26
Нед, Сеп
18 Нови статии

Трябва да преодолеем маргинализацията на Европа

брой1 2011
Typography

Известният германски политолог и геополитик д-р Райнхард Хилдебранд е професор по политически науки в Берлинския Свободен университет. Смята се за един от най-добрите специалисти по проблемите на глобализацията в страната си. Анализатор на Центъра за геополитически и стратегически изследвания „Солон” във Висбаден. Професор Райнхард Хилдебранд е автор на няколко книги, по-извести от които са „Хегемонията на САЩ: глобални амбиции и залез”, „Борбата за статут на велика държава: Берлин като фокус на конфликтите между Изтока и Запада” и „Глобализацията и нейното влияние върху държавата и обществото”. Интервюто публикуваме с любезното съдействие на Марине Восканян и „Глобоскоп”.

-          Професор Хилдебранд, макар че някои определят току що приключилата 2010 като годината, в която започна излизането от рецесията, ясно е, че в глобален план причините за световната икономическа криза не са премахнати. Какво означава това за икономиката на ЕС?

-          На първо място, кризата показа, че основното противопоставяне вече не е това между отделните държави, а сблъсъкът между транснационалния финансов капитал и националните държави. Днес интересите на международния финансов капитал и на националните държави влизат в противоречие, тъй като първият се стреми да се избави от каквито и да било ограничения, докато държавите, напротив, се нуждаят от средства за социални разходи и разчитат да ги получат от бизнеса под формата на данъци и гаранции за съхраняване на работните места. В резултат се изправяме пред проблема с офшорните компании, когато посредством т.нар. „данъчни пристанища” огромен обем средства (от порядъка на десетки трилиони) избягват данъчното облагане. Искам да подчертая, че докато има достатъчно такива пристанища както в самата Европа, така и в другите райони на света, намиращи се под юрисдикцията на европейски държави (като Великобритания, Франция и Холандия), не можем да говорим за сериозна борба с това явление.

При това, позицията на транснационалните корпорации е откровено цинична и се изчерпва с „приватизацията на печалбите и социализацията на загубите”, т.е. те прибират печалбите, а гледат да прехвърлят дълговете на държавите. За съжаление, хората често не са наясно, какво точно означава това. Защото дълговете на корпорациите, поети от националните държави, в крайна сметка, ще трябва да се плащат от техните граждани. Те са последния адресат на въпросните дългове, а механизмът, с чиято помощ ще се реализира тази схема, е инфлацията и спадът на жизненото равнище.

Друг ключов механизъм на кризата са сложните многопластови дългове. Длъжници обаче, са не само обикновените хора и компаниите с непокрити и необезпечени заеми. Задлъжнялостта отслабва и цели държави, като ролята в този процес на глобалните финансови корпорации от Уолстрийт, никак не е маловажна.

Така, собствен принос за отслабване икономиката на ЕС имат американските инвестиционни банки Goldman Sachs и JP Morgan Chase. Именно те помогнаха на италианското и гръцкото правителства да прикриват растящата задлъжнялост на двете страни с помощта на твърде съмнителни деривативи (т.е. финансови инструменти, чиято стойност е производна от стойността на даден актив – б.р.). Срещу тези парични вливания двете правителства заложиха бъдещите си приходи, в гръцкия случай например, приходите от летищата и лотариите. След 2001, Goldman Sachs помагаше на Гърция да прикрива финансовия си дефицит. Скоро след влизането на страната в еврозоната, тази банка зае на гръцкото правителство няколко милиарда долара, при доста тежки условия. На всичкото отгоре, сделката беше оформена като валутна транзакция, т.е. като валутен суап, а не като заем.

