Голямата финансова война в Близкия изток

брой5 2006
Typography

Според мнозина специалисти, най-подходящото определение за последната израелско-ливанска война, приключила през август, е „странна”. В мащабите на разтърсвания от постоянни конфликти регион на Близкия изток, тя безспорно не бе кой знае колко кръвопролитен и грандиозен сблъсък. Малко повече от хиляди жертви от ливанска страна (предимно цивилни), както и сто и петдесет убити евреи (предимно войници и офицери на израелската армия - ЦАХАЛ). Десетки изгорени танкове „Меркав”, както и десетки унищожени ракетни установки на Хизбула. Към това обаче, следва да прибавим и почти напълно унищожената инфраструктура на Ливан – шосета, мостове, летища и хотели. Макар израелското правителство неведнъж да декларира, че не воюва с държавата Ливан, а с терористичната организация Хизбула и независимо от факта, че макар и мобилизирана, ливанската армия не взе никакво участие в сраженията, ударът бе нанесен именно върху Ливан.

Преди началото на операцията „Достойно възмездие” началникът на израелския Генерален щаб Дан Халуц отбеляза, че в резултат от нея „Ливан ще бъде върнат поне с двайсет години назад”. И, ако се съди по последните информации от Близкия изток, се оказа прав. Впрочем, това бе и единствената измежду предварително поставените от израелската армия цели, която бе постигната в хода на конфликта. Южен Ливан е в развалини: от 180 града и големи населени пунктове няма нито един, който да не е бомбардиран или обстрелван с артилерия; повече от 200 големи и малки шосета, както и двете магистрали към Дамаск и Хомс, бяха повече или по-малко разрушени и прекъснати. Същото се отнася и за над 160 моста. Цели региони бяха отрязани един от друг. В резултат Южен Ливан бавно но сигурно се свлича в пропастта на хуманитарната катастрофа, градовете по крайбрежието страдат от остър дефицит на хранителни стоки, изпитват проблеми с енергоснабдяването, водоснабдяването и доставките на бензин. Бяха унищожени земеделските плантации край Тир, а в столицата Бейрут сериозно пострадаха летището, както и няколко жилищни квартала, включително и християнски. Макар че според командването на израелската армия, срещу Ливан са били извършени „точкови удари”, самият избор на „точките” предизвиква сериозни съмнения за истинските цели на тази война. Така, с подобен „точков удар” бе унищожено петролното хранилище на електроцентралата в Джия, на 25 км южно от Бейрут, в резултат от което в морето се изляха около 15 хиляди тона петрол, замърсявайки 150 км от бреговата линия на Ливан и Сирия. Според представители на ООН, това е най-голямата екологична катастрофа от потъването край Аляска на танкера Е xxon Valdez насам.

Всъщност, ако се съди по публикуваните в Интернет фотографии на Бейрут, направени в края на юли (т.е. непосредствено след ударите на израелската авиация) от космическия апарат за дистанционно сондиране Quickbird на компанията DigitalGlobe , излиза, че бомбардировките на ливанската столица са били не толкова „точкови”, а по-скоро „килимни”, а основната им цел е унищожаването на инфраструктурата на държавата, като такава.

И така, въпреки че формално войната се водеше срещу фанатиците от Хизбула, на практика основният пострадал се оказа Ливан. А като последица от това, шейховете на шиитската организация, която така и не бе изтласкана отвъд река Литани, се самообявиха за победители, докато Ливан (както обеща и генерал Халуц) действително се оказа върнат към нивото от 1986, когато страната се разкъсваше от кървава гражданска война.

От времето на Клаузевиц се знае, че войната е продължение на политиката със силови средства. Затова, нека се запитаме, каква точно политика провеждаше Израел по отношение на Ливан, обявявайки война на Хизбула?

Сценариите на Армагедон

От самото начало на войната, но особено след края и, продължават дискусиите за истинската причина, накарала Израел да се забърка в конфликта с Хизбула. Естествено, не ставаше дума за отвлечените израелски войници – това бе само поводът, глупаво предоставен от арабите. Цената на тази война за Израел не е никак ниска – тези 34 дни му струваха 5 млрд. долара. Според водещи израелски експерти, тя може да доведе до спад в икономическия ръст на страната за 2006 с 1,5%, което ще и струва допълнително още 9 млрд долара. И така, 14 милиарда долара са били хвърлени на вятъра в името на спасяването на поредния „редник Райън”?

Официално, и министър-председателят Ехуд Олмерт и военният министър Амир Перес, твърдяха, че целта на „Достойно възмездие” е тоталната промяна на ситутацията по северната граница на Израел, като веднъж завинаги изтласка оттам Хизбула и принуди ливанското правителство да разположи в района части на националната армия. Ясно е обаче, че тази цел е постигната само частично: частите на Хизбула не се изтеглиха и очевидно не възнамеряват да се разоръжат. По северната граница на Израел се разполагат части на ООН (включително и български), но в така създалата се ситуация те едва ли ще могат да гарантират надеждна защита на еврейската държава – в най-добрия случай рискуват да се превърнат в поредния „жив щит”, отвъд който терористите от Хизбула ще се чувстват в относителна безопасност.

В самия Израел, мнозина коментатори твърдяха, че за лишения от харизмата на предшественика си Шарон Олмерт, както и за бившия синдикален бос Перес, е особено важно да укрепят позициите си в постоянната борба за власт в страната и най-доброто средство за това се е оказала поредната „малка победоносна война”. Ако действително е било така, целта не бе постигната: популярността на Олмерт падна от 75% на 48%, а почти 57% от израелтяните смятат, че военният министър Перес трябва да подаде оставка.

И тъй като нито едно от официално дадените обяснения за причините, накарали Израел да започне войната, не издържат сериозна критика, анализаторите и медиите започнаха да лансират собствени версии за случващото се, нерядко издържани в духа на откровената конспирология. Доскоро, с най-голяма популярност се ползваше версията, че Израел е използвал отвличането на своите войници като casus belli за нанасянето на превантивен удар по мощната шиитска военизирана групировка, съсредоточена по северната му граница. Така той е разчитал предварително да извади от играта „петата колона” на Техеран (каквато роля играе ливанската Хизбула) за да гарантира сигурността си в случай на война между Запада и Иран. Други пък предполагаха, че операция „Достойно възмездие” всъщност е била насочена против Сирия – също заклет враг на израелската държава в региона. Действително, макар че Хизбула се финансира най-вече от Иран, политическото ръководството на организацията е свързано пряко не с режима на президента Ахмадинеджад, а с този на младия Асад в Дамаск. Така, ливанският министър на комуникациите Марван Хамадеш заяви буквално следното: „заповедите се издават от вицепрезидента на Сирия Фарук Шараа, Хизбула ги изпълнява, а Ливан е заложник на тази ситуация”. Към същата позиция се придържа и водачът на друзката общност Уалид Джумблат, според който страната му, без до го иска, е станала бойно поле на Израел, от една страна, и на Сирия и Иран – от друга. Привържениците на тази версия смятат, че действията на Израел са били инспирирани от САЩ, които отдавна са включили Сирия в прословутата си „ос на злото”. Истината обаче е, че Вашингтон не се възползва от случая за да усили натиска си върху Дамаск, което поставя под съмнение и нейната достоверност.


Още по-зле се вписва в реалния ход на събитията сценарият, според който нахлуването на Израел в Ливан е трябвало да провокира предприемането на решителни стъпки от Техеран, развързвайки ръцете на Запада за удар по иранските ядрени обекти. Всъщност, Иран просто нямаше причина да се забърква в конфликта: той вече бе направил всичко, което можеше, още преди началото на сраженията, снабдявайки Хизбула с достатъчно модерно въоръжение, позволило и да окаже неочаквано твърд отпор на ЦАХАЛ. Нещо повече: според редица експерти, атаката срещу Ливан само е укрепилана иранската позиция в сложното геополитическо противопоставяне със Запада. Призовавайки за незабавно прекратяване на въоръжените действия в Ливан, Иран се превърна от обвиняем в обвинител на „агресорите” – Израел и САЩ.

