икономиката и развитие на различни видове бизнес (16).

Експанзията на турския бизнес

Немаловажна роля в реализацията на политиката на "меката сила" играе развитието на деловите връзки със страните-обекти. Турските бизнесмени са активни както в граничещите с Турция държави, така и в страните от региона, като цяло. До края на 2012 Турция успешно е реализирала седем хиляди проекти в 100 държави по света. Общият оборот на турския строителен и технически сектор достигна 242 млрд. долара. През 2012 33 турски фирми бяха включени в списъка с 225-те най-големи международни компании, като повече фирми в него имат само китайците (17). За развитието на деловите връзки активно се използват т.нар. бизнес съвети (както двустранни, така и многостранни). Сред първите (формирани още през 1991-92) бяха бизнес съветите с Азербайджан, Казахстан, Киргизстан и Узбекистан, тъй като тези държави се разглеждат от Анкара като ключови икономически и търговски партньори в региона. Въпреки неособено високото равнище на икономическите и търговски връзки между Турция и Монголия поради голямата географска отдалеченост между двете, през 1993 беше създаден и Турско-монголски бизнес съвет (18).

Активността на съветите е насочена към подкрепата за турските компании и разрешаване на проблемите им с местните власти. Освен това съветите си взаимодействат с трети държави с цел реализацията на тристранно сътрудничество, анализират информацията за приоритетните направления и предизвикателствата пред турския бизнес в конкретните страни. Те осъществяват професионални подготвителни курсове и семинари относно възможностите за инвестиране.

Като особено подходяща за инвестиции страна от региона Турция смята Киргизстан. В края на 2013 турските частни инвестиции в Киргизстан надхвърлиха 500 млн. долара (19). Друга държава, където има сериозни турски инвестиции, е Узбекистан. В периода 1992-2010 турските строителни компании инвестираха в тази страна 1,8 млрд. долара (20), като най-много средства се влагат в леката промишленост, строителството, дребния и средния бизнес, текстилната и хранителната индустрии (21). С посредничеството на съветите Турция реализира своята брандинг стратегия и развива бизнеса в страните-обекти, представяйки се като държава с идеални условия за осъществяване на бизнес. Бизнес съветите могат да имат и регионална насоченост - така например, Турско-украинският бизнес съвет провежда срещи в регионите, като междувременно бяха създадени и няколко регионални бизнес комитети: турско-донецки, турско-кримски, турско-симферополски и турско-одески.

През 2008 беше създаден Световният турски бизнес съвет (DTİK), чиято активност цели обединяването на малките и действащи изолирано турски бизнес структури в рамките на една силна организация, което би улеснило прокарването на интересите им в чужбина. Президент на DTİK е Рифат Хисарчиклиоглу, а основната му цел е да стимулира икономическите и търговски връзки в рамките на турската бизнес общност извън Турция, създаването на единен център за разрешаване на проблемите, с които се сблъскват турските бизнесмени в чужбина, както и да съдейства за формирането на устойчиво положителен имидж на Турция в света (22). За развитието на деловите връзки с централноазиатските държави пък бе създаден  Тюркският бизнес съвет (ТВС). Създаването му беше дискутирано по инициатива в Анкара през 2011. Наред с Турция, сред участниците в него са Азербайджан, Казахстан и Киргизстан. Сред задачите на ТВС е развитието на проекти и програми, целящи улесняване на сътрудничеството в сферата на бизнеса, взаимните инвестиции, трансграничното сътрудничество, реализацията на съвместни венчърни проекти, укрепване на институционалните връзки за създаване на устойчив механизъм за диалог; улесняване на диалога между държавния и частните сектори, включително анализ на нуждите на бизнеса и възможностите и предизвикателствата пред него; хармонизация на законодателната и административната база за създаване на благоприятни условия за осъществяване на бизнес и развитие на икономическите връзки между страните;  предоставяне на държавите-участници в ТВС на актуална информация за текущата икономическа ситуация, инвестиционните възможности, търговската политика и промените в законодателството; организиране на обучителни курсове за представители на страните-участници с цел обмен на добри практики. Отделните държави участват в ТВС чрез институциите, представляващи националните бизнес общности. Турция например, участва в ТВС чрез Съюза на търговско-промишлените палати и стокови борси (TOBB) (23).

