14
Пет, Авг
7 New Articles

Пострадикалният ислям и новата геополитическа структура в Близкия Изток

Други статии и материали
Typography

В момента, радикалното ислямистко движение преживява политическа и идеологическа криза, свързана с редица важни събития: практическият разгром на чеченската групировка на ислямистите и известното изчерпване на чеченския проблем, както и принципно намаленият интерес към това огнище на екстремизма от страна на радикалните ислямистки центрове;

преосмислянето политиката на САЩ и Великобритания по отношение на радикалния ислямизъм; нарастване на загрижеността от този радикализъм сред арабските държави; невъзможността да бъдат решени социално-икономическите проблеми и да се създадат силни национални държави с помощта на ислямистките принципи – т.е. на шариата; нарастване на противоречията между мюсюлманските държави и различните течения в радикалните ислямистки движения; накрая, в редица държави, станали жертва на агресията на радикалните ислямисти, бяха създадени структури за борба с тях.

Трансформациите в редиците на радикалните ислямисти

След изтеглянето на съветските войски от Афганистан, космополитните ислямистки движения – най-вече сунитските – не съумяха да решат самостоятелно нито един политически и геостратегически проблем по нито едно важно направление. Всички успехи на космополитното ислямистко движение са свързани изключително с подкрепата, оказвана им от САЩ и Великобритания на Балканите, в Северозападен Китай и Централна Азия. Военнополитическият успех на ливанската „Хизбула” в Южен Ливан пък се обяснява с това, че тази организация има национално-религиозен характер, поставяйки си за цел „да защити страната си”. Освен това, отдавна беше предопределено и осъзнато, че „Хизбула” постепенно ще се откаже от радикалните методи, превръщайки се в обикновено политическа партия от парламентарен тип. Стана ясно, че всички, без изключение, транснационални проекти, конструирани на основата на религиозни принципи и инициирани, въз основа на определени финансово-икономически цели и задачи, се оказват обречени. Положението на Бин Ладен например, е вече критично, тъй като неговата роля и функции по създаването на вълна от „нови ислямистки” организации са изчерпани. Днес той е изправен пред необходимостта да реанимира функцията си, което обаче предполага създаването на нови проекти, нови сценарии и намиране на нови източници на финансиране. Бин Ладен традиционно възлага големи надежди на евентуалната смяна на властта в Саудитска Арабия и поемането и от „панарабистка партия”. Възможно е, тъкмо това да е мотивът му да търси начин се премести от Афганистан. Още повече, че в тази страна се очертаха много сериозни противоречия между лидера на Ал Кайда и талибаните. Те са свързани, най-вече, със стремежа на ръководството на Движението „Талибан” да ограничи външнополитическите си амбиции, отказвайки се редица „проекти”, визиращи Централна Азия, за да се концентрира върху решаването на вътрешните проблеми. Междувременно се създадоха доста напрегнати отношения между мнозина местни лидери и командири на талибаните и политическото ръководство на Движението, тъй като не може да бъде решен нито един от многобройните социални и икономически проблеми.

Мнозина обвиняват Бин Ладен, че смята Афганистан само за трамплин за проникване в други региони. Лидерите на племената, клановете и градските слоеве се обявяват против него и искат ограничаване на влиянието му върху афганистанската съпротива. В резултат от това, водачът на Ал Кайда, на практика, вече няма възможност да влияе върху нея. В момента, лидерите на Движението „Талибан” са единодушни, че Бин Ладен трябва да бъде напълно изолиран от вътрешнополитическия живот на страната. Паралелно с това обаче, продължават да се реализират някои външнополитически проекти, които до голяма степен зависят от решенията и положението на Бин Ладен. Освен това, ръководителите на талибаните все още не се решават да го прогонят от Афганистан, опасявайки се, че може да започне да работи срещу тях. В същото време, заради връзките на Мохамед Омар с Бин Ладен, едва ли можем да очакваме, че последният ще бъде предаден на американците. Именно заради положението, в което изпадна, водачът на Ал Кайда се опита да лансира нов проект за „борба с Израел и западните кръстоносци”. Наистина, реализацията на този проект може да има само опосредстван ефект за самия Бин Ладен, заради решението на проиранските и палестински радикални ислямисти („Хизбула”, ХАМАС, палестинския „Ислямски джихад”) да не се допускат групи на Ал Кайда непосредствено в Палестина или в зоната на въоръжени сблъсъци с Израел. Затова на Бин Ладен му остава само да участва във финансовата и военно-техническа подкрепа на антиизраелските акции. Така обаче, той се превръща в редови радикален ислямист, който не може да претендира за ролята на ключов лидер на глобалното радикално ислямистко движение.

