11
Пон, Ное
4 Нови статии

Звезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивна

Основните предизвикателства, пред които е изправена българската икономика през следващите години, са свързани с преодоляването както на негативните ефекти от глобалната икономическа и финансова криза, така и на натрупаните социални дефицити и постигането на по-висока конкурентоспособност. В същото време, за да се преодолеят очерталите се дефицити в териториалното развитие на националното пространство е необходимо регионалната ни политика да бъде изведена като същински национален приоритет. Положителното в настоящата ситуация е, че българското правителство ясно осъзнава необходимостта от корекции в регионалното законодателство в посока към надграждане на неговият устройствен характер, като в Закона за регионално развитие се предвидят ясни механизми и средства за финансиране на политиките за регионално развитие и се разграничат правомощията на държавата, общините и частния сектор по отношение на инвестициите и ефективното управление на регионите. Реално погледнато обаче, постановките в законодателството никъде не задават визия и технология за въвеждане на междинното ниво (мезоравнище) на регионално управление в страната. При сегашния подход регионалната ни стратегия е сведена до реализацията на две основни политики.

Първата е насочена към преодоляване на различията или спиране на упадъка в отделните региони на България. Това може да се постигне, ако се пренасочат ресурси към областите с най-ниско равнище на развитие - под 75% от средното за страната (към 2013 те са шест: Смолян, Монтана, Търговище,Ямбол, Видин и Разград).

Втората пък е насочена към формирането на мощни регионални центрове на растеж, които да задават фокуса на силно градско съсредоточие и да спомагат за развитието на местната териториална общност. В случая, регионът привлича и съсредоточва ресурсите си на едно място с цел достигане ниво на развитие, съпоставимо с националните или европейски параметри като периферните и райони създават втори кръг на икономическо взаимодействие с локалния център. Очаква се, впоследствие това да окаже вторично благоприятно влияние върху целия район чрез развитието на съпътстващи и подкрепящи производства.

Налице е концентрация, която предполага насочване на финансова подкрепа към определен брой приоритетни цели с оглед повишаване ефективността на помощта от структурните фондове. Това изисква тясно сътрудничество между властите на национално, регионално и местно равнище, включително и взаимодействие с икономическите и социални партньори, определени съобразно националните правила и практики.

Политиката за "България на регионите"

Ако приемем обаче, че икономическият растеж в България е обусловен от следните фактори: човешки капитал, заетост, физически капитал (производствени мощности, съоръжения и т.н.), инфраструктура (пътна, водна, енергийна, комуникационна и т.н.), технологично знание (научноизследователска и иновационна дейност, информационни и комуникационни технологии), както и от общата (съвместната) производителност на така изброените фактори, задължително следва да се ориентираме към интегриран подход. В тази посока е необходимо политиките за регионално развитие да добият по-голяма фокусираност и реалистичност за да бъдат наистина успешни. Тоест, налага се да бъде променен Законът за регионално развитие като се допълни с няколко глави. Новите раздели трябва да уреждат начините и възможностите за решаване на проблемите с финансирането на регионалното развитие и развитието на публично-частното партньорство, както и да изпълнят със съдържание и да гарантират необходимите правомощия на районите за планиране, които на практика могат да бъдат оформени като административно-територални единици и да поемат голяма част от процеса на децентрализация и деконцентрация на държавното управление. Формирането на районен център за Югозападния район естествено трябва да бъде в София, но Програмата по трансгранично сътрудничество може да бъде дислоцирана в Кюстендил, а Програмата за развитие на селските райони - в Благоевград. Нужни са и целеви помощи за отделните градове, които няма да бъдат центрове на райони, например за завършването на големи инфраструктурни проекти, които стоят недовършени от 20-30 години. В Северозападния район като естествен център се очертава Плевен, в Северния централен район - Велико Търново, в Североизточния район - Варна, в Югоизточния район – Бургас, а в Южния централен район – Пловдив. Така ще разполагаме с шест "изтеглящи" центъра, които ще могат да генерират човешки ресурси, да привличат инвестиции, да създават устойчива среда и, на практика, постепенно ще се наложат като нови двигатели на растежа в този централизиран и объркан модел който следваме в момента. На практика, в тези условия можем да се ориентираме към следване на политика за „България на регионите“. Разбира се, в закона следва да се отдели повече внимание на правомощията на отделните органи на изпълнителната власт и местното самоуправление и т.н. В крайна сметка, Законът за регионалното развитие не може да реши всички проблеми, защото така, както е замислен, той има предимно устройствен характер и за да функционира успешно се нуждае от съпътстващо законодателство. Тоест, ако с промените в него бъде преодолян този дефицит, в средносрочен план ще можем да се поздравим с успешно работеща регионална политика.

Държавното ни управление е изправено пред острата необходимост да формулира ясна политика по отношение на планинските зони, включително чрез Закон за планинските райони. Целта на подобен закон е точното определяне границите на тези райони и тяхното социално-икономическо развитие. В повечето страни от ЕС се използват критериите, определени от директивата на Съюза (EU-CEE 75/268) и свързаните с тях наредби, както следва: височина, комбинирана в много случай с наклона и в някои случаи с други критерии (като климат и топография). Като цяло, се наблюдава намаляване на височинния праг в Европа, от юг на север, като в планинските райони се съсредоточават най-големите проблеми на развитието на страните от ЕС. В тази връзка си струва да припомним, че специфично планинско законодателство съществува само в държавите с добре развита политика по отношение на планинските зони като Италия,Франция или Швейцария. Първият такъв закон е приет през 1974 (и допълнен през 1997) в Швейцария и касае инвестициите в планинските региони (LIM). Планинското законодателство може да бъде на субнационално ниво, пример за което са Високопланинският закон на Каталуния (Испания), приет през 1983, или Законът за планините Апусени (Румъния) от 2000. В Австрия, през 1979 федералното правителство лансира “Специална инициатива за Планинската област”, която след това бе разширена, засягайки и други части на страната, а през 1985 беше преименувана на “Инициатива за автентично регионално развитие “.  Според нас, България се нуждае от нов „Закон за планинските региони и общини“, който в по-голяма степен да гарантира фокусираните на усилията на правителството в тази посока.

Необходим е и нов Закон за местно самоуправление и местна администрация (ЗМСМА), още повече, че според Конституцията на Република България тя е държава на местното самоуправление, но в момента централната власт тотално доминира при вземането на решения. Нужни са и поправки, касаещи работата на общинските съвети и кметовете, като на този етап, според нас, е наложително премахването на длъжността „председател“ на общинският съвет, намаляване на общинските съветници с 1/3, премахване на редица лицензионни и разрешителни режими и замяната им с регистрационни, както и прехвърлянето им от държавата към общините. Могат да се търсят и други промени, които да облекчат бизнес средата по места.

В рамките на същата логика считаме, че трябва да се подобри и Законът за общинските бюджети. Той следва да има икономическа функция, а не само да урежда съставянето, приемането, изпълнението, приключването и отчитането на общинските бюджети, бюджетните взаимоотношения между общините и централния бюджет и режима на извънбюджетните средства на общините. Трябва да се осигурят възможности на общините да следват по-гъвкава и дългосрочна политика по отношение управлението на общинските приходи и разходи и особено по отношение набавянето на необходимите средства.

Друг важен балансиращ фактор, независимо от развитието (благоприятно или неблагоприятно) на външната среда, са европейските фондове. Ето защо успешното им усвояване, както и тяхното ефективно и ефикасно използване, е от изключително значение.

От съществено значение е в рамките на българското национално пространство да се засили икономическото и социално сближаване между граничните региони в страните от Югоизточна Европа. Това ще създаде условия за по-хармонично, балансирано и устойчиво развитие на интеграционните процеси и, на практика, ще доведе до намаляване на икономическите и социални териториални диспропорции, съществуващи в изоставащите държави и региони, и ще ускори тяхното икономическо и социално преструктуриране. Това трябва да става чрез усилване на трансграничното сътрудничество, посредством съвместни местни и регионални инициативи за насърчаване и укрепване на транснационалното и междурегионалното сътрудничество.Регионалното развитие и интеграционните процеси по зони и региони, както и трансграничното сътрудничество, са обект на многостранни научни изследвания, утвърдени в съвременните глобални научни познания. Това дава основание в периода 2014-2020 да се изградят няколко трансгранични програми като например „Програма за трансгранично сътрудничество  Долен Дунав“, която да включва Сърбия, Молдова, България и Румъния. Целта и е да се създадат условия за модернизиране на пристанищата и стимулиране на риболова и търговията между отделните градове в тази част на реката. Ключовият въпрос тук е, как международната търговия, ще се впише в регионалната спацифика на пазарите в трите държави.

Вместо заключение

Все пак, трябва да се има предвид, че регионалното развитие се нуждае и от интегриран подход, при това както в хоризонтална, така и във вертикална посока. В стратегически план, важен дял за успешното регионално развитие на България имат хоризонталните политики. Те играят ключова роля за по-ефективното адресиране на междусекторните проблеми посредством прилагането на интегриран и многостранен подход и насърчаването на междусекторното сътрудничество. Прилагането на този подход ще подпомогне постигането на реалните български стратегически приоритети, а оттук и гарантирането на устойчиво развитие в дългосрочен план.

 

* Авторите са преподаватели в УНСС

{backbutton}

Звезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивна

През есента на миналата 2013 американската стратегия в Близкия и Средния Изток претърmя сериозни промени. На първо място, става дума за отказа (може би временен) на САЩ от военна намеса в Сирия, както и за известното смекчаване на позицията им към иранската ядрена програма. Тези промени очаквано породиха негативна реация у най-важните съюзници на Вашингтон, включително у такива регионални "силови центрове" като Турция, Саудитска Арабия и Израел.

Неформалната ос Риад - Анкара - Тел Авив

Както е известно, Саудитска Арабия се позиционира като лидер на мюсюлманския сунитски свят. След началото на т.нар. "арабска пролет" през 2011 Риад открито подкрепи дошлите на власт в някои държави от региона сунитски ислямистки движения, опитвайки се с тяхна помощ да формира блок от сунитски държави, като своеобразна модерна форма на някогашния "халифат", в който самата Саудитска Арабия трябваше да играе доминираща роля. От началото на въоръжения конфликт в Сирия Риад активно подкрепяше местната радикална сунитска опозиция, стремяща се към свалянето на президента Асад и превръщането на страната в "ислямска държава". Редица известни сунитски идеолози, намерили убежище в Саудитска Арабия, като Юсуф Карадауи или Мохамед Аарун например, многократно публикуваха "фетви", призоваващи за джихад срещу режима в Дамаск, доминиран от алауитите. На свой ред, шефът на саудитските специални служби принц Бандар бин Султан (член на управляващата династия) имаше изключителни заслуги за финансирането и въоръжаването на противниците на Асад.

Що се отнася до отношението им към шиитски Иран, както Саудитска Арабия, така и другите монархии от Персийския залив (обединени в Съвета за сътрудничество на арабските държави от Залива - ССАДПЗ, който също е доминиран от Саудитите), виждат в него заплаха за себе си още от времето на иранската ислямска революция през 1979. Те обвиняват Техеран, че осъществява "експанзия на шиизма" и се стреми да "експортира" идеите на шиитската ислямска революция в държавите от ССАДПЗ, където има доста многобройни шиитски общности, част от които се борят за правата си, системно нарушавани от управляващите сунитски режими. Пример за това бяха протестите на шиитското мнозинство в Бахрейн против управляващата сунитска династия Ал-Халифа, през 2011-2013, смазани от властите с помощта на саудитските специални части.

Позицията на Турция към сирийския конфликт до голяма степен съвпада с тази на Саудитска Арабия. Сегашното "умерено ислямистко" правителство в Анкара, мнозина членове на което изпитват симпатии или са свързани с "Мюсюлманските братя", вижда в радикално-ислямистката сирийска опозиция свой съюзник и, поне доскоро, оказваше всяческа подкрепа на борбата и срещу режима в Дамаск. Част от турския политически елит, изповядваща идеологията на "неоосманизма", разчита, че Сирия (която в продължение на 400 години е част от Османската империя), може да бъде превърната в сателитна на Турция държава. Що се отнася до Иран, Анкара смята ислямската република за свой съперник в борбата за регионално лидерство, т.е. отслабването на Иран, който е най-близкия съюзник на Сирия, е в турски интерес. Впрочем, немаловажна роля в "иранската политика" на Риад и Анкара играе и противопоставянето по оста "сунити-шиити", което допълнително се задълбочи след началото на сирийската гражданска война. Сунитските идеолози, особено тези в Саудитска Арабия, определят алауитското ръководство в Дамаск като "фалшиви мюсюлмани и неверници". Все пак, за разлика от Риад, Анкара не смята иранците за потенциална заплаха и вероятен противник.