В последно време, сред важните инструменти на външната политика на Турция и нейната "мека сила" е обществената дипломация, насочена към повишаване значимостта на страната в очите на международната общност. През 2010 беше създадено Министерство на обществената дипломация на Турция, ръководено пряко от премиера, което бе един от признаците за институционализацията на турската "мека сила". Активността на обществената дипломация се осъществява по две основни направления: "от държавата към обществото" и "от обществото към държавата". Първото е фокусирано върху информирането на международната общност за политиката и основните направления в дейността на турското правителство с помощта на официалните инструменти, а във втория случай в процеса на комуникация биват активирани турските неправителствени организации (НПО), изследователските институти, медиите и университетите.

Обществената дипломация се реализира пряко или косвено от няколко институции, като ТІКА, Турския Червен полумесец, министерствата на външните работи и на туризма и културата, Националната телевизия (TRT) и Фондация "Юнус Емре", а координацията между тях се осъществява от Министерството на обществената дипломация в Анкара.

В осъществяването на обществената дипломация активно са ангажирани НПО, организациите за подпомагане, организациите ангажирани с човешките права, различни фондации, университети, граждански платформи, медиите и други представители на гражданското общество. Сега Турция е изправена пред задачата да усъвършенства механизмите за сътрудничество между държавните институции и НПО в сферата на обществената дипломация [Kalin, 2011].

Мероприятията на обществената дипломация обхващат науката и технологиите, икономиката, туризма, културата, изкуството, чуждестранната помощ и медиите, които, в своята съвкупност, съдействат за информирането на световната общност за новия потенциал на Турция. Координирайки тази активност, Министерството на обществената дипломация съдейства за стратегическата комуникация и ефективното прокарване на турските интереси и влияние в света. Дейността на турската обществена дипломация включва конференции с участието на известни учени, журналистически програми, срещи с представители на чуждестранните медии, срещи с експерти в сферата на обществената дипломация, семинари посветени на външната политика, "европейски" срещи, както и Глобалния форум в Истанбул, който за първи път беше проведен през 2012, като в него участват много известни политици, учени, писатели и журналисти.

Като цяло, целта на тези конференции е привличането на авторитетни чуждестранни политици, учени, журналисти и експерти в Турция и ангажирането им с формирането на благоприятен имидж на страната в света. В рамките на журналистически програми например, в страната се канят представители на чуждестранни медии, които обикновено обикалят Турция в течение на една седмица, в компанията на високопоставени чиновници, като се срещат с колеги от местните медии и експерти от турските изследователски центрове. Програмата цели те да се запознаят с политиката и последните постижения на Турция от хората, които вземат решенията в страната.

Срещите между експерти по турската проблематика пък се провеждат в различни страни, като стремежът е сближаването между чуждестранните и турските специалисти. Обикновено те се организират в тясно сътрудничество с някой водещ "мозъчен център" на страната, където се провежда конкретната среща.

Срещите между експерти в сферата на обществената дипломация се провеждат всеки месец в различни турски градове, в тясно сътрудничество с различни университети и ангажирайки специалисти и чиновници от най-високо ниво. В много турски градове редовно се провеждат и семинари в сферата на външната политика, като в тях участват политолози и експерти по международни отношения. "Европейските" срещи пък включват учени, занимаващи се с проблемите на европейската идентичност и култура, като там се обсъжда бъдещето на Европа и мястото на Турция в него.  През трите години след създаването на Министерството на обществената дипломация, на такива конференции са участвали около сто известни чуждестранни специалисти, както и групи журналисти от шест държави. В седем турски градове бяха проведени срещи на експерти в сферата на обществената дипломация, а в рамките на младежките програми на министерството в Турция бяха поканени няколко десетки студенти от различни държави от региона. През последните години турските НПО и бизнес организации, като ТОВВ или TUSKON (Конфедерацията на турските индустриалци и предприемачи) значително активизираха дейността си в съседните региони.

Програмите за съдействие на международното развитие

Съдействието на международното развитие също е интегрална част от турската политика на "меката сила". От 50-те години на миналия век насам ролята на Турция в тази сфера претърпя сериозна еволюция. Положителната икономическа динамика и нарасналото чувство на отговорност за глобалната сигурност и стабилност превърнаха страната в нов важен участник в архитектурата за съдействие на международното развитие.

