"Цивилизацията на модерна" срещу цивилизациите на Хънтингтън

брой3 2013
Typography

Civilizations in World Politics. Plural and Pluralist Perspectives. Ed. by P. Katzenstein. 236 р. Routledge, 2010.

Anglo-America and its Discontents. Civilizational Identities Between East and West. Ed. by P. Katzenstein. 299 p. Routledge, 2012.

Sinicization and the Rise of China. Civilizational Processes Between East and West. Ed. by P. Katzenstein. 296 p. Routledge, 2012.

Никак не е случайно, че цивилизационният подход съумя да се наложи първо в американската, а след това и в световната политическа наука в самото начало на 90-те години на миналия век. Както е известно, преди Самюел Хънтингтън негови представители са Арнолд Тойнби, Карл Ясперс и Фернан Бродел. Само че тъкмо в началото на 90-те духът на "цивилизационния сблъсък" придоби особена актуалност, помагайки на САЩ да се преориентират към борба с нов глобален противник - ислямския свят, след като предишният им враг №1 (Съветската империя) малко неочаквано слезе от сцената. Когато пък стана ясно, че до "края на историята" остава още много време (Хънтингтън и Фукуяма следва да се разглеждат в тандем, иначе се губи смисълът на дискусията), специфичните особености на цивилизационния подход започнаха постепенно да ерозират най-съкровенните принципи на съвременния либерален Запад - т.нар. политическа коректност. Смъртта на самия Хънтингтън през 2005 пък разкри нови възможности пред неговите критици, чиито брой започна прогресивно да нараства. Както се казва, "всеки може да си позволи да рита вече мъртвия лъв"....

Своеобразен опит за завръщане към "епохата преди Хънтингтън" представлява серията от три, обединени от общата си "цивилизационна тематика" книги, появили се едновременно в САЩ, Великобритания и Канада в периода 2010-2012, под общата редакция на известния американски политолог проф. Питър Катцентщайн ("Цивилизациите в световната политика: множеството и плурализмът на пътищата за възможното им развитие", "Англо-Америка и нейните противоречия: цивилизационните идентичности между Изтока и Запада" и "Китаизацията и възходът на Китай: Цивилизационните процеси между Изтока и Запада").

Посвещавайки тази фундаментална трилогия на паметта на Самюел Айзенщад и Самюел Хънтингтън, авторите и обещават да задълбочат още повече цивилизационния подход, включително и чрез "преодоляването на западния либерален интернационализъм и европоцентричния модел на света". Всъщност, става дума за опит да се възпроизведе една, съобразена с провала на концепцията за "края на историята" и леко модернизирана версия на същия този подход.

"За либералите .- посочва Катценщайн - е трудно да признаят, че либералният интернационализъм вече не е достатъчен за адекватното обяснение на очертаващият се през последните години световен ред" (1). При това обаче, той не подлага на съмение догматиката на западната (предимно либерална) политическа философия: "Спецификата на контекста (т.е. реалността, в цялото и многообразие - Б.М.) по-скоро допълва, отколкото заменя политическата теория". Което пък ни навежда на мисълта, дали цялото "богатство" на либералния (и марксисткия) политически дискурс не се свежда до познатата максима Fiat justitia, pereat mundis ("Нека има справедливост, дори светът да загине")? В тази връзка няма как да не си припомним и тезата на Ленин, че "ако фактите противоречат на историята, толково по-зле за тях".

Междуцивилизационни или вътрешноцивилизационни конфликти

Основната теза на Питър Катценщайн, която се разминава с "политико-реалистичния", според него, подход на Самюел Хънтингтън, е, че, сами по себе си, цивилизациите са "вътрешно плуралистични", а светът на "плуралистичните цивилизации" е интегриран в по-широкия контекст на "днешната цивилизация" или "цивилизацията на модерна" (civilization of modernity), утвърждаваща "индивидуализма, плурализма, екуменизма и по-свободното тълкуване на определени общи морални принципи и устои" (2).

