Стратегическият съюз с Европа

брой2 2010
Typography

Очевидно е, че в обозримо бъдеще САЩ няма да се откажат от глобалното си лидерство, а следователно и от стратегическото си присъствие там, където трябва да бъдат защитени американските интереси. Така, наскоро Пентагонът увеличи броя на ракетите с наземно базиране в редица арабски държави от Персийския залив, а флотът на САЩ усилено се попълва с кораби с противоракетни установки. Държава, която възнамерява да се откаже от стратегическото си присъствие, не планира военния и бюджет за 2011 да достигне 708 милиарда долара, от които почти 200 милиарда са предназначени за военни операции в чужбина и, най-вече, в Ирак и Афганистан. Днес стратегическото присъствие вече не може да се оценява само с броя на американските военни, разположени в различни точки на планетата. Защото няма информация, че САЩ се готвят да закрият военните си бази. А, по някои данни, последните са няколко стотин и са разположени на територията на пет континента. Вече е ясно, че към 2015 САЩ все пак ще разположат елементи на своята Система за противоракетна отбрана (ПРО) в Източна Европа – в Румъния и някои други страни. Накрая, една държава, която е склонна да се откаже от стратегическото си присъствие, не преразглежда военната си доктрина, така че да направи това присъствие по-гъвкаво и отговарящо на спецификата на съвременните войни, включително тези, водени с нередовни военни формирования. Акцентът в новата доктрина се поставя върху разузнаването, оперативността и мобилното разгръщане на силите. Планира се строежа на кораби от клас „брегови бойни кораби” (Littoral Combat Ship, LCS) и „съвместни високоскоростни кораби” (Joint High Speed Vessels, JHSV). Те са предназначени именно да „поддържат постоянното военно присъствие”. Освен това, ще започне изграждането на кораби с палубна авиация „за поддръжка на десантни операции”.

Някои аспекти на американската стратегия

Ако става дума конкретно за Ирак, ясно е, че и след август 2010 там ще остане значителен американски военен контингент – до 50 хиляди души. Дали всички те ще се върнат в родината си до края на 2011? Зависи от това, дали иракските власти ще могат да удържат под контрол ситуацията в страната. Все още никой не е опровергал достатъчно убедително прогнозите на редица представители на предишната американска администрация, че изтеглянето на войските ще доведе до хаос в Ирак. Между другото, когато САЩ решиха да наложат с военна сила демокрацията в Близкия изток, именно тази страна беше избрана за първия обект на американския експеримент. И от това, какво ще се случи с нея след изтеглянето на американските войски, директно зависи авторитетът на САЩ в региона, като цяло. Освен това, Ирак със сигурност ще запази ключовото си геополитическо значение за Америка.

Няма да изброявам всички причини, поради които САЩ няма да отслабят вниманието си към Близкия изток и Евразия, като цяло. Достатъчно е да посоча един от факторите, формиращи съвременната политика на ключовите световни играчи – петролният, или в по-широк план – ресурсно-енергийният. Няма също да задълбавам в толкова популярните сред руските анализатори метафизични аспекти на геополитиката. Уместно е обаче, да напомня за прословутия американски месианизъм. Защото той понякога тласка ръководството на САЩ към ирационални действия: например към войната за налагане на демокрацията в Ирак, която неколкократно усили влиянието в региона на другия (потенциално ядрен) враг на Америка – Иран. По всички тези причини САЩ, така или иначе, са длъжни да останат в такъв регион като Близкия изток. Евентуалното им радикално изтегляне би се оказало поредния ирационален ход в региона, този път на сегашната администрация в Белия дом.

Но, дори ако САЩ наистина „си отидат” от Близкия изток, ситуацията в региона пак няма да се подобри. Достатъчно е Америка да признае, че напуска Ирак, защото не е могла да спечели войната, и радикалният ислям моментално ще придобие нови сили. Защото Ирак е сред главните центрове на арабския и ислямския свят. В региона беше нарушено равновесието между него и Иран. Иракските шиите, които управляват в Багдад, са потенциални ирански съюзници. Нов импулс ще придобият и действията на Хизбула. Според патриарха на американската външна политика Хенри Кисинджър, успехът в преговорите с Иран за ядрената му програма е свързан именно с възстановяването на нарушения баланс между него и Ирак. В противен случай, „регионът искува да си остане купчина динамит с тлеещ фитил”.

В тази връзка, САЩ вероятно ще се нуждаят от по-тесни отношение с Турция. В същото време обаче, днес тези отношения са пълни с противоречия, които при това не са свързани само с иракските кюрди. Турция се стреми да стане един от лидерите на Евразия. За това говори и неотдавнашното изказване на външния и министър Ахмед Давутоглу за възможното създаване на аналог на ЕС, в лицето на т.нар. Евразийски съюз. Страничен ефект от подобно развитие може да се окаже отслабването на американското влияние в Черноморския регион и Централна Азия. Неслучайно анализаторите заговориха за нов кръг от спиралата на геополитическите сблъсъци в двата региона, с въвличането в тях на държавите от Балканите, Кавказ и Близкия изток. Като битката ще се води и за каспийския петрол. Може да се прогнозира, че ако Обама продължи да развива и налага своя „нов курс”, това силно ще повиши регионалното значение на Турция, Саудитска Арабия и Иран.