Някои смятаха, че в началния етап на войната, Израел може да се изкуши да нанесе удар по Иран. Напук на тези очаквания, Ехуд Олмерт не заповяда атака срещу ядрените обекти на Техеран. Според мнозина експерти, „не е изключено, че тъкмо това ще бъде оценено от историците като най-голямата грешка на сегашното израелско ръководство в тази война”.

Наред с тези версии обаче, в западните медии се срещат и твърдения, че войната на Израел в Ливан е била провокирана от Иран, с подкрепата на сирийските тайни служби, както и че седмица преди отвличането на израелските войници, иранците са изпратили свои пратеници в Дамаск за да обсъдят със Сирия различните възможности и средства за дестабилизиране на Близкия изток. Според живеещи в Лондон противници на режима на аятоласите, сред пратениците са били командващият Корпуса на стражите на революцията Рахим Сафаби, началникът на Генералния щаб Хасан Фируз-Абади, секретарят на Съвета за национална сигурност Али Лариджани и дори внукът на покойния аятолах Хомейни – Хасан. Не се обяснява обаче, защо в тази толкова представителна делегация не е участвал и президентът Махмуд Ахмадинеджад.

Въпреки несъмнената привлекателност на тази версия, тя също не издържа сериозна критика. Дори ако оставим настрана въпроса, защо Сирия би дръзнала да провокира допълнително Израел и САЩ, следва да подчертаем, че и двете страни очевидно са се готвили предварително за тази война. Друг е въпросът, че подготовката на Израел за нея бе доста по-слаба от обикновено, вината за което пада върху тандема Олмерт – Перес. Всичко останало, включително координирането на действията между Израел и САЩ, несъмнено се развиваше в рамките на детайлно разработен план.

Интересно е, че според лидера на Хизбула шейх Хасан Насрала, той отдавна е знаел за подготвящата се операция срещу Ливан. Насрала твърди, че операцията е била насрочена от израелското военно командване за есента на 2006 като част от глобален американски план за преразпределяне на Близкия изток.

Всъщност, през последната година влиянието на САЩ в Ливан значително нарастна. Стартиралата след убийството на бившия ливански премиер Рафик Харири „кедрова революция” доведе на власт прозападното правителство на Фуад Сениора. Многобройните, широко осветени от медиите, антисирийски демонстрации в Бейрут, организирани от християните-маронити (традиционни съюзници на Израел) и другите проамерикански сили в страната, принудиха Сирия да изтегли войските си от Ливан. Така САЩ спечелиха убедителна тактическа победа, сравнима с тази в Украйна през зимата на 2004-2005. Друг въпрос е, че самото понятие „централна власт” в Ливан е повече от относително. Страната, включително столицата, е поделена на сфери на влияние, в които доминират различни сили: маронити, друзи, шиитското движение Амал, Хизбула и т.н. Така например, Хизбула разполага с 14 места в ливанския парламент и един министерски пост.

Войната, която Израел води в продължение на 34 дни, би могла да цели и отслабване влиянието на Хизбула в самия Ливан, т.е. разчистване на политическото пространство за Фуад Сениора и останалите проамерикански настроени местни политици. На пръв поглед, това изглежда рационално обяснение. Само че, на първо място, войната, приключила с прекратяване на огъня и разполагането по южната граница на смесен контингент на ливанската армия и ООН, не доведе до отслабването на Хизбула. Напротив – авторитетът на шейх Насрала, демонстрирал, че арабите могат успешно да се съпротивляват на Израел, достигна небивали висоти в арабския свят. Тоест, Хизбула със сигурност набра повече точки от тази война, докато централното правителство, и лично премиерът Сениора – загубиха. Съдейки по реакцията на самия премиер, стана ясно, че той буквално е изпаднал в шок от мащабите и формата на израелската „помощ”. В речта си пред външните министри на арабските държави, той почти се разплака, което даде повод за серия подигравателни коментари в израелските медии, според които „това е невероятен артист, който така се опитва да получи съчувствие и финансова помощ”. Както отбелязаха редица западни анализатори обаче, по-вероятно е Сениора да е плакал не толкова заради разрушенията, причинени от войната, колкото заради фактическия край на независим Ливан. Във всеки случай, човек, комуто тази война помага да укрепи властта си, едва ли би се държал така.

Така, все повече се налага мнението, че основната цел на войната между Израел и Хизбула е била отслабването на Ливан. При това напук на факта, че (въпреки политическата си раздробеност) тази страна през последната година плътно подкрепяше политиката на основния израелски съюзник – САЩ. Възниква закономерният въпрос – каква всъщност е вината на Ливан?

Къде сбърка Бейрут

Ливан е известен не само и не толкова с прочутите си кедрови гори, а най-вече със своите банки. Неслучайно го наричат „средиземноморската Швейцария”. От дълги векове тази бедна на природни ресурси страна, която обаче е разположена в пресечната точка на множества търговски пътища, живее благодарение на транзитната търговията и финансовите операции. Нов стимул за развитие на банковото дело бе даден през 1950, когато беше приет законът за тайната на влоговете, забраняващ предоставянето на информация за влоговете на частни, държавни, военни и юридически лица без изричното писмено разрешение на клиента на банката, или неговите наследници. Освен това, в Ливан дълго време имаше табу върху разкриването на данните за собствениците и ръководителите на регистрираните в страната компании. Заради тази си практика, страната неведнъж бе критикувана от Международната група за борба с прането на пари. В резултат, банковият сектор на Ливан е непропорционално силно развит: в една страна с население около 3,6 млн. души, функционират над 60 търговски банки с общ актив от над 62 млрд. долара.

Интересно е, че първата израелско-ливанска война (1982-2000) почти не нанесе сериозна вреда на банковата система на Ливан. Истинският разцвет в сектора обаче настъпи едва след изтеглянето през 2000 на израелските части от територията на страната. Според редица експертни анализи, през септември 2004, активите на ливанските банки са се равнявали на 340% от ливансикия БВП (ще припомня, че в повечето арабски страни банковите активи не надминават 90% от БВП, средният показател за новите пазари е 107%, а делът на банковите активи в икономиката на развитите държави е около 132%). През мирния период банковите депозити нарастнаха с над 55 млрд. долара – при това имайки предвид сравнително невисокото жизнено равнище в страната.


Тайната на ръста на депозитите е в изгодните лихвени проценти. Които са най-високи именно по време на първата израелско-ливанска война: до 2001 ливанските банки бяха в състояние да привлекат около 2,5 млрд. долара за сметка на т.нар. „меки кредити” от Франция, Саудитска Арабия и някои други страни, отпускани на правителството за обслужване на държавния дълг. Освен това, ливанските банки притежават големи количества държавни ценни книжа, както и евробонове, чиито лихвени проценти са твърде привлекателни за инвеститорите и клиентите, ориентиращи се към повишена възвръщаемост на инвестициите си при минимален риск. Местните банки, които притежават над 70% от държавния дълг, финансират от 1994 насам държавния дълг на Ливан, равняващ се на около 35 млрд. долара. Някои експерти твърдят, че така правителството лишава частния сектор от толкова необходимите му кредити, тъй като банките отпускат заеми на правителството при много висока лихва. Освен това, поради ред специфични особености на данъчното си законодателство, Ливан представлява своеобразна „офшорна държава”, макар че юридически не е офшорна зона и, съответно, не е включен в международния „черен списък” на подобен род територии. В същото време обаче, печалбите на акционерните и дружествата с ограничена отговорност, регистрани в Ливан, се освобождават от данъци – те са длъжни да внасят в държавния бюджет веднъж годишно само фиксирани такси (около 670 долара). Що се отнася до чисто ливанските фирми, експертите препоръчват използването им като търговски посредници или като компании, управляващи фирмите, регистрирани в страни в високо данъчно облагане. Затова едва ли можем да се учудваме, че при толкова благоприятни условия индексът на Бейрутската борса нарастна през 2005 почти със 100%. Като прогнозата за 2006 беше още по-оптимистична заради растящите печалби от петролните продажби на страните от Персийския залив.

