Двете държавни железопътни компании БДЖ и НКЖИ, взети заедно, формират железопътната услуга. Едните предоставят инфраструктурата и управлението й, другите организацията и технологията на превозите. Те са едно цяло с общи цели. Това е  подходът в Стратегията за политиката, финансовото стабилизиране и дългосрочната жизнеспособност на железопътния сектор.

Проблемите на железниците са: непоследователна и противоречива транспортна политика, ниско качество на услугата, продължаващ спад на превозите и приходите, високи разходи, неплатежоспособност, дългове, лошо състояние на подвижния железопътен състав, неефективна реформа, лошо управление на железопътната услуга, ниска ефективност на инвестиционната политика  и т. н.

Ето защо, целите в средносрочен и дългосрочен план са:

• Изграждане на високотехнологична инфраструктура и иновации в нови технологии, интегрирано управление на услугата, интегриране на видовете транспорт съобразно техните предимства и политиката на ЕС за ролята на железниците в интегрираната транспортна мрежа и услуга.
• Пътнически превози с влакове от ново поколение.
• Преодоляване спада на превозите, прекратяване на оперативните загуби от товарни превози, намаляване на разходите в пътническите превози, постепенно излизане от зоната на неплатежоспособност и задлъжнялост, финансова стабилност и дългосрочна жизнеспособност.

Каква е рамката на националната стратегия

Мерките за растеж на превозите и приходите зависят основно от: реформата на пазарната политика, увеличаване технологичния капацитет на БДЖ (вагони, влакове, локомотиви), както и увеличаване пазарния дял на железниците. Последното може да стане чрез:

- Реализиране на проект за интегрирана интермодална технология за транзитния автомобилен трафик през България или т. нар. „зелени товарни коридори“ като екологична, безопасна и по-икономична услуга и основен източник на транзитните товарни превози

- Създаване на т.нар. „товарни центрове“ в пристанищата, интермодалните терминали и в определени гари, където да си взаимодействат железниците, автомобилните превозвачи и спедиторите.

По отношение на пътническите жп превози, ключовият момент е да се вземе ясно решение, каква услуга ще продават БДЖ – социална или повече пазарна и по-малко социална?

Интегриран модел за управление на железопътната услуга

Възприемайки този модел, БДЖ и НКЖИ ще функционират като едно цяло по отношение на оперативното управление на железопътната услуга, като се възстановят нарушените технологични връзки. Това ще става без да се застраши независимостта на НКЖИ и двете търговски дружества БДЖ-Товарни превози и БДЖ-Пътнически превози. Така ще се постигне по-добро управление на влаковата работа, която, наред с числеността на персонала, е втория по значимост разходен елемент за експлоатацията.

Интегрирана инвестиционна политика в инфраструктура и иновации в нови технологии на базата на завършени инфраструктурно-технологични проекти също е ключов елемент, с чиято помощ ще се повиши използването на капацитета на жп мрежата.

Чрез прилагане на интегрирано управление на безопасността в железниците звената ще се превърнат в независими органи за контрол и разследване.

Реформа в статута на жп мрежата

Това е един от горещите проблеми в момента. Сега разгънатата дължина на жп мрежата е близо 7000 км при 4150 км дължина на жп линиите. Около 80% от приходите и превозите се формират от 30% от дължината на жп мрежата. Ако вземем предвид и частта от трансевропейската жп мрежа, която в значителна степен се покрива с пазарния сегмент от жп линиите, се оказва, че 1500-2000 км генерират приходите, а останалата част генерира разходи с възвръщаемост под 30%.

Ето защо с предлаганата от нас реформа жп мрежата ще се раздели на: жп линии със значително въздействие върху пазара на жп услуги и жп линии с незначително въздействие върху пазара на железопътни услуги, където скоростите не са от съществено значение.

Агресивна инвестиционна политика и иновации във високотехнологични услуги

При разработването на мерките е следван принципът, ключовите действия в управлението на железопътния сектор и инвестиционната политика да реализират определени политики за растеж на превозите и приходите, намаляване на оперативните загуби и иновации в нови технологии по направленията, където се модернизира инфраструктурата. Мерките в ДП НКЖИ и Холдинг БДЖ следва да имат общи цели за подобряване качеството на услугата и конкурентоспособността на железопътния сектор.

Стратегически приоритети и цели

Основен принцип и изискване за устойчиво дългосрочно развитие и жизнеспособност на българските железници е осъществяването на агресивна инвестиционна и технологична политика до 2020 в посока „иновации в съвременни високотехнологични железопътни услуги“.

Необходимо е да се осъществи проучване на транспортния пазар и да бъде разработен функционален модел на транспортната мрежа и разпределението на транспортната услуга в зависимост от предимствата на отделните сектори в транспорта в една интегрирана транспортна услуга, която е по–икономична, по-екологична  и по-конкурентоспособна.

Високотехнологична жп и интермодална инфраструктура

Инфраструктурните железопътни проекти следва да осигуряват стратегически технически параметри за скорости не по-ниски от 130-160 км/ч, а за железопътните линии от трансевропейската железопътна мрежа - с възможност и до 200 км/ч, на базата на хомогенна инфраструктура "от – до".

Задължително изискване за постигане на стратегическите скорости за България са инвестиционните проекти, които следва да включват не само модернизацията на железния път, контактната мрежа, но и системата за управление и контрол на безопасността на движението на влаковете по железопътните линии.

За да се осигури устойчиво поддържане и експлоатация на високотехнологичните параметри на железопътната инфраструктура трябва да се създадат високотехнологични  предприятия със съвременна механизация и технология за устойчиво поддържане на скоростите.

Всичко това може да се постигне чрез промени в Закона за железопътния транспорт, който да позволява чрез концесия и публично-частно партньорство с минимално държавно участие да се допуснат стратегически инвеститори с доказан опит и капацитет да осъществяват тази дейност.

Пътническата услуга от ново поколение

В съответствие с политиката на ЕС за приоритетно развитие и модернизация на железниците, основаваща се на екологичните им предимства, по-високите скорости и безопасност на услугата, приоритетно развитие следва да получат иновациите и технологиите за мобилност на пътническата услуга на национално и регионално ниво, както и в международно съобщение.

Необходимо е да бъдат направени инвестиции в ново поколение скоростни влакове между областните центрове и такива до европейските столици. Това ще се постигне ако до пътническата услуга допуснем стратегически инвеститори - чрез концесия или публично-частно партньорство.

Пътническата услуга от ново поколение, например по линиите София – Бургас, София – Варна, както и от София до европейските столици, може да се осъществи в краткосрочен период само чрез създаването на нова пътническа компания, необременена от тежестите на сегашната (БДЖ-ПП ЕООД) и с минимално държавно участие.

Пътническата услуга следва да се отдаде на концесия на стратегически инвеститор, който да притежава лиценз за оператор съобразно изискванията на Закона за железопътния транспорт.

Товарни превози на базата на екологична интермодална инфраструктура и технологии: „зелени товарни коридори“ по трансевропейската жп мрежа

Приоритет в товарните превози следва да бъде изграждането на интермодална инфраструктура и технологии по стратегическите направления Сърбия – България- Турция, Румъния – Дунав мост 2 - България – Гърция, Румъния – България - Турция, както и от пристанищата Варна и Бургас към изходните гранични преходи и река Дунав.

Необходимо е да бъде приет стратегически проект за поетапно изграждане на „зелени товарни коридори“, като този проект следва да стане неразделна част от бизнес-плана на превозвачите, включително да бъде заложен като изискване към лиценза за извършване на дейността.

Инвестиции в завършени инфраструктурни проекти, риализиращи определени политика в товарната и пътническа услуги 2014-2020

Водеща в това отношение следва да е политиката за нарастване на товарните жп превози. С най-голям потенциал за увеличаване на превозите и приходите е направлението Драгоман (Видин) – София – Пловдив – Свиленград, по отношение на транзитния товарен поток Европа - Азия.

Чрез осъществяване на такъв стратегически проект ще се реализира политиката за екологична и безопасна услуга за преминаващия транзитен автомобилен поток от 320 хиляди товарни автомобили с пренасочване на част от него от пътищата към железниците.

С подобен потенциал е и логистичната транспортна схема море (Варна) - железница – Русе – река Дунав.

Политика за подобряване качеството на пътническата услуга

В областта на пътническата услуга, с проекта  София – Пловдив – Бургас, София – Варна ще се реализира една съвременна пътническа услуга със скоростни влакове между областните центрове и свързването на България с европейските столици с влакове от ново поколение.

Изграждане на интермодална инфраструктура и технологии

Увеличаване на технологичния капацитет на националния железопътен превозвач Холдинг БДЖ чрез изграждане на мрежа от товарни терминали, в които да се осъществява пазарната политика с потребителите на железопътната услуга и във взаимодействие с другите видове транспорт.

Това е първата стъпка към изграждането на интегрираната транспортна мрежа и услуга.

Новата европейска транспортна политика: ролята на железниците и законодателните промени

Българските железници нямат шанс да излязат от дълбоката криза ако не се намери отговор на фундаменталния въпрос: „Кой е регулаторът на транспортната услуга?“

Що се отнася да транспортната ни политика, нейният основен проблем е: конкурентни ли сме на пазара на транспортни услуги?

Безконтролната либерализация и липсата на всякаква регулация задълбочават кризата в железниците. Отговор на този стратегически за икономиката и за обществената услуга въпрос е „интегрираната транспортна услуга“.

Това може да бъде постигнато чрез пакет от законодателни промени в Закона за железопътния транспорт, Закона за пътищата и Закона за автомобилните превози, съобразени с новата политика на ЕС за изграждане на интегрирана транспортна мрежа и услуга по направленията на трансевропейската транспортна мрежа. Тези промени следва да осигурят предоставяне на услуга с нови качествени характеристики, основаваща се на стратегическата роля на железниците.

Конкурентна транспортна услуга се постига чрез изграждането на модерна мултимодална мрежа, свързваща железопътната и пътната мрежа в множество терминали, пристанища и транспортни възли, както и оперативно съвместяване на превозните технологии в интегрирана транспортна мрежа и услуга.

Това е бъдещето на транспортната услуга и стратегическия подход, който ще позволи на железниците да играят ключова роля заради екологичните си предимства, безопасността на услугата и разходите. Железопътната мрежа е с огромен капацитет, покрива цялата страна и осигурява достъп до европейската железопътна мрежа.

Това, което ни липсва за да бъде осъществена тази цел, са свързващите звена и технологии между видовете транспорт, логистичните връзки и общата пазарна политика и поведение.

Ролята на държавата и отговорността за финансовата стабилност и дългосрочната жизнеспособност на жп сектора

Железниците несъмнено ще продължат да играят важна роля за икономиката на страната. Това в най-голяма степен се отнася за пазарните сегменти от жп мрежата и услугите, които са конкурентни на автомобилните превози. На второ място, една основна част от жп мрежата ни е необходима за целите на ЕС за развитие на трансевропейската жп мрежа и услуга. Най-важното за железниците е решаването на проблема с неплатежоспособността и дълговете на националния превозвач БДЖ. При това държавата е поставена в ситуация по-скоро да съдейства за решаване на проблема с неплатежоспособността и дълговете, отколкото да остави БДЖ да фалира.

Защо е необходима национална стратегия за железниците

Ролята на държавата в много голяма степен се определя от политиката в транспорта и мястото на железниците. Финансирането на железопътния сектор, на инфраструктурата е само част от ангажимента и. Без дългосрочна и последователна политика, без съвременни технологии железопътната услуга ще продължи да изостава от новите европейски изисквания.

Колко ни струва транспортната услуга? Какви са разходите, какви са екологичните проблеми, колко са жертвите и произшествията по пътищата? Отговаря ли транспортната ни политика на общоевропейската политика за приоритетно развитие на железниците? Докога само ще говорим за приоритетно развитие, а на практика ще се пренасочват средства от железниците към другите сектори? И не са ли железопътните технологии съществена част от опазването на  околната среда?

Кога ще стартира прилагането у нас на новата общоевропейска политика за интегрирана транспортна мрежа и услуга? Тя е стратегическа цел и необходимост за железниците. Къде е интегрираниян подход в новата ОП „Транспорт и транспортна инфраструктура“ (ОПТТИ) за 2014 -2020 и как ще направим транспортната услуга по-икономична, по-екологична и по-безопасна?

Метрото промени облика на София, защото бе налице политическата воля това да стане. Железниците са лицето на транспортната услуга в цялата страна. За съжаление, новата ОПТТИ отново повтаря досегашния подход, т.е. железниците са обречени и без перспектива за следващия програмен период. На този подход трябва да се сложи край, като се приеме отговорна дългосрочна Национална стратегия за българските железници.

* Председател на Парламентарната комисия по транспорт и съобщения през 2001-2009, генерален директор на НК БДЖ през 1997-1998

{backbutton}

България

Й.Мирчев, Р.Михайлов, Необходимата национална железопътна стратегия

Балканите

И.Иванов, Приватизацията на солунското пристанище като съвместен балкански геополитически проект

А.Тодоров, Провалът на политиката на ЕС в Западните Балкани

А.Панчев, К.Методиев, М.Марков, Арабската икономическа експанзия на Балканите

Гореща точка: Украйна

В.Сейкър, Геополитиката на украинския конфликт

М.Бакалински, Федерализацията на Украйна като инструмент за преодоляване на политическата криза

Светът

П.Георгиев, Новата източна геополитика на Унгария

Ф.С.Лараби, П.Уилсън, Южната стратегия на НАТО

Н.Петров, Гражданската война в Ирак и стратегията на "управлявания хаос"

Р.Бхала, Геополитиката на сирийската гражданска война

П.Бекер, Сирийското крило на "Мюсюлманските братя " като политически фактор

Н.Стефанов, Принц Бандар и геополитиката на терора

Фокус: Кризата на "самотната суперсила"

Д.Петрас, Залезът на Америка... и на антиамериканизма?

