24
Пет, Май
25 New Articles

Британският модел на „консервативна модернизация”

Други статии и материали
Typography

В началото на ХХІ век гражданите на Великобритания живеят по-богато, по-добре и по-дълго, отколкото когато и да било в историята на страната. През периода 1971-1997 средният доход на глава от населението се е удвоил. През 2005, броят на британските семейства, притежаващи по два или повече недвижими имота, надмина 500 хиляди.

При това ръстът на националното богатство се съпровожда и от забележимо подобряване на качеството на живот. Ако през 1901 средната продължителност на живота на британските мъже е била 45 години, а на жените – 49, през 2002 тя достигна, съответно, 75 и 80 години. Числеността на населението надмина 60 млн. души, като се очаква през следващите 25 години да нарастне с още 7 млн.

По редица показатели се отчита значително подобряване състоянието на околната среда: градският смог все повече остава в миналото, намалява замърсеността на реките. Въглищата окончателно бяха изместени от природния газ и електричеството, наложени бяха сурови екологични стандарти по отношение на автомобилните газове. През 1990-2002, са съкратени с 56% емисиите на въглероден двуокис в атмосферата и със 73% - на серен двуокис. През 1997, в рамките на Протокола от Киото, Великобритание пое задължението да намали, в периода 1990-2010 вредните въглеродни емисии с 20%.

Демографския проблем

Този просперитет, разбира се, имаше и своята обратна страна. Макар, че като цяло, британците стават все по-здрави, това не им пречи да развиват някои вредни навици. Така, половината от цялото количество чипс, консумиран в Европа, се пада на Великобритания, а броят на британците с наднормено тегло е нарастнал, през последните 25 години, четири пъти. В същото време, докато броят на британците на възраст 50 години и повече се е удвоил, делът на тези под 16 години е спаднал и те вече са по-малко от хората в пенсионна възраст. Най-много млади хора има в Северна Ирландия, където по-младите от 25 години са 36% от населението. През 2000 раждаемостта във Великобритания спадна до рекордно ниско равнище – 1,66 деца на една жена, тоест очертаната по-горе тенденция към нарастване на населението се поддържа най-вече благодарение на имиграцията. В тази връзка, от края на 90-те години на миналия век, тя се превърна в жизнено важен фактор за по-нататъшното развитие на британското общество и, в същото време – в предизвикателство към традиционния начин на живот в страната.

През 2002 притокът на имигранти в Обединеното кралство превиши броя на емигрантите със 150 хил. души, а в страната са влезли, с намерение да останат за по-дълго време, над 500 хил. души. Още на следващата година 140 хиляди от тях (70% от които идват от Азия и Африка) са получили право да пребивават постоянно във Великобритания. По данни на британското Управление на националната статистика, промяната в демографската ситуация е довела до това, че през 2001-2003 цветнокожото население на страната е нарастнало от 6,6 до 7,1 млн. души, докато броят на коренните британци е намалял със 100 хил. души. Над 30% от жителите на Лондон вече са цветнокожи, а в Бирмингам те са почти половината от населението. Във Великобритания има над 700 медресета, където (подобно на християнските „неделни училища”) се обучават около 100 хил. деца. Междувременно, новото разширяване на ЕС доведе до значителен ръст и на „бялата имиграция”. Така, между май 2004 и септември 2005, на британския трудов пазар бяха регистрирани около 300 хил. души от новите източноевропейски страни-членки. Над една трета от заведенията за обществено хранене в страната предлагат етническа кухня на други народи, която само допреди десетина години се смяташе за екзотика. Впрочем, новите тенденции засегнаха и любимия спорт на британците - футбола, който сравнително доското се смяташе за „бастион на британската идентичност”. Днес обаче над половината от играчите в английската първа лига са „внесени” от чужбина, дори националният отбор се ръководеше известно време от чужденец – шведът Свен-Йоран Ериксон (да не говорим, че някои от най-популярните английски клубове, като „Челси” или „Манчестър Сити” са собственост на чужденци).

Парадоксът на сегашното очевидно подобряване стандарта на живот и паралелния спад на раждаемостта, се обяснява от демографите с редица причини, включително масовото ангажиране на жените като пълноценни участници на трудовия пазар и новите възможности за кариера пред тях (и, като последица, отлагането на решението им да имат деца за по-късен период, или пък отказа да имат такива). В това отношение Великобритания не е изключение - в останалите западни държави ситуацията е дори още по-тревожна: така през 2000 на една жена в Испания са се падали по 1,15 деца, в Италия – по 1,19, в Германия – по 1,34. През 2000 в Европейския съюз, като цяло, на един пенсионер се падаха по четирима души в трудоспособна възраст. В средата на ХХІ век обаче, това съотношение във Великобритания може да стигне до един към двама, а средната възраст на британците ще бъде 45 години.

Неравномерни са показателите за ръста на населението в отделните райони на страната. В Англия, където живеят над 80% от всички граждани на Обединеното кралство, темповете на нарастване на населението, през 1991-2003, надминаха 4%, но ако за Лондон тази цифра е над 8%, в Североизточна Англия е налице спад на населението с 1,8%. Населението на Уелс е нарастнало с 2,3%, достигайки 3 млн. души, на Северна Ирландия – с 5,9% (1,7 млн. души), а на Шотландия е намаляло с 0,5% (над 5 млн. души). В същото време, заради вътрешната миграция, единственият британски регион, губещ население, се оказва Англия, а сред градските центрове най-голяма депопулация се наблюдава в Лондон, от който, през 2002, са се изселили 100 хил. души повече, отколкото са се заселили.