Сега обаче, на всички тези светли перспективи е сложен кръст. Защото втората израелско-ливанска война, действително тласна страната с 20 години назад. И дори ако ливанският банков сектор оцелее след тази катастрофа, както съумя да преживее първата война с Израел, ударът, който му бе нанесен, е наистина жесток. В медиите дори се появиха съобщения, че големите капитали вече са започнали да напускат страната, като това се отнася най-вече до същите тези арабски петро-долари, които през последните години „помпаха” ливанските банки. Някои експерти сочат Турция като едно от новите „сигурни пристанища” за парите на арабските петролни шейхове.

Засега, именно драматичното отслабване на ливанския банков сектор се очертава като най-очевидната реално постигната цел на Израел. Затова възниква заномерният въпрос: защо Тел Авив трябваше да взривява успешно функциониращата банкова система на северния си съсед. Макар че в света на капитала действително няма място за отвлечени хуманни принципи, все пак и там не всеки ден може да се наблюдава, как една „студена финансова война” се трансформира в съвсем реален кървав сблъсък.

Спецификата на ливанския банков сектор ни дава основание да предположим две неща:

- процъфтяването му е свързано, на първо място, с притока на петро-долари от арабските страни;

- банковият сектор просперира, управлявайки финансовата помощ, отпускана на Ливан за обслужване на външния дълг – т.е. по-голямата част от капитала, инвестиран в страната, се влага в държавни ценни книжа.

Тоест, излиза, че ливанският банков сектор е своеобразен механизъм за прехвърляне на средствата от различни международни програми (включително на такива, финансирани от ЕС) към един кръг от частни или полу-държавни инвеститори. Защо са им необходими тези средства е отделен въпрос. Израел и САЩ, които по традиция се разминават с Европа по проблемите на близкоизточната политика, смятат, че парите, предназначени за възстановяването на Ливан, всъщност отиват за финансирането на терористите от Хизбула и Амал. Макар че това едва ли е точно така: контролът върху траншовете от страна на международните организации е достатъчно сериозен. Във всеки случай, помощта за пострадалия от поредната война Ливан със сигурност ще нарастне, така че израелтяните със сигурност не са успели да разрушат този механизъм, въпреки главоболията, които си имат днес ливанските банки с обслужването на външния дълг на страната. И все пак, не това е най-важното.

Тесните връзки между ливанските банки, от една страна, арабските петролни монархии от Залива – от друга, и европейските финансови организации – от трета, дават основание да предположим, че Ливан играе (или поне доскоро играеше) ключова роля в един глобален проект, чиито цели не се афишират особено пред широката публика, макар и да не се пазят в дълбока тайна. Става дума за създаването на единна валута на мюсюлманските страни – т.нар. „златен динар”.

Идеята за необходимостта от въвеждането на подобна валута беше лансирана от бившия премиер (1981-2003) и финансов министър на Малайзия Махатир бин Мохамед. Според него, мюсюлманските страни следва да потърсят общо средство за избягване на икономическите кризи, подобни на онези, разтърсили Индонезия и Малайзия през 1997-1998.

През 2001 Мохамед обяви, че възнамерява да организира семинар, на който да бъде обсъден проектът за въвеждането на златния ислямски динар като нова световна валута. На семинара, освен него, участваха лидерът на международната мюсюлманска групировка „Мурабитун” раис Омар Ибрахим Уадило, както и суфисткият духовен лидер шейх Абделкадер ас-Суфи. Именно тези трима души се смятат за бащи на идеята за възраждането на златния динар.

Предлага се страните, които се включат в проекта, да изградят клирингова система на разплащания, базираща се на принципа на взаимното зачитане на дълговете, печалбите и загубите. При това се подчертава, че ислямските държави, които вече са преживели индустриалната революция трябва да станат част от новия информационен век. „Ислямът никога не е бил синоним на консерватизъм и никога не е отричал развитието на технологиите и модерността” – подчерта през март 2002 Махатир Мохамед на конференцията, посветена на арабските капиталови пазари, призовавайки участниците в тях да развиват търговията он-лайн за да не изостават от постиженията на „новата икономика”.

Реализацията на проекта за „златния динар” би трябвало да доведе, на първо място, до отслабване на зависимостта на мюсюлманските държави от американския долар, а на второ – към изтичане на златните запаси от Запада към Изтока – т.е. в банките на най-развитите в индустриално и финансово отношение страни от ислямския свят, каквато е Малайзия например. Според експертите, „обменът на енергийни ресурси срещу злато е основната цел на златния динар. Което, на практика, е равносилно на обявяването на финансова война: опитвайки се да спрат изтичането на златото от западните пазари, Европейската централна банка и Федералният резерв на САЩ неизбежно биха провокирали дефицит от злато на световния пазар, намалявайки допълнително курса на еврото и долара. Анализаторите смятат, че ако в този момент златният динар вече функционира по схемата на Махатир Мохамед и се установи паритет между националните валути на страните-участници в проекта, пазарът „енергоресурси-долар” ще бъде обвързан с цената на златото. Така, развивайки собствената си икономика и търговията помежду си, ислямските държави ще могат да диктуват на Запада условията на пазара на енергоносители.


Наистина, на пръв поглед, те биха могли да правят това и сега – нека си припомним картелните споразумения в рамките на ОПЕК. Но при положение, че на световните борси петролът се продава за американски долари, могъществото на ОПЕК се оказва илюзия – дори и най-високите цени на петрола са изгодни за САЩ, докато го плащат със собствената си, недотам обезпечена валута (борсовите играчи отдавна твърдят, че днес доларът не се гарантира от нищо, освен от подкрепата на притежателите на долари). Въвеждането на реално гарантирана със злато ислямска валута би довела до драматичен спад в курса на долара и еврото и стратегическо поражение на християнско-юдейския свят в глобалния му сблъсък с мюсюлманската цивилизация. За Западния свят, а и не само за него (да не забравяме, че и икономиките на азиатските гиганти, както и на Русия, също са свързани с долара), тово би било катастрофа.

Вината на Ливан в очите на Запада (и особено на САЩ) е, че разполагайки с великолепно развит банков сектор, тази страна може се превърне в база за акумулиране на капиталите на богатите петролни държави от Залива, които да залегнат в основата на системата на „златния динар”. Включително и на онези капитали, които бяха изтеглени от американските банки след 11 септември 2001 (според някои става дума за 400 млрд. долара!). Смята се, че тези пари са били прехвърлени предимно в банките на ЕС, но има сериозно основания да се смята, че немалка част са се оказали в ливански банки. Освен това, европейските банкери отдавна сътрудничаст тясно с ливанските си колеги. Толкова тясно, че в разгара на войната между Израел и Хизбула, шефът на белгийската Национална банка Ги Каден, се появи в Бейрут, уж „за да прекара отпуската си при приятели”.