Ключов документ, координиращ действията на Турция в сферата на съдействието на развитието е Закон № 4668 за организирането и задълженията на Турската агенция за международно сътрудничество и развитие - ТІКА (от 21 май 2001), с който се определя съставът на неговия Координационен съвет, включващ министерствата на външните работи, на финансите, на националното образование, на индустрията и търговията, на енергетиката и природните ресурси и на културата и туризма, Съвета по изследвания в сферата на науката и технологиите (TUBITAK) и други организации (24). На свой ред, Закон № 4749 за държавните финанси и управление на държавния дълг (от 8 април 2002) определя характера на грантовете, отпускани за чужди държави и институции. Грантовете могат да бъдат парични, или да се отпускат под формата на услуги. Кординационният съвет взема решенията за отпускане на грантове по препоръка на министерството, отговарящо за въпросната сфера и след одобрението на Външното министерство. Пак той взема решението за отпускане на грантове под формата на услуги.

Турската помощ за развитие се реализира чрез ТІКА. В нейните рамки Анкара си поставя задачите да съдейства за намаляване на бедността и за устойчивото развитие на страните-партньори, включително чрез развитие на човешките им ресурси. Активността на ТІКА се реализира в следните форми: осигуряване на оборудване, финансиране на инфраструктурни проекти и проекта за реконструкция и модернизация (на училища, болници и т.н.)  и хуманитарна помощ.

В 30 страни-партньори функционират 33 координационни офиса на ТІКА, чиято задача е взаимодействието с местните стейкхолдъри (заинтересована страна, с която свързваме всички, имащи някакво пряко или непряко отношение към дейността на дадена фирма, като това могат да бъдат клиенти, служители на компанията, доставчици, банки или обществото - б.р.), реализацията на програми за подпомагане и събиране на необходимата информация за страната. Дейността на ТІКА обаче не се ограничава само с тези 30 държави - агенцията реализира проекти в над сто страни. В периода 2002-2010 тя е стартирала 6714 проекта, т.е. три пъти повече, отколкото през 1992-2002. През 2012 общата стойност на помощта, оказана от Турция, достигна 1,5 млрд. долара (в сравнение с 40-80 млн. годишно, преди 2002 и 700 млн. в периода 2006-2009). По данни на ОИСР, през 2011 Турция е страната, която най-много е увеличила разходите си за проекти за съдействие на развитието (25).

Активността на ТІКА е ориентирана предимно към държавите от Централна Азия и Южен Кавказ. През 2006 50% от проектите (през 2007 - 56%, през 2009 - 44,4%, през 2010 - 36,1%) на агенцията са се реализирали в тези страни, 38% - в Европа, а 10% - в държавите от Близкия Изток и Африка. Според данните за 2009, 49% от официално отпусканата от Анкара помощ за развитие (ОПР) е била насочена към държави от Южна и Централна Азия, които си остават нейни ключови партньори, а 27% - към Балканите и източноевропейските държави. През 2011, от общо 1473 проекта в сферата на развитието, 805 са се реализирали в Централна Азия и Кавказ, 425 - на Балканите и в Източна Европа, а 202 - в Близкия Изток и Африка (26).

Турция реализира проекти в четири ключови сфери: социалната и икономическата инфраструктура, производствения сектор и мултисекторните направления. Първата включва образованието, здравеопазването, подобряването на държавната и обществена инфраструктура, водоснабдяването, административната инфраструктура и други направления на социалната инфраструктура. Втората обхваща транспортната, комуникационната, енергийната, банковата и други области. Подкрепата за развитието в производствения сектор пък включва такива направления, като селското стопанство, индустрията, търговията и туризма.

Официално отпусканата помощ за развитие се превърна в интегрален елемент на турската външна политика. Турция увеличава обемите на ОПР в страните, чието население страда от конфликти или природни бедствия, тъй като една от основните задачи пред външната и политика е поддържането на мирна и устойчива ситуация в съседните държави. Статистиката за турската ОПР се осъществява от ТІКА. В момента агенцията предприема, макар и плахи, опити за ангажирането на гражданското общество в програмите за съдействие на развитието. Досега обаче, твърде малко НПО участват в тях. Освен това ТІКА не разполага със стратегия за взаимодействие с местните НПО и привличането им като партньори в програмите за развитие. Агенцията не осъществява и специализирани програми за укрепване на гражданското общество в държавите-реципиенти [Bikmen, 2013].