Драматични промени претърпяха редица характеристики на британската държава, които преди изглеждаха непоклатими. Така, в началото на миналия век във въгледобивната и текстилната индустрия на „работилницата на света” (както наричали по онова време Великобритания) са работели по един милион души, докато през 2000 – само 15 и 160 хиляди, съответно. През 1950 в страната е имало 900 действащи мини, осигуряващи работа на 700 хил. души, през 1980 тези цифри падат до, съответно, 211 и 230 хиляди, а през 2003 – до 19 мини и 6 хил. миньори. Днес делът на индустрията, смятана някога за „мотора” на британската икономика, в националното богатство, не надминава 25%. През 1993-2003 делът на добавената стойност на отраслите на материалното производство в британския БНП нарастна с 10%, а на сектора на услугите – с 43%.

Големите промени засегнаха и такава традиционна и показателна страна от живота на британците, като посещението на местните кръчми (т.нар. „пъбове”): от една страна отдавна остана в миналото строгата забрана за продажбата на алкохол след 23 часа, а от друга – от лятото на 2007 в Англия беше въведена забрана за пушене в „пъбовете”, както впрочем и във всички помещения, в които постоянно работят хора. В Шотландия и Северна Ирландия още преди това бяха приети аналогични закони. Както твърди списание „Економист”, в днешния британски „пъб” все по-често може да срещнете персонал от Австралия, предлагащ тайландска храна и мексиканска бира на посетителите, които, на свой ред, работят в корейски компании и носят дрехи, произведени в Италия. Освен това, и самият „пъб” най-вероятно е собственост на някой чужденец, защото да не забравяме, че най-големия собственик на „пъбове” във Великобритания е японската банка „Номура”.

В началото на ХХІ век гражданите на Великобритания живеят по-богато, по-добре и по-дълго, отколкото когато и да било в историята на страната. През периода 1971-1997 средният доход на глава от населението се е удвоил. През 2005, броят на британските семейства, притежаващи по два или повече недвижими имота, надмина 500 хиляди.

При това ръстът на националното богатство се съпровожда и от забележимо подобряване на качеството на живот. Ако през 1901 средната продължителност на живота на британските мъже е била 45 години, а на жените – 49, през 2002 тя достигна, съответно, 75 и 80 години. Числеността на населението надмина 60 млн. души, като се очаква през следващите 25 години да нарастне с още 7 млн.

По редица показатели се отчита значително подобряване състоянието на околната среда: градският смог все повече остава в миналото, намалява замърсеността на реките. Въглищата окончателно бяха изместени от природния газ и електричеството, наложени бяха сурови екологични стандарти по отношение на автомобилните газове. През 1990-2002, са съкратени с 56% емисиите на въглероден двуокис в атмосферата и със 73% - на серен двуокис. През 1997, в рамките на Протокола от Киото, Великобритание пое задължението да намали, в периода 1990-2010 вредните въглеродни емисии с 20%.

Демографския проблем

Този просперитет, разбира се, имаше и своята обратна страна. Макар, че като цяло, британците стават все по-здрави, това не им пречи да развиват някои вредни навици. Така, половината от цялото количество чипс, консумиран в Европа, се пада на Великобритания, а броят на британците с наднормено тегло е нарастнал, през последните 25 години, четири пъти. В същото време, докато броят на британците на възраст 50 години и повече се е удвоил, делът на тези под 16 години е спаднал и те вече са по-малко от хората в пенсионна възраст. Най-много млади хора има в Северна Ирландия, където по-младите от 25 години са 36% от населението. През 2000 раждаемостта във Великобритания спадна до рекордно ниско равнище – 1,66 деца на една жена, тоест очертаната по-горе тенденция към нарастване на населението се поддържа най-вече благодарение на имиграцията. В тази връзка, от края на 90-те години на миналия век, тя се превърна в жизнено важен фактор за по-нататъшното развитие на британското общество и, в същото време – в предизвикателство към традиционния начин на живот в страната.

През 2002 притокът на имигранти в Обединеното кралство превиши броя на емигрантите със 150 хил. души, а в страната са влезли, с намерение да останат за по-дълго време, над 500 хил. души. Още на следващата година 140 хиляди от тях (70% от които идват от Азия и Африка) са получили право да пребивават постоянно във Великобритания. По данни на британското Управление на националната статистика, промяната в демографската ситуация е довела до това, че през 2001-2003 цветнокожото население на страната е нарастнало от 6,6 до 7,1 млн. души, докато броят на коренните британци е намалял със 100 хил. души. Над 30% от жителите на Лондон вече са цветнокожи, а в Бирмингам те са почти половината от населението. Във Великобритания има над 700 медресета, където (подобно на християнските „неделни училища”) се обучават около 100 хил. деца. Междувременно, новото разширяване на ЕС доведе до значителен ръст и на „бялата имиграция”. Така, между май 2004 и септември 2005, на британския трудов пазар бяха регистрирани около 300 хил. души от новите източноевропейски страни-членки. Над една трета от заведенията за обществено хранене в страната предлагат етническа кухня на други народи, която само допреди десетина години се смяташе за екзотика. Впрочем, новите тенденции засегнаха и любимия спорт на британците - футбола, който сравнително доското се смяташе за „бастион на британската идентичност”. Днес обаче над половината от играчите в английската първа лига са „внесени” от чужбина, дори националният отбор се ръководеше известно време от чужденец – шведът Свен-Йоран Ериксон (да не говорим, че някои от най-популярните английски клубове, като „Челси” или „Манчестър Сити” са собственост на чужденци).

Парадоксът на сегашното очевидно подобряване стандарта на живот и паралелния спад на раждаемостта, се обяснява от демографите с редица причини, включително масовото ангажиране на жените като пълноценни участници на трудовия пазар и новите възможности за кариера пред тях (и, като последица, отлагането на решението им да имат деца за по-късен период, или пък отказа да имат такива). В това отношение Великобритания не е изключение - в останалите западни държави ситуацията е дори още по-тревожна: така през 2000 на една жена в Испания са се падали по 1,15 деца, в Италия – по 1,19, в Германия – по 1,34. През 2000 в Европейския съюз, като цяло, на един пенсионер се падаха по четирима души в трудоспособна възраст. В средата на ХХІ век обаче, това съотношение във Великобритания може да стигне до един към двама, а средната възраст на британците ще бъде 45 години.