Л.Доброхотов, Кризата на американската външна политика

Ф.Фукуяма, Упадъкът на политическите институции в САЩ

К.Мартинов, Новата логика на Американската империя

Геостратегия

С.Каменаров, Евразийският съюз и актуалните приоритети в постсъветското пространство

Геоикономика

В.Кондратиев, Глобалната икономика и нейните отрасли през 2014

Идеи

Т.Сунич, Бъдещето на европейските народи

Д.Нанева, Глобализация и популизъм: пресечни точки в началото на ХХІ век

Книги

У.Хей, Малките войни след края на големите империи

Интервю

Д-р Дино Кнудсен за Трилатералната комисия и идеята за глобално управление

{backbutton}

През лятото на миналата 2013 бившият служител на Агенцията за национална сигурност на САЩ Едуард Сноудън предаде на вестниците „Гардиън” и „Вашингтон Поуст” голям брой документи, съдържащи безспорни доказателства за осъществяваното от американските специални служби следене на чужди граждани (включително високопоставени политици от съюзни на Вашингтон държави), което се превърна в един от най-големите скандали през последните години. Както е известно, в момента Сноудън живее в Русия след едно напомнящо холивудски филм шестседмично пребиваване на московското летище, преди Кремъл най-сетне да му предостави убежище.

Журналистите и експертите написаха безброй статии и анализи за интригата и интензивността на този американско-руски сблъсък, който в крайна сметка приключи с предоставянето на убежище за Сноудън от руското правителство. На фона на целия медиен шум обаче, мнозина сякаш не видяха най-важното, а именно геополитическото противопоставяне в стила на "Голямата игра" между САЩ и Русия, което бе в основата на решението на Москва да удовлетвори молбата на Сноудън. Големият залог тук е природният газ, като битката се развива на фона на острата американско-руска конкуренция в добива на този ключов енергоносител. През 2012 Русия е добила 653 млрд. куб. м природен газ, а Съединените щати (благодарение на спорния начин за извличане на т.нар. шистов газ, дал основание на президента Обама да обяви САЩ за "газовата Саудитска Арабия”) - 651 млрд. куб. м, което ги прави двамата най-големи производители в света.

Шантажът с идеята за "газова ОПЕК"

Илюстрация на казаното по-горе е фактът, че на 1 юли 2013, когато президентът Владимир Путин за първи път коментира възможното предоставяне на убежище на Сноудън, той го направи не другаде, а именно на годишната среща на Форума на страните-износителки на природен газ (GECF), провела се в Москва. "Има едно условие, ако той наистина иска да остане тук, а именно - да прекрати действията си срещу нашите американски партньори, колкото и странно да звучи подобно изискване от моя страна" - посочи Путин на срещата на Форума, който мнозина сравняват с Организацията на държавите-износителки на петрол (ОПЕК). "Ню Йорк Таймс" например я нарича "газовата ОПЕК" и я описва като група страни, опитващи се да дадат отпор на доминацията на САЩ и западните държави в глобалната газова търговия. Тя обединява 13 страни, сред които са Русия, Иран, Боливия, Венецуела, Либия, Алжир и други.

GECF провежда неформални срещи от 2001 насам, а през 2008 се трансформира в официална организация, доминирана предимно от Русия. Генералният секретар на GECF Леонид Бохановский е бивш вицепрезидент на "Стройтрансгаз" - дъщерна компания на петролногазовия гигант Газпром. За близостта между Кремъл и ръководството на GEFC говори и фактът, че днес 80% от акциите на „Стройтрансгас” се контролират от Генадий Тимченко, принадлежащ към "близкото обкръжение на Путин", според базираното в Лондон Бюро за разследваща журналистика (TBIJ).

И така, между САЩ и Русия се води "газова студена война", а Едуард Сноудън просто се оказа едно от действащите лица в нея. А тъй като достъпът до петролногазовите ресурси и гарантирането на свободния им транзит е фундаментален принцип на политиката за национална сигурност на САЩ от времето на Доктрината Картър насам, няма никакви гаранции, че тази нова студена война ще доведе до нещо добро.

Износът на шистов газ като инструмент на американската геополитика срещу Русия

Методът на хидравличното разбиване превърна САЩ от нетен вносител, в нетен износител на природен газ - три експортни терминала за втечнен шистов природен газ (LNG) чакат одобрението на Държавния департамент по енергетиката за да бъдат използвани за тази цел. Лидерите на американската индустрия, както и президентът Обама и други политици със сходни възгледи, твърдят, че САЩ вече разполагат с "природен газ за сто години напред", което (ако е вярно) несъмнено би представлявало геополитически фактор, променящ радикално правилата на играта.

Редица независими геолози обаче, както и много инвеститори, не споделят горните твърдения и смятат, че запасите от шистов газ вероятно ще стигнат за покриване на американските потребности само през следващите 15-20 години, предвид непрекъснато понижаващата се рентабилност на добивите на този вид природен газ и бързото изтощаване на шистовите кладенци. "Налага се да се пробиват и разработват все повече кладенци за да се поддържа добивът, тъй като средната производителност на кладенците пада - посочва в доклада си Дейвид Хюз от Post Carbon Institute (PCI) в Санта Роза, Калифорния - така от 1990 насам броят на действащите кладенци в САЩ е нараснал с 90%, докато средната производителност на един кладенец  намаляла с 38%".

Това означава, че е много вероятно шистовият газ, добиван в САЩ, да се окаже недостатъчно за да бъде даден сериозен отпор на GEFC и руската доминация на глобалния газов пазар в дългосрочен план, включително и защото Русия разчита на "обикновения" природен газ, който се добива много по-лесно отколкото труднодостъпния нетрадиционен шистов газ (между другото, руснаците разполагат с огромни запаси и от последния, но по разбираеми причини засега не ги експлоатират активно).

Но въпреки реалностите, мнозина американски политици продължават да вярват, че САЩ ще се превърнав в глобален доставчик на природен газ, изнасяйки LNG, добит от шистовите находища на територията на страната. През миналата 2013, американският Конгрес представи два законопроекта - Законът за съдействие на икономиката и Законът за ускорените доставки на LNG на съюзниците на САЩ, и призова за по-бързо одобряване на другите предложение, касаещи експортните терминали за LNG.

"Удължаването на сроковете за разглеждането на тези предложения може да застраши възможността ни да запазим конкурентоспособна позиция по отношение на другите държави-износителки на природен газ, които също усилено работят по износа на LNG" посочват 34-ма сенатори на САЩ от двете големи партии, в писмото си от 9 юли 2013 до шефа на Департамента по енергетиката Ърнест Мониз, призовавайки го спешно да одобри заявките за експортните терминали за LNG. Те подчертават, че в момента "се води глобална надпревара за пазарен дял... при това през последната година и половина американските играчи на пазара бяха поставени в неблагоприятна позиция, тъй като Департаментът по енергетиката бави решението си по въпросните заявки".

Както е известно политиците обикновено предпочитат неопределените изказвания, затова когато става дума за ускорения износ на LNG, повечето от тях използват фрази като "възможността да поддържаме конкурентоспособна позиция" по отношение на "другите държави-износителки на природен газ", без конкретно да споменават въпросните страни.

Други обаче не са толкова деликатни и открито говорят за това. "Законопроектът ни ще помогне за гарантиране енергийната сигурност на ключови американски съюзници, намалявайки зависимостта им от газовите доставки от такива държави, като Русия и Иран" - посочва сенатор Джон Барасо (републиканец от Уайоминг), който е сред авторите на законопроекта за ускоряване доставките на американски LNG за съюзниците на САЩ, внесен за разглеждане през януари 2013. Няколко месеца по-късно, конгресменът Тед Поу (републиканец от Тексас) лансира същите тези в статията си в "Хюстън Кроникъл": "Освен несъмнените икономически ползи, налице са и геополитически съображения, които правят износа на LNG за нашите приятели и съюзници изключително необходим". Според него: "Рискът от по-голяма зависимост от руския газ е основната движеща сила на европейската енергийна политика през последните десетилетия... От гледната точка на САЩ, вносът на евтин американски природен газ би ограничил влиянието на Москва и би повишил доверието към нас на европейските ни съюзници".

Сблъсквайки се с намаляващите добиви в находищата на шистов газ в САЩ обаче, американските стратези бързо осъзнаха, че би било грешка да разчитат само на тази карта, затова разработиха резервен план, опитвайки се дадат отпор на Русия и GECF.

Азербайджан - газовият "символ на надеждата" за САЩ

Законопроектът за доставки на американски LNG за съюзниците на САЩ от НАТО беше друга важна инициатива, лансирана през декември 2012 от днес вече бившия американски сенатор Ричард Лугар (републиканец от Индиана). Както е известно, този законопроект беше внесен едновременно с публикуването на ключовия доклад на Сенатския комитет по международни отношения, озаглавен "Енергийните ресурси и сигурността на транзита им от Каспийския регион към Европа". Този доклад, който първоначално беше обсъден на специална конференция с участието на големите медии, организирана от влиятелния Атлантически съвет (ръководен по онова време от сегашния държавен секретар по отбраната Чък Хейгъл), съдържа едно доста просто послание, а именно - че много държави-членки на НАТО са прекалено зависими от Русия, по отношение на внасяния от тях природен газ.

Тук е мястото да напомня, че Русия, съвместно с Китай, е и ключов играч в Шанхайската организация за сътрудничество (ШОС), която на практика действа като антагонист на НАТО. На тази основа във въпросния доклад се прави извода, че НАТО на всяка цена следва да намери начин да се избави от руския газ. "Тази стратегическа американска инициатива ще отстоява интересите на САЩ чрез ограничаване газовия натиск на Русия върху съюзниците ни от НАТО, укрепвайки двустранните отношения в региона на Каспийско море и изолирайки още повече Иран" - посочва Лугар в увода на доклада. Сред решенията, които той предлага в тази връзка е именно опростяването на процедурата по одобряването от Департамента по енергетиката на износа на шистов газ за съюзниците на САЩ от НАТО, разчитайки на твърденията, че Америка разполага със "запаси от шистов газ за сто години напред" (които, както вече посочих, се оказаха най-малкото силно преувеличени, ако не и напълно погрешни).

"Като първа стъпка, следва да разрешим износа на американски природен газ, с какъвто днес разполагаме в излишък, благодарение на шистовия добив, за всичките ни съюзници от НАТО - посочва Лугар в специална статия, обобщаваща изводите от доклада - При сегашните темпове на потребление, разполагаме със запаси, които ще ни стигнат за сто години напред, а цените паднаха дотолкова, че новите сондажи намаляват. Лесно бихме могли да изнасяме част от тези излишни количества, под формата на LNG, без да провокираме скок в цените на газа за американските домакинства".

Все пак, тъй като авторите на доклада очевидно са били наясно, че въпросните "100-годишни запаси", са по-скоро фантазия, отколкото реалност, те споменават нещо, "което може да се окаже дори по-важно от шистовия газ", а именно сериозните запаси от традиционния природен газ, с които разполага Азербайджан.

Азербайджан, който се управлява от авторитарен режим, нарушаващ човешките права, и който граничи с Каспийско море, на изток, и с Иран, на юг, е на 24-то място в света по потвърдени запаси от природен газ и поддържа приятелски отношения със САЩ и съюзниците им от НАТО. В доклада на Сенатския комитет по международните отношения тази страна е наречена "основен" доставчик на газ за държавите от НАТО и ключов източник на вносен газ, в частност, за страните-членки на ЕС, стремящи се да избегнат зависимостта си от руските енергоносители.

Отчитайки стратегическото значение на Азербайджан, в доклада се призовава за ускоряване изграждането на Трансадриатическия тръбопровод (ТАР), по който трябва да се транзитира азербайджански газ от находището Шах Дениз в Каспийско море към Турция, а по-късно и към държавите от ЕС: "ТАР е най-късия и най-пряк маршрут от Каспийския регион към най-привлекателните европейски пазари".

Значението за Азербайджан като "основен" доставчик за газопровода ТАР директно се посочва в доклада на Сенатския комитет по международни отношения, както и в съобщенията за медиите на Държавния департамент. В тях се твърди, в частност, че: "Азербайджан, който е позитивно настроен да осъществява активна енергийна търговия със Запада, е негов потенциален основен доставчик... През последните две десетилетия, азербайджанското ръководство се придържа към стратегията да използва проекта за ТАР за установяването на по-тесни контакти със Запада, при това решението му съвсем не беше неизбежно, имайки предвид съществените разходи по изграждането на нова мащабна инфраструктура от тръбопроводни мрежи, както и геополитическият натиск от страна на съседите - Иран и Русия. Баку обаче, предпочита директните контакти със Запада, пред тези, осъществявани с посредничеството на Москва".