Известният германски икономист Роберт фон Хойзингер несъмнено беше прав, обвинявайки бившия финансов министър на Германия Тео Вайгел, че също се е занимавал с подобни „мистификации”. Подобно на гръцките управляващи, Вайгел търсеше начини Германия да може формално да отговаря на критерия за дела да държавния дълг от националния БВП, установен от валутния съюз, продавайки акциите на телекомуникационната и пощенската компания на държавната банка KfW. Нещо повече, един от наследниците му – Ханс Айхел, повтори същия трик през 2005. За разлика от южноевропейските си колеги обаче, нито Вайгел, нито Айхел, нито другите германски политици, ангажираха в тези операции американските инвестиционни банки и хеджови фондове, т.е. не им предоставиха инструменти за влияние върху икономиката и политиката на ЕС, нито пък мощни лостове, които тези банки можеха след това да използват за спекулативни атаки срещу платежоспособността на страните-членки на Съюза и стабилността на еврото, реагирайки деструктивно на мерките на ЕС за усилване на контрола над финансовите транзакции и пазари.

-          На практика, става дума за това, че глобализацията на финансовите капитали води до отслабване на националните държави?

-          Без съмнение. Глобалните банки и транснационалните корпорации разполагат с все повече възможности да влияят върху икономиката и политиката, докато държавите губят тези възможности. Същото се случва и в сферата на икономическата и политическа теория. С помощта на медиите и частните научни институти, независимите от държавата структури могат доста успешно да влияят върху общественото мнение и научния дискурс, последователно принуждавайки държавата да отстъпва от много позиции, при това чрез съвсем законни и демократични процедури.

-          Германия е ключова държава за ЕС. Благодарение на мощната си икономика, в момента тя „тегли” всички изоставащи членки на Съюза, включително и България. Възможно ли е обаче, в условията на сегашната икономическа криза, да възникнат някакви заплахи за целостта на ЕС, както и за процеса на възстановяване на германския суверенитет?

-          Не, това е напълно изключено. Целостта на ЕС е политически проект. Освен това, икономическото положение на Германия в ЕС не бива да се разглежда едностранчиво. Наистина, като една от силните държави в Съюза, Германия „плаща” за изоставащите европейски икономики. В същото време обаче, тя разполага там с големи пазари за пласмент на собствената си продукция и възможност да използва евтина работна ръка, като изнася в тези страни някои свои производство, например автомобилните си заводи. Освен това, следва да се прави разлика между интересите на германския бизнес, от една страна, и обикновените германци, от друга. Бизнесът винаги се интересува най-вече от печалбата. И, ако схемите на европейската икономика отслабват Германия, от гледна точка на държавния бюджет, но, в същото време, дават възможност на германските компании да печелят, те ще подкрепят тези схеми.

В същото време, както вече споменах, не бива да се игнорира и позицията на германското население, което за пореден път плаща за кризата, губейки част от доходите си, оставайки без работа и т.н. Ще напомня, че Германия съвсем наскоро приключи с изплащането на репарациите за Първата световна война. Тоест, ако кризата се окаже не само тежка, но и продължителна, Германия наистина ще бъде принудена, за сметка на собствените си граждани, да „вади от блатото” останалите европейски страни. При подобно развитие действително можем да станем свидетели на сблъсък между общественото мнение и позицията на германските политически и бизнес елити.

- Как оценявате влиянието на САЩ върху ЕС? Защо в книгите и статиите си говорите за „маргинализация” на ЕС на световната сцена?

- Макар че на думи САЩ винаги декларират заинтересоваността си от един силен Европейски съюз, очевидно е, че няма как да се получи „две в едно”: т.е. едновременно да има и силен, и управляем ЕС, в който САЩ да разполагат с два ключови лоста за икономическо и политическо влияние – тясното сътрудничество между Лондон и Уолстрийт и игрите с амбициите на новите „източни” членки на Евросъюза и настройването им против старите „западни”.

Отношенията между САЩ и Европа доста се промениха след разпадането на Съветската империя. По време на студената война, Европа и САЩ играеха заедно, обединени от общия си страх от Съветите. Но и след 1991, когато в западноевропейските държави нарасна осъзнаването на собствената национално-държавна идентичност, не станахме свидетели на сериозни опити от страна на европейските правителства да напуснат „западния геополитически триъгълник” САЩ-Западна Европа-Япония. Макар че големите европейски държави се опитват да преформулират отношенията със САЩ, те, както и преди, се самовъзприемат не толкова като отделни държави, колкото като интегрална част от „западния проект”.

