12
Вт, Ное
22 New Articles

Македония през погледа на френския геополитик Жак Ансел

Други статии и материали
Typography

Жак Ансел (Jacques Ancel) е роден през 1882 в еврейско семейство от Пармен, недалеч от френската столица Париж. По време на Първата световна война е мобилизиран и именно оттогава датира първият му досег с Балканите и по-специално с Македония, тъй като е изпратен да служи на Източния фронт. След войната се налага като признат експерт по въпросите на Изтока.

През 1930 защитава докторантура за съвременното развитие на Македония. Жак Ансел създава първия курс по геополитика във Франция. Смъртта му през 1943 настъпва в резултат от престоя (през 1941-1942) в германския концентрационен лагер в Компиен (1).

Ансел е сред водещите представители на френската школа в геополитиката, характерен за която (за разлика от немската, например) е акцентът върху територията, като основателят на това течение Пол Видал дьо ла Блаш (1845-1918) фаворизира микротериторията (край, област, околия и пр). Подходът му се дефинира като „посибилизъм”, т.е. противостояща на едностранния географски детерминизъм гледна точка. Концепцията е свързана основно с ролята на човешкия фактор в геополитиката, който е особено важен за представителите на френската геополитическа школа. Нахвърлените дотук щрихи позволяват сами да преценим, доколко Жак Ансел се придържа към посочените принципи, а, както ще видим по-долу, позоваванията на Пол Видал дьо ла Блаш (2) се срещат твърде често в основния му труд, посветен на Македония. Възможностите за представяне на книгата „Македония и нейното съвременно развитие” са две – чрез последователен преглед на отделните и части и глави, или пък тематично. В настоящата статия е предпочетен първият подход, като поради ограничения и обем, няма да разглеждаме всички глави на книгата.

Както посочва Ансел: „В началото на ХХ век човешките сили в Македония все още спят. Тя остава някак изолирана, встрани от балканския еволюционен път. Страна на смесена цивилизация, тя получава живителни сили отвън, като на хората остава да ги материализират” (3).

Кои са възможностите и препятствията пред развитието на Македония?

Първата глава от книгата представлява неособено обемно, но детайлно описание на границите на Македония. Авторът ги представя не сухо и схематично, а с известна поетичност говори за характеристиките на отделните области, планини, реки, езера и т.н., като от време на време срещаме информация и за самото население и отличителните му белези – твърде полезна, ако искаме да добием представа за етническия „пълнеж” на тази територия. Основен момент тук е „оградеността” на Македония от всички страни –  тя е„поставена” между планините Шар, Рила, Оса, Олимп и пр., както и между Охридското и Преспанското езеро, което я прави трудно достъпна. Както казва самият Ансел, тя е „барикадирана отвсякъде”(4). Според него обаче, въпреки че е труднопроходима, на практика тази граница е достатъчно пропусклива. Хората преминават със стадата си в търсене на най-добрите пасища или за да се срещнат с роднините си, пръснати „отсам” и „отвъд”. Вижда се, че представата за границата в съзнанието на това население не е особено ясна, което вероятно се дължи на дългото съжителство не по етнически и народностен принцип, а като част от мултиетническата Османска империя.

Втората глава („Контактите”) представя най-общо различните възможности за преодоляване на описаните по-горе „барикади”, т.е. достъпните пътища от Изток, Запад, Север и Юг. Посочва се, че сравнително лесно е преминаването от долината на река Морава към тази на река Вардар, докато единственият път от Юг е морето. Няма как да бъде пропуснат и старият път Via Egnatia. Следва анализ на климата, почвите и растителността в Македония, а третата част от въведението представя вътрешните връзки и контакти в областта. В заключение към тази част, Ансел посочва, че след девет години на революции (1903-1912) и шест години на войни (1912-1918), областта е опустошена и обезлюдена повече от всякога. Мирът в Македония е възстановен, след като, на 27 ноември 1919,. Ньойският мирен договор я разделя на три неравни части, всяка от които попада в границите на три съседни държави – Югославия, Гърция и България. „Тази цивилизация, оградена и смесена, се свързва все повече и повече със съседните цивилизации. Влязла дипломатически през 1913, а практически през 1919 сред балканските нации, Македония се заселва, развива стопанството си, участва в един нов градски и търговски живот. Именно тази еволюция е предметът на настоящото изследване” (5).

