15
Вт, Окт
4 New Articles

Военни аспекти на глобализацията

Други статии и материали
Typography

От 90-те години на миналия век насам, думата “глобализация” е неотделима част от понятийния апарат на учени, политици и медии. При това в центъра на дискусиите се оказват най-вече икономическите, политически и хуманитарни аспекти на този феномен.

Глобализацията, влияеща върху всички аспекти от живота на съвременното общество, а също върху всички държавни институции, има и военен аспект. Става дума, в частност, за такива въпроси като вероятността и облика на бъдещите войни, а също еволюцията в структурата и функциите на въоръженити сили в условията на новия световен ред.

Но преди да премина към непосредствения анализ на тези проблеми, ще направя малко отстъпление. Което е свързано с факта, че в рамките на съвременната глобализация се развиват два различни, макар и взаимносвързани процеса.

На първо място е изграждането на единна, в мащабите на цялата планета, инфраструктура на човешката дейност, станало постижимо вследствие развитието на взаимоотношенията между нациите и държавите и появата на нови технически възможности (най-вече предаването на информация в режим на реално време, посредством телекомуникационните и компютърни технологии и ускоряването на транспортния трафик). Постепенно, рушейки привичните представи за националния суверенитет, се формират планетарни системи за трафик на хора и стоки, прехвърляне на финансови средства и информация, или за културен обмен.

На второ място е превръщането на САЩ в единствена свръхдържава, притежаваща непозната по мащабите си в цялата човешка история икономическа, научно-техническа, политическа и венна мощ, и вследствие на това – огромни възможности да влияе върху развитието на останалото човечество.

След разпадането на СССР и в условията на еднополюсния свят, САЩ се превърнаха, де факто, в държава от имперски тип, доминираща в системата на международните отношения (включително във военно-политическата сфера) и, до голяма степен, самостоятелно определяща дневния ред в световната политика, изхождайки от собствените си национални интереси. Което позволява да говорим за установяването на нов световен ред. В този смисъл прословутата фраза на бившия американски президент Клинтън, че “глобализацията – това е Америка”, излиза далеч извън рамките на баналната политическа реторика.

Глобализацията (в двете и разновидности) влияе върху военно-политическата ситуация в света и развитието на военното изкуство, което не губи значението си в новата епоха, оставайки си и през ХХІ век една от основните сфери на дейност на огромното мнозинство държави. Всяка година за военни нужди се изразходват стотици милиарди долари (включително за сметка на жизнено важните за човечеството икономически и социални проблеми) просто защото военната сила продължава да е изключително важен фактор в системата на международните отношения. Достатъчно е да си припомним военната кампания през 1999 срещу остатъчна Югославия, както и тези срещу Афганистан и Ирак през 2001 и 2003.

Войните в глобалната епоха

Новият световен ред (както показват и събитията от последните години) не изключва възможността за използване на военна сила в отношенията между държавите. В крайна сметка днес политиката и моралът са също толкова отдалечени помежду си, както и по времето на Кант, а политиците от ХХІ век продължават да разсъждават пред своя електорат за необходимостта да следват висшите нравствени норми, но в практическата си дейност се ръководят единствено от политическата целесъобразност и икономическата изгоди. И макар че военните действия външно са придобили (благодарение нормите на международното право) малко “по-цивилизован” вид, това въобще не променя дълбоко антихуманната им същност.

В същото време обаче, днес характеристиките на войната, като социално явление, търпят много сериозни промени. На преден план излизат секретните операции и информационните войни, да не говорим, че самите войни постепенно преминават от сферата на международните към тази на вътрешнодържавните отношения. Класическите войни са вече твърде нерационално средство за постигане на определени икономически или политически цели, най-вече поради все по-разрушителния характер на съвременните оръжия за масово поразяване.

