04
Съб, Апр
7 New Articles

Заблудите във връзка с американската система за ПРО

Актуално
Typography

В средата на септември 2011 се навършиха два години, откакто президентът Обама обяви своя радикално нов подход към противоракетната отбрана (ПРО) – т.нар. поетапен адаптационен подход (Phased Adaptive Approach).

Според този план, САЩ, съвместно с НАТО, трябваше да активизират процесите на разполагане на групи от все по-сложни прехващащи ракети с наземно и морско базиране по цялата територия на Европа, опитвайки се да гарантират защитата и от евентуални бъдещи ирански ракетни атаки.

Ако днес в американския Конгрес има тема, по която да има пълно съвпадение в мненията на представителите на двете партии, това е тезата, че сътрудничеството с Русия при изграждането на тази отбранителна система би било великолепна идея. Сдържането на Иран и укрепването на връзките с Русия е от двойна полза за САЩ. За съжаление обаче, начинът по който се развива системата за ПРО нито ще сдържи Иран, нито ще укрепи връзките с Москва. Напротив, той ще доведе до появата на още по-голямо количество ядрено оръжие и на един още по-опасен свят.

Основният проблем е, че този тип противоракетна отбрана, който САЩ и НАТО планират да създадат, може много лесно да бъде преодоляна. Най-простите контрамерки за целта могат да се окажат евтините въздушни балони-примамки. Тъй като прехващащите ракети се опитват да поразят бойните глави на противниковите ракети във въздуха, въпросните балони могат да бъдат насочени съвместно с бойните глави, така че системата за прехващане няма да може да ги различи. Така, противникът, който иска да осъществи ядрена атака срещу САЩ, може да пусне достатъчно въздушни балони около бойните глави на своите ракети и да пренатовари защитната система, изпращайки и безброй лъжливи сигнали.

Системата за ПРО зависи от радиочестотните и инфрачервени датчици. Елементарната научна причина, поради която тази система никога няма да може да функционира достатъчно надеждно в реални бойни условия, е свързана с това, че инфрачервеното излъчване и отразяваните от целите радиовълни могат да бъдат променени от атакуващата страна, с цел да маскира, елиминира или просто да пренатовари критично важната информация, необходима на защитата за да открие истинските атакуващи бойни глави.

Последните тестове на противоракетните системи както с наземно, така и с морско базиране се провалиха, а да не забравяме, че това, на практика, бяха „изкуствени” и не съвсем честни изпитания, тъй като обслужващият персонал на прехващачите знаеше предварително точното време и траектория на изстреляните от „противника” обекти.

В реалния свят обаче, ние, американците едва ли ще бъдем поставени в подобни привилегировани условия – там нашите противници със сигурност ще използват всички възможни контрамерки и лъжливи обекти. Впрочем, в няколкото случаи, когато Агенцията по противоракетна отбрана моделира ситуацията, включвайки все пак и евентуални контрамерки на противника, изпитанията не приключиха никак успешно. По същия начин, противоракетната система с морско базиране никога не е изпитвана в реални морски условия и е ясно, че тя е ненадеждна в условията на неопределено състояние на морската повърхност. Разбира се, можем да се молим времето да е добро, когато противникът реши да ни атакува, само че дали си струва да поставяме в зависимост от това националната си сигурност?

Но, ако е толкова лесно да бъде „излъгана” противоракетната отбрана, защо са толкова загрижени нашите съперници и противници? Отговорът е прост: военните им стратези съвсем правилно демонстрират свръхпредпазливост в този случай, защото, също както и Пентагонът, са длъжни да разглеждат най-лошия възможен сценарий, при който системата за ПРО може все пак да се окаже ефективна, макар че най-вероятно не е такава.

Истината е, че разполагането на противоракетната отбрана обслужва прекалено предпазливите, дезинформирани, опортюнистично или пък агресивно настроени елементи в иранския и севернокорейския,  но също в русия и китайския политически елити. Взаимодействието между неизвестните бъдещи обстоятелства и натискът от страна на вътрешните структури, настояващи за адекватна реакция на системата за ПРО на НАТО, несъмнено ще окаже влияние върху техните ръководства с цел увеличаване броя на разгърнатите ядрени арсенали, както разбира се и на военните разходи.

Тъй като връзката между стратегическата отбрана и стратегическото настъпление се признава недвусмислено в новия договор за съкращаването на стратегическите настъпателни въоръжения (т.нар. СНВ-3) между САЩ и Русия, изглежда съвършено невероятно Москва някога да се примири с противоракетната отбрана на САЩ и НАТО. Русия се вълнува повече от възможностите, а не от намеренията. Всяка система, която може да увеличи неяснотата и несигурността относно строгия баланс във въоръженията, договорен в новото споразумение за СНВ, няма как да не тревожи и двете страни.

Затова основният ребус на програмата за ПРО, чиято реализация вече е по средата на пътя, си остава това, че тя, от една страна, поощрява противниците и конкурентите на САЩ, провокирайки ги да увеличат собствения си ракетен потенциал, а от друга – не предлага никакви надеждни военни възможности за защитата на Съединените щати и техните съюзници от тези (увеличаващи се, между другото) въоръжения.

Дори ако в крайна сметка успеем да накараме руснаците да приемат програмата за ПРО, тревогите на Китай със сигурност няма да изчезнат. Впрочем двупартийната Комисия за военно-стратегическата концепция (Strategic Posture Commission) на американския Конгрес отбеляза, че „Китай, вероятно, вече работи за увеличаване мощта на балистичните си ракети, в отговор на лансираната от САЩ система за ПРО. Това обаче, ще принуди Индия, а като последица – и Пакистан, също да увеличат ядрения си военен потенциал. То може да накара и Иран да възобнови работата по създаването на ядрено оръжие, която прекрати през 2003”.

Китайските опасения относно американската система за ПРО са източник на сериозна несигурност и неяснота, ограничавайки подкрепата на Пекин в преговорите по въпроса за Договора за забрана производството на разпадащи се материали (Fissile Material Cutoff Treaty - FMCT). В отговор на американските планове за изграждане на ПРО, китайските лидери могат да поискат да запазят възможността си да произвеждан плутоний и в бъдеще.

Няма никакъв смисъл да сътрудничим с Русия по един толкова контрапродуктивен за собствената ни сигурност въпрос, единствено заради самото сътрудничество. Онези, които твърдят, че сътрудничеството в сферата на ПРО е необходимо за подобряване на връзките ни с Русия, се ръководят от съвършено сбъркана логика, защото появилото се отново напрежение между САЩ и Русия, до голяма степен, е свързано именно с ПРО. Ако се откажем от пълната с недостатъци и скъпа идея за изграждане система за противоракетна отбрана в Европа, връзките ни с Русия и Китай биха се подобрили веднага и то по един съвсем естествен начин.

 

* Авторът е американски ядрен физик, консултант на Федерацията на американските учени, анализатор на „Ню Йорк Таймс”.