 

Новата "югославска" Македония

Подходът на автора към изследването на „трите Македонии”, т.е. на елементите в тяхното развитие, е почти напълно идентичен за всяка една от тях. Така, проучването върви по определена схема, чиято цел е да се постигне по-голяма обективност. Разбира се, когато в тази дейност човешкият фактор е силно застъпен (нещо характерно не само за Жак Ансел, но и за френската геополитическа школа, като цяло) задачата се усложнява. И така, първата част започва с географско описание на средата. Географията и на трите Македонии е сходна. Поради тази причина бих искала да представя една по-детайлна картина на югославската, която в много голяма степен ще важи и за останалите две.

„Югославска Македония” има площ от 26 776 км², едва 5030 от които са годни за обработване. Оголени планински зони се примесват с гористи, заобиколени от скали – няма почти никаква растителност, което по думите на автора формира един монотонен образ на "опустошено и отчаяно" място. Транзитът и комуникациите са затруднени, особено при падането на есенните дъждове. Питейна вода се намира трудно. За сметка на това, голяма част от цялата област е силно блатиста, което пък поражда сериозни проблеми за здравето и препитанието на населението, както ще видим по-нататък. Почвите не предоставят особено благоприятни условия за земеделие, климатът също. Ансел насочва вниманието на читателя към блатните зони в „горна Македония”. Освен постоянните такива, климатът създава условия и за образуването на временни, което още повече утежнява проблема с хигиената и здравето в областта. По тези места се развиват ларвите на маларийните комари (както и в чисти води, където растителността предполага това). Летните суши също допринасят за заблатяването на малкото останала чиста вода. По време на дъждовния период наводненията са нещо обичайно, а пренасянето на заразата стига и до планините. Авторът продължава с разяснения около самия причинител на широко разпространената в областта болест – маларийния комар. При подходящи условия в някои райони тя придобива характер на епидемия, освен това съществуват достатъчно разновидности на болестта. Допълнителна трудност (а може би основна) е липсата на грижа за хигиената от страна на правителството по време на османското владичество, както и несигурните, дори мизерни условия на живот по време на двете Балкански и Първата световна война. Цялостното ниво на цивилизацията (по-мекият вариант на тезата на автора за „липса на цивилизация”), е в основата на епидемиите. Тук Жак Ансел обръща сериозно внимание на нивото на човешко развитие в областта като акцентира върху социалния фактор за зараждане и разпространение на заболяванията, напомняйки, че маларията не без основание бива наричана „болест на мизерията”. Тя оказва сериозно влияние върху демографския баланс, тъй като води до спонтанни аборти при бременните жени, увреждания на плода и н.т., като засяга най-първо децата, жените и възрастните хора. Като цяло, процентът на смъртните случаи е огромен и нараства стряскащо, ако добавим и жертвите на дифтерита, туберкулозата и бяса.

Ето и един красноречив пример: в едно селище около Струмица от настанилите се през 1908 800 босненски сърби, през 1921 са останали само десетина старци. В същото време, посочва Ансел, раждаемостта е все още силна, "както във всички примитивни страни". Що се отнася до гъстотата на населението, съвсем разбираемо в епидемичните райони тя е по-слаба.

Определянето на етническата принадлежност на населението отпреди Балканските войни е изключително трудно, поради тенденциозните данни от преброявания на враждуващите страни. Така, според османските източници, хората са предимно „турци”, докато българските данни говорят за близо 544 000 славяни. И тук, покрай данните за гъстотата на населението, се появяват и т.нар. "печалбари", които дават особен облик на дадено селище, най-вече в архитектурен аспект, но впечатляват автора и с факта, че са облечени типично по албански, а говорят на чист сръбски език. Мизерията и слабата гъстота на населението се обясняват до голяма степен с несигурността, възцарила се в областта, както подчертава авторът, още през 1903, когато избухва Илинденската революция, и продължила през следващите войни. Според него, данните, събрани от специалната комисия към Фондация Карнеги, разследваща събитията и последиците от Балканските войни, също говорят за крайна мизерия и примитивизъм в методите на експлоатация на земята (6). Като че ли именно "празнотата" на Македония предизвиква и спонтанното и заселване отвън.