Тази позиция на Саудитска Арабия и Турция по отношение на Сирия и Иран до голяма степен съответстваше на доскоро следваната от САЩ стратегия (подкрепяна от съюзниците им в НАТО, както и от Израел). Както е известно, тя залагаше на свалянето на режима на Асад, като ключов ирански съюзник, и нанасяне на последващ удар по иранските ядрени обекти, смазване на шиитската организация Хизбула, подкрепяна от Дамаск, и минимизиране на иранското влияние в Ирак. Планираният за лятото или есента на 2013 военен удар срещу Сирия трябваше да унищожи нейната армия и да улесни идването на власт на въоръжената сунитска опозиция, на което разчитаха както нейните лидери, така и подкрепящите ги Саудитска Арабия и Турция. При това Риад и някои други държави от ССАДПЗ дори бяха готови да покрият американските разходи по нанасянето на въоръжения удар. В крайна сметка обаче, тази стратегия се провали, след като против нея се обяви общественото мнение в Европа и САЩ, а Русия зае неочаквано твърда позиция по въпроса.

Непосредствено след това станахме свидетели на известно смекчаване в позицията на САЩ към Иран, където властта бе поета от либерално ориентирания (поне в сравнение с предшественика си Ахмадинеджад) президент Хасан Рухани, декларирал готовност за по-голямо отваряне и сътрудничество със Запада по въпросите, касаещи иранската ядрена програма.

Тенденцията към промяна на американската политика по отношение на Сирия и Иран породи силно разочарование и раздразнение, най-вече, сред управляващите в Саудитска Арабия, Турция и Израел. Знаков в това отношение бе отказът на Риад да стане непостоянен член на Съвета за сигурност на ООН, който беше мотивиран с твърдението, че Съветът е парализиран от действията на постоянните си членове и "е неспособен да решава международните проблеми, включително осъждане престъпленията на режима на Асад и прекратяване на гражданската война в Сирия, както и палестинския въпрос". Редица медии цитираха твърденията на шефа на саудитските специални служби принц Бандар бин Султан, че страната му може да преразгледа и да ограничи сътрудничеството си със САЩ по отношение на Сирия, още повече, че не е получила достатъчна подкрепа от Вашингтон по време на шиитските бунтове в Бахрейн. Впрочем,  въпросните твърдения на принца, направени пред чуждестранни дипломати, не бива да се приемат за официална позиция на страната му, тъй като може и да не съвпадат с позицията на крал Абдула и престолонаследника принц Салман бин Абдел Азис и да отразяват противоречията вътре в управляващата династия.

Що се отнася до Турция, редица есперти възприеха като аналогична на саудитската реакция, нейното решение да купи модерни системи за противовъздушна отбрана с голям радиус на действие от Китай, което, ако стане факт, би било прецедент в отношенията между Пекин и държава-членка на НАТО. Американските представители в пакта, както и генералният секретар Андерс Фог Расмусен изразиха загрижеността си от планираната сделка, подчертавайки, в частност, че китайските системи за противовъздушна отбрана не отговарят на стандартите на НАТО и ще затруднят както Алианса, така и самата Турция. В отговор, турския премиер Ердоган заяви, че евентуалната сделка с Китай "не зависи от позицията на НАТО".

Тоест, налице е тенденция за известно отдръпване на Саудитска Арабия и Турция от позицията им на най-лоялни съюзници на САЩ в региона, която заемаха в течение на десетки години. Впрочем, временни охлаждания на съюзническите отношения са имали място и в миналото. Така, по време арабско-израелската война през 1973 Саудитска Арабия използва т.нар. "петролно оръжие", съкращавайки значително доставките на енергоносители за западните държави. На свой ред, Турция реши да ограничи сътрудничеството си с НАТО по време на изострянето на отношенията и с Гърция заради кипърския проблем. В същото време, във финансово-икономическо, политическо и военно отношения Саудитска Арабия и Турция са тясно свързани със САЩ и Запада и продължават да са зависими от тях в редица аспекти. Така, САЩ са гарант за отбранителната способност на Саудитска Арабия и държавите от ССАДПЗ както по отношение на евентуална иранска заплаха, така и на борбата им с антиправителствените ислямистки групировки. Както е известно, в Бахрейн се намира базата на V американски флот. Мнозина представители на бизнеса, политическия и финансовия елит, включително и членовете на управляващите династии в страните от ССАДПЗ са икономически обвързани със САЩ и Запада. Западното влияние в тези държави е достатъчно силно, което може да се види например в ОАЕ, Катар и Бахрейн. Почти всички представители на сегашното поколение в политическия, икономически и военен елит в монархиите от Персийския залив са завършили образованието си в САЩ, а в държавите от ССАДПЗ и особено в Катар, ОАЕ и Бахрейн, английският се е превърнал във втори официален език. Имайки предвид това, трудно можем да предположим, че Саудитска Арабия е в състояние да провежда напълно независима политика в региона, още повече пък насочена против интересите на САЩ. Що се отнася до сближаването на Турция с Китай, то е възможно, но само в определени рамки и най-вероятно ще има предимно икономически характер. На практика, Турция и Китай не споделят общи стратегически цели, да не говорим, че имат прекалено различаващи се културно-исторически традиции, идеологии и външнополитически приоритети.

В същото време, очерталите се известни промени в американската позиция спрямо Иран и Сирия не означават промяна на цялостния политически курс и отказ от споменатите по-горе стратегически цели на САЩ в Близкия и Средния Изток. Още повече, че произраелското лоби във Вашингтон все още оказва силно влияние върху външната политика на страната. Както е известно, израелският премиер Нетаняху продължава да смята иранската ядрена програма за заплаха за сигурността на Израел и нарича новия ирански президент "вълк в овча кожа". Що се отнася до Сирия, Белият дом даде да се разбере, че военният удар срещу нея само се "отлага" и, както сочи историческия опит, едва ли ще му е трудно да намери нов предлог за военна намеса.

На този фон не изглежда кой знае колко изненадващо появилото се през ноември 2013 в някои британски медии твърдение, че специалните служби на Израел и на Саудитска Арабия работят съвместно върху планове за евентуална атака срещу Иран, ако на преговорите между Техеран и Шесторката (САЩ, Русия, Великобритания, Франция, Китай и Германия) не бъде постигнато споразумение за преустановяване ядрената програма на ислямската република. Причина за това не е просто желанието на Израел да гарантира сигурността си, но и стремежа му да направи всичко възможно за съхраняване на позициите си в региона и, в по-широк план, в контекста на започналия диалог между ръководителите на САЩ и Иран.

Междувременно, силно разочарованите от американското поведение по сирийския въпрос и началото на преговорите с Иран саудитци разрешиха на израелски бойни самолети да прелитат над територията на страната. Твърди се също, че Саудитска Арабия е готова да предостави за евентуалната съвместна операция срещу Иран свои безпилотни самолети, спасителни хеликоптери и самолети за зареждане във въздуха.

Причините за промяната в близкоизточната политика на САЩ

Според мнозина анализатори, корекциите в политиката на САЩ в Близкия Изток, направени през последните месеци от президента Обама, са породени от глобалните промени на валутно-финансовия и енергийния пазари, т.нар. "американска шистова революция", кризата на финансово-кредитната система, ерозията на позициите на "петродолара" и укрепването на китайския юан, повишаване тавана на държавния дълг на САЩ и редица други фактори, свързани с проекта за т.нар. Голям Близък Изток (включващ, освен всичко друго, и осъществяването на териториални промени в региона в интерес на Вашингтон), както и със стратегическото решение на Белия дом за прехвърляне на основното внимание към Азиатско-Тихоокеанския регион с цел "сдържането" на Китай.

Именно развитието на американско-китайската конкуренция наложи на САЩ да преформатират отношенията си с държавите от Големия Близък Изток, включително да се опитат отново да насочат на запад транзита на иранските енергоносители, като плащанията за тях се осъществяват с долари, вместо тези енергоносители да се насочват към Китай и Индия и да се заплащат с юани и рупии.

В резултат от американската "шистова революция" доктрината Картър, според която сигурността на САЩ императивно изисква те да имат свободен достъп до (и, на практика, да контролират) петролните находища в Персийския залив, постепенно остава в миналото, също както и т.нар. Пакт "Куинси" (споразумението от 1945 между президента Рузвелт и крал Абдул Азис ибн Сауд,, гарантиращо американския монопол върху саудитските находища срещу съответните гаранции от страна на САЩ за сигурността на Кралството). С влизането на Обама в Белия дом американско-израелските противоречия започнаха да се задълбочават. Сред основните проблеми в тях е, че Израел традиционно се нуждае от "кризисни ситуации" за да може да оказва натиск върху САЩ да продължат да го защитават, което през новия век се превръща в прекалено тежко бреме за Вашингтон.

Във връзка с казанато по-горе, Израел реагира на опитите за установяване на диалог между президента Обама и иранския му колега Рухани, като потърси подкрепа за своята позиция в различни държави, включително и в Русия. Както е известно, израелският премиер Нетаняху посети Москва през ноември 2013, като според руски медии е обсъждал с президента Путин ситуацията в Близкия Изток, включително иранския "въпрос", както и евентуалната съвместна разработка на новооткритите петролни и газови находища в средиземноморския шелф на Израел, за някои от които обаче претендират и съседни държави (т.е участието в тези проекти би могло да забърка Русия във въоръжени конфликти, принуждавайки я да застане на израелска страна). След приключването на преговорите, израелските медии коментираха наличието на "сериозни разногласия между Израел и Русия по иранския въпрос". Така, докато Путин е изразил надежда, че "ядрените" преговори в Женева в крайна сметка ще доведат до постигане на споразумение с Техеран (както и стана), Нетаняху е настоял международната общност да наложи други условия на договора с Иран, тъй като сегашният му вариант, според него, няма да спре ядрените амбиции на иранците.

Пак в тази връзка, показателно е и, че в началото на декември 2013 в Москва за пореден път се появи шефът на саудитските специални служби принц Бандар бин Султан, който също е обсъждал с президента Путин ситуацията в Близкия Изток и, в частност, развитието на иранската ядрена програма.

Всъщност, основната причина за сблъсъка по иранския въпрос е борбата не просто за изключително богатите природни ресурси на Иран, но и за уникалното му разположение, което прави страната ключов играч не само в региона, който при това контролира и стратегически важният Ормузки пролив - "тясното място" на цялата близкоизточна политика. Друга важна причина е стремежът на западните играчи да постигнат споразумение с държавите от Каспийския басейн за изграждането на т.нар. Транскаспийски тръбопровод, по който на европейските и световни пазари да се доставя природен газ и петрол от Туркменистан и Азербайджан, което обаче не отговаря на интересите на Иран и Русия и, на практика, се блокира от тях.

Туркменистан и Азербайджан, също както и САЩ, смятат, че за преминаването на тръбопровода по дъното на Каспийско море е достатъчно само съгласието на държавите, през чиято територия той ще минава. Техеран и Москва обаче твърдят, че докато не бъде окончателно решен въпросът за правния статут на Каспийско море, подобен проект може да се реализира само със съгласието на всичките пет каспийски държави.

Израел пък настоява за пълно спиране работата на иранските центрофуги за обогатяване на Уран, като не изключва, че ако в Женева все пак бъде подписано някакво споразумение между "шесторката" и Иран, да нанесе удар по тази страна (сам или заедно със Саудитска Арабия). Самата "шесторка" обаче е склонна да се задоволи с изискването Техеран да гарантира мирния характер на ядрената си програма, срещу отслабване на международните санкции срещу него.

Администрацията на Обама смята, че по време на преговорите в Женева следва да се въздържа от налагането на нови "наказателни мерки" срещу Техеран, за каквито настоява Израел. В тази връзка ще напомня, че аналитичната агенция Стратфор публикува в края на миналата 2013 серия материали, според които сближаването с Иран отговаря на стратегическите интереси на САЩ (виж, в частност, статията на Джордж Фридман в бр.6/2013 на Геополитика). В геополитически план, Вашингтон би искал да получи срещу това гаранции, че Иран ще се изтегли от Латинска Америка, където поддържа тесни връзки с някои леви режими и, най-вече, с този във Венецуела.

Част от европейските съюзници на САЩ обаче, не споделят напълно визията на Обама. Така например, френското социалистическо правителство и президентът Франсоа Оланд стоят на очевидно произраелски позиции по иранския въпрос. Както е известно, Франция е голям доставчик на оръжие за сегашния израелски съюзник - Саудитска Арабия. В същото време, при посещението си в Израел през ноември 2013, Оланд увери домакините си, че Франция възнамерява до продължи "натиска върху Иран". Все пак, ако се съди по съвместната пресконференция на Франсоа Оланд и израелския премиер Нетаняху, Париж едва ли е склонен да се конфронтира открито с Вашингтон по "иранския въпрос".

Малко история

За да си изясним фундаменталните причини за възобновяването на преговорите между САЩ и Иран, се налага да се върнем назад в миналото. Очерталото се политическо и дипломатическо сближаване между САЩ и Иран след септември 2013 и последователното изостряне на отношенията между Вашингтон и Риад, който очевидно се бои, че може да бъде изместен от Техеран като "регионален фаворит" на американците, стават в условията на кризата на американския петродолар и паралелното укрепване позициите на китайския юан, съзнателно осъществявано от Пекин.