САЩ и Великобритания не съумяха своевременно да осъществят редица мероприятия за ликвидиране на заплахата от радикалния ислямизъм за самите мюсюлмански държави. В момента, всички водещи арабски режими са изправени пред реалната заплаха да бъдат свалени от различни ислямистки организации. Ако оставим Алжир, който стои малко встрани от близкоизточните проблеми и където доминират френските специални служби, най-голяма заплаха представлява ислямисткото движение в Египет. В тази страна, традиционно силни позиции запазват „старите” ислямистки организации и най-вече онези, структурирани в рамките на асоциацията „Мюсюлмански братя”. Тези организации са добре изучени и отдавна известни както на местните власти, така и на западните специални служби.

„Новите организации” от типа на Ал Кайда и другите, създадени по нов тип и с нови цели, не оказват особено влияние върху сегашните процеси в Египет. В Египет обаче, на САЩ и Великобритания не се налага да изразходват кой знае какви усилия за съответните инициативи. В същото време, тези две държави нямат възможност да използват ислямистите за да дестабилизират управляващите режими в Сирия и Ливан. Всъщност, главната задача на американско-британския „блок” е укрепването на режимите в държавите-партньори: Саудитска Арабия, Кувейт, ОАЕ, Катар, Оман и Йордания. В тези страни, западните държави успешно съчетават двата елемента на укрепването на ситуацията: новият прозападно настроен интелектуален елит и традиционният ислямски елит.

Основният удар, предполагащ осъществяването на перманентен шантаж, е насочен към Саудитска Арабия. По отношение на тази държава, американците използват наистина безпогрешен подход. От една страна, Вашингтон настоява за въвеждане на ограничения за дейността на ислямистките организации и за известно дистанциране на кралското семейство от най-предизвикателните доктринерски принципи на салафизма (в конкретния случай, на уахабизма). В резултат, саудитското ръководство е принудено да предприеме съответните стъпки, което пък провокира ответната реакция на ислямистите. Според някои британски експерти, тази политика на САЩ и Великобритания е провокирала разцепление в управляващия саудитски елит, където се очертават три основни лагера. Първият обединява умерените политици, прозападните сили, включително представители на местната технокрация, ислямските „естети”, част от едрата търговска буржоазия, интелигенцията и мнозина млади представители на кралското семейство. Във вторият влизат панарабистките сили, носители на т.нар. „панарабски национализъм”, начело с принц Абдала, а в третия са представителите на традиционния уахабизъм. Следва да отбележим, че само допреди десетина години в Саудитска Арабия нямаше толкова ясно вътрешно противопоставяне. Появата му беше резултат от активността на Великобритания и САЩ (именно в тази последователност).

Впрочем, аналогични инициативи се предприемат и по отношение на Кувейт, ОАЕ, Оман и Йордания. Както е известно, младият йордански крал Абдула ІІ се опитва да превърне страната си в „Швейцария на Близкия Изток”, т.е. в място, където се провеждат важни политически преговори, и посредник между държавите и различните опозиционни групировки. При това, използвайки изгодното си положение, се стреми да защитава арабските национални интереси и демонстрира желание за развитие на отношенията с Ирак и Сирия. Именно това обуславя използването (от страна на САЩ и Великобритания) на метода на „разклащането”, с помощта на ислямистите, по отношение на Йордания.