Жак Ансел представя долините на реките Морава и Вардар, Куманово, Метохия, Косово, та чак до Пелагония, като съществуващ открай време миграционен път. Според него, Северът е арена на постоянни промени, докато в южните части преместванията са по-скоро локални. Тук той се позовава на Йован Цвиич, който говори за т. нар. „вардарско течение” на миграция, осъществена на три етапа. Първият миграционен поток се свързва с идването на Стефан Неманя, а краят му настъпва с битката при Косово от 1389. Вторият поток е от юг, с идването на османците, разбира се. Последният етап пък започва с Първата балканска война и се развихря след Първата световна война, когато отново наблюдаваме спонтанно движение от север. Може да се каже, че емигрантите намират във физически и географски различните среди сходен на досегашния си начин на живот, а населението, като цяло, споделя обща психология. Още в началото на своето съществуване, Кралството на сърби, хървати и словенци (от 1929 Кралство Югославия) стартира „легализирането” на този процес на колонизиране чрез преразпределяне на земите, най-вече посредством аграрни реформи. Придобитите територии в Македония вече се възприемат като "Южна Сърбия". Държавата определя условията за даване на земя, размера на парцелите, както и след колко години собствеността се придобива от заселниците, които получават и редица привилегии, освен компенсациите за предишната си собственост. Земи се дават (даряват) основно на бедните, разделят се големите стопанства. От друга страна, идват нови хора, които носят със себе си и своята култура. Появяват се обаче редица проблеми. Условията за земеделие на много места не са добри, не е ясно, дали отпуснатите на семейство хектари са достатъчни, както и какво точно следва да се разбира под „голямо имение” (за да да бъде то разделено). Нивото на корупцията е високо, земята се дава по решение на управляващата партия. Семействата са малки и земята се раздробява много. Ресурсите на хората са скромни, ето защо са необходими или кредити, и/или коопериране. Тези процеси обаче се развиват бавно.

Изводът на Жак Ансел е, че аграрната реформа на Белград не решава социалните проблеми в областта. Вълната на това първо заселване идва от север и запад и върви на юг. Преселниците са главно от Далмация, Черна гора, Славония, Войводина, Босна и Сърбия. Причините за идването им са лошото качество на обработваемата земя в родината им или въобще липсата на достатъчно земя, но също и политически - държавата смята за необходимо да заселва спорните зони с чисти сърби (такива, според Ансел, са и бошнаците), за да докаже сръбския характер на новопридобитата територия. Заселването тръгва към Косово, Куманово, Скопие, Прилеп, Тиквеш, Щип, Струмица. Този процес продължава до 1923, когато започва да се очертава точно обратната тенденция: напускане на земите от наскоро дошлите семейства. Обясненията на този феномен са няколко. На първо място, следва да се посочи хаотичния характер на преразпределянето на земята и неспособността на сръбските власти да го осъществят както трябва. Други фактори са политическите намеси и корупцията, непознаването на местните условията – хората не знаят къде отиват, заселниците идват некоординирано, като хора от различни краища се настаняват в едно и също селище без самите те да се познават. Накрая, липсва елементарна хигиена и грижа за здравеопазването; върлуват епидемии, смъртността е висока, а мизерията повсеместна. Що се касае до процеса на урбанизация, в тези райони разликата между града и селото е малка. Градското заселване не е много различно от селското. Сред малките градове, които отварят по-широко вратите си, са Радовище и Кочани. Средните по големина градове не се променят особено (Велес, Щип, Прилеп). Населението, като цяло, е статично, с изключение на мюсюлманите, които все по-бързо намаляват, тъй като напускат областта.

Специфичен случай е Битоля. Богат град в миналото, със сериозна икономическа дейност, след превземането му от българите през 1916 и последвалото евакуиране на населението, той никога вече не се възстановява до предишното си ниво. Населението намалява драстично, целият град е в руини. Както самият Ансел отбелязва, Битоля плаща данъка на пограничния град. От неговия упадък се възползва Скопие – безспорно важен военен и търговски център още от далечното минало, характерно за който е етническото и културно разнообразие. Османски турци, цигани, евреи, албанци и гърци, с характерните за тях занаяти и занимания, изграждат колоритния образ на града, в който „фесът все още се носи, а върху лицата на жените черният воал е задължителен […] Старият град от 1914 е замръзнал и непроменен” (7). И все пак броят на мюсюлманите намалява значително с годините, особено след Първата световна война, докато населението нараства и в резултат религиозното, етническо и лингвистично разнообразие бива притъпено в полза на православните, като почти всички от тях са славяни.