В условията на смазващо военно превъзходство на единствената свръхдържава и огромното и влияние на световната политическа сцена, можем да констатираме и, че използването на военна сила в отношенията между държавите от Европа и по-голямата част от Азия вече е невъзможно – поне, не и без да се отчита позицията на САЩ, като ключов регулатор на външнополитическите процеси в света.

Това, разбира се, не означава че войните (класически или от нов тип) въобще са невъзможни. Напротив - в началото на ХХІ век може да се говори за вероятност от избухването на поне три различни типа войни.

На първо място, това са войните водени от самите Съединени щати (или техните европейски или азиатски съюзници) против държави, непринадлежащи към т.нар. “златен милиард”, и целящи: гарантиране на американските икономически интереси; отстраняване на режимите, чиято политика противоречи на фундаменталните постановки на либерализма и/или съдейства за разпространяването на оръжия за масово унищожение.

На второ място, както и преди, са възможни войните в “периферията на цивилизацията” – т.е. в изостаналите региони, където икономическите интереси на свръхдържавата не са пряко засегнати (като например Тропическа Африка, съдбата на чието население, вълнува като че ли само Червения кръст и правозащитните организации). Те могат да бъдат провокирани от регионалните противоречия между местните слаборазвити държави или пък от вътрешни политически и етнически кофликти (граждански войни).

На трето място, налице е вероятност за ограничени по своите мащаби и продължителност войни между държави, притежаващи ядрен потенциал (Китай, Пакистан, Индия, Израел), чиято цел може да бъде запазването или възстановяването на собствената им териториална цялост.

От 90-те години на миналия век насам, думата “глобализация” е неотделима част от понятийния апарат на учени, политици и медии. При това в центъра на дискусиите се оказват най-вече икономическите, политически и хуманитарни аспекти на този феномен.

Глобализацията, влияеща върху всички аспекти от живота на съвременното общество, а също върху всички държавни институции, има и военен аспект. Става дума, в частност, за такива въпроси като вероятността и облика на бъдещите войни, а също еволюцията в структурата и функциите на въоръженити сили в условията на новия световен ред.

Но преди да премина към непосредствения анализ на тези проблеми, ще направя малко отстъпление. Което е свързано с факта, че в рамките на съвременната глобализация се развиват два различни, макар и взаимносвързани процеса.

На първо място е изграждането на единна, в мащабите на цялата планета, инфраструктура на човешката дейност, станало постижимо вследствие развитието на взаимоотношенията между нациите и държавите и появата на нови технически възможности (най-вече предаването на информация в режим на реално време, посредством телекомуникационните и компютърни технологии и ускоряването на транспортния трафик). Постепенно, рушейки привичните представи за националния суверенитет, се формират планетарни системи за трафик на хора и стоки, прехвърляне на финансови средства и информация, или за културен обмен.

На второ място е превръщането на САЩ в единствена свръхдържава, притежаваща непозната по мащабите си в цялата човешка история икономическа, научно-техническа, политическа и венна мощ, и вследствие на това – огромни възможности да влияе върху развитието на останалото човечество.

След разпадането на СССР и в условията на еднополюсния свят, САЩ се превърнаха, де факто, в държава от имперски тип, доминираща в системата на международните отношения (включително във военно-политическата сфера) и, до голяма степен, самостоятелно определяща дневния ред в световната политика, изхождайки от собствените си национални интереси. Което позволява да говорим за установяването на нов световен ред. В този смисъл прословутата фраза на бившия американски президент Клинтън, че “глобализацията – това е Америка”, излиза далеч извън рамките на баналната политическа реторика.

Глобализацията (в двете и разновидности) влияе върху военно-политическата ситуация в света и развитието на военното изкуство, което не губи значението си в новата епоха, оставайки си и през ХХІ век една от основните сфери на дейност на огромното мнозинство държави. Всяка година за военни нужди се изразходват стотици милиарди долари (включително за сметка на жизнено важните за човечеството икономически и социални проблеми) просто защото военната сила продължава да е изключително важен фактор в системата на международните отношения. Достатъчно е да си припомним военната кампания през 1999 срещу остатъчна Югославия, както и тези срещу Афганистан и Ирак през 2001 и 2003.

