Миналогодишната среща на върха на Шанхайската организация за сътрудничество (ШОС), провела се през септември 2013 в столицата на Киргизстан Бишкек, потвърди жизнепособността на обединенията, опиращи се на тенденцията за укрепване на регионализма в съвременния свят. Последната, до голяма степен, е свързана с очерталото се през новия век отслабване на традиционната структура ("център-периферия") на световната икономика и политика. От друга страна, непрекъснато укрепват връзките между онези незападни държави, които са по-близки помежду си по нивото и целите на своето развитие. Това на свой ред е свързано с възхода на Китай като независим, активен и мощен играч, традиционно споделящ доктрината за полицентричия свят.

След адаптацията си към световната икономика (приключила успешно с влизането на страната в СТО през 2001), Пекин се ориентира към нейното "усвояване". Взаимодействайки си като равен със старите центрове, Китай, на практика, формира самостоятелна подсистема в рамките на международното разделение на труда. Той се превърна в най-голямата индустриална и търговска държава, плътно обвързвайки със своята икономика редица близко и по-далеч разположени от него страни. Икономическата му експанзия, чието усилване съвпадна с финансовата криза на Запада и провалите на САЩ в Средния Изток, провокира през първото десетилетие на ХХІ век изключително негативната реакция на Вашингтон. В резултат, тенденцията към полицентризъм придоби и отенъка на нова биполярност.

Във външнополитически план, тази биполярност се подкрепя от Русия, която активно отстоява идеите за националния суверенитет. Последователната политика на Москва, в частност, по сирийския и други въпроси оказва благоприятно въздействие върху международните отношения, позволявайки на относително слаби държави да използват по-пълноценно предимствата на полицентризма. Това в пълна степен се отнася и за държавите от Централна Азия, които се сдобиха със сигурни и заинтересовани партньори в лицето на непрекъснато укрепващия Китай и стабилизиращата ситуацията в региона Русия.

След кризата от 2008-2009 стана съвършено ясно, че започналият през 70-те години на миналия век неолиберален етап във вътрешната и външна политика на западните държави се оказа период на ограничаване на развитието и мащабен спад в темповете на икономическия растеж. Осъществяващата се под егидата на Запада глобализация позволи само на малка група държави и територии да повторят, по примера на следвоенна Япония, траекторията на успеха на ориентираната към външните пазари икономика. По един парадоксален начин, глобализацията доведе до застой в самата Япония, формиране на обширна "сива зона" от забравени страни в Третия свят, нарастване броя на провалилите се държави и, накрая, до много сериозно забавяне в икономическата динамика на самите развити държави.

През последния четвърт век, статистически значими и успешни алтернативи на неолибералната глобализация се оказаха Китай и Индия, които, дори и само заради размерите си, нямаше как да бъдат интегрирани в западноцентричната (двуядрена - САЩ и ЕС) световна икономика. В резултат от това започна да се оформя поличентричен модел на световно устройство, а впечатляващото превръщане на Китай в негов нов център, на практика, означаваше преодоляване на политиката на сдържане на развитието.

Държавите от АСЕАН също постигнаха съществени резултати в независимото си развитие (включително и в колективно-регионален план), което, освен всичко друго, ерозира ролята на "глобалните" институции - МВФ, МБВР и СТО, превръщайки ги в арена на по-равноправни и остри дискусии. Нарасна значението на регионалното сътрудничество, включително във финансовата сфера. Съответно, нарастват възможностите за избор на пътищата за развитие и за другите държави, още повече, че валутно-кредитният монопол на Запада, а заедно с него и възможността му да диктува стратегиите за развитие, на практика, остават в миналото.

Превръщането на Китай в един от новите могъщи партньори на редица "забравени държави" от Третия свят през първото десетилетие на ХХІ век породи доста противоречивото завръщане на сцената на старите глобални центрове. За съжаление обаче, наред с възобновяването на конкуренцията за Третия свят, станахме свидетели на поредица от слабопродуктивни сценарии за смяна на управляващите там режими, които задълго тласнаха назад в социално-икономическото им развитие цяла група от сравително благополучни доскоро държави.

Междувременно, Китай, който окончателно се вписа в процеса на глобализация, се превърна в неин активен проводник. Така, сред новите моменти в китайската външна политика, обявени на ХVІІІ конгрес на управляващата Компартия (2012), следва да отбележим призива за по-нататъшна либерализация на международното движение на стоки и, отчасти, на капитали. "Активно участвайки в глобалното икономическо управление, Китай прокарва глобализацията и е против какъвто и да било протекционизъм" - се посочва в доклада на тогавашния китайски лидер Ху Цзинтао.

Това е съвършено закономерно, имайки предвид сегашното ниво на конкурентоспособност на Китай. И макар че то бе постигнато, до голяма степен, именно чрез провеждана в течение на десетилетия протекционистка политика, самото превръщане на Китай в "двигател на следващия етап на глобализацията", следва да приеме без каквато и да било ирония, а като съвсем закономерна и сериозна качествена промяна.

Тази промяна е знак за началото на интензивен етап в икономическото развитие на Китай, когато дори огромният вътрешен пазар се оказва тесен за националния капитал (първоначално държавен, а днес вече и частен) и той все по-енергично се насочва навън, където, освен всичко друго, може да разчита и на връзките с многобройната и отново патернализирана диаспора (старата и новата).

В тази връзка ще отбележим, че в Китай вече не призовават емигрантите да бъдат "политически неутрални". Така на международната конференция на китайската диаспора (хуацяо) в Пекин през пролетта на 2012 бяха поканени около 500 нейни видни представители. На форума присъстваха практически всички висши ръководители на страната, а в изказванията им, освен всичко друго, се подчертаваше значението на участието на "външните китайци" в политическия живот на страните, в които живеят, и "постигането на общите цели със средствата на обществената дипломация".

Китайската експанзия не само прокарва, но донякъде променя характера на глобализацията, доколкото в ролята си на "големия закъснял" Пекин е принуден да предлага на партньорите си по-приемливи условия за сътрудничество от тези, характеризиращи предишния, "западноцентричен" етап на този процес. На свой ред, последните, приемайки тези условия, могат да се пазарят с другите силови центрове, което, като цяло, е от полза за по-слабите или просто забравените на предишния етап от глобализацията международни играчи. С други думи, с китайска помощ се формират пространства за самостоятелно развитие и диверсификация на външните му източници.

В същото време, с най-активното участие на Китай, се възраждат идеите за развитието, включително в рамките на БРИКС, ШОС и регионалните организации на развиващите се държави (включително АСЕАН). Критиката срещу Запада пък придобива практически и конструктивен характер.

Възобновяването на развитието и способността то да се поддържа самостоятелно е основното предложение, което Пекин отправя на икономически по-слабите държави. В новото си качество на "вдъхновител" на устойчивия растеж, Пекин не без основание декларира, включително в Централна Азия, че е заинтересован от реалната независимост на своите партньори. Независимостта обаче не може да бъде пълноценна без възстановяване дееспособността на държавите и икономическото им развитие, включително инфраструктурното и индустриалното, за което Китай е готов да помогне не на думи, а на практика, тъй като вече разполага с мощен инвестиционно-строителен и машиностроителен комплекс, за който вътрешният пазар отдавна е отеснял.

В резултат от въздействието на тези общи тенденции, централноазиатските държави се сдобиха, в лицето на Китай, не само с важен алтернативен пазар за пласмент на своите енергоносители, но и с реален инструмент за укрепване на външнополитическите си позиции, включително в отношенията с Москва, Брюксел и Вашингтон. Недоверието на Пекин към усилване позиците в Централна Азия на извънрегионални сили пък е свързано с естествените опасения, че те подкрепят сепаратизма в Синцзян и Тибет, както и от възможната дестабилизация на Пакистан и Иран. Сходни опасения има и Русия.

Характеризирайки сегашната геополитическа ситуация в региона, китайският анализатор Юй Сюй посочва, че: "Намесата във вътрешните работи на Централна Азия е елемент от стратегията на САЩ след студената война. Тези действия на Вашингтон са насочени главно против Русия, но трябва да обърнем внимание, че това са и опити за обкръжаването и промяната на Китай. Значението на централноазиатските държави по нищо не отстъпва на това на тези от Североизточна и Югоизточна Азия, тъй като регионът е тясно свързан с китайски Синцзян, където има многобройни сепаратисти, чакащи подходящи възможности". Към това трябва да добавим и, че днес Синцзян е най-важната енергийна база на китайската икономика.

"В повечето случаи - смята Юй Сюй - Китай действа в Централна Азия като спомагателна сила на Русия, а отношението на Пекин и Москва към САЩ до голяма степен зависи от американската политика". Като цяло, можем да се съгласим с тази формулировка, добавяйки, че и самият формиращ се в Централна Азия имидж на Пекин представлява ключов параметър на цялата ситуация в и около региона.

Следва да добавим един важен щрих в характеристиката на китайската експанзия в централноазиатския регион. Тя започна и продължава и под формата на износ на трудоемка продукция, който често блокира възстановяването на обработващата индустрия в региона. При това в момента проблемът със заетостта в Централна Азия е изключително остър и не може да бъде решен само чрез ръста на трудовата миграция към Русия. Тоест, на дневен ред е установяването на щадящ модел на защита на жизненоважните вътрешни пазари в региона от китайска страна, както и евентуалното прехвърляне в него на част от трудоемките производства от самия Китай, където вече е назряло и официално се декларира ограничаване на износа на най-ефективните и високотехнологични производства.

Както изглежда, няма да се мине и без налагането на определени самоограничения от китайска страна при осъществяването на строителни дейности в държавите от Централна Азия, особено що се отнася до комплектуването на обектите с персонал от Китай и подготовката на място на квалифицирани работници.

Едва ли се налага да доказваме, че само социално-икономическата стабилизация в региона на основата на реиндустриализацията (която в сегашната ситуация трудно може да бъде осъществена без китайско участие) ще се окаже, в крайна сметка, единствената гаранция за възстановяването на държавността и демократизацията на формиралите се политически режими в региона, чиято дестабилизация е неприемлива за Пекин и Москва. Русия и Китай са заинтересовани от последователното възстановяване в Централна Азия много повече, отколкото извънрегионалните играчи - както западните, така и азиатските.

Създадената през 2001 Шанхайска организация за сътрудничество (ШОС), в качеството си на първата международна регионална групировка, инициатор за чието създаване е Пекин, е от голямо политическо и имиджово значение за него, освен, че е ангажирана с конкретни задачи по гарантирането на сигурността в региона. Затова въпросът за установяването на щадящ по отношение реиндустриализацията на Централна Азия режим на икономическо сътрудничество с Китай, заслужава специалното внимание на ШОС. Сред важните въпроси за бъдещето на региона е и, дали в Централна Азия ще възникне достатъчно ефективна вътрешнорегионална интеграционна групировка - като следствие от укрепването на икономическите суверенитети на участващите в нея държави и произтичащата от това способност да решават проблемите в отношенията със съседите? До каква степен ще помогнат за създаването и вече формиралите се структури на Евразийската икономическа общност и ШОС? Как ще се решават проблемите, свързани с транзита и излизането на по-далечни пазари?

Струва ни се, че без "патронажа" на Русия и Китай подобни планове вече не могат да бъдат реализирани под някаква достатъчно жизнеспособна форма. В тази връзка ще посочим, че фиксирайки (включително в международните договори и документи на ШОС) принципа за ключовото значение на връзките със съседите, Пекин на теория следва да се отнася доброномерено към регионалната икономическа интеграция в близката си периферия - независима дали става дума за АСЕАН или за Митническия съюз. В първия случай вече доказа ефективноста си зоната за свободна търговия между Китай и АСЕАН, а във втория би могло да се говори за подобно споразумение в бъдеще, отново с известни ограничения, доколкото експанзията на китайската продукция поражда сериозна тревога в Централна Азия, където вътрешнорегионалната интеграция е изключително слаба (за разлика от АСЕАН).

Макар че в основата на конструкцията на ШОС е взамодействието между Русия и Китай, днес е налице и "мека" конкуренция между тях. Държавите-лидери на ШОС обаче се отнасят с разбиране към неизбежните противоречия по редица сложни въпроси, включително интеграционните проекти. Китай, в частност, предлага на партньорите си да подкрепят три инициативи. Първата е създаването на банка за развитие на ШОС, чиято централа да бъде в Пекин и, която да разчита най-вече на китайските пари и да се ръководи от сегашния президент на Китайската банка за развитие. Вторият проект е създаването на специална сметка на ШОС, а третата - формирането на зона за свободна търговия на ШОС (за пореден път тя бе лансирана през 2012). Руската позиция по всички тези проекти е изчаквателна.

Не може да се изключва, че приетата на пръв поглед спокойно от Пекин идея за създаването на Евразийски съюз, всъщност поражда сериозна тревога у Китай, особено от гледна точка на перспективите за създаване на зона за свободна търговия в рамките на ШОС. Както е известно, от 2004 насам китайската идея за таказа зона се отклонява от централноазиатските държави-членки на ШОС. Подготвеният от Пекин нов вариант на проекта имаше същата съдба. Според някои анализатори, плановете на Путин за евразийска интеграция не съвпадат с китайските стратегеми за регионална интеграция на Централна Азия.

Засега руските дипломати съумяват да убедят колегите си, че вземането на решения по тези проекти би било преждевременно. На свой ред Китай, който е наясно, че Русия изостава от него в икономическото "усвояване" на Централна Азия, продължава да я признава за неофициален политически лидер в региона и увеличава икономическата си активност по централноазиатското направление. Тоест, между Москва и Пекин се очертава конкуренция в икономиката и взаимно разбирателство в политическата сфера, което разбира се не изключва и наличието на известни противоречия.

От друга страна, Пекин би могъл да възприеме началото на реализацията на концепцията за "евразийски съюз" и създаването на Митническия съюз като част от благоприятните за Китай руски усилия за преориентация на Изток. Източният проект на Русия неизбежно ще осигури на Китай допълнителна тежест в неговата външна политика. А най-важната част на този проект е повишаване плътността на пространството, свързващо тихоокеанското крайбрежие с Централна Евразия, т.е. с Урал, Западен Сибир и Казахстан.

Според нас, уплътняването на това пространство следва да се осъществи като диверсификация на неговата икономическа специализация. Сред перспективните направления е производството на продоволствени стоки, чиито дефицит в Китай бързо нараства и, евентуално, създаането на територията на Митническия съюз на своеобразна "азиатска житница". Взаимното допълване по отношение гарантиране доставките на енергоносители между Китай, от една страна, и Русия и държавите от Централна Азия - от друга, е основа и усилващ значението си фактор за многостранно сътрудничество и конкуренция в рамките на ШОС.

Елитите на централноазиатските държави разглеждат китайския вектор (имайки предвид непрекъснато нарастващия потенциал на Китай) като един от най-важните, доколкото дава възможност за получаване на външни инвестиции, кредити, инфраструктурно строителство, развитие на търговията, реализация на енергийни проекти и т.н. Затова настроенията на управляващите кръгове в региона често са прокитайски. Потвърждават го редица факти. Така, в частност, провелият се през октомври 2012 в Астана VІІ евразийски форум позволява да се прогнозира по-нататъшното развитие на петролногазовата индустрия на Казахстан. Министърът на петрола и газа на страната Сауат Минбаев заяви, че Астана планира да увеличи износа на петрол на пазарите на Китай и ЕС: "Казахстан е разположен по средата между двата ключови пазари на потребители на петрол- ЕС и Китай. Възможни са и доставки на други отдалечени пазари, през Черно море, по тръбопровода Баку-Тбилиси-Джейхан, да не говорим за пазарите на Афганистан и Узбекистан. Въпреки това, от гледна точка на обемите на износа, основните ни експортни пазари са именно ЕС и Китай". Според експертите, по китайското направление на петролния транзит Казахстан е в състояние да се конкурира с Русия, тъй като разполага със съществено предимство - по-късото разстояние на доставките, които трябва да осъществи.

Определени противоречия по отношение износа на природен газ за Китай съществуват и между Русия и Туркменистан. При това китайците продължават да са заинтересовани от получаването и заплащането на фиксирани обеми газ в рамките на дългосрочни договори и са склонни дори на авансови плащания. В перспектива този пазар само ще нараства (за разлика от европейския). Външната експанзия и превръщането на Китай в нова енергийна държава означават определена фрагментация и по-нататъшна регионализация на световния пазар на енергоносители, включително по (гео)политически причини.

Сравнително неотдавна казахстански експерти лансираха тезата, че Китай вече е достигнал критично високо ниво на собственост в горивно-енергийния комплекс на тази централноазиатска република и прогнозираха, че едва ли следва да се очаква нова продажба на енергийни активи на китайците. Въпреки това, през цялата 2013 тези продажби продължиха.

Макар че в момента продажбата на енергоносители в Китай може и да не изглежда кой знае колко печеливша, следва да отчитаме и количествения потенциал на китайския пазар, както и неговата "дълбочина" - по отношение на разпределението, съхраняването, преработката и т.н. Сред начините за постигане на напредък в преговорите е изместването на въпроса за цената на по-заден план, възприемане на смесени формули на ценообразуване, както и различните пакетни споразумения. Важен за китайските партньори в региона е и въпросът за бъдещото съотношение в китайския внос на дяловете на "традиционния" и на втечнения природен газ, които в момента са приблизително равни.

Експанзията на Китай е закономерна, тя няма само енергийно измерение и засега не води до сериозни загуби за Русия. Нещо повече, нараства глобалното значение на запазващото се руско присъствие в Централна Азия. В известен смисъл, мащабите на китайската експанзия дори изместват на втори план въпроса за конкуренцията между Русия и централноазиатските държави по китайското направление, като в това отношение вече има примери за сътрудничество, което е изгодно за всички играчи.

Укрепва и общността на интересите на Москва и Пекин. Така, макар че изграждането на тръбопроводи от Туркменистан и Казахстан към Китай причини известни загуби на Русия, то и бе от полза, защото отслаби натиска на централноазиатските производители на европейските енергийни пазари. Китай, естествено, също не е заинтересован от транзита на централноазиатските енергоносители в западна посока.

Впрочем, налице е и друго обстоятелство, смекчаващо руско-китайските противоречия. Според руските експерти, Централна Азия беше и си остава своеобразен стратегически "тил" за Китай по отношение на сигурността, енергетиката или сложното му взаимодействие със Запада или с неговите източноазиатски съседи. На региона се отрежда ролята на нов пласментен пазар, източник на суровини и транзитен "коридор". Но макар че за Китай ролята на Централна Азия нараства, този "тилов регион" си остава вторичен за китайците, в сравнение с глобалната политика на Пекин. Всъщност, той е важен най-вече за развитието на изостаналите китайски райони, особено на Синцзян.

Очертаващата се картина на международните отношение изглежда достатъчно благоприятна за реализацията на евразийските проекти на Русия, включително чрез многостранно сътрудничество с Китай, който вече също има очевиден интерес от стабилизирането на Централна Азия и успешното и икономическо развитие - освен всичко друго, регионът се превърна в стратегически важен доставчик за енергоносители за китайската икономика.

На дневен ред са нови проекти, чиято реализация би могла (повишавайки степента на колективното самообезпечаване на ШОС със стратегически стоки - енергересурси, продоволствие, питейна вода) да съдейства за развитието в региона на инфраструктурата, аграрно-индустриалния комплекс и обработващата индестрия, облекчавайки положението на страните в него, лишени от излаз на море.