Както вече споменах, процесът по заселване на попадналите под контрола на Белград македонски територии се оказва неуспешен, а като основна причина за това Ансел посочва лошите им характеристики –  според него, те са физически неподходящи за земеделие и скотовъдство и най-вече - нехигиенични и нездравословни. Преселниците стават честа жертва на маларията, заболяват от туберкулоза и тиф, разпространяват се детските болести. Първата санитарна станция е създадена през 1921 в Битоля, а от Белград са изпратени здравни научни мисии в Скопие, Щип и Велес. През 1919 е създадено Министерство за общественото здраве, към което има и секция „хигиена”. В Белград се открива и Институт за обществена медицина, а в Скопие – Институт за тропически болести, преименуван скоро след това на Институт по хигиената и натоварен със задължението да опазва общественото здраве в "Южна Сърбия", чието население по онова време е 1 474 560 души. Разделен е на 13 сектора, 8 от които действат в Македония. Жак Ансел отделя голяма част от книгата си именно на маларията и ролята на тази болест в процесите на колонизация и деколонизация в Македония. Той изтъква факта, че маларията е социална болест, т.е. в особено голяма степен именно икономическото състояние на дадена област създава, или пък не, условия за появата и разпространението на подобни болести, чието развитие твърде често достига до етап на епидемия. Необходима е превенция, и то най-вече под формата на подобряване на икономическото равнище.

Гръцка Македония

На нея е посветена четвъртата част на книгата на Ансел, която също започва с географско описание. Именно Егейска Македония е най-блатистата част от цяла Гърция, с лош климат и идеални условия за малария. Икономическото развитие е най-успешно по долината на река Вардар, край езерата и тресавищата, северно от Солун и пр.

Размяната на население след гръцко-турската война изиграва ключова роля за съдбата на тази част на Македония. Тук религията се явява единствено доказателство за национална принадлежност. Формират се смесени комисии за регламентация. За Македония данните са противоречиви - така, според гърците, напусналите българи са 34 000, според други източници броят им е 47 000. В същото време, придошлите в Гърция (най-вече от Турция) са 1 221 849. Създава се Автономна служба по настаняване на бежанците (към ОН), която подпомага финансово целия процес, включително и изплащането на компенсациите на напускащите. От територията на гръцка Македония на бежанците се предоставят около 563 000 хка земя, като по-голямата част от тях преди това е била собственост на турски селяни, а останалата – на българи. Елинизацията на областта е пълна. И все пак, тъй като това са едни от най-лошите и замърсени земи, заселилите се тук са по-малко от напусналите (с изключение на района на Гревена). И тук се налага преразпределение на земите и експроприация на големите стопанства. Бежанци има не само във връзка с размяната на население, но и от България  (40 000), избягали по време на войните от Източна Тракия и Мала Азия хора, последвали гръцката армия при връщането и у дома. С доброволното изселване броят на придошлите в Македония достига около 639 000 души. Настъпва масово преименуване на селища. Повечето гърци се заселват в Централна и Източна Македония. Това са най-засегнатите от малария зони, но именно там са и големите имения. Езиковото "единство" бива наложено твърде бързо. Проблемите с настаняването са свързани най-често със заварените от гръцките преселници ширещи се болести, лоши реколти, чести бедствия, както и с липсата на кадастър и претенциите при разпределението на земята. Освен това, бежанците идват физически изтощени. С тях пътуват и животните им, които привнасят нови болести. Трябва да се заселват в опустошени от пожари и войни територии; всичко е в руини, унищожени са къщи, реколта, природа, добитък. Първоначално, гръцките бежанци често се настаняват в черкви, гари, джамии, фургони и т.н.

Близо 2/3 от общо 639 000 бежанци се настаняват по селата. Те са най-много в Източна, а след това в Централна Македония, докато Западна отново остава по-рядко заселена, там преди е преобладавало турското население, а новото гръцко идва от Азия. Обикновено стари селища се заселват наново или пък се създават нови квартали, има и новосъздадени селища. Промените са най-вече по отношение на грижите по хигиената и по възстановяване на разрушенията вследствие на войните, които не са никак малко. Проблемите с настаняването са сходни с тези в „другата” (югославската) Македония. 113 216 семейства получават около 53 476 изоставени къщи, а Автономната служба финансира построяването на около 40 000 нови, най-често съградени с подръчни материали. Повечето бежанци се занимават със земеделие и скотовъдството замира; няма животни, а земите постепенно се пригодяват за култивиране. Новото население носи и уменията си, в резултат от което започват да се отглеждат все по-разнообразни култури. Ансел детайлно разглежда отглеждането на житни култури и изключително доходоносния тютюн, за чието отглеждане има много добри условия, а това води до прилив на работна ръка. Постепенно новото население се адаптира и установява, макар че е необходим известен период, докато бежанците се сдобият с къщи и недоверието им започне да се топи. Започва демографска стабилизация. Малките интензивни стопанства се развиват добре, а скоро започва и бавното, но регулярно погасяване на взетите заеми.