Войните в глобалната епоха

Новият световен ред (както показват и събитията от последните години) не изключва възможността за използване на военна сила в отношенията между държавите. В крайна сметка днес политиката и моралът са също толкова отдалечени помежду си, както и по времето на Кант, а политиците от ХХІ век продължават да разсъждават пред своя електорат за необходимостта да следват висшите нравствени норми, но в практическата си дейност се ръководят единствено от политическата целесъобразност и икономическата изгоди. И макар че военните действия външно са придобили (благодарение нормите на международното право) малко “по-цивилизован” вид, това въобще не променя дълбоко антихуманната им същност.

В същото време обаче, днес характеристиките на войната, като социално явление, търпят много сериозни промени. На преден план излизат секретните операции и информационните войни, да не говорим, че самите войни постепенно преминават от сферата на международните към тази на вътрешнодържавните отношения. Класическите войни са вече твърде нерационално средство за постигане на определени икономически или политически цели, най-вече поради все по-разрушителния характер на съвременните оръжия за масово поразяване.

В условията на смазващо военно превъзходство на единствената свръхдържава и огромното и влияние на световната политическа сцена, можем да констатираме и, че използването на военна сила в отношенията между държавите от Европа и по-голямата част от Азия вече е невъзможно – поне, не и без да се отчита позицията на САЩ, като ключов регулатор на външнополитическите процеси в света.

Това, разбира се, не означава че войните (класически или от нов тип) въобще са невъзможни. Напротив - в началото на ХХІ век може да се говори за вероятност от избухването на поне три различни типа войни.

На първо място, това са войните водени от самите Съединени щати (или техните европейски или азиатски съюзници) против държави, непринадлежащи към т.нар. “златен милиард”, и целящи: гарантиране на американските икономически интереси; отстраняване на режимите, чиято политика противоречи на фундаменталните постановки на либерализма и/или съдейства за разпространяването на оръжия за масово унищожение.

На второ място, както и преди, са възможни войните в “периферията на цивилизацията” – т.е. в изостаналите региони, където икономическите интереси на свръхдържавата не са пряко засегнати (като например Тропическа Африка, съдбата на чието население, вълнува като че ли само Червения кръст и правозащитните организации). Те могат да бъдат провокирани от регионалните противоречия между местните слаборазвити държави или пък от вътрешни политически и етнически кофликти (граждански войни).

На трето място, налице е вероятност за ограничени по своите мащаби и продължителност войни между държави, притежаващи ядрен потенциал (Китай, Пакистан, Индия, Израел), чиято цел може да бъде запазването или възстановяването на собствената им териториална цялост.

Страница 2

Други разновидности на класическите войни в обозримо бъдеще (2005-2020) засега не се очертават. Чисто хипотетично, са възможни сблъсъци в източната част на Евразийския континент (при драстично изостряне на американо-китайските отношения или вътрешни конфликти, които да доведат до разпада на Руската Федерация), но те се отнасят по-скоро към сферата на политическата фантастика, а не на научното прогнозиране.

Проблем за развитите страни от Северното полукълбо може да възникне (пак чисто хипотетично) при дестабилизиране на политическата ситуация в пост-съветските централноазиатски републики (породена от активизацията на местните радикални ислямисти), което пък да доведе до външна военна намеса. Но подобна намеса на някоя (или някои) развита държава, в случая, не би имала характера на класическа война, а по-скоро на антивъстаническа операция целяща умиротворяването на региона, в която въръжените части на “северните сили” ще се изправят срещу нередовните формирования на крайните привърженици на уахабизма, използващи партизански методи, включително терористични действия.