Би могло да се предположи, че Ливан ще се окаже полезен на Европейския съюз като своеобразен „буфер” – т.е. като страна, където се формират правилата на взаимодействие между европейската и ислямската банкови общности. Финансовото право в Европа силно се отличава от това в арабския свят. Тъй като Коранът забранява изплащането и получаването на лихви, арабските банки предпочитат да използват за целта облигациите, които не се споменават в свещената книга на исляма. Вероятно ЕС се опитва да се приспособи към евентуалното въвеждане на единна ислямска валута, като със свойствената си предпазливост разработва механизми за взаимодействие с финансовите структури на мюсюлманския свят. В този процес на Ливан, в качеството му на стар и надежден партньор на европейските банки, несъмнено се отрежда важна роля. В края на краищата, за ЕС е много по-лесно и привично да си партнира с ливанските банки, вместо с малайзийските например.

Разбира се, ислямският свят разполага и с по-мощни банкови инструменти, какъвто например е Ислямската банка за развитие, в чието създаване участваха 55 мюсюлмански държави. Само че пълната непрозрачност на ливанските банки ги прави много по-подходящи, както за операциите по обслужването на единната ислямска валута, така и за координиране на действията между „зоната на златния динар” и „еврозоната”. А такава координация несъмнено е необходима, защото еврото, като по-обезпечена световна валута, възможно, ще съумее да понесе удара, който биха нанесли на Запада ислямските държави, вкарвайки в оборот „златния динар”. Само че за целта е необходимо щателно съгласуване на действията на европейската Централна банка и водещите банки от бъдещата „зона на динара”.

Тук е мястото да подчертаем, че колкото и да му се иска, ЕС не може да остане встрани от процеса на създаване на „златния динар”, отчитайки все по-нарастващата роля, която играят мюсюлманските диаспори във вътрешните работи на Стария континент. В тази връзка ще посоча една немаловажна подробност: един от инициаторите на проекта за „златния динар” раис Омар Ибрахим Уадило, лидер на транснационалната мюсюлманска група „Мурабитун”, бе сред организаторите на конференцията „Ислямът в Европа” и е един от водачите на испанските мюсюлмани.

Разбира се, САЩ не можеха да наблюдават безучастно, как зад гърба им европейците се договарят с арабските идеолози на въвеждането на единната мюсюлманска валута. Първата реакция на Вашингтон бе „кедровата революция” в Ливан, която постави начело на правителството проамерикански настроения Фуад Сениор. Контролът върху ливанската финансова система обаче, си оставаше в други ръце – може дори да се предполага, че Хизбула, освен всичко друго, е изпълнявала и ролята на нещо като „наблюдател”, или дори „координатор” на движението на капиталовите потоци в страната. Имайки предвид, разбира се, че основните финансови постъпления в ливанските банки имат сунитски произход, докато самата Хизбула е шиитска формация.

Именно в този момент бе вкаран в действие „последният аргумент на кралете” – авиацията и артилерията. 34-дневната война не донесе слава на израелските генерали, доведе до сериозни загуби за ЦАХАЛ, както и за гражданското население в Ливан и Израел, едва не провокира правителствена криза в Тел Авив и допълнително отдалечи толкова чаканият мир в Близкия изток. Вероятно обаче, тепърва ще се проявят последиците от нея в една сфера, която обикновено убягва от вниманието на военните анализатори и експертите. Унищожаването на ливанската инфраструктура, изключително тежкият удар, нанесен на икономиката на страната и връщането и в групата на нестабилните държави с високо равнище на финансов риск, почти сигурно ще доведе не само до мащабно изтичане на капитали от бейрутските банки, но и до драматични промени в реализацията на идеята за въвеждане на „златния динар”.

Според някои специалисти, именно това обяснява несиметричните действия на Израел спрямо Ливан: воювайки формално с Хизбула, Израел фактически ликвидираше Ливан като важно, но слабо звено във веригата, обединяваща страните-износители на петрол от Залива и банковата сфера на Стара Европа. Подобен поглед върху събитията обяснява многото странни неща във втората израелско-ливанска война и очертава ролята на САЩ, които посредством ключовия си близкоизточен съюзник са на път да провалят окончателно стратегическата операция на мюсюлманските лидери за ерозиране и сриване на американския долар, в качеството му на световна резервна валута. Тоест, бомбардирайки Бейрут, израелските самолети, на практика, спасиха американския долар. И в този смисъл, несъмнено, спечелиха войната.

* Българско геополитическо дружество

{rt}

Според мнозина специалисти, най-подходящото определение за последната израелско-ливанска война, приключила през август, е „странна”. В мащабите на разтърсвания от постоянни конфликти регион на Близкия изток, тя безспорно не бе кой знае колко кръвопролитен и грандиозен сблъсък. Малко повече от хиляди жертви от ливанска страна (предимно цивилни), както и сто и петдесет убити евреи (предимно войници и офицери на израелската армия - ЦАХАЛ). Десетки изгорени танкове „Меркав”, както и десетки унищожени ракетни установки на Хизбула. Към това обаче, следва да прибавим и почти напълно унищожената инфраструктура на Ливан – шосета, мостове, летища и хотели. Макар израелското правителство неведнъж да декларира, че не воюва с държавата Ливан, а с терористичната организация Хизбула и независимо от факта, че макар и мобилизирана, ливанската армия не взе никакво участие в сраженията, ударът бе нанесен именно върху Ливан.

Преди началото на операцията „Достойно възмездие” началникът на израелския Генерален щаб Дан Халуц отбеляза, че в резултат от нея „Ливан ще бъде върнат поне с двайсет години назад”. И, ако се съди по последните информации от Близкия изток, се оказа прав. Впрочем, това бе и единствената измежду предварително поставените от израелската армия цели, която бе постигната в хода на конфликта. Южен Ливан е в развалини: от 180 града и големи населени пунктове няма нито един, който да не е бомбардиран или обстрелван с артилерия; повече от 200 големи и малки шосета, както и двете магистрали към Дамаск и Хомс, бяха повече или по-малко разрушени и прекъснати. Същото се отнася и за над 160 моста. Цели региони бяха отрязани един от друг. В резултат Южен Ливан бавно но сигурно се свлича в пропастта на хуманитарната катастрофа, градовете по крайбрежието страдат от остър дефицит на хранителни стоки, изпитват проблеми с енергоснабдяването, водоснабдяването и доставките на бензин. Бяха унищожени земеделските плантации край Тир, а в столицата Бейрут сериозно пострадаха летището, както и няколко жилищни квартала, включително и християнски. Макар че според командването на израелската армия, срещу Ливан са били извършени „точкови удари”, самият избор на „точките” предизвиква сериозни съмнения за истинските цели на тази война. Така, с подобен „точков удар” бе унищожено петролното хранилище на електроцентралата в Джия, на 25 км южно от Бейрут, в резултат от което в морето се изляха около 15 хиляди тона петрол, замърсявайки 150 км от бреговата линия на Ливан и Сирия. Според представители на ООН, това е най-голямата екологична катастрофа от потъването край Аляска на танкера Е xxon Valdez насам.

Всъщност, ако се съди по публикуваните в Интернет фотографии на Бейрут, направени в края на юли (т.е. непосредствено след ударите на израелската авиация) от космическия апарат за дистанционно сондиране Quickbird на компанията DigitalGlobe , излиза, че бомбардировките на ливанската столица са били не толкова „точкови”, а по-скоро „килимни”, а основната им цел е унищожаването на инфраструктурата на държавата, като такава.

И така, въпреки че формално войната се водеше срещу фанатиците от Хизбула, на практика основният пострадал се оказа Ливан. А като последица от това, шейховете на шиитската организация, която така и не бе изтласкана отвъд река Литани, се самообявиха за победители, докато Ливан (както обеща и генерал Халуц) действително се оказа върнат към нивото от 1986, когато страната се разкъсваше от кървава гражданска война.

От времето на Клаузевиц се знае, че войната е продължение на политиката със силови средства. Затова, нека се запитаме, каква точно политика провеждаше Израел по отношение на Ливан, обявявайки война на Хизбула?