Българска Македония

Преселването на македонски българи в България започва след краха през 1913. Преустановено по време на Първата световна война, то е подновено през 1919, когато, заедно с Ньойския мирен договор, между българи и гърци е подписана и конвенция за регламентиране на бежанския поток. Ключово в нея е правото на самоопределяне и доброволно изселване. В конвенцията се урежда и въпросът за напусналите родните си места отпреди това. Към 1921-1922 движението в едната или другата посока е по-скоро спорадично - преселват се жени и деци, или пък гърци, живеещи в България, които са привлечени от придобитите от Гърция богати земи в Беломорска Тракия и стремящи се да избягат от аграрните експроприации на правителството на Александър Стамболийски. След гръцко-турската война започва и принудително депортиране на българи, тъй като нашествието на гръцки бежанци от Мала Азия създава излишък от работна ръка. Между 1923-1926 е налице масово изселване на българи, станали нежелани в Гърция (около 50 000 българи от Македония и Тракия получават статут на бежанци). По този повод Ансел посочва, че „българските служби са изненадани от тази инвазия”. Хората трябва да заемат свободните земи из цялата страна, колкото и малко да са те. Реално обаче, голяма част от тях се настанява предимно в близост до родните си места, т.е. по границите, или пък, където им хареса. Напусналите България гърци са около 25 000. Смесената комисия към ОН, която следи за реда по размяната на бежанци, съобщава за опити на ВМРО да възпрепятства тези процеси. Извършват се атентати, не се допуска преминаване на хора, призовава се към отказ от подписване на декларации за доброволно изселване с надеждата, че скоро тези земи отново ще се окажат в границите на България, за което наличието на българско население в тях остава важен аргумент. След политическата фаза на емигрантския процес, идва ред и на икономическата, свързана с уреждането на въпросите за собствеността на емигрантите. По данни на Комисариата по настаняване на българските бежанци към ОН, бежанците от гръцка Македония са приблизително 47 000, а от югославка – около 4 000. За изселените от Западните покрайнини е посочено, че са около 7 000. Големи групи заселници намират новия си дом покрай реките Струма и Места, често заемайки местата на изселили се оттам мюсюлмани. Там живеят бедно, дори примитивно, и се изхранват предимно с риболов. Районът е силно засегнат от болестите, а мизерията е голяма. По думите на Ансел, град Мелник е представлявал истински „малариен ад”. В началото на 20-те години докладите на ОН за дейността на българското правителство по отношение на маларията са неблагоприятни. Средствата са недостатъчни, липсват и лекари. Методите за справяне с болестите са същите като в другите части на Македония, но в началото организацията не е особено рационална. Дори Фондация Рокфелер субсидира създаването на институт за борба с болестта в Петрич. Започва изготвянето на статистики и резултатите са ужасяващи. „И тук, както в останалите страни, истинското противодействие на маларията са парите” - посочва Ансел, според когото заселването на българска Македония носи политическа и материална опасност за държавата. Обстановката по границите остава нестабилна и неспокойна, а разходите по настаняването и борбата с маларията костват милиони. Поради проблемите в пограничните зони, през 1926 Комисията към ОН решава да забрани настаняването на бежанци на по-малко от 50 км от границата, с някои изключения.

За уреждането на собствеността се създават подкомисии към Комисията на ОН, които да се занимават с верификацията на декларациите за компенсации, уточняване на самата собственост и т.н. Комисиите събират всичко това в т. нар. досиета, оценяват ги и дават решение на казусите. Най-сериозният проблем в България е липсата на достатъчно земя, за разлика от Гърция. Затова повечето от хората тук се насочват към градовете. Идващите от Македония обикновено се заселват в стари селища, новите са изключения. Освен Неврокоп, Петрич и Кюстендил, предпочитани са Бургас (този окръг приема към половината от бежанците), Пловдив, Плевен, Враца, Видин, Хасково, Шумен, Велико Търново. Югоизточно от Стара планина македонските бежанци са по-малко. По долината на Тунджа македонските заселници предпочитат по-скоро полетата. Около Странджа те също не са много. В малките крайбрежни пристанища обаче, присъствието им е по-забележимо – в Несебър, Бяла, Поморие, Св. Влас, Равда и пр. Най-гъсто колонизирана е територията между Ямбол и Бургас. Ансел обръща внимание на член 4 от закона, гарантиращ изпълнението на приетия протокол за бежанците. Той дефинира самото понятие бежанец: „За бежанци се считат и могат да се възползват от съдействие/помощ със средства за настаняване, всички хора от българска националност, идващи от Македония, Тракия, Добруджа и Западните покрайнини, включени в Кралството на сърби, хървати и словенци, както и от Мала Азия, емигрирали в България вследствие на политическите събития в тези територии след 1922, и които по настоящем се намират в България…”