Само времето ще покаже дали проектирането на полицентричния свят в Централна Азия ще се окаже инструмент за социално-икономическо възраждане на региона. В това отношение далеч не всичко зависи от Москва и Пекин, чиито интереси в повечето случаи, включително по енергийните въпроси, са доста близки. Затова ще повторим, че благоприятните външни възможности за "пробив в развитието" на региона днес изглеждат много по-добри, отколкото в началото на века и това, до голяма степен, се дължи именно на Китай и Русия.

* Институт за държавите от Изтока

** Научен сътрудник в Центъра за енергийни и транспортни иследвания на Института по изтокознание към Руската академия на науките

{backbutton}

Преди повече от десет години Федерацията на американските учени оцени изключително високо китайската ракетна програма, особено на фона на общо взето проблемната военна индустрия на страната. През 2010 китайските военни обявиха, че са започнали изпитания на противокорабни балистични ракети DF-21A, в рамките на може би най-амбициозната си програма в тази сфера . През миналата 2013 пък се появиха няколко съобщения, че малък брой от въпросните ракети са били разположени в Южен Китай. Както е известно, DF-31A бяха рекламирани като "убийци на самолетоносачи" и ще бъдат използвани за "сдържането" на американските групи самолетоносачи в случай на въоръжен конфликт с Тайван или за спорните територии в Южнокитайско море.

Решението на Китай да използва балистични противокорабни ракети изненадва, имайки предвид, че атаката срещу движещи се кораби с ракети с балистична траектория е много по-трудна и изисква по-сложна навигация, отколкото тази, осъществена с крилати ракети например. В този смисъл, решението на китайската армия да заложи именно на балистичните ракети (ASBM) говори за нарасналата и самоувереност и развитието на военната индустрия на страната.

Анализаторите се разминават в мненията си относно последиците от въвеждането на новата система за въоръжените сили на САЩ. Някои от тях (което не е чудно) го определят като решаващ фактор, променящ баланса на силите и представляващ пряка заплаха за американската военноморска мощ в региона. Други експерти смятат, че съществуват редица възможности за париране на евентуална атака с ASBM, например чрез създаването на фалшиви цели, или атакувайки поддръжката и комуникациите на китайската ракетна система. Макар и двете страни да лансират коректни аргументи, би следвало да разглеждаме китайските ASBM не изолирано, а като част от по-мащабния процес на военна модернизация и трансформация на доктрината на китайските въоръжени сили.

Обхват на конвенционалните крилати ракети на китайската армия

Легенда:

До 600 км: ....

До 2000 км:....

До 3300 км:....

Както е известно, в течение на хилядолетия, китайските военни стратези демонстрират определено пристрастие към асиметричните методи за водене на война. Китай не страда от илюзии относно военната си неподготвеност за пълномащабна война със Съединените щати и е наясно, че това положение ще се запази поне през следващите две десетилетия.

Ето защо, китайската армия разработва цял спектър от асиметрични стратегии за "сдържането" на САЩ до момента, когато мощта и стане достатъчна за пълноценно противопоставяне на американския съперник.

Отчитайки зависимостта на САЩ от космическите и спътниковите комуникации за осъществяването дори на най-елементарни военни операции, китайската армия инвестира значителни средства за развитието на противоспътниковите въоръжения.

През януари 2007 Китай изстреля първата си противоспътниковата ракета, унищожавайки стар свой спътник в космоса. През май 2013 китайците изстреляха ракета без полезен товар на 10 000 км височина в космоса, което е най-дългото разстояние, преодоляно от ракета, от средата на 70-те години на ХХ век насам. Отсъствието на полезен товар, т.е. на спътник, показва, че ракетата най-вероятно представлява противоспътниково оръжие.

В допълнение към ракетния си арсенал, Китай експериментира и със зелено и синьо лазерно въоръжение, което породи множество обвинения от страна на американските военни, че отделни лазерни лъчи са били насочени към техни спътници. Както е известно, лазерните импулси могат да нарушат комуникацията на спътниците, или (в зависимост от мощта си) дори да ги унищожат.

Китайската ракетна програма се развива стабилно и по отношение повишаване точността на ракетните удари и бързо се усъвършенства по отношение на обхвата на нанасянето им. Доказателство за прогреса в ракетния проект на Пекин, който можеше да се очаква предвид напредъка на китайската космическа програма, е нарастващият брой на изстреляните спътници, както и фактът, че тази програма непрекъснато се усложнява. Т.нар. "лунна програма" (в рамките на която до 2020-2025 китайски космонавти трябва да кацнат на Луната, а в края на 2013 това стори първият китайски „луноход”) е друга нагледна илюстрация за приоритета на космоса в стратегията на Пекин.

Другите сфери на китайската асиметрична стратегия

Асиметричната военна стратегия на китайската армия не се ограничава само с космоса, а касае и други сфери - сушата, морето, въздуха и киберпространството. Да вземем например морската стратегия на Пекин. Китайският военен флот не се стреми да противопостави на всеки американски самолетоносач свой самолетоносач, а на всеки противников кораб свой кораб, както вероятно си мислят някои. Вместо това, китайците разгръщат все по-голямо количество атакуващи подводници, въоръжени с конвенционално и ядрено оръжие - екипажите на тези подводници са 45% от всички военнослужещи във флота, което е най-високият процент измежду всички големи флоти на планетата.

Освен с подводници, китайският флот разполага и с хиляди ракети с наземно базиране - крилати и балистични. Освен това флотът разчита на голям брой свръхбързи и трудни за засичане ракетни катери и корвети, като катамараните клас Hubei например. В тесните проливи и крайбрежните води тези катери могат да бъдат изключително ефективни срещу големи противникови военни кораби, особено ако използват т.нар. "тактика на пчелния рояк".
Друга сфера, превърнала се приоритет за китайските военни, е киберпространството. От 2000 насам, експертите в Пекин обсъждат концепция за водене на тотална или неограничена война, в която китайската армия ще използва асиметрична тактика във всички сфери на театъра на военните действия. Между другото, най-популярния в днешен Китай труд, посветен на асиметричните военни действия, се появи през 1999 и е писан от двама полковници. Заглавието му е "Неограничената война" (буквално "война без граници").

Осъществените през миналата 2013 кибератаки и удари срещу особено чувствителни за САЩ и други развити държави цели демонстрират нарастващата мощ на китайското кибероръжие. През последните години китайските висши военни училища, като Академията за военни науки, Националният институт по отбраната и Институтът на военния флот, отделят значително време за изучаване военните кампании на западните държави. Арабско-израелските конфликти, включително Втората ливанска война предоставят на китайците достатъчно примери за това, как използването на ракетни катери може да нанесе сериозен ущърб дори на най-модерния военен флот.

Макар че обсебеността на китайците от асиметричната война не е нещо ново, напоследък тази концепция бързо се придвижва от теорията към практиката, превръщайки се в доминиращ подход. Не бива обаче да смятаме, че китайската армия ще разчита само на асиметричните стратегии. На практика, след като Китай окончателно преодолее технологичното си изоставане, много от стратегиите му ще станат сходни с тези, използвани от развитите западни държави. Все пак, имайки предвид хилядолетната практика, асиметричният елемент вероятно ще си остане доминиращата китайска стратегия. САЩ, напротив, сякаш не проявяват особен интерес към асиметричната война и другите нестандартни форми на военни действия. Т.нар. "американски стил" във воденето на война продължава да е фокусиран върху настъпателната огнева мощ, пренебрегвайки отбранителните елементи.

В случая, въпросът не е, дали САЩ ще могат да се справят с една отделна система, а дали ще се окажат способни да осъзнаят характера на асиметричната стратегия във всички сфери на военните действия. Както посочва известният американски военноморски експерт Скот Джаспър, притежаващ над 30-годишен опит в борбата с подводниците: "Комбинацията от балистични и крилати ракети, в съчетание с подводници и скоростни ракетни катери, може да се окаже смъртоносна за самолетоносачите на САЩ. Наличието на голям брой ракети, снабдени с модерни устройства против радиосмущенията, може да сведе до нула предимствата на най-модерните ни ракетни системи, като Aegis например".

Тук е мястото да си припомним, че по време на войната с Израел през 2006, "Хизбула" изстреля срещу израелска корвета от клас Eliat китайска ракета, доставена от Иран, която уби четирима матроси и нанесе сериозни вреди на кораба им, макар че този клас корвети се смятат за най-модерните и добре защитени в света.

Макар че в обозримо бъдеще САЩ вероятно ще запазят военното си превъзходство, Китай вече разполага с достатъчно възможности за да ерозира американското предимство. Между другото, това би могло да има и позитивен ефект за САЩ и Китай, доколкото двете свръхдържави ще се сдържат взаимно. Пекин и Вашингтон стават все по-взаимнозависими и споделят немалко общи интереси. Това би могло да намали риска от открит конфликт между тях. Не бива да забравяме обаче, че непосредствено преди двете световни войни Германия беше основния търговски партньор на Великобритания, което не попречи на двете държави да влязат в смъртоносна схватка помежду си, въвличайки в нея и целия останал свят.

*Авторът е завършил Националният университет по отбраната в Пекин и е защитил докторска степен в Националния университет по отбраната на САЩ, автор на няколко книги по въпросите на сигурността в Азия

{backbutton}

Днес трудно може да се оспорва фактът, че овладяването на сфери на влияние в световен мащаб, започнало с установяването, в края на миналия век, на монополярна доминация, постепенно се трансформира в ожесточено мултивекторно противопоставяне, осъщестяващо се по новите все още неутвърдили се и поради това доста неясни правила (а понякога и без всякакви правила) на многополюсния световен ред (1). Този нов ред е обусловен на първо място от това, че САЩ, макар и да си остават световен лидер, престанаха да бъдат хегемон. В тази връзка е любопитно, че някои анализатори прогнозират дори разпадането на единствената супердържава, като сред тях са не само спорни фигури, като някогашния зам. държавен секретар по финансите от времето на Рейгън Пол Робъртс (един от бащите на "рейгъномиката") или директорът на Института за анализ на глобалните тенденции Джералд Селенте, но и уважавани университетски професори (2). Друг тревожен знак е преследването на дисиденти, като Джулиан Асанж или Едуард Сноудън, обявяващи се против тоталния информационен контрол. Не е чудно, че предприетите срещу тях действия (в резултат от които се появи първият американски "затворник на съвестта", в лицето на редника от армията на САЩ Брадли Манинг) за пореден път актуализираха по целия свят гениалните произведения на Джордж Оруел.

Но, ако оставим настрана прогнозите и използваме по-реалистичната терминоогия на Фарид Закария, въвел понятието "постамерикански свят", следва да признаем, че усилването на другите геополитически играчи съществено промени и продължава да променя разположението на силите на световната сцена (3). Развиващите се в този контекст процеси значително понижиха общото ниво на глобална сигурност като това се отнася на първо място за ядрената сфера. Тази тенденция се разминава с предишните прогнози на редица експерти, че многополюсният модел ще доведе до относителна стабилизация на глобално ранище, както беше например по време на биполярната студена война. Все пак, не бива да се изключва, че след "преходния период" на формиране на мултицентричния свят ще бъде постигнато нещо подобно на Вестфалския мир и ще настъпи относителна стабилизация.

Най-нагледно отражение на логиката на "новите времена" са промените в т.нар. Голям Близък Изток, т.е. в обширния сегмент на Евразия, от Мароко до Пакистан. Както е известно, американците съкращават военното си присъствие в този регион: изтеглиха войските си от Ирак, а през 2014 и от Афганистан, което е свързано, не на последно място, с недостига на икономически ресурси. В същото време, военното отстъпление се съпровожда с активизиране на европейските и регионални партньори и усилване на традиционните, а често и нетрадиционните методи за водене на политика. Така или иначе, налага се да констатираме, че в резултат от военно-политическите перипетии през последните години Големия Близък Изток пребивава в дестабилизирано състояние. Нещо повече, тези процеси доведоха до мащабна хуманитарна катастрофа, която спокойно би могла да се определи като геноцид.

Днес можем да срещнем изключително широк спектър от интерпретации на политическите процеси в условията на "новите времена". Според мен, това разнообразие само съдейства за по-адекватното възприемане на реалностите, ето защо по-долу ще изложа собствената си визия за тези проблеми. Преди това обаче, с цел повече или по-малко коректното обсъждане на тези сложни въпроси, ще се опитам накратко да представя някои характерни черти на многополюсния свят.

Новият многополюсен свят

С течение на времето, смисълът на политическите понятия се променя, което в пълна степен се отнася и за "мултиполярността". Днес съдържанието на това понятие значително се разшири, на първо място, защото в думата "мулти" влизат, условно казано, не само националните държави, но и недържавните структури (едно от най-точните описания на този нов свят е това на Параг Хана (4)). Последните можем условно да разделим на следните категории.

В глобалната икономика нарасна ролята на транснационалните корпорации (ТНК), чиито финансови и организационни възможности са съпоставими с тези на развитите държави, а нерядко ги превъзхождат. Преди ТНК, пряко или косвено, се асоциираха с едни или други страни, но днес част от тях действат достатъчно независимо, следвайки изключително собствените си интереси.

Според швейцарски експерти (5), ядрото на ТНК се формира от 147 корпорации, които (включително техните партньори и филиали) контролират 60% от световния БВП. Характерно е, че в това ядро доминират не производствените, а финансовите корпорации: Barclays, JP Morgan Chase, Merrill Lynch & Co Inc. и т.н. На този фон не е чудно, че т.нар.  "супер ТНК" са в състояние да диктуват своите условия на правителствата на националните държави. Осъществяващите се трансформации в системата на отношенията "правителство - финансова сфера" напълно се вписват в концепцията за "постдемократичното" общество на британския социолог Колин Крауч, акцентиращ върху доминацията на олигархията на държавната система и ерозията на демократичните норми в западните общества (6).

Втората категория се формира от международните неправителствени организации (НПО), чиито брой през последните десетилетия съществено нарасна, предимно чрез създаването на многобройни местни филиали. Съответно, нарасна и влиянието на тези, функциониращи в мрежови режим, структури: така с пряката подкрепа на някои НПО бяха осъществени т.нар. "цветни революции" в постсъветското пространство и Близкия Изток например.

В миналото НПО, както и ТНК, се възприемаха изключително като инструменти от политическия арсенал на големите държави. Това накара някои страни (например Русия) да се опитат законодателно да ограничат влиянието на подобни НПО във вътрешнополитическия си живот. Следва да се отбележи, че този тип действия станаха възможни едва с установяването на многополюсния модел, тъй като преди това НПО се ползваха със статута на "свещени крави" и дори критиката срещу тях се смяташе да посегателство срещу основите на демокрацията.

С течение на времето обаче, НПО започнаха да се трансформират. От мозайката на информационните потоци се налага впечатлението, че някои особено мощни НПО (не на последно място тези с подчертано идеологическа насоченост) започнаха да действат по-самостоятелно. Днес те изпълнявят не само поръчките на определени държавни структури, а обслужват и различни политически и финансови групировки (и най-вече ТНК) както във, така и извън собствените си държави или пък действат автономно, т.е. по собствено усмотрение. За това в немалка степен помага идеологизацията на НПО, част от които споделят известната концепция на Марио Бетати и Бернар Кушнер за необходимостта "човешките права да бъдат защитавани без оглед на националния суверенитет", която през 2005 се превърна и в международна правна норма под формата на резолюцията на ООН относно "задължението за защита" (7). Както е известно, абсолютизацията на всяка идея може да има непредсказуеми последици, а резултатите от активността в този дух на НПО в Близкия Изток са нагледна илюстрация за това.

В категорията на влиятелните неправителствени структури следва да включим традиционните, както и сравнително неотдавна създадените (често под формата на различни секти) религиозно-конфесионални организации. Ролята на подобни структури, които отдавна използват (условно казано) методите на мрежовото управление, непрекъснато нараства не само в обществения живот, но и в международната политика. В Близкия Изток, в частност, политическото противопоставяне се развива под формата на ожесточена конфронтация между представители на различни клонове на сунизма и шиизма, ислямисти и антиислямисти, като на този фон на нарастваща религиозна нетърпимост християнските общности в региона се оказаха на ръба на изчезването.

В епохата на многоетапната информационна революция, към групата на влиятелните надържавни играчи следва да добавим и големите медии, интернет-корпорациите и т.н. Ключово значение придобиха виртуалните социални мрежи, които, в частност, изиграха важна роля в близкоизточните революции. Всеобщата "фейсбукизация" оказва сериозно влияние върху обществата във всички държави на планетата (8). Следва да отбележим, че и в информационната сфера се извършва монополизация на ресурсите като контролът над печатните медии например е концентриран предимно в ръцете на пет медийни гиганти (9). Тези структури провеждат глобална информационна политика, която експертите от RAND определят дори не като процес, съпровождащ и подкрепящ политиката, а като самостоятелен жанр - т.нар. "ноополитика" (10), в пълно съответствие с концепцията за информационните войни от второ поколение (11).

Днес информационните потоци повече, откогато и да било преди, формират ценностната система и манталитета на цялата световна общност. Не е чудно, че големите играчи в тази сфера също преследват собствени интереси, игнорирайки донякъде държавните, да не говорим за обществените. Характерно е, че доскоро в информационното пространство тотално доминираха западните медии. Благодарение на "многополюсните тенденции" обаче, днес с тях опитват да се конкурират и медии от други държави, най-вече от Китай и Русия. В резултат от това се промени дори глобалният "медиен език": така например, в коментарите за случващото се в Сирия наред с клишетата "опозиционери" или в краен случай - "бунтовници", започнаха да се срещат и по-адекватни определения като "наемници" или "терористи".

Накрая, в международните процеси съществено нарасна ролята на терористичните и другите видове престъпни групировки. Тези структури традиционно поддържат нееднозначни и объркани отношения със специалните служби на различните държави и понякога се смятат за техни инструменти при реализацията на т.нар. "сенчеста политика". С промяната на ситуацията обаче, някои от тях (както показаха събитията в Сирия например) излязоха от контрол и вече водят собствена игра, което впрочем се е случвало и преди.

Поради големия брой "променливи" и сложните преплитания на развиващите се паралелно конфликти и сътрудничество, формиращият се нов световен ред представлява много по-сложна система, отколкото в ерата на двуполюсния или еднополюсния модел. Както посочват някои анализатори, светът, в известен смисъл, се върна назад, към предвестфалската епоха, с тази разлика, че днес съществуват Интернет и оръжията за масово унищожаване. Тази ситуация обективно затруднява възприемането и осмислянето на бързо променящите се характеристики на заобикалящия ни свят. Естествено, усложняват се и начините, по които се реагира на тези промени. В сегашните условия нараства вероятността от допускане на сериозни грешки дори от страна на САЩ, които са "най-интелектуализираната" държава, чиято политика, в известна степен, се формира в субстратата на множеството висококачествени "think-tank"-ове, университети и научни центрове. В този контекст не е чудно, че в изследванията си американските военни експерти подчертават значението на укрепването на държавните институции (12). В конкретния случай обаче възникват друг тип колизии - така усилването на националния военно-индустриален комплекс например, може да доведе до появата на т.нар. "вътрешни държави" в рамките на самата държава (13, с.196).

Взети заедно, всички тези фактори водят до това, че кризисните явления започнаха да се усещат не само в глобалната икономика, но и във всички сфери на обществения и международен живот. Неслучайно днес сме свидетели на толкова много, понякога есхатологични, интерпретации на развиващите се в света процеси. Всичко това, като цяло, се проявява най-нагледно и, в същото време, най-драматично в събитията в Близкия Изток.