Докладът завършва с препоръка Корпорацията за частни инвестиции в чужбина на САЩ (OPIC), американската Агенция по търговията и развитието (USTDA), Европейската банка за реконструкция и развитие и Европейската инвестиционна банка да финансират изграждането на терминали за износ на американски LNG за държавите от НАТО, както и за създаването на щатна длъжност - представител на САЩ по енергийната сигурност в Евразия.

Сред другите препоръки в доклада на Сенатския комитет по международни отношения е поддържането на тесни връзки с държавната петролно-газова компания на Азербайджан SOCAR, "за да бъдат сведени до минимум евентуални бъдещи разминавания". Това обяснява факта, че мнозина бивши високопоставени сътрудници на администрацията на Обама, както и президентът на Агенция Стратфор Джордж Фридман, политици от различни американски щати, съпругата на вицепрезидента Джо Байдън Джил и бившият шеф на световната банка и зам. държавен секретар по отбраната Пол Уолфовиц участваха в провелата се в края на май 2013 в Баку среща под надслов "САЩ-Азербайджан: перспективи за бъдещето". Няколко седмици след завръщането си от срещата в Баку, конгресменът Тед Поу написа обширна статия за нея в "Хюстън Кроникъл", подкрепяйки идеята за износ на американски шистов газ.

Мероприятието беше организирано от SOCAR, както и от компаниите BP, KBR, ConocoPhilliрs и Chevron – между другото, всички те сериозно инвестираха в добива на шистов газ в САЩ. Както посочва пратеникът на "Уошингтън Дипломат" на форума: "Това несъмнено бе едно от най-големите събития с участие на високопоставени американски политици и стратези, които някога са се случвали в Южен Кавказ - 317 представители на 42 щата, включително 11 действащи конгресмени и 75 представители на щатските власти".

Изключването на Русия от Глобалната инициатива за шистовия газ на САЩ

През август 2010, т.е. по време на първия мандат на президента Обама, Държавният департамент лансира т.нар. Глобална инициатива за шистовия газ (GSGI), която сега се нарича Програма за техническо ангажиране в добива на нетрадиционен газ (UGTEP). Нейна цел е формирането на т.нар. "мисионерска група", която да демонстрира на останалите държави "успешния опит" на САЩ в добива на шистов газ по метода на хидравличното разбиване.

В интернет-сайта на Държавния департамент се пояснява, че "UGTEP залага на политическото взаимодействие между правителствата за да може, разчитайки на техническия опит на федералното правителство и правителствата на отделните щати, както и на американския нормативно-правен опит за гарантиране сигурността на водните ресурси и качеството на въздуха, а също на възможностите на дипломацията, да помогне на определени държави да установят с какъв потенциал от шистов газ разполагат и какво могат да направят техните правителства за неговия добив".

Чиновниците на Държавния департамент работят упорито за да убедят държави като Украйна, Полша, Китай и Индия в предимствата на „безопасния” и икономичен добив на шистов газ по метода на хидравличното разбиване. Това е поредният опит за икономическа изолация на Русия, чрез ограничаване доставките на руски природен газ. Показателно в това отношение е, че въпреки че руснаците разполагат със собствени запаси от шистов газ – например в огромното Баженовско шистово находище в Западен Сибир, Държавният департамент не включи тази страна в своята Глобална инициатива за шистовия газ (GSGI/ UGTEP)

Случаят Сноудън в контекста на "газовата война"

Както вече споменах в началото, огромната част от коментарите в медиите по случая с Едуард Сноудън касаеха най-вече противопоставянето между Вашингтон и Москва във връзка с предоставеното му от Кремъл убежище, както и глобалната американска мрежа за следене на хора. В тях обаче липсваше каквото и да било споменаване за това, което професорът от Университета на Хемпшир Майкъл Клеър нарича в едноименната си книга „възхода на държавите в свиващата се планета”, който бе демонстриран и от историята с конфронтацията във връзка с предоставеното убежище на Сноудън. Тоест, за безмилостната схватка между глобалните държави за бързо намаляващите и все по-труднодостъпни и екологично опасни разновидности на „последните енергоносители”, като например добивът на шистов газ с помощта на толкова спорния метод на хидравличното разбиване.

„Можете да бъдете сигурни, че възходът на държавите в свиващата се планета е опасна формула. Решаването на тясно преплитащите се проблеми, породени от схватката за ресурси, енергийния дефицит и промените в климата, ще бъдат сред най-трудните, с които се е сблъсквало човечеството в цялата си история” – посочва Клеър в заключителната част на своята книга, добавяйки, че „ако продължим да добиваме и консумираме жизненоважните ресурси на планетата по същия начин, както досега, рано или късно ще превърнем планетата в изключително трудна за обитаване разрушена среда”.

* Авторът е американски въшнополитически анализатор (MPN)

{backbutton}

Макар вниманието на Европа да е приковано към случващото се в Украйна, истината е, че сходни процеси са налице и в други европейски страни, например в Босна и Херцеговина. Както е известно тази държава, възникнала върху руините на рухналата Югославия, включва Република Сръбска и мюсюлманско-хърватската Федерация Босна и Херцеговина. Подобна структура стана възможна в резултат от Дейтънските мирни споразумения (1995), според които 49% от територията на страната се контролира от сърбите, а 51% - от местните мюсюлмани (бошнаци) и хървати.

Двайсет години по-късно Република Сръбска несъмнено е по-успешно развиващата се част от Босна и Херцеговина, която при това се опитва да установи самостоятелни външнополитически контакти, особено с Русия (в някои отношения контактите между Баня Лука и Москва са дори по-интензивни от тези между Москва и Белград). Според някои руски експерти, тези контакти пораждат нарастващо раздразнение в Брюксел и Вашингтон и са сред поводите да се заговори за необходимостта споразуменията от Дейтън да бъдат заменени от друг конституционен акт, с който значително да бъде ограничена (ако не и напълно ликвидирана) самостоятелността на сръбския анклав в Босна. Впрочем, Освен ЕС, САЩ и Русия, ключови външни играчи в Босна са Сърбия, Хърватия и, разбира се, Турция, която напоследък се стреми да се позиционира като основния покровител на местното мюсюлманско население.

Крахът на надеждите свързани с договора за асоциация с ЕС

През 2008 Босна и Херцеговина подписа споразумение за асоциация с ЕС и оттогава се съобразява с нормите и правилата на Съюза. Или, по-точно, с препоръките на представителя му в страната. Известно време тази роля се изпълняваше от сегашния шведски външен министър Карл Билд (специален представител на ЕС в бивша Югославия и Върховен представител в Босна и Херцеговина през 1995-1997 и специален пратеник на Генералния секретар на ООН на Балканите през 1999-2001), а днес тези функции са възложени на австрийския дипломат Валентин Инцко.

Следва да отбележим, че представителят на ЕС притежава доста широки пълномощия, включително право да налага вето на приети в страната закони. Неслучайно мнозина и днес продължават да разглеждат Босна и Херцеговина като временно и преходно образувание, възникнало на картата в резултат от катаклизмите при разпадането на Югославия.

Скоро след подписването на споразумението за асоциация с ЕС в Босна стартираха препоръчаните от брюкселските чиновници реформи. В частност, беше осъществена мащабна приватизация, резултатите от която обаче се оказаха плачевни. Бяха закрити редица производства, преживели дори кървавата гражданска война в началото на 90-те. Днес средната заплата в страната е 400 евро, но официално обявеното ниво на безработицата е 44%, което означава, че реално тя е още по-висока! С други думи, поне половината от носелението е лишена от правото си на труд.

Ситуацията допълнително се влоши заради финансовата криза. В Босна и Херцеговина с доста силни позиции разполагат гръцките банки, от след срива в Гърция, те спешно започнаха да изтеглят капиталите си. Така, в и без това бедната Босна, финансовите средства рязко намаляха, да не говорим, че 22 хиляди банкови служители загубиха работата си. Типичен пример за случващото се в страната, след превръщането и в асоцииран член на ЕС, е сделката с закупените от съседна Хърватия високоскоростни мотрисни влакове с нисък под Koncar. В началото на 2014 босненските власти бяха принудени да ги върнат на производителя, тъй като стана ясно, че правителството няма пари за модернизацията на босненската жп мрежа, без което влаковете не могат да се използват.

Ситуацията в страната доста напомня развитието на събитията в Украйна. Така в началото на февруари 2014 в Босна и Херцеговина избухнаха ожесточени сблъсъци между протестиращи и полицията в повече от двайсет града. В столицата Сараево три хиляди демонстранти нахлуха в сградата на регионалната администрация и започнаха да горят и изхвърлят мебелите и оборудването. Полицията използва срещу тях гумени куршуми и шумови гранати, на което те отговориха с градушка от камъни. В Тузла пет хиляди души протестираха срещу тежката икономическа ситуация в страната, като изгориха част от сградата на местната администрация. Повод за това бе уволнението на 200 работници в едно от градските предприятия.

Повечето протести са срещу провалилата се икономическа политика на правителството и високото ниво на безработицата. Ситуацията се изостри до такава степен, че Върховният представител на ООН (и специален представител на ЕС) за Босна и Херцеговина Валентин Инцко не изключи възможността в страната да влязат части на ЕС, ако насилието продължи да ескалира.

В същото време, макар че Европейският съюз активно участваше в политическите събития в Босна и Херцеговина и в структурирането и като държава, той не е наясно, как точно следва да реагира на случващото се. Истината, че освен общите и мъгляви препоръки, Брюксел все още с нищо не е помогнал на Сараево. При това едва ли може да се говори за някакъв "пъклен план" на т.нар. "еврократи". Проблемът е, че ЕС не разполага с ясна стратегия за действие в подобни ситуации. Класическите му рецепти за налагане в страната на демократичните норми и принципите на пазарната икономика се оказаха изключително контрапродуктивни. Очевидно в държави със слаба и неконкурентна икономика този подход може да доведе само до окончателното разпадане на страната.

Опитите за прекрояване на политическата карта в Западните Балкани

На този фон, мнозина анализатори твърдят, че ставаме свидетели на пореден опит за прекрояване на границите в Западните Балкани, като поне засега акцентът е върху Босна и Херцеговина и Черна гора. Сред първите сигнали в тази посока бе твърдението на посланика на САЩ в Белград Майкъл Кърби от март 2013, че "Вашингтон не иска появата на нова Република Сръбска в Косово, тъй като този модел не донесе нищо добро на Босна". Но, след като Босна и Херцеговина е модел, създаден от международната общност, защо именно тя се превръща в обект на толкова остри критики от страна на САЩ? Един възможен отговор е, че този модел се характеризира с ярко изразена диспропорция - докато хърватско-мюсюлманската федерация се оказа нежизнеспособна в икономически план и зависи от чуждестранните дотации, икономиката на Република Сръбска е стабилна. Освен това, последната разполага с всички атрибути на самостоятелна държава, а пълномощията и са по-големи, отколкото на хърватско-мюсюлманската федерация: има функциониращ парламент, правителство, конституционен съд, съдебна власт и местно самоуправление. Между другото, именно за да бъдат ограничени тези пълмомощия бе създаден и механизмът на Върховния представител, който "тълкува Дейтънското споразумение и помага на страните да прилагат неговите изисквания". Както посочва първият Върховен представител Пади Ашдаун: "пристигнах в Босна за да разруша Дейтънското споразумение. Имах на разположение 870 служители, канцелария и 36 млн. евро месечно и се ползвах с пълната подкрепа на ЕС. Когато се налагаше да сломя съпротивата на Баня Лука, просто пишех официално писмо до моя приятел Крис Патън (по онова време еврокомисар по външната политика), в което го молех да каже на сърбите, че това е искане на Евросъюза... Така притисках сърбите и Република Сръбска".

Според някои, в момента ставаме свидетели на опит да бъде довършено започнатото от Ашдаун в рамките на продължаващите от десетина години усилия за раздробяване на сръбското "жизнено пространство": решението на Черна гора да напусне федерацията със Сърбия и ориентацията и към НАТО; ликвидирането на сръбските държавни институции на територията на Косово и Метохия и създаването на Република Косово; укрепване позициите на мюсюлманите в сръбската област Рашка и исканията им за "автономия на Санджак", както и подкрепа на плановете за обединяване на албанците от Южна Сърбия с Косово; усилията за създаване на автономна република Войводина и непрекъснатите атаки срещу "прекалено големите права" на Република Сръбска.

Поредната такава атака беше предприета от бившия босненски главен мюфтия Мустафа Церич, призовал от трибуната на Световния бошнашки конгрес сънародниците си да провокират безредици и неподчинение в Република Сръбска. Както посочва в този връзка сръбският анализатор Георги Попович, Република Сръбска е основното "препятствие пред създаването на ислямска държава в Европа". На 15 февруари 2014 водачите на Световния бошнашки конгрес Мустафа Церич и Муамер Зукорлич (мюфтия на Санджак) формираха обединен кризисен щаб, което е очевидно доказателство за мобилизирането и обединяването на силите на мюсюлманите в Босна и сръбската обаст Рашка (Санджак).

Активизирането на най-радикалното уахабитско движение на територията на Босна и Херцеговина и особено в районите прилежащи на Република Сръбска започна през 2011, когато в Босна се върна бившият духовен лидер на групировката "Ел-Моджехидин" - египтянинът Имад ал-Мисри. Както е известно, по време на гражданската война в редиците на "Ел-Моджехидин" се сражаваха 4500 бойци, отличили се с кланетата срещу местните сърби. Самият Ал-Мисри за първи път се появи в Босна от Саудитска Арабия в началото на 90-те, като остана в страната до 1997, след което се върна в родния си Египет, където през 2001 беше осъден на 10 години затвор за тероризъм. По време на "арабската пролет" обаче "Мюсюлманските братя" го освободиха и той отново се появи в Босна.