Според доклада за глобалната хуманитарна помощ, през 2012, Турция е била на 4-то място по обеме на предоставената от нея помощ, отделяйки за целта над 1 млрд. долара [Development Initiatives, 2013], като по-голямата част от нея е била предназначена за населението в обхванатата от гражданска война Сирия.

Примери за реализацията на турската политика на "меката сила" в различни държави

Използваните от Турция механизми на "меката сила" ясно могат да се проследят на примерите на някои конкретни държави, които ще дам по-долу. Сред ключовите обекти на турската "мека сила" е Азербайджан. Между Анкара и Баку съществуват многостранни и развити отношения в сферата на образованието. Според данни от 2011 най-много азербайджански студенти следват в Турция (487 души, срещу 270 в Русия, 30 в Китай и 6 в Египет). Законодателната база на това сътрудничество се формира от два ключови документа, подписани от двете образователни министерства. Първият е Протоколът за сътрудничество в сферата на образованието и науката, подписан през ноември 1998. Той постави основата на новия етап в обмена на студенти, тъй като според него разпределянето на стипендиите, отпускани от Турция на Азербайджан по университети и специалности, започна да се определя от властите в Баку, с оглед на потребностите на местния трудов пазар.

Вторият документ е Протоколът за сътрудничество в сферата на образованието и науката, подписан през 2000. Той определя годишната квота на азербайджанските студенти в Турция. През 2010-2011 Турция отпусна 125 квоти, а на следващата година - 150. През последните години тя увеличи и броя на стипендиите за следдипломна квалификация. Азербайджанските студенти могат да разчитат на стипендии в Турция по следните специалности: международни отношения, турски език и литература, медицина, фармация, държавно управление, туризъм и хотелиерство, маркетинг, мениджмънт на човешките ресурси, бизнес-икономика, технология на леката и хранително-вкусовата промишленост, лесовъдство и журналистика (27).

Предвид факта, че през последните двайсетина години Казахстан се превърна в една от най-динамично развиващите се икономики в евразийския регион, благодарение на осъществените реформи в сферата на социално-икономическата модернизация и политическата демократизация, тази страна се разглежда от Турция като ключов търговско-икономически партньор и площадка за инвестиции. Дейността на Турско-казахстанския бизнес съвет е насочена към създаването на свободни икономически зони и стимулиране развитието на малкия и средния бизнес. Съветът е ангажиран с набирането и разпространението на информация относно възможностите за инвестиции в Казахстан (28).

Турските компании са заинтересовани да инвестират в такива отрасли на Казахстан, като продоволствения, петролния, банковия, търговията на дребно и туризма. Икономическото влияние на Турция се съпровожда и с културно влияние, което се прокарва чрез Организацията за култура и изкуство на тюркоезичните държави (TÜRKSOY). Също както и в другите страни-обекти на нейната "мека сила" Анкара прокарва в Казахстан турския език, в частност в рамките на проекта "Тюркология" там беше създадена Катедра по турски език и литература в най-големото местно висше учебно заведение - Евразийския университет "Лев Гумильов", който през 2013 влезе в класацията на QS за 50-те най-добри университети, създадени преди по-малко от 50 години (29). Турция и Казахстан активно си сътрудничат в образователната сфера. От 1992 насам за безплатно обучение в турски университети са изпратени около 3300 души, като 1388 вече са се дипломирали успешно. Освен това Турция реализира политика за съдействие на развитието на Казахстан. Така, ТІКА осъществи в тази страна редица проекти в сферата на усъвършенстване работата на местната статистическа агенция, създаването на компютърни класове, ръчното производство на килими, професионалната подготовка на полицията и възстановянето на историческите паметници [TIKA, 2008a]. През 2011-2012 Турция реализира в Казахстан проект за развитие на образованието на хора с влошено зрение (30).