"Чисто небе над целия Близък Изток"

Характерна черта на близкоизкоизточните процеси, поне според мен, са множеството мотиви и крайни цели на случващото се в региона. Ако се опитаме да обобщим по техните основни признаци по-известните публикации по този въпрос, ще стигнем до извода за наличието на две основни версии, които при това не си противоречат взаимно, а по-скоро се допълват.

Версията за "арабската пролет"

Основната теза на въпросната версия е, че в държавите от региона се е натрупала критична маса от социално-икономически, демографски, етнически и религиозно-конфесионални проблеми и тъкмо това е довело до масовите протести с искане за реформи, модернизация и демократизация (съобразно съвременните представи за нея).

Това че в Близкия Изток се бяха натрупли огромен брой проблеми не поражда никакви съмнения. Този въпрос се анализира в много фундаментални изследвания (14), за това говорят и индексите на "революционния потенциал" (revolting-index) (15), където от 16-те държави в горната част на таблицата, пет са арабски. От същата класация обаче следва, че в другите държави, където уж съществува много по-революционна ситуация, досега не се е случило нищо особено. Тоест, можем да предположим, че арабските общества вероятно биха избрали пътя на еволюционното си развитие, ако върху съществуващите обективни вътрешни обстоятелства не бяха се наложили определени външни фактори, включително стартирането на споменатите по-горе технологии за осъществяване на т.нар. "цветни революции", този път обаче с акцент върху "петъчните молитви". Важна роля в този процес изиграха организации от типа на египетското "Движение 6 април". Наред с това, в протестното движение бе използван и такъв ефективен иструмент на информационните операции като социалните мрежи и блогосферата (16). Така например, още през юни 2010 мениджърът на близкоизточния филиал на Google Ваел Гоним създаде страница, критикуваща египетския президент Мубарак във Фейсбук, посещавана от почти половин милион души дневно. Не може напълно да се изключва възможността зад този конкретен случай да не стоят толкова САЩ или съюзниците им, колкото функциониращите самостоятелно НПО, съвместно с големите медии, които с огромен ентусиазъм коментираха развоя на събитията, всячески поощрявайки демонстрантите на площад Тахрир в Кайро.

От всичко това може да заключим, че макар в основата на революционните процеси несъмнено присъстват и обективни предпоставки, в съвременния свят много трудно можем да си представим възникването на мащабни обществени движения без ресурсното им подсигуряване отвън - независимо дали от чужди държави или от новите недържавни субекти на многополюсния световен ред. Ако това се окаже недостатъчно, се прибягва до пряка военна намеса, както стана в Либия. Последното обаче ни доближава до другата основна версия - за геополитическите мотиви на случилото се.

Геополитическата версия

Според тази версия, революционните движения са били иницирани не с цел модернизацията на арабските държави и тяхната интеграция в глобалната общност (още повече, че нещата се развиха по точно обратния начин), а за постигането на определени геополитически цели. Подобна постановка на въпроса е закономерна и не е особено оригинална, тъй като инспирираните отвън революции, поне през последните десетилетия (а, според някои, и през цялото последно столетие) преследваха именно такива цели. Преди обаче, тези крайни цели бяха донякъде еднозначни, затова не се нуждаеха от кой знае какво дешифриране. По отношение на процесите в арабския свят интригата е много по-сложна, особено имайки предвид предисторията на въпроса, а именно американската интервенция в Ирак през 2003.

За да изясним всичко това, ще се опитаме да оценим някои междинни резултати от т.нар. близкоизточна "турбулизация".

Пейзажът след "арабската пролет"

Днес можем да констатираме, че процесите в арабския свят съвсем не са приключили: в Египет например, революцията придобива (точно както са мечтали болшевишките идеолози от началото на ХХ век) перманентен характер, а конфронтацията между ислямистите и техните противници се прехвърли дори в смятаната са стабилна Турция. Отделно си струва да разглеждаме Сирия, където войната продължава вече трета година, затова по-нататък отново ще се върна на този въпрос. Още днес обаче, можем да направим някои предварителни изводи. Ако оставим настрана смятания от мнозина за "особен случай" Тунис, където процесите се развиват в сравнително "мек" режим, най-общият извод за страните от региона е, че всички те са подложени на своеобразен "демонтаж на държавата" (17). Така например, разполагащата преди с известно политическо влияние и определена степен на икономическо развитие Либия, на практика, се превърна от държава в "територия", в която има големи запаси от енергоносители и противопоставящи се една на друга групи от населението. Показателно е, че веднага след финалния акт на войната в тази страна - убийството на Кадафи - Либия (или, както я наричат някои анализатори, "бившата Либия"), се премести в "сивата зона" на световните медии и дори терористичните нападения срещу чужди дипломати само за кратко връщат вниманието към нея в информационното пространство.

В традиционно смятащият се за лидер на арабския свят Египет днес управлява принципно нелигитимна военна "хунта", а победилите на последните законни избори "Мюсюлмански братя" и присъединилите се към тях салафити безуспешно се опитват да възстановят сваления президент Морси. Без значение как точно ще приключи това противопоставяне, египетското общество се оказа (вероятно необратимо) разделено и лумпенизирано: стремително нарасна престъпността (през последната година само броят на грабежите е нараснал с 350% ). Естествено е, че икономиката също преживява упадък: ако оставим настрана сухите данни на МВФ и другите международни организации, най-красноречиво доказателство за това е затварянето от 2011 насам на 4500 фабрики в страната, както и, че под линията на бедността (и то по египетските стандарти) се оказа 25% от населението (18). Целият този комплекс от проблеми, на практика, лишава Египет от всякакви перспективи за развитие, поне в обозримо бъдеще.

Независимо от механизмите на формирането му, със статут на "територия" още преди това се сдоби и Ирак. След американската интервенция тази страна се разпадна по етнически и конфесионален признак, държавната система на практика не функционира, а конфесионалните сблъсъци и терористичните нападения се превърнаха в ежедневие. Тоест, перспективите за развитието на Ирак са също толкова неясни, колкото и тези пред Либия и Египет.

В региона се наблюдава и друг общ феномен. В Ирак например, в резултат от реформата на държавната система за управление, правителството бе оглавено от представители на шиитското мнозинство, които въобще не споделят американската политика към Сирия и заемат по-скоро проирански позиции. Горе долу същата ситуация се очертава в Египет, където САЩ не успяха да установят пълноценно сътрудничество както с дошлите на власт чрез избори "Мюсюлмански братя" (въпреки че експрезидентът Морси дълго време е работил в Америка), така и със сегашните военни управници (ако се съди по спрените доставки за египетските ВВС). Всъщност, ако искаме да очертаем някаква закономерност в контекста на "новите управляващи", можем да констатираме единствено "реислямизацията" на региона, която може би е била стимулирана и от леко остарелите идеи на RAND Corporation за т.нар. "умерен ислямизъм", съдържащи се в проекта "Building Moderate Muslim Network " (19).

Тоест, става ясно, че не беше реализирана традиционната основна задача на инспирираните отвън революции или преки военни намеси - формирането на лоялни власти (както стана например в Афганистан, през 2001, в Грузия, през 2003 и в Украйна, през 2004). От това следва също, че замяната на управляващите в Близкия Изток режими със "свои кадри" едва ли е основния мотив за случилото се. Не бива напълно да изключваме, че е била реализирана спомената по-горе хипотеза за автономните действия на НПО, медиите или на т.нар. "вътрешни държави", а администрацията на САЩ просто е била поставена пред свършен факт. По-вероятно е обаче, че действията на тези неправителствени организации и/или "вътрешни дуржави" само подчертават сложната структура на понятието "национален интерес" в съвременния свят и особено в Америка.

В този контекст, особено имайки предвид събитията около Сирия и Иран, сред основните мотиви за трансформацията на държавите от региона може да се окаже гарантирането сигурността на американския стратегически съюзник №1 - Израел. Очевидно е, че колкото и войнствена да е реториката на управляващите в засегнатите от "арабската пролет" страни, техният държавен апарат е в състояние на разпад, т.е. те не могат да представляват сериозна опасност за еврейската държава, която има богат успешен опит в борбата с терористичните групировки. Наистина, това твърдение е вярно само за сравнително кратък отрязък от време, тъй като по-нататъшната еволюция на ситуацията не е еднозначна, затова по-късно отново ще се върна на този въпрос.

В същото време, поне в момента, пълната реализация на подобен "регионален сценарий" е под много сериозен въпрос. Механизмът за иницииране на вътрешни безредици, а ако те се окажат недостатъчни - организирането на малка военна кампания с цел "да бъде спасена демократичната опозиция от физическо ликвидиране", който в крайна сметка води до пълната деградация на въпросната държава, не успя да сработи по отношение на Сирия. В тази страна вече три години се води кървава война (20).

Първата "многополюсна война"

В началния си етап, процесите в Близкия Изток сякаш се развиваха по правилата на еднополюсния свят: дори окупацията на Ирак или военната намеса в Либия не срещнаха сериозна съпротива, а обществеността постепенно привикна към критичните изказвания на лидерите на отделни държави (включително членки на НАТО) или към силно девалвиралите с течение на времето резолюции на ООН.

Тази ситуация обаче се промени с развитието на събитията в Сирия, където:

- Правителството на Башар Асад, опирайки се на лоялното (в своето мнозинство) към властите многонационално население (тук е мястото да напомня, че Сирия въобще не фигурираше в споменатия по-горе revolting-index), прояви политическа воля и се ориентира към твърди репресивни мерки срещу въоръжените наемници, чиито действия бяха насочени не само против режима, но и срещу мирното население и религиозно-конфесионалните малцинства.

- Наемниците в Сирия (по различни оценки, сирийските граждани са не повече от 20% от общата численост на въоръжената опозиция) идват от различни държави от региона и дори от ОНД (в частност, от Азербайджан, Северен Кавказ и централноазиатските републики). Сред тях има представители на различни ислямистки терористични групировки (сред които си струва да спомена Ал Кайда и Джебхад ан-Нусра). Воръжената опозиция получава оръжие и материална подкрепа от САЩ, Франция и Великобритания, но особено значима е помощта за нея от съседните държави и най-вече от Турция, Саудитска Арабия и Катар.

Събитията в Сирия, която е ключов съюзник на Иран, още в началото имаха ясна антииранска насоченост и бяха възприети от мнозина като "силова добавка" към икономическите санкции, наложени на тази страна. Естествено е, че управляващите в Техеран започнаха да оказват военна помощ на Сирия (както под формата на въоръжения, така и на доброволци от иранските елитни части). Показателно е също, че Сирия получава помощ и от непосредствените си съседи - Ирак (военизираните групировки на лидера на иракските шиити Моктада ас-Садр) и ливанската Хизбула (от контролираните от нея райони).

Жизнеспособността на сирийско-иранския тандем позволи на Русия и Китай да остояват своите национални, а това означава просирийски позиции на международната сцена. При това нещата не опират само до дипломацията - Москва и Пекин помагат на Сирия както доставяйки и военна техника (предимно руска, достатъчно е да си припомним споразумението за доставка на авиационна и ракетна техника за 4-5 млрд. долара), така и в чисто икономически план.

Тоест, в развиващите се около Сирия процеси са пряко въвлечени достатъчно много държави, както и свързаните (а понякога и несвързани) с тях религиозни, военни и терористични структури. За сегашния конфликт са присъщи всички елементи на характерните за периода на студената война локални конфликти: участниците в него широко използват всевъзможни средства за дипломатическо, военно, информационно-психологическо (21), икономическо и терористично въздействие. Особено активни в Сирия са специалните служби, изпълняващи специфичните си функции в информационно-диверсионната сфера: в медиите непрекъснато се появава информация за участие в бойните действия на турски, френски, и британски командоси, както и на иранските "стражи на ислямската революция".

Всичко това дава основание да се твърди, че сирийската криза е придобила "глобален" статус. Важен елемент на конфликта в Сирия е, че за първо път след края на студената война, извън пределите на ОНД, в пълномощабен въоръжен конфликт се сблъскват интересите на Русия и на някои държави от НАТО. Този "локален нискоинтензивен конфликт" (ако използваме съвременната терминология), който по някои свои елементи напомня Виетнамската война, може смело да бъде определен като "първата многополюсна война". В тази връзка следва да обърнем внимание на следното обстоятелство.

Въпреки че днес САЩ значително превъзхождат по военната си мощ всички останали, политическите и икономически възможности на единствената свръхдържава значително са намалели. Този факт се осъзнава от Вашингтон, затова структурите, формулиращи американската политика, се стремят да използват своето (вече "временно") превъзходство за да укрепят максимално позициите си. Това обстоятелство обаче, се отчита и от опонентите на САЩ - сегашната им "непокорност" е обусловена на само от философията на глобалния многополюсен световен ред, но и от съвсем конкретните сметки, които те си правят. Американският проект за превръщането на Големия Близък Изток в "турбулизирана територия" предполага не само лишаването на Русия и Китай от военно-политическите и икономическите им лостова в един от най-важните региони на света, но и заплашва да "зарази" с вируса на държавната разруха и самите тях. Затова противодействието на Москва и Пекин на тези планове се обуславя най-вече от стремежа им да не допуснат подобно развитие. В същото време, отношенията по оста Русия - Китай - Иран все още не са прераснали в мащабно военно-политическо сътрудничество. В този аспект позициите на САЩ, Израел и техните европейски и регионални партньори изглеждат доста по-изгодни, тъй като те вече са натрупали богат опит в стратегическото си партньорство и са формирали обща политическа култура.

Списъкът на изброените по-горе фактори, играещи важна роля в сирийския конфликт, може да бъде разширен. Несъмнено, при наличието на толкова много променливи, еднозначното прогнозиране на перспективите на войната в Сирия е изключително трудно, ако въобще е възможно. Очевидно е, че очакваната от държавите от антисирийския блок бърза победа срещу режима в Дамаск се оказаха илюзорни. Във военно отношение, фактите сочат, че правителствените войски и съюзните им регионални сили държат инициативата, а наемниците търпят сериозни загуби. След разпространяването на информацията за чудовишните насилия срещу пленените сирийски военни, вършени от радикалната ислямистка опозиция, се промени и общата информационна обстановка около Сирия.

Без съмнение, евентуално военно поражение на опозицията в Сирия ще удари най-вече по авторитета на САЩ. Съзнавайки това и опитвайки се повтори провокационния сценарий в Ирак, през лятото на 2013 президентът Обама обвини режима в Дамаск, че е използвал химическо оръжие и взе решение за нанасяне, като минимум, на "ограничени удари" срещу Сирия. Този път обаче, благодарение на мощната съпротива на американското и европейското обществено мнение и твърдата позиция на Русия, Вашингтон беше принуден да се откаже (може би временно) от тези си планове, които, имайки предвид вероятната намеса на Иран във военните действия, щяха да имат изключително опасни последици, променяйки не само регионалната, но и глобалната ситуация.

Основният резултат от сирийската война е, че този конфликт послужи като катализатор на процеса на формиране на многополюсен свят. Сирия се превърна в своеобразно предупреждение не само за Иран, Русия и Китай, но вероятно и за други държави. И, ако това предупреждение послужи като сигнал за по-нататъшното сближаване между Москва и Пекин например (чиито контури вече се очертават), това би поставило под въпрос коректността на голямата стратегия на САЩ и съюзниците им. Проблемът обаче не се изчерпва само с това.

Според някои сценарно-прогностични разработки (22), кризисните явления в съвременната система за глобално управление могат да доведат до фрагментацията на световното пространство по цивилизационни или други признаци. Образуващите се при това фрагменти - асоциации от държави и народи - се стремят да се изолират от глобализиращия се свят и неговите канони. Въз основа на съвременните реалности и отчитайки устойчивата регионална тенденция към реислямизация, не бива да се изключва, че развитието на страните от Големия Близък Изток може да тръгне именно в тази посока. На свой ред, формирането на подобен радикално идеологизиран Ислямски свят, може да доведе до появата на "геополитически разломи" и, по този начин, до увеличаване на вероятността от различни по вид конфликти в духа на теорията за "сблъсъка на цивилизациите". Разбира се, не бива да се изключва, че крайната цел на съвременните глобални "политически технолози" е именно формирането на такъв фрагмент в непосредствено съседство с Русия и Китай. Имайки предвид обаче доминиращите в обществата на въпросния фрагмент антизападни настроения, както и сравнителната достъпност на ядрените технологии, появата на подобна конструкция може да се окаже изключително взривоопасна и да доведе до тежки последици за самите САЩ, да не говорим за регионалните им съюзници.

Впрочем, апокалиптичните сценарии не са характерни само за очакванията ни за бъдещето, защото и днес в Близкия Изток ставаме свидетели на мащабна хуманитарна катастрофа.

Геноцидът в "дисплеен режим"

Опитите да добием точна представа за броя на жертвите и бежанците сред мирното население в Близкия Изток са обречени на неуспех: цитираните от различни източници (ООН, ЮНИСЕФ, статистическите служби на държавите от региона, големите медии, авторитетни организации, като The Lancet, Costs of War Project, Business Survey, Associated Press и др.) данни често съществено се разминават. Това не бива да ни учудва: предвид царящия в региона хаос, човешкият живот не струва кой знае колко и едва ли има много желаещи да броят непрекъснато нарастващите жертви. Все пак ще се опитам, отхвърляйки завишените, според мен, цифри, и вземайки за основа близки до минималните данни за жертвите, да дам макар и приблизителна представа за човешкото измерение на близкоизточните процеси в държавите, станали обект на военни действия (виж таблицата).

Тези впечатляващи цифри са съпоставими с броя на загиналите мирни жители във Виетнам през 1954-1975 (около 2 млн. души), с тази разлика, че в Индокитай се води една, в известен смисъл, класическа война с участието (включително) на редовни армии, при това американците използват химическо оръжие, бомбардират населени пунктове и т.н. В Близкия Изток изтребването на хора става най-вече в резултат от действията на местното арабско население. В същото време, не е съвсем коректно да характеризираме случващото се като гражданска война, тъй като е налице доста съществена чуждестранна намеса. Всъщност, имаме основание да смятаме, че в този случай се сблъскваме с нова форма на геноцид (23).

Както е извество, според конвенцията на ООН, като геноцид се определят действията, "извършвани с намерение да бъде унищожена, напълно или частично, определена национална, етническа, расова или религиозна група" (24). Тази дефиниция ми се струва подходяща и за случващото се в Близкия Изток.

Но, за разлика от други известни случаи в историята - например Геноцида на арменците в Османската империя и Холокоста на евреите в нацистка Германия - в този случай възникват проблеми с идентификацията на виновниците за извършеното престъпление. Затова най-вероятно ще се наложи да използваме за основа следващия член на Конвенцията, според който за геноцид се смята и "умишленото създававане за определена група от хора на такива условия за живот, които водят до нейното пълно или частично физическо унищожаване".

Възможно е (ако вземем за основа версията за външната намеса) стратезите на политическия формат на сегашния Голям Близък Изток първоначално да не са имали предвид масовото унищожаване на хора и да не са го планирали. Понякога обаче, се налага да съдим по резултатите, а не по намеренията. Характерно е също, че този нов геноцид придоби много любопитен информационен облик. Когато жертви на терористично нападение станат няколко невинни участници и зрители в някой маратон (като този в Бостън например), това се превръща в тема за дълги глобални дискусии. В същото време ежедневните терористични действия в Ирак или Сирия, в резултат от които всеки ден загиват стотици хора, в чисто информационен план се подават на обществото в своеобразен "дисплеен режим".

Бележки:

 1. Тер-Арутюнянц Г., Многополярная и асимметричная Холодная война. Вестник Академии Военных наук, #4(21), с. 23, 2007.

