Афганистанският вектор на американската геополитика

Актуално
Typography

Както е известно, през последните няколко десетилетия афганистанската политика на САЩ премина през няколко основни етапа. Първият етап съвпадна с периода на конфронтацията между САЩ и Съветския съюз, в рамките на студената война, като през 80-те години на миналото столетие именно Афганистан се превърна в една от основните конфликти точки на този глобален сблъсък между двете тогавашни суперсили.

В началото на ХХІ век афганистанският вектор на американската геополитика беше преориентиран към противодействие на „международния тероризъм”, в едно от чиито убежища се беше превърнал Афганистан, което пък даде основание на САЩ да потърсят пряка връзка между тази страна и трагичните събития от 11 септември 2001. В рамките на този нов (втори) етап, Вашингтон се зае с „преформатирането” на афганистанската политическа действителност, ангажирайки в него ресурсите на международната коалиция, включваща американските съюзници от НАТО, както и редица партньори на пакта.

През лятото на 2011, когато беше взето решението за изтегляне на чуждестранните войски от Афганистан до края на 2014, стартира поредният (трети) етап в афганистанската политика на САЩ, приоритетни за който са оставането на създадения от тях политически режим в орбитата на американското влияние и запазването на американското военно-политическо присъствие в близост до зоните, представляващи стратегически интерес за САЩ (Централна Азия, Индо-Тихоокеанския регион и, вече в по-малка степен, Близкия Изток). За начало на реализацията на т.нар. трети етап от съвременната афганистанска политика на Вашингтон можем да приемем 2 май 2012, когато между САЩ и Афганистан беше подписано споразумение за стратегическо партньорство. Потвърждавайки плановете за постепенното прекратяване на мисията си в страната до края на 2014, американците декларираха, че ще продължат да оказват мащабна военна, политическа и икономическа помощ на режима в Кабул, запазвайки „ограничено” военно присъствие на ниво съветници и инструктори.

Обявеното в началото на юли решение на САЩ да включат Афганистан в списъка на основните си съюзници извън НАТО беше второто (след това на 2 май) потвърждение за плановете на Вашингтон по отношение на политиката му в региона. Когато, на 7 юли, държавният секретар Хилари Клинтън (при посещението си в Кабул) официално обяви решението на САЩ да признаят тази страна за свой съюзник, това не беше кой знае каква изненада за експертите и политиците. Всъщност, решението произтича от поетите от Вашингтон задължения в рамките на стратегическото споразумение с Афганистан от 2 май 2012, т.е. беше предсказуемо и се вписваше в общото русло на поредния етап от афганистанската политика на САЩ.

Вашингтон продължава да изпраща на всички съседни на Афганистан държави, както и на заинтересованите от случващото се в тази страна външни играчи, ясни сигнали за решимостта си да запази (макар и под друга форма) своето военно-политическо присъствие в тази страна.

Статутът на държава-основен съюзник на САЩ извън НАТО предполага установяването и развитието на тесни военни връзки: доставка на оръжие и военна техника, оказване на помощ под формата на военно обучение, провеждане на съвместни военни мероприятия и учения, както и различни други инициативи в сферата на отбраната. Той означава, че по редица обективни причини от географски и външнополитически характер въпросната държава не може да стане пълноправен член на Алианса, но е доста близко до това. Освен Афганистан, със статут на основни съюзници на САЩ извън НАТО в момента се ползват 14 страни и дори простото им изброяване илюстрира (най-малкото) географските причини те да не са пълноправни членове на Алианса. Очевидно в Брюксел все още не са загубили представата си за реално допустимите граници на разширяване на НАТО дотолкова, че да претендират за включването в него на Аржентина, Австралия или Япония, например. На практика обаче, държавите, включени в списъка на основните съюзници на САЩ извън пакта, се ползват от всички военно-технически преференции на страни-членки на НАТО, като изключим прословутия чл.5 от устава на организацията, гарантиращ колективна отбрана в случай на агресия срещу отделен неин член.

Статутът на съюзник извън НАТО дава възможност на включените в този списък държави да попълват военните си арсенали с модерни оръжия и военна техника, а на САЩ – постепенно да ги интегрират в сферата на своята военно-политическа „опека”.

Значението на предоставянето на този статут на Афганистан се определя от факта, че тази страна е първата, от 2004 насам, попълнила списъка на ключовите американски съюзници, след като предишната администрация на Буш-младши даде подобен статут на Пакистан, и първата, включена в този списък по време на управлението на президента Обама, което доказва специалното внимание на сегашната американска администрация към афганистанската тема.