Според експерта от Съвета на Югоизточна Европа за борба с тероризма и организираната престъпност Джеват Халиашевич, въпреки, че Ал-Масри е в списъка на терористите на ООН, това не му пречи да организира мощна пропагандна кампания сред мюсюлманското население в Босна. Представляваното от него радикално течение постепенно си извоюва водещи позиции в местната ислямска общност. Впрочем, в Босна и Херцеговина действат и над 100 филиала на организацията "Милат Ибрахим", която бе забранена в Германия през 2012, както и шест други салафитски организации, забранени от Комитета за борба с тероризма на Съвета за сигурност на ООН. Последните действат в районите на Сараево, Зеница, Травник, Тузла, Бихач и Мостар (където са и най-силните "социални протести" в страната). Халиашевич, твърди, че въпросните шест организации, обединяват бивши бойци от "Ел-Моджахедин" и Седма мюсюлманска бригада от Зеница.

Според него, радикалните ислямисти целенасочено работят за дестабилизирането на ситуацията в Босна и Херцеговина в няколко посоки: оказване на натиск върху Република Сръбска с цел да бъде променена конституцията на Босна, създаване на атмосфера на страх и напрежение в обществото и постепенно навлизане в политиката и, накрая, трансформацията на терористичната ислямистка мрежа в политическа структура и последващата и легализация на цялата територия на страната.

Възможната интернационализация на конфликта

Паралелно стартира и дестабилизацията на Черна гора. На 15 февруари Подгорица стана арена на масови протести, по време на които имаше сблъсъци с полицията, подкрепена от специалните части. По модела на съседна Босна, протестиращите много бързо се преориентираха от чисто икономически към политически искания, призовавайки за оставка на правителството. Въпреки че бяха само двеста души, поведението им беше толкова агресивно, че полицията използва сълзотворен газ за да ги разпръсне. Организатор на протестите беше създадената във Фейсбук група "Революция в Черна гора - всички по улиците", по-късно в тях се включи и организацията "Удар" (организация със същото име действа и в Босна). Те призовават да бъдат блокирани пътищата към столицата Подгорица.

Междувременно австрийският външен министър Себастиян Курц обяви, че "търпението на ЕС към Босна се изчерпа" и поиска от властите в Сараево и Баня Лука бързи реформи в съдебната система, както и промяна на конституцията на Босна и Херцеговина.  В тази връзка, мнозина анализатори очакват, че включването на ЕС в разрешаването на кризата може да доведе до интернационализацията на конфликта. Впрочем, членът на Президиума на Босна и Херцеговина Бакир Изетбегович вече призова Турция да помогне за разрешаването на кризата в страната. Имайки предвид, че в Босна има огромни количества оръжия и боеприпаси (според местното Военно министерство около 20 хиляди тона) могат да се очакват мащабни въоръжени провокации.

Както прогнозира в тази връзка руският експерт Ана Филимонова: "по-нататъшния натиск за ограничаване пълномощията и (евентуално) пълната ликвидация на Република Сръбска в състава на Босна и Херцеговина изглежда неизбежен. Целта на това настъпление, което се осъществява едновременно и от Запада, и от ислямистките движения, е по-нататъшното раздробяване на "сръбското жизнено пространство", отслабване на сръбските общности и постепенната им асимилация".

* Българско геополитическо дружество

{backbutton}

Европейската криза продължава вече шеста година. Това е рекорд по продължителност на финансово-икономическите и социално-политически сътресения на европейския континент в периода след Втората световна война.

Проявите на кризата са многообразни. От една страна, тя оказа негативно влияние върху обществените процеси. Редица държави (най-вече по периферията на Европа) преживяха осезаемо свиване на пазарите си и навлязоха в период на тежки социални изпитания, сблъскаха се с нови вътрешнополитически предизвикателства, а позициите им в глобалната икономика бяха силно ерозирани. От друга стана е налице ускоряване на структурните преобразувания, които, на границата на ХХ и ХХІ век, едва бяха започнали да назряват в повечето страни, но днес придобиват съвсем ясни очертания, трансформирайки икономическите и социално-политически системи на европейските държави.

Всичко това с пълна сила важи за Испания, която бе засегната особено силно от европейската криза. Тя принуди управляващите и бизнесът да формулират нов модел на развитие, спешно приспособявайки националните структури към сериозно променилите се европейски и световни реалности.

Европейската криза в профил и анфас

За повечето държави-членки на ЕС началото на миналата 2013 се характеризираше с поредното влошаване на основните им макроикономически показатели (таблица 1). Така първото тримесечие бе белязано от, макар и неголям, спад на сумарния БВП на 27-те страни, в сравнение с предходното тримесечие. В редица дъпржави, включително Франция, Италия, Испания, Холандия, Португалия и Чехия, спадът на производството беше доста осезаем (до 1,3% от БВП). В сравнение със същия период на 2012, в 23 страни-членки на ЕС беше фиксиран ръст на държавния дълг, при това в 11 от тях обемът на суверенния дълг надхвърли 80% от БВП, а в пет (Белгия, Ирландия, Гърция, Италия и Португалия) този показател надхвърли 100%. В 19 от 27-те страни-членки беше отбелязан ръст на безработицата, достигнала безпрецедентни размери в Гърция и Испания - 26,6% и 26,5%, съответно. Особено потискащи са данните за безработицата сред младите хора: като цяло в ЕС тя е 23,3%, а в Словакия - 35%, Италия - 37%, Португалия - 39%, Испания - 55%, Гърция - 58% (1).

Таблица 1. Икономически и социални показатели на държавите от ЕС

Източник: Basic figures on the EU. Autumn 2012, 2013 editions. – http://ec.europa.eu/eurostat

В ключови елементи на европейската криза се превърнаха системните забавяния  в ЕС, които в пълна степен се проявиха през последните години в условията на световната и европейска турбулентност. Изкуствените източници на растежа във финансовата сфера, откъснала се от реалния стопански сектор (както посочва носителят на Нобелова награда Джоузеф Стиглиц, става дума за своеобразна "финансова алхимия") в годините на кризата бързо пресъхнаха, демонстрирайки цялата неустойчивост на основата, върху която се градеше външно внушителната архитектура на съвременната европейска икономика. До голяма степен се изчерпа и утвърдилият се в Европа социокултурен модел - масово потребление, основаващо се на достъпните кредити и вкоренилият се у значителна част от населението (особено в държавите от европейската периферия) навик да живее не според възможностите си. С всяка изминала година на европейската социална държава става все по-трудно да поддържа жизнените стандарти на необходимото ниво.

В условията на кризата започна особено остро да се усеща сблъсъкът на ЕС с реалната глобална конкуренция - при това не само търговско-икономическата, но и ценностната. Водещите държави от развиващия се свят все по-решително отхвърлят догмите на Вашингтонския консенсус, на които се крепеше макроикономическата политика на Запада, и все по-активно лансират собствени модели за стопанско и социално-политическо развитие. В резултат, ЕС преживява своеобразно "геополитическо свиване": т.е. намаляват ареалът на доминацията му на международната сцена и степента, в която може да въздейства върху останалите региони. Друг проблем, който все по-малко може да бъде контролиран от Съюза, е мощното ускоряване (и усложняване) на глобалните процеси, които Брюксел просто не съумява да догони и затова е принуден да действа реактивно, отговаряйки с очевидно закъснение на възникващите предизвикателства.

През април-юни 2013, след шест тримесечия на устойчива рецесия, сумарният БВП на 17-те държави от еврозоната нарасна с 0,3%, в сравнение с предходния тримесечен период. Локомотиви на този растеж бяха лидерите на ЕС Германия и Франция (2). Този доста скромен положителен резултат, породи в европейските столици канонада от оптимистични официални изявления за очертаващо се връщане към траекторията на икономическия подем. В същото време обаче, непредубеденият анализ сочи, че кризата в ЕС (както и в световната икономика, като цяло) съвсем не е приключила. В най-добрия случай може да се говори за отслабването и. Много финансови, макроикономически и социални показатели продължават да пораждат тревога, а по редица позиции дори се влошават. Така например, през второто тримесечие на 2013 в девет държави от ЕС беше фиксиран спад на БВП (включително в такива големи страни, като Италия, Испания, Холандия и Швеция) (3). Балансът на Европейската централна банка (ЕЦБ) се понижи с 25%, в сравнение със септември 2012, което означава съществено съкращаване на обема на ликвидността в европейската финансова система. При това в момента капиталовата обезпеченост (и, следователно, устойчивостта на банковата система) на ЕС е опасно ниска, тъй като активите на осемте най-големи банки на еврозоната надхвърля реалния им собствен капитал цели 38 пъти, макар че според приетото от ЕС през 2011 решение този показател не бива да е по-висок от 11 (4).

Не се очертава и осезаемо смекчаване на дълговата криза, генерираща остри бюджетни проблеми в мнозинството европейски държави. Обемът на суверенната задлъжнялост бавно, но сигурно нараства, достигайки през 2012 87,3% от съвкупния БВП на държавите от еврозоната, а през 2013 - вече 90,7% (5). Съответно, нарастват и плащанията по обслужването на дълга, което в редица случаи принуждава правителствата да ограничават драстично другите бюджетни разходи, някои от които са жизненоважни.

Социалната ситуация остава сложна и напрегната. Така, броят на безработните продължава да расте, достигайки в държавите от еврозоната общо 19,2 млн. души (12% от икономически активното население) през август 2013 (6). На този фон опитите на председателя на Европейската комисия Жозе Мануел Барозу, на други висши чиновници в Брюксел и на шефа на ЕЦБ Марио Драги да внушат оптимизъм на европейците не изглеждат особено убедителни.

Според повечето европейски лидери, сред основните инструменти за укрепване на глобалните позици на ЕС е създаването, съвместно със САЩ, на т.нар. Трансатлантическа зона за свободна търговия (ТАFTA). Както е известно, първият тур на преговорите по този въпрос беше през юли 2013 във Вашингтон. Участниците в тях разчитат да подпишат заключителния документ до края на 2014, макар мнозина експерти да изпитват обосновани съмнения, доколко реалистичен е този срок. Основният проблем е, че ЕС и САЩ не само са най-близки стратегически съюзници, но и най-големите търговско-икономически конкуренти, между които тече напрегната и често безкомпромисна битка на световните пазари за стоки и услуги и които в редица случаи заемат диаметрално противоположни позиции. Сред най-острите спорни въпроси, в частност, са международната търговия със селскостопанска продукция и авиационна техника, както и прилагането на нормите, регулиращи спазването на авторските права и интелектуалната собственост. Освен това, водещите европейски корпорации разчитат да получат по-широк достъп до мултимилиардния американски пазар за държавни поръчки (включително в сферата на отбраната), което, напълно разбираемо, поражда силната съпротива на отвъдокеанския бизнес. Тоест, процесът на формиране на пълноценна TAFTA, който се диктува от стремежа на държавите-членки на ЕС да повишат конкурентоспособноста на националните си икономики и да разширят пласментните си пазари, няма да е никак лесен.

Впрочем, налице са и други обстоятелства, ограничаващи възможния положителен ефект от формирането на TAFTA. Нещата опират до това, че сегашното средно ниво на митническите и тарифни бариери в САЩ и ЕС не е високо. По данни на СТО, в САЩ то се равнява на 2,1%, а в ЕС - на 2,8%. За сравнение, същият показател в Китай е 4,6%, в Индия - 7,2%, в Русия - 9,5%, в Бразилия - 10,2% и т.н. (7). Ето защо по-нататъшното понижаване на митническите бариери в рамките на новата зона за свободна търговия едва ли ще промени сериозно положението на държавите-членки на ЕС на световните пазари. Опитът да бъда отслабени ефектите на кризата чрез активизирането и разширяването на външните търговско-икономически връзки е само палиативна мярка. На преден план в стратегията на ЕС следва да бъде поставено търсенето на нови вътрешни източници и генератори на икономически растеж.

Всички тези тенденции, касаещи държавите-членки на ЕС, като цяло, се проявяват най-отчетливо в Испания.

Испания: точките на растежа

Испания, в която не бяха проведени необходимите структурни реформи, се оказа едно от най-слабите звена на финансово-икономическата вериги на ЕС (8). Убедително доказателство за това е негативната динамика на основните макроикономически показатели (таблица 2). Страната беше поразена от стагнация на търсенето и предлагането, рязко намаляха брутните инвестиции, запазва се големият бюджетен дефицит, интензивно нараства държавният дълг, безработицата достигна астрономически показатели и т.н. Доскоро високият международен имидж на страната беше ерозиран, а позициите на Испания на световната сцена съществено отслабнаха.

Таблица 2. Динамика на макроикономическите показатели на Испания (в % по отношение на предходната година)

Бележки: 2004-08 – средногодишен показател; безработицата е дадена в % от икономически активното население; данните за държавия дълг, износа и вноса в графата 2004-08 са за 2008; данните на 2013 и 2014 се базират на прогнозите на ЕС.

