Ливанското бъдеще на Ирак

брой5 2005
Typography

Както е известно, текстът на новата иракска конституция беше окончателно утвърден от местния парламента, след което (на 15 октомври) бе подложен на референдум. Фактът, че в новия основен закон на страната се предвижда автономия за Иракски Кюрдистан, като се допуска възможност за създаването и на други автономни райони, може обаче да изиграе много лоша шега на Вашингтон, който бе истинския архитект на конституцията.

Нека започнем с това, че американците са крайно незаинтересовани от създаването на шиитска автономна зона в Ирак, както съвсем неочаквано поиска преди месец водачът на най-влиятелната шиитска партия SCIRI Абдел Азис ал-Хаким. Изненадата е свързана с факта, че иракските шиите, които (за разлика от кюрдите) са араби, каквито са и местните сунити, още през миналата година се обявиха против федерализацията на Ирак. Сега обаче се наложи лично президентът Буш да убеждава по телефона шиитските лидери да се съобразят с възръженията на сунитската квота в конституционната комисия против по-нататъшната федерализация на страната. Но дори и това не помогна. И само отказът на самите иракчани да одобрят конституцията на октомврийския референдум може да предотврати очертаващият се неминуем разпад на иракската държава.

През септември, след като министър-председателят на Ирак Ибрахим ал-Джафари тържествено се появи в освободения от партизаните сунити северен град Тал Афар, лидерът на Ал Кайда в страната Абу Мусаб ас-Заркауи обяви началото на тотална война срещу всички шиити. Малко по-късно, на 14 септември, негови командоси извършиха най-кървавото клане за целия следвоенен период – 12 бомбени взрива отнеха живота на над 150 души, а още няколкостотин бяха осакатени. Като повечето от жертвите бяха мирни иракски граждани – шиити. Само един пример: кола с терористите-камикадзе, уж предлагащи работа, се врязва в тълпа от наемни работници-шиити и се взривява убивайки десетки хора. Никак не е трудно да си представим ответната реакция на шиитските въоръжени милиции – макар все още да не го правят открито, те вече предприеха няколко терористични атаки срещу сунитската общност. Така в Ирак, който досега не беше се сблъсквал с подобен проблем, се разгаря терористична война между шиитските и сунитски групировки, по пакистански модел. Като този процес може да доведе до разпадането на държавата.

Днешен Ирак възниква след края на Първата световна война, в резултат от британската военна интервенция в Месопотамия, която по онова време обединява три вилаета на Османската империя. Северният (Мосул) е населен предимно с кюрди (около 20% от населението на Ирак), Централният (Багдад) – с араби-сунити (също около 20% от населението), а Южният (Басра) – с араби-шиити (60% от населението). И макар че сунитите винаги са били малцинство в Ирак, именно техният елит управлява провинциите по време на турското владичество. Антибританското възстание на шиитите през 1920 води до това, че Лондон решава отново да предаде властта над полудивите и непокорни кюрдски племена и над шиитската общност в ръцете на далеч по-образования и възприемчив към прогреса сунитски елит. Режимът на Саддам Хюсеин бе отлично илюстрация за методите, с които този елит управлява Ирак в продължение на повече от осем десетилетия.

Преди две години, по време на Втората война в Залива, шиитският лидер аятолах Али ал-Систани демонстрира, че е усвоил уроците на историята и сключи с американците негласно споразумение. Призовавайки последователите си да не оказват въоръжена съпротива на окупационната армия, той убеди Вашингтон да се съгласи с провеждането на изборите за новия иракски парламент чрез всеобщо гласуване. В резултат от това, шиитите и кюрдите формираха и контролират централната власт в Багдад, докато сунитите, които бойкотираха изборите, не са представени дори и в парламента, да не говорим, че процесът на насилствена „де-баасификация” ги лиши от всякакво влияние в държавния апарат и силовите структури. Именно тази политическа маргинализация на сунитите бе в основата на феноменалния успех на Абу Мусаб ас-Заркауи.

Отличителна черта на ас-Заркауи винаги е била омразата му към шиитите. Според него шиизмът е „най-голямото зло за човечеството”, чието „предателство е запечатано на челото на историята”. В прословутата си писмо до Бин Ладен от януари 2004, Заркауи не пести злобните епитети към шиитската общност, сравнявайки я с „притаила се змия и високомерен и злобен скорпион, чиято отрова прониква навсякъде”. Впрочем, в същото писмо той очертава и чисто прагматичната основа на своята антишиитска стратегия. Според него, „утре или вдругиден” американците ще се приберат в базите си и ще оставят уличната война с партизаните-сунити на новите иракски силови структури, които ще се формират почти изключително от шиити и кюрди. А те отлично познават спецификата на региона и могат да се окажат далеч по-опасни от западните „кръстоносци”. Затова Заркауи предлага занапред основните удари да се нанасят не по „кръстоносците”, а именно по „предателите шиити”, съзнателно разпалвайки религиозна гражданска война, в която сунитската малцинство ще може да разчита на подкрепата на своите „братя по вяра” от съседните арабски държави.

След няколкомесечни колебания, Бин Ладен одобри стратегията на своя иракски наместник, макар че му забрани да тероризира мирното шиитско население. През май 2005 обаче, ас-Заркауи за пореден път потвърди правото на своите муджехидини да убиват и мирни мюсюлмани, отбелязвайки, че: „Този грях е допустим – нещо повече, той трябва да бъде извършен, ако така може да бъде предотвратено по-голямото зло, а именно – прекратяването на джихада. Защото ислямският закон гласи, че вярата е по-важна от живота, честта и собствеността”.

Междувременно, опасността от разпадането на Ирак се корени и в претенциите на кюрдската общност за присъединяване, към нейния автономен район, на Киркук, в чиито околности се добиват 40% от иракския петрол, настоявайки също за право на „самоопределение, влючващо евентуално отделяне от Ирак”, както и да се разпорежда самостоятелно с природните ресурси на Северен Ирак. Ако шиитите решат да тръгнат по същия път (имайки предвид, че в техните земи са разположени 60% от петролните находища в страната), те и кюрдите окончателно ще лишат от власт и без това слабото централно правителство и ще обрекат обхванатия от хаос сунитски анклав на гладна смърт.

Това обаче, ще бъде истински триумф на стратегията на ас-Заркауи. Защото Ирак окончателно ще се превърне в „пропаднала държава” (failed state), чиито пълен разпад се удържа само от американското военно присъствие, а Саудитска Арабия и Турция ще започнат тайно да подкрепят войната на иракските сунити против крайно опасната за техните геополитически интереси и национална сигурност шиитско-кюрдска експанзия. И, ако през 1922 Уинстън Чърчил успява сравнително лесно да реконфигурира арабския Близък изток в съотвествие с британските интереси, днес дори и само за реконфигурацията на Палестина ще са необходими десетилетия.

Гражданската война, така успешно разпалена от ас-Заркауи, както и по-нататъшната фрагментация на Ирак след референдума от 15 октомври могат да доведат до такова геополитическо сътресение в региона, че на неговия фон ще бледнее дори арабо-израелският конфликт. А самият Ирак, със своите три връждуващи помежду си общности, ще се превърне в подобие на Ливан отпреди трийсетина години, т.е. в рай за терористите и ад за мирните граждани. Всъщност, тъкмо това цели и стратегията на ас-Заркауи (т.е.на Ал-Кайда) в региона.

* Българско геополитическо дружество

{rt}