Опасностите на демократизацията в мюсюлманския свят

След две-три десетилетия на илюзорни надежда на Запада за възможността от по-нататъшна секуларизация на арабските и другите мюсюлмански държави, центровете разработващи стратегическата политика на САЩ и Великобритания (както и на Израел) осъзнаха, че демократизацията на арабските и мюсюлмански държави се оказва твърде опасна перспектива за интересите на западната общност и Израел.

На първо място, демократизацията неизбежно води до сериозна дестабилизация в тези страни, провокирайки хронична социална и политическа нестабилност, гражданско противопоставяне, военни преврати и създаване на огнища на продължителна съпротива, включително и въоръжена. Така се формира неуправляема дългосрочна ситуация. Управляващите режими във въпросните държави се научиха да „консервират” демокрацията на определено ниво и така да предотвратят заплахата за себе си. В отделни случаи, демократизацията води до установяването не само на умерено-ислямистки, но и на радикално-ислямистки режими, макар и в рамките на твърде кратък период от време.

На второ място, „първичните” етапи на демократизацията и секуларизацията водят до определен растеж на икономиката и потреблението, което не винаги е благоприятно, от гледна точка на западните интереси. Затова и използваният по отношение на посткомунистическа Източна Европа метод на демократизация и либерализация не се оказва приложим за арабските и мюсюлмански държави. Ето защо, като универсален метод за „разклащане” с много по-голям успех се използва ислямизацията, като по-лесно управляема за Запада и по-малко управляема – за арабските и мюсюлмански държави. Следва да отбележим, че частичната либерализация, провеждана от доскорошния египетски президент Хосни Мубарак и йорданския крал Абдула ІІ, доведе до това, че на парламентарните избори „Мюсюлманските братя” неочаквано се сдобиха със значителен брой места в парламента.

„Разклащането” принципно е насочено към изпреварване и недопускане възхода на такива тенденции, като панарабизма и панислямизма, в качеството на държавна политика на водещите арабски и мюсюлмански държави. Но най-важната задача на САЩ и Великобритания, при „разклащането” на режимите в арабските и мюсюлмански държави, е контролът над цените на енергоносителите и осъществяването на „геоикономически удари” по европейската икономика.

По този начин, ислямският радикализъм бавно се обръща против самите мюсюлмански дъжави. Вече покойният известен ислямски религиозен и политически лидер от Ливан аятолах Фаталах, още през 90-те години на миналия век твърдеше, че в западните страни мюсюлманите са по-защитени, в социално, икономическо и дори религиозно отношение, отколкото в мюсюлманските държави. Което си беше наистина поразително признание за това, че нито ислямските режими, нито държавите възприели модела на умерения политически ислям, са в състояние да решат кардиналните икономически и социални въпроси. Скоро можем да очакваме връщането (включително и със сила) на милиони мюсюлмани от Европа в техните страни, което ще доведе до нов „скок” на тяхната „уестърнизация” и, паралелно с това, на радикализацията на мюсюлманското общество в повечето държави от Близкия Изток.

Водещите, по отношение на петрола и финансите, страни от арабския свят не са военни сили и не са в състояние да водят конвенционални войни дори с малки, но добре организирани държави. Затова те са заинтересовани от воденето на „партизански войни” против страните, където са налице определени интереси на арабския петролно-финансов елит. Както е известно, партизанските войни не предполагат кой знае каква идеологическа основа и политическа стилистика

В същото време, центровете на инициация на радикалния ислямизъм предполагат не само експанзия, но и самосъхранение. Това води до опити за насочване на наличния радикално-ислямистки потенциал към външната среда – т.е. или срещу други мюсюлмански държави, или срещу такива, контролиращи обширни маргинални мюсюлмански зони – Русия, Китай, Индия, бивша Югославия и други. Партизанската война против тези държави не излиза скъпо. На практика, арабският петролно-финансов елит не харчи за реализацията на тези проекти дори 0,1% от доходите си. Ниското жизнено равнище в Афганистан, в Централна Азия, в Северозападен Китай или в Южна Русия позволява разгръщането на значителни „партизански” контингенти, без това да изисква сериозни разходи. Само че с течение на времето този „износ на радикализъм” доста се усложни, тъй като държавите-мишени натрупаха достатъчно опит и създадоха ефективни инструменти за противодействие и гарантиране на сигурност. Затова занапред радикализмът ще нараства предимно вътре в самите мюсюлмански държави.