Позициите на САЩ и Саудитска Арабия започнаха да се разминават след отказа на Обама от пряка военна намеса в сирийския конфликт, при положение, че Саудитите бяха основните спонсори на въоръжената опозиция срещу Башар Асад. Най-голяма тревога у Риад обаче поражда именно стартиралата макар и плаха нормализация на отношенията между САЩ и Иран, тъй като последният претендира за лидерски позиции в района на Персийския залив, както и в целия Близък Изток.

Както е известно, доскоро САЩ се опитваха да контролират и "сдържат" Иран с помощта на икономически и финансови санкции. Под натиска на произраелското лоби във Вашингтон, на режима в Техеран на четири пъти бяха налагани санкции на ООН, без да броим няколкото осъждащи режима на аятоласите резолюции, приети едностранно от отделни държави и организации. Иранците обаче, успяха да се приспособят към санкциите, в резултат от което, след блокирането на плащанията между Иран и търговските му партньори, осъществявани с долари, Техерен започна използва еврото за заплащане доставките на петрол и други свои стоки. В отговор САЩ успяха да принудят европейските банки да спрат да обслужват плащанията към Иран в евро, което пък накара иранците да се ориентират към доставки на петрол най-вече за Индия и Китай, които плащат за тях с рупии и юани, или пък със злато.

Така, в резултат от наложените на Иран санкции, основният геополитически конкурент на САЩ - Китай, започна да укрепва юана. Тоест, американските санкции провокираха отказа на Иран и основните му външнотърговски контрагенти от плащанията в долари (а след това и в евро).

Във връзка с изложеното по-горе и след като през лятото на 2013 САЩ и съюзниците им не успяха да осъществят планираната бърза военна операция срещу Сирия, Вашингтон замени политиката на конфронтация с Иран с политика на ситуативно сближаване с него, опитвайки се с помощта на Техеран да гарантира контрола си над целия регион. Паралелно с това Обама се опитва да направи всичко възможно за решаването на палестинско-израелския проблем, тъй като процесът на сближаване с Иран всъщност е ориентиран към ислямския свят, като цяло.

Макар че Иран едва ли ще склони да възстанови доларовите плащания за доставките на своите енергоносители за Индия и Китай, отказвайки се от тези в рупии и юани, помирението ще даде възможност на САЩ да диверсифицират доставките на енергоносители за други важни за тях държави и да се опитат да решат с иранска помощ проблема с изграждането на Транскаспийския тръбопровод, свързващ Туркменистан и Азербайджан с цел включването на Туркменистан към т.нар. Южен газов коридор.

Притесненията на Саудитите

Освен че се опасява, че може да загуби позициите си в региона, Саудитска Арабия се притеснява, че сближаването на САЩ с шиитски Иран и със сунитските "Мюсюлмански братя" е насочено по същество против салафитите, ползващи се със значителната подкрепа на влиятелни политически среди и специалните служби на редица арабски държави и, на първо място, на самата Саудитска Арабия.

Очевидно ставаме свидетели на сложна игра за преформатиране на Големия Близък Изток, включително Каспийския регион, с цел оздравяване на американския петродолар и валутно-финансовата система, като цяло, чрез потенциалното възстановяване на доларовите плащания по петролните доставки и изграждането на стратегически важни тръбопроводи за транзит на петрол и природен газ от държавите от Каспийския басейн към Европа и световните пазари, както и гарантиране сигурността на Ормузкия пролив, през който минава транзитът на арабски петрол и газ към трети държави, включително към САЩ.

Основната цел на Вашингтон е сдържането на Китай, включително чрез ограничаване на плащанията в юани за доставяните от Близкия Изток енергоносители. В стремително развиващата се ситуация се водят грандиозни пазарлъци. Израел, който е най-милитаризираната държава в света, е заинтересован от обезкръвяването на Иран чрез нанасянето на въоръжен удар срещу него, тъй като при подобно развитие иранците няма да могат не само да продължат ядрената си програма, но и икономическото си развитие за доста години напред.

След като се сдоби със сериозно предимство в резултат от решението за ликвидирането на сирийското химическо оръжие, Израел изглежда склонен да поеме риска от евентуално нападение срещу Иран, но само ако успее да убеди "играча в сянка", т.е. Саудитска Арабия първа да натисне "спусъка". На свой ред, Риад също се опитва да спечели сложната игра с израелските специални служби в хода на преговорите за съгласуване на евентуалните действия на двете държави срещу Иран, като прехвърли отговорността за тях върху еврейската държава.

Така, докато САЩ се стремят да укрепят позициите на петродолара, включително като ограничат плащанията в юани за енергоносителите на държавите от Персийския залив и да гарантират изграждането и запълването на стратегически важните тръбопроводи чрез предимно мирното преформатиране на силовия баланс в региона, значителна част от американските републиканци и произраелското лоби, както и определени среди в самия Израел и Саудитска Арабия, изглеждат склонни да провокират мащабен конфликт, разчитайки на свръхпечалбите от поставянето на региона в режим на "упраляван (от САЩ) хаос".

 

* Българско геополитическо дружество

{backbutton}

Звезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивна

Първите стъпки по практическата реализация на Женевското споразумение за ограничаване ядрената програма на Иран от 24 ноември 2013 демонстрира очевидното желание на страните в него за възстановяване на прекъснатите отношения и връзки. В това отношение, неоценима услуга на Техеран, както и на Запада, може да окаже реанимацията на мащабните проекти в енергийната сфера, които бяха замразени в периода на санкциите срещу режима на аятоласите. Сред тези проекти, от ключово значение е изграждането на газопровода Иран-Ирак-Сирия, който трябва осигури транзита на ирански газ през Средиземно море, до европейския енергиен пазар.

Иран не крие стремежа си да проникне на нови за него газови пазари. Сред тях особено привлекателна изглежда все още платежоспособната Европа. Още повече, че според иранския министър на петрола Бижан Зангане, до 2035 делът на природния газ в глобалната енергийна кошница ще нарасне до 26%. При това той специално отбеляза тенденцията към понижаване стойността на природния газ, която е свързана с успехите в разработката на шистовите находища в САЩ. Само че добивът на шистовия газ остава доста скъп, а челните технологии в тази сфера още дълго ще бъдат недостъпни за Близкия и Средния Изток. През следващите няколко години (а вероятно и десетилетия) акцентът тук ще продължи да е върху традиционните методи за добив на природен газ, което се отразява твърде благоприятно върху ценовата конкурентоспособност на този енергоносител при износа му на външните пазари.

Както е известно, в момента износът на ирански газ не се осъществява в големи обеми, особено ако се сравни с износа на руски газ например. Изгодното географско положение на Иран в близкоизточния регион обаче, както и перспективата за привличането на мащабни западни инвестиции, превръща страната в твърде привлекателен обект на дългосрочните стратегии за доставки на природен газ. Затова можем да очакваме нов бум на интереса на Запада към иранския газов сектор. Което впрочем, въобще не означава, че интересът на основните световни вносители на петрол към иранските запаси от този стратегически енергоносител ще бъде по-малък. Самите иранци вече обявиха амбициозната си цел да възстановят експортния потенциал на петролния си отрасъл до предишните високи показатели (4 млн. барела дневно).

"Геополитическият газопровод"

Вече е ясно, че проектът "Набуко", по време на чието обсъждане ролята на Иран, като един от основните доставчици на природен газ за него, се смяташе за ключова, очевидно няма да бъде реализиран (или поне не в първоначалния си вариант). Той обаче може да бъде заменен от проекта за газопровод Иран-Ирак-Сирия. Тристранният меморандум за изграждането му беше подписан в иранския град Бушер през юни 2011. Тръбопроводът с проектна мощност 110 млн. куб. м газ в денонощие или 40 млрд. куб. м годишно, трябваше да влезе в експлоатация през 2016. Конфликтът в Сирия обаче попречи за старта на практическата му реализация. Предвид сегашната конюнктура на близкоизточните процеси, проектът изглежда (поне на пръв поглед) напълно неосъществим. При това нещата не опират само до отстъствието на бързи решения на сирийската криза, без които изграждането на тръбопровода е невъзможно. За регионалните противници на Иран в Близкия Изток от района на Персийския залив, проектът е тясно свързан с плановете на Техеран да създаде т.нар. "шиитска дъга". Неслучайно, всеки път, когато се повдигне въпроса за газопровода Иран-Ирак-Сирия, това твърдение отново изплува на повърхността. В тази връзка ще напомня, че редица анализатори посочват любопитния факт, че бунтът в Сирия започна да се разраства преди малко повече от две години в пълен синхрон с подписването на меморандума за изграждането на газопровода. Арабските монархии моментално включиха проекта в списъка на опасните за собствените им интереси регионални инициативи и дори го кръстиха "шиитска газова магистрала". Американските експерти също посочват крайно негативното отношение на редица големи близкоизточни играчи към евентуалното създаване на "шиитската дъга". Макар че някои от тях акцентират върху стремежа на Вашингтон занапред повече да се съобразява с интересите на Техеран в региона, в същото време те подчертават нарастващите опасения на Турция и други близкоизточни държави от евентуалното формиране на "шиитски алианс" в региона.

„Шиитската дъга” по трасето на газопровода Иран-Ирак-Сирия

„Шиитската дъга” по трасето на газопровода Иран-Ирак-Сирия

Последното обаче не възпира Иран от предприемането на активни действия. В тази връзка следва да подчертаем желанието на правителството на Хасан Рухани да подобри най-вече отношенията със съседите на страната от Персийския залив. Така, в началото на декември 2013, иранският външен министър Мохамад Джавад Зариф посети Кувейт, Оман, Катар и ОАЕ.

Впрочем, Иран планира да изнася газ не само в близкия му географски и политически Ирак, но и в ОАЕ и Оман. Този проект става още по-актуален на фона на буксуването в реализацията на друг стратегически газопровод Иран-Пакистан-Индия, макар мнозина експерти да смятат, че в момента усилено се работи за намирането на взаимноприемливи решения по него. Показателно в тази връзка е, че през ноември 2013 Техеран и Исламабад се споразумяха за ускоряване на преговорите за изграждането на газопровода, изработването на съответната "пътна карта" и определянето, на нейна основа, на по-реалистични срокове за реализацията на проекта.

Въпреки това, газовият проект Иран-Ирак-Сирия заслужава специално внимание. Колкото и нереалистичен да е в момента, той изглежда перспективен от гледна точка на усилване елементите на взаимното сближаване между САЩ и Иран. Наближава провеждането на мирната конференция "Женева-2". То е насрочено за втората половина на януари 2014 и може да съвпадне с появата на нови признаци за възстановяване на икономическите връзки между Запада и Техеран. Ако междувременно бъде постигната и някаква (макар и малка) промяна по отношение привлекателността на газовия проект Иран-Ирак-Сирия, отношенията между доскорошните непримирими противници могат да станат още по-стабилни.

Заобикалянето на Турция

Газопроводът от иранската част на находището "Южен Парс" до средиземноморското крайбрежие ще заобикаля Турция. От това в еднаква степен за заинтересовани и САЩ, и ЕС, и Иран. Турция вече разполага с доминиращи позиции в газовия транзит от каспийскя шелф на Азербайджан към Европа. По редица причини, за Запада не е целесъобразно превръщането на тази страна в "доминиращ транзитьор" на близкоизточния газ към Стария континент. Сред тях можем да посочим следните. Европа не е готова да поеме ангажимент за интегрирането на Турция в ЕС. Затова тя не желае да дава на Анкара допълнителни козове в дългата игра около евроинтеграцията на една мюсюлманска държава със 75-милионно население, редица нерешени вътрешни проблеми и конфликти със съседите. През следващите години всички големи държави от ЕС ще са склонни да градят преки икономически връзки с Иран. В това отношение, нито Лондон, нито Берлин, нито Париж се нуждаят от посредници. Що се отнася до Вашингтон, той в още по-голяма степен държи да води самостоятелна игра. Ако през последните години (на практика още от влизането на Обама в Белия дом) американците стъпка по стъпка градяха преките си контакти с Иран, без при това да се съобразяват особено дори с Израел, те (както и големите европейски държави) очевидно нямат никакви причини да се съобразяват и с Турция. Последната е нужна на Запада само като послушен проводник на собствените му интереси в Близкия Изток, а не в ролята на хиперактивен играч с лидерски амбиции.

Иран също не е заинтересован от укрепване транзитната роля на Турция по отношение на газовите доставки в западна посока. В Техеран си задават основателния въпрос, защо им е да укрепват позициите на една държава-членка на НАТО, която така остро и безкомпромисно се конфронтира с проиранския режим в Сирия. Така че Турция вероятно ще трябва да се задоволи с ролята на голям вносител на ирански газ, но само за вътрешните си нужди и без да разчита на ключови позиции в перспективния транзит на ирански енергоносители към европейския пазар. През октомври 2013 турският министър на енергетиката Танер Йълдъз съобщи, че страната му купува годишно от Иран 10 млрд. куб. м газ и би могла да увеличи този обем, ако има възможност.

