25
Сря, Ное
27 New Articles

Вътрешноевропейските противоречия и маргинализирането на ролята на ЕС по отношение на палестинския въпрос

Други статии и материали
Typography

Ръководителите на дипломатически мисии в Брюксел разменят помежду си известната фраза „Европа е икономически гигант и политическо джудже“, защото Съюзът се изявява в икономическата област за сметка на слабото си въздействие на политическата сцена.

В действителност е трудно да се съгласуват политиките на 15 държави (колкото са членовете на Съюза през 90-те години на ХХ век). Известно е също, че отношенията между Лондон и Вашингтон са различни от отношенията между Париж и Вашингтон. Още по време на преговорите от Лисабон през 1997 целта е формулиране на обща външна политика и такава в областта на сигурността, но осъществяването на тази цел бива постигнато едва 10 години по-късно. Освен това разширяването на ЕС до 27 държави-членки (през 2004-2007) произвежда нови трудности, имайки предвид подкрепата на повечето страни от Източна Европа към САЩ и Израел. Лайла Шахид потвърждава тази теза и добавя, че европейците не са се разбрали да въведат обща политическа програма и да имат обща политическа визия. Единството в този съюз е основано на икономически принципи. Освен това приемането на страните от Източна Европа усложнява тези намерения, намалява възможността да създадат обща външна политика, тъй като решенията се съгласуват между 27 държави, при това положение няма възможност за общи резолюции, но когато става дума за въпроси извън политическата област, решенията се приемат по-лесно.

ЕС не успява да изпълни решаващи политически функции за подсилването на мирния процес през деветдесетте години на миналия век. Опитите му за спасяване на процеса от пълен застой се провалят, въпреки плановете, които той предлага, например Пътната карта и подобни идеи. Това се дължи на следните фактори:

  1. Вътрешните европейски процеси

Вътрешният политически строй на Съюза, както вече се посочи по-горе в изложението, включително липсата на достатъчно военни средства, които биха могли да помогнат за потушаване на конфликтите и кризите в региона. Освен това отношенията на Съюза с НАТО не са регулирани, имайки предвид, че НАТО е военната сила, отговорна за отбраната на европейския континент.

Липсата на обща външна политика, както и на обща политика за сигурност и отбрана, ограничава възможностите на Съюза да изпълнява съществена политическа роля на международната сцена, в качеството си на гигантска икономическа сила.

Не бива да се забравят различията между ЕС и САЩ по отношение на мащабната военна сила, където САЩ имат сериозен превес. Затова ЕС се оказва неспособен да се съревновава със САЩ по отношение на влиянието в политическата и културната област или пък на военно ниво. Освен всичко това, САЩ е и водеща атомна сила.

Тези фактори принуждават ЕС да отстъпи на регионално и международно ниво. Съюзът не може да лансира идеи и инициативи, които не са съгласувани с Америка. На този етап ЕС е принуден да приеме своето положение, но това не означава, че ще продължи да бъде извън центъра на събитията. Това е свързано с възможността ЕС да превърне икономическата си мощ в полититическа на световно ниво.

1.1. Националните интереси на държавите членки на ЕС не са синхронизирани спрямо делата и процесите в сферата на външната политика. Например, културата на свободата и назависимостта е силно отразена във Франция, за разлика от Англия, която не крие своята лоялност към американската външна политика. В тази насока Англия не приема ЕС да стане основен фактор и координатор на външната политика, най-вече по палестинския въпрос. Англия се страхува от евентуална водеща роля на Франция във външната политика на ЕС.

Германия държи на своите отлични отношения с Израел, поради историческото нацистко наследство и чувство за вина спрямо евреите, подтикната също от желание за опазване на сигурността на Израел, което я принуждава да заема същата позиция по отношение на европейската външна политика. Германия се опитва да спазва уравновесени отношения с арабските страни, без да навреди на интересите на Израел.