Целите на американската стратегия в ислямския свят

Според известния американски експерт по ислямската проблематика Шер Хънтър, през следващите двайсетина години, политиката на САЩ ще бъде насочена към сдържането на ислямисткото движение, като приоритетна външнополитическа задала. Той твърди, че САЩ се опитват да избегнат една твърде неприятна за тях необходимост – да консолидират усилията си с тези на Русия и Китай против радикалния ислямизъм, както и, че Вашингтон никога досега не е планирал инициативите си по отношение на мюсюлманските региони за повече от пет години напред, но днес липсата на дългосрочно планиране се оказва сериозен ограничител на американската външна политика. В тази връзка, Хънтър се опитва да обоснове необходимостта от създаването на система за сигурност с участието на различни държави, включително и Русия. Следва да отбележим, че различните американски проекти за създаване на регионални системи за сигурност са дело най-вече на „мозъчните центрове”, близки до Демократическата партия, и са обвързани с необходимостта да се гарантира сигурността на Израел. В тези условия, Русия хранеше определени надежди, че САЩ ще демонстрират известна солидарност с нея, включително оказвайки и реална в борбата срещу радикалния ислямизъм и тероризъм.

Сегашната демократическа администрация принципно ограничи отговорността си случващото се в районите на Централна Азия, Афганистан и Близкия Изток, опитвайки се извлече определена полза от действията на ислямистите. Според американския анализатор Анатол Ливън обаче, „Белият дом няма да успее да избегне „прекия сблъсък” с агресивния ислямизъм в различните региони на света и стремежът му да ограничи отговорността на Америка за реда в тези региони е много подранил”. Ливън смята, че характерът на въпросните тенденции е такъв, че без оглед на външнополитическата си тактика, САЩ ще бъдат принудени да поемат върху себе си отговорността за борбата с тези движения. Всъщност, истината е, че администрацията на Барак Обама въобще на възнамерява да се бори с радикалния ислямизъм, като такъв, а само с ислямисткия тероризъм, разчитайки, че САЩ ще могат да разграничат единия от другия. Разбира се, Съединените щати ще продължат политиката на противодействие на ислямския радикализъм, но ще се опитат да поставят в основата и пренасочването на активността на ислямистките движения срещу мюсюлманските държави, т.е. против управляващите в тях режими. В тази връзка, следва да отбележим, че част от интелигенцията, принадлежащите към елита и революционно настроените групи демонстрира силна заинтересованост от укрепването на радикалния ислям във въпросните държави, което е обусловено от неспособността на протестно настроените светски ориентирани обществени слоеве да водят успешна и резултатна борба с управляващите режими. Самите секуларисти нерядко възлагат надеждите си на ислямистките групировки, които да изиграят ролята на своеобразен „таран” на социалната революция в мюсюлманския свят. Обединението на тези сили вече се осъществява в редица мюсюлмански държави, както вероятно и в Турция, която скоро може да се превърне в ярък пример за осъществяването на националистическо-ислямска социална революция.