Иранските планове за ограничаване възможностите на Турция като основен енергиен хъб в Близкия изток се илюстрират от фактическото замразяане на достъпа на турски капитали до разработката на трите фази на находището "Южен Парс". През 2007 Техеран и Анкара подписаха меморандум за намерения, предвиждащ участието на турски компании в разработката на газовото находище "Южен Парс" (22,23 и 24 фази), както и в изграждането на нов газопровод дълъг около 2 000 км. Нещата обаче спряха дотук. Както намекват някои експерти, причината за това не са само наложените от западните държави едностранни санкции, които Анкара не се решава да игнорира в по-големи мащаби. Истината е, че иранците съвсем предвидливо решиха да запазят своя природен газ за реализацията на по-важните си цели в Близкия Изток и в отношенията си със Запада, вместо за укрепване транзитната роля на Турция в региона.

Иракското направление

Междувременно, Турция започна интензивен "петролно-газов диалог" с правителството на Иракски Кюрдистан. Това продължава да поражда недоволство в Багдад, който настоява, че установявайки преки икономически отношения с външния свят, властите в Ербил следва да се съобразяват с интересите на централното иракско правителство. В този спор Иран зае страната на Багдад, макар че, по разбираеми причини, това не се афишира особено в официалната реторика на Техеран. Впрочем, трудно можеше да се очаква Иран да вземе друго решение. Иракското правителство на Нури ал-Малики, както и другите сили в страната, които подкрепят запазването на целостта на една от най-големите арабски държави, са искрено заинтересовани от развитието на връзките с Техеран, включително и чрез реализацията на съвместни енергийни проекти.

Още през лятото на миналата година, т.е. преди "пробива в Женева", Багдад и Техеран постигнаха редица нови споразумения в газовата сфера. Беше подписан договор за внос на ирански газ в Ирак за нуждите на местните електроцентрали, разположени в централната част на страната. Планирано е да се доставят по 24 млн. куб. м на ден. През октомври 2013 страните обявиха, че искат да разширят сътрудничеството си, подписвайки ново споразумение за доставки на ирански газ, този път за електроцентралите в Южен Ирак. Тоест, въпросът за изграждането на газопровода Иран-Ирак-Сирия започва да придобива собствена динамика. Наистина, на сегашния етап с него са ангажирани само двама от тримата потенциални участници в проекта. В перспектива, можем да очакваме нови съвместни стъпки на Техеран и Багдад за прокарване на идеята за транзита на ирански газ на европейския пазар.

Позицията на Русия

Засега Москва не демонстрира интерес към проекта за изграждането на газопровода. На пръв поглед изглежда, че той би могъл да създаде известни проблеми за позицията на руския гигант «Газпром» на европейския пазар. В същото време обаче, руснаците оценяват обективно ситуацията и не виждат в Иран сериозен конкурент, поне през следващите години. В края на миналата 2013 генералният директор на «Газпром» Александър Медведев изрази мнение, че вероятността за появата на ирански газ на европейския пазар не е голяма. Според него, през последните десет години потреблението на природен газ в самия Иран е нараснало двукратно: от 71 млрд. куб. м, през 2002, до 140 млрд., през 2012. Това означава, че страната, както и държавите от Близкия Изток, като цяло, стремително увеличава вътрешното си газово потребление, ограничавайки по този начин експортния си потенциал. Всъщност, ако оставим настрана интересите на Русия да запази сегашните си силни позиции на европейския газов пазар, можем да открием дори известни външнополитически стимули за Москва да се отнася позитивно към проекта за тръбопровода Иран-Ирак-Сирия, свързани най-вече със стабилизиращия ефект от него за този изключително конфликтогенен регион.

Заключение

Паралелно на маршрута на газопровода Иран-Ирак-Сирия в бъдеще ще се формират факторите на регионалната стабилност и поддържане на баланса между двата основни силови полюси. Единият включва Саудитска Арабия и партньорите и от Съвета за сътрудничество на държавите от Персийския залив, а другият – Иран, Ирак, Сирия и близката до «шиитската дъга» част от политически спектър на Ливан. Шансовете за изграждането на газопровода от Иран към Средиземно море могат рязко да нараснат при наличието на две важни условия. Първото е последователното изпълнение на решенията на Женевското споразумение от 24 ноември 2013, след което е възможно през пролетта на 2014 да се премине от сегашното рамково споразумение към подписването на всеобхватно споразумение за урегулиране на отношенията между Запада и Иран, включително възстановяване в пълния им обем на дипломатическите и търговските отношения. Второто условие е привличането на Иран към работата на мирната конференция за Сирия, стартирала на 22 януари 2014. Това ще бъде най-добрия индикатор за зараждането на доверителни отношения между западните държави и Иран.

 

* Авторът е известен арменски експерт по проблемите на Близкия Изток

{backbutton}

Звезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивна

Списание Геополитика бр.1 2014 г.

България

Б.Банчев, Капаните в договора за добросъседство с Македония и възможностите за преодоляването им

С.Докова, К.Петров, Опорни точки за промяна на регионалната ни политика

К.Петров, Геоикономически измерения на развитието на туризма в планинските райони и курорти на България

Балканите

И.Христов, Новата външна политика на Турция и предизвикателствата пред българската сигурност

Светът

А.Тодоров, Демографската революция в Европа: имиграцията като геополитически инструмент

Д.Петракиев, Газовата геополитика: спорът за "Южен поток" и идеята за Евразийски газов съюз

М.Агаджанян, Споразумението в Женева и проектът за газопровод Иран-Ирак-Сирия

П.Георгиев, Битката за Северния полюс: новата арктическа геополитика

Н.Петров, Мрачното бъдеще на Афганистан

Гореща точка: Близкият Изток

Г.Арутунян, Мултиполярните реалности: Близкият изток и геноцидът в "дисплеен режим"

Б.Анастасов, Промените в близкоизточния силов баланс

Фокус: Геополитиката на "Дракона"

С.Каменаров, Шестте войни, които Китай трябва да спечели до 2060

Л.Хорта, Копието на Дракона: асиметричната военна стратегия на Пекин

А.Салицки, Н.Семьонова, Китай и евразийската стратегия на Русия

Л.Син, В.Ченсин, Китайската енергийна стратегия в Централна Азия

Геоикономика

П.Яковлев, Европейската криза и новият модел на развитие на Испания

С.Хорн, Американско-руската газова война

С.Гош, Световната икономическа шахматна дъска и ролята на BRICS

Геостратегия

Р.Сибечи, Голямата стратегия на Бразилия

Б.Димитров, Геополитическите измерения на "Железният път на коприната"

Основи на геополитиката

В.Дергачов, Геополитиката на Големите многомерни пространства

Книги

М.Ван Кревелд, Война от нулата

Интервю

Фредерик Уйлям Енгдал за Евразия като фактор за преодоляване на глобалната криза

Звезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивна

Въпреки малко странното си начало и наличието на някои, усложняващи функционирането му, сериозни препятствия, блокът от държави, известен на международната сцена като BRICS (Бразилия, Русия, Индия, Китай, Южна Африка), несъмнено представлява позитивен фактор в международните отношения.

Понякога ставаме свидетели на странни неща. Представете си обединение на държави, разположени в различни региони на планетата, което се появява след като един анализатор на голяма инвестиционна банка, решава, че между тях има много общи неща (включително потенциал за общо развитие) и след това създава абревиатура от техните имена. Странно, но факт! Както е известно, първоначалното групиране на държавите от BRIC (направено за първи път от Джим О'Нийл от "Голдман Сакс" в една негова статия от 2001), включва само Бразилия, Русия, Индия и Китай. Всъщност, в статията си О'Нийл анализира държавите с ней-голям потенциал за икономически растеж през първата половина на ХХІ век, въз основа на такива характеристики като размера на населението и, съответно, на потенциалния вътрешен пазар; демографията (предимно младо население и вероятен спад на дела на неработещите групи хора); темпове на растеж през последните години, както и степен на интегрираност в глобалните процеси. На тази основа той прогнозира, че Китай ще се превърне в най-големия световен износител на индустриални стоки (което вече е факт), Индия ще стане най-големия износител на услуги (което още не е станало, но може да се случи), а Русия и Бразилия ще доминират като износители на суровини.

В хода на процеса, който след това породи учудване у мнозина, това първоначално предположение завладя въображението не само на глобалната финансова общност и основните медии, но дори на политическото ръководство на въпросните държави! Макар и разделени географски, различаващи се в икономически и политически план, и намиращи се на различни стъпала в развитието си, а по онова време и не толкова свързани икономически помежду си, тези страни започнаха да се разглеждат като една група, именно защото за такава ги смятаха чуждестранните инвеститори и медиите.

Първата си среща на върха групата BRIC проведе през яни 2009 в руския град Екатеринбург. През 2010 в нея (по предложение на Китай) беше включена и ЮАР. Оттогава насам BRICS проведе срещи на върха в Бразилия (Бразилия), през 2010, в Саньо (Китай), през 2011, в Делхи (Индия), през 2012 и в Дърбан (ЮАР), през миналата 2013. Днес в държавите от BRICS живеят общо 3 млрд. души, съвкупният им БВП достига 14 млрд. долара, а обемът на общите им валутни резерви се оценява на около 4 трилиона долара. На практика, всяка от страните-участнички е субрегионален лидер.

Естествено, това не означава, че няма други потенциални кандидати за включване в групата. Действително, редица държави често се споменават като възможни членове на разширената BRICS въз основа на тяхното фактическо и потенциално значение за световната икономика, като например Южна Корея и Мексико (и двете са членки на ОИСР), Индонезия, Турция, Аржентина.

BRICS е сред няколкото нови инициативи на различни страни по света, целящи измъкването им от т.нар. "ос на Севера": Групата на дванайсетте (т.е. Г-20 минус Г-8), IBSA, BASIC (BRICS минус едно) и други подобни. Но макар генезисът на обединението да изглежда странен, а държавите в него действително се различават осезаемо помежду си, съществуват и важни общи моменти. Интересно е, че впоследствие въпросните страни демонстрираха сериозен интерес към организирането на периодични срещи и съвместната работа, както и към постигането на определен синергиен ефект и търсене на нови насоки на сътрудничеството помежду им.

Ето защо, след като BRICS се легитимира като обединение, търговията между държавите от групата започна бурно да нараства (разбира се, през този период търговията между равиващите и формиращи се пазари, като цяло, растеше много по-бързо, отколкото съвкупната световна търговия). Инвестиционните връзки също се развиваха, особено по линия на китайските инвестиции в другите държави от BRICS, както и на интереса в това отношение, демонстриран от индийския капитал. След това бяха предприети и други стъпки, говорещи за стремеж към нови и по-развити форми на тясно икономическо и политическо взаимодействие и координация. В последно време държавите-участнички действаха съгласувано в няколко международни сфери, например предоставяйки наскоро 75 млрд. долара на Международния валутен фонд (при условие, че бъде реформирана системата за гласуване в МВФ). Сред другите им икономически инициативи са споразумението за използване в двустранната търговия на собствените валути на страните-участнички, както и плановете за създаване на Банка за развитие на BRICS. Освен това, бяха направени редица декларации за съвместен подход във въшната политика, в отговор, в частност, на американската и европейска политика в Близкия Изток и други части на света.

Всъщност, големият потенциал на страните от тази група не е само в обединяването им за разрешаване на глобалните проблеми, но и (което може би е дори по-важно) във възможността всяка от тях да усвои опита на другите. Така например, Индия има какво да научи от Бразилия и Китай относно активността на банките за развитие. От началото на 90-те години на ХХ век тя започна да ерозира потенциала на собствените си банки за развитие в селското стопанство и индустрията, но все още има възможност да поправи тази грешка. В това отношение опитът на Бразилия и, в частност, на Бразилската банка за развитие (BNDES) за стимулиране на онези видове активност, които не могат да разчитат само на чисто пазарните механизми, би могъл да даде представа, как това може да се реализира в условията на една напълно отворена и регулирана предимно от пазара икономика.

По аналогичен начин, съществуват сфери, в които другите държави от BRICS биха могли да почерпят от опита на Индия. На свой ред, Южноафриканската банка за развитие дава добър пример за успешна стратегия за създаване на условия за развитие на т.нар. "зелена икономика", с помощта на различни екологично ориентирани активности и технологии. Налице са и необозрими възможности за съвместно използване на технологиите и дори за координация на техническото развитие в един свят, където правата върху обектите на интелектуалната собственост продължават да са предимно в ръцете на транснационалните компании от Севера и това се оказва сериозна преграда пред развитието. Освен това има голям потенциал за насочване на капиталовите потоци от профицитните към дефицитните държави по модела на прословутия План Маршал, което би позволило на последните да издържат натиска на глобалната рецесия, като Банката за развитие на BRICS би могла да стане първата стъпка в тази посока.

Общите предизвикателства

От ключово значение обаче не е само сравняването на опита от миналото или изучаването на подходите на отделните страни-членки. Въпреки множеството различия помежду им, участниците в BRICS са изправени пред редица общи предизвикателства, а необходимостта от спешното им преодоляване е сред доказателствата за ползата от сътрудничеството при формулирането на нови стратегии. Внимание заслужават най-малко четири такива предизвикателства, както впрочем и някои варианти на съвместни действия за справяне с тях.