1.2. Маниакалното европейско усещане за сигурност спрямо юга довежда до допълнителен натиск, за да се проведат преговори със средиземноморските държави. Наблюдават се вътрешни противоречия между различните страни в Съюза, всяка от които се опитва да привлече вниманието към историческото си наследство, като това разделя Съюза на два лагера: Първият, ръководен от Германия, е насочен към изтока, а вторият, ръководен от Франция, е насочен към запада. Тези тендеции рефлектират върху разпределението на фондовете. Например, Източна Европа получава субсидии на стойност 6.7 млрд евро единици през 1996 г., докато страните по средиземноморието - близо 4.7 млрд евро единици, при това Федерална Република Германия раздава близо 200 млрд германски марки през първите 4 години от обединението й с Източна Германия.

1.3. Налице е разделение на ЕС на три течения, по отношение на позицията на Съюза по мирния процес.

Първо течение: Тази група включва Франция, Италия, Испания и Ирландия. Това течение има ясна позиция спрямо мирния процес. Те обвиняват Израел предимно за влошаване на обстановката и изостряне на кризата. Групата има желание да играе по-активна роля за решаване на този въпрос.

Второ течение: Това течение е начело с Англия, тя е на същото мнение както първата група, но заема консервативна позиция за по-решаваща роля на ЕС, тъй като според Лондон тя би довела до конфликт със САЩ. Англия остава вярна на своята традиционна атлантическа политика.

Трето течение: Това течение е подкрепено от Германия, Холандия и Дания, които не показват никакво желание за решаваща роля на ЕС спрямо мирния процес. Те залагат на американската роля, без да участват изцяло в мирните преговори. Тази група смята, че все още е рано за включване на ЕС в мирния процес. Според Майкъл Хауърд, политиката на някои страни в Съюза, както тази на Англия, довежда до влошаване на отношенията между самите държави членки на ЕС. Противоречията между страните членки на ЕС са елемент за натиск, който ограничава създаването на цялостна твърда външна европейска политика, имайки предвид, че общата регионална политика е необходима за координиране на различните им приоритети. Това рефлектира на интересите на всяка държава поотделно. Изисква се също творческа и гъвкава дипломация за опазване на продължителността на такъв тип координирана дейност.

Непостоянната обстановка е в резултат на международните политическите взаимодействия, които оказват натиск върху ЕС, включително и развитието на мирния процес в близкоизточния регион. Освен вътрешните европейски фактори, съществуват и външни, които понижават възможностите на ЕС, като Съюзът съответно не успява да играе очакваната роля в международната външна политика.

  1. Външни фактори

2.1 Израелският фактор

Израел продължава до днешен ден да заплашва ЕС и да го обвинява в подкрепа към палестинците за негова сметка и затова отказва решаващата намеса на Съюза. Израел предпочита да ограничи взаимното си сътрудничество, като го поддържа предимнно със САЩ.

Израел е убедена, че повечето влиятелни политици създават обществено мнение в полза на палестинците, а повечето европейци са на мнение, че Израел не желае мирни отношения в региона, тъй като продължава да окупира палестински арабски територии. Не е възможно окупацията да е синоним на мира и сигурността. Мирът е възможен при установяване на справедливост и създаване на нормални отношения с палестинската власт. От друга страна ЕС е угрижен от очакваните отрицателни реакции спрямо европейските инциативи за активизиране на мирния процес.

2.2 Арабският фактор 

Позициите на арабските страни не са еднозначни. Противоречията между тях са по-силно изразени, отколкото тези между европейските правителства. Освен това Арабската лига не успява да изпълни своите функции като обединител на арабските държави спрямо мирния процес, което потвърждава значимата централна роля на САЩ. Дори в най-критичните моменти американската администрация предпочита да предприема самостоятелни решения и Арабската лига няма претенции към това. Арабските страни започват да приветстват по-стабилната европейска позиция, поради безусловната американска подкрепа към Израел, надявайки се да уравновесят политическите везни.