Неравномерни са показателите за ръста на населението в отделните райони на страната. В Англия, където живеят над 80% от всички граждани на Обединеното кралство, темповете на нарастване на населението, през 1991-2003, надминаха 4%, но ако за Лондон тази цифра е над 8%, в Североизточна Англия е налице спад на населението с 1,8%. Населението на Уелс е нарастнало с 2,3%, достигайки 3 млн. души, на Северна Ирландия – с 5,9% (1,7 млн. души), а на Шотландия е намаляло с 0,5% (над 5 млн. души). В същото време, заради вътрешната миграция, единственият британски регион, губещ население, се оказва Англия, а сред градските центрове най-голяма депопулация се наблюдава в Лондон, от който, през 2002, са се изселили 100 хил. души повече, отколкото са се заселили.

Драматични промени претърпяха редица характеристики на британската държава, които преди изглеждаха непоклатими. Така, в началото на миналия век във въгледобивната и текстилната индустрия на „работилницата на света” (както наричали по онова време Великобритания) са работели по един милион души, докато през 2000 – само 15 и 160 хиляди, съответно. През 1950 в страната е имало 900 действащи мини, осигуряващи работа на 700 хил. души, през 1980 тези цифри падат до, съответно, 211 и 230 хиляди, а през 2003 – до 19 мини и 6 хил. миньори. Днес делът на индустрията, смятана някога за „мотора” на британската икономика, в националното богатство, не надминава 25%. През 1993-2003 делът на добавената стойност на отраслите на материалното производство в британския БНП нарастна с 10%, а на сектора на услугите – с 43%.

Големите промени засегнаха и такава традиционна и показателна страна от живота на британците, като посещението на местните кръчми (т.нар. „пъбове”): от една страна отдавна остана в миналото строгата забрана за продажбата на алкохол след 23 часа, а от друга – от лятото на 2007 в Англия беше въведена забрана за пушене в „пъбовете”, както впрочем и във всички помещения, в които постоянно работят хора. В Шотландия и Северна Ирландия още преди това бяха приети аналогични закони. Както твърди списание „Економист”, в днешния британски „пъб” все по-често може да срещнете персонал от Австралия, предлагащ тайландска храна и мексиканска бира на посетителите, които, на свой ред, работят в корейски компании и носят дрехи, произведени в Италия. Освен това, и самият „пъб” най-вероятно е собственост на някой чужденец, защото да не забравяме, че най-големия собственик на „пъбове” във Великобритания е японската банка „Номура”.

Страница 2

Паралелно, намалява и ролята на християнската религия в живота на британците. Ако през 1971, 60% от браковете са били съпроводени и от църковна церемония, през 2002 те са само 38%. Все по-малко хора редовно ходят на църква, макар че според преброяването на населението от 2001, над 70% от британците продължават да се смятат за християни. В същото време нараства броят на изповядващите други религии и, най-вече, на исляма. Опитвайки да се приспособи към дълбоките трансформации в живота на обществото, църквата се модернизира, също както и останалите британски институции. През 1994, за първи път в историята на Англиканската църква, жена беше ръкоположена за свещеник, а през 2002 броят на жените-свещеници надмина 1200 (мъжете свещеници са около 8000). Впрочем, Църквата се старае да използва и техническите достижения: така през 2006 група английски викарии създадоха Интернет-сайт, с чиято помощ разчитат до 2020 да организират пълноценна църковна служба, и ако днес виртуалната църква изглежда, за мнозинството вярващи, като нещо екзотично, с течение на времето тя вероятно ще бъде възприета.

Въпреки всичко обаче, Великобритания и днес запазва част от характерните си особености. Неприкосновен остава принципът за суверенитета на Парламента Британската икономика продължава да е тясно свързана със световната. Обемът на търговията с останалия свят се равнява на половината от БНП на страната. По мащабите на влаганите в икономиката и чуждестранни инвестиции, Великобритания отстъпва само на САЩ. Процесите на глобализация са гаранция, че тази взаимна връзка ще продължи да укрепва. През 2004 страната загуби енергийната си независимост, устойчив е спадът в производството на британската хранителна промишленост, т.е. страната все повече зависи от външния свят. Налице е приемственост и по отношение на много параметри, характерни за развитието на Великобритания през втората половина на ХХ век. В основата на механизма за социално обслужване на населението си остава моделът на „държавата на благоденствието”, създаден от лейбъристите след Втората световна война. Както и преди, единствени претенденти за властта в общонационален мащаб са лейбъристите и консерваторите, а сред стълбовете на британската външна политика си остава доктрината за „специалните отношения” със САЩ.