Сценариите на Армагедон

От самото начало на войната, но особено след края и, продължават дискусиите за истинската причина, накарала Израел да се забърка в конфликта с Хизбула. Естествено, не ставаше дума за отвлечените израелски войници – това бе само поводът, глупаво предоставен от арабите. Цената на тази война за Израел не е никак ниска – тези 34 дни му струваха 5 млрд. долара. Според водещи израелски експерти, тя може да доведе до спад в икономическия ръст на страната за 2006 с 1,5%, което ще и струва допълнително още 9 млрд долара. И така, 14 милиарда долара са били хвърлени на вятъра в името на спасяването на поредния „редник Райън”?

Официално, и министър-председателят Ехуд Олмерт и военният министър Амир Перес, твърдяха, че целта на „Достойно възмездие” е тоталната промяна на ситутацията по северната граница на Израел, като веднъж завинаги изтласка оттам Хизбула и принуди ливанското правителство да разположи в района части на националната армия. Ясно е обаче, че тази цел е постигната само частично: частите на Хизбула не се изтеглиха и очевидно не възнамеряват да се разоръжат. По северната граница на Израел се разполагат части на ООН (включително и български), но в така създалата се ситуация те едва ли ще могат да гарантират надеждна защита на еврейската държава – в най-добрия случай рискуват да се превърнат в поредния „жив щит”, отвъд който терористите от Хизбула ще се чувстват в относителна безопасност.

В самия Израел, мнозина коментатори твърдяха, че за лишения от харизмата на предшественика си Шарон Олмерт, както и за бившия синдикален бос Перес, е особено важно да укрепят позициите си в постоянната борба за власт в страната и най-доброто средство за това се е оказала поредната „малка победоносна война”. Ако действително е било така, целта не бе постигната: популярността на Олмерт падна от 75% на 48%, а почти 57% от израелтяните смятат, че военният министър Перес трябва да подаде оставка.

И тъй като нито едно от официално дадените обяснения за причините, накарали Израел да започне войната, не издържат сериозна критика, анализаторите и медиите започнаха да лансират собствени версии за случващото се, нерядко издържани в духа на откровената конспирология. Доскоро, с най-голяма популярност се ползваше версията, че Израел е използвал отвличането на своите войници като casus belli за нанасянето на превантивен удар по мощната шиитска военизирана групировка, съсредоточена по северната му граница. Така той е разчитал предварително да извади от играта „петата колона” на Техеран (каквато роля играе ливанската Хизбула) за да гарантира сигурността си в случай на война между Запада и Иран. Други пък предполагаха, че операция „Достойно възмездие” всъщност е била насочена против Сирия – също заклет враг на израелската държава в региона. Действително, макар че Хизбула се финансира най-вече от Иран, политическото ръководството на организацията е свързано пряко не с режима на президента Ахмадинеджад, а с този на младия Асад в Дамаск. Така, ливанският министър на комуникациите Марван Хамадеш заяви буквално следното: „заповедите се издават от вицепрезидента на Сирия Фарук Шараа, Хизбула ги изпълнява, а Ливан е заложник на тази ситуация”. Към същата позиция се придържа и водачът на друзката общност Уалид Джумблат, според който страната му, без до го иска, е станала бойно поле на Израел, от една страна, и на Сирия и Иран – от друга. Привържениците на тази версия смятат, че действията на Израел са били инспирирани от САЩ, които отдавна са включили Сирия в прословутата си „ос на злото”. Истината обаче е, че Вашингтон не се възползва от случая за да усили натиска си върху Дамаск, което поставя под съмнение и нейната достоверност.

Според мнозина специалисти, най-подходящото определение за последната израелско-ливанска война, приключила през август, е „странна”. В мащабите на разтърсвания от постоянни конфликти регион на Близкия изток, тя безспорно не бе кой знае колко кръвопролитен и грандиозен сблъсък. Малко повече от хиляди жертви от ливанска страна (предимно цивилни), както и сто и петдесет убити евреи (предимно войници и офицери на израелската армия - ЦАХАЛ). Десетки изгорени танкове „Меркав”, както и десетки унищожени ракетни установки на Хизбула. Към това обаче, следва да прибавим и почти напълно унищожената инфраструктура на Ливан – шосета, мостове, летища и хотели. Макар израелското правителство неведнъж да декларира, че не воюва с държавата Ливан, а с терористичната организация Хизбула и независимо от факта, че макар и мобилизирана, ливанската армия не взе никакво участие в сраженията, ударът бе нанесен именно върху Ливан.

Преди началото на операцията „Достойно възмездие” началникът на израелския Генерален щаб Дан Халуц отбеляза, че в резултат от нея „Ливан ще бъде върнат поне с двайсет години назад”. И, ако се съди по последните информации от Близкия изток, се оказа прав. Впрочем, това бе и единствената измежду предварително поставените от израелската армия цели, която бе постигната в хода на конфликта. Южен Ливан е в развалини: от 180 града и големи населени пунктове няма нито един, който да не е бомбардиран или обстрелван с артилерия; повече от 200 големи и малки шосета, както и двете магистрали към Дамаск и Хомс, бяха повече или по-малко разрушени и прекъснати. Същото се отнася и за над 160 моста. Цели региони бяха отрязани един от друг. В резултат Южен Ливан бавно но сигурно се свлича в пропастта на хуманитарната катастрофа, градовете по крайбрежието страдат от остър дефицит на хранителни стоки, изпитват проблеми с енергоснабдяването, водоснабдяването и доставките на бензин. Бяха унищожени земеделските плантации край Тир, а в столицата Бейрут сериозно пострадаха летището, както и няколко жилищни квартала, включително и християнски. Макар че според командването на израелската армия, срещу Ливан са били извършени „точкови удари”, самият избор на „точките” предизвиква сериозни съмнения за истинските цели на тази война. Така, с подобен „точков удар” бе унищожено петролното хранилище на електроцентралата в Джия, на 25 км южно от Бейрут, в резултат от което в морето се изляха около 15 хиляди тона петрол, замърсявайки 150 км от бреговата линия на Ливан и Сирия. Според представители на ООН, това е най-голямата екологична катастрофа от потъването край Аляска на танкера Е xxon Valdez насам.

Всъщност, ако се съди по публикуваните в Интернет фотографии на Бейрут, направени в края на юли (т.е. непосредствено след ударите на израелската авиация) от космическия апарат за дистанционно сондиране Quickbird на компанията DigitalGlobe , излиза, че бомбардировките на ливанската столица са били не толкова „точкови”, а по-скоро „килимни”, а основната им цел е унищожаването на инфраструктурата на държавата, като такава.

И така, въпреки че формално войната се водеше срещу фанатиците от Хизбула, на практика основният пострадал се оказа Ливан. А като последица от това, шейховете на шиитската организация, която така и не бе изтласкана отвъд река Литани, се самообявиха за победители, докато Ливан (както обеща и генерал Халуц) действително се оказа върнат към нивото от 1986, когато страната се разкъсваше от кървава гражданска война.

От времето на Клаузевиц се знае, че войната е продължение на политиката със силови средства. Затова, нека се запитаме, каква точно политика провеждаше Израел по отношение на Ливан, обявявайки война на Хизбула?

Сценариите на Армагедон

От самото начало на войната, но особено след края и, продължават дискусиите за истинската причина, накарала Израел да се забърка в конфликта с Хизбула. Естествено, не ставаше дума за отвлечените израелски войници – това бе само поводът, глупаво предоставен от арабите. Цената на тази война за Израел не е никак ниска – тези 34 дни му струваха 5 млрд. долара. Според водещи израелски експерти, тя може да доведе до спад в икономическия ръст на страната за 2006 с 1,5%, което ще и струва допълнително още 9 млрд долара. И така, 14 милиарда долара са били хвърлени на вятъра в името на спасяването на поредния „редник Райън”?