Вторият по значение, след Казахстан, обект на турската "мека сила" в Централна Азия е Киргизстан. През 1992 двете страни подписаха Споразумение в сферата на образованието, културата и науката. В рамките на проекта "Тюркология" беше открита Катедра по турски език и литература в Киргизко-узбекския държавен университет, турски културен център в Държавния университет Нарин и културен център в Бишкек. Турция реализира в Киргизстан различни проекти за съдействие на развитието по следните направления: повишаване на заетостта (под формата на професионални курсове), строеж на къщи за хора, загубили домовете си заради социални вълнения и природни бедствия; създаване на специализирани медицински центрове; развитие на малкия и средния бизнес и опазване на историческите паметници. От 2008 Анкара осъществява в страната международен проект за сътрудничество при професионалната подготовка на местната полиция. Той цели въвеждането на международните стандарти за приемане на работа в полицията, формулирането на координиран подход към решаването на регионалните въпроси на сигурността, подготовка на висши полицейски кадри и създаване на специални департаменти в страните, с които Турция поддържа тясно сътрудничество (31). Така, през 2013 в Анкара беше организиран специален курс по криминалистика за 25 монголски прокурори, който им позволи да получат подробна информация за турската съдебна система (32).

В Таджикистан и Узбекистан Турция реализира влиянието си най-вече чрез разпространяването на турския език и програмите за съдействие на развитието. В рамките на проекта "Тюркология" беше създадена Катедра по тюркски езици в Националния университет на Узбекистан "Мирзо Улугбек", Катедра по тюркология в Института по изтокознание и турски езиков и културен център в Института за чужди езици на Самаркандския държавен университет. В Таджикистан, с турска помощ бяха възстановени ВЕЦ-овете в Хисар и Чиргатол [TIKA, 2008a].

Турските проекти за съдействие на развитието на Узбекистан целят ограничаване на вредните емисии на парникови газове и модернизация на земеделието. С турска помощ се осъществява обучението на кадри за текстилното производство. В Узбекистан Турция реализира проекта "Инклузивно образование", целящ да улесни образованието на децата с увреждания, като за целта ТІКА напълно преоборудва едно училише в Карши и разкри там компютърен клас.

Прокарването на турската "мека сила" в Армения се усложнява от нерешените проблеми в двустранните отношения и липсата на необходимата нормативна база. Въпреки това Анкара и Ереван са наясно, че съществува потенциал за укрепване и разширяване на деловото сътрудничество. За тази цел през 1997 беше създаден Турско-арменски съвет за развитие на бизнеса (TABDC) (33). В момента, сътрудничеството в сферата на образованието и културата между двете страни е доста ограничено. Само в един арменски университет (във Факултета по изтокознание на Ереванския държавен университет) се реализира програма за изучаване на турски, арабски и персийски езици, както и на турска и османска история и литература (34).

В Източна Европа, като основен обект на турската политика на "меката сила" се очертава Украйна. Благодарение на усилията на турските дипломати, през последните двайсетина години между двете страни се развива активно сътрудничество в сферата на образованието и културата. В рамките на проекта "Тюркология" беше открита Катедра за изучаване на Турция в Националния университет "Тарас Шевченко" в Киев. През май 2013 ТІКА организира в същия университет Дни на турската култура и изкуство (35). Анкара осъществява активна политика за съдействие на развитието на Украйна, включително реализирайки проекти в сферите на социалните служби за заетост и изграждането на жилища за хора, загубили домовете си в резултат на социални вълнения и природни бедствия.

Както вече посочих по-горе, Турция се стреми да разпространи влиянието си не само в евразийското простренство, но и в други региони на света, включително в Азия и Латинска Америка. Пример за това е взаимодействието на Анкара с Виетнам (36) и Бразилия. Така Турция се опитва да прокарва влиянието си във Виетнам като интензифицира образователното, културно и бизнес сътрудничество. Турската стратегия в това отношение включва следните стъпки: обявяване на година на турската и виетнамската култура, създаване на съвместни новинарски мрежи, обмен на журналисти и разширяване обмена на телевизионни сериали и филми между двете страни (37). Турско-виетнамският бизнес съвет, създаден през октомври 2005, съдейства за нарастването на турските инвестиции в различни сфери на виетнамската икономика, като дейността му се координира от Търговската и промишлена палата на Виетнам (38).

Анкара разглежда Бразилия като важен партньор, сътрудничеството с който се реализира не само на двустранно, но и на многостранно равнище и, най-вече в рамките на Г-20. Турция е заинтересована най-много от утвърждаването на имиджа си като надежден делови партньор с цел да увеличи своето инвестиционно влияние в Бразилия. През 2006 беше създаден Турско-бразилски бизнес съвет, като Турция се представлява в него от Съвета за външноикономически отношения (DEIK), а Бразилия - от Федерацията на индустриалците от щата Сау Паулу (FIESP) (39). Съпътстващо направление е сътрудничеството в сферата на образованието и културата.