Първият е продължаващата глобална криза и изключително малката вероятност, че икономиките на Севера (и, в частност, на САЩ и Европа) ще могат да осигурят необходимите за развитието на световната икономика стимули. Именно към държавите от Севера обаче е насочена все още по-голямата част от експорта на държавите от BRICS, като в тази връзка следва да имаме предвид и ефекта на доминото от спада на пазарите на Севера.

Съответно, необходимостта от диверсификация на износа е несъмнена. Този процес вече стартира, но тепърва му предстои да измине дълъг път. Разбира се, двустранната търговия с използване на собствените валути (вместо на долара) би стимулирала по-голямата търговска активност между държавите от BRICS, затова е от ключово значение за тях.

Сегашното състояние на световната икономика обаче, поражда необходимостта от по-амбициозни задачи. Без всякакво съмнение можем да заявим, че е дошло времето за осъществяване на своеобразен План Маршал за развиващия се свят и именно държавите от BRICS (и, в частност, Китай и Русия) разполагат с уникални възможности за успешната реализация на този процес. Това би означавало използването на механизми за финансиране на вноса на държавите с ниски доходи и ниво на развитие и, паралелно с това, предоставянето на пазари на други развиващи се държави и по-голям потенциал за развитие на държавите-реципиенти.

Другото предизвикателство притежава по-ясно изразен вътрешен характер, но на практика е едно и също за всички страни от BRICS. Доскоро процесът на икономическия растеж с основание се свързваше със задълбочаването на неравенството в доходите и имуществото (с изключение на Бразилия, която отново може да бъде пример за останалите, макар че там коефициентите на Джини си остават сред най-високите в света). Днес е още по-очевидно, че подобно неравенство е социално и икономически неефективно и провокира нарастване на политическото напрежение, което може да бъде още по-опасно. Тоест, следва да бъдат предприети мерки за решаването на този проблем.

Недостатъчният ръст на производствената заетост доскоро беше основна особеност на процеса на икономическия растеж и очевидно е свързан със задълбочаващото се неравенство. Ето защо икономическата политика в рамките на BRICS следва да се опита да реши този проблем, в частност, като съдейства за увеличаване на възможностите за намиране на достойна работа.

Друг важен аспект на неравенството е свързан с недостатъчния достъп до базови социални и жилищно-комуннални услуги. Стратегията на приватизация и бюджетни съкращения в тези сфери, възприета във всички държави от BRICS, не само ограничи този достъп за бедните, но и породи чудовищно неравенство. В този смисъл от все по-голямо значение за иновационните стратегии е съдействието за по-универсалното оказване на необходимите услуги.

Накрая, през последните години растежът във всички страни от BRICS беше свързан предимно с бума в строителството и търговията с недвижими имоти, при това е важно да подчертаем, че напоследък във всички тях този бум се забавя. Това поражда всевъзможни трудности, както по отношение спада на заетостта, така и на състоянието на финансовия сектор, което е особено неприятно предвид продължаващия недостиг на евтини жилища. Всички държави от BRICS се нуждаят от ефективни стратегии за да се справят с това предизвикателство, дори ако продължат да стимулират масовото строителство на достъпни и по-качествени жилища. Впрочем, в тази посока има възможности за творчески политически решения, които могат да бъдат споделени с останалите.

Отношенията по оста Юг-Юг

Какви са отношенията между BRICS и останалите държави от глобалния Юг? Тук са особено важни два въпроса. Първият е, дали BRICS или Г-20 няма да игнорират или да подменят със собствените си решения гледната точка на Г-77 (най-голямата междудържавна организация на развиващите се страни, действаща в рамките на ООН и нейните органи.) или другите по-важни институции на развиващите се държави, чиито гласове обаче се чуват твърде рядко в международния политически дискурс? Това е повод за тревога, при това такъв, че се нуждае от непосредственото внимание на самата група BRICS. Похвалните усилия на Южна Африка за привличането на редица африкански държави като наблюдатели или участници на последната среща на върха на BRICS срещнаха тяхната положителна реакция, но това не намалява остротата на въпроса, дали това не беше просто заблуждаващ опит да се внуши, че групата е сериозно загрижена за по-широкото представителство на интересите на въпросните страни.

Вторият въпрос е, дали договорните отношения между BRICS и другите държави от Юга ще следват съблазнителните шаблони на простото копиране на взаимодействието по оста "Север-Юг". Преди се смяташе, че икономическото взаимодействие между развиващите се държави (интеграцията "Юг-Юг") задължително ще се окаже по-печеливша, отколкото връзките "Север-Юг". Още повече, че икономическите взаимоотношения по оста "Север-Юг" възпроизвеждаха глобалното разделение на труда, формирало се в средата на ХХ век, в чиито рамки развиващият се свят се специализира в производството на суровини и индустриални стоки, изискващи интензивен (и поради това по-ниско производителен) труд, а Северът запазва монопола си върху продукцията с висока добавъчна стойност. В противоположност на този модел се предпологаше , че търговските и инвестиционни връзки между държавите от глобалния Юг би трябвало да гарантират по-голяма диверсификация, тъй като участниците в тях се намират на по-близки етапи от развитието си, осигурявайки по този начин и по-голям синергиен ефект.

Последните икономически схеми обаче, накараха мнозина да се усъмнят в правотата на тези предположения. Възходът на източноазиатските държави (и особено на Китай), превърнали се в гигантски индустриални центрове, до голяма степен беше стимулиран от търговията и инвестиционната активност по линията "Север-Юг". Дори взаимодействието между развиващите се страни не винаги съответства на прогнозите. Днес обвиненията в "нов колониализъм" все още касаят по-често страните от „лицемерния Север”, но вече се отправят и към някои държави от Юга. Възниква въпросът, дали принос за това няма да имат и образувания като BRICS, особено чрез контрола над собствените си сфери на влияние и над другите, по-слаби развиващи се страни.

Ето защо съществуват опасения, че нарастването на търговията и инвестиционните връзки между BRICS и другите по-малко богати развиващи се държави, е насочено към екплоатацията на природно-ресурсната база на последните, включително със средства, които рушат околната среда, неравноправни са по своя характер и не отчитат интересите на местното население. Налице е тревога, че по-евтиният износ в тези полуиндустриализирани страни ще ерозира конкурентоспособността на местното производство в по-бедните от тях, което пък окончателно ще ги ориентира само към износ на суровини и така ще преустанови процеса на икономическото им развитие. Твърди се също, че Китай пласира на дъмпингови цени своите стоки на пазарите по целия свят и използва натрупаните си валутни излишъци за инвестиции и оказване помощ на различни авторитарни режими, които срещу това му гарантират достъп до своите природни ресурси. По сходен начин индийските корпоративни инвеститори са ангажирани в мащабни покупки на земя в Северна Африка и демонстрират хищническо поведение в други райони на света. Много от сключените през последните години споразумения по оста "Юг-Юг" (и стартиралите в резултат от тях процеси) се оказаха обидно напомнящи тези развиващи се по оста "Север-Юг", не само по отношение защитата, която гарантират на корпоративните инвеститори, но дори и по отношение опазването на интелектуалната собственост!

Както винаги обаче, действителността не е еднозначна. За държавите, изнасящи суровини, е по-добре, ако между контрагентите им съществува по-голяма конкуренция, тъй като тя осигурява по-добри условия за този износ. Дори и отношенията между Китай и по-бедните развиващи се държави се основават не на контрола върху местната политическа власт в традиционния колониален дух, а предимно на пазарни принципи. Новите индустриални центрове, чиито нужди от внос на суровини непрекъснато нарастват, осигуриха на по-слабо развитите страни косвен достъп до пазарите на развитите държави, а бързият възход на BRICS доведе до рязкото разширяване на вътрешните пазари на неговити членове, от което печелят именно слаборазвитите страни. Това е гарантиран важен източник на стимули за търсенето, дори когато развитите държави все по-дълбоко затъват във финансови кризи и икономическа стагнация.

Същността на проблема е, че следва да се анализира не икономическото взаимодействие, само по себе си, а неговата природа. По-голямата част от взаимодействието по оста "Юг-Юг" през последните години (включително и в BRICS) се осъществяваше под контрола на корпорациите, което обуслови акцента върху търговията и инвестициите, както и поощряването на отделни модели на търговска и инвестиционна активност. И доколкото повечето корпорации (независимо от коя страна произхождат) имат сходни интереси (постигане на максимална печалба) не е чудно, че и тук се възпроизвеждат старите модели "Север-Юг".

Няма съмнение обаче, че акцентът следва да бъде поставен върху демократизацията на самото взаимодействие, т.е. върху намирането на начини за промяна на схемата на търговските и инвестиционни потоци за да се гарантира създаването на "достойна заетост". За целта ще е необходима промяна на основното направление както вътре, така и извън BRICS. Налице е потенциал за положителни промени, но процесът трябва да бъде ориентиран в по-голяма степен към човека, вместо да се ограничава само с търсенето на максимална печалба. В крайна сметка, балансираната икономическа диверсификация за създаващите висока добавъчна стойност и екологично приемливи видове активност си остава ключ към икономическия растеж не само в страните от BRICS, но и в другите развиващи се държави. Сегашния период на постоянни промени в света дава отлична възможност да бъдат лансирани и усъвършенствани нови способи за успешното осъществяване на подобни стратегии, чрез задълбочаване на сътрудничеството, включително по линия и с участието на BRICS.

 

* Авторът е професор по икономика в Университета "Джавахарлал Неру" в Делхи, Индия

{backbutton}

Звезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивна

Наскоро хонконгското издание Wenweipo публикува интересен анализ (появил се първоначално на сайта ChinaNews.com) (1), в който се разглеждат възможностите Китай да „усвои” отново териториите, които навремето Поднебесната империя губи в резултат от т.нар.„опиумни войни” с Великобритания през ХІХ век и които, според крайно националистически настроените среди в страната, са довели до „стогодишното унижаване” на Китай.

Авторите на статията със съжаление отбелязват, че днешен Китай все още не представлява единна велика държава и лансират идеята, че за да постигне своето национално обединение и възстанови напълно достойнството си, през следващите петдесет години ще му се наложи да води поне шест важни войни, някои от които ще бъдат регионални, а други – далеч по-мащабни.

Първата война и обединяването с Тайван (2020-2025)

Макар че в момента от двете страни на Тайванския пролив цари мир, според авторите на въпросния анализ, мирното обединяване на „двата Китая” едва ли е възможно, без значение, дали в Тайпе управлява Китайската националистическа партия (Гоминдан) или Демократичната прогресивна партия, тъй като то не съответства на политическите им интереси. И двете основни местни политически сили предпочитат запазването на статуквото. В същото време „независимостта” на Тайван по-скоро съществува само на думи, а темата за „обединението” се използва за непрекъснати пазарлъци с Пекин, които обаче не са съпроводени с реални действия. Тази ситуация притеснява Китай, тъй като вдъхновява и други сили да се опитват да се пазарят с него или да му оказват натиск. Ето защо, заключават авторите на анализа, Китай следва да формулира ясна стратегия за обединяването си с Тайван в рамките на следващите няколко години (до 2020).

След това, някъде около 2025, Пекин трябва да отправи ултиматум на Тайпе, като поиска от управляващите да изберат между мирното обединяване (което е предпочитаното за Китай решение) или войната (разглеждана като принудителна мярка). Планирайки да осъществи обединяването на всяка цена, Китай следва да подготви всичко необходимо за това поне три години предварително. Така, когато настъпи решителният момент, правителството в Пекин ще може просто да избере едната или другата възможност за да успее най-сетне да реши проблема.

Анализирайки текущата ситуация обаче, може да се очаква, че Тайван едва ли ще се подчини на китайския ултиматум, което ще превърне военния вариант в единственото решение. Тази обединителна война ще се окаже първата съвременна война за „Нов Китай”, а бойните действия ще се превърнат в тест за възможностите на китайската армия да води модерни военни действия. Възможно е Китай да спечели лесно тази война, но нещата могат и да се усложнят. Всичко ще зависи от степента на намеса на САЩ и Япония. Тези две страни могат да окажат военна помощ на Тайван или дори да предприемат настъпление на територията на континентален Китай, което автоматично би превърнало войната от регионална в тотална. От друга страна, ако САЩ и Япония откажат да се ангажират сериозно със случващото се, Китай лесно ще победи. При подобно развитие, Пекин ще установи контрол над Тайван в рамките на три месеца. Впрочем, дори ако Япония и САЩ решат да се намесят във войната, но го сторят на по-късен етап, тя вероятно ще приключи в рамките на шест месеца.

Втората война и връщането на островите Спратли (2025-2030)

След обединяването с Тайван, Китай ще направи двегодишна пауза, през която вероятно ще изпрати ултиматум на държавите, разположени в района около островите Стратли, чиито срок ще изтече през 2028. През този период страните, оспорващи китайския суверенитет над островите, ще могат да обсъдят с Пекин гарантирането на направените от тях инвестиции в района на архипелага, но трябва да се откажат от териториалните си претенции към него. Ако това не се случи, Китай ще им обяви война, а всички техни инвестиции и икономически проекти ще станат негова собственост.