Според мен, в епохата на еднополюсния свят е налице опасност от разпространение именно на вътрешните въоръжени конфликти (и то, най-вече, в развиващите се страни), докато в същото време потенциалните войни между държавите, по правило, ще бъдат успешно предотвратявани още във фазата, предшестваща началото но класическите военни действия от дипломатическите усилия на водещите световни сили, използващи за целта най-различни, достатъчно ефективни лостове за въздействие върху правителствата на конфронтиращите се страни.

По принцип, вътрешнодържавните конфликти (често придобиващи формата на граждански войни) са по-слабо податливи на урегулиране отвън, тъй като са породени от комплексни вътрешни социално-икономически и политически причини. Недоволството от ниското жизнено равнище, етническите проблеми и корупцията във властовите структури, съчетани със слаби демократични институции и недоразвито гражданско общество, могат да провокират крайни форми на протест, от което по правило се възползват различни екстремистки организации, включително ислямистки. В този тип вътрешни конфликти неизбежно бива въвлечена и такава социална институция като армията. Като в някои случаи част от нея, включително офицерският корпус, може да излезе от подчинение на централното командване.

Смята се (не без основание), че класическите войни между държавите са малко вероятни на територията на Евразия заради все по-голямата взаимозависимост на страните, най-вече в икономическата сфера, а също заради политическата интеграция в Западна и Централна Европа (Европейският съюз). Войната в традиционните и измерения, със сигурност вече е невъзможна в Европа, където в рамките на ЕС и НАТО има достатъчно ефективни механизми за решаване на политическите и икономически противоречия. Тоест, военните действия на НАТО срещу остатъчна Югославия могат да се окажат последната война в най-новата европейска история.

В същото време обаче, увеличаващата се взаимозависимост между държавите, породена от глобализацията на производството и финансовите операции, сама по себе си, въобще не може да се разглежда като гаранция за стабилизиране на системата на международните отношения. Теоретично погледнато, нарастващата глобализация таи в себе си потенциална опасност от всеобща дестабилизация при възникване на сериозни вътрешнополитически или социално-икономически проблеми в някоя от системообразуващите държави.Разбира се, по отношение на Европа, дестабилизирането на системата на междудържавните отношения изглежда (поне засега) невероятна, но в дългосрочна перспектива избухването на световна финансова криза и проблеми с доставките на енергоносители, наред с изострянето на вътрешноевропейските проблеми (ислямизацията на населението в Западна Европа, подемът на всевъзможни “извънсистемни” ляво- и дяснорадикални движения и т.н.) заплашват днешният “оазис на социалното благополучие”, в какъвто се е превърнал Старият континент. Особено катастрофални последици за цялостната конструкция на съвременната световна система на междудържавните отношения би имала хипотетична криза в САЩ, породена от от изострянето на социално-икономическите и етнически проблеми там.

Следва да отбележим също, че въпреки очакванията на мнозина, изчезването на комунистическия блок в Европа и разпадането на Съветския съюз, макар и да сложиха край на студената война, не се отразиха особено върху ролята на военната сила в политиката. Постулатите на т.нар. “ново политическо мислене”, на чиито идеологически фон в бившия СССР се реализираха неуспешните политически реформи по времето на Горбачов, така и не се превърнаха в концептуална платформа на нито една голяма държава на планетата.

В условията на доминация на единствената свръхдържава, разполагаща с неоспоримо военно провъзходство, се промени единствено съотношението между различните форми на използване на военна сила, както и възможностите на едни или други страни да използват своите армии по предназначението им. За огромното мнозинство държави, войната (като продължение на политиката) става възможна само в случай, че тя би се вписала в американския “сценарий” за развитие на света или поне не засяга директно политическите и икономически интереси на САЩ.

Сред основните подбуждащи мотиви за съвременните войни, на първи план е вече не идеологическият, а икономическият фактор, т.е. стремежът да се осигури на собствената държава достъп до необходимите и ресурси - най-вече енергоносители, питейна вода и т.н. Неслучайно повечето американски анализатори смятат, че вземейки решението за войната с Ирак републиканската администрация във Вашингтон се е ръководела не толкова от опасенията си за връзки между Багдад и международния тероризъм или пък от уж притежаваните от него оръжия за масово унищожение, а именно от стремежа да постави под контрол иракските петролни находища.