Логиката на формирането на нови регионални блокове в Близкия Изток

В условията на урегулиране на близкоизточния конфликт и значителното сближаване между арабските държави и САЩ, ролята на Израел, като изключително важен (досега) геополитически фактор, започва прогресивно да намалява. На практика, Израел вече изпълни историческата си роля в региона, в познатото си качество на американски бастион, и геополитическата му роля също може да се смята за изчерпана. В перспектива, ролята на тази държава може да се разглежда само във връзка с други държави като Турция, Етиопия, Азербайджан, Грузия, Йордания, или пък като икономически партньор на съседните и други арабски държави и, най-вече, Палестина, Йордания, Сирия, Ливан и Египет. Тоест, ако запази досегашната си изолация, Израел вече няма да може да съществува в региона като динамично развиваща се държава. Ако през следващите 3-5 години Израел не реши най-важните си проблеми – за източниците на прясна вода, за снабдяването си с петрол от близкоизточните находища, за пласирането на масовата и военната си продукция на арабските пазари и за интеграцията си във финансово-банковата и общата икономическа система на арабските държави, израелската икономика може да престане да бъде конкурентоспособна на международната сцена. Само че осъществяването на тези задачи пряко зависи от позицията и политиката на Сирия. Тъкмо поради това, Сирия се превърна в обект на активната политика на САЩ и Израел. Бързото установяване на нормални отношения между Израел и Сирия едва ли е възможно, тъй като, освен политическата и икономическа целесъобразност, следва да се отчитат и етнопсихологическите фактори и това, че няколко поколения сирийци бяха възпитавани да мразят Израел. Въпреки това, то не е и съвсем невъзможно, в общото русло на американския план за формирането на универсална система на отношенията в региона. В момента, общият БВП на всички съседни на Израел държави съвсем малко надхвърля израелския (196 млрд. долара). Икономическото им развитие (особено това на Йордания и Египет) до голяма степен зависи от американската помощ и инвестиции. В известна степен, сътрудничеството на Израел с Египет, Йордания, Катар и Мароко би могло да се определи, ако не като политически, поне като своеобразен икономически регионален блок и останалите арабски държави, така или иначе, ще трябва да се съобразяват с това обстоятелство в бъдеще. Следва да се вземе под внимание, че редица арабски държави смятат подобряването на отношенията с Израел и съвместните действия с него по редица политически и икономически въпроси, като фактор за ограничаване намесата на Иран и Турция във вътрешнорегионалните проблеми, тъй като тези две държави не са особено желани „играчи” за сегашния арабски елит и особено за Саудитска Арабия, Египет, Йордания, държавите от Залива, както и за Алжир, Мароко и Тунис, т.е. за по-голямата част от арабския свят.

Що се отнася до Ирак, тази страна продължава (както беше и по времето на Саддам) да смята Иран и Турция за най-опасните си противници. Всъщност, в момента само Сирия представлява сериозна пречка за формирането на своеобразен арабско-израелски блок. В известна степен, египетската революция цели да укрепи ролята на Египет в региона, т.е. страната да „затвърди” ролята си на лидер на арабския свят, което предполага не толкова противопоставянето и на Израел, колкото да не се допусне Турция и Иран да си извоюват нови позиции в региона, което окончателно би ги превърнало в регионални лидери. Напоследък арабите все по-сериозно се опасяват, че Анкара и Техеран биха могли да се споразумеят за подялбата на Близкия Изток на сфери на влияние, макар че е трудно да си представим подобно нещо, тъй като двете държави се опитват да усилят влиянието си в едни и същи държави от региона. Макар че мнозина анализатори от САЩ и Израел се отнасят със съмнение към революционния характер на египетските събития, става все по-ясно, че Египет се стреми към възстановяване на изгубените напоследък позиции, а това също предполага създаването на регионален блок, с който да се окаже солидарен и Израел, колкото и парадоксално да ни изглежда това днес.

Други активни инициатори на геополитическото „блокиране” в региона са Иран, Ирак (след възстановяването на суверенитета му) и Саудитска Арабия. Успеха на техните инициативи обаче също изцяло зависи от позицията и политиката на Сирия. Както е известно, в момента, отношенията между Сирия и Иран са доста по-приятелски и партньорски, отколкото тези между Дамаск и повечето арабски държави, включително Египет и Саудитска Арабия. Това провокира „политическата ревност” на арабските режими и те са готови да предприемат стъпки за „преориентацията” на Сирия. Следва да имаме предвид обаче, че това, така или иначе, ще доведе и до сближаване между Сирия и САЩ. Затова намирам твърде интересни прогнозите на регионалните експерти за възможността да се формират два принципни, но несъвместими блока: Ирак - Саудитска Арабия – Сирия, или Иран – Ирак – Сирия. Първият блок логично е ориентиран към по-големия политически прагматизъм и, следователно, към САЩ. Негови уязвими страни са съществените различия във вътрешните политико-идеологически постановки на управляващите режими, уахабисткият фактор и твърде тесните отношения между Саудитска Арабия и САЩ. Затова този хипотетичен блок би имал, до голяма степен, формален характер.