В средносрочна перспектива (т.е. през следващите пет години) сегашният етап от афганистанската политика на САЩ ще се определя от приоритета на Вашингтон да поддържа тази много важна точка на американското военно-политическо присъствие в региона (на границите с Пакистан и Китай) в постоянна готовност. Вероятността за задълбочаване на дезинтеграционните процеси в Пакистан, както и началото на продължителна (както може да се предположи) и сложна игра между Вашингтон и Пекин за укрепване и разширяване на американската и китайска зони на влияние в Средния Изток, Южна и Югоизточна Азия и в Азиатско-Тихоокеанския регион, дават на американските стратези увереност, че плановете им за запазване на американското присъствие в Афганистан (под формата на военни бази и военни съветници и инструктори) действително са актуални и следва да се реализират на всяка цена.

Впрочем, осъществяването на тази условна петгодишна американска стратегия по афганистанското направление включва и постигането на по-конкретни задачи. Така, САЩ не просто създават опорна точка в Афганистан за осъществяване на целите си по отношение на Пакистан и Китай, но и получават възможност да насочват процесите в прилежащия на Афганистан централноазиатски регион в удобно за себе си русло. Възможно е съвпадението по време на такива събития като сондажите за повишаване на наемите, които Москва плаща за руската военна инфраструктура в Централна Азия, отказа на Узбекистан от членството му в Организацията на Договора за колективна сигурност (ОДКС) и провъзгласеният от тази страна „неутралитет”, както и появилите се информации за плановете на САЩ да предоставят част от военната си техника на централноазиатските държави при изтеглянето си от Афганистан, с началото на реализацията на петгодишната американска стратегия да е случайно. Само че оценката на всички тези фактори в контекста на случайното съвпадение, би било проява на наивност.

Много по-вероятно е да предположим, че Вашингтон води мащабна тайна игра в Централна Азия, опитвайки се да склони местните политически елити към установяването на по-тесни политически и военни връзки още преди 2014. Включвайки Афганистан в списъка на основните си съюзници извън НАТО, САЩ демонстрират на централноазиатските постсъветски държави възможния „модел”, по който биха могли да се градят отношенията между тях и Вашингтон в перспектива, като в рамките на този модел членството на Киргизстан и Таджикистан в ОДКС и запазващото се членство на Узбекистан в ШОС не би трябвало да се окажат непреодолимо препятствие за американското проникване в региона.

Очевидно вашингтонските стратези осъзнават, че една от най-привлекателните за постсъветските централноазиатски републики преференции в рамките на ОДКС е възможността им да получават (по цени на руския вътрешен пазар) оръжие и военна техника, и сега сондират почвата (включително и от афганистанския „плацдарм”), доколко е възможно те да бъдат заменени с преференциите, които предлага статутът на „ключови съюзници на САЩ извън НАТО”.

Естествено, тази американска стратегия няма как да не тревожи Москва, затова и действията на Русия за неутрализиране на неблагоприятните за нея моменти от сегашния етап на афганистанската политика на САЩ, изглеждат напълно предсказуеми. Москва вероятно ще се опита да блокира американското военно-политическо проникване в Централна Азия от афганистанския „плацдарм”, като задълбочи военно-техническото сътрудничество с централноазиатските си съюзници от ОДКС. Известен проблем за успешната реализация на тези руски усилия може да се окаже евентуална неблагоприятна ценова конюнктура на петролните пазари, тъй като при това положение Москва по-трудно ще може да удовлетвори нуждите от заеми на някои централноазиатски държави, които все повече обвързват запазването на руското военно-политическо присъствие в региона със собствените си икономически потребности. Въпреки това, Русия разполага с много по-големи възможности за маневри в Централна Азия, отколкото САЩ, като това се дължи на обвързаността на държавите от региона с различни транснационални конфигурации с руско участие. Тъй като в момента все още не са готови за по-тясно военно-политическо сътрудничество в рамките на ОДКС, те предпочитат по-малко задължаващият ги модел на многостранно сътрудничество в лицето на ШОС, илюстрация за което е и поведението на Узбекистан.

За разлика от Русия, САЩ не разполагат с подобни „плацдарми” в постсъветското пространство, под формата на различни транснационални регионални организации, затова се опитват да извлекат максимално възможното, проектирайки влиянието си в Централна Азия от афганистанския „плацдарм”, независимо дали там след 2014 ще управляват сегашните светски власти или пък талибаните (второто изглежда доста по-вероятно, затова Вашингтон полага всички усилия подобна промяна да не наруши плановете му за експанзия в региона и използването на Афганистан като „плацдарм” за нея ).

 

* Българско геополитическо дружество