От Пол Видал дьо ла Бланш до Шарл дьо Гол: раждането на модерната френска геополитика

брой4 2010
Typography

През 1902, в Париж излиза книгата на Андре Шерадам (1871-1948), базираща се на лекционния му курс в Школата за политически науки и озаглавена „Европа и Австрийският въпрос”. В този учебник, предназначен за бъдещите френски политици, се описва вътрешната структура на старата Хабсбургска държава и се анализират методите за разрушаването и отвън, илюстрирани с многобройни карти и схеми. Стилът на книгата много напомня този на учебниците за горските пазачи, в които се описват методите за борба с вредните животни и насекоми. Между другото, случилото се през 1918 е в пълно съответствие с препоръките, съдържащи се в книгата на Шерадам.

Горните думи принадлежат на Карл Хаусхофер и се съдържат в класическия му труд от 1931 „За геополитиката”. Трудно е да се каже, дали в този цитат Хаусхофер излага реални факти, или просто приписва на Андре Шерадам онова влияние, което самият Хаусхофер би искал да упражнява върху германските политици. Във всеки случай, предположенията му са доста съмнителни: политическите дейци (в конкретния случай, френските) обикновено не са особено склонни да се вслушват в препоръките, съдържащи се в книгите на професорите.

Както е известно, в работата на мирната конференция от 1919, оформила резултатите от Първата световна война, участват и редица учени-географи (като експерти на различните делегации). Наистина, как би могла да се прекрои политическата карта на Европа, без компетентното им мнение? Така например, Жорж Клемансо ползва услугите на такива известни географи като Еманюел дьо Мартон (1873-1955) – специалист по физическа география и великолепен познавач на Централна Европа, който е зет на известния геополитик Видал дьо ла Бланш, както и на Жак Ансел... Дали обаче това означава, че учените са участвали във вземането на решенията, определили облика на Европа през следващите двайсетина години?

По правило, мирните преговори, които се провеждат след края на въоръжени конфликти, довели до смъртта на милиони хора и оставили страшни следи в човешката памет, се превръщат в арена на сблъсък на противоречащи си интереси, претенции и амбиции. На този фон, географите се изявяват само като експерти, излагащи своята гледна точка, която се отчита или пък не се отчита от политиците, водещи собствената си игра. Що се отнася до ликвидирането на Австроунгарската държава (което, според Хаусхофер, е провокирано от книгата на Андре Шерадам), то продължава и в наши дни да е обект на оживени дискусии сред историците, задаващи си въпроса, как и защо загива една империя, просъществувала дълги векове? Сред най-разпространените хипотези е, че тя е унищожена в резултат от реализацията на някакви дяволски тайни планове на малка група заговорници (обикновено за най-големи злодеи се сочат масоните, изпитващи смъртна омраза към католическата империя на Хабсбургите). Тезата на Хаусхофер всъщност е доста близо до тези твърдения. Можем ли обаче да си обясним толкова колосално събитие като краха на една империя с разсъждения в духа на известния роман на Александър Дюма за граф Калиостро, чиито герой, според автора, е предизвикал Великата френска революция? Не е ли по-логично да приемем, че Австроунгарската империя загива, защото принадлежи към една вече отминала историческа епоха, в която национално-освободителните движение още не са поставяли под въпрос легитимността на монархията?

В периода между 1871 и 1945 във Франция няма геополитика, съпоставима с агло-американската или германската геополитика. На практика, през тези години териториалният проблем не е актуален за френската държава. Що се отнася до Елзас и Лотарингия, по този въпрос няма каквото и да било съмнение: те се смятат за френски провинции, завзети със сила от Германия. Нещо повече, според повечето френски географи от онова време, науката е несъвместима с политиката. Докато в съседна Германия учените (дали заради прекалено високото си самомнение или пък от наивност) смятат, че могат да поучават политиците, френските професори се стремят да запазят строгата и чиста наука от влиянието на конюнктурните интереси.

Видал дьо ла Бланш като основател на френската географска школа

Интересно е, че един историк по образование – Пол Видал дьо ла Бланш (1843-1918), който в много отношения е пълна противоположност на Елизе Реклю, става основател на модерната френска географска школа. Както е известно, той е автор на книгата „Географска картина на Франция”, представляваща първия том на академичната „История на Франция”, публикувана от Ернест Лавис. С две думи, Видал дьо ла Бланш е ярък представител на официалната наука.