Колкото и да се опитвах, така и не можах да открия в горната фраза нещо, което да влиза в драматично противоречие с «морално-етичните основи» на западната цивилизация. Акцентирайки върху културно-историческите и битови «специфики» и нюанси вътре в основните цивилизации, на микроравнище (например между САЩ, Канада и Великобритания – на което де факто е посветена втората книга от «трилогията», озаглавена «Англо-Америка и нейните противоречия»), авторите съзнателно тласкат дискусията към по-малко значими теми и, на практика, се въртят в затворен кръг, опитвайки се да не «забелязват» цивилизационните различия на макроравнище. Неслучайно те възприемат с такъв възторг идеята, че всички конфликти от началото на ХХІ век насам се развиват не между, а вътре в цивилизациите.

Всъщност, ако четем само повърхностно трудовете на Хънтингтън (и също толкова повърхностно свеждаме културата към географията), тази странна идея, може да ни се стори плодотворна. Само че, какво представляват съвременните междунационални конфликти в Европа, ако не конфликти, в чиято основа са различаващите се системи на религиозни, културни, морално-етични, битови и, в крайна сметка, цивилизационни ценности между «старите» и «новите» европейци, съществуващи вътре в държавите и вътре в цивилизациите и възприемани прекалено буквално като географски? Какво представлява феноменът на т.нар. «арабска пролет», ако не го разглеждаме като част от общия процес на цивилизационно самоутвърждаване, който се реализира от арабските държави на основата на ислямските ценности (включително и в най-радикалната им форма, проповядвана от салафитите например)? Накрая, как би трябвало да разглеждаме т.нар. «цветни революции» в постсъветското пространство (както и грузинско-руският конфликт от 2008), освен като опит на една цивилизация (тази на либералния Запад) окончателно да ерозира устоите на друга (руско-православната) за да си гарантира по-голяма свобода на действие в това ключово пространство?

Последователно анализирайки основните, според тях, световни цивилизации (Англо-Америка, Европа, китайската, японската, индийската и афро-евразийската цивилизации), авторите в трите сборника не обръщат внимание на посочената за първи път именно от Хънтингтън и обособена от него латиноамериканска цивилизация. Впрочем, в трилогията не се казва почти нищо за Латинска Амерека и това никак не е случайно.

Методът на «финото нюансиране», използван за прикриването на съществуващите мащабни междуцивилизационни разломи, е използван от професорите Браян Боу и Артуро Санта Крус по отношение на Мексико – партньор на САЩ в НАФТА и, според логиката на авторите, пълноправен член на «плуралистичната западна цивилизация» (Multiple West). Само че, в сравнение с Канада например (както посочват самите автори), в американско-мексиканските отношения «липсва разбиране и доверие, което прави проблематично и двустранното сътрудничество». Според двамата професори, тези отношения в много по-голяма степен се характеризират с «взаимни исторически претенции и подозрения», в контекста на «далеч по-тънкия», в сравнение с Канада, пласт на взаимното разбирателство, тъй като се основават на «различните представи за националната идентичност» (3).

Както се казва «блажени са вярващите». Само че призивите на авторите към САЩ и Мексико да забравят своите «стари наративи», както преди време сториха в Европа Германия и Франция, и да започнат да мислят за себе си като за «северноамериканци», изглеждат доста наивни. Те отразяват простия факт, че западната, и най-вече американската, политическа мисъл масово игнорира историята на международните отношения в името на прословутата «политическа коректност». Между другото, французите и германците едва ли някога биха започнали да се възприемат «просто като европейци» без да уточняват националната си принадлежност, в отсъствието на «заплахата от Изток» и стремежа на САЩ да гарантират единството на Запада в условията на студената война (сегашното кризисно състояние на ЕС е и следствие от края на двуполюсния свят).

Ето защо, почти няма основания да смятаме, че при отсъствието на по-сериозни причини САЩ и Мексико да забравят старите обиди и да дезактивират взаимните си комплекси, «голямата американска дихотомия», за която говорят Браян Боу и Артуро Санта Крус действително ще остане в историята. Още по-голямо недоумение поражда надеждата на авторите, че през ХХІ век ще станем свидетели на «конструктивната преработка на основните съставляващи на панамериканската идея (Western Hemisphere Idea), чиито корени можем да открием още в ХІХ век.