Значението и ролята на Солун

На Солун е посветена петата и последна част на книгата на Ансел, чиято цел е да подчертае ключовото значение на солунското пристанище и на града като търговско средище на Македония и да покаже, как заселването на областта допринася за напредъка и развитието му. Представени са кратка история и географско описание на Солун, като се подчертава, ролята му на важен търговско-пазарен център през вековете. Политическата нестабилност (под властта на Османската империя, а след това и на Гърция) обаче не позволява на Солун да се превърне в голям експортен пазар. В това отношение войните оказват стагниращо влияние. От края на 1925 пристанището е „свободна зона”. За разлика от износа, който е по-скоро локален, вносът надхвърля границите на полуострова. В последния случай войната носи по-скоро позитиви, поради повишената консумация от страна на разположените там войски. Придошлите по-късно бежанци пък осигуряват допълнителни ресурси за местната икономика. Именно колонизацията на Македония допринася в най-голяма степен за просперитета на свободната зона. Започва обновление на инфраструктурата, сградите, средствата, обслужващи търговията и пр.

Авторът отделя внимание и на миграционните процеси, които текат още от древни времена. Целта е да се изясни кога, по какви причини и как се заселват различните етнически елементи, характерни за Солун и днес. Тази глава Ансел завършва с идеята за Солун като общо македонско пристанище, което може да се превърне и в икономическа столица на Балканите.

В заключение Жак Ансел прави твърде любопитен извод. Макар неведнъж да декларира стремежа си към политически необвързан анализ, финалните му думи се отклоняват от тези намерения, затова са в известен смисъл стряскащи, което съвсем не означава, че са погрешни, а по-скоро дискусионни. Според него: „Македония някога може би е била една, но днес е разделена […] На второ място, в Македония е мирно. Има само няколко души, които дръзват да я дестабилизират. За хора, които са били жертви на войни през дълъг период от време, мирът идва от притежаването на земя и създаването на стабилен дом. Това разбраха хората, отговорни за мира в Европа [след Първата световна война] […] Длъжни сме да заявим, че каквито и да са условията, хората трябва да се адаптират към новото. Това е животът” (8).

За българите, или най-малкото за част от тях, Македония вероятно винаги ще бъде сред т. нар. „болни теми”. С нея твърде много се спекулира и злоупотребява в наши дни, също както е било и в миналото. Преди обаче да хулим, да претендираме, да искаме или обиждаме, добре е да познаваме своя блян. В този ред на мисли, макар и вече на почти един век, трудът на Жак Ансел би бил изключително полезен. И преди да си съставяме мнение по този въпрос, преди да заклеймяваме или издигаме във висините него или който и да било друг изследовател, за да не изглеждаме комични в чуждите очи, добре е да помним правилото на историка, че само един източник не е източник. Този призив отправям към хората от всичките три Македонии, които Ансел познава, към хората от държавите, претендиращи за тези Македонии и към онази Македония, която познаваме днес.

 

Бележки:

1. http://fr.wikipedia.org/wiki/Jacques_Ancel (31.01.2013; 13:36)
2. http://fr.wikipedia.org/wiki/Paul_Vidal_de_La_Blache (31.01.2013; 13:37)
3. Ancel, Jacques Macédoine et son évolution contemporaine. Paris, Librairie Delagrave, 1930, Introduction p. 5.
4. Ibid., p. 7.
5. Ibid., p. 33.
6. Най-подробно за дейността и заключенията от проведените допитвания на Комисията към фондация Карнеги можем да се запознаем и на български език от превода на пълния ѐ текст в изданието Другите балкански войни : Изследване на Фондация Карнеги от 1913 г. в ист. перспектива с нов увод и размисъл върху съвр. конфликт на Джордж Ф. Кенан. Диалог Холдинг, София, 1995.
7. Ancel, Jacques Macédoine… p. 70.
8. Ibid., p. 321-322.

 

* Софийски университет „Св. Климент Охридски”

{backbutton}