По-възможен изглежда вторият блок: Иран – Ирак – Сирия – Ливан. Той би бил и най-мощната, в геополитическо отношение, „ос” в региона. Не е изключено ако подобен блок наистина се формира, той да се ползва дори с разположението на Саудитска Арабия – най-силната икономически държава от региона. Блокът Иран – Ирак – Сирия – Ливан не само ще има по-самостоятелно значение, но и съвсем очевидни регионални противници, в лицето на Турция и Израел. Той обаче ще позволи създаването на обширно и сравнително безопасно пространство от Централна Азия и Индия до Средиземно море, едновременно контролирайки най-важните комуникации и заобикаляйки Турция и Суецкия канал.

За Ливан например, формирането на подобен блок би било изключително изгодно, защото в рамките му страната отново може да се утвърди като световен финансово-банков център, разполагащ при това с важни морски пристанища. Що се отнася до Саудитска Арабия, регионалните експерти напоследък са все по-склонни да я разглеждат в перспектива като по-неутрална, в сравнение с днес, държава, упражняваща влияние в региона чрез петролните и финансовите си ресурси. Няма съмнение, че евентуалното възраждане на турско-израелския блок и включването в него на южнокавказките държави би го превърнало в най-силния, във военно отношение, в региона. Затова противопоставянето на подобно развитие се превръща във важна геополитическа задача за държавите, застрашени от турско-израелската експанзия – Иран, Ирак и Сирия, които, както и преди, смятат сегашното влошаване на турско-израелските отношения за временно явление и са убедени, че всъщност става дума за регионална игра на Анкара, която скоро ще бъде прекратена под натиска на САЩ и ред други политически и икономически обстоятелства.

Регионалната роля на Иран

В тази връзка, определен интерес представлява анализът на ролята на Иран в региона. В разговорите ми с водещи експерти и политици от Близкия Изток постоянно слушам за нарастващата регионална роля на Техеран. И това е свързано не само с пряката заслуга на Иран за военно-политическия успех на „Хизбула” в Южен Ливан, а и с големия интерес, който поражда една толкова голяма държава, изграждаща собствен ракетен и ядрен потенциал, от който биха могли да се възползват и разединените арабски държави, повечето от които не са в състояние да се защитават самостоятелно.

Вътрешнополитическата борба в Иран без съмнение се отрази и върху ситуацията в радикалните ислямистки движения и най-вече в „Хизбула”. В рамките на тази организация има групировки, които симпатизираха на бившия ирански президент Хатами (1997-2005), който и днес продължава да подкрепя реформите и либерализацията, както и такива, подкрепящи иранския духовен лидер аятолах Хаменей. Избирането на Махмуд Ахмадинеджад за президент на Иран, през 2005, внесе известна дезориентация сред ислямистките политически кръгове. Налице са редица признаци, че още по времето на Хатами Иран е започнал да реализира нова политика по отношение на „Хизбула” и другите шиитски политически движения. Целта на Хатами беше превръщането на „Хизбула” в политическа организация от парламентарен и граждански тип, изповядваща идеята за „ислямската демокрация”, и вписването и в ливанския държавен модел. Дотогава, Иран се опираше на шиитските организации в Ливан, като на въоръжена сила, което ограничаваше сферата му на влияние и създаваше редица неудобства за политическите маневри на Техеран. Хатами се опита да преодолее прекалено едностранното иранско влияние в Ливан – само чрез „Хизбула”, както и положението на тази организация в ливанското общество, където през последните години тя все повече играе ролята на политически (а не само военен) „полюс”, противопоставящ се на редица традиционни сили в страната. Тоест, иранските реформатори се опитаха да превърнат „Хизбула” в партия – носител на държавническата идея, и с нейна помощ да влияят върху политиката на Ливан и общата ситуация в арабския свят. Техеран е силно заинтересова да упражнява политическо влияние в Ливан, като страна, която, в определени планове на САЩ и ЕС, съобразени с рамките на новите отношения в региона, се разглежда като икономически партньор, способен дори да се конкурира с Израел. За Иран, Ливан е най-благоприятната политическа „площадка” за формирането на финансово-икономически център на региона.