Източник: European Economic Forecast. Winter, Spring 2013. – http://ec.europa.eu/

На този неблагоприятен фон настъпиха сериозни промени в обществените настроения, в оценките на населението за текущото състояние и перспективите за еволюция на испанската нация. Много неща, които доскоро изглеждаха непоклатими, днес се възприемат по съвършено различен начин. В резултат от това, в страната постояно се провеждат масови протестни действия, участниците в които поставят под въпрос съществуването на много национални институции. В най-развития икономически испански регион - Каталония - нараснаха сепаратистките настроения, чиито мащаби засенчиха аналогичните действия в Страната на баските и вече реално застрашават териториалната цялост на испанската държава.

Остротата на финансовите, социално-икономическите и политическите проблеми, пред които е изправена днес испанската нация, съвсем не променя факта, че страната разполага с огромно натрупано богатство, значителен икономически потенциал и достатъчно широки възможности за модернизация на производствените си структури и преодоляване на кризисните явления. Задачата е целенасочено, умело и ефективно да се осъществи оздравяване на националната икономика, да се укрепят вече съществуващите и да се създадат допълнителни точки на растеж, способни да се превърнат в катализатори на нов икономически подем.

За какво по-конкретно става дума? На първо място, Испания е сред най-големите икономики в еврозоната, чиито БВП надхвърля 1 трилион евро. Тя е голям потребителски пазар с 47 млн. жители и 57 млн. чужди туристи, които всяка година посещават страната (в този смисъл Испания представлява туристическа свръхдържава, тъй като е на първо място в света в мащабите на осъществявания в нея международен туризъм). Испанският език е официален в 22 държави, в които живеят над 500 млн. души. Освен това, той е роден за десетки милиони граждани на САЩ, чиито дял в населението на най-богатата световна държава непрекъснато нараства, което има значителни икономически и политически последици.

Испания е сред първите десет държави в света по ниво на развитие на инфраструктурата, притежава най-дългата в Европа мрежа от скоростни магистрали (над 14 хил. км) и е лидер в експлатацията на скоростни железопътни магистрали. Страната е третия по значение пазар на граждански самолетни превози на Стария континент (около 154 млн. пътници годишно) и е на четвърто място в ЕС по обем на морски товарни превози (над 376 млн. тона годишно) (9). Тя е важен транспортно-логистичен възел, свързващ Европа с пазарите на Северна Африка и Латинска Америка.

В локомотиви на испанската икономика се превърнаха най-големите компании и предприятия в сферите на строителството, транспортната инфраструктура, възобновяемите енергийни източници, производството на автомобили и самолети, хранителната и текстилната индустрия, телекомуникациите, туризма, инженеринговите услуги и финансите. Показателно е, че седем от десетте водещи световни корпорации в сферата на инфраструктурата са испански. Испанската компания Inditex е глобален лидер в сферата на производството и продажбата на модни облекла и аксесоари. Две испански банки и две застрахователни фирми пък са част от глобалния финансов елит (така например, германският филиал на банката Santander - Santander Consumer Bank, през 2013 беше избран за "най-доброто предприятие на годината" в Германия за пети пореден път). Силни позиции на телекомуникационните пазари в десетки държави в света притежава и уверено удържа друга испанска компания Telefonica (10).

Испания е в първата десетка на най-големите износители на капитали. Обемът на натрупаните преки инвестиции в чужбина надхвърля 500 млрд. евро, или около 50% от националния БВП. От друга страна, Испания продължава да е привлекателна за чуждестранните инвеститори. През 2006-2010 преките чужди инвестиции в испанската икономика бяха средно 35 млрд. евро годишно (11). По-важното обаче не са толкова техните обеми, колкото фактът, че чуждите компании често са носители на челни технологии и играят важна роля за модернизацията и технологичното усъвършенстване на испанската икономика. Примерите за това са много. Така, именно в отраслите, където чуждите ТНК са си извоювали най-стабилни позиции (автомобилостроенето, фармацевтичната и химическата индустрии и т.н.), се наблюдава най-високо участие на предприятията в иновационна дейност. Ако средно за испанската икономика делът на компаниите, инвестиращи в научно-изследавателска и опитно-конструкторска дейност, е 20%, в производството на транспортни средства и в химическата индустрия то достига 60%, а в химическата - 75% (12).

Въпреки тези (както и много други) положителни примери обаче, икономиката на Испания, като цяло, отстъпва на водещите държави от ЕС (Германия, Франция, Великобритания, Холандия, Швеция), да не говорим за САЩ и Япония, по своята производствена структура и научно-технологичното си раввище. Сред особеностите на нейната икономика е прекалено голямата зависимост от външните доставки на енергоносители. Делът на вноса в потреблението им достига 75%, което е твърде тежко бреме за външнотърговския баланс и прави националния енергиен сектор изключително уязвим. Според редица експерти, изход от тази ситуация може да стане както интензивното развитие на алтернативната енергетика (вятърна, слънчева и т.н.), така и разработването на наличните находища на шистов газ (13).

Друга много важна особеност, понижаваща международната конкурентоспособност на испанската икономика, е техническо-технологичната и нееднородност, т.е. наред с високотехнологичните сектори съществуват и сравнително изостанали отрасли и отделни предприятия, дърпащи назад цялата икономика. За да успее да преодолее породените от кризата проблеми, Испания ще трябва да осъществи комплексна модернизация и иноватизация на националната икономика, структурна трансформация на целия си стопански механизъм и приоритетно развитие на наукоемките и високотехнологични отрасли, чиято продукция и услуги могат да се реализират на глобалните пазари.

Доколко обаче сегашното правителство начело с водача на Народната партия Мариано Рахой е готово да реализира мащабни структурни и институционални реформи? Какви конкретни решения и мерки предприема Мадрид за излизането от кризата и преодоляването на тежките последици от нея? Доколко реален е сценарият за модернизацията на производствения потенциал и прехвърлянето на испанската икономика на иновационни релси? Частичен отговор на тези и на други съдбоносни въпроси дават редица правителствени решения в икономическа сфера.

Антикризисната стратегия на Мадрид

До голяма степен поради натиска на ЕС, сред водещите мерки в антикризисната политика на Мадрид бяха поставени намаляването на бюджетния дефицит и консолидацията на държавните финанси чрез радикално съкращаване на разходите и повишаване на данъчните приходи. Много сериозно бяха орязани практически всички пера в бюджета, включително онези, от които зависи ускоряването на научно-техническия прогрес и модернизацията на икономиката. Официалните данни на испанското правителство сочат, че през 2009-2013 делът на държавните разходи в БВП на страната е паднал от 46,3% до 39,9% (т.е. с около 64 млрд. евро) (14), което значително надхвърля средния спад на този показател в държавите от еврозоната.

Радикалното съкращаване на държавните разходи засегна социалния сектор (образование, здравеопазване) и се съпровождаше със значително повишаване на данъците и на първо място на ДДС, който беше увеличен от 1 септември 2012 от 18% до 21%. Това решение, което пряко засегна сферата на потреблението и материалните интереси на най-широки слоеве на населението, беше прието като "данъчно задушаване" на стотици хиляди производители на стоки и услуги, ориентирани предимно към вътрешния пазар.

В същата посока бяха и резултатите от структурните трансформация. Става дума, на първо място, за реформата в трудовите отношения, прокарана от правителството през февруари 2012. Тогава управляващите твърдяха, че промените в трудовото законодателство ще направят пазара на труда "по-гъвкав" и ще спрат ръста на безработицата. Основен резултат от тях обаче се оказа същественото (до 23%) понижаване на разходите на работодателите при уволненията на техните служители. Правителството на Рахой се опита да реши задачата за повишаване конкурентоспособността на испанската икономика чрез понижаване на производствените разходи и най-вече за сметка на рязкото ограничаване ръста на заплатите. Така, през 2012 средната заплата в страната намаля с 3,6%, достигайки 1946 евро (2598 евро, отчитайки задължителните социални плащания), което бе най-голямото и съкращаване за последните 17 години (15).

С приоритетно значение се ползваше нормализацията на функционирането на банковия сектор, оказал се в изключително сложна ситуация: през годините на кризата обемът на "токсичните активи" на банките достигна 189 млрд. евро, а акциите на испанските банки на борсата загубиха 60 млрд. евро от стойността си, от което пострадаха близо пет милиона акционери (16). Правителството оказа мащабна държава подкрепа (кредити, покупка на активи и т.н.) на финансовите институции, като обемът и надхвърли 200 млрд. евро, и осъществи реформа, целяща да гарантира устойчивостта и платежоспособността на банките, да облекчи достъпа им на международните парични пазари и да възстанови кредитните потоци към реалния сектор на икономиката. Преструктурирането на банковия сектор, което позволи санирането на част от проблемните институции, беше осъществено чрез тяхното сливане и поглъщане и имаше безпрецедентен за европейските страни мащаби. Достатъчно е да посочим, че през 2009-2012 броят на кредитните институции (без да броим филиалите на чуждестранните банки и т.нар. кредитни кооперативи) намаля от 50 до 14 (17). В хода на реформата значително беше съкратен броят на оперативните поделения на въпросните институции, а около 50 хиляди души, заети в сектора, останаха без работа.

В контекста на действащия антикризисен модел, излизането на страната от кризата, както изглежда ще се проточи, защото възстановяването на вътрешните пазари става изключително бавно и болезнено.С други думи, преодоляването на рецесията с опора само на вътрешните ресурси, ми се струва малко вероятно. Невъзможността да се излезе от кризата чрез увеличаването на вътрешното търсене и предлагане, принуди испанската бизнес-общност, без да чака резултатите от антикризисните мерки на властите, да укрепи външните си връзки. Компаниите и банките компенсираха провалите на вътрешния пазар, разширявайки трансграничните си операции. В частност, въпреки спада на търсенето в Испания, глобалните продажба на текстилния гигант Inditex нараснаха с 16% през 2012, достигайки почти 16 млрд. евро, а печалбата му се увеличи с 22% (до 2,4 млрд. евро). През 2012 броят на търговските точки на компанията надхвърли 6 000, а през миналата 2013 нарасна с още почти 500 (18). Никога досега испанският бизнес не е демонстрирал толкова агресивно поведение на международните пазари (в много отрасли и на всички континенти) (19). Благодарение на това, през 2012 беше постигнат рекорден износ на стоки - за 222,6 млрд. евро, което доведе до значително съкращаване на отрицателното външнотърговско салдо на страната: от 100 млрд. евро, през 2007, до 30 млрд., през 2012 (20). Според експертите на банката Morgan Stanley, залогът върху развитието на износа може в перспектива да "превърне Испания в новата Германия" (21).

Пътната карта на новия модел на развитие

В известен смисъл, икономическите и финансови задачи, пред които е изправена днес Испания, излизат извън рамките на чисто стопанската активност. Системната криза навлиза в решаващия си стадий, когато започват да се очертават основните направления на по-нататъшното развитие и контурите на обновения социално-икономически модел и се формират бъдещите неционални реалности. Оказвайки шоково въздействие върху стопанската динамика, кризата, едновременно с това, може да предостави и шанс за възраждане, т.е. да даде тласък към позитивни структурни промени. Има достатъчно основания да се твърди, че в момента Испания се намира в период на преход от един модел на социално-икономическо развитие към друг. Логиката сочи, че стартиралият процес на трансформации трябва да изведе страната до качествено ново състояние: с други параметри на икономическия растеж, конкурентоспособна индустрия, модерен високоразвит сектор на услугите, банки, които са в състояние да обезпечат с кредити реалната икономика, с по-гъвкава политическа система и реформирано държавно-териториално устройство.

Акцентирайки върху понижаването (с всички средства) на бюджетния дефицит, правителството на Мариано Рахой се въздържа от ясното дефиниране на дългосрочни икономически цели, ограничавайки се с общи декларации. По този начин управляващата Народна партия се опитва да спечели допълнително политическо време и да запази възможностите си за тактически маньоври. В същото време, въз основа на анализа на реалните антикризисни действия на Мадрид, можем да очертаем основните точки на предлаганата на испанското общество концепция за развитие и да добием представа за най-вероятната "пътна карта" за излизане от кризата.

Анализирайки натрупалите се финансово-икономически проблеми, испанските управляващи конструират следната система от приоритети пред страната:

- стабилизиране на бюджетно финансовата ситуация и, на тази основа, възстановяване на, до голяма степен изгубеното, доверие на международните кредитори и инвеститори;

- ограничаване на социалната отговорност на държавата чрез съкращаване на субсидиите и привилегиите и разширяване сферата на платените услуги;

- подпомагане процеса на интернационализация на испанския бизнес, включително на малките и средни предприятия;

- активно участие на националния бизнес в битката за нови външни пазари.

Основната теза на сегашните власти в Мадрид, която се споделя и от мнозина международни експерти, се свежда до това, че преодоляването на икономическата рецесия е възможно само по пътя на по-нататъшното ограничаване на производствените разходи и, на първо място, заплатите, както и на социалните разходи (22). В това правителството вижда начин за повишаване производителността на труда и международната конкурентоспособност на испанската икономика. Повечето прогнози са за запазване на тази тенденция и в краткосрочна перспектива (таблица 3).

Таблица 3. Показатели за конкурентоспособността на испанската икономика (в % към предходната година)

Бележка: 2004-2008 – средногодишен показател; данните за 2013 и 2014 – са прогноза на Евростат.