2. Дерлугьян Г., Внезапны, но иногда предсказуемы. Эксперт, #29(859), с. 60, 2013.

3. Zakaria F. The post-American World. – N.Y.-L. : W.W.Norton, 2008.

4. Параг Ханна, Второй мир. – М.: Изд-во «Европа», 2010.

5. http://www.newscientist.com/article/mg21228354.500-revealed--the-capitalist-network-that-runs-the-world.html#.UfALvsCGiJd. http://www.un.org/en/preventgenocide/adviser/responsibility.shtml.

6. Крауч К., «Пост – демократия». – М.: Издательский дом Государственного университета – Высшей школы экономики, 2010. Крауч К., Странная не-смерть неолиберализма. – М.: Издательский дом «Дело», 2012.

7. http://www.un.org/en/preventgenocide/adviser/responsibility.shtml.

8. Арутюнян Г., Интернет структуры в контексте «постдемократии» и информационной безопасности. 21-й Век, #4(16), с. 3, 2010.

9. http://analitika-forex.ru/forum/5-1200.

10. Arquilla J., Rontfeldt D., The Emergence of Noopolitic: Toward an American Information Strategy, RAND Corporation, 1999. http://www.washprofile.org/en/node/943.

11. Гриняев С., Поле битвы – киберпространство. Минск: Харвест, 2004.

12. http://www.globalsecurity.org/military/library/report/2008/joe2008_jfcom.htm.

13. Арутюнян Г., Распад «системы» и формирование будущего. – Ереван: НОФ «Нораванк», 2011.

14. Виж например, появилият се наскоро сборник «Ближний Восток, Арабское пробуждение и Россия: что дальше?» – Сборник статей /Отв. редакторы: В.В. Наумкин, В.В. Попов, В.А. Кузнецов/ ИВ РАН; Факультет мировой политики и ИСАА МГУ им. М.В. Ломоносова. – М.: ИВ РАН, 2012.

15. http://blogs.wsj.com/source/2011/02/25/introducing-the-revolting-index/?KEYWORDS=azerbaijan.

16. Арутюнян Г., Гриняев С., Революции оптом: достраивание нового миропорядка и сценарии глобального управления. http://noravank.am/rus/articles/detail.php?ELEMENT_ID=5617.

17. Арутюнян Г., Новый Ближный Восток: реалии и перспективы. http://noravank.am/rus/articles/detail.php?ELEMENT_ID=6352.

18. Мирзаян Г., Революция пошла вразнос. Эксперт, #27(858) с. 54, 2013.

19. http://www.rand.org/pubs/monographs/2007/RAND_MG%&$.pdf.

20. Арутюнян Г., Сирийская война: возможные сценарии. http://www.noravank.am/rus/articles/detail.php?ELEMENT_ID=6768.

21. Виж например, Акопян А., Приемы и способы информационно-психологического воздействия в информационном противоборстве воюющих сторон в Сирии. Центр стратегических оценок и прогнозов. – М.: 2013. http://www.csef.ru/files/csef/articles/4445/4445.pdf.

22. Global Governance 2025: At a Critical Juncture. National Intelligence Council, European Union Institute for Security Studies, September 2010. http://www.iss.europa.eu/uploads/media/Global_Governance_2025.pdf .

23. Арутюнян Г., На Ближнем Востоке реализуется новая форма геноцида.

http://www.noravank.am/rus/articles/detail.php?ELEMENT_ID=7121

24. http://www.un.org/russian/document/convents/genocide.htm.

* Авторът е изпълнителен директор на Научно-образователната фондация "Нораванк" в Ереван, Армения

{backbutton}

Несъмнено, енергетиката е материалната база на прогреса на човешкото общество и на глобалната икономика. През последните години проблемът за енергийната сигурност постепенно се превръща в "тясно място" на социално-икономическото развитие на Китай. Централна Азия пък е регион, богат на енергоносители, при това в географски план той е разположен в близост до Китай. Ето защо тя е ключово звено в китайската стратегия за енергийна сигурност. Настоящата статия е опит за осмисляне на стратегията за гарантиране енергийната сигурност на Китай в съвременните условия и отношенията между него и централноазиатските държави в енергийната сфера.

Дилемата на китайската енергийна сигурност

Неоспорим факт е, че реформите и отварянето съдействаха изключително много за бурния ръст на китайската икономика, стимулирайки процесите на урбанизация, индустриализация и интернационализация на страната. Благодарение на това Китай се превърна във втората по обем икономика в света след тази на САЩ. Съответно, енергийното потребление в страната нараства с високи темпове, особено що се отнася до петрола и природния газ. По официални данни, обемът на консумацията на петрол в Китай е достигнал през 2011 450 млрд. тона (второ място след САЩ). През 2003, на специално заседание по въпросите на икономиката, ръководството на страната посочи "финансите" и "петрола" като двата ключови елемента на икономическата сигурност на Китай.

Както подчертава известният британски историк Пол Кенеди, "проблемите с осигуряването на необходимите материални ресурси сериозно ще сдържат развитието на Китай" (1). На свой ред, Администрацията за енергийна информация на САЩ прогнозира, че през 2020 нивото на зависимост на Китай от вносните петролни енергоносители ще достигне 62,8%, а през 2035 ще се повиши до 68,8% (3).

Факторите, влияещи върху енергийната сигурност на страната са многообразни и сложни, като сред тях са войните, конюнктурата на пазара, логистиката, технологиите, инвестиционните потоци, геополитиката, сигурността на производството, стихийните бедствия и т.н. В днешен Китай императивите на енергийната сигурност се свеждат най-вече до следното.

На първо място, налице е недостиг на стратегически петролни запаси. По официални данни, общият обем на стратегическите запаси от петрол на Китай е едва 14 млн. т. Той може да покрие консумацията на страната за не повече от 20 дни (4.). Очевидно е, че обемът на тези запаси е далеч под приетия от Международната агенция по енергетика (МАЕ) - 90 дни. В тази връзка, Китай разчита до 2020 да повиши обема на петролните си запаси до 850 млн. т (5). Едва тогава страната ще покрие изискванията на МАЕ за необходимия стратегически запас от петрол.

На второ място, снабдяването с енергоносители е недостатъчно. През 2013 нивото на китайската зависимост от вноса на петрол достигна 57% (за сравнение, за САЩ този показател е 53%) (6), при това 58,8% от петрола се доставя от Близкия Изток. През последните години обаче, ситуацията в Близкия Изток и Северна Африка съществено се влоши: възникнаха въоръжени конфликти и политическа дестабилизация. Новата обстановка в региона се отразява негативно върху енергийната сигурност на Китай.

На трето място, транзитът на енергоносители е застрашен. 80% от внасяният от Китай петрол се доставя по море, но почти 90% от превозите се осъществяват от чуждестранни корабни компании. В същото време, напоследък САЩ все по-активно преориентират стратегията си от Запад на Изток, опитвайки се да укрепят своето военно присъствие в Азиатско-Тихоокеанския регион и стриктно контролират много стратегически морски маршрути, включително този през Малакския пролив. Съвършено очевидно е, че всичко това ще препятства увеличаването на транзита на енергоносители към Китай. Освен това, много морски маршрути са застрашени заради пиратската активност в някои райони (Източния Индийски океан и Южнокитайско море). Тоест, занапред на сигурността на превозите на енергоносители ще се отделя все по-голямо внимание.

На четвърто място, цената на петрола е далеч от реалната си стойност. Заради прекалената зависимост от външните източници, нерационално високата цена на петрола ще влияе за повишаване цените на другите енергийни и индустриални продукти, стимулирайки инфлацията на вътрешния китайски пазар.

На пето място трябва да посочим липсата на многостранен енергиен диалог. Китай не е в групата на държавите-потребители на енергия в МАЕ, нито пък е член на организациите на страните-производители на енергоносители, като ОПЕК например. В тази връзка китайските интереси често не се отчитат както в многостранния диалог по енергийните проблеми, така и в процеса на определяне цените на енергоносителите.

Структурни особености на съвременната стратегия за енергийна сигурност на Китай

Но последния ХVІІІ конгрес на Китайската компартия тогавашният лидер на страната Ху Цзинтао подчерта, че "ако разглеждаме международната и вътрешната ситуация, като цяло, развитието на страната ни продължава да се намира на етапа на важните стратегически избори. Необходимо е, безпогрешно оценявайки промените в съдържанието и условията на този етап, максимално да използваме благоприятния момент, хладнокръвно да реагираме на отправяните ни предизвикателства и удържайки инициативата, да постигнем необходимото превъзходство и да си извоюваме едно добро бъдеще, като по този начин гарантираме изпълнението на грандиозната задача за изграждането на едно среднобогато общество до 2020 и удвояване на БВП и доходите на градското и селското население, в сравнение с 2010" (7). За изпълнението на тези задачи, в доклада на ХVІІІ конгрес беше посочено, че наред с информационната и продоволствената, енергийната сигурност се превръща в ключово предизвикателство, с което Китай неизбежно ще се сблъска.

Китай е сред най-големите потребителите и вносители на енергоносители. Китайската енергийна сигурност е свързана най-вече със сигурността на снабдяването му с петрол и природен газ. Според "Доклада за енергетиката на Китай през 2012: енергийната сигурност", под енергийна сигурност следва да се разбира надеждното и непрекъснато снабдяване с енергоносители, необходимо за икономическото развитие на страната. В Доклада за енергийното развитие на Китай от 2012 на китайската Академия за обществени науки, се подчертава, че сигурността на енергийните доставки може да се разглежда като "абсолютна" и "относителна". Абсолютната енергийна сигурност се определя и като "монополна", което означава, че най-големият потребител на енергоносители в света се опитва, използвайки своята икономическа, политическа и военна мощ, да контролира и владее основните петролно-газови находища на планетата, да укрепва коалиционното военно сътрудничество, да контролира стратегическите транзитни маршрути, да играе водещата роля в международните енергийни организации и да си гарантира снабдяване с енергоносители на стабилни цени. В днешните условия САЩ безспорно са единственият играч, който е в състояние да осъществява стратегия за постигане на "абсолютна" енергийна сигурност.

На свой ред, "относителната" енергийна сигурност предполага сътрудничество с цел да се гарантира колективната енергийна сигурност. От една страна, потребителите на енергоносители концентрират вниманието си върху установявянето на сътрудничество с енергопроизводителите, развивайки съвместния добив, инвестиционната активност, производството на енергийна инфраструктура и т.н.

От друга страна, между потребителите на енергоносители се изграждат различни механизми за енергиен мониторинг, информационно обезпечаване, стабилизиране цените на енергоносителите, управление на техния транзит и т.н. с цел гарантиране на собствената енергийна сигурност (8). Изглежда очевидно, че ориентацията към постигането на относителна енергийна сигурност е стратегически избор на Китай. Китайската стратегия за енергийна сигурност включва следните приоритетни направления: "икономии", "технологични иновации" и "диверсифицирано сътрудничество". За начало, ще поясним съдържанието на тези категории.

Ще започнем с "икономиите". Икономията на ресурси и опазването на околната среда са в основата на държавната политика. На ХVІІІ конгрес на Китайската компартия бе отделено специално внимание на формирането на екологична култура и беше декларирано, че "икономията на ресурси е основното средство за съхраняване на екологичната среда. Следва да гарантираме икономичната и интензивна употреба на ресурсите, стимулирайки коренната трансформация на формите и управлението на тяхното използване с цел да бъде значително ограничена интензивността на потреблението на енергоносители, вода и земя, като при това нарасне ефективността на използването им. Необходимо е да налагаме революционни форми на производство и потребление на енергоносителите, да контролираме общия обем на потреблението им, да интензифицираме икономията на енергоносители и понижаването на разходите, да стимулираме развитието на енергоспестяваща и нисковъглеродна индустрия и усвояването на източници на нови възобновяеми енергоносители, гарантирайки по този начин енергийната сигурност на страната" (9).

В Проекта за икономия на енергийни ресурси и съкращаване обема на индустриалните отпадъци в периода 2010-2015, публикуван от Държавния съвет на Китай през 2012, се посочва, че през 2015 обемът на енергийните разходи трябва да намалее с 16% (10).

На второ място са "технологичните иновации". На научно-техническите иновации, в качеството им на стратегическа опора за повишаване нивото на обществените производителни сили и съвкупната държавна мощ, следва да се отдели централно място в цялостния процес на развитие на страната (11). Формирането на "иновационно общество" е сред целите на развитието на Китай през следващите години (12). Става дума не само на иновации в идеологията и методите на управление, но и, което е по-важното, за иновации в технологиите. Както посочва навремето Дън Сяопин, научните технологии са най-важната производствена сила, т.е. те не само определят развитието на производителните сили, но и съдействат за трансформацията на обществото, икономиката и културата. При това китайските лидери многократно декларираха, че за по-нататъшното нарастване на потенциала за развитие на Китай е необходимо с всички сили да се внедрява научно-техническият прогрес в енергийната сфера, да се повиши иновационния потенциал на страната и да се преодолеят техническите проблеми на енергийното развитие (13). В момента, разработката на нови видове енергия и нови енергийни технологии е ключов елемент на външнополитическото сътрудничество на Китай с другите държави по света.
На трето място е "диверсифицираното сътрудничество". В общи линии, в сферата на международното енергийно сътрудничество съществуват три модела на взаимодействие: хоризонтален, вертикален и комплексен (14).

Хоризонталният модел на енергийно сътрудничество представлява многостранно сътрудничество между потребителите на енергоносители. Типичен пример за него е Международната агенция по енергетика (МАЕ). Държавите-участнички в МАЕ създадоха система за колективно използване на енергийните ресурси в периодите на енергийна криза, обмен на информация за състоянието на енергийния пазар и стабилизиране цените на петрола. На основата на установените контакти с организациите на производителите на енергоносители и други държави, които не членуват в агенцията, държавите-участнички в МАЕ разчитат да намалят рисковете в развитието на международното енергийно сътрудничество.

Като вертикален модел на енергийно сътрудничество пък се определя установяването на двустранно сътрудничество между потребителите и производителите на енергоносители. С други думи, този модел гарантира прякото взаимодействие между двете тенденции: «upstream» и «down-stream». Според този модел, с помощта на т.нар. енергийна дипломация, потребителите на енергоносители установяват стабилни двустранни партньорски отношения с енергопроизводителите с цел максимално гарантиране сигурността на собственото си снабдяване с енергоносители.

Накрая, комплексният модел на енергийно сътрудничество се формира на основата на обединяването на хоризонталния и вертикалния модел. Държавите, придържащи се към него, осъществяват енергиен диалог едновременно и с енергопотребителите по хоризонталния модел, и с енергопроизводителите, по вертикалния модел. Както е известно, Китай не формира общи международни структури нито с енергопотребителите, нито с енергопроизводителите, което означава, че международната енергийна стратегия, осъществявана от Пекин е по-близка до вертикалния модел.

Разбира се, паралелно с повишаване обема на морския транзит, на Китай се налага и да изгражда тръбопроводи, както и да диверсифицира източниците си на енергия. Освен това, акцентът следва да бъде поставен върху активизирането на участието и укрепване на позициите му в многостранния международен механизъм по енергийните въпроси.

Едва ли можем да очакваме, че през следващите години политическата ситуация в света ще бъде стабилна. Геополитическата среда в Близкия Изток и Северна Африка се влоши и продължава да се влошава заради вътрешнополитическата нестабилност в региона. С изместването на стратегическия си център от Запад на Изток и укрепването на своето военно присъствия в Азиатско-Тихоокеанския регион САЩ постепенно увеличават контрола над морските пространства в западната част на Пасифика, реализирайки стратегия за глобално балансиране и сдържане на Китай. Стана очевидно, че източниците на енергоносители и морските маршрути на енергийния транзит към Китай се сблъскват с потенциални предизвикателства.

От началото на политическите реформи и отварянето на икономиката насам, източното крайбрежие е основния обект на новия политико-икономически курс на Китай. Практиката сочи, че този модел на реформи не само стимулира бързия подем на китайската икономика, но и формира недобре балансирани отношения в социално-икономическия живот между вътрешните райони на страната и, особено, между източното крайбрежие и западния континентален район. Поради това развитието на последния е историческа задача и се ползва със специалното внимание на правителството, което го смята за свой приоритет (15). Тук е мястото да посочим, че енергитиката е бъдещия локомотив на икономическото развитие в западния континентален район на страната. В своя Проект за развитие на западния район през 2010-2015 китайското правителство поставя акцент върху изграждането на такива значими петролно-газови производствени и промишлени бази, като тези за добив на петрол в Таримската падина, Джунгарската равнина и падината Ордос, или за добив на газ в Сечуанската падина, Таримската падина и падината Ордос, а също базите за преработка на петрол в Карамай, Урумчи, Ланчжоу и Кунмин и тези на нефтохимическата индустрия в Карамай, Ланчжоу и Пънчжоу (16).

Ето защо западният континентален регион има важно стратегическо значение както за гарантиране на националната сигурност, така и за постигане балансирано развитие на вътрешните китайски региони. Китайския премиер Ли Къцян многократно потвърди, че курсът на отваряне към Запада е значим елемент в китайската политика на всестранно отваряне към света. Повишавайки степента на отваряне по източното крайбрежие, Китай следва да разширява външните връзки с граничещите с него държави и много по-активно да осъществява политиката на отваряне в западните райони (17). На свой ред, ректорът на Китайския университет по отбрана Лю Ячжоу подчертава, че "китайският Запад е изключително важно пространство. Ориентацията на Запад не е само стратегическа ориентация на Китай, но и нашата надежда за бъдещето, това е съдбата на нашето поколение. Благоприятното географско положение (близо до центъра на света) ни осигурява мощна движеща сила. В съзнанието ни, Западът следва да се възприема като направление на развитието, а не като покрайнина на Китай" (18).

Според декана на Института за международни отношения на Пекинския университет Ван Цзъси, днес стратегическата инициатива на САЩ се измества от Запада към Изтока. ЕС, Русия и Индия също предприемат активни стъпки в източна посока. На този фон Китай, като ключов играч в Азиатско-Тихоокеанския регион, следва не само да концентрира вниманието си върху своите морски граници и отношенията с традиционните си партньори и съперници, но и стратегически да планира "похода си на Запад". Енергийното сътрудничество с държавите от Централна Азия е сред основните теми на западната стратегия на Китай. Тоест, Пекин трябва да следва по-активна политика на отваряне, повишавайки нивото на отварянето си по западното направление, да разширява външните връзки с разположените по западните му граници държави, така че да използва пълноценно техните ресурси, и да диверсифицира каналите за безопасно снабдяване на страната с енергоносители (19).

Взаимодействието между Китай и Централна Азия в енергийната сфера: постижения и проблеми

Централна Азия, която е разположена, в "сърцето" на евразийския континент, притежава изключително богато културно наследство и природни ресурси. Регионът открай време е важен обект на геополитическата борба между световните държави. Днес Централна Азия е приоритетно направление на външната енергийна стратегия на Китай.

Взаимодействието в енергийната сфера между Китай и централноазиатските държави се основава на няколко стимулиращи го условия и на първо място на взаимното политическо доверие, като здрава основа на енергийното сътрудничество. След краха на СССР Китай беше сред първите страни, признали суверенния статут на централноазиатските държави и установи дипломатически отношения с тях. Двайсет години по-късно, Китай и съседите му от Централна Азия рационално и мирно разрешиха граничните си проблеми и въпросите на своята военна сигурност, в съответствие с принципите на взаимното доверие, равноправието и взаимната изгода. В съвременните условия, политическото доверие между Китай и централноазиатските държави достигна ново равнище и именно това заложи здравия политически фундамент за развитие и задълбочаване на двустранното и многостранното сътрудничество в енергийната сфера.