В рамките на тази стратегия, Иран продължава да съкращава оказваната от него помощ за „Хизбула”, за да стимулира преминаването и на „самоиздръжка”, разбира се, с иранска подкрепа. Тоест, Техеран се стреми да превърне „Хизбула” в по-жизнеспособна политическа организация, в качеството и на важен инструмент за оказване на натиск върху САЩ, Израел и Запада, като цяло. В момента, в ливанската шиитска общност се забелязва ръст на популярността на „Хизбула” и спад във влиянието на „Амал”, които предпочетоха да влязат в „Алианса 8 март”, излъчил сегашния премиер Наджиб Микати. Това се дължи на мащабната икономическа помощ и благотворителната дейност на „Хизбула” за шиитското население на Ливан, особено в долината Бекаа.

Мястото на Русия

Когато говорим за ролята на Русия в Близкоизточния регион, най-голям интерес безспорно представляват сирийско-руските отношения. Според повечето регионални експерти, занапред Дамаск ще се стреми да демонстрира пред Запада политическо дистанциране от Русия, макар че и сега някогашната стабилна конструкция на сирийско-руските отношения е в руини, както по обективни, така и по целеви причини. Последното посещение на сирийския президент Башар Асад в Москва демонстрира на сирийците невъзможността да решат проблемите с превъоръжаването на армията си с руска помощ. На практика, Сирия не разполага със средства за подобно мащабно мероприятие и сега възлага надежди на САЩ и Франция за подкрепа в това отношение. Ясно е обаче, че Асад е склонен да установи по-тесни отношения с Русия, ангажирайки я в близкоизточните политически и икономически процеси.

Арабските, както впрочем и повечето руски специалисти по проблемите на Близкия Изток, не са в състояние да прогнозират основните направления и подходите, които биха могли да доведат до възстановяване на руските позиции в региона. Тук е мястото да посоча, че арабските експерти са в състояние да представят блестящи анализи на текущата политическа ситуация, както и да правят краткосрочни прогнози, но са съвършено неспособни да дават дългосрочни прогнози и да прокарват достатъчно реалистични глобални и регионални геополитически схеми. Все пак, нека се опитаме да очертаем схемата на възможното възстановяване на руските позиции в Близкия изток. Мнозина анализатори го свързват с участието на Русия във формирането на независими от Запада геополитически блокове, които, както вече посочих по-горе, до голяма степен, изглеждат предопределени. Смята се например, че най-приемлив за Москва би бил геополитическият блок Иран – Ирак - Сирия, с участието и на редица други държави (Ливан и т.н.), тъй като той би бил най-мощния възможен, способен да провежда ако не антизападна, то достатъчно независима от Запада политика.

Що се отнася до Сирия и политиката на президента Башар Асад, той очевидно ще се опита да си осигури подкрепата на Франция и ЕС, за да не допусне страната му да попадне под контрола на САЩ (в резултат от реформите, предприемани под натиска на уличните бунтове). Впрочем, това беше и една от ключовите линии в сирийската външна политика още по времето на покойния баща на сегашния президент Хафез Асад, която той така и не съумя да реализира. Несъмнено е, че сегашното ръководство в Дамаск не разглежда Русия като ключов геополитически партньор, но се стреми да поддържа приятелски отношения с нея, в опитите си да балансира на международната сцена. Като цяло, отношенията между Сирия и Русия могат да се разглеждат като стратегически или близки до това, но само ако Москва еднозначно подкрепи сирийците в противопоставянето им на САЩ и Израел. Според повечето арабски експерти обаче, Русия едва ли би заела подобна позиция. В същото време, укрепването на руската роля в региона би могла да се разглежда и като фактор за отслабване на турското влияние в него.