Като голям почитател на германските географи и, в частност, на Фридрих Ратцел, Видал дьо ла Бланш изповядва тезата за строго научния характер на географията. „Задачата на географията е да изясни как физическите и биологичните закони, които управляват света, се съчетават и променят в различните части от повърхността на планетата” – посочва той през 1913. В същото време, като противник на догматизма, Видал дьо ла Бланш категорично отхвърля детерминизма на Ратцел. Последният пък, квалифицира в книгата си „Земята и еволюцията на човека” (1922) подхода на френския си колега като „посибилистки”: „Всяко пространство (долина, планина, река, селска местност или пък град) включва в себе си множество виртуалности (така например, реката може да бъде граница, средство за комуникация или пък място за търговия), като само човекът е в състояние да материализира някои от тези възможности. Географското битие на местността съвсем не е предопределено веднъж завинаги от природата... То е производно от човешката дейност и придава единство на материалите, които, сами по себе си, не притежават такова единство”.

За разлика от Ратцел, Видал дьо ла Бланш не се опитва да създава сложни теоретични конструкции. Той създава, анализира и изследва модели. Така, понятието „начин на живот” което е широко разпространено във френската география през първата половина на ХХ век, способства за това, че основно внимание се отделя на микро-географията: т.е. малкото пространство (село, град, регион) се разглежда откъснато от външния свят и от многобройните световни потоци, докато по-значителните пространства (държавите, континентите и субконтинентите) се смятат за изкуствени образувания, които могат да бъдат „раздробени” на множество по-малки единици.

Този подход е характерен, в частност, за трудовете „Геополитиката” (1936) и „Народите и нациите на Балканския полуостров” (преиздаден през 1993), чиито автор е Жак Ансел – един от последователите на Видал дьо ла Бланш. Акцентирайки именно върху „начина на живот”, Ансел оставя на втори план такива категории, като националност, граници и държава, в името на „демократичната селска цивилизационна единица, в която доминира балканският селянин. Като пълноправен господар на собствената си земя, той иска да бъде също толкова пълноправен господар и на държавата”.

През 1917, Видал дьо ла Бланш публикува труда си „Източна Франция: Лотарингия и Елзас”. По онова време Първата световна война е в разгара си. Съединените щати току що са влезли в нея на страната на Антантата (Франция, Великобритания и т.н.) и е очевидно, че силите на американците се превръщат в решаващ фактор за победата над централните империи. Франция, чиито войници преживяват неописуеми страдания в окопите, не може да не мисли за основната цел на въоръжената си борба срещу Германия: присъединяването на Елзас и Лотарингия, анексирани от немците през 1871. Затова е изключително важно, Съединените щати и техният президент Удроу Уилсън да осъзнаят огромното значение на тази цел за съдбата на самата Франция.

Книгата на Пол Видал дьо ла Бланш трябва да покаже, защо Елзас и Лотарингия си остават изконни френски територии, въпреки германската им култура и история. Авторът посочва, в частност, че през 1789 населението на двете провинции потвърждава принадлежността си към Франция и приема с ентусиазъм идеалите на Френската революция, включително и принципа за самоопределение на народите. Можем ли да смятаме книгата „Източна Франция” за чисто научен труд? Или става дума за произведение, писано от убеден патриот, осъзнал, че в едно толкова тежко изпитание, като Голямата война, науката няма други задачи, освен да служи на интересите на Отечеството?

Съвсем естествено е, че доводите на Видал дьо ла Бланш не намират подкрепа сред германските географи. От тяхна гледна точка, Рейн не може да се смята за граница на Германия, защото „Баден винаги е бил огледало на Елзас” (както подчертава Фридрих Метц).

Което пък ни навежда на въпроса, може ли географията да си остава неутрална и да изрича само приемливи за всички истини, след като се оказва ангажирана в международните конфликти?

Дьо Гол – единственият френски геополитик?

Шарл дьо Гол (1890-1970) не е учен, в общоприетия смисъл на думата, той е политик. Можем ли обаче да смятаме за геополитик, един човек, който макар и да разсъждава за отношенията между пространството и политиката, подчинява всичките си мисли и действия на предварително поставени цели?

Всъщност, специфичното за Дьо Гол, т.е. разликата между него и традиционните френски политици, е именно в спонтанното му геополитическо мислене. Според Дьо Гол, нациите, макар че се вписват в определения исторически и географски контекст, се стремят да бъда вечни и неограничени от времевите граници субекти: Франция, Германия, Русия, Китай... Той възприема света като огромна сцена, на която тези субекти си противостоят, а понякога си сътрудничат.

Времето и пространството винаги са край нас, напомняйки на хората, че са смъртни, а твореният им – включително и нациите – недълговечни.