Русия и Европа

Русия и Европа още днес се конкурират с Америка, включително в Африка, да не говорим за Централна Азия. И не само с Америка, но и с Китай. В същото време обаче, руско-европейските отношения, на практика, не се променят, което кара някои анализатори да смятат, че те се намират в задънена улица. Изходът от нея не зависи пряко от плановете на президента Обама. Макар че, разбира се, отношенията между Русия и САЩ са от значение, защото от характера им до голяма степен зависи и характерът на отношенията между Русия и Запада, като цяло. Руската Федерация очевидно не възнамерява, в съюз с някого, да противостои пряко на Юга. Още повече, че Северът на бърза да я включи в състава си. Макар че руската идея за създаването на нова архитектура за сигурност в Северното полукълбо свидетелства, че Москва е склонна да се обвърже геополитически именно със Севера. Струва ми се, че Западът или не го е разбрал, или пък го е разбрал, но засега не иска да подкрепи подобна ориентация на Русия.

Днешна Европа не използва методите на т.нар. real politik, поставяща интересите над ценностите. Европейските подходи имат противоположни приоритети. Лисабонският договор донякъде повиши статута на Брюксел, като субект на външната политика, но все още недостатъчно, така че ЕС да се заеме с проблемите на собствената си отбрана, извън рамките на НАТО. Това, между другото, обяснява и хладното отношение към инициативата на президента Медведев за формиране на общоевропейска система за сигурност. В миграционната си политика пък, Европа вече стигна прекалено далеч за да може рязко и, в същото време, безболезнено, да втвърди правилата за приемане на нови имигранти, например от бившите колонии.

Не бих могъл да дам еднозначна оценка, колко надясно е отишла Европа. Налице са много противоречиви тенденции. От една страна, през миналата 2009 наблюдавахме своеобразен връх на антисемитизма, при това именно в европейските страни. От друга страна, минаретата нервират не само швейцарците. Все още можем да чуем тезата, че Кръстоносните походи са били отвратителна агресия срещу мюсюлманите. Все повече европейци обаче смятат, че истинските виновници са арабите, посочвайки, че те първи са нападнали Рим, през 846, разграбвайки катедралата „Свети Петър”. В Европа процъфтяват антиглобализмът и антиамериканизмът, но има и достатъчно привърженици на евроатлантическата солидарност. Европа се стреми към енергийна независимост, без оглед на това, дали Америка доминира в Евразия или не. Макар че петролната политика на САЩ в Централна Азия и Близкия изток, до голяма степен, е подчинена на целите на контрола върху потоците енергоносители. А те, както е известно, захранват икономиките и битовите потребности и на ЕС, и на Китай, и на Индия, и на самите САЩ.

Напоследък терминът „енергийна свръхдържава”, на практика, излезе от употреба. Напротив, редица експерти посочват петрола и природния газ като причина за всички проблеми на Русия, т.е. за едностранното развитие на руската икономика. Истината обаче е, че проблемите не идват от наличието на енергоносители, а от начина на използването им. Като нещата опират и до предприемаческата психология, също както е и при спекулативните сделки с деривати например – ясно е, че се задава криза, но не можеш да се откажеш така лесно от печалбите си.

В момента, между Русия и Европа се осъществява (макар и с определена политическа окраска) обикновена търговия, при която продавачите и купувачите оценяват ползата от стоката и се договарят за цената и. Може да се каже, че възможните доставчици на енергоносители за Европа не са кой знае колко. Освен това има определена разлика между организацията на този пазар в Европа и в Русия, съответно, между либерализацията и държавното регулиране. Разбираемо е, че купувачът винаги иска да диверсифицира продавачите – Европа постоянно търси заобикалящи Русия маршрути за доставката на петрол и газ. Продавачът пък, няма нищо против да диверсифицира купувачите – Русия реализира проекти за износа на свои енергоносители в Далечния изток и оттам в Азиатско-Тихоокеанския регион. Днес е налице остра „конкуренция между тръбопроводите”, в която локални победи удържа ту Европа, ту Русия. Така, тръбопроводът „Набуко” трябваше да ерозира руската доминация на европейския пазар на енергоносители. После обаче, Турция даде съгласие териториалните и води да се използват за прокарването на тръбопровода „Южен поток” и руснаците отново изравниха резултата.

Всъщност, основният въпрос, който би трябвало да поставят Русия и ЕС, е създаването на единно енергийно пространство. Не съм единственият, който смята така. Стратегическият съюз между Европа и Русия е възможен само на основата на енергийния съюз между тях. Именно в този случай, Русия, ако иска разбира се, може да продължи да се самоопределя като „енергийна свръхдържава”, а пък Европа (в правните рамки на един такъв съюз) може най-сетне да гарантира енергийната си независимост.

* Авторът е председател на Комисията по външните работи на Съвета на Федерацията (горната камара на Руския парламент) и член на Съвета по външна политика и отбрана на Русия

{rt}