По времето на Клинтън, западноевропейските страни често се оплакваха от специалния статут на Великобритания, която се самоопределяше като част от британско-американската хегемония и се противопоставяше на континентална Европа, действайки като своеобразен проводник на американските интереси в ЕС. Последните години обаче показаха, че много континентални европейски държави също са започнали да разглеждат себе си и своето място в света през призмата на трансатлантическото партньорство, определяйки привилегированите отношения със САЩ като жизнено необходими. По-трезвата визия за трансатлантическите отношения се наложи едва през последните две години, когато Европа се сблъска с тежките последици от глобалната икономическа криза, възникнала по вина най-вече на САЩ. Европейските страни би трябвало да осъзнават, че лоялността им към Вашингтон, води до отслабването на ЕС. Което, на свой ред и имайки предвид нарастващото влияние на Китай и Индия в глобалната политика, води до изтласкването на ЕС, като световен играч, на заден план, т.е. до маргинализация на позициите му.

Смятам, че ЕС все още би могъл да промени тази ситуация, ако започне по-твърдо да отстоява позициите си и, в частност, като подкрепи съпротивата на Европейския парламент срещу неравноправните споразумения, натрапвани му от САЩ – например, споразумението, предвиждащо на американците да бъдат предадени огромни масиви конфиденциална информация за банковите преводи през системата SWIFT (смята се, че то цели да улесни борбата с международния тероризъм – б.р.), като принуди британското правителство ясно да дефинира позицията си към ЕС и като формулира обща европейска финансова политика. Но най-вече, като укрепва позициите на Съюза като единна общност, на основата на Лисабонския договор, изключвайки възможността една европейска държава да „играе” срещу другите. И, разбира се, необходимо е да се формулира нова европейска идентичност.

-          Какво означава това? Нима, в момента, Европа не е наясно със своята идентичност?

-          Когато, през февруари 2010, берлинският Институт „Джон Кенеди” организира конференция на тема „Отношенията между САЩ, Китай и ЕС”, един от участниците в нея – професорът по история от Пекинския университет Ван Съ, отговори по следния начин на въпроса, защо оценката за ЕС, като геополитически играч на световната сцена, е толкова ниска: „защото в момента ЕС страда от недостиг на идентичност”. А това означава и на възможност да се държи независимо. Но, ако Китай разглежда ЕС като „младши партньор” на САЩ, очевидно ще предпочете да решава най-важните въпроси директно с Вашингтон, както и да гради икономическите и бизнес-отношенията си с всяка отделна страна от ЕС, а не със Съюза, като цяло.

Трябва да отбележа, че макар извън Европа европейците, общо взето, са наясно със своята идентичност, на фона на другите култури, вътре в ЕС засега е рано да се говори за подобна обща идентичност. Очевидно е, че тя не може да се основава на национален или религиозен принцип. Мнозина имигранти, живеещи в Европа, отдавна са се превърнали в европейци, по своя мироглед и начин на живот, въпреки, че не са родени на континента.

Сигурен съм, че в основен елемент на формирането на нова европейска идентичност следва да се превърне отказът от взаимните обвинения за неуспехите на ЕС и формулирането, по пътя на дискусиите, на обща визия за нашето минало. В тази връзка, мога да дам за пример положителния опит на самата Германия. Докато не дискутирахме открито Втората световна война, националното съзнание на германците беше „разкъсано”. Постепенно обаче, се научихме, вместо да премълчаваме миналото си, да го приемем, т.е. да „проговорим”. Това даде възможност на Германия да стане наистина демократична държава.