През 70-те години страната се сблъска със сериозни социално-икономически трудности, довели до това, че започнаха да я наричат „болния човек на Европа”. Както е известно, преди това така наричаха Франция (в годините на следвоенния политически хаос), а преди нея – Османската империя, в ерата на нейния упадък. През последните трийсет години обаче, много неща се промениха. Успешно преминавайки през „чистилището” на икономическата модернизация, Великобритания се превърна в една от най-динамичните европейски икономики, която по много показатели не само настигна, но и надмина континенталните си съседи. За мащабите на осъществените промени свидетелства фактът, че докато през 1975-1976 финансови години разходите на държавата са били 49,9% от британския БНП, през 1999-2000 те са намалели до 37,4% (1) . Социално-икономическата модернизация на Великобритания доведе до това, че през 80-те и 90-те години на миналия век тя, в значителна степен, се отказа от социално-пазарния модел на развитие, типичен за повечето западноевропейски страни, придобивайки редица характерни черти на „англо-саксонския модел” на развитие. Както е известно, през по-голямата част от втората половина на ХХ век, моделът на „социалния пазар”, опиращ се на кейнсианството и на идеите за „смесената икономика” и „икономиката на търсенето”, доминираше в Западна Европа. Постепенно „социалният пазар” започна да определя и социално-икономическото развитие нна ЕС. От втората половина на 90-те години обаче, все по-голяма тежест придобиха призивите за модернизирането на този модел, като тонът в това отношение се задаваше именно от Великобритания. Под влияние на редица фактори от социално-икономически, политически и идеологически характер, социалдемократическият „етатизъм”, дълго време доминиращ в Западна Европа, беше изместен от концепциите на неолиберализма и неоконсерватизма. Тоест, станахме свидетели на частичната замяна на социал-реформистката парадигма на западноевропейското развитие с либерално-пазарна.

В основата на тези процеси беше обективната промяна на социално-икономическата структура, породена от прехода на западното общество от индустриалния към постиндустриалния тип на развитие. Класовата структура на индустриалната епоха постепенно остана в миналото, а паралелно с това се промениха и партийно-политическите механизми, както и ролята на държавата в социално-икономическата сфера. Осъществи се взаимно проникване на различни модели на развитие, в резултат от което се появиха такива понятия като „спомагателна държава”, „трети път”, или „икономика на знанията”. Стартира процес на замяна на мажоритарните форми на либерална демокрация (с британска специфика) с плуралистични. Важна роля в промените във Великобритания през 80-те и 90-те години изигра и субективният фактор – политици като Маргарет Тачър и Тони Блеър например, оставиха неизгладим личен отпечатък в развитието на страната.

Сред като на два пъти преживя икономически кризи през 70-те години и още веднъж – в началото на 90-те, през 1993 британската икономика навлезе в период на непрекъснат подем, без прецедент в историята на страната от средата на ХХ век насам. От 1993 до 2002 британският БВП нарастваше средно с 2,8% годишно, докато същият показател за ЕС беше 2,4%, а в държавите от Г-7 – 2%. Макар че ръстът на БНП спадна от 3,1% през 2004 до 1,8%, през 2005 (най-ниския показател за последните 15 години), през 2006 той нарастна до 2,3%. По темпове на нарастване на БНП на глава от населението, Великобритания, на границата между двете хилядолетия, изпревари основните си конкуренти в Европа – Германия и Франция. Тя значително повиши резултатите си по такива показатели като индекса на човешкия капитал и индекса на иновационно-инвестиционната стабилност. Рекордни са и британските показатели за заетостта и ценовата стабилност, които са значително по-високи от средните за ЕС. Така, през 1997-2005, в страната са създадени 1,7 млн. нови работни места. По данни на Международния валутен фонд (МВФ), през 2005, безработицата във Великобритания е била 4,8%, докато средният показател за Евросъюза беше 8,6%. Между 1992 и 2005 инфлацията (т.е. ръстът на цените на дребно) е спаднала от 4,7% до 2,1%.

Британският малък и среден бизнес е най-динамичния в ЕС, от гледна точка на способността му да генерира нови работни места. Въпреки увеличената обща данъчна тежест през последните години, британската данъчна система е сред „най-щадящите” в Европа. В резултат от въздействието на всички тези фактори, рязко нарастна инвестиционната привлекателност на страната за чуждите инвеститори (по този показател, през 2002, тя беше на седмо място в света). През 2000-2002 финансови години британският дял в общия обем на чуждестранните инвестиции в икономиките на страните от ЕС беше 24%.

Великобритания е сред водещите държави, успешно развиващи собствена „икономика на знанията”. В края на ХХ век тя беше на трето място, след САЩ и Германия, по дял на отраслите, изискващи висока степен на знания, в БНП (2) . В класацията на Световния икономически форум, определяща степента на готовност на конкретната страна да участва в развитието на информационните и комуникационни технологии, през 2005, Великобритания зае 10-то място, от всичко 115, изпреварвайки Франция, Германия и Италия . Освен това, като особено перспективен в британската икономика започна да се очертава секторът на т.нар. „креативни отрасли”, включващи компютърното обезпечаване, дизайна, издателския бизнес, радиото и телевизията, рекламата, визуалното и игрово изкуство и т.н. Той вече формира 8% от БНП на страната и демонстрира ръст от 6% годишно – т.е. два пъти повече от показателите за икономиката, като цяло (3) .

Обратната страна на монетата

Казаното дотук, разбира се, не означава, че Великобритания е решила всички икономически и социални проблеми, тормозещи я в миналото. Така, тя заема едва 11 място сред страните-членки на Организацията за икономическо сътрудничество и развитие (ОИСР) по разходи за образование и 14-то – за здравеопазване. Страната изостава също от основните си конкуренти по такива показатели като инвестиционна активност, производителност на труда и квалификация на работната сила. През 1997-2004 обемът на корпоративните инвестиции спадна от 11% до 9,5% от БНП. По отношение на нивото на почасовата производителност на труда, Великобритания отстъпва на САЩ, Франция, Германия и дори Италия. Делът на разходите за научно-изследователска и опитно-конструкторска дейност е сред най-ниските в държавите от Г-7 и е под средния показател за страните-членки на ОИСР.

Страница 3

Неизбежното намаляване значението на промишлеността за националната икономика, в сравнение със сферата на услугите, е типично за всички развити държави, но във Великобритания тази тенденция е особено силна. През 2005 беше затворена последната национална автомобилна компания – „Ровър”, значителни сегменти от която вече бяха станали собственост на германската „БМВ” и американската „Форд”. Още преди това, през 90-те години, бяха продадени „Астон Мартин” и „Джагуар”, „Ролс-Ройс” и „Бентли”. Днес, заетите в автомобилната индустрия британци работят изключително за чужденци, както впрочем и всеки трети британец, който се труди в големите индустриални предприятия в страната.