Сближаването между Турция и Бразилия се основава на Споразумението за сътрудничество в сферата на културата и образованието, подписано през април 1996. Година по-късно между Истанбулския технически университет и Университета на Сау Паулу също бе подписано споразумение, в чиито рамки се реализират програми за обучение на студенти и преподаватели, както и съвместни научно-изследователски проекти. В края на 2006, в бразилския Colégio Belo Futuro започна да се преподава и турски език. Развива се и сътрудничеството между Анкарския университет и университетите на Рио де Жанейро и Сау Паулу (40). През март 2013 по време на срещата между турския и бразилския министри на културата, двамата подписаха план за действие в сферата на културното сътрудничество и, най-вече на филмовата индустрия (41).

Заключение

Настоящият анализ показва, че през последните две десетилетия политиката на "мека сила" придоби ключово значение за реализацията на приоритетите на турската външна политика. Първоначално политиката на "меката сила" на Турция се формираше на основата на историческата, културна и езикова общност с държавите от евразийския регион, но Анкара не се ограничи само с тези направления, а започна активно да развива деловите си връзки и да реализира политика за съдействие на развитието в страните, влизащи в нейната сфера на геополитическо влияние. През последните десетина години Турция изгради цял комплекс от доказали ефективността си форми за реализация на своята "мека сила". В сферата на прокарването на турската култура и език, те включваха създаването на училища, в които се изучава турски език, история и култура, на катедри по турски език в най-големите университети на страните-обекти, както и финансирането на възстановяването на паметниците, свързани с турската история, на тяхна територия. По отношение на сътрудничеството в сферата образованието, науката и иновациите, Турция се стреми към подписването на споразумения за сътрудничество между университетите, както и към реализацията на съвместни изследователски проекти в рамките на програмите за научно-техническо сътрудничество със страните-обекти на турската "мека сила". В основен инструмент за развитие на деловите връзки се превърнаха двустранните и многостранни бизнес съвети, улесняващи активността на турския бизнес в страните-обекти.

Анкара натрупа богат опит от плодотворната си работа в сферата на съдействието на международното развитие, благодарение на органично функциониращата система за международно развитие, базираща се на такава ключова институция като ТІКА, създаването на широка мрежа от нейни локални офиси в приоритетните за Турция държави и оценка на най-важните за страните-обекти сфери и реализацията на основните проекти именно тези сфери.

Осъществените в Турция през последното десетилетие демократични реформи стимулираха активността на турския бизнес и НПО, което съдейства за увеличаване потенциала на обществената дипломация на страната.

Новата и постоянно трансформираща се политика на "меката сила" на Анкара, поне засега доказва своята ефективност и, при положение че бъдат успешно решени все още съществуващите проблеми в тази сфера, можем да очакваме, че турското влияние както в евразийския регион, така и на световната сцена ще продължи на нараства.

 

Бележки:

1.  Uzbekistan: Tashkent Takes Hardline Approach on Containing Turkish Soft Power. http://www.eurasianet.org/node/65217.
2. За ратификацията на Договора за стратегическо партньорство между Республика Казахстан и Турската Република. Закон ва Републики Казахстан от 22 юли 2011 No 471-IV. http://adilet.zan.kz/rus/docs/Z1100000471.
3. Ministry of Foreign Affairs of Turkey. Relations between Turkey and Kazakhstan. http://www.mfa.gov.tr/relations-between-turkey-and-kazakhstan.en.mfa.
4. Например, през октомври 2013 в Артцентъра в Баку се проведе изложбата „Калиграфия, миниатюра и керамика”, която, според организаторите и, демонстрира тесните културни връзки между двете страни.
5. През 2009 във Франция беше обявен „сезон на Турция”, по време на който бяха осъществени 600 културни, социальни, политически, икономически и научни мероприятия. Сезонът стана най-голямата и всеобхватна кампания за прокарване на турските интереси в държавите от ЕС [Ibid.].
6. Prime Minister Recep Tayyip Erdo an Observed TİKA’s Operations in Mongolia. http://www.tika.gov.tr/en/haber/prime-minister-recep-tayyip-erdogan-observed-tikas-operations-in-mongolia/559.
7. Activities of the Turkic Council. http://www.turkkon.org/eng/icerik.php?no=14.
8. Ministry of Culture of Turkey. Promotional Films of Turkey. http://www.kultur.gov.tr/EN,36442/promotional-films-of-turkey.html.
9. Message from President, Study in Turkey. http://studyinturkey.org.tr/index.php/en/about-us/foreign-economic-relations-board/message-from-the-president http://www.turkkon.org/eng/ic-erik.php?no=14.
10. Mongolian Turkish Schools.  http://monturk.edu.mn/about-us/.
11. InfoMongolia. http://www.infomongolia.com/ct/ci/4611.
12. Ministry of Foreign Affairs of the Republic of Tajikistan. Cooperation of the Republic of Tajikistan with the Republic of Turkey. http://mfa.tj/index.php?node=article&id=376.
13. Ahmet Yesevi University. History. http://www.yesevi.edu.tr/eng/index. php?option=com_content&view=article&id=1&Itemid=2.
14. Kyrgyzstan-Turkey Manas University. http://bishkek2013.bolognaexperts.net/page/kyrgyzstan-turkey-manas-university.
15. Пълният списък на университети може да се види на сайта на украинското посолство в Турция. http://turkey.mfa.gov.ua/en/ukraine-tr/culture.
16. Scientific and tеchnical cooperation, Embassy of Ukraine in the Republic of Turkey.http://turkey.mfa.gov.ua/en/ukraine-tr/science.
17. Ministry of Foreign Affairs of Turkey. Economic Outlook of Turkey. http://www.mfa.gov.tr/prospects-and-recent-developments-in-the-turkish-economy.en.mfa.
18. Turkish – Mongolian Business Council. http://www.turkey-now.org/Default.aspx?mID=131&mSID=132&pgID=1221&langid=1.
19. The assistance of our Kyrgyz brothers during the founding of the Turkish Republic can’t be forgotten. http://www.tobb.org.tr/Sayfalar/Detay.php?rid=19115&lst=MansetListesi.
20. Uzbekistan: Tashkent Takes Hardline Approach on Containing Turkish Soft Power.http://www.eurasianet.org/node/65217.
21. Turkish – Uzbek Business Council. http://en.deik.org.tr/Konsey/61/Turkish_Uzbek.html.
22. World Turkish Business Council. http://www.turkey-now.org/Default.aspx?mID=131&mSID=143&pgID=1618&langid=1.
23. Agreement on the Establishment of the Joint Business Council of Turkic Speaking States. http://www.turkkon.org/uploads/Türk%20Ä°ÅŸ%20Konseyi%20KuruluÅŸ%20AnlaÅŸması%20°ngilizce.pdf .
24. Agenda Item III: Development Policy. http://www.abgs.gov.tr/tarama/tarama_files/30/SC30DET_Development%20Policy.pdf.
25. TIKA’s Field of Activity. Режим доступа: http://www.tika.gov.tr/faaliyet-alanlari/2.26. Turkey’s Foreign-Aid Priority Is Central Asia. http://www.al-monitor.com/pulse/originals/2013/05/turkey-foreign-aid-central-asia.html.
27. Министерство на образованието на Азербайджан. Стипендии за обучение в чужбина. http://www.edu.gov.az/view.php?lang=ru&menu=133.
28. Turkish – Kazakh Business Council. http://www.turkey-now.org/Default.aspx?mID=131&mSID=132&pgID=1218&langid=1.
29. Отново сред най-добрите! ЕНУ влезе в топ-50 на класацията QS Top 50 Under 50.http://www.enu.kz/ru/info/novosti-enu/25353/.
30. The Project to Develop Education for the Visually Impaired in Kazakstan Has Been Completed. http://www.tika.gov.tr/en/haber/the-project-to-develop-education-for-the-visually-impaired-in-kazakstan-has-been-completed/664.
31. Administrative and Civil Infrastructures. http://www.tika.gov.tr/en/fields-of-activity/social-infrastructure-and-services/administrative-and-civil-infrastructures/5.
32. Training Provided to Prosecutors in Mongolia. http://www.tika.gov.tr/en/haber/training-provided-to-prosecutors-in-mongolia/669.
33. Официален сайт на TABDC. http://www.tabdc.org/.
34. Turkish Language Studies. http://www.turkish-studies.com/University/Turkish_Studies_Armenia.html.
35.TІKA Gave Support to Turkish Culture and Art Days Events in Kiev. http://www.tika.gov.tr/en/haber/tika-gave-support-to-turkish-culture-and-art-days-events-in-kiev/577.
36. Embassy of Vietnam in Turkey Official Website. http://www.vietnamembassy-turkey.org/en/nr070521165956/news_object_view?newsPath=/vnemb.vn/cn_vakv/ca_tbd/nr040819111850/ns070801005109.
37. The search for a strategic vision in Turkish-Vietnamese relations. http://www.turkishweekly.net/columnist/3741/the-search-for-a-strategic-vision-in-turkish-vietnamese-relations.html.
38. Тurkish – Vietnamese Business Council. http://www.turkey-now.org/Default.aspx?mID=131&mSID=135&pgID=1237&langid=1.
39. Ministry of Economy of Turkey. Countries & Regions – Americas – Brazil. http:// www.economy.gov.tr/index.cfm?sayfa=countriesandregions&country=BR&region=1.
40. Embassy of Turkey in Brazil Official Website. General Principles of Foreign Policy.http://brasilia.emb.mfa.gov.tr/MFA.aspx.
41. Ministry of Culture of Brazil. Intercâmbio Brasil-Turquia. http://www.cultura.gov.br/busca?p_p_auth=2BaKFco9&p_p_id=101&p_p_lifecycle=0&p_p_state=maximized&p_p_mode=view&_101_struts_action=%2Fasset_publisher%2Fview_content&_101_assetEntryId=306606&_101_type=content&_101_groupId=10883&_101_urlTitle=intercambio-brasil-turquia-306601&redirect=http%3A%2F%2Fwww.cultura.gov.br%2Fbusca%3Fp_p_id%3D3%26p_p_lifecycle%3D0%26p_p_state%3Dmaximized%26p_p_mode%3Dview%26_3_groupId%3D0%26_3_keywords%3DTurquia%26_3_struts_action%3D%252Fsearch%252Fsearch%26_3_redirect%3D%252Fbusca%26_3_y%3D-233%26_3_x%3D-662.

