Китайската стратегия в Централна Азия

Други статии и материали
Typography

През десетилетието между колапса на Съветския съюз (1991) и терористичните атаки от септември 2001, Китай се опитваше да разреши проблемите, свързани със сигурността на своя Синцзян-Уйгурски автономен регион (разположен в западната част на страната) съвместно с пост-комунистическите републики от Централна Азия.

Ангажираността на Русия със собствените и вътрешни проблеми, както и американският натиск върху централноазиатските държави, целящ да ускори тяхната демократизация, накара последните да се обърнат към Китай и позволи на Пекин да формира няколко регионални организации, чиито цели съвпадаха с китайските стратегически интереси, а също да укрепи икономическите връзки със своите западни съседи. Като в основата ва повишената китайска активност първоначално бе най-вече стремежът да бъде овладяно сепаратисткото движение в Синцзян. След 11 септември обаче, Централна Азия отново се оказа в центъра на полезрението на американците, чиято активизация в региона (включително и военна) постави под въпрос вече извоюваните от Китай позиции.

Стремежът на Пекин да се приспособи към новата ситуация първоначално нямаше кой знае какъв ефект. Така, Китай се опита да свърже синцзянските сепаратисти с обявената от САЩ “война с тероризма”, но дори и след като една от уйгурските военизирани групировки бе включена в официалния американски списък на терористичните организации, Вашингтон продължава да е хладно настроен към китайските усилия в тази посока.

Всичко това кара в последно време Китай да предприеме нова офанзива за възстановяване на привилегированите отношения в сферата на икономиката и сигурността, които бе успял да установи през 90-те с Русия, Таджикистан, Казахстан, Киргизстан и Узбекистан, като целта отново е потискането на уйгурския сепаратизъм и утвърждаване на китайския суверенитет над Синцзян, а също да се предотврати стратегическото “обкръжаване” на района от американците.

В същото време последното влошаване на ситуацията в Чечения лишава Москва от възможността да балансира по някакъв начин настъплението на Пекин в Централна Азия, пък и руснаците само биха приветствали изтласкването на американците от китайците. Ако този път стратегията на Китай се окаже успешна, това би повлияло не само върху ситуацията в Синцзян, но и върху геополитическата обстановка в Централна Азия, като цяло.

Битката за Синцзян

Китай завоюва по-голямата част от земите на уйгурите (тюркски етнос, приел исляма в началото на ХІV век) в периода между 1700 и 1850. Все пак китайският контрол над провинцията остава хлабав, чак до края на Гражданската война (т.е. до средата на ХХ век), по време на която (макар и за съвсем кратък период) там дори възниква т.нар. “независима Република Източен Туркестан”. През 1949 обаче, армията на комунистически Китай възстановява контрола над региона, а правителството започва да заселва там етнически китайци за да “разреди” местното уйгурско население и гарантира лоялността му. Днес етническите китайци (които през 1949 са само 7%) са вече над 40% от населението на Синцзян. Дълги години, противопоставящите се на китайската доминация уйгурски племена са твърде разпокъсани и лишени от харизматичен лидер за да окажат някаква по-сериозна съпротива, а и китайските преселници се концентрират в североизточната част на провинцията, т.е. достатъчно далеч от районите с компактно присъствие на уйгурско население. Всичко това гарантира стабилността в Синцзян, чак до началото на 90-те години на миналия век.

В края на 1990 обаче, 22 души са убити при опит за възстание в Барен (малко градче край Кашгар) водено от Абдул Касим – лидер на т.нар. Движение за свободен Туркестан. Пекин, чията реакция е светкавична и твърда, декларира, че бунтовниците са били снабдени с оръжие от афганските муджехидини.

След краха на Съветския съюз през 1991, централноазиатските републики се обявиха за независими, което пък възроди надеждите на уйгурските сепаратисти в съседен Синцзян. Възползвайки се от слабостта на новите режими в Централна Азия и зле охраняваните граници на Синцзян с Казахстан, Таджикистан, Киргизстан и Афганистан въоръжените уйгурски групировки съумяха да си изградят тренировъчни лагери на тяхна територия.