На второ място, географската близост е естествено предимство за това сътрудничество. Китай е съсед на Казахстан, Киргизстан и Таджикистан и е в непосредствена близост с Узбакистан и Туркменистан. Струва ни се важно, че това благоприятно географско предимство помага на страните-партньори да съкратят транзита на енергоносители и да понижат себестойността на енергийното сътрудничество, което може да стимулира развитието на регионалното икономическо взаимодействия между Китай и Централна Азия, като цяло. Освен това, следва да отбележим, че между Китай и централноазиатските държави съществуват транснационални религиозно-културни връзки. Така например, на китайска територия, както и в страните от Централна Азия, живеят казахи, киргизи, таджики, уйгури и други изповядващи исляма националности. Несъмнено, тези транснационални религиозно-културни връзки съдействат за развитието на социално-икономическите отношения и културния обмен, както и за сближаването на духовните светове на Китай и централноазиатските държави. Тоест, географската близост осигурява на партньорите допълнителни хуманитарни ресурси за задълбочаване на сътрудничеството в енергийната сфера.

На трето място следва да посочим взаимното допълване, като движеща сила на енергийното партньорство. Диверсификацията на направленията на енергийната стратегия е обща политическа ориентация и на Китай, и на страните от Централна Азия. Енергийното сътрудничество с държавите от региона позволява на Пекин да избегне прекалената си енергийна зависимост от Близкия Изток и от морския транзит на енергоносители, както и да диверсифицира източниците на доставка и видовете транспорт с цел максимално гарантиране енергийната сигурност на страната. От гледна точка на централноазиатските държави, диверсификацията на основните направления на износа на енергоносители им дава възможност да ограничат ролята на Русия на регионалния петролно-газов пазар и да увеличат финансовите си приходи, което пък ще им позволи да осъществят необходимите вътрешни социално-икономически реформи и да укрепят позициите си в световната политико-икономическа система. Може да се приеме, че колкото по-диверсифицирани са направленията на износа на енергоносители, с толкова по-голям енергиен суверенитет ще разполагат държавите от Централна Азия. Тоест, диверсифицираната енергийна стратегия, която реализират Китай и тези държави, до голяма, степен е обща. Тя се превръща в импулс за развитието на двустранните или многостранни партньорски отношения в енергийната сфера.

Казахстан е ключовия енергиен партньор на Китай в региона. През 1993 Китай и Казахстан официално поставиха началото на взаимодействието си в енергийната сфера. През следващите двайсет години сътрудничеството между тях непрекъснато се задълбочаваше. Ето само няколко примера, илюстриращи този процес. През 2003 85,6% от акциите на петролното находище "Актобе" станаха собственост на китайската компания CNCP, а през 2005 тя купи компанията "Петроказахстан". Но най-големият успех в енергийното сътрудничество между двете страни е изграждането на първия в китайската история транснационален петролопровод "Казахстан - Китай". Именно по него, през 2006, казахстанският петрол стигна до китайската граница. Това историческо събитие постави началото на изграждането на енергиен коридор между двете държави. През 2008 стартира вторият етап на строителните работи по тръбопровода, включващи 700-километровия участък "Конкияк - Кумкол", чрез който пуснатия в екпсплоатация в края на 2005 петролопровод "Атасу - Алашанкоу" ще бъде свързан с богатия на петрол казахстански сектор на Каспийско море. През октомври 2012 китайските и казахстански експерти осъществиха задълбочено проучване на възможностите за изграждане на южно разклонение на петролопровода "Китай - Казахстан". Според неофициалната статистика, в момента запълването на петролопровода е над 20 млн. тона годишно, което е съпоставимо с годишния добив на едно от големите китайски петролни находища (20).

Освен в петролния сектор, сътрудничеството между Китай и Казахстан се развива успешно и в газовата сфера. Така, през 2012 Китайската банка за развитие подписа с правителството в Астана договор за предоставяне на заем от 1,8 млрд. долара за изграждането на газопровода "Бейнеу - Шимкент" в Казахстан (21).

Освен Казахстан, с приоритет в енергийния "дневен ред" на Китай по отношение на Централна Азия се ползват и Узбекистан и Туркменистан. Така, през 2006 CNPC създаде, съвместно с "Узбекнефтегаз", "Лукойл" и други компании, Групата "Аралско море", която подписа договор с узбекистанското правителство за усвояване на петролно-газовите ресурси в района на въпросния воден басейн. Сред многото проекти, следва да обърнем специално внимание на Трансазиатския газопровод (Туркменистан - Узбекистан - Казахстан - Китай), чието изграждане стартира през 2007. Може да се каже, че този проект съдейства за развитието на многостранното сътрудничество между Китай, Казахстан, Узбекистан и Туркменистан и се превърна в пример за ползата от взаимодействието между страните-членки на ШОС. Газопроводът има две разклонения "А" и "В", а общата му дължина е 1833 км, като засега той е най-дългия в света. В периода до 2012 Китай е внесъл по него 21,25 млрд. куб. м природен газ (22). През октомври 2012 започна строежът на новото разклонение "С" на газопровода, което още повече ще укрепи основите на енергийното сътрудничество между Китай и централноазиатските държави.

Пред това сътрудничество обаче, съществуват и определени обективни препятствия, които заслужават по-сериозен анализ. На първо място, централноазиатските енергоносители са обект на традиционната борба между великите сили за сфери на влияние в региона. През 2011 администрацията на американския президент Обама лансира проекта за т.нар. "Нов път на коприната", чиято цел е свързването на двата региона - Централна и Южна Азия под егидата на САЩ и укрепване позициите на Вашингтон в "хартленда" на евразийското пространство. Паралелно с това, руският президент Владимир Путин също обяви свой евразийски проект (за т.нар. Евразийски съюз), целящ съхраняването на традиционното влияние на Русия в региона.

В тези два проекта енергийната тематика заема ключово място. Освен това, Япония, Индия и други големи играчи също участват активно в битката за енергоносители в региона. Тоест, стана очевидно, че Китай е изправен пред остро съперничество с другите играчи за усвояването на централноазиатските енергоносители.

На второ място, след разпадането на СССР държавите от Централни Азия се сблъскаха със сериозни заплахи и предизвикателства за регионалната сигурност (екстремизъм, сепаратизъм, тероризъм), способни да навредят на енергийната инфраструктура и да попречат на производството и транзита на петрол и газ.

На трето място, заради съветското влияние, имиджът на Китай в Централна Азия не е толкова добър, колкото биха искали в Пекин. Несъмнено съществуващата обществена индиферентност ще оказва сравнително негативно влияние върху задълбочаването на стратегическото взаимно доверие и повишаване качеството на сътрудничеството между Китай и централноазиатските държави в енергийната сфера.

Как Пекин възнамерява да стимулира енергийното сътрудничество с централноазиатските държави в обозрима перспектива

На първо място, стимулирането на енергийното сътрудничество следва да се осъществи на регионално равнище. ШОС е единствената регионална организация, която включва и Китай, и държавите от Централна Азия. Днес страните-членки на ШОС преминават през изключително важен етап от своята икономическа трансформация и структурно реформиране. При това тяхна обща стратегическа цел е постигането на всестранен просперитет, за което участниците в ШОС следва максимално да реализират интересите си чрез многостранно икономическо взаимодействие и съобразно принципа за взаимната изгода (23). В това отношение Китай трябва да акцентира върху реализацията на концепцията за "икономическо сътрудничество за всестранен просперитет", да активизира енергийния диалог и, съвместно с централноазиатските си партньори, да гарантира регионалната енергийна сигурност. Именно затова Китай предлага формирането на отворен полуофициален енергиен клуб в рамките на ШОС (24).

На второ място, енергийното сътрудничество следва да се стимулира на държавно ниво. За разлика от традиционните взаимоотношения между великите и малките държави, характерни за които са неравноправните условия при взаимодействието им, сътрудничеството между Китай и страните от Централна Азия се развива по нов модел, гарантиращ доброволния им характер и тяхната равнопоставеност, както и взаимната изгода за всички участници. Поради различни исторически и съвременни фактори Китай се отнася с уважение към традиционното регионално влияние на Русия, в политическия, културен и икономически контекст, и нейните специални интереси в централноазиатския регион. Ето защо Китай ще продължи да търси начини да балансира своите интереси в Централна Азия с тези на Москва.

На трето място, енергийното сътрудничество следва да се стимулира и на обществено равнище. Изграждайки това сътрудничество с централноазиатските държави, Китай трябва да концентрира усилията си върху строежа на инфраструктура и реалното подобряване на условията за живот на хората от региона, както и да прокарва идеята за "хармонична Централна Азия". Така например, в рамките на проекта на CNPC в Туркменистан, китайската компания създаде 15 хиляди работни места и подготви над 60 000 специалисти по управление на общинско ниво (25).

Заключение

Резюмирайки казаното по-горе, ще напомним, че зависимостта на Китай, който е един от най-големите потребители на енергоносители, от техния внос достигна 57%. В същото време, единствената на планетата свръхдържава - САЩ, контролира по един или друг начин почти 70% от общите глобални запаси на енергоносители. Стратегията за "връщане в Азия", лансирана напоследък от САЩ, влошава енергийната сигурност на Китай и увеличава рисковете за транзита на енергоносители от Африка и Близкия Изток. Диверсификацията на източниците на енергоносители е разумен стратегически избор, затова нараства значението на евразийския суперконтинент за Китай. В дневния ред на стратегията за енергийна сигурност на Пекин Централна Азия вече не играе само спомагателна роля, а се превръща в обект, имащ фундаментално стратегическо значение за него.

Бележки:

1. Paul Kennedy. The Rise and Fall of The Great Powers. Beijing, International Cultural Publishing Company, 2005. P. 439.

2. Chen Liu Qin, Xin shi ji Zhong guo Neng yuan An quan Mian lin de Tiao zhan ji qi Zhan lue Ying fu / Jue Ce ZiXun Tong Xun, 2011. № 3.

3. http://news.xinhuanet.com/2011-01/21/c_121006711.htm

4. http://finance.huanqiu.com/roll/2011-01/1436104.html

5. http://www.gov.cn/jrzg/2012-10/24/content_2250377.htm

6. Доклад на Ху Цзинтао на ХVІІІ конгрес на ККП: http://cpc.people.com.cn/n/2012/1118/c64094-

19612151.html

7. Wei Yi Ming, Zhong guo Neng yuan Bao gao (2012): Neng yuan An quan Yan jiu, Beijing: Ke xue Chu ban she, 2012. P. 1.

8. Cui Min-Xuan, Wang Jun-Sheng, Chen Yi-He, Neng yuan Lan pi shu: Zhong guo Neng yuan Fa zhan Bao gao (2012), Beijing: She hui Ke xue Wen xian Chu ban she, 2012. P. 298–299.

9. Доклад на Ху Цзинтао на ХVІІІ конгрес на ККП: http://cpc.people.com.cn/n/2012/1118/c64094-

19612151.html

10. http://www.gov.cn/zwgk/2012-08/21/content_2207867.htm

11 http://news.xinhuanet.com/newscenter/2008-06/23/content_8419548.htm

12. Cui Min-Xuan, Wang Jun-Sheng, Chen Yi-He, Neng yuan Lan pi shu: Zhong guo Neng yuan Fa zhan Bao gao (2012), Beijing: She hui Ke xue Wen xian Chu ban she, 2012. P. 298–299.

13. http://www.sdpc.gov.cn/xwfb/t20120222_462948.htm

14. http://www.moa.gov.cn/testv05/jbftcs_1/201202/t20120221_2486224.htm

15. http://www.chinanews.com/gn/2012/09-13/4179319.

16. Liu Ya-Zhou, Xi Bu Lun / Feng huang Zhou kan, 2010-08-05

17. Wang Ji-Si, “Xi jin”, Zhongguo Di yuan Zhan lue de zai Ping heng / Huan qiu Shi bao, 2012-10-17

18. http://www.moa.gov.cn/testv05/jbftcs_1/201202/t20120221_2486224.htm

19. През 2005 Китай и Казахстан подписват «Споразумение за установяване на стратегическо партньорство», а през 2012 Китай и Узбекистан приемат «Декларация за стратегическо партньорство».

20. http://www.gov.cn/jrzg/2010-01/25/content_1518935.htm

21. Китайската банка за развитие ще предостави $1,8 млрд за строежа на газопровод в Казахстан: http://mgm.gov.kz/index.php?option=com_content&view=article&id=2011%3A-18-&catid=144%3A2011-09-06-10-24-37&lang=

22. http://www.zgjrw.com/News/2012131/home/961434625000.shtml

23. Sun Zhuang-Zhi, Shang he Zuzhi Jiang you geng Qiang dong li / Ren min Ri bao hai wai ban, 2012-06-07]

24. http://news.xinhuanet.com/fortune/2012-09/04/c_112953124.htm

25. http://www.cnpc.com.cn/News/zzxw/xwzx/gcdt/201209/20120924_C221.__

* Професор, декан на Факултета по международни отношения в Пекинския педагогически университет

** Докторант в Пекинския педагогически университет

{backbutton}

На 7 декември 2013 държавният секретар по отбраната на САЩ Чък Хейгъл съобщи, че е получил уверения от афганистанския си колега Бисмила Кан Мохамади, че правителството в Кабул ще подпише споразумението за сигурност, което ще позволи на американски военнослужещи да останат в страната и след изтеглянето на контингента на Международните сили за съдействие на сигурността в Афганистан (ISAF) през 2014. Десетина дни по-късно обаче, афганистанският президент Хамид Карзаи намекна, че може да остави подписването на споразумението на своя наследник, което породи силна тревога във Вашингтон. Както е известно, през 2012 САЩ изтеглиха от Афганистан 33 хиляди свои военни, изпратени там три години по-рано за да усилят корпуса на ISAF. През 2012-2013 Великобритания също съкрати контингента си с почти 1500 души (до 8 хиляди, през март 2013), а в края на 2013 числеността му падна до 5200 души. На свой ред, през февруари 2013 президентът Обама обяви, че през следващите 12 месеца, т.е. до февруари 2014 броят на американските военни ще бъде съкратен от 64 000 до 34 000.

Ако споразумението с Кабул все пак бъде подписано, след 2014 ISAF ще се трансформират в нова мисия на НАТО "Resolute support" ("Решителна подкрепа"), в която ще бъдат ангажирани 8-12 хиляди души, като 50-60% от тях ще са американци. Официално обявените и цели са подготовката на кадри за афганистанските национални сили за сигурност и консултиране на висшия им команден състав. Отделен американски контингент (между 2 и 4 хиляди души), към който могат да се присъединят и други съюзници на САЩ, ще продължи борбата с Ал Кайда, доколкото тази с талибаните вече ще бъде изцяло отговорност на афганистанската армия. И двете групи ще бъдат командвани от американски генерали.

Тоест, Вашингтон полага много сериозни усилия за гарантиране на дългосрочното си военно присъствие в Афганистан и след 2014. Така, през май 2012, САЩ и правителството в Кабул подписаха Споразумение за дългосрочно стратегическо партньорство до 2024, което касае принципите на сътрудничеството между двете страни в сферата на сигурността и американската помощ за социалното и икономическо развитие на Афганистан.

Сега, като допълнение към него, двете страни ще подпишат отделно двустранно споразумение за сигурност, което ще представлява юридическата основа за реализацията на мисията "Решителна подкрепа" след 2014.

Както е известно, в момента стабилността в Афганистан се поддържа именно от ISAF, чиято численост е около 100 хиляди души, както и от националната армия на страната, която усилено попълва редовете си за да достигне през първите месеци на 2014 250 хиляди души. Това означава, че през миналата 2013 в афганистанската армия са влезли около 150 хиляди новобранци, чиято военна подготовка поражда много сериозни въпроси. Американските инструктори, които подготвят професионалните афганистански военни, признават, че залагайки на количеството, пренебрегват качеството на въпросната подготовка. Впрочем, по данни на ISAF, афганистанската армия всяка година губи 34,8% от личния си състав, тъй като много войници дезертират, загиват в сраженията с бунтовницити или пък напускат за да лекуват раните си, или просто защото договорът им е изтекъл.

Въпреки това, отделни райони и военни обекти постепенно преминават под контрола на афганистанските военни. До март 2014 те трябва да поемят отговорността за гарантиране на сигурността в цялата страна, макар че сраженията с талибаните продължават и в момента. Между другото, 2013 стана най-кървавата за афганистанската армия от появата в страната на силите на коалицията. Действията на талибаните са все по-агресивни, докато силите на ISAF - обратното - съзнателно ограничават участието си във военните действия, оставяйки ги на местните военни, въпреки очевидната им неподготвеност. Доказателство за това са данните за загубите в сраженията с бунтовниците - след подновяването им през март 2013, броят на убитите войници от ISAF варира между 13 и 27 души месечно, докато афганистанската армия, полицията и местните полицейски части губят всяка седмица по 100 души убити и около 300 ранени. Днес броят на загиналите афганистански военни трикратно надхвърля общите загуби на националната армия и ISAF през 2010 и 2011, когато загинаха най-много американци. Неслучайно властите в Кабул спряха да съобщават броя на жертвите за да не ерозират моралния дух на войската. Мнозина висши офицери от ISAF пък са убедени, че имайки предвид сегашното ниво на загубите, афганистанската армия едва ли ще удържи дълго време срещу талибаните.

Впрочем, управляващите в Кабул също не вярват в това, както не са сигурни и, дали значителна част от афганистанските военни няма да минат на страната на Движението "Талибан". Да не забравяме, че в страната се води гражданска война и съществуват множество, останали незасегнати от чуждестранното военно присъствие фактори. Правителството на Афганистан разглежда преките преговори между Вашингтон и талибаните, в които то не участва, като заплаха за суверенитета на държавата, докато за американците тези преговори са "един от най-добрите начини за прекратяване на насилието в страната". Не бива да изключваме възможността талибаните да се включат в насрочените за април 2014 президентски избори. Конституцията не позволява на сегашния държавен глава Хамид Карзаи да получи трети пореден мандат, а поне засега не се очертава очевиден фаворит за поста му.

Впрочем Карзай не изключва възможността сам да стартира пряк диалог с водачите на талибаните, които също като него са пущуни и мюсюлмани-сунити. Присъствието на частите на ISAF беше пречка за това, но пък му гарантира два президентски мандата. Сега ситуацията се променя и Карзай се готви да напусне поста си, едновременно с изтеглянето на чуждия военен контингент от Афганистан.

Параметрите на споразумението с Кабул

В момента американците харчат за контингента си в Афганистан до 12 млн. долара дневно. Както посочва бившия посланик на САЩ в Кабул Роналд Нюман, по-нататъшните разходи ще зависят от мащабите на остатъчното им военно присъствие, но едва ли ще паднат под 5 млрд. долара годишно, без да броим разходите по издръжката на дипломатическата мисия. Що се отнася до разходите за афганистанските национални сили за сигурност, през 2014 САЩ и съюзниците им (включително и България) ще трябва да платят за тях 7,7 млрд. долара, докато разходите на Кабул за целта няма да надхвърлят 2 млрд.

Междувременно правителството на Карзаи затъва все по-дълбоко в тресавището на корупцията и безумното разточителство. В публикувания през февруари 2013 доклад на ООН се посочва, че през 2012 афганистанците са дали за подкупи на местните чиновници 3,9 млрд. долара, а разходите на чуждестранните компании за същата цел (под формата на глоби и заплащане на "помощта" при спечелване на търговете) са надхвърлили 1 млрд. долара. Впрочем, мнозина във Вашингтон смятат, че тези пари са отишли на вятъра.