Източник:European Economic Forecast. Winter, Spring 2013. – http://ec.europa.eu/

На микроикономическо (корпоративно) ниво се залага основно на местния транснационален бизнес, който и по време на кризата потвърди способността си успешно да се конкурира на глобалните инвестиционни и търговски пазари и в много случаи укрепи позициите си в системата на глобалните икономически връзки. Интересен и показателен факт е, че според данни на ОИСР, най-големите испански компании демонстрират с 10% по висока производителност на труда от германските предприятия и с 20% - от британските (23). Представителите на едрия бизнес, обединени в Съвета на предприемачите за конкурентоспособност (СПК), гледат с оптимизъм към бъдещето и смятат, че испанската икономика вече е стигнала дъното, преминала е преломната точка и сега постепенно излиза от кризата. Както отбелязва президентът на Telefonica Сесар Алиерта, онези, които оценяват песимистично днешната ситуация, "не виждат гората зад отделните дървета" и не забелязват съществуващите положителни промени. Според него, испанците са си взели поуки от кризата и страната отново става привлекателна за бизнеса (24).

Мнението му се споделя и от Игнасио Санчес Галан - президент на една от водещите световни електроенергийни корпорации Iberdrola. В изказването си на провелото се през април 2013 в Лондон "Road Show", организирано от СПК с цел привличане на чуждестранни инвестиции в испанската икономика, той акцентира върху първите положителни резултати от проведените структурни реформи (най-вече в банковия сектор и в трудовите взаимоотношения), които са поставили началото на преформатирането на производствения профил на испанската икономика: понижаване дела на строителния отрасъл за сметка на най-технологичните, конкурентоспособни и ориентирани към износа индустриални предприятия. Според него, запазването на тази принципно важна тенденция може да доведе до това 2014 да стане първата година на новия стопански подем в страната (25).

Оптимизмът, демонстриран от водещите фигури в испанския бизнес, привлича вниманието към позитивните тенденции, които, макар и много трудно, вече си пробиват път.

В тази връзка, възниква въпросът за характера на икономическия растеж, който заменя сегашната парадигма на стопанско развитие. Известният испански икономист Рамон Касилда Бехар смята, че бъдещият икономически модел следва да се опира на ефективното публично-частно партньорство и да притежава многопластова структура, предполагаща наличието на тясна корпоративна и технико-технологична обвързаност на малкия, средния и едрия бизнес. Траекториите на тяхното развитие трябва да се намират не в "паралелни светове", както беше в периода преди кризата, а максимално да съвпадат, така че и трите сектора на националната бизнес-общност да могат активно и широко да си взаимодействат. Целта е да се гарантира органичното единство между основните елементи на националната икономика и да се създадат необходимите условия за промяна на производствената парадигма (26).

Засега усилията на правителството за осъществяването на антикризисните мерки все още не са достатъчно тясно обвързани със задачите на дългосрочния икономически растеж, осъществяван на нова структурно-технологична основа. Сред главните причини за това е недостигът на инвестиционни ресурси за целите на развитието поради твърдо следваната ориентация към съкращаване на държавните разходи (т.нар. "бюджетен аскетизъм"), което ограничава възможността едновременно да се гарантира социално-икономическата стабилност и да се осъществи комплексна модернизация на иновационна основа. В тези условия, в своеобразен компенсационен механизъм се превръща външната активност на частния бизнес и най-вече на испанските ТНК, чиито пример се опитват да следват и малките и средни предприятия, които не проявяваха особен интерес към чуждестранните пазари в периода преди кризата.

Очевидно е обаче, че радикалното преодоляване на последиците от кризата е невъзможно без същественото разширяване на вътрешния пазар. Сама по себе си, политиката на сурови икономии не решава проблема с възстановяването на икономическия растеж и излизането от кризата. Необходими са стимулиращи мерки от страна на държавата, както и мащабни държавни инвестиции, без които сериозната активизация на бизнес активността изглежда изключително трудно постижима. Тоест, като никога досега, Испания се нуждае от разумен баланс между външните и вътрешните аспекти на антикризисната политика.

"Вибриращата" финансово-икономическа система на ЕС породи цял комплекс от сложни проблеми. През годините на кризата образът на обединена, просперираща и привлекателна Европа значително избледня, а постигнатото в периода преди началото и жизнено равнище ще остане само приятен спомен за много милиони европейци. Съюзът е изправен пред болезнени структурни реформи, които ще се проточат с години, изостряща се битка за място под слънцето и остра конкуренция с новите световни играчи на глобалните пазари.

Бележки:

1. Вasic figures on the EU. Autumn 2013 edition. http://eu.europa.eu/eurostat

2. Gross Domestic Product. – http://epp.eurostat.ec.europa.eu/

3. По данни на Испанската банка, БВП на стрната е демонстрирал ръст от 0,1% през третото тримесечие на 2013, което беше прието от управляващите като голям успех. – http://www.bde.es/

4. European Central Bank. – http://www.ecb.europa.eu/

5. Ibidem.

6. Ibidem.

7. World Tariff Profiles 2012. – http://www.wto.org/

8. По-подробно за това, виж: Яковлев П. Кризис на юге Европы: Испания и Португалия в тисках жесткой экономии (13.06.2012); Яковлев П. Пять измерений испанского кризиса (01.04.2013).

9. Gobierno de España. Estrategia española de política económica. Balance y reformas estructurales para el próximo semestre. 27 de septiembre de 2012. P. 13.

10. Ibid. P. 15.

11. Ibid. P. 16.

12. Tecnología e Innovación en España. Informe Cotec 2011. Madrid, 2011, p. 152.

13. Reservas ocultas. – El País, 18.03.2013.

14. Gobierno de España. Estrategia española de política económica. Balance y reformas estructurales para el próximo semestre. 27 de septiembre de 2012. P. 26, 30.

15. El País, 15.03.2013.

16. Asociación Española de Banca. – http://www.aebanca.es/

17. Gobierno de España. Estrategia española de política económica. Balance y reformas estructurales para el próximo semestre. 27 de septiembre de 2012. P. 10, 39.

18. Cinco Días, 13.03.2013.

19. По-подробно, виж: Ramón Casilda Béjar. Multinacionales españolas en un mundo global y multipolar. Madrid, 2011.

20. Comercio Exterior en enero-diciembre de 2012. – http://www.lamoncloa.gob.es/

21. El País, 12.02.2013.

22. Cinco Días, 13.03.2013.

23. Derribando tópicos. – http://marcaespana.es/

24. Amanda Mars. Los grandes empresarios creen que la crisis ya ha tocado fondo en España. – El País, 19.03.2013.

25. Presidente de Iberdrola subraya el auge de la confianza en España. – América Economía, 4.04.2012.

26. Ramón Casilda Béjar. España más alla de la crisis. – El País, 24.03.2013.

* Авторът е ръководител на Центъра за иберийски изследвания в Института за Латинска Америка към Руската акадения на науките

{backbutton}

В региона на Арктика действат четирима големи глобални играчи, които напоследък отделят много сериозно внимание на ставащия все по-достъпен за света Северен регион. Това са Русия, Китай, САЩ и ЕС. По-долу ще ще опитам да анализирам интересите на всеки от тях, както и последиците от „глобализацията на Арктика.

Русия като основен играч в Арктика

Русия безспорно е най-важният играч в Арктика, със стратегически интереси в региона в сферата на икономиката, сигурността и управлението. В основата им са арктическите ресурси. В региона се намират над 20% от все още непроучените световни запаси от енергоносители, като по-голямата част от тях са именно в руската зона на Арктика. Тези запаси са изключително важни за руската национална сигурност и икономика, доколкото петролът и природният газ осигуряват 20-25% от националния БВП. Русия силно зависи от износа на полезни изкопаеми, който е определящ за инвестициите в инфраструктурата и модернизацията на армията. Освен това енергоносителите са важни инструменти на руското влияние в чужбина. Това се отнася най-вече до зависимата от руския износ Европа, която получава 1/3 от необходимия и газ отРусия. В тази връзка Арктика играе все по-важна роля като ключова стратегическа ресурсна база. В момента руската арктическа зона осигурява 10-15% от БВП на страната и 25% от износа и, като Кремъл работи усилено за увеличаването на този дял.

Вниманието на Москва към Севера се дължи и на постепенното изтощаване на находищата на енергоносители в Западен Сибир. На север от Полярния кръг руснаците доскоро добиваха енергоносители предимно на сушата, например на полуостров Ямал. Сега обаче те се ориентират към добив от дъното на Северния ледовит океан, в района на Баренцово, Печорско и Карско морета. Тези морски проекти се реализират под формата на съвместни предприятия между руски и чуждестранни енергийни корпорации. Това означава обаче, че Русия се нуждае от нови инвестиции и технологии, т.е. от развитие на международното сътрудничество в тази сфера.

В същото време, реализацията на редица ключови проекти, като Щокмановото газово находище или Приразломното петролно находище, се оказва прекалено сложна. Налице са постоянни забавяния и смени на чуждестранните партньори, като този процес продължава и в момента. Освен това Русия се стреми към усвояването на ресурси, разположени извън територията и, като още през 2001 подаде молба в Комисията за ООН за границите на континенталния шелф за удължаване на континенталния си шелф.

За да получи достъп до ресурсите на Арктика, да започне разработката им и тяхната доставка на световните пазари, Русия планира да развие стратегически важната инфраструктура на Северния морски път, включително пристанищата, спасителните центрове и административните институции по неговия маршрут, както и своя флот от ледоразбивачи, сили и средства за борба с петролните разливи. Освен това, към тази инфраструктура спадат и сухопътните елементи на арктическата транспортна система – тръбопроводи, авиационни маршрути, пътища и жп линии, които също се нуждаят от развитие. Впрочем, от развитие и модернизация се нуждаят и общите социално-икономически условия за живот в региона.

Интересите на Русия в Арктика са свързани и със сигурността и. Москва възнамерява да упражнява суверенитета си в своя обширен арктически регион, укрепвайки граничния контрол (за който отговаря Федералната служба за сигурност), гарантирайки сигурността на Северния морски път и разполагайки там достатъчно мощни сили за защита на най-важните инфраструктурни обекти. Освен това руснаците искат да разширят военното си присъствие в региона. Става дума най-вече за морски, въздушни и ракетни сили и средства, предназначени за ответни действия при различни сценарии за развитие на военно-политическата ситуация, както и за „сдържането” на нежелано чуждо военно присъствие и проникване в руската част на Арктика.

Москва разполага в региона и със стратегически сили, чиито основен елемент са атомните подводници, носещи балистични ракети. Тези мобилни сили придобиват все по-голямо значение заради проблемите, с които се сблъскват в момента руските балистични ракети с наземно базиране. Развитието на военната мощ на Русия в Арктика обаче е по-скоро скромно, особено в сравнение с ерата на студената война. В тази връзка мнозина анализатори посочват, че Москва не се стреми към нова милитаризация и създаване на потенциал за въоръжен конфликт, а просто иска да гарантира стабилното управление на своя все по-оживен и делови Север, защитавайки там собствените си интереси.

Стремейки се към модернизация в Арктика и проектирайки военната си мощ в региона, Русия е прагматичен играч, който разчита на международното сътрудничество за поддържане на стабилността, тъй като тя е задължително условие за икономическата активност в региона. В хода на серия от двустранни преговори, тя успя да разреши съществуващите там стари гранични спорове и подкрепя идеята за многостранно управление в Арктика. Освен това Москва разчита на т.нар. Арктически съвет (създаден през 1996, в който участват Канада, Дания, Финландия, Исландия, Норвегия, Русия, Швеция и САЩ, а сред ползващите се със специален статут са ЕС и Китай) и подкрепи взетите на последната му среща в Кируна (Швеция) решения. Макар руснаците вероятно да са разтревожени от нарастващата роля на Китай в арктическия регион и все по-голямото му влияние в Съвета , те не губят кой знае колко от сътрудничеството в рамките на Арктическия съвет, още повече, че той не може да взема самостоятелни и задължителни решения без участието на Русия.

Освен това Москва разглежда Конвенцията на ООН по морско право като легитимен, многостранен правен механизъм, регулиращ активността в Северния ледовит океан, разрешаващ споровете за морските граници, ресурсите и континенталния шелф и премахващ разногласията относно морското корабоплаване. Основният въпрос обаче е, доколко прагматичните руснаци са склонни да се съобразяват с идеите за многостранното управление и регулиране в Арктика, например ако Комисията на ООН за границите на континенталния шелф вземе неблагоприятно за тях решение по молбата им за разширяване на руския континентален шелф.

Руският интерес към изследването на Арктика (и, в частност, на континенталния шелф) има предимно икономически характер. Москва, в по-малка степен, отколкото западните държави, е ангажирана с темата за устойчивото развитие на Арктика. Интересът на Русия към опазването на околната среда е свързан най-вече с прочистването на арктическия регион от ядрени и други отпадъци. Демонстрираната от нея загриженост за съдбата на коренните народи в региона се съчетава с повишеното внимание на властите към активността на техните неправителствени организации (като например Асоциацията на коренните малобройни народи на Севера, Сибир и Далечния Изток на Руската Федерация).

Китай: новият играч в Арктика

Китай се отнася към Арктика като световна държава и като заинтересована страна, върху която събитията в арктическия регион оказват пряко въздействие. Китайските интереси в региона непрекъснато нарастват, превръщайки се в интегрална част на стратегическия дискурс в страната. Като цяло обаче, в китайската външна политика се отделя незначително място на Арктика. Тоест, интересът на Пекин към региона следва да се разглежда най-вече като ориентир за бъдещето и отражение на стремежа му да се подготви за възникващите там възможности и последици и да не изпусне шанса си.