Китай се ориентира към регионална доминация

В средата на 90-те Русия бе затънала в Първата чеченска война, на територията на Таджикистан се водеше гражданска война, а узбекският президент Ислам Каримов се опитваше да се споразумее с местните фундаменталисти, стремящи се да превърнат Узбекистан в ислямска република. Китай бе силно обезспокоен, че нестабилността в Централна Азия може да се прехвърли и в Синцзян и предприе поредица от силови действия за възстановяване на реда в провинцията, в резултат от които бяха арестувани над 1700 души, обявени за “терористи”. През април 1996 Пекин поде инициативата за създаването на т.нар. “Шанхайска петорка” – обединяваща Китай, Русия, Таджикистан, Казахстан и Киргизстан, която да послужи като преграда срещу проникването на ислямския фундаментализъм в региона. Петте държави започнаха активно да си сътрудничат за преодоляването на “трите злини” – тероризма, сепаратизма и екстремизма.

Междувременно, както можеше да се очаква, репресивните мерки, предприети от Пекин в Синцзян предизвикаха ответната реакция на уйгурските сепаратисти: през май 1996 те убиха един от висопоставените членове на Синцзянския народен политически съвет, след което последва серия от бомбени атентати срещу железопътни линии в провинцията. По време на похода на талибаните към властта в Афганистан, приключил триумфално през септември 1996, някои уйгурски групи се стражаваха на тяхна страна. Малко по-късно Китай обвини режима в Кабул, както и “Ал-Кайда”, че финансират, въоръжават и подготвят уйгурските сепаратисти в специални лагери на афганска територия. Последваха нови атаки на сепаратистите в самия Синцзян. В края на 1998, когато изглеждаше, че спиралата на насилието в провинцията ще излезе изпод контрола на властите, Пекин спешно предприе нови стъпки за укрепването на влиянието си в Централна Азия.

През този период китайското настъпление в региона бе посрещнато със слаба съпротива от САЩ и мълчалива подкрепа от Русия. През лятото на 2000 тогавашният американски държавен секретар Медлин Олбрайт посети Централна Азия и предложи на местните правителства 16 милиона долара за “укрепването на демокрацията и плурализма”. Таджикистан, Казахстан, Киргизстан и Узбекистан обаче прецениха предложението и като явен знак за липса на сериозен интерес от страна на САЩ, тъй като собствените им приоритети бяха съвсем други и свързани най-вече с проблемите на сигурността. В този смисъл, интересите на централноазиатските режими съвпадаха повече с тези на Китай, което Пекин използва максимално за да увеличи влиянието си в региона.

През десетилетието между колапса на Съветския съюз (1991) и терористичните атаки от септември 2001, Китай се опитваше да разреши проблемите, свързани със сигурността на своя Синцзян-Уйгурски автономен регион (разположен в западната част на страната) съвместно с пост-комунистическите републики от Централна Азия.

Ангажираността на Русия със собствените и вътрешни проблеми, както и американският натиск върху централноазиатските държави, целящ да ускори тяхната демократизация, накара последните да се обърнат към Китай и позволи на Пекин да формира няколко регионални организации, чиито цели съвпадаха с китайските стратегически интереси, а също да укрепи икономическите връзки със своите западни съседи. Като в основата ва повишената китайска активност първоначално бе най-вече стремежът да бъде овладяно сепаратисткото движение в Синцзян. След 11 септември обаче, Централна Азия отново се оказа в центъра на полезрението на американците, чиято активизация в региона (включително и военна) постави под въпрос вече извоюваните от Китай позиции.

Стремежът на Пекин да се приспособи към новата ситуация първоначално нямаше кой знае какъв ефект. Така, Китай се опита да свърже синцзянските сепаратисти с обявената от САЩ “война с тероризма”, но дори и след като една от уйгурските военизирани групировки бе включена в официалния американски списък на терористичните организации, Вашингтон продължава да е хладно настроен към китайските усилия в тази посока.

Всичко това кара в последно време Китай да предприеме нова офанзива за възстановяване на привилегированите отношения в сферата на икономиката и сигурността, които бе успял да установи през 90-те с Русия, Таджикистан, Казахстан, Киргизстан и Узбекистан, като целта отново е потискането на уйгурския сепаратизъм и утвърждаване на китайския суверенитет над Синцзян, а също да се предотврати стратегическото “обкръжаване” на района от американците.