Официално, и министър-председателят Ехуд Олмерт и военният министър Амир Перес, твърдяха, че целта на „Достойно възмездие” е тоталната промяна на ситутацията по северната граница на Израел, като веднъж завинаги изтласка оттам Хизбула и принуди ливанското правителство да разположи в района части на националната армия. Ясно е обаче, че тази цел е постигната само частично: частите на Хизбула не се изтеглиха и очевидно не възнамеряват да се разоръжат. По северната граница на Израел се разполагат части на ООН (включително и български), но в така създалата се ситуация те едва ли ще могат да гарантират надеждна защита на еврейската държава – в най-добрия случай рискуват да се превърнат в поредния „жив щит”, отвъд който терористите от Хизбула ще се чувстват в относителна безопасност.

В самия Израел, мнозина коментатори твърдяха, че за лишения от харизмата на предшественика си Шарон Олмерт, както и за бившия синдикален бос Перес, е особено важно да укрепят позициите си в постоянната борба за власт в страната и най-доброто средство за това се е оказала поредната „малка победоносна война”. Ако действително е било така, целта не бе постигната: популярността на Олмерт падна от 75% на 48%, а почти 57% от израелтяните смятат, че военният министър Перес трябва да подаде оставка.

И тъй като нито едно от официално дадените обяснения за причините, накарали Израел да започне войната, не издържат сериозна критика, анализаторите и медиите започнаха да лансират собствени версии за случващото се, нерядко издържани в духа на откровената конспирология. Доскоро, с най-голяма популярност се ползваше версията, че Израел е използвал отвличането на своите войници като casus belli за нанасянето на превантивен удар по мощната шиитска военизирана групировка, съсредоточена по северната му граница. Така той е разчитал предварително да извади от играта „петата колона” на Техеран (каквато роля играе ливанската Хизбула) за да гарантира сигурността си в случай на война между Запада и Иран. Други пък предполагаха, че операция „Достойно възмездие” всъщност е била насочена против Сирия – също заклет враг на израелската държава в региона. Действително, макар че Хизбула се финансира най-вече от Иран, политическото ръководството на организацията е свързано пряко не с режима на президента Ахмадинеджад, а с този на младия Асад в Дамаск. Така, ливанският министър на комуникациите Марван Хамадеш заяви буквално следното: „заповедите се издават от вицепрезидента на Сирия Фарук Шараа, Хизбула ги изпълнява, а Ливан е заложник на тази ситуация”. Към същата позиция се придържа и водачът на друзката общност Уалид Джумблат, според който страната му, без до го иска, е станала бойно поле на Израел, от една страна, и на Сирия и Иран – от друга. Привържениците на тази версия смятат, че действията на Израел са били инспирирани от САЩ, които отдавна са включили Сирия в прословутата си „ос на злото”. Истината обаче е, че Вашингтон не се възползва от случая за да усили натиска си върху Дамаск, което поставя под съмнение и нейната достоверност.

Страница 2

Още по-зле се вписва в реалния ход на събитията сценарият, според който нахлуването на Израел в Ливан е трябвало да провокира предприемането на решителни стъпки от Техеран, развързвайки ръцете на Запада за удар по иранските ядрени обекти. Всъщност, Иран просто нямаше причина да се забърква в конфликта: той вече бе направил всичко, което можеше, още преди началото на сраженията, снабдявайки Хизбула с достатъчно модерно въоръжение, позволило и да окаже неочаквано твърд отпор на ЦАХАЛ. Нещо повече: според редица експерти, атаката срещу Ливан само е укрепилана иранската позиция в сложното геополитическо противопоставяне със Запада. Призовавайки за незабавно прекратяване на въоръжените действия в Ливан, Иран се превърна от обвиняем в обвинител на „агресорите” – Израел и САЩ.

Някои смятаха, че в началния етап на войната, Израел може да се изкуши да нанесе удар по Иран. Напук на тези очаквания, Ехуд Олмерт не заповяда атака срещу ядрените обекти на Техеран. Според мнозина експерти, „не е изключено, че тъкмо това ще бъде оценено от историците като най-голямата грешка на сегашното израелско ръководство в тази война”.

Наред с тези версии обаче, в западните медии се срещат и твърдения, че войната на Израел в Ливан е била провокирана от Иран, с подкрепата на сирийските тайни служби, както и че седмица преди отвличането на израелските войници, иранците са изпратили свои пратеници в Дамаск за да обсъдят със Сирия различните възможности и средства за дестабилизиране на Близкия изток. Според живеещи в Лондон противници на режима на аятоласите, сред пратениците са били командващият Корпуса на стражите на революцията Рахим Сафаби, началникът на Генералния щаб Хасан Фируз-Абади, секретарят на Съвета за национална сигурност Али Лариджани и дори внукът на покойния аятолах Хомейни – Хасан. Не се обяснява обаче, защо в тази толкова представителна делегация не е участвал и президентът Махмуд Ахмадинеджад.

Въпреки несъмнената привлекателност на тази версия, тя също не издържа сериозна критика. Дори ако оставим настрана въпроса, защо Сирия би дръзнала да провокира допълнително Израел и САЩ, следва да подчертаем, че и двете страни очевидно са се готвили предварително за тази война. Друг е въпросът, че подготовката на Израел за нея бе доста по-слаба от обикновено, вината за което пада върху тандема Олмерт – Перес. Всичко останало, включително координирането на действията между Израел и САЩ, несъмнено се развиваше в рамките на детайлно разработен план.

Интересно е, че според лидера на Хизбула шейх Хасан Насрала, той отдавна е знаел за подготвящата се операция срещу Ливан. Насрала твърди, че операцията е била насрочена от израелското военно командване за есента на 2006 като част от глобален американски план за преразпределяне на Близкия изток.

Всъщност, през последната година влиянието на САЩ в Ливан значително нарастна. Стартиралата след убийството на бившия ливански премиер Рафик Харири „кедрова революция” доведе на власт прозападното правителство на Фуад Сениора. Многобройните, широко осветени от медиите, антисирийски демонстрации в Бейрут, организирани от християните-маронити (традиционни съюзници на Израел) и другите проамерикански сили в страната, принудиха Сирия да изтегли войските си от Ливан. Така САЩ спечелиха убедителна тактическа победа, сравнима с тази в Украйна през зимата на 2004-2005. Друг въпрос е, че самото понятие „централна власт” в Ливан е повече от относително. Страната, включително столицата, е поделена на сфери на влияние, в които доминират различни сили: маронити, друзи, шиитското движение Амал, Хизбула и т.н. Така например, Хизбула разполага с 14 места в ливанския парламент и един министерски пост.

Войната, която Израел води в продължение на 34 дни, би могла да цели и отслабване влиянието на Хизбула в самия Ливан, т.е. разчистване на политическото пространство за Фуад Сениора и останалите проамерикански настроени местни политици. На пръв поглед, това изглежда рационално обяснение. Само че, на първо място, войната, приключила с прекратяване на огъня и разполагането по южната граница на смесен контингент на ливанската армия и ООН, не доведе до отслабването на Хизбула. Напротив – авторитетът на шейх Насрала, демонстрирал, че арабите могат успешно да се съпротивляват на Израел, достигна небивали висоти в арабския свят. Тоест, Хизбула със сигурност набра повече точки от тази война, докато централното правителство, и лично премиерът Сениора – загубиха. Съдейки по реакцията на самия премиер, стана ясно, че той буквално е изпаднал в шок от мащабите и формата на израелската „помощ”. В речта си пред външните министри на арабските държави, той почти се разплака, което даде повод за серия подигравателни коментари в израелските медии, според които „това е невероятен артист, който така се опитва да получи съчувствие и финансова помощ”. Както отбелязаха редица западни анализатори обаче, по-вероятно е Сениора да е плакал не толкова заради разрушенията, причинени от войната, колкото заради фактическия край на независим Ливан. Във всеки случай, човек, комуто тази война помага да укрепи властта си, едва ли би се държал така.