Основната причина за постепенното усилване на китайския интерес към Арктика определено е икономическа. В качеството си на бурно развиваща се икономика, която обаче няма пряк достъп до Арктика, Китай иска да си гарантира достъпа до арктическите морски пътища, които предлагат значителни икономии на време и средства при превоза на товари и ще диверсифицират маршрутите на доставките за страната, повишавайки сигурността им. Освен това Китай иска да си осигури възможност за достъп до ресурсната база на Арктика, включително до богатите рибни пассажи в Северния ледовит океан и находищата на редки метали в Гренландия и на енергоносители в Русия.

За да отстоява тези интереси, Китай увеличава дипломатическата си активност в северните региони. Той подписа редица двустранни споразумение (например споразумението за свободна търговия с Исландия през 2013), подкрепя частните китайски инвестиции (например в добивната индустрия на Гренландия), купува за националната си енергийна компания дялове в руските морски проекти за добив на енергоносители, както и в проекта за производство на втечнен природен газ в Ямалското газово находище и дори взе под наем едно пристанище в Северна Корея, подготвяйки го за транспортен хъб на бъдещите арктически морски превози.

Глобалното затопляне и затоплянето в Арктика не само създава нови икономически възможности, но и сложни проблеми за Китай. Така например, промените в климата водят до повишаване на морското равнище и затрудняват снабдяването на страната с продоволствени стоки. Затова Пекин е заинтересован от задълбочаване на познанията си за климатичните промени в Арктика, за да може да смекчи последиците от тях за китайското общество и да се приспособи към тях. Ето защо Китай ориентира националната наука, изследванията и международното сътрудничество към въпросите на екологията и изучаването на Арктика.

Паралелно с това нараства китайският интерес към управлението на Арктика. Пекин разглежда Конвенцията на ООН по морско право като ключов правен механизъм за региона. Без да разполага с пряк излаз на Северния ледовит океан, той признава суверенните права на крайбрежните арктически държави, но въпреки това подчертава, че нормите на международното морско право му гарантират определени права в морската част на Арктика, включително да осъществява научни изследвания, свобода на корабоплаването, а вероятно и да добива природни ресурси и полезни изкопаеми във водите на Северния ледовит океан (става дума най-вече за риболов и добив на енергоносители).

При това обаче, Китай поставя на първо място суверенитета и териториалната цялост на арктическите държави, като го прави по две основни причини. На първо място, за да не допусне външна намеса в собствените си вътрешни работи, а на второ – за да продължи да отстоява териториалните си претенции в Южнокитайско и Източнокитайско морета, които не попадат под юрисдикцията на Конвенцията на ООН по морско право. Но, макар че подкрепя прилагането на нормите на конвенцията в Арктика, Пекин е загрижен от него в два основни аспекта. От една страна, китайците се притесняват, че разширяването на суверенните територии и особено на националните изключителни икономически зони, може да доведе до съкращаване на международните води в Арктика. А това може да ерозира правото им да се ползват от енергоносителите и рибните запаси в „общите” части на океана. От друга страна, Пекин не е особено доволен от факта, че Северният морски път се контролира от Русия и от високите такси, които тя налага за разбиване на ледовете, въз основа на чл.234 на конвенцията. Като най-голямата в света морска транспортна държава, която получава над 40% от своя БВП от корабостроенето и корабоплаването, Китай се опасява, че потенциалните търговски предимства на Северния морски път могат съществено да намалеят, ако руснаците продължат да налагат толкова високи такси за услугите, свързани с навигацията по него.

Китай положи големи усилия и наскоро се сдоби със статут на постоянен наблюдател в Арктическия съвет. Това отразява позицията му, че арктическите държави не притежават монопол по въпросите на региона, тъй като те имат глобален характер и без китайско участие Арктическият съвет не може да решава по подобаващ начин възникващите в Арктика проблеми. Статутът на постоянен наблюдател обаче, дава на Пекин само ограничени права в Съвета (китайците нямат право да гласуват решенията му). Въпреки това, Китай смята, че статутът на наблюдател го превръща в легитимен участник в арктическите процеси, както и, че с течение на времето постоянните наблюдатели ще придобият по-голямо влияние в Арктическия съмет, което пък ще доведе до ръст на китайското влияние в Арктика.

Трансформацията на САЩ от пасивен наблюдател в активен играч в Арктика

Макар че са арктическа държава, САЩ традиционно следваха една по-скоро пасивна политика в региона, отделяйки повече внимание единствено на собствената си територия в него – Аляска. Липсата на достатъчно информация в обществото, големите разстояния, отсъствието на заплахи, бюджетните ограничения и наличието на по-актуални глобални проблеми доведоха до това, че Арктика трайно се настани в „задния двор” на американската геополитика.

Впрочем, регионът и днес заема доста незначително място във външнополитическата стратегия на САЩ, но Вашингтон все пак започна да му отделя по-сериозно внимание, публикувайки редица важни стратегически документи и ориентирайки се към активното решаване на арктическите проблеми. С други думи, Арктика се превърна в нова външнополитическа граница за САЩ.

В основата на сегашната арктическа политика на Вашингтон е добивът на полезни изкопаеми – газ, петрол и минерали. За да укрепи енергийната сигурност и икономиката, като цяло, администрацията на Обама концентрира вниманието върху добива на петрол и газ на територията на страната. През последните години, заради спада на добивите от разработените петролни находища в Северна Аляска, както и заради липсата на нови находища на сушата, все повече се говори за необходимостта да бъдат разработени морските находища в Чукотско море и Бофортово море. Големите американски енергийни компании, както и колегите им от други държави, вече имат лиценз за проучване и добив в морските блокове, но това е много сложна и трудна задача, заради повишеното внимание на администрацията в Белия дом към екологичните проблеми, във връзка със серията аварии в близкото минало. Освен това американските успехи в добива на шистов газ и петрол намалиха ентусиазма за усвояване ресурсите на Арктика.

На второ място, САЩ имат важни интереси в сферата на сигурността в Арктика. Важно е да напомня, .че част от елементите на американската система за стратегическо сдържане, глобална противоракетна отбрана и ранно предупреждение се намират или функционират в арктическата зона.

Друг важен американски интерес е гарантирането на свободното корабоплаване в Арктика. Не бива да забравяме, че достъпните и открити международни морски пътища са своеобразни артерии, захранващи световната и американската икономика, да не говорим, че позволяват на американските въоръжени сили оперативно и бързо да проектират своята мощ.

Това обяснява, защо САЩ толкова упорито защитават свободата на корабоплаването и свободата на морските маршрути в глобален мащаб, включително в руската (Северния морски път) и канадската (Северозападния проход) зони на Арктика. Това обаче ги сблъсква с крайбрежните държави, опитващи се да утвърдят своя суверенитет в крайбрежното морско пространство. Статутът на арктическите морски маршрути има глобално значение, тъй като всеки негативен прецедент в региона може да има много сериозни последици за принципа за свободата на корабоплаването, като цяло.

Освен това САЩ са заинтересовани от създаването на по-оживена, интензивна и годна за корабоплаване морска среда в Арктика, както и от гарантиране на сигурността в този регион, макар че те не разполагат с достатъчно възможности за да наложат визията си. В същото време обаче, арктическата граница на САЩ не е сред американските стратегически приоритети, за разлика от южните им граници, затова Белият дом приема пасивно усилията на Канада да увеличи управленския си потенциал в северноамериканската част на Арктика.

На трето място, САЩ продължават да са уязвими от последиците от глобалните промени в климата. За да осъзнаят и реагират адекватно на сложните екологични предизвикателства, американците влагат сериозни усилия и средства в рамките на научните изследвания на динамиката на околната среда в арктическия регион. Всъщност, САЩ са в челото на международните изследвания на климата, в които са ангажирани известни климатолози и престижни научни институти.

По отношение на управлението на Арктика обаче, Вашингтон демонстрира двойнствено отношение. САЩ на практика се придържат към постановките на Конвенцията на ООН по морското право, но не са я ратифицирали, което не им позволява да лидират в тази сфера и ги лишава от легитимни правни механизма за гарантиране свободата на корабоплаването и разрешаване на морските спорове. Това се отнася най-вече до Северния морски път и Северозападния проход. Освен това, отказът от ратификация вреди на икономическите интереси на САЩ, лишавайки ги от легитимен правен механизъм, в чиито рамки страната би могла да се бори за разширяване на изключителната си икономическа зона в Арктика. Днес Вашингтон продължава да следва едностранната декларация на президента Труман, че ресурсите, намиращи се на континенталния шелф на САЩ и под него, са тяхна изключителна собственост.

Двойнствена е и американската политика по отношение на институциите за управление на Арктика. През 90-те години САЩ твърдяха, че политическото значение, статутът и функциите на Арктическият съвет са ограничени. Осъзнавайки по-късно новите икономически перспективи, както и нарасналото геополитическо значение на затоплящия се арктически регион, САЩ промениха позицията си и обявиха, че форматът, в който могат да бъдат обсъждани арктическите проблеми, включително тези, касаещи сигурността и суверенитета на региона, следва да се ограничи до петте арктически държави (т.нар. „арктическа петорка). На практика обаче, това доведе по-нататъшната маргинализация на Арктическия съвет. Въпреки това, през последните години САЩ промениха политиката си в съвета и в момента го определят, като „ключовия форум за международно сътрудничество в Арктика”. След дълго мълчание, Вашингтон подкрепи и включването на нови наблюдатели в съвета, в това число на Китай. Това показва готовността на САЩ да се съобразят с мултилатералния подход при решаването на проблемите в Арктика, както и стремежа им да преговарят и постигнат споразумения с такива възходящи сили като Китай, в рамките на многополюсния световен ред, формиращ се слез залеза на американската хегемония.

Активизацията на арктическата политика на ЕС

Напоследък Европейският съюз демонстрира нарастващ интерес към арктическата тематика. ЕС е свързан тясно с региона чрез членовете си измежду арктическите държави, както и поради многобройните политически постановки и норми, пряко свързани с Арктика в такива сфери, като околната среда, климатичните промени, търговията, енергетиката, научните изследвания, транспорта и риболова. При това обаче, ЕС никога не е бил водещ по отношение на управлението на Арктика. Впрочем, самите арктически държави не възприемат Съюза като легитимна заинтересована страна. Това се обяснява най-вече с политическото безразличие на ЕС към такива сектори като лова на китове например, както и с факта, че Европейският парламент лансира неизпълнимия от чисто политическа гледна точка план за управление на арктическия регион въз основа на постановките на Антарктическия договор от 1961.

С течение на времето обаче, ЕС започна да се придържа към по-умерена арктическа политика, съобразена с натрупаните знания и информация за региона. Днес тази политика се основава на идеята, че управлението на Арктика следва да се гради върху такива съществуващи многостранни споразумения и механизми, като Конвенцията на ООН по морско право, Арктическия съвет и Международната морска организация, а не върху нов антарктически договор. При това, следва да се спазват суверенитетът и националните интереси на самите арктически държави. Заради влиянието, упражнявано от отделните страни-членки, имащи различни интереси, ЕС продължава да няма цялостно арктическа стратегия и се ограничава само с политически декларации. Съюзът се стреми да участва по-сериозно в решаването на регионалните проблеми, но е принуден да се съобразява с факта, че основни играчи тук са арктическите държави, докато той следва да се ограничи с подкрепа за успешното сътрудничество между тях и оказване на съдействие за решаване на спорните въпроси.

Основният интерес на ЕС в Арктика е свързан с глобалните промени на климата, които имат различни екологични, социално-икономически и геополитически последици както за арктическия регион, така и за Европа. Ако ЕС се опитва да решава климатичните проблеми на глобално ниво, в новата си климатична политика в Арктика той извежда на преден план конкретни и актуални данни и информация за климатичната динамика в региона, акцентирайки върху необходимостта от инвестииции в изследването на арктическата околна среда. Тези усилия изискват координация и взаимодействие между ЕС, държавите от региона и другите заинтересовани страни.

На второ място, ЕС има сериозни икономически интереси в Арктика. Значителна част от арктическите ресурси се насочва към Европа. Тя получава 25% от добиваните в региона газ и петрол. 80% от уловената край бреговете на Исландия и 60% от тази, уловена край Норвегия, риба се продава в ЕС. Ето защо Съюзът се стреми да получи достъп до арктическите ресурси в условията на нарастваща глобална конкуренция, както и да влияе врху политиката на държавите от Арктика, съдействайки за формирането на по-благоприятна среда за добива и пласмента на наличните там ресурси.

Почти 90% от стокооборота на ЕС се реализира по море. Затова Съюзът има стратегически интерес от по-нататъшното развитие, сигурността и стабилността на арктическите морски пътища, които могат да придобият глобално значение. Най-забележими са усилията на ЕС за създаването на „полярен кодекс” в рамките на Международната морска организация, постигането на споразумения за извършването на издирвателно-спасителни операции и за премахване на петролните петна по арктическите морски маршрути. В частност, по отношение на Северния морски път, ЕС демонстрира готовност да помогне за гарантирането на устойчиво корабоплаване по трасето.

На трето място, Съюзът се опитва да упражнява влияние върху социално-икономическото развитие на арктическите държави и заинтересованите от Арктика сили като инвестира в научни изследвания или в трансграничното сътрудничество в региона. За задълбочаването на това сътрудничество, ЕС реализира проекта „Северно измерение”, съвместно с Русия, Норвегия и Исландия.