Според авторите на анализа, още днес държавите от Югоизточна Азия са силно обезпокоени от перспективите за обединяването с Тайван. От една страна, те са готови да седнат на масата за преговори с Китай, но от друга – едва ли ще са склонни да се откажат от интересите си на островите. В резултат от това въпросните държави най-вероятно ще предпочетат да заемат изчаквателна позиция, постоянно отлагайки окончателното решаване на проблема, докато Китай не прибегне към решителни действия.

В същото време, САЩ очевидно няма просто да стоят и да гледат как Китай „възстановява контрола си” над островите. Според авторите на анализа обаче, подобно на случая с Тайван, американците могат да се намесят прекалено късно в конфликта или просто да се окажат неспособни да спрат китайското настъпление. Освен това те смятат, че успешното „интегриране” на Тайван вероятно ще стане урок за САЩ да не влизат в открит конфликт с Китай.

Така или иначе, Вашингтон ще продължи да подкрепя държавите от Югоизточна Азия, като Виетнам и Филипините например, макар и по-прикрито. Това са именно онези две държави от зоната на Южнокитайско море, които се осмеляват да отправят предизвикателство към доминацията на Китай в региона. Въпреки това, те много сериозно биха се замислили преди да влязат във война с него, освен ако не са напълно уверени в масираната военна подкрепа на САЩ.

При подобно развитие, авторите на анализа смятат, че най-изгодно за Китай би било да атакува Виетнам, тъй като това е най-силната държава в региона. Победата над нея би стреснала останалите. Твърди се, че в хода на евентуалната китайско-виетнамска война другите държави едва ли ще предприемат нещо сериозно и, ако Виетнам загуби, ще върнат островите на Китай. Но, ако виетнамците удържат на китайския военен натиск, тези страни вероятно ще обявят война на Пекин.

Авторите обаче, очевидно са убедени, че в крайна сметка Китай ще се справи с Виетнам и ще си върне всички острови. Според тях, когато това се случи, другите държави, макар и силно притеснени от китайската мощ, но стремящи се да гарантират интересите си в района на островите, ще започнат преговори с Пекин и ще декларират добрите си чувства към него. Така, Китай ще може да изгради пристанища и да разположи свои войски на островите, разширявайки влиянието си в Тихия океан. Страната ще постигне „пълен пробив” в зоната на т.нар. „първа островна верига” и ще проникне във „втората”, а китайските самолетоносачи ще получат свободен достъп до тихоокеанските простори, защитавайки интересите на страната.

Третата война и връщането на Южен Тибет (2035-2040)

Както е известно, Китай и Индия имат изключително дълга обща граница, но единствената конфликтна точка между тях, поне според авторите на анализа, е част от територията на Южен Тибет. В тази връзка те посочват, че Китай отдавна се разглежда от Индия като потенциален противник. Военната цел на тази страна е да надмине Китай и тя се стреми да я постигне, разчитайки на впечатляващите темпове на икономическото си развитие и купувайки най-модерна военна техника от САЩ, Русия и Европа, така че да догони китайците в икономически и военен план.

Авторите на анализа твърдят, че официалната индийска позиция (както и тази на медиите) към Русия, САЩ и Европа е подчертано приятелска, което не може да се каже за отношението към Китай. Според тях, това е сред причините за неразрешените спорове между двете държави.

От друга страна, Индия много държи на помощта на САЩ, Русия и Европа, разчитайки, че при евентуален военен сблъсък би могла да победи Китай, което също е сред причините за продължителните териториални спорове между тях.

След двайсет години Индия ще продължи да изостава от Китай по отношение на военната си мощ, но ще бъде една от няколкото велики сили в света. Затова, ако Китай се опита да завоюва Южен Тибет това ще му струва скъпо. В тази връзка, авторите на анализа смятат, че най-добрата стратегия за него е да стимулира разпадането на Индия. Ако това се случи, индийците няма да имат никаква възможност да се справят с Китай.

Разбира се, посочват авторите, този план може да се провали. Китай обаче следва да направи възможното за да тласне провинциите Ассам и Сиким да опитат да станат независими, за да отслаби Индия. Това е най-добрата стратегия срещу тази ядрена сила.

Втората част на стратегията включва износа на най-модерни въоръжения за Пакистан така, че той да може да завоюва Южен Кашмир до 2035. Докато Индия и Пакистан бъдат ангажирани с конфликта помежду си, Китай би могъл да осъществи мълниеносна атака в Южен Тибет, който се контролира от индийците. Индия няма да е в състояние да воюва на два фронта и, според авторите на анализа, ще претърпи поражение и на двата. Ако този план не бъде приет, остава по-лошият вариант, а именно преки военни действия за „връщането на Южен Тибет”.

След края на първите две войни, Китай в продължение на десет години ще набира сили, превръщайки се в световна суперсила (не само икономическа, но и военна). Само САЩ и Европа (ако тя се превърне в единна държава, ако пък не, според авторите, мястото и ще бъде заето от Русия) ще могат да се противопоставят на китайската мощ.

След връщането на Тайван и островите Спратли, Китай ще направи голяма крачка напред в развитието на своята армия, военноморските, военновъздушните и космическите си сили. Той ще стане най-силната във военно отношение държава в света, отстъпвайки може би само на САЩ.

Четвъртата война и връщането на островите Даюйдао (Сенкаку) и Рюкю (2040-2045)

В средата на ХХІ век Китай окончателно ще се утвърди като световна супердържава, на фона на упадъка на Япония и Русия, стагнацията на САЩ и Индия и възхода на Централна Европа (Германия). Това, според авторите на анализа, ще бъде най-доброто време той да си върне островите Даюйдао и Рюкю. Те твърдят, че докато на мнозина е известно, че архипелагът Даюйдао (Сенкаку) е китайски още от древността, малцина знаят, че японците всъщност са анексирали архипелага Рюкю (включващ и остров Окинава, където днес има голяма американска военна база). В анализа се твъърди, че японците „заблуждават китайското общество и правителството, поставяйки въпроси, касаещи проблематиката на Източнокитайско море и особено т.нар. „средна линия”, установена от Япония в Източнокитайско море, или „въпроса за Окинава”, като твърдят, че островите Рюкю са "изконни японски територии”.

Според китайските исторически източници обаче, островите Рюкю още от древни времена са били подчинени на Китай, което означава, че те са част от неговата сфера на влияние. Това, според авторите на анализа, обезмисля наложената от Япония „средна линия”, като те твърдят, че Япония въобще не би трябвало да имат каквито и да било претенции към Източнокитайско море. Прогнозата им е, че в периода 2040-2045 това ще се промени. Би могло да се очаква, че САЩ ще искат да се намесят в очаквания тогава китайско-японски сблъсък, но според тях американската мощ ще бъде вече твърде отслабена, Европа ще си мълчи, а руснаците също няма да се месят. Така Япония няма да има друг избор, освен да върне архипелазите Даюйдао и Рюкю на Китай, в резултат от което Източнокитайско море ще се превърне в негово „вътрешно езеро”.

Петата война и „интеграцията” на Външна Монголия (2045-2050)

Макар и днес в Китай да има привърженици на обединяването на двете Монголии, т.е. на монголската държава (Външна Монголия) и китайската провинция Вътрешна Монголия под китайска егида, доколко реалистична е подобна идея? Според авторите на анализа, в момента не може да се говори за обединение, но то може да стане възможно в бъдеще.

Междувременно, те препоръчват Китай да идентифицира групите, които биха подкрепили подобно обединение в самата монголска държава, да им помогне да заемат важни позиции в управлението и официално да обяви „интеграцията” на Външна Монголия за свой жизненоважен приоритет веднага след като реши въпроса с Южен Тибет, т.е. към 2040.

Най-добре за Китай би било, ако това може да стане по мирен начин. Ако обаче китайските аспирации се сблъскат със сериозна външна съпротива, Пекин следва да е готов и за военно решение. В този случай може да се използва очертаният по-горе модел за разрешаване на тайванския проблем, т.е. представяне на ултиматум на Монголия, към 2045. Според авторите на анализа, на монголците следва да се дадат няколко години да го обмислят и, ако откажат да го приемат, да се използват военни средства.

По това време, четирите предишни войни вече ще са приключили успешно и Китай ще разполага с достатъчна военна, политическа и военна мощ за да реализира безпроблемно „обединяването” на двете Монголии. Отслабените САЩ и Русия едва ли биха отишли по-далеч от дипломатическите протести, позицията на Европа ще бъде неясна, а Индия и централноазиатските държави няма да реагират. След „обединението”, Китай ще доминира във Външна Монголия и ще може да разположи там сериозни военни сили по границата с Русия за да контролира действията на последната. През следващите десет години китайците ще изградят необходимата им обикновена и военна инфраструктура за да оспорят териториалните загуби, които, според авторите на анализа, са понесли в миналото от Русия.

Шестата война и връщането на „отнетите” от Русия територии (2055-2060)

Според авторите на анализа, в момента отношенията между Китай и Русия изглеждат добри, но причината за това е, че САЩ не им оставят друг избор. Всяка от двете страни много внимателно следи какво прави другата. Русия се опасява, че възходът на Китай застрашава нейната мощ. На свой ред, Китай никога не забравя за отнетите му от Русия територии и очаква подходящ случай за да си ги върне.

След победите си в петте предишни войни, през 2050 Китай ще предяви териториалните си претенции на основата на сферата на влияние (домена) на династията Цин и ще осъществи мощна пропагандна кампания в подкрепа на тези претенции. При това китайските усилия ще бъдат насочени към разпадането на Русия.

Според авторите на анализа, във времената на т.нар. „Стар Китай”, Русия е завладяла 1,6 млн. кв. км от тогавашната китайска зона на влияние и въз основа на това я определят като негов ключов противник. Те смятат, че след победите в петте предишни войни, Китай неизбежно ще трябва да се изправи и срещу Русия. Този път обаче това ще бъде сблъсък с ядрена супердържава, което ще изисква друг тип действия. В крайна сметка обаче, авторите смятат, че Китай ще успее да надделее и в този конфликт.

Някои изводи

За повечето читатели, очертаният по-горе сценарий изглежда не просто нереалистичен, а направо налудничав. Мнозина с основание биха посочили, че ако тръгне по този път Китай вероятно би претърпял поражение още в първата от изброените по-горе шест войни, да не говорим, че изборът на подобна стратегия заплашва да ликвидира всичко, постигнато от страната през последните трийсетина години на непрекъснат икономически възход.

В същото време в Китай може би има определени крайно националистически настроени среди, за които подобна стратегия изглежда реалистична и съответства на мощта, с която вече разполага страната им. За това говори, в частност, и публикуването и в издание, смятано за близко до някои кръгове в Китайската народноосвободителна армия. Не бива да забравяме също, че именно национализмът постепенно измества комунистическите идеи, превръщайки се в новата държавна идеология на Китай.

От друга страна обаче, в Пекин вероятно са наясно, че възприемането на подобна безумна стратегия моментално би превърнало всички китайски съседи в негови смъртни врагове (което, между другото, би било от полза единствено за САЩ). Там знаят също, че Китай разполага с достатъчно богат инструментариум за да осъществява експанзията си с други (предимно икономически) средства, т.е. по един съвсем мирен начин.

Бележки:

1. http://bbs.chinanews.com/web/mil/65/2013/0705/68242.shtml

* Българско геополитическо дружество

{backbutton}

Звезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивна

Известният американски икономически анализатор и геополитик Фредерик Уйлям Енгдал е роден на 9 август 1944 в Минеапълис. Завършва инженерни науки и право в Принстънския университет, след което специализира сравнителна икономика в Стокхолмския университет.

От началото на 70-те години работи като икономист и журналист на свободна практика в Ню Йорк и различни европейски страни, като значителна част от анализите му са посветени на енергийните проблеми и, в частност, на тези с петрола. След 1987, Уйлям Енгдал се установява в околностите на Франкфурт на Майн, където живее и днес.

Сред най-известните му книги, превърнали се в бестселъри на Запад, е „Век на войни: англо-американската петролна политика и новият световен ред” (2004), в която се анализира ролята на САЩ (в лицето на Збигнев Бжежински и Джордж Бол) при свалянето на иранския шах, през 1979, с цел да се въздейства върху петролните цени и да се спре съветската експанзия към топлите морета. През 2007 се появява „Семената на разрушението: скритата цел на генномодифицираните продукти”, през 2010 излезе „Властта на парите: възходът и упадъкът на Американския век”, а през 2012 – „Митове, лъжи и петролни войни”.

Интервюто публикуваме с любезното съдействия на МЖ.

 

- Как бихте коментирали песимизма, който повечето анализатори изпитват по отношение на перспективите пред световната икономика?