Признанието на Карзай за наличието на мащабна корупция в страната само задълбочава критиките срещу Обама. През последните десетина години САЩ са изразходвали за войните в Ирак и Афганистан над трилион долара, т.е. от 2001 насам американците данъкоплатци плащат за целта по 11 млн. долара на час. Логиката на действията на Вашингтон е трудна за разбиране, тъй като единственият реален резултат от похарчените стотици милиарди долари и дадените няколко хиляди жертви е ликвидирането на водача на Ал Кайда Осама бин Ладен. Всички други предварително поставени цели не бяха постигнати, затова не е чудно, че недоволството в американското общество е огромно.

По-нататъшното финансиране на управляващите в Кабул окончателно загуби смисъла си за Вашингтон, но това съвсем не означава, че то ще бъде прекратено. Освен това, изтеглянето на личния състав и огромното количество военна техника от Афганистан вероятно ще се окаже най-скъпоструващата и сложна логистична операция в историята на американската армия. Британците вече определиха евакуацията на собствения си контингент за "операцията на века", а да не забравяме, че трябва да изтеглят само 9 хиляди души, докато САЩ - цели 60 хиляди, както и огромно количество оръжие и военна техника. Тоест, изтеглянето от Афганистан ще бъде много по-сложно, в сравнение с това от Ирак.

Афганистан няма излаз на море, така че за целта съществуват само няколко алтернативни маршрути: с камиони към пакистанското пристанище Карачи, с железница през Узбекистан, Казахстан и Русия или по въздух до някоя от съюзните на САЩ държави в Персийския залив. Въпреки общото съкращаване на бюджетните разходи, американският Департамент по отбраната планира да похарчи за изтеглянето на армията от Афганистан през 2014 около 80 млрд. долара. Поне така се твърди в проекта за допълнителните разходи на Пентагона, който военните представиха пред Конгреса на САЩ. В тази връзка ще напомня, че през финансовата 2013, която приключи на 30 септември, бюджетните разходи на Пентагона не трябваше да надхвърлят 37 млрд. долара, т.е. излиза, че само за реализацията на т.нар. "нулев вариант" през 2014 ще са необходими два пъти повече средства, което дава основание да прогнозираме удължаване на срока за окончателното изтегляне на американския военен контингент. Подобен сценарий със сигурност устройва не само правителството на Афганистан, но и тези на съседните държави, които се опасяват най-много от очаквания ръст на нестабилността в страната.

Най-голяма тревога у тях обаче поражда вероятното връщане на власт в Кабул на талибаните. Както вече споменах, президентът Карзай твърди, че като суверенна държава Афганистан следва сам да определя съдбата си, включително що се отнася до участието на Движението "Талибан" в управлението. Тоест, той не изглежда притеснен, че след изтеглянето на частите на ISAF талибаните отново могат да се върнат на политическата сцена. Впрочем, както отбелязват мнозина анализатори, подобна самооувереност демонстрираха и водачите на моджехидините, поели властта в страната след изтеглянето на съветските войски и последвалото падане на прокомунистическия режим, които позволиха на талибаните да превърнат Афганистан в основна база на международния тероризъм. Тоест, те очевидно нямаха политическа воля да използват толкова трудно възстановената независимост в интерес на самите афганистанци.

Сега Карзаи повтаря същата грешка, продължавайки да настоява, че правителството му е готово само да поеме цялата отговорност за бъдещето на Афганистан. На практика, сегашното афганистанско ръководство, а заедно с него САЩ и НАТО, вкарват страната в непрогнозируама ситуация. На този фон, готовността на Вашингтон и Северноатлантическия алианс да продължат ангажиментите си в Афганистан, в рамките на подготвящата се операция "Решителна подкрепа" (чиито смисъл е прехвърлянето на отговорността за резултата от въоръжената борба с талибаните върху афганистанската армия и полиция) на бива да ни заблуждава. Същото се отнася и за твърденията на представители на НАТО, че в момента Кабул осъществява самостоятелно 90% от военните операции на територията на страната, което  не е доказателство за стабилността на марионетното проамериканско управление. Очевидно нереалистични са и оценките на командването на ISAF, че правителствените войски се ползват с много голяма подкрепа сред населението.

Шансовете на Движението "Талибан"

Твърденията на някои западни анализатори, че Движението "Талибан" се ползва с подкрепата на незначителна част от населението, на фона на продължаващата 12 години война, звучи като нескопосан пропаганден опит за прикриване провала на военната операция на САЩ. Всъщност, въпросът, дали изтеглянето на корпуса на ISAF ще бъде пълно, или НАТО ще се ограничи с преформатирането на контингента си в Афганистан в рамките на операцията "Решителна подкрепа", има смисъм само при наличието на пълна яснота относно позицията на САЩ и правителството на Карзаи към възможността за връщането на талибаните в политиката. Тоест, настъпва моментът на истината. САЩ и НАТО трябва да представят на световната общност своеобразен отчет за 12-годишното си военно присъствие в Афганистан. Твърденията, че основното постижение на стохилядния чуждестранен корпус през този период е било унищожаването на инфраструктурата на Ал Кайда не могат да се приемат сериозно. Истината е, че Афганистан е изправен пред перспективата отново да се превърне в държава на талибаните.

Последните се подкрепят от Пакистан, който, както е известно, е родината на тяхното движение. Исламабад продължава да има интерес в Кабул да управлява приятелски настроеното към него Движение "Талибан". В тази връзка ще напомня, че през петгодишното си управление водачите на талибаните не можаха да поставят под контрол всички части на страната, но основните лостове на властта бяха в техни ръце, а това означава - в ръцете на Исламабад. По онова време, режимът на талибаните беше признат само от Саудитска Арабия, ОАЕ и Пакистан, които не са се отказали от тези си позиции и днес.

Финансирането на талибаните по линия на пакистанското Междуведомствено разузнаване (ISI), което често не се контролира от правителството, не е спирало през всичките тези години. Движението "Талибан" е единствения ефективен инструмент на Исламабад в усилията му да влияе върху афганистанската политика и пакистанския елит със сигурност няма да се откаже от него. Пакистанците ще се опитат да върнат талибаните на власт в хода на лансирания от тях процес на помирение, "доминираща роля в който трябва да играе афганистанския народ", т.е. на предстоящите избори. Логиката на пакистанския подход се основава на численото превъзходство на пущуните като основна народност в Афганистан. Талибаните пък са най-вече пущунско движение. Елементарните сметки показват, че при максимална мобилизация те биха могли да наложат своя кандидат на президентските избори през 2014, които при всички случаи ще бъдат най-важното политическо събитие за страната.

Сегашният държавен глава Хамид Карзаи също не изключва издигането на кандидат-президент от средите на талибаните, както и възможността именно той да заеме поста му след изборите през април. Говори се дори, че това може да бъде основателят на Движението "Талибан" Мохамед Омар, с когото Карзаи е склонен да сътрудничи, ако талибаните се откажат от въоръжената борба. Всъщност, още преди време в някои медии се появиха съобщения, че талибаните водят тайни преговори с правителството, при това не някъде в чужбина, а в столицата Кабул, което говори, че те се подкрепят и от САЩ. В навечерието на изтеглянето на чуждестранния корпус позициите на молла Омар непрекъснато укрепват, а самият той е уверен в слабостта на сегашното правителство. Тъкмо поради това, водачите на талибаните не се отказват от намерението отново да поемат властта в Афганистан и да възстановят т.нар. "ислямски емират". Не бива да има каквито и да било съмнения, че те възнамеряват да упражнят влияние върху политическото урегулиране на вътрешния конфликт в страната, при това с откровено силови средства.

Наистина, досега Движението "Талибан" не е обявило официално, че ще участва в изборите, което не пречи на мнозина да прогнозират, че ако молла Омар издигне кандидатурата си победата му е гарантирана. Талибаните имат голям брой фанатични привърженици сред афганистанските избиратели. В същото време, изборът между талибаните и привържениците на сегашния проамерикански президент Карзай вече не е без алтернатива, тъй като на политическата сцена излязоха и други ислямистки сили, които не са толкова тясно свързани с Исламабад и изглеждат по-малко радикални от талибаните.

Сред тях следва да посочим Абдул Расул Саяф, който е пущун от провинция Пагман и потомствен теолог. Той е сред най-авторитетните ислямски политици в Афганистан, при това има дълъг опит като командир на моджехидините от "Ислямския съюз за освобождение на Афганистан" по време на съветската окупация. През февруари 1989 той стана първия премиер в преходното правителство на моджахедините, а по-късно се сближи с афганистанските ислямистки лидери Бурханудин Рабани и Гулбедин Хекматияр. Саяф винаги е бил противник на Движението "Талибан" и участваше в сраженията с него заедно със Северния алианс, а след навлизането на чуждестранния корпус през 2001 застана на страната на САЩ и подкрепи кандидатурата на Карзай на президентските избори.

Преди да се регистрира за участие в изборите през април 2014 Саяф беше редови депутат в долната камара на афганистанския парламент, но продължаваше да се смята за един от най-консервативните и авторитетни местни имами. Това се потвърждава от факта, че за негов първи вицепрезидент се кандидатира известният военен лидер Исмаил Хан, който от десетилетия насам контролира граничещите с Иран западни афганистански провинции, чиито център е град Херат. Кандидат за поста втори вицепрезидент на Саяф пък е сенаторът Абдулахад Ирфан, председател на законодателния комитет на горната палата на афганистанския парламент и ръководител на Комитета за национално единство на Афганистан.

Този своеобразен триумвират спокойно би могъл да се конкурира с Движението "Талибан", особено предвид религиозния авторитет на пущуна Саяф и тесните му връзки с ислямистките групировки както в Афганистан, така и извън него. Към това трябва да прибавим репутацията на Исмаил Хан като военен лидер и реалното му влияние в западните провинции на страната, както и популярността сред младите афганци на "модерния теолог" Абдулахад Ирфан, който не споделя визията на талибаните за необходимостта от щателна регламентация на живота на всички граждани съобразно обществения морал от времето на пророка Мохамед. Да не забравяме, че навремето талибаните забраняваха на жените дори да излизат от къщите си, а днес над два милиона млади афганки могат да ходят на училище, над 300 000 деца ползват мрежата Фейсбук, а младите хора под 25 години са 70% от населението на страната. Разбира се, всичко това би имало някакво значение, само ако изборите са наистина демократични и честни.

Ако Саяф спечели изборите през април 2014, формиралият се около него алианс, възнамерява да укрепва връзките с държавите от НАТО, тъй като "те подкрепиха Афганистан в труден период от историята му". Самият Саяф обещава, че ще гарантира равни права в процеса на национално помирение и необходимото уважение към живеещите в страната етнически малцинства - таджики, узбеки и хазарейци, чиито шансове да прокарат свой кандидат за държавен глава никога не са били големи. Този път обаче, сред кандидатите за президент на страната е и бившият водач на Северния алианс Абдула Абдула. Впрочем, не може да се изключва Абдула и Саяф да се споразумеят за съвместно противопоставяне на талибаните, тъй като последните никога не са били склонни да делят властта с представителите на етническите малцинства от северните провинции, а от друга страна днес единството на Афганистан вече не е възможно без да се отчитат интересите на националните и религиозни малцинства. Ако подобно споразумение действително бъде постигнато, можем да очакваме, че избирателите на Северния съюз могат да подкрепят Саяф, ако междувременно не се появят други сериозни претенденти за президентския пост. Впрочем, сред кандидатите за поста държавен глава се спрягат и външният министър Залмай Расул, либералният политик Ашраф Гани и дори братът на сегашния президент Каюм Карзай. Шансовете за успех на всички тях до голяма степен са свързани с това, кои ще са основните им "спонсори" (включително и най-вече тези от чужбина).

Между другото, във Вашингтон не изключват възможността да успеят да извлекат определени стратегически изгоди, дори ако предстоящото изтегляне на частите на НАТО от Афганистан доведе до развитие на ситуацията по "сирийския сценарий". Както е известно, "контролираният хаос" е изпитано средства на американските стратези. Евентуална гражданска война в Афганистан би позволила на САЩ да влияят върху ситуацията в Синцзян-Уйгурския автономен район на Китай, да поддържат напрежението по границата с Иран, както и да изострят отношенията между Индия и Пакистан. Освен това, те ще разполагат с плацдарм за оказване натиск върху Централна Азия. Накрая, след 2014 Афганистан вероятно ще се превърне в един от основните проблеми на сигурността на Русия.

Проблемът с афганистанския наркотрафик

Бързо деградиращата политическа и икономическа ситуация в Афганистан съвсем пряко влияе върху развитието на местния наркобизнес и производството на наркотици в страната. За съжаление, предприеманите от Министерството за борба с наркотиците мерки, както и подкрепата от страна на международните организации и най-вече на Службата по наркотиците и престъпността на ООН (UNODC), не носят осезаеми резултати по отношение производството на опиумен мак и хероин в Афганистан. Производството и нелегалният трафик на наркотици достигнаха такива мащаби, че вече застрашават сигурността на целия централноазиатски регион. Още по-опасно пък е, че афганистанският наркотрафик е тясно свързан с финансирането на международния тероризъм.

Впрочем, проблемът с производството на наркотици е достатъчно остър и за самия Афганистан, 2,5% от чието възрастно население са наркозависими, което е сред най-високите показатели в света.

По данни на UNODC, през 2012 площите, на които се отлежда опиумен мак, са нараснали с 18%, достигайки 154 хиляди хектара (131 хиляди ха, през 2011). Основното количество наркотици (95%) се произвежда в 9-те най-несигурни южни и западни провинции на Афганистан, включително Хелманд, Кандахар, Урузган, Фарах, Херат, Нимруз и Забул, което говори за пряка връзка между наркопроизводството и проблемите на сигурността. Най-много наркотици продължават да се произвеждат в провинция Хелманд, като през 2012 площите, засети с опиумен мак в нея са нараснали почти с 12 хиляди ха. Само в община Сангин на въпросната провинция функционират около 150 мобилни нарколаборатории, произвеждащи до 60 кг хероин дневно. Налице е значителен ръст на наркопроизводството и в Източен Афганистан и най-вече в провинциите Кунар, Нангархар и Бадахшан.

Заради появата на паразити по посевите, през 2012 производството на опиумен мак падна, в сравнение с 2011, от 5800 до 3600 тона. Независимо от това, експортната стойност на афганистанския опиум през 2012 достигна 1,94 млрд. долара, което се равнява на 10% от целия БВП на страната. Основната причина за ръста на площите, засети с опиумен мак, бяха спекулациите с дефицита на наркотици на европейските пазари, както и сравнително високите цени на изкупуване на опиума на вътрешния пазар, които, макар да бяха по-ниски от цените през 2010 и 2011 например, значително надвишаваха тези в периода 2005-2009. Освен това наркотрафикантите отделиха значителни средства за фермерите, отглеждащи опиумен мак, да не говорим, че им дават възможност да не връщат заемите при лоша реколта или ако посевите бъдат унищожени по време на кампаниите по изкореняване на маковите насаждения през 2013, а да ги изплатят през следващите години.

По данни на афганистанското Министерство за борба с наркотиците, през 2012 са били унищожени 9672 ха макови насаждения, което е със 154% повече, отколкото през цялата 2011, когато в същите провинции бяха унищожени насаждения на площ 3810 ха. В същото време обаче, в провинция Гор, където до този момент нямаше големи макови насаждения, те отново започнаха да нарастват. Тоест, броят на афганистанските провинции, където се отглежда опиумен мак, въобще не е намаляло, като в момента те са 17.

По данни на UNODC, афганистанските власти конфискуват под 2% от произвежданите в страната наркотици, в чието производство са ангажирани 5% от населението на страната, а броят на наркозависимите надхвърля 1 млн. души. Опасна тенденция за съседните държави, както впрочем и за Европа и Русия е, че нарастват обемите на наркотрафика през северните граници на Афганистан. Според Министерството за борба с наркотиците, всяка година от страната към Централна Азия се изнасят над 95 тона хероин, а годишният приход на наркотрафикантите се равнява на 67 млрд. долара. Част  тях отиват за финансиране на терористичните ислямистки формации, включително действащите на територията на Узбекистан, Таджикистан или китайската провинция Синцзян.

UNODC редовно осъществява и мониторинг на ситуацията с насажденията на канабис и производството на канабис и канабисова смола в Афганистан. По данни на службата, производство на коноп се осъществява в 17 от 34-те провинции на страната. По-голямата част от канабисовата смола, която се консумира в Европа, традиционно се доставя от Мароко (и от Северна Африка, като цяло), но последните данни сочат за ръст в производството на канабис в Афганистан. Високите добиви на афганистанския канабис (128 кг на хектар, в сравнение със само 40 кг в Мароко) превръща Афганистан в един от ключовите производители на канабис в света. Култивирането на канабис се превърна в печеливш бизнес в страната, като приходите от него надминават дори тези от опиумния мак (средният брутен доход на домакинство, отглеждащо канабис достига 9000 долара, докато този от опиумния мак - 4900 долара).

И през миналата 2013 афганистанското Министерство за борба с наркотиците продължи да полага усилия за залавяне на наркотици и прекурсори. В осъществяването на подобни специални операции, както и в унищожаването на насажденията, складовете и нарколабораториите активно се включиха и поделенията на националната армия и полиция, известен принос имаха и частите на ISAF. Истината обаче, че действията на последните не са особено ефективни. На практика, те се отклоняват от активно участие в операциите срещу наркопроизводството и наркотрафика под предлог, че охраняващите местните наркобарони въоръжени групировки след това атакуват военните бази и конвоите на НАТО. Нещо повече, някои офицери от ISAF също се оказват забъркани в наркобизнеса, включително предоставяйки транспортни хеликоптери за прехвърляне на наркотици в близост до границата с Иран и централноазиатските държави. Налице е и значителен ръст в броя на нападенията, осъществени от местни фермери и представители на различни воъоръжени групировки срещу части на армията и полицията, участващи в кампаниите за унищожаване на маковите насаждения.

Според високопоставен чиновник на афганистанското Министерство за

борба с наркотиците, въпреки всички усилия за борба с наркотрафикантите и осигуряване на алтернативни възможности за препитание на фермерите, през миналата 2013 площта на незаконните насаждения с опиумен мак е нараснала с 3 хиляди ха, достигайки 157 хиляди ха.

В момента, на територията на Афганистан се намират 2/3 от всички насаждения с опиумен мак в света. 95% от опиума се отглежда в 9 провинции в Южен и Западен Афганистан, като само в провинция Хелманд площта на тези насаждеия е 75 176 ха, т.е. 49% от целия, отглеждан в Афганистан опиумен мак. В доклада на UNODC се отбелязват известни успехи в ограничаване обема на насажденията в онези райони на Хелманд, където британците стартираха програмата "Продоволствена зона". Като цяло обаче, отглеждането на опиумен мак в провинцията е нараснало с 19%. На свой ред, САЩ се опитват да отчетат грешките на британските си съюзници, стартирайки в края на 2013 подобна програма в провинция Кандахар, на стойност 20 млн. долара.

През април 2013 UNODC публикува доклад за производството на наркотици в Афганистан, в който прогнозира ръст на насажденията с опиумен мак в южните и западните провинции на страната и, в частност, в Хелманд и Фарах. Очертава се тенденция за увеличаване на маковите насаждения и в Северен Афганистан, особено в провинциите Бадахшан, Балх, Тарар и Фаряб. Последните три очевидно ще загубят статута си на "зони свободни от наркотици", в резултат от което броят на провинциите, където не се отглеждат наркотици ще намалее от 17 до 14.