За специалистите не е тайна, че в световен мащаб прогресивно се изостря не само проблемът с енергоносителите, но и този с недостатъчните количества питейна вода. Според някои прогнози, към 2015 над половината от населението на планетата ще живее в страни изпитващи хроничен недостиг от вода за пиене. През миналото столетие потреблението и нарастна 7 пъти. Водата се превръща в дефицитен ресурс, без сигурен достъп до който е невъзможно функционирането на обществото. Водният фактор и днес играе важна роля, в частност, в Близкия изток (отношенията между Израел и Йордания, Сирия и Турция, или Сирия и Йордания). И тъкмо военнна сила може да се окаже аргументът, към който да прибегне едно или друго правителство, изправено пред този проблем, водещ след себе си драматична криза в селското стопанство и екологична катастрофа в градовете.

Въпреки че днес икономическите мотиви все повече излизат на преден план при вземането на решение за употребата на военна сила, идеологическият фактор продължава (дори в условията на глобализацията) да играе известна роля. След краха на СССР, който неведнъж (и не без основание) бе обвиняван от геополитическите си противници, че се опитва да “експортира революция”, поводи за избухване на войни по някакви идеологически съображения, на пръв поглед, вече не съществуват. Разбира се, това не се отнася за радикалните привърженици на уахабизма например, допускащи насилственото налагане на исляма, но за щастие те не разполагат с властта в нито една от големите мюсюлмански държави. Затова и няма основание да се говори за възможност от избухване на война на чисто религиозна основа между Турция и България например, или пък между Алжир и Испания. Всъщност уахабизмът е не толкова субект, колкото инструмент в сложната и рискована геополитическа игра на определени държави от Централна Азия или Балканите, използващи финансовите възможности на петролните монархии от Близкия изток. Сами по себе си, уахабитите могат да организират нелегални структури, водещи пропаганда или пък извършващи терористични акции, но не и да водят пълномащабни войни срещу “неверниците”.

Въпреки това, стремежът за налагане на една или друга мирогледна система може да се окаже, ако не причина, то поне един от факторите, определящи вземането на решение за започването на война. Следва да признаем, че в единствената свръхдържава има влиятелни интелектуални кръгове, които (вдъхновени от краха на социалистическата утопия) подкрепят идеята за “износ на либерализма”. Обективно погледнато, историческият момент за това е изключително подходящ. Следвайки теорията си за глобализацията и опирайки се на своята уникална военна мощ, САЩ, теоретично, са в състояние да наложат на по-слабите от тях в икономическо и военно отношение държави собствения си либерален модел за развитие на света, включително и за развитие на международните отношения. Без да се опитваме да оценяваме либерализма като социална философия, все пак следва да отбележим, че цялата многовековна история на човечеството доказва опасността от форсираното разпространение и налагане на конкретна идеологическа система, колкото и хуманна и прогресивна да изглежда тя в очите на своите привърженици. Подобни опити неизбежно провокират скритата съпротива на значителна част от националните елити, опитващи се запазят социалната и духовна самобитност на собствените си народи.

Страница 3

Театърът с един актьор

Склонността на САЩ към едностранни действия на международната сцена, включващи и използване на военна сила, се подхранва от сегашното съотношение между военните потенциали на основните субекти на международните отношения. По отношение на военните си възможности, САЩ драстично изпреварват останалия свят, далеч зад тях изостават дори мнозинството от политическите им съюзници. Армиите на последните (както показват съвместните военни акции на западните държави през последните години) все по-трудно си взаимодействат с американците, тъкмо поради огромната разлика във военно-техническото ниво.