Освен това, Съюзът иска по-активно да участва в обсъждането на въпросите за управлението на Арктика. Впрочем, той вече е участник в редица регионални институции и механизми в тази сфера, като Съвета на Баренцовия/Евроарктическия регион и Северния съвет (на ниво министри). Съвсем скоро ЕС ще получи статут на постоянен наблюдател в Арктическия съвет, което ще му даде нови възможности за въздействие върху развитието на Арктика и решаването на проблемите, с които се сблъскват страните, имащи интереси в региона. Така, той ще може да интензифицира и да придаде глобален характер на политическата конкуренция с другите, заинтересовани от Арктика сили.

Военната надпревара в Арктика

Доскоро проблемът за милитаризацията на Арктика имаше почти изключително теоретично значение по ред причини от чисто климатичен характер. През последните години обаче ситуацията се промени поради интензивното топене на арктическите ледове и, паралелно с това, откриването на големи находища на енергеносители в арктическия шелф. Възможното изчезване на леденото покритие създава условия за целогодишното използване на Северния морски път от търговските и военни кораби, както и за добива на енергоносители в зоната на континенталния шелф. Както е известно, Северният морски път е по-къс с почти 5000 км от този през Суецкия канал, а Северозападният проход скъсява с 9000 км пътят през Панамския канал.

В същото време обаче, акваторията на Северния ледовит океан и неговият шелф не са достатъчно точно очертани, тъй като арктическите държави гледат по различен начин на проблема. Налице са гранични спорове за конкретни участъци между САЩ и Канада (Аляска и провинция Юкон), Канада и Дания (за остров Ханс с площ 950 кв.м и прилежащата му акватория).

Отделен проблем представлява Гренландия, чрез която Дания има достъп до Арктика. Площта на Гренландия е 2 1751,6 хил. кв.км (най-големия остров в света), което се равнява на 98% от площта на Дания, но населението и е под 60 хил. души. Предполага се, че в гренландския шелф се съдържат 160 млрд. барела петрол. През ноември 2008 на острова беше проведен референдум, на който 76% от избирателите гласуваха за по-голяма автономия от Копенхаген. В момента Дания контролира само външната политика и отбраната, а Гренландия има право да се разпорежда с природните си ресурси, да решава правните си проблеми и, частично, да определя външната си политика.

Поради общата слабост на военния потенциал на Канада, Норвегия и Дания, техните армии не са в състояние да оказват какъвто и да било сериозен военен натиск по отношение на територията и акваторията на САЩ или Русия.

Освен това, следва да се има предвид, че практически всички части и поделения на сухопътните и военновъздушните сили на Канада са разположени в южната част на страната (на юг от 50-тия паралел), като най-далеч на север се намира 1-ва пехотна бригада (в района на Едмънтън, на 53% северна ширина). В северните територии е дислоциран само 1-ви батальон на канадските рейнджъри (в Йелоунайф, 62 градуса, с. ш.). Всички сухопътни части и ВВС на Дания пък са дислоцирани на полуостров Ютландия и прилежащите му острови. В Гренландия има само 1-2 бойни кораба и 2-3 катера за защита на риболова, плюс патрул от около 30 човека за контрол на крайбрежието на огромния остров.

В момента САЩ не разполагат с никакви военни контингенти в европейска Арктика. Достъп до тази зона обаче има американският Атлантически флот, който притежава изключителен ударен потенциал, тъй като всичките му подводници, крайцери и есминци разполагат с крилати ракети за морско базиране „Томахоук”. Все пак, следва да се има предвид, че този флот обслужва целия Атлантически океан и Средиземно море и корабите му се появяват в Арктика много рядко.

В Аляска са разположени две бригади на сухопътните войски от състава на 25-та лека пехотна дивизия (чиито щаб и другите и две бригади са на Хаваите), както и две авиокрила на ВВС, включващи по две ескадрили изтребители Ф-15, самолети за далечно радиолокационно откриване и управление Е-3В и транспортни самолети С-17. Освен това в Аляска е разположено 176-то авиокрило на ВВС на американската Национална гвардия, включващо транспортни самолети С-130Н. Именно в Аляска, във Форт Грили се намира най-големият позиционен район на глобалната система за ПРО на САЩ, снабден с ракети GBI (планира се общият им брой да достигне 30-40). В Аляска не се базират бойни кораби на САЩ, тук са дислоцирани само няколко кораби и катери на Бреговата охрана.

В Русия ситуацията е точно обратната – в европейската част на руска Арктика се намира целият Северен флот (включително 61-ви полк на морската пехота), 200-на мотострелкова бригада и два зенитно-ракетни полка, разполагащи със системи ЗРС 300-П, които са разположени на Колския полуостров, както и още един полк, разполагащ със ЗРС 300П, в района на Северодвинск. На изток от тях обаче, руснаците не разполагат с нищо сериозно.

При това Москва едва ли ще може да прехвърля спешно в тази посока тежка военна техика поради огромните разстояния.

Тоест, при евентуален военен сблъсък в Арктика, САЩ биха разполагали с известни предимства пред Русия. Не е ясно обаче, какво би дал на американците подобен сблъсък в политически и във военен план. Той не им гарантира никаква очевидна полза, затова пък може да доведе до ескалация на военните действия и дори до размяна на ядрени удари. При това този сценарий е още по-вероятен, при положение, че руснаците не разполагат с възможности да реагират на евентуална американска атака с конвенционални средства. Полуостров Чукотка със сигурност не е чак толкова ценен за САЩ за да рискуват заради него собственото си съществуване. Същото се отнася, дори в още по-голяма степен, за останалите участъци на руското арктическо крайбрежие.

Според някои руски експерти (като Александър Храмчихин например) по-сериозна изглежда заплахата американски военни кораби, разположени в арктически води и подкрепени от стратегическа и евентуално палубна авиация, да осъществят масиран обезоръжаващ конвенционален удар с крилати ракети за морско базиране „Томахоук” по обектите на стратегическите ядрени сили на Русия. Подобен удар би им позволил да унищожат въпросните руски сили без да предизвикат глобална екологична катастрофа и запазвайки американския ядрен потенциал.

Истината обаче е, че този сценарий също е свързан с големи рискове и ограничения. Евентуалният „обезоръжаващ” удар трябва да бъде единствен, тъй като, ако първият удар се окаже неуспешен или само частично успешен, американците няма да могат да нанесат втори удар, тъй като Русия автоматично ще осъществи масирана ядрена атака срещу територията на САЩ. Следователно за този първи и единствен удар, следва да бъде използван целия потенциал на американските ВМС и ВВС. Всяка концентрация на крайцери и есминци на САЩ в близост до руските териториални води обаче, автоматично отнема предимството на внезапния удар, което пък прави цялата операция безмислена.

Ето защо, практическата реализация на този сценарий е възможна само при рязко изостряне на отношенията между Москва и Вашингтон, каквото, поне засега, въобще не се очертава. Освен това, стартиралото съкращаване на военния бюджет и, съответно, на размерите на американските въоръжени сили, го правят още по-невероятен. Любопитно е, че сред първите мерки в рамките на съкращаването на военния бюджет стана отмяната на ежегодните учения на американските ВВС в Аляска.

Друг теоретичен сценарий на въоръжен конфликт може да стане борбата за подялба на находищата на енергоносители в арктическия шелф. Да не забравяме обаче, че добивът на петрол и газ от дъното на океана при наличието дори и на временно ледено покритие е изключително сложна задача, свързана с много големи технологични и финансови рискове, което прави рентабилността на подобни проекти неясна. Поради това нито една петролна или газова компания не би се заела с тях, ако съществуват каквито и да било правни, политически, да не товорим за военни, рискове. Никой не би дръзнал на своя глава да добива петрол или газ в спорни участъци на шелфа, тъй като това неминуемо ще се окаже губещо. Тоест, очертаните по-горе сценарии за военен конфликт в Арктика следва да се смятат за напълно илюзорни, особено имайки предвид, че от всички находища на петрол и газ в региона до днес не е ясна собствеността на едва 3%.

Не изглежда по-вероятен и конфликтът между военноморските сили на някои от арктическите държави и най-вече между САЩ и Русия заради нерешените проблеми на корабоплаването в Арктика, при положение, че ледовете действително се оттеглят за достатъчно продължителен период. Сама по себе си, липсата на решение по този въпрос, която води до многократно нарастване на застрахователните премии, поражда рязко увеличаване стойността на превозите, с което свежда до нула икономическата изгода от съкращаването на маршрута.

Освен това, както показва опитът от Косово през 1999 и овладяването на летището в Прищина от руски десантен батальон, както и войната между Грузия и Русия от август 2008, САЩ, да не говорим за европейските държави, не са готови в чисто психологически план дори и за съвсем ограничен военен конфликт с Москва, даже ако той се развива извън границите както на Русия, така и на страните от НАТО. Няма съмнение, че това с пълна сила се отнася и за евентуалния сблъсък между флотите в Арктика заради нерешения статут на акваторията.

Друг теоретичен фактор за възникване на конфликт в Арктика би могла да стане активността на Китай, който през 2008 създаде научна станция на остров Шпицберген, а в региона редовно започна да се появява китайският ледоразбивач «Снежен дракон», който преди това беше използван в Антарктида. Както е известно, Китай се нуждае от всякакви природни ресурси, при това е склонен да си ги гарантира с всички възможни средства, включително и военни. Ето защо арктическите ресурси представляват много сериозен интерес за Пекин. Поне засега обаче, китайските военноморски сили (въпреки бързо нарастващия им потенциал) не са в състояние да осъществяват значителни военни операции в Арктика, включително и заради липсата на бази в региона.

Тоест, поне в обозримо бъдеще, вероятността за реализацията на каквито и да било сценарии за военни конфликти в Арктика изглежда изключително малка. Разбира се, само ако Русия не реши да понижи значително военния си потенциал в региона, с което да окуражи конкурентите си да предприемат подобни рискови действия. Засега обаче, политиката на Москва е в точно обратната посока, т.е. към укрепване на руското военно присъствие в региона.

Глобалната Арктика

Арктика се променя, превръщайки се във все по-важен от геополитическа гледна точка регион. Новите икономически перспективи в енергетиката, добива на полезни изкопаеми и морския транспорт дават значителни възможности на традиционните арктически държави, част от които вече действат твърде активно в региона, като Русия и Норвегия например. Други едва сега насочват вниманието си към Арктика, като сред тях са и САЩ.

Новите перспективи привличат вниманието на нови играчи, стремящи се да се възползват от икономическия потенциал и да участват в изследването, експлоатацията и управлението на региона. На първо място сред тях са Китай и ЕС. В резултат от тези и други промени, Арктика става все по-глобална и вече не може да се възприема като пространствено и административно ограничен регион. Тя придобива нови форми и нова динамика в съвременната глобална политика.

В тази глобална Арктика има нерешени и спорни въпроси (например статута на морските маршрути и разширяване границите на континенталния шелф), които могат да породят дипломатически сблъсъци и дори конфликти. Специфична особеност на региона обаче е многостранното сътрудничество и колективното управление. При това в него действат различни политически интереси и сили, подкрепящи принципа на мултилатералните отношения в Арктика. Русия например, използва този принцип за формирането на стабилна инвестиционна среда, а Китай – за да си гарантира легитимен достъп до арктическите ресурси, в качеството си на неагресивна възходяща сила, която не е част от групата на арктическите държави. На свой ред, САЩ, които доскоро не бяха особено склонни да се ангажират с арктическите проблеми, днес виждат в тази мултилатералност подходящ инструмент за утвърждаване на собственото си присъствие и прокарването на своите интереси в региона, в рамките на възприетата от тях стратегия на „умната сила”. ЕС пък се придържа към принципа за многостранния подход във външната си политика, като цяло, и в Арктика, в частност, и на тази основа се стреми да се ситуира като ключов глобален играч, все още способен да определя нормите и правилата, независимо, че влиянието му в света отслабва.

Глобализацията на Арктика и акцентът върху икономиката ще има многобройни последици за региона. На първо място, центърът на внимание ще се измести от проблемите за устойчивото развитие на региона към неговата икономика, като в центъра и е добивът на енергоносители, както и техният транспорт по море. На второ място, коренните народи в Арктика най-вероятно ще загубят влиянието си, в резултат от навлизането на нови, при това изключително могъщи играчи в региона. Китай например, едва ли ще съдейства за укрепване влиянието на коренното население, имайки предвид акцента, който Пекин поставя на икономиката, заинтересоваността му от съхраняване на вътрешната стабилност и отношението към собствените му малцинства.

На трето място, новите участници, новите интереси и новата динамика със сигурност ще окажат влияние върху традиционните арктически държави. Като цяло, появата на нови големи играчи ще доведе до ограничаване (с някои изключения, като Русия например) на влиянието на арктическите държави, особено на по-малките от тях. За други държави от Арктика обаче, появата на сцената на нови ключови играчи може да се окаже манна небесна. Така, Исландия със сигурност ще спечели от нарастващия китайски интерес към региона, защото той ще и гарантира сериозни преки инвестиции, толкова необходими след последната криза. Накрая, управлението на Арктика вероятно ще придобие по-сложен и комплексен характер, тъй като появата на нови глобални играчи в региона означава, че икономическите и политически залози силно ще нараснат.

* Българско геополитическо дружество

{backbutton}