Ускоряването на икономическото развитие и подобряването на качествата му, не доведоха до забележим напредък в решаването на проблема със социалното неравенство, макар че сегашните мащаби на преразпределяне на националното богатство са най-големите от 60-те години на миналия век насам. Тук е мястото да отбележим, че разпределянето на доходите в Обединеното кралство е най-неравномерното в ЕС, след това в Испания, Гърция и Португалия. Редица авторитетни анализи, включително това на британския Институт за изследване на обществената политика и Фондация Джоузеф Раунтри, сочат, че през 90-те години социалното неравенство в страната се е увеличило, като при това почти не се е променил делът на британците, спадащи към категорията на бедните граждани. По този показател, в началото на ХХІ век, Великобритания е едва на 12 място в ЕС и, в същото време, е в опашката на първата десетка на страните-членки на Съюза по обем на държавните разходи за социални нужди. Все пак, през последните години своето влияние започнаха да оказват значителните държавни инвестиции в социалната сфера, предприети от правителството на Тони Блеър. Ако през 1997 Великобритания заемаше последното място сред членките на ЕС-15 по такъв показател като бедността сред децата, след като през 1997-2005 разходите на държавата за подобряване на положението в тази област нарастнаха с близо 70%, Обединеното кралство се придвижи с четири места напред в класацията.

Освен икономическата и социална трансформации, през последната третина на ХХ век Великобритания преживя и не по-малко сериозна ментална (т.е. мирогледна) трансформация. Кризата на идентичността, поразила страната през втората половина на миналото столетие, се усеща и до днес. Първият наратив на менталната модернизация на Великобритания е свързан с това, как страната се справи, през втората половина на ХХ век, със загубата на своята империя. През 1962, бившият американски държавен секретар (а по онова време, съветник на президента) Дийн Ачесън произнася крилата фраза: „Великобритания загуби империята си, но така и не намери новата си роля в света”. Изчезването на империята не само обуслови външнополитическата дезориентация на Лондон, който трябваше в исторически кратки срокове да формулира нова система от приоритети на световната сцена, но и провокира криза в националното самосъзнание, което внезапно бе лишено от привичната си цялост. В страната, чиито жители се отличаваха с монолитното си усещане за принадлежност към метрополията, се осъществи трансформация на самото понятие за „единна британска общност”, което започна с небивала интензивност да се разпада на отделните си английски, шотландски, валийски и ирландски елементи.

Междувременно се променяха и други аспекти на британския мироглед. Културната парадигма, зададена от викторианска Англия, отстъпи място на неприемането на конформизма, новите представи за обществения морал, изкуството, отношенията между половете и човешката индивидуалност. Но тези перипетии в развитието не можаха да изтрият от историческата памет на жителите на „мъгливия Албион” спомените за Pax Britanica . Това стана съвсем очевидно през 1982, когато избухна британско-аржентинският военен конфликт за Фолклендските острови. По същество, тази война, която може да се разглежда като защита на британска отвъдморска територия от чужда агресия, беше справедлива. Но самото отношение към този конфликт, съпровождащата го реторика и възраждането на „джингоизма” (т.е. агресивния английски национализъм) демонстрира стремежа на британците да покажат на целия свят, че Великобритания не е просто европейска страна, а продължава да бъде велика държава.

В същото време фолклендският „феномен” не получи продължение. Великобритания вече не можеше, а и не искаше да се държи като наследничка на империя. Тоест, въпреки всичко, отношението на британците към останалия свят се промени. И, в противовес на постимперския синдром, с неговите проявяващи се отвреме навреме рецидиви, се формира комплекса на „малката Англия”, в чиято основа е усещането за уязвимостта на страната пред външните опасности и стремежът, с цената на всичко, тя да бъде защитена от тях. Сред признаците за подобна трансформация е нарастващата враждебност към чужденците (и, особено, към цветнокожите) и появата на националистически и дори шовинистични настроения.

Имигрантският проблем

Имиграционният контрол на лицата, пристигащи от държавите-членки на Британската общност, беше въведен през 1962 и усилен през 1971. След приемането на законите за имиграцията от 1981 и 1987, нелегалното оставане в страната бе обявено за криминално престъпление. На свой ред, законът от 1996 усложни правилата за изплащане на социални помощи на определени категории имигранти. На практика, това означаваше отказ от старата британска традиция, свързана с идеята за „бремето на белия човек” (ако използваме израза на Киплинг), т.е. за отговорността му пред колониалните народи. Чак до края на 80-те години етническите малцинства нямаха свои представители в британския Парламент. Едва на изборите през 1987 лейбъристите вкараха четирима цветнокожи депутати. Десет години по-късно, трите водещи политически партии (консерватори, лейбъристи и либерали) издигнаха общо 42 кандидати, принадлежащи към етнически малцинства, а на следващите парламентарни избори броят им достигна 66 (макар че само двама депутати представляваха интересите на мюсюлманската общност). В началото на 90-те във Великобритания се заговори за „смъртта на идеалите на Общността”, както и, че расовата и етническа дискриминация в страната е придобила почти институционален характер.

Лейбъристите, които през 1997 смениха консерваторите начело на властта, демонстрираха доста по-благосклонно отношение към имигрантите от Третия свят (и, най-вече, от бившите британски колонии). Въпреки традиционната представа за Великобритания като страна, където към чужденците се отнасят сдържано и ги гледат отвисоко, истината е, че това е една от най-отворените към света развити държави: почти един милиард души имат правото да я посещават без виза. Въпреки вековното си съперничество с Франция, именно във Великобритания най-изучаваният чужд език е френския. Броят на гражданите на страни извън ЕС, които посещават Великобритания, нарастна през 90-те години на миналия век с 60%. Днес всяка година в страната влизат за да учат около 300 хил. чуждестранни студенти, една трета от които идват от Азия. На свой ред, над 10 млн. британци работят и живеят в чужбина.