В същото време последното влошаване на ситуацията в Чечения лишава Москва от възможността да балансира по някакъв начин настъплението на Пекин в Централна Азия, пък и руснаците само биха приветствали изтласкването на американците от китайците. Ако този път стратегията на Китай се окаже успешна, това би повлияло не само върху ситуацията в Синцзян, но и върху геополитическата обстановка в Централна Азия, като цяло.

Битката за Синцзян

Китай завоюва по-голямата част от земите на уйгурите (тюркски етнос, приел исляма в началото на ХІV век) в периода между 1700 и 1850. Все пак китайският контрол над провинцията остава хлабав, чак до края на Гражданската война (т.е. до средата на ХХ век), по време на която (макар и за съвсем кратък период) там дори възниква т.нар. “независима Република Източен Туркестан”. През 1949 обаче, армията на комунистически Китай възстановява контрола над региона, а правителството започва да заселва там етнически китайци за да “разреди” местното уйгурско население и гарантира лоялността му. Днес етническите китайци (които през 1949 са само 7%) са вече над 40% от населението на Синцзян. Дълги години, противопоставящите се на китайската доминация уйгурски племена са твърде разпокъсани и лишени от харизматичен лидер за да окажат някаква по-сериозна съпротива, а и китайските преселници се концентрират в североизточната част на провинцията, т.е. достатъчно далеч от районите с компактно присъствие на уйгурско население. Всичко това гарантира стабилността в Синцзян, чак до началото на 90-те години на миналия век.

В края на 1990 обаче, 22 души са убити при опит за възстание в Барен (малко градче край Кашгар) водено от Абдул Касим – лидер на т.нар. Движение за свободен Туркестан. Пекин, чията реакция е светкавична и твърда, декларира, че бунтовниците са били снабдени с оръжие от афганските муджехидини.

След краха на Съветския съюз през 1991, централноазиатските републики се обявиха за независими, което пък възроди надеждите на уйгурските сепаратисти в съседен Синцзян. Възползвайки се от слабостта на новите режими в Централна Азия и зле охраняваните граници на Синцзян с Казахстан, Таджикистан, Киргизстан и Афганистан въоръжените уйгурски групировки съумяха да си изградят тренировъчни лагери на тяхна територия.

Китай се ориентира към регионална доминация

В средата на 90-те Русия бе затънала в Първата чеченска война, на територията на Таджикистан се водеше гражданска война, а узбекският президент Ислам Каримов се опитваше да се споразумее с местните фундаменталисти, стремящи се да превърнат Узбекистан в ислямска република. Китай бе силно обезспокоен, че нестабилността в Централна Азия може да се прехвърли и в Синцзян и предприе поредица от силови действия за възстановяване на реда в провинцията, в резултат от които бяха арестувани над 1700 души, обявени за “терористи”. През април 1996 Пекин поде инициативата за създаването на т.нар. “Шанхайска петорка” – обединяваща Китай, Русия, Таджикистан, Казахстан и Киргизстан, която да послужи като преграда срещу проникването на ислямския фундаментализъм в региона. Петте държави започнаха активно да си сътрудничат за преодоляването на “трите злини” – тероризма, сепаратизма и екстремизма.

Междувременно, както можеше да се очаква, репресивните мерки, предприети от Пекин в Синцзян предизвикаха ответната реакция на уйгурските сепаратисти: през май 1996 те убиха един от висопоставените членове на Синцзянския народен политически съвет, след което последва серия от бомбени атентати срещу железопътни линии в провинцията. По време на похода на талибаните към властта в Афганистан, приключил триумфално през септември 1996, някои уйгурски групи се стражаваха на тяхна страна. Малко по-късно Китай обвини режима в Кабул, както и “Ал-Кайда”, че финансират, въоръжават и подготвят уйгурските сепаратисти в специални лагери на афганска територия. Последваха нови атаки на сепаратистите в самия Синцзян. В края на 1998, когато изглеждаше, че спиралата на насилието в провинцията ще излезе изпод контрола на властите, Пекин спешно предприе нови стъпки за укрепването на влиянието си в Централна Азия.