- На първо място, налага се да напомня, че първата вълна на сегашната криза (т.е. дълговата криза) заля първо САЩ в края на 2006 и началото на 2007. Именно този момент се оказа повратната точка на фундаменталната промяна в следвоенната Бретънуудска икономическа система или, ако искате, в доларовата система.Преди това обаче, тази система премина през серия от други кризи. Така, «златната криза» от 1971 беше свързана с необходимостта от осъществяването на доларови плащания по европейските задължения, за което наличните резерви не бяха достатъчни. Тогава президентът Никсън реши да прати в кошчето за боклук съответната част от Бретънуудските споразумения. Именно това позволи на долара да «тръгне срещу течението».

Както вече споменах, икономическата основа на огромните транснационални корпорации, доминиращи в американската стопанска политика - 40-те или 70-те най-големи банки, или компании като Monsanto и Exxon - започна да се руши още в периода 2006-2007. Случи се следното: от този момент нататък борсовите индекси, формиращи базата на устойчивостта на показателите на печалбата и задлъжнялостта на американските корпорации, започнаха да демонстрират негативни тенденции.

В същото време Китай преминаваше през ранния етап на прехода си към икономика на потреблението. Грубо казано, китайската работна ръка започна да произвежда автомобили за китайската средна класа, а това е огромен пазар. Съответно, нивото на заплатите започна да расте, като политиката на китайското правителство беше да подкрепя тези тенденции, стимулирайки изместването на акцента от евтиното производство с ниска производителност, към високотехнологично производство с висока производителност. От само себе си е ясно, че подобна икономика се нуждае от далеч по-квалифицирана работна ръка, която пък претендира за много по високи заплати, отколкото плащаха в Китай през 90-те години. Впрочем, тази страна и днес е икономиката с най-евтина работна ръка в света.

И така, ситуацията започна да се променя, което породи сериозна тревога в западните икономики. Защото ниското ниво на заплатите беше от изключително значение за печалбите на американските банки и транснационалните корпорации.

Ето защо, когато границата на дълга на американските корпорации, върху която, до август 1971, се основаваше и Бретънуудската система, започна (в периода 2006-2007) значително да се повишава, правителството на САЩ се ориентира към изкуствено поддържане платежоспособността на банките, т.е. към изкуствено поддържане на съществуването им. Става дума за шестте най-големи банки от Уолстрийт: "Голдман Сакс", "Бенк оф Америка", "Морган Стенли", "Джи Пи Морган", "Чейс Манхатън Бенк" и "Пасифик Груп".

Не е трудно да се досетим, как това ерозира американската хазна, защото бяха похарчени стотици милиарди долари, принадлежащи на данъкоплатците, за да се поддържат изкуствено занижените цени и т.нар. "токсични активи". За да се позволи на банките да излязат сухи от водата, се лансираха твърдения, че "тези банки са прекалено големи, за да рухнат". Всъщност, истината беше, че те са "достатъчно големи, за да бъдат спасени".

Дали тези действия на държавата съответстваха на националните интереси? Държавният секретар по финансите Поулсън дойде в правителството от "Голдман Сакс", т.е. от Уолстрийт. Той получи 170 млрд. долара държавна помощ в рамките на програмата за възстановяване на проблемните активи (TARP) и ги предади на Уолстрийт, което не е чудно, имайки предвид историята с "Лемън Брадърс". Така стана очевидно, че държавният дълг на САЩ е започнал да нараства експоненциално, като за последните пет години се е удвоил.

- По аналогия с траекторията на излитащата ракета...

- Точно така. Ако анализираме дългосрочните графики, ще видим, че натрупването на дълга се развива доста бързо и през 50-те години на миналия век. През 70-те и 80-те имаха място своеобразни дългови шокове, но след 2007 мащабите на този феномен станаха просто непоносими дори за толкова голяма, включително и военна сила като САЩ. Станахме свидетели на епохална промяна в световната икономика. Все още не е съвсем ясно, в чия полза се променя съотношението на силите, но че промяната е назряла се вижда съвсем ясно.

През последните двайсет години често пътувах до Русия, Иран и Китай и мога да твърдя, че между тях се осъществява естествен процес на сближаване, тъй като това са три велики евразийски държави. Между тези бивши империи съществуват културни връзки, налице е определено историческо наследство както и много други неща, които ги сближават, включително общото географско и икономическо пространство.

Мисля че вниманието, което отделят на военната си мощ, вероятно тревожи някои, но истината е, че само икономиката не е достатъчна за глобална доминация. Тъкмо това е основата на сближаването между Русия и Китай. В това отношение се усеща влиянието на студената война и епохата на Мао Цзедун. В същото време се наблюдава сближаване между Русия и Сирия и Русия и Иран. Тези процеси водят до формирането на "железния триъгълник" Москва-Пекин-Техеран. Пример за задълбочаването на това сътрудничество е Шанхайската организация за сътрудничество, друг пример е Организацията за икономическо сътрудничество (ОИС).

Всички тези неща помагат за зараждането на онова, което г-н Путин нарича Евразийска икономика, фокусирана върху Русия. Мисля, че това е естествена и важна промяна, в сравнение с времето, когато споменатите сили гледаха към Западна Европа.

Самата Западна Европа се задъхва под бремето на дълговете си. Банките трескаво гледат да се отърват от дълговите си задължения. При това става дума за най-големите - Дойче Банк например прибегна към манипулирането на лондонския междубанков лихвен показател за да увеличи печалбите си. Най-големите банки прибегнаха към изключително рискови заеми в Западна Европа, които доведоха до формирането на огромен дългов балон.

В момента еврото демонстрира нагледно дефектната си конструкция. Оказва се, че зад Европейската централна банка стоят просто определени национални интереси, чието влияние е огромно. Да вземем например натрапените от Германия на Гърция, Португалия и на всички периферни държави от Западна Европа жестоки мерки за икономии. Еврото генерира рецесия в цяла Европа. А суровите икономии никога не могат да решат проблема с рецесията. Той може да бъде решен от инвестирането, но не инвестирането въобще. Необходимо е да се инвестира в инфраструктурата, защото тя съдейства за развитието на националната икономика. Вместо това, Меркел, която изглежда като хипнотизирана от големите банкери, просто копира суровите икономии от 30-те, в резултат от които, както е известно властта в Германия попада в ръцете на нацистите.

Като цяло, и Западна Европа, и САЩ си навлякоха огромни неприятности. При това те не се ангажират с реално възстановяване на икономиката, а просто манипулират държавната статистика. Ако се вгледаме отвъд тези данни, ще видим, че нивото на задлъжняването е 22-23%, т.е. колкото по време на Голямата депресия и това се посочва от редица водещи икономисти. Това задлъжняване засяга и домакинствата, и правителствата, и корпорациите.

Като цяло, налице са редица капани, в които попаднаха САЩ и Европа. Възможно е положението на Европа да не е толкова бедствено, но истината е, че тя преживява изключително дълбока криза. Положителен в случая е фактът, че европейската икономика все пак е ангажирана и с доста значително по обем реално производство, в сравнение със САЩ например, като това се отнася най-вече за Германия. При всички случаи обаче, Европа очевидно няма да е локомотива за излизане от сегашната криза.

Единственият, който би могъл да изпълни тази роля е новият Евразийски икономически субект, олицетворяван от Русия, Китай, Иран, държавите от Близкия Изток и Северна Африка. Възможно е към този субект да се присъедини и Индия, но само ако се откаже от отбранителните си договори със САЩ. Според мен, Евразия е единственият източник на квалифицирани човешки ресурси, инженери и ресурсна база, т.е. единствената икономика, способна да генерира пазари, така че да изведе не само себе си, но и целия свят от кризата.

ЕС може да съхрани своето лидерство или да се влее в колективното евразийско лидерство, само ако се отдръпне от атлантическата ос, създадена след 1945, когато следвоенна Европа е в развалини. Навремето в САЩ твърдяха, че "Изтокът разкъса Запада на парчета", разсъждавайки за появата на европейците по западното крайбрежие на Амеика. Сега, т.е. през следващите петдесет години, източният човек ще дойде в Европа. Като сред тези преселници от Изтока ще има немалко руснаци. Възможно е тогава светът да тръгне по пътя на икономическото оздравяване, а не на реализацията на военния сценарий. Всичко зависи от това, дали елитът ще осъзнае какво точно се случва.

- Нека се опитаме да погледнем напред, към бъдещето. Как виждате бъдещето на Запада?

- Ще се опитам да ви отговоря "на части". За начало, ще отбележа, че зоната на пряко влияние на долара: САЩ, Канада, Мексико, е смачкана от дълговото бреме на Съединените щати, което е безпрецедентно по мащабите си в историята. САЩ могат да предприемат пет извънредни мерки за да обуздаят най-големите банки от Уолстрийт.

Преди всичко, те следва да бъдат национализирани - иначе няма как да бъде постигнато търсеното решение. При това не става дума за решаването на проблема "по комунистически", както твърди Поулсън, декларирайки, че "ние във Вашингтон не се занимаваме със социалистически проекти". Това е решение, следващо руслото на капиталистическата логика: ако компанията фалира, отговорността следва да бъде поета от държавата. Активите на банки като "Джи Пи Морган" и "Сити Груп" са по-големи от БВП на редица и то немалки държави, а това означава, че в ръцете им е концентрирана прекалено голяма власт, но в същото време те носят твърде малка отговорност.

Като цяло, през последните 20-25 години, финансовото управление на банките доведе до реализацията на серия мошенически операции. Така банките се превърнаха в своеобразен раков тумор за американската икономика, чиято здрава част все още може да бъде спасена. Докато Вашингтон не реши да подходи именно по този начин към банките, рискът от експлозия на недоволството, която да засенчи тотално иницитиви от рода на "Окупирай Уолстрийт" или "Новото чаено парти", ще бъде изключително висок. Протестът срещу икономическата политика през последните 30-40 години ще обхване буквално цялото американско общество.

Как би могъл да започне този процес, ако въобще започне? Струва ми се, че днес никой не би могъл да прогнозира това. Макар примерът на Египет да показва, че развитието на събитията може да бъде бързо и драматично. Затова, нека оставим въпроса открит.

Западна Европа има далеч повече шансове за възстановяване след кризата на еврото. Това, което със сигурност и е необходимо, са нови експортни пазари. Отговаряйки на предишния ви въпрос ще уточня, че тези пазари в Евразия се намират в Близкия Изток, където САЩ в момента пречат за развитието на нови търговски връзки. От друга страна, европейските лидери са изправени пред сериозен избор. Впрочем, това се отнася и за китайските.

Последният проблем е свързан със забраната за износ на ирански петрол. Най-общо казано, на Европа предстои да заеме твърда позиция по отношение на САЩ и да им обясни, че по-нататъшните антиирански действия противоречат на европейските интереси. Впрочем, американците сякаш и сами вече са го осъзнали.

- Да се върнем към САЩ. Ако правилно съм ви разбрал, в момента там е налице сериозно противопоставяне между банкерите и индустриалците. Така ли е наистина?

- Банките се сдобиха с толкова голямо влияние върху политическите институции в САЩ, защото хора като Алан Грийнспън (шеф на Федералния резерв през 1987-2006) например, бяха откровени лобисти на интересите на банките. Наследникът му във Федералния резерв Бен Бернанке също направи всичко възможно за дерегулацията и освобождаването на банките от контрола на правителството. В едно интервю по повод на последните събития, Пол Волкър, който оглавяваше Федералния резерв по време на кризата през 70-те - 80-те години, посочва, че банкоматите са се оказали единствената успешна иновация в сектора. Тоест, игнорирането на разнообразните ограничения доведе до гигантски престъпни злоупотреби. Това е все едно да пратиш някой педофил да работи в детска градина - примерът е груб, но да кажеш на банките "правете каквото си искате" е почти същото. Да им обещаваш, че могат да продължават машинациите с отчетите си, а държавата ще си затвори очите в името на т.нар. "свободен пазар" е престъпление. Защото този "свободен пазар" е пазар, даващ на банките свободата да ни ограбват. Не съм поклонник на свободния пазар. Разбира се, не съм и адвокат на съветската и китайската пазарна икономика, но смятам, че държавата следва да играе определена роля.

Като подходящ модел бих посочил германският модел на национална икономика, формулиран от известния икономист Фридрих Лист. Според него, държавата следва да защитава своята зараждаща се индустрия и да я развива без директно да я контралира. Нека индустрията въвежда необходимите иновации, но се налага и формулирането на национална стратегия, включваща визия за това, какво е нужно на икономиката от развиващата се индустрия, какво следва да се произвежда вътре в страната, а какво не, ако са налице търговски партньори, поели ангажимента да осигурят необходимия внос.

Сегашната Бретънуудска доларова система обаче се управлява от финансистите и от политиката на силата. Уолстрийт управляваше тази система. Не Джон Мейнард Кейнс, а именно банките формираха Бретън Уудс и неговите инструменти, като Световната банка например.

- Доколкото разбирам, налице е пряка връзка между международната икономика и международната политика и това, което виждаме днес в Близкия Изток, също е резултат от това взаимодействие. Всъщност, какво според вас се случва там, къде са корените на тази ситуация и до какви последици би могъл да доведе този преврат в региона?