В същото време втвърдяването на подхода на лейбъристите по проблема с миграцията през последните години, както и войната в Ирак, отблъсна от лейбъристкото правителство мнозина представители на етническите малцинства и, особено, на мюсюлманите. Именно това, до голяма степен, обяснява все по-лошите резултати на управляващата партия на всички видове избори през последните години. Правителството беше изправено пред трудноразрешимата и сложна задача да спре размиването на британската идентичност, да съхрани положителните страни на мултикултурния модел и да намери баланса между традициите на малцинствата и човешките права. Затова то се придържаше към принципа на търпимостта и многообразието, но не го използваше като индулгенция за поведението на една или друга етническа или религиозна малцинствена общност. Така Дейвид Бланкет, който беше министър на вътрешните работи през 2001-2004, твърдо подкрепи необходимостта интересите на индивида да бъдат защитени от традиционните обичаи на общността, като например телесните наказания, налагани на учениците в мюсюлманските медресета, или насилствените бракове. Последните са особено разпространени сред имигрантите от Индия, Пакистан и Бангладеш и през последните години британските външно и вътрешно министерства съдействаха за връщането във Великобритания на стотици жертви на тази практика и оказаха необходимата подкрепа на онези, които са засегнати от нея на британска територия. Правителството започна да действа доста по-решително и при депортирането на нелегалните имигранти (в момента от страната очакват да бъдат депортирани над 150 хил. души).

Една от стъпките за решаването на проблема с идентичността стана Законът за националността, имиграцията и правото на убежище (от 2002), според който от 2004 беше въведена задължителна церемония при получаване на британско гражданство, включваща клетва за вярност към британската корона и страната. Освен това, претендентите за британско гражданство вече трябва да докажат, че достатъчно добре познават Обединеното кралство. През 2006 пък беше приет Законът за личните документи, чието въвеждане е свързано не само с борбата срещу тероризма, но и трябва да укрепи статута на британското гражданство и свързаните с него привилегии, най-вече, по отношение на достъпа до услугите, предлагани от „държавата на благоденствието”. В началото на 2006 тогавашният финансов министър (а днес премиер) Гордън Браун предложи въвеждането на нов национален празник - „Денят на Британия”, за укрепване на патриотизма и като символ на единството и търпимостта в страната.

Съвременната британска геополитика

В същото време обаче, влиянието на имперското минало остава достатъчно силно, което най-много си личи в действията на днешната британска десница. Непосредствено след края на Втората световна война в центъра на реториката на консерваторите отново бе поставена имперската тематика, както и прословутата идея за „бремето на белия човек”. Но, ако в по-далечното минало в основата на подобни настроения стои усещането за снизходително превъзходство над „аборигенните” народи, с началото на болезното разпадане на империята, то беше заменено от враждебност, откровена неприязън и дори агресия. Основните лозунги на крайната националистическа десница за забрана на имиграцията и защита на етническата чистота на коренните британци, се съчетаваха с прояви на враждебност към ЕС, като в това отношение възгледите на техните привърженици съвпадат с тези на т.нар. „евроскептици”.

Вторият наратив на „менталната модернизация” на Великобритания е свързан с отговора на фундаменталния въпрос, дали тя следва да се разглежда като част от англо-саксонското, или от европейското „семейства”. През 50-т и 60-те години на миналия век в страната доминираше визията, че за да компенсира загубата на империята и на своето влияние, Лондон следва да си извоюва статута на „специален партньор” на Вашингтон. Когато, по време на студената война, САЩ и (Западна) Европа се обединиха за да се противопоставят на общия си противник, Великобритания изграждаше отношенията си с тях не като алтернативни, а като взаимно допълващи се.

Страница 4

Краят на студената война обаче, тласна страните-участнички в европейската интеграция към самоутвърждаването им като самостоятелен играчи на световната сцена. Още от времето на Роналд Рейгън, сложил край на американския либерален проект по същия решителен начин, по който Маргарет Тачър ликвидира политическия консенсус във Великобритания, европейският и американските модели на развитие започнаха да се движат не по паралелни а по все по-отдалечаващи се траектории. След края на „ерата Тачър”, Великобритания отново бе изправена пред въпроса, може ли едновременно да бъде и европейска, и англосаксонска страна? В началото на ХХІ век, особено на фона на войната в Ирак, значителна част от британския интелектуален и делови елит остро съзнава нестабилната позиция на страната, стъпила с единия си крак в Америка, а с другия – в Европа.

Повечето британски политици смятат, че „специалните отношения” със САЩ са вече изчерпан проект. Реалността обаче е, че англичаните, които са 80% от населението на Великобритания, се отнасят предпазливо към Европа, което пък усилва нерешителността на лейбъристите по въпроса за сближаването с континента и подхранва антиевропейските настроения в Консервативната партия. В същото време укрепват позициите на популистките движения, опиращи се на две взаимноизключващи се характеристики на английската самоидентификация: неспособността да се примирят със загубата на някогашната глобална роля на Великобритания и комплекса на уязвимата „малка Англия”.

„Бъдещето на британската политика зависи от избора и в полза на Европа или на САЩ” – това е доста популярна сред британскито политолози теза, броят на чиито привърженици допълнително нарастна след войната от 2003 в Ирак (4) . Според бившия посланик на Великобритания в Москва (а след това председател на обединения комитет на британските разузнавателни служби) Родрик Брейтуейт, войната в Ирак нагледно е демонстрирала, че „специалните отношения” със САЩ са се превърнали в „баласт, ерозиращ интересите на страната в Европа и в ислямския свят” (5) .