През май 2013 Министерството за борба с наркотиците организира в Кабул семинар, посветен на старта на преразгледаната Национална стратегия срещу наркотиците за периода 2012-2016. Коментирайки стратегията, министър Зорар Ахмад Мокбел подчерта, че в нея се акцентира върху предоставявено на алтернативни възможности за селяните, отглеждащи опиумен мак, гарантиране на реда, рехабилитация на наркозависимите и ограничаване търсенето на наркотици. На свой ред, зам. министърът на отбраната генерал Ахмади отбеляза, че след изтеглянето на чуждестранните части, възможностите на полицията за борба с наркотрафика значително ще намалеят. Според него, успехите в нейната дейност са свързани с оказваната и техническа и разузнавателна помощ от корпуса на ISAF, а без подкрепа от въздуха осъществяването на специални операции в най-опасните райони на страната няма да е ефективно. Така, по време на проведената през май 2013 в провинция Бадахшан операция, афганистанската полиция за борба с наркотиците, използвайки данни, предоставени и от руската Федерална служба за контрол на наркотиците и техническата подкрепа на Агенцията за борба с наркотиците на САЩ, успя да унищожи 7 нарколаборатории и да конфискува 24 кг хероин. Това разбира се е само капка в морето. При всички случаи, след изтеглянето на ISAF, ще се наложи централноазиатските държави и Русия да положат далеч по-сериозни усилия за да предотвратят резкия ръст на афганистанския наркотрафик през своята територия.

Реакцията на централноазиатските държави и Русия

Ето защо, съвместно с партньорите си от Организацията на Договора за колективна сигурност (ОДКС), Русия се стреми да прокара осъществяването на някои важни мерки, които обаче могат да се окажат закъснели. Така, в края на октомври 2013 в Сочи беше проведена (преди предварително обявената дата) среща на върха на ОДКС, на която държавните глави на Армения, Беларус, Казахстан, Киргизстан, Русия и Таджикистан се заеха с организацията на практическото си взаимодействие във връзка със случващото се в Афганистан.

Междувременно, на 1 октомври 2013 парламентът на Таджикистан ратифицира споразумението за разполагането на територията на страната на 201-ва руска военна база. Въпросното споразумение, което беше подписано през октомври 2012 от президентите на Русия и Таджикистан, предвижда, че тази база ще бъде дислоцирана в Таджикистан поне до 2042 за да гарантира защитата на интересите на двете държави в тясно сътрудничество с местните въоръжени сили. Веднага след това руснаците започнаха да реализират обещанието си да предоставят на централноазиатската държава военна помощ на стойност 200 млн. долара. Таджикистанските въоръжени сили ще получат безвъзмездно руски самолети и хеликоптери, както и голямо количество друга военна техника.

Според повечето експерти от региона обаче, това не е достатъчно, затова те препоръчват разполагането на руски граничари по границата между Афганистан и Таджикистан, която е дълга почти 1500 км и се охранява от едва 16 хиляди таджикски граничари, които не могат да се справят с потоците бежанци, наркотрафика и натиска на екстремистките групировки. Както е известно, руските гранични части се изтеглиха от района преди осем години, като оставиха там само оперативна група от няколко десетки офицери. Оттогава насам обаче ситуацията рязко се влоши. Ето защо, на последната среща на държавите от ОДКС в Сочи през септември 2013 президентът на Таджикистан Емомали Рахмонов призова за съвместни действия по усилване защитата на границата с Афганистан. Според генералния секретар на ОДКС Николай Бордюжа обаче, в момента Таджикистан се нуждае най-вече от помощ в подготовката на граничните си войски и оборудване на контролно-пропускателните пунктове.

В подготвящото се споразумение за партньорство между САЩ и Афганистан се предвижда след изтеглянето на международния контингент американците да запазят достъпа си до девет бази на афганистанска територия в случай на рязко влошаване на ситуацията и необходимост от спешна помощ за правителствените части. Това са базите в Кабул, Мазари Шариф, Джалалабад, Гардез, в провинциите Кандахар, Гилменд и Херат, както и военновъздушната база Баграм. В този списък липсва граничният с Таджикистан град Кундуз, който през ноември 2013 беше предаден под контрола на афганистанската армия. През последните десет години тази база се контролираше от германския контингент в ISAF, като през нея досега са минали 20 000 войници на Бундесвера. Впрочем, тук е мястото да напомня, че от края на Втората световна война насам най-много немски военни за загинали именно в Афганистан.

Що се отнася до Киргизстан, местните власти разчитат на споразумението с Русия за базата Кант, според което руските военни ще останат на територията на страната поне още двайсет години. Москва обяви, че възнамерява да разшири базата, превръщайки я в своеобразен преден пост на ОДКС в Централна Азия. В момента там са разположени бомбардировачи Су-24, щурмови самолети Су-25, изтребители Су-27СМ, както и бойни хеликоптери. Между другото, ведната след срещата на ОДКС в Сочи през септември 2013, стартираха съвместни военни учения на части от Русия, Киргизстан и Таджикистан.

В контекста на заплахите, свързани с очакваната активизация на екстремистките и терористични организации в Афганистан, си струва да напомя, че в миналото именно от територията на Киргизстан в съседен Узбекистан (и най-вече във Ферганската долина) проникваха отряди на Ислямското движение на Узбекистан. Афганистанският наркотрафик също преминава предимно през Киргизстан и, в по-малка степен, през Таджикистан.

На свой ред, Казахстан подкрепя мерките за укрепване на таджикско-афганистанската гроница и засилване на руското военно присъствие в Киргизстан и оценява предприеманите в момента мерки като жизненоважни за ОДКС. Въпреки че тази страна е сравнително по-отдалечена от Афганистан, в Астана също се тревожат от перспективата за дестабилизация на Централна Азия след 2014. Сред приоритетите на военната стратегия на Казахстан е колективната защита на въздушното пространство на региона, по-нататъшното укрепване на въоръжените сили на ОДКС и засилване на борбата срещу афганистанския наркотрафик. Макар че през последните двайсетина години на територията на Казахстан нямаше сериозни конфликти, през целия този период съседният му Узбекистан (който, между другото, напусна ОДКС през 2012) бе постоянна мишена на терористите. Както е известно, между двете страни има договор за стратегическо партньорство, макар че Казахстан е член на ОДКС, докато Узбекистан се опитва да установи по-тясно партньорство със САЩ.

Доскоро изглеждаше, че отношенията между Узбекистан и Вашингтон са трайно влошени. Така, Белият дом осъди остро действията на управляващите срещу опозицията в Андиджан през 2005, а окончателното прекъсване на връзките между Вашингтон и Ташкент изглеждаше само въпрос на време. Днес обаче, САЩ не само "реабилитираха" узбекистанския диктатор Ислам Каримов, но и не изключват възможността да разположат част от изтеглящия се от Афганистан контингент именно на територията на Узбекистан. Напоследък декларациите за "демократичните ценности" и съобщенията за нарушаването на човешките права и преследването на опозицията в Узбекистан отстъпват пред стремежа на Вашингтон да остане в Централна Азия. Залагайки на Узбекистан, САЩ не просто се опитват да създадат плацдарм, от който да продължат да проектират влиянието си върху Афганистан, но и да ерозират интеграционните процеси между централноазиатските държави и Русия. Очевидно, излизането на Ташкент от ОДКС ще бъде компенсирано с американски гаранции и оръжие. Фактът, че в Европа и САЩ е наложено ембарго върху доставките на оръжие за Узбекистан не попречи на управляващите в Ташкент да поискат от НАТО да им предостави (след изтеглянето си от Афганистан) част от своята военна техника и въоръжение. Освен това те разчитат с американска помощ да заздравят влиянието си над живеещите в Северен Афганистан етнически узбеки. Впрочем, Узбекистан веднъж вече се опита да играе ролята на "ключов американски съюзник" в Централна Азия (в периода 1999-2006, когато страната отново беше извън ОДКС), макар и без особен успех, затова е трудно да се каже колко ще продължи вторият му опит в тази посока.

Между другото, редица руски експерти посочват, че прокрадващите се намеци, че изтеглянето на контингента на ISAF от Афганистан може да стартира още преди  началото на "сезона на бойните действия", т.е. през пролетта на 2014, целят да бъдат сондирани намеренията на Москва по отношение на Афганистан. Впрочем, съвсем скоро (т.е. още преди пълното изтегляне на ISAF) от Афганистан в Централна Азия могат да започнат да проникват различни екстремистки и откровено терористични въоръжени групировки. Примерът с Кения, където активно действат ислямистки терористи от съседна Сомалия, показва, че става дума не за отделни инциденти, а за очевидна тенденция. В този смисъл, Афганистан, на който американското военно присъствие не донесе нищо добро (както горчиво призна наскоро и президентът Карзаи), е сред най-уязвимите държави на планетата. В тези условия, мнозина както в Централна Азия, така и в самата Русия, призовават Москва да поеме геополитическата мисия да се противопостави в зоните по южната си периферия на опасния не само за нея американския сценарий за насаждане на т.нар. "управляван хаос" в целия Голям Близък Изток.

* Българско геополитическо дружество

{backbutton}

Въпреки клишето, че историята се повтаря, точно историята сочи, че това никога не се случва. Подобна констатация е валидна и за новата роля на Турция в началото на ХХІ век. Какво се случва с тази страна за нас българите не е въпрос само на любопитство или предмет на специализиран научен интерес. Това е особено важно в условията на продължаващо ерозиране на българското общество през последните 20 години, което се осъществява успоредно с протичащата драматична трансформация на югоизток от нас. Накратко, там се заражда нов полюс на регионална сила. Единият вариант е да си затваряме очите пред случващото се. Другият е да видим реалността и да се подготвим за нея.

Общият геополитически статут на Турция в близкото бъдеще ще бъде функция от действието и интерференцията на три мащабни процеса:

- Течащата геополитическа трансформация на страната, изразяваща се в ключовата промяна на нейния статус от периферно звено в регионален център на силата със собствена периферия. В момента Турция се намира в междинната фаза на този процес;

- Извършва се болезнена социалносистемна промяна на турското общество, бележеща напускане на социалната матрица на кемалисткия лаицистки модел на модернизация и придвижване към един, условно наречен, „неоислямски модел”, представляващ опит за синтез между модернизационния импулс и ислямския цивилизационен код. В момента страната се намира в най-критичната точка на това движение, поради принципната несъвместимост на обществените сили, гравитиращи около двете основни оси;

- Мащабната цялостна преконфигурация на района на Близкия и Среден Изток, свързана най-вече с новото стратегическо препозициониране и приоритети на САЩ, генериращо геополитически силов вакуум там.

Завръща ли се империята?

За мнозина турският икономически и политически възход представлява реализация, под нова форма, на старите паносмански аспирации. Такива действително не липсват, но историческите обстоятелства са коренно променени. И това се отнася както за статуса на турското общество, неговия потенциал и интереси, така и за геополитическото позициониране на Турция. Последното се определя от два ключови фактора: елиминирането на блоковото противопоставяне от ерата на студената война (междувременно заменено с нови разделителни линии) и внушителната турска обществена промяна, водеща до превръщането на страната в регионален център на силата. Тези процеси налагат изоставяне на доминиращите представи за ролята на Турция в началото на ХХІ век. Поне доскоро се смяташе, че тя е важен, но несамостоятелен фактор в нечий чужд геополитически и цивилизационен проект. Което означава, че на Турция се отказваше възможността да бъде субект на собствената си история. Това в значителна степен бе вярно за постимперския период и за периода на студената война, когато в политически и военен план Турция бе ключов елемент в стратегията за „сдържане” на Съветския съюз в района на Балканите, Близкия Изток и Кавказ. Понастоящем обаче, този подход не съответства на реалностите. В последната си книга „Strategic Vision: America and the Crisis of Global Power” Збигнев Бжежински изрично подчертава фундаменталната роля на Турция през ХХІ век, особено за района на Близкия и Среден Изток, но отново като съставна част от един „голям” Запад. Т.е. за „големия” Запад Турция си остава инструмент на западната стратегия за контрол и баланс на силите в региона. Този контрол обаче се осъществява по нов стратегически сценарий и под нови форми: чрез имплементиране и подпомагане на политическия ислям, разрушаване на светските режими в региона и геополитическо преконфигуриране на т.нар. „Голям Близък Изток”, от Маракеш до Тян Шан. На Турция бе отредено да бъде „страна-надзорник” и ключов фактор на този процес на терена. Предполагаше се, че е налице обективно съвпадение между глобалния западен интерес и интересите на локалната сила Турция.

Реалността обаче е различна: страната постепенно се трансформира в самостоятелен геополитически и цивилизационен център със собствени интереси и поведение. Накратко, това е център, който ще се опита да съчетае: във външен план тюркския и панислямски вектори, базирани във вътрешен план върху пълен капиталистически либерализъм в икономиката и относителен неоислямски консерватизъм в политиката. Желаната перспектива на този процес е превръщането на Турция в самостоятелно геополитическо ядро, т.е. трансформирането й от периферия в ядро със собствена периферия. Тази стратегическа цел е интелектуално опакована в Доктрината Давутоглу под формата на „стратегическа дълбочина” на новата турска външна политика. Процесът е противоречив, болезнен и най-вече – обратим, тъй като сега Турция се намира в най-уязвимата точка на тази траектория - точката на бифуркация, което ще рече, че и най-пренебрежимият на пръв поглед вътрешен или външен фактор, може да наклони везната в едната или в другата посока.

Понастоящем страната описва сложно геополитическо движение: тя напуска периферния си статус по отношение на западния проект, но не разполага с нужния ресурс и тежест, за да се трансформира в самостоятелен полюс на геополитическа сила. Това предопределя относителната амбивалентност и само на пръв поглед привидна непоследователност на нейното поведение през последните години - от една страна тече процес на критична преоценка на доскорошните геополитически обвързаности, което не й пречи да използва целия арсенал на западния алианс, когато това се налага, и същевременно да търси и експлоатира всякакви нови геополитически възможности и афилиации, дори с центрове и субекти с противоположни интереси.

Турската геополитическа трансформация, от периферен статус в регионален център на силата, се осъществява в контекста на поне три успоредно течащи процеса: трансформиране ролята на САЩ в района на Близкия и Среден Изток и Балканите и преешалониране на американския стратегически интерес в района на Пасифика, набиращият скорост процес на военнополитическа и икономическа интеграция около Русия – Евразийският съюз и кризата на Европейския интеграционен проект. Тези процеси предопределят както динамиката и реалните възможности на турската геополитическа трансформация, така и твърдите лимити на този процес във времето и пространството.

Понастоящем в Турция се реализира специфичен социален експеримент: свързването на едно ислямско, по генезиса си, общество с последните достижения на модерността. С кемализма в познатия му вид е свършено. Той все още намира много солидна социална опора във военния, административния и политическия елит, но вече не е така популярен сред широките маси. За разлика от кемализма, който е прагматична етатистка идеология на разнородни секуларистки елити, целящи уестърнизиране и модернизиране на бившето османско общество чрез модернизация „отгоре”, реализирана от свръхмощната държава и нейният военен и административен корпус, ролята на исляма в модерна Турция е далеч по-амбивалентна. Преди всичко, погледнато в историческа перспектива, въпреки теократичния й характер Османската империя никога не е била държава, в която религията и ислямските улеми са играли доминираща роля, каквато е историята на съседен Сефевидски Иран например. Ето защо ислямът и ислямската религиозна върхушка винаги са били под контрола на имперския военно-административен елит, който ги е използвал за вътрешна или външна мобилизация и употреба. Второ, типична османска (тюркска) традиция, водеща своето начало още от Селджукския султанат и неговите държави – наследници в Анадола, е наличието на своеобразен, вън от непосредствения етатистки контрол, „народен” ислям в лицето на многобройни религиозни братства (суфийски тарикати – ордени), обединяващи разнородни социални елементи. Тази многобройна и сложна мрежа наред с непосредствените религиозни задачи, изпълнява и много фина и незабележима роля за социалната интеграция на различни социални слоеве и понастоящем. Трето, налице е солидно религиозно и социално малцинство в лицето на алевитите (турските шиити), които споделят многовековна традиция на дискриминация и подчертана опозиция по отношение на държавата, както и на своеобразно вътрешно социално и икономическо подпомагане и солидарност между своите членове. Четвърто, въпреки авторитарната модернизация, провеждана от Ататюрк насам, която цели да неглижира ролята на религията за сметка на лаицизма и да постави под стриктен държавен контрол култа и неговите служители, сунитският ислям в неговата анадолска версия запазва ролята си на своеобразен културнорелигиозен код за голяма част от анадолското аграрно общество, като своеобразен контрапункт на светските военни, административни и бизнес елити, концентрирани в големите градове.

От много съществено значение е особената динамика, свързана с модернизацията на страната, водеща до няколко успоредно течащи процеса: урбанизация, съпътствана от сериозни стратификационни промени и, оттам, придобиване на ново социално качество на това общество; мащабно движение по посока Изток – Запад и презаселване на големите градски центрове в Централна и Западна Турция със селски маси, привлечени от динамично развиващата се индустриализация на страната; поява на нова анадолска „буржоазия”, привързана към традиционната култура, в това число и традиционния ислям, и едновременно с това търсеща модерни културни, икономически и институционално-политически канали за представителство и налагане на своите интереси. Тъкмо този особен социален коктейл от разнопосочни социални групи и интереси, наред с постоянстващия кюрдски проблем в Югоизточен Анадол, създава специфичния устойчив гръбнак на турския политически ислям от възникването на Milli Gurus до сега управляващата АКП на Ердоган, Гюл и Бюлент Арънч. Турският модерен политически ислямизъм, класифициран като особен синтез от „османизъм, уестернизъм, ислямизъм и тюркизъм” няма аналог в други мюсюлмански страни. Според една от широко застъпваните версии, този неоислямизъм обаче не е нищо друго, освен „преоблечен” в нови модерни дрехи стар ислямски фундаментализъм, който, използвайки псевдодемократична реторика и практика (такава, каквато се харесва на Запад), подмолно тласка турското общество обратно в Средновековието. По същество, на неоислямистката вълна се гледа като на пълзяща антисекуларна контрареволюция, поставяща кръст на светските реформи на кемалисткия режим.

Според други интерпретации, новият курс, развиван от Ак парти (Партия на справедливостта и развитието) дава възможност както на секуларистките сили, така и на доскоро потисканите проислямски обществени движения да изявят идентичността си и да отстояват своите интереси в едно партикуларистично общество.