- Ако се върнем малко назад и анализираме историята на доларовата система в следвоенния период, ще видим, че първата и фаза (50-те - 60-те години на миналия век) беше все пак фаза на доминацията на американската икономика, а не просто на долара или на финансистите и банките от Уолстрийт. По онова време американската икономика бе достигнала върха в развитието си, както и американската индустрия. Европа пък беше в руини и се нуждаеше от реконструкция след опустошителната война. Така че планът Маршал даде възможност на европейските правителства да получат достатъчно долари за да покрият вноса на продукция на американската индустрия. През 60-те години този процес засегна най-вече Германия, но и Франция, особено по времето на Дьо Гол и неговия икономически съветник Жак Рюеф. Така Европа, до голяма степен, съумя да възстанови икономическите си позиции и тъкмо тогава се прояви в пълна сила прословутото германско "икономическо чудо".

След това, през 70-те години, избухна петролната криза, свързана с ръста на цените на горивото, която доведе до рецесия в Европа и развиващите се държави. Така банките от Уолстрийт получиха възможност да емитират т.нар. "петродолари" (термин, лансиран от Хенри Кисинджър), на фона на над 400%-ния ръст на цените на суровия петрол.

Германия трябваше да внася суров петрол, а САЩ се погрижиха за това, Саудитска Арабия и държавите от ОПЕК да продават този петрол не за немски марки или японски йени, а само за американски долари. Така че Германия трябваше първо да се сдобие с долари, а след това да си купи с тях петрол. Това породи сериозен натиск върху германската икономика, както и върху икономиките на много други държави.

След това САЩ започнаха редовно да емитират петродолари за държавите от Латинска Америка и други региони за да ги накарат да вземат доларови заеми от американските и британските банки. В резултат от това избухна дълговата криза от началото на 80-те. Тя започна в Мексико, след това засегна Аржентина, после Бразилия и т.н.

Ако анализираме същността на доларовата система, ще видим, че тя търси средства за разширяване на дълга, тъй като ако не се разшири той неизбежно ще се "взриви" заедно с цялата система. През 80-те САЩ използваха рейтинга на икономическото развитие на отделните страни за да форсират приватизацията в Латинска Америка. Уолстрийт и корпорациите спечелиха много от този процес. Всъщност, това бе модернизиран вариант на модела, използван навремето от Британската империя. Така или иначе, но стабилността на долара беше временно гарантирана.

След разпадането на Съветския съюз, аналогични методи започнаха да се използват за упражняване на диктат спрямо държавите от Източна Европа и Русия и поставяне под контрол на икономическата им реконструкция. Първа точка в този дневен ред стана обезценяването на националните им валути. След това бе повдигнат въпросът за приватизацията и либерализацията на икономиката и конвертирането на националната валута в долари. В тази връзка ще напомня, че руските олигарси, които се появиха тъкмо по онова време, станаха именно доларови милиардери. За това навремето се погрижиха Клинтън и Ал Гор, реализирайки своята руска политика. В резултат, икономика на Русия навлезе в период на "атомизация", който се проточи 12 години. Междувременно обаче, на сцената се появи Китай с неговите невероятни човешки ресурси - 1,3 милиарда интензивно работещи китайци. Именно тази работна сила помогна за поддържането на показателите за устойчивостта на американската икономика чак до 2006-2007, когато заплатите в самия Китай тръгнаха нагоре.

Струва ми се, че "арабската пролет" и всичко, което се случва в Близкия Изток, е пряка последица от тези факти. Държавният секретар по времето на Буш-старши Джеймс Бейкър подчерта наскоро, че в този регион Америка иска същото, което и в Източна Европа - приватизация, либерализация на пазара и т.н. Той обаче се усети, че казва нещо, което не е трябвало и моментално се опита да замаже нещата по характерния за него начин.

Суверенните фондове на Кувейт, Саудитска Арабия и другите богати на петрол държави са огромни. Ако те започнат да се отдръпват от Вашингтон и се ориентират към Китай - най-близкия и най-мащабен пласментен пазар, или пък се кооперират с Русия по едни или други въпроси, това ще бъде фатална заплаха за доларовата икономика.

Мисля че "арабската пролет" е опит за налагане на хаос и дестабилизация на региона с помощта на организации като "Мюсюлманските братя", използвани като инструменти за прокарване на приватизацията. Струва ми се обаче, че държавният преврат срещу президента Морси в Египет, протестите през пролетта и лятото на 2013 в Турция, както и промяната на ситуацията в Сирия, където опозицията и "Мюсюлманските братя" започнаха да губят позиции, показват, че тази стратегия се сблъсква със сериозни проблеми.

- И така, пред какво сме изправени - пред реализация на стратегия за налагането на т.нар. "свободен пазар" в целия свят, или на стратегия на хаоса в Близкия Изток?

- И едното и другото е вярно.

- Няма ли някакво противоречие между тях?

- Да вземем за пример Германия - веднага след разпадането на СССР тя започна да осъществява политика на аутсорсинг в Източна Европа, търсейки там евтина работна ръка, но днес много производства вече се връща в страната, виждайки, че разходите за заплати в самата Германия са намалели заради намалялото търсене. Струва ми се, че глобализацията вече е преминала своя връх и държавите се връщат към известен протекционизъм в резултат от финансовата криза. "Арабската пролет" и опитите за разширяване зоната на тези вълнения напомнят случилото се в Източна Европа, т.е. налице е опит за сплашване на местните правителства за да бъдат по-сговорчиви в диалога с американците.

- Как оценявате перспективите за развитието на сирийската криза?

- Обама отразява дилемата, пред която е изправен Вашингтон – той се надяваше да прехвърли бремето на евентуална военна операция против Сирия върху Турция и Катар, както и върху други сунитски държави от региона. Само че тези опити се провалиха с гръм и трясък. Путин, китайците и иранците твърдо заявиха, че няма да допуснат в Сирия да се случи същото, което стана в Либия. Мисля, че Русия има свои сериозни национални интереси, които правят тази позиция жизнено важна, защото в крайна сметка става дума за стабилността в тази страни.

Междувременно, видяхме, че от началото на годината ситуацията в Сирия претърпя драматичен обрат. Отчасти, защото сунитите в страната започнаха да променят отношението си към Асад, виждайки как в техните градове и села идват бунтовниците и започват да убиват жени и деца. С помощта на терора, те се опитват да не допуснат сътрудничеството между местното население и армията. Ситуацията се промени много сериозно, когато Асад въоръжи мирното население в селата. С течение на времето той осъзна, че може да се довери на тези хора, при това те отлично познават местността и веднага засичат появата на чужди елементи. Както изглежда , сунитите най-сетне разбраха, че хаосът, който сеят «Мюсюлманските братя» с помощта на външни сили, като Катар например, е много по-лош от репресиите, които осъществяваше режимът на Башар Асад. Тоест, ситуацията в страната се промени. С действията си бунтовниците няма как да завоюват доверието на обикновените сирийци. Освен това в Сирия съществува вековна традиция на религиозна търпимост. Там има много християни, алауити, сунитски суфисти, а сега всичко това може да се обърне във война на всеки против всички. Никой в Сирия не би искал подобно нещо. Затова не е чудно, че Обама изглежда объркан. Когато събитията в Сирия се развиваха според очакванията на САЩ, той беше готов за диалог с Асад в Женева, тъй като можеше да диктува условията. Русия, Иран, Китай и, естествено, Сирия постъпиха съвсем правилно, отказвайки да правят подобни отстъпки. И тук за пореден път станахме свидетели на лицемерието на американската дипломация, чиито представители вече изглеждат неспособни да водят честни преговори, поне такава репутацията са си създали в очите на останалите. Струва ми се, че Бжежински е прав, заявявайки в едно интервю, че Обама не може да избере подходящата стратегия за Сирия. Вътрешните противоречия и редица други фактори му пречат да го направи.

- Впрочем, като заговорихме за Бжежински се сешам, че не чак толкова отдавна той обяви, че Русия трябва да бъде съюзник, а не противник на САЩ. На какво се дължи тази промяна в неговата визия?

- Искате да кажете, че той буквално «помоли» Москва да стане съюзник на Вашингтон?

- Ами да, според него, Русия, Турция и Китай трябва да станат съюзници на САЩ. Какво се случва с този човек?

- Нищо особено. Бжежински си остава Бжежински и всичко, което прави, се основава на геополитически съображения. От тази гледна точка, той, де факто, предлага САЩ да се прегърнат със своите потенциални опоненти на световната сцена. При определено развитие на събитията, Турция, Китай и Русия биха могли да формират Евразийско икономическо пространство, което неизбежно ще ликвидира американската доминация в глобалната икономика през следващите 30-40 години, променяйки радикално деловите и инфраструктурните връзки. Всъщност, по основните направления вече се случва нещо подобно.

Бжежински просто иска да съблазни Русия, Китай и Турция за да се избегне такова развитие. Всъщност, той пише за това и през 1997 в книгата си «Голямата шахматна дъска»: Евразия е единственият субект, способен да отправи предизвикателство към американското господство. Използването на американската военна мощ, на което неоконсерваторите разчитат от времето на Буш-младши насам, вече е бита карта. Когато се осъществява преход от политиката на «меката сила» към пряко насилие, това означава, че свръхдържавата е изправена пред сериозни проблеми.

- Не ви ли се струва, че живеем във време на сериозен дефицит на идеи? Липсват свежи идеи за излизане от кризата, за развитието на международните отношения, за идеалите на човечеството...

- Не съм чак такъв песимист по отношение на липсата на идеи. Мисля, че все пак се лансират голям брой конструктивни идеи за това, как да излезем от сегашната криза и да решим фундаменталните проблеми, породени от доларовата система. Само че тези идеи просто не стигат до обществото и това е проблемът. Големите медии се съобразяват с интересите на финансовите кръгове, поне така е на Запад. А интересът на последните е да бъде съхранен съществуващият ред. Именно в това е интересът на Уолстрийт, лондонското Сити и едрата петролна и военни индустрия на САЩ и Великобритания. Но свежи идеи несъмнено има, за което говори наличието на много интересни икономисти в Западна Европа и Русия, които са в състояние да очертаят достатъчно ясна перспектива за бъдещето. Самия аз имам много идеи. Струва ми се например, че Евразия би могла да се превърве в своеобразен "икономически Едем" през следващите сто, а може би и двеста години. Ако Русия, Китай, Иран и Турция (както и Африка) започнат заедно да вземат решенията си, това ще даде импулс на Западна Европа, който да и позволи да преодолее сегашната си зависимост от НАТО и да се ориентира към активно и мирно сътрудничество с Изтока. Всичко това, разбира се, следва да се реализира по съвършено различен начин от този в рамките на доларовата система, която непрекъснато генерира дългови капани за участниците в нея.

Със сигурност няма да се наложат толкова фундаментални промени, като възстановяването на ортодоксалния съветски или китайски модел на централизирано планиране, но трябва да сме наясно, че моделът на неограничения от нищо пазар се провали. Той се провали навсякъде, където бе използван, тъй като единственият му ориентир е търсенето на максимална печалба. Този модел определено се провали и в САЩ - вижте само състоянието на американската икономика.

Китайското лидерство вече се признава от повечето икономисти по света. На практика, във всички китайски университети и големи научни центрове стигнаха до извода, че рецептите на Милтън Фридмън генерират изключително сериозни проблеми. Там са наясно с това. Тоест, необходима е определена промяна, която бих сравнил с прехода от феодализма към индустриалната революция, осъществен през ХVІІІ век. И ролята на САЩ в контрола на условията на тази промяна се изпарява буквално пред очите ни.

Как САЩ възнамеряват да се справят със сегашната криза? Това си остава открит въпрос. Ако те продължат да игнорират ерозията на собствената си мощ, ни очакват твърде опасни времена и то не само за САЩ, но и за целия свят. Все пак, има надежда те да осъзнаят и признаят открито този факт, както го направи чърчилова Британия по време на Втората световна война... Аз самият не харесвам особено Чърчил, смятам го за прекалено груб за политик, но той осъзнава едно важно нещо, а именно, че Британската империя ще трябва да се задоволи с ролята на младши партньор на американския колос, независимо, че смята американците за късогледи и ограничени, а британците за умни и изтънчени. Впрочем, след 1945 британските активи, все едно, се прехвърлят в САЩ.

- Съществува ли, според вас, вероятност от нова световна война?

- Струва ми се, че перспективата за световна война изглежда опасно близка. Руският президент Путин нееднократно предупреждаваше за това във връзка със сирийския конфликт. В тези предупреждения има известен смисъл и те съдържат определен реализъм. Мнозина разсъждават за това във връзка с т.нар. "арабска пролет", която на практика се направлява от САЩ и някои европейски държави, както и от структурите на НАТО. Да вземем например ролята на AFRICOM в Африка: тази структура е заета най-вече с това да изтласква китайците (и в по-редки случаи руснаците) от Черния континент. Тоест, вече сме много близо до окончателното разпределение на силите в навечерието на наближаващата световна война. Надявам се обаче, да направим крачка встрани от този ескалационен сценарий. В крайна сметка съм оптимист и вярвам, че ще съумеем да преодолеем опасността от нова световна война.

{backbutton}

Поръчай онлайн бр.3 2024