Знаменитото обръщение на Дьо Гол „Към всички французи”, от 18 юни 1940, обикновено се разглежда като акт на протест и призив за съпротива. Което, разбира се, е вярно. Само че тази необичайна декларация, направена от един наскоро произведен генерал, изпълняващ функциите на заместник на държавния секретар по въпросите на отбраната при предпоследното правителство на Третата Република, по удивителен начин съответства на точния геополитически анализ, без който съпротивата срещу окупаторите би изглеждала просто като безполезна жертва: „Защото Франция не е сама. Зад нея стои огромна империя. Тя може да обедини усилията си с Британската империя, контролираща морските простори. Подобно на Англия, Франция може пълноценно да използва индустриалния потенциал на Съединените щати. Тази война не се ограничава с територията на многострадалната ни страна. Изгубената битка за Франция не означава окончателно поражение в тази война. Това е световна война... След като претърпяхме поражение днес, в сблъсъка с превъзхождащата ни механична сила, можем да победим в бъдеще, ако разполагаме с по-значителна механична сила. От това зависят съдбините на света”.

Така, в разгромената през 1940 Франция, се сблъскват два геополитически подхода към продължаващата война. Според шефа на правителството във Виши маршал Петен,     войната е и ще си остане европейска. Той смята, че САЩ няма да се откажат от изолационистката си политика, следователно се налага да се търси споразумение и да се сътрудничи с нацистка Германия. За разлика от него, намиращият се в Лондон Дьо Гол е убеден, че войната е световна. През 1940 обаче, Англия продължава сама битката с Германия, разполагаща с всички ресурси на Европа и поддържаща съюзнически отношения със сталинисткия Съветски съюз. Що се отнася до САЩ, те влизат във войната едва след нападението на японската авиация срещу Пърл Харбър, през декември 1941. Дьо Гол съумява да предвиди това развитие благодарение на широкия си кръгозор: той смята, че, също както и през 1917, американците няма да могат да останат встрани от схватката, т.е. че най-голямата икономическа сила в света няма да се крие на американския си „остров”, рискувайки да бъде отрязана от останалата част на планетата (Европа, Азия и Африка).

По-късно, през целия период на 60-те години, Дьо Гол, който се връща към активната политическа дейност през 1958, отново се изявява като талантлив геополитик, въпреки че тогавашната международна ситуация е изключително идеологизирана: това е епоха, белязана както от глобалното противопоставяне между Изтока и Запада, така и от напрегнатите отношения между Запада и Третия свят. Така например, Дьо Гол е убеден, че комунистическото „братство” няма да издържи на тежестта на геополитическите реалности: за него разривът в съветско-китайските отношения е напълно в реда на нещата, тъй като руският гигант няма как да търпи присъствието, на фланга си, на един могъщ и обединен Китай. По същия начин, той смята, че намесата на САЩ във Виетнам е обречена на провал: увлечена в кръстоносния си поход срещу комунизма, Америка не отчита, че с действията си мобилизира против себе си непримиримия виетнамски национализъм, доведен до крайност под влияние на фанатичния марксизъм-ленинизъм.

Макар че е пълна противоположност на учения-теоретик, Дьо Гол съумява да се превърне в изразител на визията на френската геополитика, опитвайки се да съчетае два, обикновено смятани за противоположни, елементи: от една страна, привързаността към географския и исторически реализъм, изразен навремето от Наполен с думите: „всяка държава провежда такава политика, каквато и диктува географията”, а от друга страна, твърдата убеденост, че, в качеството си на велика държава, Франция следва да защитава определени принципи и, в частност, правото на народите на независимо развитие.

Заключение

В заключение, можем да отбележим, че за англо-американската геополитика основният въпрос е, какви трябва да са основните направления в дейността на държавата, намираща се в апогея на своята мощ и, следователно, постепенно навлизаща във фаза на упадък (Великобритания през първата половина на ХХ век, САЩ след Втората световна война)? За германската геополитика този въпрос се заключава в това, как да се гарантира място под слънцето на една „закъсняла” нация? Що се отнася до Франция, там въпросът стои така: как да се гарантира статутът и на велика държава, предвид ограничените средства, с които разполага? Отговорът на Дьо Гол на този въпрос, включва четири основни препоръки:

- да се възстанови загубената независимост в ключовата военна сфера, чрез създаването на собствени ядрени сили за сдържане, които да направят принципно възможна самостоятелната отбрана на националната територия;

- рационално да бъде управлявано собственото наследство (т.е. връзките с бившите френски колониални владения);

- да се усили френската мощ, чрез създаването на общоевропейска организация по инициатива на Франция;

- страната да продължи да провежда независима външна политика, без да се съобразява с когото и да било.

* Авторът е професор в Института за международни отношения в Париж, Франция