На свой ред, в главата «Австралия и Нова Зеландия в англо-американския свят» канадецът Дейвид Макдоналд и австралиецът Брендън О’Конър с основание посочват, че отношенията между САЩ и тихоокеанските им партньори са престанали да бъдат „изключително функционални”, тъй като „с течение на времето в тях започнаха да се забелязват и емоционални нотки” (4). Но, макар наличието на подобни „нотки” да свидетелства за съществуването на цивилизационна общност, никакви географски, икономически и военно-стратегически „императиви”, нито пък „общността на интересите на държавите от Западното полукълбо” и съвместните институции на двете Америки (като ОАД или Интерамериканскиясъвет за отбрана - IADB) не можаха през последните 150 години (а най-вероятно няма да могат и занапред) да изпълнят с практическо съдържание панамериканската идея. В условията на формиращия се латиноамерикански цивилизационен полюс, представата за Латинска Америка, като част от сферата на влияние на САЩ, все повече остава в миналото, а цивилизационният разлом между двете Америка става все по-дълбок.

Латиноамериканската цивилизация, която така и не се „сля” със Запада, въпреки дългите години на мултивекторно взаимодействие с него, се оказва прекалено самобитна и автономна, за да се впише в концепцията на авторите на сборника, опитващи се да докажат, че крайната точка на процеса на цивилизационното развитие ще бъде обединяването на отделните цивилизации в една „глобална цивилизация”.

Отказът от концепцията за „единния Запад”

Общата тоналност и на трите книги вероятно ще породи у читателя съмнение относно това, доколко такава важна иновация в цивилизационния дискурс, като опитът на авторите да изведат англо-американския свят извън рамките на „единния Запад” и да дефинират САЩ като „цивилизационен лидер”, отделно от Европа (нещо, което липсва при Хънтингтън) действително се основава на обективни факти, а не се диктува от стремежа тихомълком да бъдат зачеркнати от списъка на лидерите отслабващите бивши „велики” държави.

Подробно проследявайки формирането на западната цивилизация от Античността, през Средните векове, Реформацията и Просвещението, американският професор Джоузеф Кърт стига до извода, че нейното движещо европейско начало се е изчерпало още в началото на ХХ век. Според него, Западът дължи своето „възраждане и обновление, изключително на САЩ”. При това, както твърди Кърт, англо-американската (протестантската) традиция гарантира американската хегемония в световната политика и представлява „отлична основа за американския глобализационен проект в края на ХХ век” (5).

„Въпреки това – посочва по-нататък Кърт – западната цивилизация скоро отново „дава заден ход”, ознаменуван с отхвърлящите самата концепция за „Запада” студентски демонстрации през 60-те години, както и с края на студената война”. Според него, това се случва, отчасти, и поради факта, че американската, по своя произход, концепция вече не гарантира на САЩ „особена легитимност” (може би във връзка с изчезването на общия враг? – Б.М.) в очите на европейците”. Впрочем, тя губи популярността си и в самата Америка, поради което, „днес не останал почти никой, включителено и в академичните среди, който да защитава тази идеологическо конструкция” (6).

Междувременно, Кърт сига до неочаквани изводи, заменяйки концепцията за "единния Запад" с американската политика на "човешките права", която според него "намира отзвук в най-различни страни и култури", тъй като "по своя географски и културен обхват тя е по-широка от концепцията, базираща се почти изключително на културата на белия човек". Авторът откровено посочва, че в основата на политиката на човешките права са потребителският инстинкт и правата на индивида, но не и неговите задължения. Според него, идеологията на абсолютния индивидуализъм е в състояние "да проникне във всички пори на обществото, преодолявайки всички, включително и цивилизационно-културните прегради... Преследвайки непосредствени и чисто материални цели, тя ни отпраща директно към езическите времена и характерното за тях преклонение пред материалното и плътското... През 90-те години на ХХ век САЩ се превърнаха в държава-цивилизация и ядро на "цивилизацията на модерна". Те формулираха специфичен набор от правила, превръщайки ги в своеобразна светска религия. Тя не може да се нарече християнска, а по-скоро е аналог на Просвещението, т.е. представлява инвидуалистична и антихристиянска религия" (7). "В същото време Америка е нашата държава и нашият дом и следва да сме готови да дадем отпор на противниците и" - подчертава в заключение Кърт (8).