През 1996 г. Франция получава европейски мандат да изпрати своя министър на външните работи за цели 16 дни в региона. Тогава Франция се изявява като спасител на арабския свят от арогантността на Израел, но разделените арабски страни пропускат тази възможност и усилията на министъра се провалят. Не бива да се забравят и стратегическите отношения между някои арабски правителства и американската администрация, които до голяма степен отслабват европейската роля в мирния процес. Промените в отношенията между арабските страни и ЕС на международната политическа сцена ограничават влиянието на съюза. Това кара ЕС да ухажва Израел в различни периоди за сметка на отношенията му с арабските държави.

2.3 Американският фактор

САЩ успява да упражни натиск за определяне на функциите на Съюза в арабско-израелския сблъсък. Могат да бъдат посочени две причини за това. Първо: Размерът на стратегическите интереси между ЕС и САЩ. Второ: Специфичните отношения между САЩ и Израел. Това кара Съюза да остане зад очертаните червени линии, които заплашват стратегическите му отношения със САЩ. В този смисъл съществуват три основни истини в политическото уравнение:

Нъ първо място, Израел е на път да се превърне във вътрешно американско дело и могат да бъдат считани неудобните или враждебни позиции, както Израел ги характеризира, като враждебни и спрямо самата Америка.

На второ място, силното влияние на ционистско лоби по горните етажи на американската администрация кара някои европейски политици да смятат, че израелската политика ръководи и управлява американската спрямо мирния процес в Близкия Изток.

На трето място, интересите на десните консерватори за хегемон на света, най-вече след 11-ти септември, съвпадат с интересите на радикалната десница в Израел да надвластват в целия регион. Общите интереси дават тласък на американско-израелските отношения. Америка не крие, че има желание да остане единствен играч в региона и взима предвид израелското недоверие спрямо ЕС. В тази връзка напълно съвпадат американските и европейските възгледи за пренебрегване на европейската роля в близкоизточните процеси. 

Заключение

От изложеното дотук може да се твърди, че европейско-американските отношения са имали съществена роля при определяне нивото на европейското въздействие, отделно от САЩ, спрямо процесите в Близкия Изток. ЕС не успява да наложи своето виждане за арабско-израелския конфликт, принуден е да остане на задна линия, давайки предимство на американската политика, при относително явна френска подкрепа и подкрепата на Комисията за сигурност и външната политика на Съюза спрямо арабските интереси. Пример за това са усилията на Хавиер Солана.

Това е по отношение на провала на преговорите през деветдесетте години от миналия век. Но за доводите и рамките на тогавашните политики е нужно да се обърне внимание на европейското противоречие по палестинския въпрос и по-скоро на изходните позиции за европейското тълкуване на сложните процеси в този регион. Повечето от тях са изкривени, неясни и повлияни от погрешното тълкуване на историята и религията. Пример за това са европейския гнет и терор срещу евреите векове наред, следователно и в епохата на Холокоста, която е извършена от нацистите през Втората световна война, но арабският свят не носи никаква отговорност за тази жестокост срещу евреите и по никакъв начин не бива да носи европейската вина за геноцида над евреите.

Накратко, европейската роля за разрешаване на близкоизточния въпрос бива ограничена и възпрепятствана от американския хегемон, поради причини, свързани с вътрешните противоречия в Съюза, механизмите за приемане на решенията, противоречията между страните членки, израелския отказ за приемане на съществената роля на ЕС, арабското безсилие и разединение. Всичко това пречи на ЕС да приеме Обща външна политика. Когато питат Хавиер Солана за провала на политиката за сигурност и външната политика на ЕС, той учуден отговаря: „Такава политика е твърде млада и тепърва предстои да се развива, освен това не е единствената, която се интересува от външните дейности на съюза.” Солана добавя, че времето не е подходящо за оценка най-вече, когато става дума за развиващ се стратегически отрасъл, каквито са сигурността и външната политика. Този отрасъл се очаква да отговаря на влиятелни финансови и икономически фактори на Съюза.

 

* Авторът е докторант в Катедра ЕМОС към Факултет "Бизнес и Мениджмънт" на Русенския университет "Ангел Кънчев"