Всъщност, основен дефект на значителна част от анализите на модерна Турция е, че те се опитват да вкарат спецификата на страната в предварително зададени a priori ценностно рамкирани интерпретационни схеми. Тоест, те допускат възможно най-грубата грешка за един анализ, претендиращ да бъде обективен – да не бъде адекватен на своя предмет, представяйки желаното за действително. Новият обществен режим в Турция, който е в процес на много противоречиво конституиране, представлява сложна комбинация между неоосманизъм, неоислямизъм и неомодернизъм. Гръбнакът – икономическият, финансовият и най-вече социалният, на Ердоган е Анадола, т.е. големите анадолски концерни и холдинги и новата анадолска средна класа, появила се в периода след големите реформи на Тургут Йозал. Западният термин „холдинг” в случая не е точното понятие. Когато Ататюрк идва на власт, той забранява формите на религиозна самоорганизация сред турците. Бидейки обаче и форма на социална самоорганизация, те въпреки забраната, продължават съществуването си. Играят ролята на възли на една неетатистка социална мрежа за взаимно подпомагане – наред с изучаването на Корана, се предлага и взаимопомощ във вид на кредити, намиране на работа и др. Постепенно, на базата на тези дервишки квазисоциални организации, започват да се създават различни институции – банки, вестници, списания, телевизии и свързаните с тях мащабни бизнеси. В момента зад т.нар. неоислямистка вълна в Турция върви точно този процес на синтез – от една страна, ислямът се е запазил като норма за турската идентичност въпреки 70-годишните опити за прозападна секуларистка модернизация, а от друга страна, се наблюдава рязка социална, икономическа и религиозна активност и автономност на хората. Това са индивиди, които разчитат на свои социални мрежи, на собствено социално подпомагане и на много мощен икономически гръбнак. Разбира се, трябва да си даваме сметка, че турската модернизация прилича в някои отношения на българската модернизация от 50-те - 60-те, на съветската от 30-те - 50-те години или китайската от 80-те до днес. Тоест, налице е едно изостанало селско общество, което по пътя на мощната етатистка мобилизация на огромни селски маси се задвижва по възходящата линия на индустриализацията, модернизацията и всичко, което е свързано с тях. Разликата днес обаче е, че Турция прави всичко това, като за първи път използва исляма (като контрапункт на кемализма) за моделираща и мобилизираща сила на това общество. Нещо, което арабските „общества” нямат ресурс да направят, тъй като се намират на съвършено друго цивилизационно ниво.

Очевидно е, че процесът въобще не обещава гарантиран успех и шансовете за провал засега са повече от позитивите. Няма никакви гаранции, че отричането на авторитарния кемалистки модел няма да отведе в другата крайност – до формиране на неоислямистка диктатура, реализирана тъкмо чрез демократичните процедури. Налице е реална опасност по пътя на демокрацията и чрез формите на демокрацията да бъде произведен резултат нямащ нищо общо с демокрацията. Делата „Ергенекон” и „Чук”, преследванията на опозиционни журналисти, употребата на държавния апарат за смазване на политическата опозиция са реална част от днешния турски общественополитически пейзаж. Тези процеси добиха окончателен „завършек” в драматичните събития около Гези парк в Истанбул, отключили откритата дълбока конфронтация между двете Турции: тази на Анадола и тази на големите градове от западната и централна част на страната.

Оттук насетне бъдещето на съвременна Турция ще бъде функция от действието на сложен взаимопреплетен комплекс, генериран от наличието на три мащабни социални разлома.

Първият е традиционното вече турско-кюрдско противопоставяне. Новата тактика на АКП е да неглижира, доколкото е възможно, развиващият се кюрдски национализъм, като той бива туширан от по-общия знаменател на панислямското „братство” и солидарност. Извеждайки на преден план преди всичко обединителния знаменател на сунитския ислям, управляващият екип в Анкара, смята че с концесии, най-вече в посока на езикова, културна и образователна самостоятелност, ще е в състояние на реши кюрдския проблем и да неутрализира най-голямата заплаха за териториалния интергритет на Турция през ХХІ век. Тази заплаха остава обаче константа поради най-малко две обстоятелства: наличието на фактически независима кюрдска държава в Северен Ирак, със статут, подплатен с петролни ресурси и външна геополитическа подкрепа, и очертаващата се втора кюрдска автономия в Сирийска Месопотамия. Оттук е въпрос само на време и конкретни обстоятелства този външен кюрдски център да взриви Югоизточен Анадол.

Вторият разлом е едно малко известно, но много остро и мащабно противоречие вътре в традиционното „турско” общество: дискриминацията на най-голямото религиозно малцинство в страната: алевититите, т.е. турските шиити. По различни данни, числеността на шиитската общност варира между 15 и 20 млн. души. Поради дългия режим на религиозна сегрегация, водеща своите корени от османско-сефевидските войни в Анадола от ХV век нататък, турските алевити са развили исторически мощна мрежа на социална интеграция във всички сфери, като показват забележителни успехи вай-вече в областта на образованието и бизнеса - области, в които вездесъщата държава е ограничавала най-малко тази активна част от турското общество. Алевитската общност е обект на засилващи или стихващи вълни на остракизъм от сунитското мнозинство, която я прави особено чувствителна към взетия курс на неоислямизация на обществото. Парадоксалното е, че алевитите са най-ревностни привърженици на секуларната държава, в която тяхното религиозно различие не би представлявало такъв проблем, какъвто то хипотетично би било в една сунитска ислямистка Турция.

Третият разлом, който се очертава като централен за бъдещето на Турция, е засилващото се секуларистко – ислямисткото противопоставяне, което може да бъде „разбито” на:

противоречие между стария кемалистки националистически елит и гравитиращите около него социални групи срещу неоислямистката вълна и противоречие между светските либерални социални кръгове, концентрирани най-вече в Западна Турция, и ислямските „демократи” на Ердоган.

Драматичното в случая е, че двата очертани полюса имат своята солидна политическа, електорална, икономическа и силова подкрепа, включително и във външен геополитически план. Изследването трябва да се съсредоточи тъкмо в този противоречив възел, тъй като той е доминиращ и определящ. Мъртвата хватка, в която са се впили двете социални оси на съвременното турско общество следва да се разреши в близките няколко години (ако не и по-рано). В този контекст трябва да се разглеждат и направените заявки от страна на турския управляващ елит за нова роля на Турция в Изтока и на Балканите. Три са ключовите фактора, които определят новата роля на Анкара в Близкия Изток: впечатляващият икономически модел, подплатен с мощта на първа военна сила в региона, специфичната демократизация на турското общество и преоткритата в синтез с модерността ислямска традиция. Предполагаше се, че тези фактори, в съчетание с наследения имперски престиж от времената на Османлиите, ще дадат реален ресурс за нова турска стратегия за доминация в арабския и мюсюлмански Изток, която да запълни очертаващият се силов вакуум след т.нар. „Арабска пролет”.

На европейското и балканско направление

И ако все пак в Ориента геополитическата заявка на Турция да се превърне в ключов фактор в арабския и мюсюлмански свят (най-вече сред сунитските общества) не е изчерпана, то ситуацията на Балканите е коренно различна.  Тук опитите на Турция да се „завърне” в Европа се натъкват на комплекс от противоречия и противодействия от съвършено различно естество.

Общата рамка, която дефинира геополитическото поведение на Турция в региона, се предопределя от следните схематично изброени обстоятелства:

- наличието на критично нисък регионален силов баланс, въпреки формалната принадлежност на повечето държави към НАТО и ЕС (без Западните Балкани);

- съществуващата конфигурация от слаби държави, слаби армии, крехка институционалност, стагниращи икономики и демографски упадък на държавотворните народи в сърцевината на полуострова: България и Македония;

- наличие на компактни мюсюлмански и турски общности в региона.

Балканите са регион, който е възел на поне три мащабни съперничещи си геополитически проекта: този на Европейския съюз, този на Русия (чрез Евразийския съюз) и доминиращата (засега) геополитическа роля на САЩ. Въпреки привидното покриване на интересите на западния проект, в лицето на ЕС и САЩ, очевидно е, че между тях съществуват различия, свързани най-вече с опитите на Брюксел да играе самостоятелна роля. Последната системна европейска криза, която далеч не е само икономическа, ясно показа обаче, че амбициите на ЕС не съответстват на неговите възможности. В тази светлина трябва да се разглеждат и фактически замразеното по-нататъшно разширяване на ЕС в Западните Балкани, институционалната и икономическа криза в Гърция, както и цялостната дълбока и системна слабост на новоприетите България и Румъния. ЕС се разшири по „хоризонтала”, но липсата на действителна вътрешна интеграция и невъзможността и нежеланието такава интеграция да се осъществи на практика, в т.ч. и на Балканите, поставят под много сериозно съмнение перспективите за една нова европейска „империя”. При най-песимистичния вариант, не е изключено Европа да се свие до едно тясно „Каролингско” ядро (А.Фурсов) на интензивна интеграция около Германия, заобиколено от хлабава европейска периферия.

На второ място, Русия, чрез серия от енергийни и други икономически проекти, както и чрез запазеното си влияние в политическата сфера – най-вече в Сърбия, България, Гърция и Черна гора, прекрати своето стратегическо отстъпление, свързано с поражението на Съветския съюз в студената война. „Пактът” Лавров – Кери по отношение на сирийската криза ясно посочи, кои са истинските субекти, дефиниращи правилата на голямата геополитическа игра в региона. Сред тях не попада ЕС. Поради това не е изключено новият руски геополитически limes отново да започне да се придвижва в южна посока: към Южен Кавказ и Балканите.

На трето място, дългият процес на кандидатстване на Турция за членство в ЕС вероятно няма да завърши успешно поради това, че двете преговарящи страни имат съвършено различни крайни цели. Теоретично, от гледна точка на ЕС, Турция хипотетично може да стане редови член, но без специални условия, т.е. като един от многото. За Турция влизането в Съюза при тези условия ще означава страната да се откаже от възможността да играе самостоятелна роля. На повърхността ЕС непрекъснато изтъква цивилизационни, демографски и религиозни причини. Но, ако нещата се сведат до т.нар. realpolitik, Франция и Германия всъщност си дават сметка, че приемането на Турция в ЕС би означавало да делят геополитическите дивиденти в най-добрия случай на три, защото Турция не желае да влезе в ЕС като периферна територия, предоставяща пазари, суровини и работна сила, а иска да влезе като страна, титуляр на собствена воля и със свои условия. Турция не желае да бъде обект на глобализацията, а неин субект, с всички произтичащи от това последици.

Същевременно, съществуващият своеобразен турски стратегически „комплекс” за несигурност, дефиниран чрез различните визии на турската национална стратегическа култура и идентичност, разкрива едно общество, което все още е по-скоро във възходящата линия на своето модернизационно развитие, включително и в областта на изграждането на нацията. Болезнената сетивност на турските военни и политически елити по отношение на съседите, териториалния интегритет, статута на малцинствата и близката турска история, разкрива липсата на увереност в собствената социална кохезия, отвъд административните механизми на „произвеждащата” нация турска държава. Точно тук се крие дълбокото и трайно разминаване между визията на ЕС и Турция по ключови въпроси, свързани с европейската интеграция и идентичността на партньорите. Разминаването притежава особена социално-историческа геометрия: докато турското общество и държава се намират по-скоро във възходящата крива на модернизационното развитие, включващо като ключови компоненти отстояването на националния интегритет и конституирането на нацията от твърде разнородни културни, езикови и т.н. елементи, ЕС е по-скоро обединение на предимно „стари” общества, отдавна преминали горнилото на модернизационното развитие във всичките му измерения – индустриално, национално, институционално, културно. В този смисъл, мотивационните логики на двамата партньори в преговорите се разминават съществено и те стоят отвъд конкретните технически диспозиции на преговорните глави. Става дума за общества в различни фази на своето съществуване и движещи се по съответните, адекватни на това съществуване, социални логики. Ето защо различните хипотези за възможния изход от преговорите, както и възможните алтернативи на членството в Европейския съюз, само очертават в детайли евентуалните изходи от така очертаното базово социално противоречие.

Оттук са възможни две хипотези за турския Drang nach Osten, като е рисковано да се твърди, доколко едната или другата отговаря на действителността. Първата е, че заиграването с ислямската, близкоизточната и арабската карта, т.е. източното преориентиране на Турция (вкл. анонсът на Реджеп Ердоган за асоцииране в ШОС, изборът на китайска противовъздушна система като гръбнак на ПВО и др.), е всъщност опит за натиск върху Европейския съюз с цел да бъде по-отстъпчив в преговорите за влизането на Турция. По-вероятна е обаче другата хипотеза - че Турция действително се е преориентирала към възможността в средносрочна перспектива да стане доминираща сила в Близкия Изток и Кавказ. Това предопределя дефинирането и последователната реализация на дългосрочна стратегия (водеща началото си още от първия мандат на АКП, т.е. от 2001), която често използва модерните технологии на т.нар. soft power (меката сила), в открита конкуренция със сунитските си „колеги” – Саудитска Арабия и Египет. Турция се опитва да реализира доминация чрез използването на своето геополитическо и икономическо положение, ставайки пресечна точка на всичките енергийни проекти – и по този начин поставяйки в шах доставчиците на енергоносители.

Същевременно нито един от ключовите фактори, които обезпечават новата глобална роля на Турция в арабо-мюсюлманския свят, няма същата тежест на Балканите. Т.нар. „демократизация” на турското общество е специфична и дълбоко зависима от конкретни вътрешни фактори, за да служи като своеобразна емблема на една нова Турция в балканския регион. Преоткритата в синтез с модерността ислямска традиция няма адекватна социална почва в един все още преобладаващо християнски по своя социо-цивилизационен код регион. Още повече, че османското „наследство” се третира, меко казано, амбивалентно в различните балкански общества: от възторжено апологетично в Босна и Санджак, селективно през призмата на новия албански национализъм в Албания и Косово, колебливо отрицателно в България и Македония до рязко негативно в Гърция и Сърбия. Прегледът на турската стратегия на Балканите през последните 20 години сочи, че тежестта се поставя върху плътната интеграция на турските и мюсюлманските общности на полуострова, като албанският фактор - поради неговата възходяща демографска и геополитическа тежест - играе ключова роля в тази стратегия. Ходът с албанската „пешка” може да постави в шах поне четири държави в региона. И точно тук е един от най-тежките проблеми пред успешното „завръщане” на Турция в региона. Залагането предимно върху ислямския фактор е разбираемо и обяснимо за една мюсюлманска страна, но ако Турция си поставя по-амбициозни задачи, това е стъпка, която води по-скоро към задълбочаване на конфронтацията и напрежението между общностите, между цивилизационните кодове на християнството и исляма, които си дават историческа среща тук. Единствено успешният икономически и толерантният културен модел, в съчетание с уникалното геостратегическо разположение на Турция на кръстопътя между Изтока и Запада, може да представлява солиден фактор в един регион, състоящ се от стагниращи икономики, главоломно обедняващо население и амбивалентна геополитическа визия.

Перспективите

Пределно схематично, възможни са три основни сценария за евентуалното поведение на България спрямо „турския фактор” в средносрочна перспектива. Поради системната цялостна слабост на страната ни, като общество и като фактор в регионален мащаб, се изхожда от допускането, че тя ще бъде обект, а не субект на предстоящите процеси. В този контекст, авторът смята, че ключов фактор за разбирането на случващото се, който ще рефлектира пряко върху българския териториален и социален интегритет, ще бъде развързването на само привидно изглеждащото вътрешно противоречие между лаицисткия и неоислямисткия полюси на турското общество. Оттам са възможни три варианта за бъдещо развитие:

- Смазване на секуларистките сили от страна на управляващия в момента екип и постигане на пълна неоислямистка доминация. Това ще означава вътрешна консолидация на страната, като условие за активна външна експанзия под различни форми. Преценявам този вариант само като хипотетичен и малко вероятен.

- Реванш на лаицистките сили, включително и чрез военен преврат (тук наблюдателят не следва да се заблуждава от привидно наложения плътен контрол от страна на Реджеп Ердоган върху Генералния щаб и висшия офицерски състав).

- Изпадане на страната в различни варианти и форми на ескалиращ вътрешен конфликт, водещ до криза на териториалния й интегритет и до трансформиране на кризата от вътрешна в регионална, т.е засягаща пряко България във всички възможни и мислими измерения.

И в трите хипотетични случая България ще инкасира редица негативни последици, включително засягащи цялостния статут на страната ни.

Литература:

„Албанский фактор кризиса на Балканах”, Москва, 2004

Anatolian Tigers or Islamic Capital: Prospects and Challenges, Ömer Demir, Mustafa Acar and Metin Toprak Middle Eastern Studies, Vol. 40, No. 6 (Nov., 2004), pp. 166-188, Published by Taylor HYPERLINK "http://www.jstor.org/action/showPublisher?publisherCode=taylorfrancis"&HYPERLINK "http://www.jstor.org/action/showPublisher?publisherCode=taylorfrancis" Francis, Ltd.

Barnett, Thomas P.M. The Pentagon New Map. War and Peace in the Twenty-First Century. New York: G.P. Putnam’s Sons, 2004

Davutoglu, Ahmet. Stratejik derinlik. Türkiye’nin uluslar arası konumu. Küre yayınları. İstanbul, 2010

Diehl, Jacson. How WikiLeaks cables capture 21st-century Turkey. The Washington Post. 5 December 2010

Global Forecast 2012 . Risk, Opportunity, and the Next Administration. Edited by Craig Cohen and Josiane Gabel. Center for Strategic and International Studies 1800 K Street, NW, Washington, DC 20006, ISBN 978-0-89206-713-8

Gray, C. S. (1999). "Strategic culture as context: The first generation of theory strikes back." Review of International Studies 25(1): 49-69.

Hounshell, Blake. Mr. 'Zero Problems'. Foreign Policy, December 2010

Larrabee, F. Stephen. Troubled partnership : U.S.–Turkish relations in an era of global geopolitical change ISBN 978-0-8330-4756-4 (pbk. : alk. paper) Prepared for the United States Air Force, Project Air Forceq Published 2010 by the RAND Corporation 1776 Main Street, P.O. Box 2138, Santa Monica, CA 90407-2138

Roberts, John, "The Turkish Gate: Energy Transit and Security Issues", CEPS Turkey in Europe Monitor,Issue 11, November 2004.

Sandikli, Atila. Dagci, Kenan. Büyük Orta Doğu Projesi. Yeni Oluşumlar ve Değişen dengeler. Tasam yayınları, İstanbul. 2006

Stone, Norman. This Arab Spring won’t breed any more Turkeys. The Times. 11 December 2011

Yeniceri, Özcan. Osmanli Milletler Toplulugu Projesinin Ardindaki Gercekler. 21. Yüzyıl Türkiye Enstitüsü, 26.12.2010

Бжежински, Збигнев. „Стратегическата визия. Америка и кризата на глобалната сила”, Обсидиан, София, 2012

Бжежински, Збигнев. Голямата шахматна дъска. Обсидиан. София, 2001

Вахиде, Шукран, „Ислямът в съвременна Турция” УИ „Св. Климент Охридски”, София, 2010

Елица Маркова, „Преговорите на Турция за членство в Европейския съюз” (докторска дисертация), 2011, СУ „Св.Кл.Охридски”, Философски факултет, катедра „Политология” (непубликувана).

Елица Маркова, Марин Лесенски, Институт за регионални и международни изследвания Дългият път на Турция за присъединяване към Европейския съюз – факти и предизвикателства, ГЕПИ, Институт „Отворено общество”

Йозерган, Нихал. Реквием за армията на Ататюрк. Труд. 03 August 2011

Йозерган, Нихал. Турция избегна „лошия сценарий”. Труд. 13 June 2011

Кисинджър, Хенри. Новият световен ред. Мениджър. бр. Януари 2010

Люис, Бърнард. Възникване на съвременна Турция. Пигмалион. Пловдив, 2003

Министерство на външните работи на Република Турция, Политически отношения на Република Турция с Руската Федерация: http://www.mfa.gov.tr/MFA/ForeignPolicy/Regions/EasternEurope/RussianFederation/Relations+Russian.htm.

Робер Мантран и колектив. „ История на Османската империя” София  ИК  Рива: 2012

Дронзина, Татяна. „Етнически конфликти и идентичности. Предизвикателствата на Балканите към обединена Европа”, София, 2004.

Хънтингтън, Самюъл. Сблъсъкът на цивилизациите и преобразуването на световния ред . Обсидан, София, 2006

* Ръководител на Катедра „Приложна и институционална социология” в ПУ „Паисий Хилендарски”

{backbutton}