Джоузеф Кърт не просто развива идеите на Хантингтън, но и отива още по-далеч, прогнозирайки нови глобални катаклизми и оправдавайки бъдещите външнополитически авантюри на Вашингтон, под флага на абсолютния (тоталитарния?) индивидуализъм и ценностите на "новото Просвещение". Възгледите му биха могли да се характеризират като "самоувереност, граничеща с безразсъдството на отчаянието, още повече, че те се изразяват с доста рядко срещана сред привържениците на американската хегемония праволинейност. Истината е, че неговата "цивилизация на модерна" се различава от прословутата "цивилизация на белия човек" само по цвета на кожата на най-добрите и представители, но в основата и е заложено същото кредо.

Отношенията между САЩ и Европа

На свой ред професорът от Университета на Торонто Еманюел Адлър разглежда Европа като "цивилизационна общност на действието", отчитайки вероятно все по-очевидните различия между отделните части на някога единното цяло и предполагайки, че цивилизациите не са статични, а напротив, намират се в постоянно движение, т.е. представляват своеобразни "култури в движение". В борбата си за победа във "втората фаза" на своето "цивилизационно движение" (първата приключва с двете световни войни и краха на колониалната система), на Европа, като "нормативна общност" предпочитаща да действа в рамките на "меката сила", се налага да се сблъска с "анархистичния свят". В този свят, Адлър включва Китай, Индия, Русия, ислямските държави и дори САЩ. За разлика от "пацифистката" Европа (макар че не е ясно, как тя може да се смята за "пацифистка", имайки предвид европейското участие в интервенциите в бивша Югославия, Афганистан, Ирак, Либия и т.н.), този свят все още е склонен да разчита на "твърдата сила". Рецептата предлагана от канадския професор, включително и за прословутата "интеграция" на ислямското население в мултикултурна Европа, съвсем не е нов, а по-скоро тривиален и включва: толерантност, самоограничение и възпитаване на европейците в духа на мира.

Анализирайки отношенията между ЕС и САЩ, Адлър съветва европейците отново да включат Америка в списъка на привилегированите си партньори, посочвайки, че "колкото повече Съединетите щати и Евросъюзът се опират на нормативните практики и отстояват върховенството на правото в политиката, принципите на демократичното управление и многостранния подход в дипломацията, толкова по-успешно американската и европейската цивилизации ще могат да се противопоставят на анархията и военната заплаха" (9). Сред изобилието от трюизми и утопични надежди (фрази като "Вашингтон е гарант на международното право и привърженик на многостранната дипломация", пораждат асоциация с шофьор, който постоянно нарушава правилата за движение, но твърди, че е привърженик на ограничаването на скоростта) лесно можем да открием един интересен факт. Оказва се, че не само САЩ вече не са особено склонни да разглеждат Европа като част от "единния Запад" в духа на Хънтингтън (наследството на т.нар. "Стара Европа" в интерпретацията на администрацията на Буш-младши или пък следствие от кризата на ЕС?). Обременената от собствените си проблеми Европа, както изглежда, също започва да се замисля, доколко полезно за нея е пребиваването и в рамките на една и съща цивилизация със САЩ. Последиците от това все още не са съвсем ясни, но ако нещата действително се развиват в тази посока, очевидно сме свидетели на своеобразна революция в цивилизационния дискурс.

Китайският проблем

На Китай е посветена специална глава в първия том, както и целият трети том на разглежданата трилогия ("Китаизацията и възходът на Китай"). Главата, писана от професора от Университета на Южна Каролина Дейвид Канг и озаглавена "Цивилизацията и формирането на държавите в "сянката" на Китай" съдържа характерната за повечето западни автори, пишещи за тази страна, смес от познати емоции: учудване, възхищение, неразбиране и опасение. Интерес, поне според мен, представлява следният цитат: "За разлика от Европа, където държавите се развиват в условията на постоянна заплаха за съществуването им, източноазиатските страни се развиват в сянката и в зависимост от сътрудничеството си с Китай... Ако в Европа, силната държава винаги е склонна да води войни, в Азия силната държава е по-скоро гарант за стабилност. При това държавите от Източна Азия възникват много по-рано от повечето европейски държави и съществуват много по-дълго от тях". Според Дейвид Канг, анализът на тази и другите особености на Китай и най-близките му съседи ("китаизираните" държави Корея, Япония и Виетнам), свързани с конфуцианската етика, би могло "да се окаже изключително полезно по много направления за развитието на теорията на международните отношения" (10).