 

Литература:

Bikmen F. (2013) New Opportunities for Cooperation in Designing and Delivering International Aid. http://www.icnl.org/research/library/files/Turkey/FilizBikmen.pdf.
Çandar C. (2009) Turkey’s “Soft Power” Strategy: A New Vision for a Multi-Polar World. http://www.setadc.org/pdfs/SETA_Policy_Brief_No_38_Turkeys_Soft_Power_Strategy_Candar.pdf.
Cîrlig C. (2013) Turkey’s regional power aspirations. http://www.europarl.europa.eu/Reg-Data/bibliotheque/briefing/2013/120425/LDM_BRI(2013)120425_REV1_EN.pdf.
Development Initiatives (2013) Global Humanitarian Assistance (GHA) Report. http://www.globalhumanitarianassistance.org/wp-content/uploads/2013/07/GHA-Report-20131.pdf.
Gürler R.T. (2011) Turkey’s Soft Power towards Central Asian Countries after the Cold War. http://www.uli.sakarya.edu.tr/sites/uli/file/1371681799-recepgurler.pdf.pdf.pdf.
Kalin I. (2011) Soft Power and Public Diplomacy in Turkey. http://sam.gov.tr/soft-power-and-public-diplomacy-in-turkey/.
Öner S. (2013) Soft Power in Turkish Foreign Policy: New Instruments and Challenges // Strategic Depth through Soft Power: The Domestic Production and International Projection of Turkish Culture. http://www.gce.unisg.ch/~/media/Internet/Content/Dateien/InstituteUndCenters/GCE/Euxei-nos%20Folder/Euxeinos%2010_2013_web.ashx.
Rubin L. (2010) A Typology of Soft Powers in Middle East Politics. http://www.dsg.ae/portals/3/DI_WP05_Final.pdf.
TIKA (2008a) Central Asia and Caucasus Projects and Activities. http://store.tika.gov.tr/ yayinlar/kurumsal-yayinlar/ortaasya_en.pdf.
TIKA (2008b) Turcology project. http://store.tika.gov.tr/yayinlar/kurumsal-yayinlar/ turkoloji_en.pdf.

 

* Научен сътрудник в Научно-изследователския център за съдействие на международното развитие към Института за международни организации и международно сътрудничество в Москва

{backbutton}

Още статии ...

Поръчай онлайн бр.4 2023

Поръчай онлайн бр.4 2023 на списание Геополитика в BeautyHealth.bg