Сега е необходимо същото да се случи и на общоевропейско ниво. Иначе сме обречени, при появата на всеки проблем, страните-членки на ЕС да си отправят взаимни обвинения. Така например, сравнително наскоро, гръцки депутати се опитваха да аргументират претенциите си, че Германия трябва да плати дълговете на Гърция, като компенсация за окупацията и през Втората световна война.

При това, ако говорим за идентичността на индивидуално равнище, ясно е, че глобализацията много сериозно ерозира европейската култура. Култът към материалния успех води до това, че младите хора се ориентират към „най-изгодните” професии, без значение дали те отговарят на призванието и интересите им. Дори когато избират някоя хуманитарна научна специалност, те гледат тя да се „изплаща”. Поне според мен, качеството на теоретичното университетско образование в Европа доста се влоши, т.е. вече не можем да говорим за някаква кой знае колко значима роля на интелигенцията. Мнозина нямат елементарно понятие за това, какво означава да бъдеш гражданин, а изборите все по-често се превръщат в шоу.

И все пак, вярвам, че Европа ще се съхрани като социална и културна общност. Убеден съм също, че не религиозните или националните ценности, а именно възможността да се води открита демократична дискусия, е крайъгълния камък в сградата на европейската идентичност.

- Да се върнем на темата за новата глобална посткризисна икономика. Кои, според Вас, са основните и характеристики?

- На първо място, това са поредицата мерки за регулиране на финансовите пазари. Финансовите институции следва сами да поемат рисковете, свързани с дейността им, а не да ги трансформират в безсрочни задължения, за които, дефакто, никой не отговаря. Необходима е по-голяма прозрачност в дейността на държавните инвестиционни фондове. Трябва да бъдат ограничени възможностите за спекулации, в рамките на т.нар. къси продажби („short selling”). Налага се постепенно да се намали броят на офшорните компании. Онези, които ръководят финансовите корпорации, следва да носят персонална отговорност за действията си, т.е. практиката, която наблюдаваме напоследък –  световната икономика затъва в кризата, а милиардните бонуси на топ-мениджърите продължават да се изплащат, трябва да бъде прекратена. Освен това, следва по-добре да бъдат защитени правата на обикновените работници и служители.

Самата система на „глобалното казино”, в каквото се е превърнала съвременната световна икономика, се гради на постепенната ерозия и ликвидиране на „държавата на благоденствието”. Когато реалният икономически ръст е само няколко процента, дивиденти и печалби в размер на десетки проценти могат да бъдат получени само чрез спекулации и, в края на краищата, за сметка на редовите данъкоплатци и ограничаване социалните разходи на националните държави. Именно в това виждам основния проблем, тъй като е доста малко вероятно, че по всички споменати по-горе пунктове може да бъде постигнат консенсус между европейския модел на „континенталния” капитализъм и американския финансов капитализъм. Тоест, западният проект се оказва „разделен” по тези основни направления. А това означава, че глобалната икономика и светът, като цяло, се оказват в много нестабилна ситуация, което, както и в миналото, може да доведе до нови конфликти, включително и военни. Задачата на здравомислещите политици от двете страни на Атлантика е да не допуснат подобно развитие.

Макар че регулирането и реформирането на финансовия сектор са изключително важни, от решаващо значение си остава реалната икономика. За континентална Европа и Германия, в частност, възможността да бъде даден нов импулс на реалната икономика зависи от икономическото сътрудничество в Евразия. Германският износ за Китай вече надхвърли по обем този за САЩ, а ЕС се превърна в най-важния търговски партньор на китайците. При това, основите на стратегическата преориентация към Евразия бяха заложени от ЕС още преди сегашната финансово-икономическа криза, която само засили тези тенденции.

Лично аз виждам в задълбочаването на тенденцията към сътрудничество и коопериране и възможност за оздравяването на глобалната икономика, и път към налагането на многополюсен световен ред, който е единствената алтернатива на сегашната крехка геополитическа стабилност, под чиято повърхност тлеят изключително остри конфликти.

 

Поръчай онлайн бр.4 2021