Ролята на ЕС и Франция в региона

В светлината на казаното по-горе, определен интерес представлява въпросът за ролята на Франция и ЕС в региона, както и за мястото на Сирия във френската регионална политика. Според повечето арабски експерти, европейците провеждат съгласувана политика по отношение на политическото и геоикономическото си проникване в региона. Те отдавна са решили проблемите си в банковата и финансова сфери, както и за формиране на местни пазари за собствената си водеща продукция, включително и в областта на технологичния трансфер. Основният им проблем обаче е гарантирането на безконтролен (или поне слабо контролиран от местните власти) достъп до петролните и газови находища в региона. Истината е, че петролната сфера си остава главната арена на борбата между САЩ и ЕС и според повечето експерти би било погрешно (или, най-малкото, преждевременно) да смятаме, че сегашните арабски революции или дори урегулирането на близкоизточния конфликт ще позволят на европейците да си извоюват много по-добри позиции в региона.

Регионалните позиции на САЩ

По-скоро обратното, с постепенното урегулиране на конфликта в Близкия Изток (ако това въобще е възможно, разбира се), САЩ ще продължат да доминират в региона, в течение на достатъчно продължително време. Ако в резултат на арабските революции САЩ съумеят да наложат на Сирия и другите държави от региона „универсалния режим на новите политически и икономически отношения”, в който ще участва и Израел, Вашингтон, на практика, ще се превърне в единствения субект, представляващ западния свят в решаването на най-важните политически и геополитически въпроси. За разлика от европейците, които не могат да се надяват да провеждат (поне в близко бъдеще) напълно самостоятелна политика и са принудени да се опират на прекалено идеологизираните и поради това политически недостатъчно мобилни и неефективни режими в региона, САЩ, напротив, се стремят да установят в него нова система от универсални отношения, в което е и тяхното неоспоримо политическо и икономическо предимство. Освен това, ЕС все още не е в състояние да осъществява обща външна политика, особено по отношение не цели региони, в качеството си на „единен външнополитически център” (показва го и позицията на отделните членки на Съюза по либийския проблем). В резултат, Франция е принудена да действа, на практика, еднолично, без да разчита на Германия или европейските средиземноморски държави, които не се оказват достатъчно сериозни външнополитически партньори. Всичко това разпилява външнополитическите усилия на европейците и ги прави недотам ефективни. Следва да отбележим, че за разлика от американците, сред чиито партньори са и редица водещи арабски държави, и Израел, ЕС не може да разчита на доверително партньорство с Израел, смятащ Европа за свой онтологичен противник. Основният фактор за американското предимство обаче е способността за ефективно военно присъствие и оказването на мащабна финансова помощ, което не е по силите на европейците. Ако епохата на идеологическите режими (от типа на сирийския, този в Ирак по времето на Саддам, или донякъде на египетския) окончателно остане в миналото, шансовете за силно европейско политическо присъствие в региона ще станат още по-нереални. Наистина, възможно е САЩ все пак да решат да допуснат европейците до определен политически спектър в региона, с цел да подхранят илюзията, че не осъществяват пълен диктат в него. Тази европейска роля обаче, винаги ще се ограничава от липсата на „свободен” достъп до петролните източници със стратегическо значение. Няма никакво съмнение, че по този въпрос САЩ винаги ще действат (съвместно с Великобритания) против европейците. В този смисъл положението на последните в региона доста прилича на това на Русия. И Русия, и Франция (евентуално в тандем с Германия) не могат да се опрат само на чисто регионални инициативи (т.е., в известен смисъл, да действат на предварително подготвено и „решено” политическо поле). И двете имат шанс да възстановят позициите си в региона само в сътрудничество с регионалните геополитически блокове. Затова сред важните политически задачи и пред Москва, и пред Париж, е внимателния анализ на политическите процеси, насочени към формирането на подобни блокове, реализацията на инициативи за ускоряването му и подкрепата на тези блокове и сътрудничеството с тях. При всички случаи, арабската революция ще форсира формирането на нови геополитически блокове и алианси.

 

* Авторът е ръководител на Аналитичния център „Кавказ” в Ереван, Армения