Впрочем, с тезата, че "китаецентричният свят" остава "учудващо мирен в течение на дълго време" е склонен да се съгласи и Питър Катценщайн, макар да предупреждава, че Китай "може би се опитва да създаде световен ред, много различен от този, който си представят западните либерали" (11). При това обаче, той не дава обяснение, кои точно са негативните черти на този ред.

Според друг автор в сборника - американеца от китайски произход Сю Цзин, на китайците е присъщо "изостреното усещане за суверенитет и териториална цялост", което се е формирало у тях в резултат от проточилата се дълги десетилетия намеса на Запада във вътрешните им работи. Той обаче посочва, че за китайците е характерно историческото нежелание да действат с подобни методи, като акцентира върху специфичната конфуцианска визия за света (единство и йерархичност). В същото време, прогнозата за възможността Китай да се интегрира в структурата на бъдещия световен ред, която дават Питър Канценщайн и китайският му колега Цзи Тянбао, не звучи особено убедително. Според тях: "Възходът на Китай няма да означава нито разрив с миналото, нито завръщане към него, а по-скоро комбинация между миналото и бъдещето" (Цзи Тянбао) (12), "Китайският културен, икономически и военен възход много по-точно би могъл да се отъждестви с понятието "комбинация", отколкото с такива понятия като "разрив" или "завръщане"" (Питър Канценщайн) (13). Струва ми се обаче, че отчитайки историческите аналогии, двамата автори влагат различен смисъл в понятието "комбинация".

Другите цивилизации

В раздела, носещ характерното заглавие "Самураите идват на помощ на Хънтингтън", професорът на Принстънския университет Дейвид Лехъни, разсъждавайки за японската цивилизация, противопоставя такива, на пръв поглед близки, понятия като "бунмей" (цивилизация) и "бунка" (култура). Според него, американизацията на Япония, започнала след Втората световна война (макар че според мен отделянето на културата от цивилизацията на Япония започва малко по-рано - през т.нар. "епоха Мейджи") води до това, че "бунка" (т.е. американизираната култура) започва да доминира над "бунмей", като в жертва на икономическия просперитет е принесена "националната идентичност", която е основата на всяка цивилизация (14).

Струва ми се, че като друг подходящ пример можем да посочим Турция, която също е държава-цивилизация, принудена в резултат от войната да играе по правилата на победителите, съхранявайки със съгласието на Запада своята религия, бит, специфични особености, националната кухня и традициите си, но подчинявайки му своята външна политика и политиката си в сферата на сигурността. Тоест, въпросът е, как идеолозите на "цивилизацията на модерна" разчитат да се постигне подобно "взаимодействие" с Китай (както впрочем и с Индия, Русия, Бразилия и Иран), поставяйки в основата му свръхиндивидуалистичните ценности на Запада и, най-вече, с какви методи възнамеряват да постигнат интегрирането на самобитните цивилизации и култури в този прословут "глобален контекст" (15)?

Така, според Питър Катценщайн, интеграцията на Русия ще бъде затруднена от нейната "традиционна раздвоеност" между Запада и Изтока, либерализма и консерватизма, диктатурата и демокрацията. При това той не крие, на кого точно симпатизира: "новият руски консерватизъм пропагандира традиционните ценности, но укрепването на триединното начало - православие, автокрация и национализъм - връща Русия към времената на царизма и ерозира либералните и социалдемократически течения" (16).