Действително, вече половин век след началото на залеза на Британската империя, пред страната стои дилемата за избора на модел за политика в сферата на отбраната, сигурността и международните отношения. „Специалните отношения” със САЩ дълго време компенсираха неизбежното отслабване на международната роля на Великобритания след края на Втората световна война, а твърдите рамки, в които беше затворена системата на световния силов баланс по време на студената война, правеше напълно естествено превръщането на Западна Европа в своеобразен американски „протекторат”. Днес обаче, мнозина аналитици смятат, че „специалните отношения” са доктрина, която не само напълно е изчерпала потенциала си, но и е вредна за интересите на Обединеното кралство.

За Лондон става все по-трудно да играе ролята на „безпристрастен посредник” между Европа и САЩ. По отношение на Ирак, Великобритания избра страната на Америка, въпреки че нейната политика доведе до дълбока криза в евроатлантическата общност, ерозира авторитета на ООН и временно разцепи ЕС и НАТО. Затова изглежда доста вероятно, че негативните последици от иракската криза окончателно ще наклонят везните на настроенията на местния „истъблишмънт” в полза на превръщането на европейския вектор на британската геополитика във водещ.

В същото време във Великобритания се отнасят по-скоро скептично към идеята за „многополюсния свят”, в който на Европа се отрежда ролята на един от световните силови центрове. Въпреки сегашната доминация в САЩ на неоконсервативната идеология, противоречаща на традициите на европейския „социален пазар” (включително на „държавата на благоденствието”), а във въъншната политика – на традицията на многостранния колективен подход, опиращ се на международните институции, и двата региона принадлежат към т.нар. западна цивилизация и споделят обща фундаментална система от ценности. Великобритания е свързана със САЩ с гъста плетеница от исторически и културни връзки. Да не говорим за наличието на съществени противоречия между Лондон, Париж и Берлин, които трудно биха им позволили да действат като едно цяло, поне в близко бъдеще. Освен това, активно отстоявайки в споровете си със САЩ своите икономически интереси, ЕС разполага само с наченки на истински военни структури, без чието пълноценно развитие едва ли може да разчита да се превърне в световен силов център.

Третият наратив на „менталната модернизация” на Великобритания е свързан с отношенията между отделните националности, вътре в страната. Освен „трите кръга” на външната политика, за които навремето говори Уинстън Чърчил ( и които включват, съответно, Обединеното кралство и Британската империя, англосаксонските страни и Европа), Великобритания има и четвърто, вътрешно измерение – сферата на първоначалната експанзия на Англия, привлякла в нейната орбита Ирландия, Уелс и Шотландия. Именно сплавта на тези елементи формира ядрото на „британската общност”. Но, докато районите на т.нар. „келтска периферия” разполагат с широка автономия, Англия винаги е била „сърцето” на Великобритания, а англичаните – нейна „държавообразуваща” нация. При това обаче, английският национализъм не е етнически и разединяващ, а изпълнява една по-скоро гражданска, т.е. интегрираща функция. Всъщност, Британската империя е своеобразно въплъщение на английския мисионерски дух и английската визия за международното устройство. Затова разпадането на империята води до фундаментална промяна в самосъзнанието на британците. Активизират се националните движения, все повече хора започват да се чувстват не британци, а шотландци, валийци или ирландци. Проучванията сочат, че дори в Англия само една трета от населението се смятат, на първо място, за британци. Факторите, които дълго време обединяваха жителите на страната (протестанството, патриархалният характер на британските институции на властта, монархията и империята) престават на функционират толкова ефективно, както в миналото, или дори въобще не действат. През 80-те и 90-те години на миналия век британската монархическа институция бе подложена на сериозни изпитания, превръщайки се все повече от сакрален символ на нацията в традиция, скъпа най-вече за по-старото поколение британци.

Но, дори и в това отношение Великобритания остава вярна на себе си – модернизацията на страната не води да окончателното изчезване на традициите, а до приспособяването им към изискванията на новото време. Като цяло, британската монархия запазва високия си статус, доказателство за което стана пищното отпразнуване, през 2002, на „златния юбилей” от възшествието на кралица Елизабет ІІ на трона. В същото време, други по-малко значими прояви на наследството от феодалния период в историята на страната не съумяха да удържат срещу „ветровете на промяната”. Така, през 1999, мнозинството от наследствените членове на Палатата на лордовете загубиха местата си, а през 2006 в последната феодална държава в Европа и най-малката държава от Британската общност (с население от само 600 души) – остров Сарк, в пролива Ла Манш, местният Съвет на старейшините, попълван по наследство и управлявал тази територия от ХVІІ век насам, беше трансформиран в Парламент, чиито членове се избират.

Известният британски философ Дейвид Маркуанд, определя идеята за „британството”, в традиционния и вид, за анахронизъм (6) . Ако в миналото доминира визията за Великобритания като еднородна държава, напоследък англоцентристката версия на британската история бива подложена на все по-остра критика. Фрагментацията на британското самосъзнание беше ускорена в резултат от реформите на „новите лейбъристи”, целящи разширяване на регионалната автономия. Кризата на идеята за „британството” е, на първо място, криза на идентичността на английската нация, докато самосъзнанието на шотландците, валийците и ирландците несъмнено се възражда и преживява възход. Понятието „ Englishness ” (т.е „английскост”), навлязло в английския език в началото на ХІХ век, променя съдържанието си. С разпадането на Британската империя, в миналото остана и представата за център и периферия на територията на някогашната метрополия. Променя се не само физиономията на населението на Англия, но и образа на „другия” (т.е. на чужденеца), необходим за формирането на всяка групова идентичност. Макар че и тук е налице раздробяване: в днешния „пост-двуполюсен свят” за едни това е Европа, за други – Америка, а за трети – цветнокожите имигранти.