През този период китайското настъпление в региона бе посрещнато със слаба съпротива от САЩ и мълчалива подкрепа от Русия. През лятото на 2000 тогавашният американски държавен секретар Медлин Олбрайт посети Централна Азия и предложи на местните правителства 16 милиона долара за “укрепването на демокрацията и плурализма”. Таджикистан, Казахстан, Киргизстан и Узбекистан обаче прецениха предложението и като явен знак за липса на сериозен интерес от страна на САЩ, тъй като собствените им приоритети бяха съвсем други и свързани най-вече с проблемите на сигурността. В този смисъл, интересите на централноазиатските режими съвпадаха повече с тези на Китай, което Пекин използва максимално за да увеличи влиянието си в региона.

Страница 2

През юни 2002 Узбекистан също се присъедини към “Шанхайската петорка”, която по този повод бе трансформирана в постоянно действаща “Шанхайска организация за сътрудничество” (ШОС). Сред задачите и бе ликвидирането на възможността казахските и уйгурски сепаратисти да използват територията на страните от региона за изграждане на свои бази или пък за други дейности. За целта в столицата на Киргизстан Бишкек бе изграден съвместен антитерористичен център. През този период китайско-американските отношения започнаха да стават все по-напрегнати, като двете страни постепенно се превърнаха в “стратегически конкуренти”.

В началото напрежението бе провокирано от плановете на администрацията на президента Буш за изграждане на национална противоракетна отбранителна система, увеличените оръжейни доставки за Тайван и инцидента със шпионския самолет ЕР-3 край остров Хайнан, а също от износа на китайски ракети за Пакистан и зачестилите обвинения, че Пекин системно нарушава религиозните свободи и човешките права. Вашингтон и част от западните му съюзници смятаха китайските претенции, че уйгурските сепаратисти са свързани с международния тероризъм, за пропаганда и оправдание за репресиите срещу местните политически дисиденти.

Американското настъпление в Централна Азия

След атаките от 11 септеври 2001 приоритетите на Вашингтон в Централна Азия претърпяха сериозна промяна, като водещо място сред тях зае борбата с ислямските терористични мрежи, свързани с “Ал-Кайда”. Американците сключиха двустранни споразумения с централноазиатските държави-членки на ШОС, което драстично намали значението на връзките им с Китай. Създаденият малко преди това антитерористичен център в Бишкек не привлече вниманието на американците, а новите двустранни споразумения не поощряваха сътрудничеството между членките на ШОС. Пекин, естествено, бе крайно обезспокоен от възможността основният му “геополитически конкурент” да следва някаква дългосрочна стратегия, предвиждаща ограничаването на китайската активност в региона. В тази ситуация, Китай отново реши да лансира тезата за тесните връзки между уйгурските сепаратисти и мрежата на “световния тероризъм”, опитвайки се да ангажира администрацията на Буш със собствената си битка за влияние в Централна Азия. Така, през октомври 2001 говорителят на китайското Външно министерство заяви: ”Надяваме се, че борбата ни срещу сепаратистите от Източен Туркестан (Синцзян) ще се разглежда като част от международните усилия за ограничаване на тероризма”. Вашингтон обаче публично отхвърли наличието на връзки между уйгурските сепаратисти и “Ал-Кайда”, стремейки се по този начин да изолира Китай от останалите членки на ШОС. Пак през октомври 2001 президентът Буш отбеляза, че Пекин не бива да използва “войната с тероризма” като “извинение за репресиите срещу своите етнически малцинства”.

Все пак, независимо от новите американски ангажименти в Централна Азия, по-късно Пекин и Вашингтон подобриха отношенията си (макар и най-вече в икономически план), а администрацията на Буш демонстрира известна склонност да се съобразява с китайските интереси в региона срещу сътрудничеството на Китай в сферите на разузнаването и борбата с тероризма. Според американските експерти, Пекин е изразил готовността си да помогне на американците, разчитайки че те, на свой ред, ще признаят законността на китайските претенции за суверенитет над Тайван, Тибет и Синцзян. Пример за така очерталото се затопляне на отношенията бе и решението на Държавния департамент да включи Ислямското движение на Източен Туркестан в американския списък на терористичните организации.