Впрочем, в трилогията се отделя твърде малко място както на Русия, така и на ислямския свят, което едва ли е учудващо. Така, в главата "Ислямът в Афро-Евразия", писана от професора от Университета Дюк Брюс Лоурънс, се отделя много повече място, на средновековния арабски историк и юрист Ибн Халдун (живял през ХV век), отколкото на съвременните проблеми. Основният извод на автора, отчаяно опитващ се, на базата на неговото учение, да изглади противоречията между ислямската цивилизация и Запада, е, че: "в цивилизационния дискурс, ислямът следва да се разглежда като специфична култура, свързана с религията, но без да се ограничава единствено с нея" (17). Подобен извод, изглежда откъснат от реалността, а опитите на Лоурънс да направи паралел между средновековна ислямска Европа и съвременността изглеждат просто като стремеж да се представи желаното за действителност.

Тук е мястото да подчертаем основното: свръхзадачата, която си поставят почти всички автори на трилогията, е да преодолеят наследството на Самюел Хънтингтън, съобразно новото равнище на западната политическа коректност, така че, формално признавайки равенството на всички цивилизации и култури, да съхранят на практика водещата роля на западната (и, по точно, протестанската англосаксонска) цивилизация, като своеобразна надстроечна и намираща се извън времето "цивилизация на модерна". За целта се използват редица прийоми. На първо място, както вече посочих, акцентът пада върху всевъзможните противоречия на микроравнище, т.е. вътре в "плуралистичните" цивилизации (да не забравяме, че на англо-американските, американско-канадските и отношенията между САЩ и другите държави е посветен цял том от трилогията), докато различията между цивилизациите на макроравнище се разглеждат съвсем повърхностно (липсва например анализ на латиноамериканската цивилизация и се игнорират множество съществени белези на ислямската и православната култури). На второ място, авторите нерядко изкривяват идеите на Хънтингтън, абсолютизирайки конфликтността на неговата теория и твърдейки, че той, едва ли не автоматично, обвързва културите и цивилизациите към географските единици. Религиозният фактор, който Хънтингтън смята за системообразуващ елемент на всяка световна цивилизация, напълно или частично се изключва от техния анализ.

Заключение

Хънтингтън завършва фундаменталния си труд така: „В Москва, Рио де Жанейро, Банкок, Шанхай, Лондон, Рим, Варшава, Токио, Йоханесбург, Делхи, Карачи, Кайро, Богота, Вашингтон – навсякъде престъпността расте, навсякъде отмират базисните елементи на Цивилизацията. Научната общност говори за глобална криза на управлението. Възходът на транснационалните корпорации се съпровожда от разцвет на криминално-мафиотските групировки, наркокартелите и терористичните банди, ерозиращи основите на Цивилизацията. Основните и опори – законът и редът, губят позиции в по-голямата част на планетата: в Африка, Латинска Америка, постсъветското пространство, държавите от Южна Азия и Близкия Изток, те са подложени на сериозен натиск в Китай, Япония и дори на Запад. В планетарен мащаб, Цивилизацията, както изглежда, отстъпва пред варварството, като повсеместно се налага впечатлението, че човечеството отново навлиза в мрачното Средновековие” (18).

Подобен извод се разминава силно с холивудския сценарий за окончателното възтържествуване на „универсалната свобода и демокрация”. Затова западната научна общност предпочете да преустанови разработването на изведената на преден план от Хънтингтън проблематика, стремейки се да избегне налагащите се въпроси: Как се създаде подобна ситуация? Как стигнахме дотук? Какво би могло да се направи?

Самюел Хънтингтън в никакъв случай не би могъл да се смята за антизападно ориентиран автор. Точно обратното, всичките му трудове са пропити от тревога за способността на Запада и САЩ, като негов безспорен лидер, да продължат да ръководят света, на фона на укрепването на националната идентичност на другите държави, при положение, че тяхната собствена идентичност в момента продължава да се размива (19). Като коректен учен обаче, той не е склонен на тушира противоречията на собствената си цивилизация - на моменти сгъстява краските, но не се поддава на изкушението на политическата коректност, съзнавайки, че тя може да носи само вреда. В този смисъл, особено показателна е констатацията му за исторически и културно обусловената необходимост САЩ да имат пред себе си ясно очертан враг, за да не се нарушат законите на „холивудския” жанр. „Ако външната заплаха е незначителна, периодична и неопределена, много е възможно американците да не постигнат вътрешно обществено съгласие относно ролята на американската вяра, английския език и осовата култура за формирането на националната идентичност” (20). Не трябва ли именно тук да търсим причината за постоянните проблеми в отношенията между англо-саксонците и останалите?