Редица британски интелектуалци смятат, че центробежните процеси ще доведат до дезинтеграция на страната. Шотландският анализатор Том Неирн, автор на книгата „Разпадането на Британия” (1977) твърди: „Лейбъристите дълбоко се заблуждават, разчитайки, че тяхната прословута „деволюция” ще спре възхода на национализма. Само ако се отделят една от друга, Англия и Шотландия ще се сдобият с жизнеспособна пост-имперска идентификация”. Други пък, макар да признават постепенната федерализация на държавата, не мислят, че това е опасно за териториалната и цялост. „Митът за „единната и неделима” британска нация показва, как Великобритания се възприемаше в миналото – твърди специалистът по проблемите на Шотландия Джеймс Митчъл – Новият мит за спецификата на Шотландия обаче, изглежда не по-малко нереалистичен”. Показателно е, че от 2001 насам, в годишника на Държавното бюро за национална статистика, думата „Великобритания” беше заменена с „Обединеното кралство”.

За да съхрани единството на Великобритания, лейбъристкото правителство на (доскорошния премиер) Тони Блеър избра пътя на модернизацията на конституционното и устройство и развитие на нейното културно многообразие. Всъщност, това е типичната „модернизация по британски”, която изглежда на чужденеца непоследователна, проточила се във времето и лишена от ясна логика (редица знакови атрибути на стария модел дори не бяха докоснати). Истината е, че само малцина британци подкрепят замяната на монархията, която постепенно престана да се възприема като символ на нацията, с република. Не са съвсем ясни и последиците от т.нар. „деволюция”. Процесът на все по-голяма автономизация на различните региони на Великобритания едва ли е обратим, но най-вероятно, единството на страната ще бъде съхранено именно благодарение развитието на федерализма.

В светлината на събитията от 11 септември 2001, войните в Афганистан и Ирак и терористичните нападения в Лондон от 7 юли 2005, чиито организатори не бяха чужденци, а натурализирани и израстнали във Великобритания мюсюлмани, изключително остро бяха поставени въпросите за това, какво всъщност представлява днешната британска нация, какво е отношението между интеграцията и асимилацията и доколко е жизнеспособна концепцията за „мултикултурализма”? Доскоро близо 90% от жителите на Великобритания смятаха, че за да бъдеш британец не е задължително да си с бял цвят на кожата, а 80% - че правата на етническите малцинства следва да се уважават. Днес нещата вече не изглеждат чак толкова еднозначни. Невидимите прегради, разделящи отделните общности, живеещи в границите на Великобритания, стават все по-здрави (през 2004-2005 броят на престъпленията на расова основа нарастна с 12%).

Заключение

През последните трийсетина години, Великобритания беше преобразена, като броят на успехите по пътя на нейната модернизация беше далеч повече от този на провалите. В днешния и живот традиционните и съвременните черти тясно се преплитат. През 2006 британското правителство избра 12 символа на страната и нацията, като един от тях е изработеният от желязо и мед „Ангел на Севера”. 20-метровият ангел с разперени крила е монтиран край Нюкасъл и напомня за индустриалното минало на града, но едновременно с това символизира и трансформирането му в модерен технологичен център. По правило, във Великобритания, иновациите лесно се съчетават с традициите, придавайки им нова сила и динамика. За органичната сплав между тях говори и Тревър Филипс, председател на британската Комисия за равенство между расите, използвайки като пример Националната служба за здравеопазване: „Тази, най-британска измежду всички институции, замислена от валиец (министърът-лейбърист Енюрин Бивън – б.а.) , създадена с труда на ирландски работници, укрепнала, благодарение усилията на медицинските сестри от Карибските острови, сега разчита на труда на индийските и други чуждестранни доктори, на филипинските медицински сестри и на санитарките от Сомалия. Ето това е съвременна Великобритания” (7) .

Разделяйки се с едни символи и възприемайки други, страната, въпреки всичко, не престава да се прекланя пред традицията. За британците, „златният век” на Великобритания е в миналото, а не в бъдещето. Така, отговаряйки на въпроса, „С кого бихте искали да се срещнете и да говорите, ако имахте машина на времето?”, мнозинството участници в анкетата, проведена през миналата 2006, посочват Уинстън Чърчил, а за най-интересна епоха смятат 60-те години на миналия век или управленито на кралица Виктория. Показателно е и, кои образи от миналото са предпочитани от днешните британци. В националната класация за символите на британския инженерен гений, съставена през март 2006, първото място не се заема от прочутата червена телефонна кабина и дори не от не по-малко популярните двуетажни градски автобуси, а от самолета „Конкорд” – техническото чудо от 70-те години, символизиращо модерността, силата и красотата. В същото време, основни символи на английската култура си остават паметниците от отдавна отминали исторически епохи – Стоунхендж и Магна Харта, Библията на крал Джеймс І и кукленото шоу на Пънч и Джуди.

Бележки:

1. UK 2005. Office for National Statistics , London , 2004. р. 366.

2. В.Л.Макаров. Экономика знаний: уро ки для России. // Вестник Российской академии наук. Май 2003. с.453.

3. Michael Prowse. Creation myths? In: The Quarter, Spring 2006.

Supplement to Prospect magazine. р .7.

4. Andrew Gamble. Between Europe and America . The Future of British

Politics. Basingstoke and New York : Palgrave Macmillan, 2003. р .231.

5. Rodric Braithwaite. End of the affair. // Prospect, May 2003. рр .70–73.

6. David Marquand. After Whig imperialism: can there be a new British identity? // New Community, Vol. 21 (2), 1995. р .183–193.

7. Цит . по : Anthony Sampson. Who Runs This Place? The Anatomy of Britain in the 21st Century. John Murray, L., 2004. р . 68.

* Ръководител на Центъра за британски изследвания в Института за Европа, към Руската академия на науките