Така, все повече се налага мнението, че основната цел на войната между Израел и Хизбула е била отслабването на Ливан. При това напук на факта, че (въпреки политическата си раздробеност) тази страна през последната година плътно подкрепяше политиката на основния израелски съюзник – САЩ. Възниква закономерният въпрос – каква всъщност е вината на Ливан?

Къде сбърка Бейрут

Ливан е известен не само и не толкова с прочутите си кедрови гори, а най-вече със своите банки. Неслучайно го наричат „средиземноморската Швейцария”. От дълги векове тази бедна на природни ресурси страна, която обаче е разположена в пресечната точка на множества търговски пътища, живее благодарение на транзитната търговията и финансовите операции. Нов стимул за развитие на банковото дело бе даден през 1950, когато беше приет законът за тайната на влоговете, забраняващ предоставянето на информация за влоговете на частни, държавни, военни и юридически лица без изричното писмено разрешение на клиента на банката, или неговите наследници. Освен това, в Ливан дълго време имаше табу върху разкриването на данните за собствениците и ръководителите на регистрираните в страната компании. Заради тази си практика, страната неведнъж бе критикувана от Международната група за борба с прането на пари. В резултат, банковият сектор на Ливан е непропорционално силно развит: в една страна с население около 3,6 млн. души, функционират над 60 търговски банки с общ актив от над 62 млрд. долара.

Интересно е, че първата израелско-ливанска война (1982-2000) почти не нанесе сериозна вреда на банковата система на Ливан. Истинският разцвет в сектора обаче настъпи едва след изтеглянето през 2000 на израелските части от територията на страната. Според редица експертни анализи, през септември 2004, активите на ливанските банки са се равнявали на 340% от ливансикия БВП (ще припомня, че в повечето арабски страни банковите активи не надминават 90% от БВП, средният показател за новите пазари е 107%, а делът на банковите активи в икономиката на развитите държави е около 132%). През мирния период банковите депозити нарастнаха с над 55 млрд. долара – при това имайки предвид сравнително невисокото жизнено равнище в страната.

Страница 3

Тайната на ръста на депозитите е в изгодните лихвени проценти. Които са най-високи именно по време на първата израелско-ливанска война: до 2001 ливанските банки бяха в състояние да привлекат около 2,5 млрд. долара за сметка на т.нар. „меки кредити” от Франция, Саудитска Арабия и някои други страни, отпускани на правителството за обслужване на държавния дълг. Освен това, ливанските банки притежават големи количества държавни ценни книжа, както и евробонове, чиито лихвени проценти са твърде привлекателни за инвеститорите и клиентите, ориентиращи се към повишена възвръщаемост на инвестициите си при минимален риск. Местните банки, които притежават над 70% от държавния дълг, финансират от 1994 насам държавния дълг на Ливан, равняващ се на около 35 млрд. долара. Някои експерти твърдят, че така правителството лишава частния сектор от толкова необходимите му кредити, тъй като банките отпускат заеми на правителството при много висока лихва. Освен това, поради ред специфични особености на данъчното си законодателство, Ливан представлява своеобразна „офшорна държава”, макар че юридически не е офшорна зона и, съответно, не е включен в международния „черен списък” на подобен род територии. В същото време обаче, печалбите на акционерните и дружествата с ограничена отговорност, регистрани в Ливан, се освобождават от данъци – те са длъжни да внасят в държавния бюджет веднъж годишно само фиксирани такси (около 670 долара). Що се отнася до чисто ливанските фирми, експертите препоръчват използването им като търговски посредници или като компании, управляващи фирмите, регистрирани в страни в високо данъчно облагане. Затова едва ли можем да се учудваме, че при толкова благоприятни условия индексът на Бейрутската борса нарастна през 2005 почти със 100%. Като прогнозата за 2006 беше още по-оптимистична заради растящите печалби от петролните продажби на страните от Персийския залив.

Сега обаче, на всички тези светли перспективи е сложен кръст. Защото втората израелско-ливанска война, действително тласна страната с 20 години назад. И дори ако ливанският банков сектор оцелее след тази катастрофа, както съумя да преживее първата война с Израел, ударът, който му бе нанесен, е наистина жесток. В медиите дори се появиха съобщения, че големите капитали вече са започнали да напускат страната, като това се отнася най-вече до същите тези арабски петро-долари, които през последните години „помпаха” ливанските банки. Някои експерти сочат Турция като едно от новите „сигурни пристанища” за парите на арабските петролни шейхове.

Засега, именно драматичното отслабване на ливанския банков сектор се очертава като най-очевидната реално постигната цел на Израел. Затова възниква заномерният въпрос: защо Тел Авив трябваше да взривява успешно функциониращата банкова система на северния си съсед. Макар че в света на капитала действително няма място за отвлечени хуманни принципи, все пак и там не всеки ден може да се наблюдава, как една „студена финансова война” се трансформира в съвсем реален кървав сблъсък.

Спецификата на ливанския банков сектор ни дава основание да предположим две неща:

- процъфтяването му е свързано, на първо място, с притока на петро-долари от арабските страни;

- банковият сектор просперира, управлявайки финансовата помощ, отпускана на Ливан за обслужване на външния дълг – т.е. по-голямата част от капитала, инвестиран в страната, се влага в държавни ценни книжа.

Тоест, излиза, че ливанският банков сектор е своеобразен механизъм за прехвърляне на средствата от различни международни програми (включително на такива, финансирани от ЕС) към един кръг от частни или полу-държавни инвеститори. Защо са им необходими тези средства е отделен въпрос. Израел и САЩ, които по традиция се разминават с Европа по проблемите на близкоизточната политика, смятат, че парите, предназначени за възстановяването на Ливан, всъщност отиват за финансирането на терористите от Хизбула и Амал. Макар че това едва ли е точно така: контролът върху траншовете от страна на международните организации е достатъчно сериозен. Във всеки случай, помощта за пострадалия от поредната война Ливан със сигурност ще нарастне, така че израелтяните със сигурност не са успели да разрушат този механизъм, въпреки главоболията, които си имат днес ливанските банки с обслужването на външния дълг на страната. И все пак, не това е най-важното.

Тесните връзки между ливанските банки, от една страна, арабските петролни монархии от Залива – от друга, и европейските финансови организации – от трета, дават основание да предположим, че Ливан играе (или поне доскоро играеше) ключова роля в един глобален проект, чиито цели не се афишират особено пред широката публика, макар и да не се пазят в дълбока тайна. Става дума за създаването на единна валута на мюсюлманските страни – т.нар. „златен динар”.

Идеята за необходимостта от въвеждането на подобна валута беше лансирана от бившия премиер (1981-2003) и финансов министър на Малайзия Махатир бин Мохамед. Според него, мюсюлманските страни следва да потърсят общо средство за избягване на икономическите кризи, подобни на онези, разтърсили Индонезия и Малайзия през 1997-1998.

През 2001 Мохамед обяви, че възнамерява да организира семинар, на който да бъде обсъден проектът за въвеждането на златния ислямски динар като нова световна валута. На семинара, освен него, участваха лидерът на международната мюсюлманска групировка „Мурабитун” раис Омар Ибрахим Уадило, както и суфисткият духовен лидер шейх Абделкадер ас-Суфи. Именно тези трима души се смятат за бащи на идеята за възраждането на златния динар.