Както често става, достойнствата на трилогията са естествено продължение на нейните недостатъци. На първо място, авторите, без да го казват открито, несъмнено са сред онези, които, разтревожени от цивилизационния възход на „глобалния Юг” и очертаващата се загуба на глобалните лидерски позиции на Запада, призовават той (или по-точно неговият авангард, в лицето на англосаксонската протестантска цивилизация) да запази поне основните лостове за управление на света. Днес това е доста широко разпространено мнение (21), което за пореден път свидетелства за сериозността и наистина глобалния характер на очертаващите се в света промени.

На второ място, дори и основните съставляващи на това, което наричаме „цивилизация на модерна” (индивидуализмът, материализмът, потребителството, липсата на ясни морални ориентири, реализацията на правата, откъснато от задълженията), пораждат у читателя предчувствие, че следва да очакваме не настъпването на „златен век” или „ново Просвещение”, а по-скоро на ново Средновековие. Това допълнително потвърждава думите на Хънтингтън и правотата на теорията му, демонстрирайки колко малко е готова доминиращата на планетата цивилизация да се вслуша във все по-силно звучащите гласове на другите цивилизации.

На трето място, книгите от трилогията ни карат да се замислим за бъдещето на световната цивилизация, чиито задълбочаващи се и множащи се проблеми се дискутират в рамките на политическата коректност, но въобще не се решават. Впрочем, решението им едва ли е възможно, докато в този процес, на съвършено равноправна основа, не бъдат привлечени силите и възможностите на другите цивилизации и култури.

Вероятно мнозина биха ми възразили, че „винаги е лесно да критикуваш”. Каква алтернатива би могла да се предложи на „конфликта на цивилизациите”? Ще бъде ли постигнат компромис между сега доминиращите сили и онези, които вече са готови да оспорят доминацията им? Защото, без да преувеличаваме, от това зависи съдбата на планетата. Компромисният отговор на тези въпроси, който предлагат в настоящата трилогия  нейните автори, не изглежда верен, най-вече защото е прекалено едностранен.

Бележки:

[1] Sinicization and the Rise of China. Civilizational Processes Between East and West. Ed. by P. Katzenstein. Routledge, 2012. Р. XIV.
[2] Civilizations in World Politics. Plural and Pluralist Perspectives. Routledge, 2010. P. 2.
[3] Anglo-America and its Discontents. Civilizational Identities Between East and West. Routledge, 2012. P. 171.
[4] Ibid. P. 200.
[5] Civilizations in World Politics. P. 58.
[6] Ibid. P. 62.
[7] Ibid. P. 64.
[8] Ibid. P.66.
[9] Ibid. P.88.
[10] Ibid. P.113.
[11] Sinicisation and the Rise of China. P. 3, 6.
[12] Ibid. P. 71.
[13] Ibid. P. 31.
[14] Civilization in World Politics. P. 121–123.
[15] Sinicization and the Rise of China. P. 290.
[16] Ibid. P. 214.
[17] Civilizations in World Politics. P. 164–165.
[18] Huntington S. The Clash of Civilizations and the Remaking of World Order. London, 1997. P. 321.
[19] Huntington S. Who are we. 2004. P. 506.
[20] Ibid. P. 44, 47.
[21] Струва си да посочим например, наскоро появилата се книга на световно известния американски политолог Джоузеф Най "Бъдещето на силата", в която той се опитва да докаже, че САЩ ще могат и занапред да доминират в света, ако се опират на т.нар. "умна сила" (smart power), представляваща прагматично съчетание между традиционната "твърда" и "меката" сила (Nye J. “The Future of Power”, NY, 2011). Струва ми се, че тази постановка не е в кой знае колко силен контраст с парадигмата на "цивилизацията на модерна", разумно предлагаща на САЩ да отстъпят част от това, което притежават в момента, за да запазят цялото, т.е. глобалната си доминация.

 

* Статията публикуваме с любезното съдействие на Образователния форум по международни отношения


{backbutton}