Вашингтон се изтегля, Пекин настъпва?

Промените в американо-китайските отношения принудиха Вашингтон да потърси по-ясно разграничаване между екстремистки настроените въоръжени групировки и отхвърлящите насилието движения за автономия. Американците бяха наясно, че е и в техен интерес да бъде ерозирано влиянието на свързаните с различни терористични организации уйгурски групи, но в същото време смятаха за необходимо до продължат да подкрепят дискретно останалите. Всъщност, натискът върху Китай по въпросите за спазването на човешките права и, особено, на правата на малцинствата, е част от американската стратегия, целяща отслабването на контрола на централната власт над периферните региона на страната, което би било от голямо значение при избухването на конфликт между САЩ и Китай в дългосрочна перспектива.

На свой ред, Пекин прие със задоволства съдействието на Вашингтон за разпускането на редица екстремистки настроени групировки като Обединения революционен фронт на Източен Туркестан (водещ въоръжена борба от 1997),”Вълците от Лоп Нор”, поели отговорността за серия убийства и бомбени атентати срещу влакови композиции в Източен Китай и разполагащи с тренировъчни лагери в Казахстан, или Уйгурската освободителна организация, притежаваща бази в цяла Централна Азия. В същото време обаче, китайците не могат да преглътнат факта, че други групи – като Националният конгрес на Източен Туркестан или Регионалната уйгурска организация получават финансова помощ от САЩ, а т.нар. Уйгурско-американска асоциация се ползва с официалната подкрепа на финансираната от правителството на САЩ организация “Национален принос за демокрацията”.

Заключение

От 2003 насам Китай отново активизира усилията си за възраждане на Шанхайската организация за сътрудничество и разширява икономическите си връзки в централоазиатските държави, докато в същото време САЩ намалиха присъствието и изтеглиха част от ресурсите си от региона, прехвърляйки ги в Ирак. През октомври 2003 Китай и Пакистан извършиха съвместни военно-морски маневри край Шанхай, което е първото учение на китайски и чужди бойни кораби. Пекин и Казахстан подготвят мащабни споразумения за доставка на природен газ за Китай, използвайки тръбопровод, минаващ през Синцзян. Китайците увеличиха финансирането на антитерористичния център на ШОС в Бишкек, опитвайки се да намалят значението на сключените след 11 септември 2001 двустранни споразумения САЩ за външната политика на държавите-членки. През лятото на 2004 Китай отново организира съвместни военни маневри с Пакистан, като в центъра на вниманието бяха антитерористичните операции, а самите маневри се проведоха в южната част на Синцзян, край Кашгар – т.е. там, където е концентрирано уйгурското население в провинцията.

Докато Китай опитва да разшири влиянието си в Централна Азия, укрепвайки връзките си с държавите от региона, Вашингтон концентрира вниманието в отношенията си с Пекин най-вече върху ситуацията в Тайванския пролив и Корейския полуостров. На свой ред Русия отново е прекалено ангажирана в Кавказ, което (наред с липсата на достатъчно ресурси и мащабните вътрешни реформи, стартирани наскоро от президента Путин) вероятно ще и попречи да се ангажира активно в Централна Азия през следващите няколко години. Все пак руснаците ще продължат да присъстват масирано в региона, доказателство за което е и новооткритата (октомври 2004) руска военна база край Душанбе. Москва обаче приема сегашната сруктура на ШОС и едва ли ще пречи на китайците да укрепват влиянието си в региона. Тази благоприятна външнополитическа обстановка дава на Китай уникален шанс, от който страната няма да пропусна да се възползва за да предотврати задълго евентуалните американски опити за “стратегическо обкръжаване” на западните и граници. Наистина, възможно е САЩ да възобновят геополитическото си настъпление в Централна Азия при положение, че след президентските избори обстановката в Афганистан, поне частично, се стабилизира. Което обаче едва ли ще стане. Всъщност, от това, дали американците ще прехвърлят през следващите месеци някакви по-значителни финансови, дипломатически и военни ресурси.

{rt}