Предлага се страните, които се включат в проекта, да изградят клирингова система на разплащания, базираща се на принципа на взаимното зачитане на дълговете, печалбите и загубите. При това се подчертава, че ислямските държави, които вече са преживели индустриалната революция трябва да станат част от новия информационен век. „Ислямът никога не е бил синоним на консерватизъм и никога не е отричал развитието на технологиите и модерността” – подчерта през март 2002 Махатир Мохамед на конференцията, посветена на арабските капиталови пазари, призовавайки участниците в тях да развиват търговията он-лайн за да не изостават от постиженията на „новата икономика”.

Реализацията на проекта за „златния динар” би трябвало да доведе, на първо място, до отслабване на зависимостта на мюсюлманските държави от американския долар, а на второ – към изтичане на златните запаси от Запада към Изтока – т.е. в банките на най-развитите в индустриално и финансово отношение страни от ислямския свят, каквато е Малайзия например. Според експертите, „обменът на енергийни ресурси срещу злато е основната цел на златния динар. Което, на практика, е равносилно на обявяването на финансова война: опитвайки се да спрат изтичането на златото от западните пазари, Европейската централна банка и Федералният резерв на САЩ неизбежно биха провокирали дефицит от злато на световния пазар, намалявайки допълнително курса на еврото и долара. Анализаторите смятат, че ако в този момент златният динар вече функционира по схемата на Махатир Мохамед и се установи паритет между националните валути на страните-участници в проекта, пазарът „енергоресурси-долар” ще бъде обвързан с цената на златото. Така, развивайки собствената си икономика и търговията помежду си, ислямските държави ще могат да диктуват на Запада условията на пазара на енергоносители.

Страница 4

Наистина, на пръв поглед, те биха могли да правят това и сега – нека си припомним картелните споразумения в рамките на ОПЕК. Но при положение, че на световните борси петролът се продава за американски долари, могъществото на ОПЕК се оказва илюзия – дори и най-високите цени на петрола са изгодни за САЩ, докато го плащат със собствената си, недотам обезпечена валута (борсовите играчи отдавна твърдят, че днес доларът не се гарантира от нищо, освен от подкрепата на притежателите на долари). Въвеждането на реално гарантирана със злато ислямска валута би довела до драматичен спад в курса на долара и еврото и стратегическо поражение на християнско-юдейския свят в глобалния му сблъсък с мюсюлманската цивилизация. За Западния свят, а и не само за него (да не забравяме, че и икономиките на азиатските гиганти, както и на Русия, също са свързани с долара), тово би било катастрофа.

Вината на Ливан в очите на Запада (и особено на САЩ) е, че разполагайки с великолепно развит банков сектор, тази страна може се превърне в база за акумулиране на капиталите на богатите петролни държави от Залива, които да залегнат в основата на системата на „златния динар”. Включително и на онези капитали, които бяха изтеглени от американските банки след 11 септември 2001 (според някои става дума за 400 млрд. долара!). Смята се, че тези пари са били прехвърлени предимно в банките на ЕС, но има сериозно основания да се смята, че немалка част са се оказали в ливански банки. Освен това, европейските банкери отдавна сътрудничаст тясно с ливанските си колеги. Толкова тясно, че в разгара на войната между Израел и Хизбула, шефът на белгийската Национална банка Ги Каден, се появи в Бейрут, уж „за да прекара отпуската си при приятели”.

Би могло да се предположи, че Ливан ще се окаже полезен на Европейския съюз като своеобразен „буфер” – т.е. като страна, където се формират правилата на взаимодействие между европейската и ислямската банкови общности. Финансовото право в Европа силно се отличава от това в арабския свят. Тъй като Коранът забранява изплащането и получаването на лихви, арабските банки предпочитат да използват за целта облигациите, които не се споменават в свещената книга на исляма. Вероятно ЕС се опитва да се приспособи към евентуалното въвеждане на единна ислямска валута, като със свойствената си предпазливост разработва механизми за взаимодействие с финансовите структури на мюсюлманския свят. В този процес на Ливан, в качеството му на стар и надежден партньор на европейските банки, несъмнено се отрежда важна роля. В края на краищата, за ЕС е много по-лесно и привично да си партнира с ливанските банки, вместо с малайзийските например.

Разбира се, ислямският свят разполага и с по-мощни банкови инструменти, какъвто например е Ислямската банка за развитие, в чието създаване участваха 55 мюсюлмански държави. Само че пълната непрозрачност на ливанските банки ги прави много по-подходящи, както за операциите по обслужването на единната ислямска валута, така и за координиране на действията между „зоната на златния динар” и „еврозоната”. А такава координация несъмнено е необходима, защото еврото, като по-обезпечена световна валута, възможно, ще съумее да понесе удара, който биха нанесли на Запада ислямските държави, вкарвайки в оборот „златния динар”. Само че за целта е необходимо щателно съгласуване на действията на европейската Централна банка и водещите банки от бъдещата „зона на динара”.

Тук е мястото да подчертаем, че колкото и да му се иска, ЕС не може да остане встрани от процеса на създаване на „златния динар”, отчитайки все по-нарастващата роля, която играят мюсюлманските диаспори във вътрешните работи на Стария континент. В тази връзка ще посоча една немаловажна подробност: един от инициаторите на проекта за „златния динар” раис Омар Ибрахим Уадило, лидер на транснационалната мюсюлманска група „Мурабитун”, бе сред организаторите на конференцията „Ислямът в Европа” и е един от водачите на испанските мюсюлмани.

Разбира се, САЩ не можеха да наблюдават безучастно, как зад гърба им европейците се договарят с арабските идеолози на въвеждането на единната мюсюлманска валута. Първата реакция на Вашингтон бе „кедровата революция” в Ливан, която постави начело на правителството проамерикански настроения Фуад Сениор. Контролът върху ливанската финансова система обаче, си оставаше в други ръце – може дори да се предполага, че Хизбула, освен всичко друго, е изпълнявала и ролята на нещо като „наблюдател”, или дори „координатор” на движението на капиталовите потоци в страната. Имайки предвид, разбира се, че основните финансови постъпления в ливанските банки имат сунитски произход, докато самата Хизбула е шиитска формация.

Именно в този момент бе вкаран в действие „последният аргумент на кралете” – авиацията и артилерията. 34-дневната война не донесе слава на израелските генерали, доведе до сериозни загуби за ЦАХАЛ, както и за гражданското население в Ливан и Израел, едва не провокира правителствена криза в Тел Авив и допълнително отдалечи толкова чаканият мир в Близкия изток. Вероятно обаче, тепърва ще се проявят последиците от нея в една сфера, която обикновено убягва от вниманието на военните анализатори и експертите. Унищожаването на ливанската инфраструктура, изключително тежкият удар, нанесен на икономиката на страната и връщането и в групата на нестабилните държави с високо равнище на финансов риск, почти сигурно ще доведе не само до мащабно изтичане на капитали от бейрутските банки, но и до драматични промени в реализацията на идеята за въвеждане на „златния динар”.

Според някои специалисти, именно това обяснява несиметричните действия на Израел спрямо Ливан: воювайки формално с Хизбула, Израел фактически ликвидираше Ливан като важно, но слабо звено във веригата, обединяваща страните-износители на петрол от Залива и банковата сфера на Стара Европа. Подобен поглед върху събитията обяснява многото странни неща във втората израелско-ливанска война и очертава ролята на САЩ, които посредством ключовия си близкоизточен съюзник са на път да провалят окончателно стратегическата операция на мюсюлманските лидери за ерозиране и сриване на американския долар, в качеството му на световна резервна валута. Тоест, бомбардирайки Бейрут, израелските самолети, на практика, спасиха американския долар. И в този смисъл, несъмнено, спечелиха войната.

* Българско геополитическо дружество

{rt}