В обозримо бъдеще въоръжените сили на САЩ ще продължат да бъдат недостижими, което гарантира на американската администрация пълна свобода при избора на стратегия, както и възможност да монополизира използването на военна сила извън границите на страната. Огромното изоставане по отношение на американския военен потенциал на мнозинството държави, сериозно ограничава възможностите им като самостоятелни геополитически играчи.

Всъщност, в еднополюсния свят липсват истински субекти на междудържавните отношения способни (и, най-важното, стремящи се) да лишат Америка от възможността да използва армията си за постигане на своите външнополитически (и, често, икономически) цели. Така, ако през 1991 (т.е. по време на Първата война в Залива) Москва все още имаше реални военни възможности да спре удара срещу Ирак (макар и да не го направи по ред чисто политически съображения), то операцията срещу остатъчна Югославия през 1999, както и Втората война в Залива вече не можеха да бъдат предовратени поради заплаха от руска военна намеса (както например стана по време на израело-арабската война от 1956).

Днес огромното мнозинство страни нямат никакъв шанс да се съпротивляват успешно срещу американската армия (най-вече заради непрекъснато растящото военно-технологично превъзходство на САЩ). Но успешното решаване на чисто военните задачи за сломяване на организираната съпротива на противника, не води автоматично до постигането на предварително поставените от американците цели, заради която е започната самата война. Потвърждение за това е сегашната ситуация в Ирак.

В същото време обаче, случващото се в Ирак едва ли е показателно за новата американска външнополитическа стратегия. Всъщност, американците са склонни да избягват (по възможност) военните действия, предпочитайки стратегията на “непреките войни”, включваща комплексно използване методите на икономически и информационен натиск срещу противника, съчетани с операции на специалните служби, военни заплахи и демонстрация на мощ.

Ескалирайки даден конфликт, САЩ се стараят да не стигат до бойни действия, особено по суша. Така, през 1999 американското командване не се реши да започне мащабно настъпление по суша, предпочитайки да постигне капитулацията на сърбите с други средства.

Поемайки трудната мисия на имперска държава, американците се сблъскаха и с необходимостта да променят географската конфигурация на военното си присъствие в чужбина. При липсата на каквото и да било значимо противодействие от страна на потенциалните геополитически съперници, САЩ се ориентираха към гарантиране на военното си присътвие във всички важни (политически или икономически) райони на планетата, за да могат оперативно да реагират в случай, че ситуацията се развие по неблагоприятен за тях сценарий.

Показателно е обаче, че Америка не се отказва напълно и от възможностите, с които разполага Северноатлантическия пакт, който междувременно съществено са разшири на изток. Днес вече са налице юридическите основи за формиране на групировки, обединяващи армиите на водещите страни от НАТО (включително американските) и разположени по западните граници на Русия (приемането в пакта на трите балтийски държави, ратификацията от парламента в Киев на меморандума за разбирателство между Украйна и НАТО ит.н.).

В същото време Москва не би трябвало да драматизира особено ситуацията, защото САЩ едва ли ще се опитат да изградят край руските граници някаква гигантска военна инфреструктура, подобна на онази, създадена през 50-те и 60-те години на миналия век в Западна Германия (в случай на открит сблъсък с армиите на Организацията на Варшавския договор). Днес усилията най-вероятно ще се съсредоточат върху изграждането и оборудването на военни летища на територията на новите страни-членки на НАТО, модернизация на системите им за връзка и управление на въздушното движение, а също създаване на запаси от гориво, боеприпаси и военно снаряжение, необходими в случай на прехвърляне в една или друга източноевропейска страна на крупни формирования на сухопътните войски или бойната авиация.

Все пак, прогнозирайки намаляването на вероятността от големи военни конфликти през близките 10-15 години, не бива да забравяме, че всяко провило си има изкючения. Става дума за Китай, чието ръководство очевидно си е извлякло някакви поуки от краха на СССР и е твърдо решено да не допусне подобно нещо. По-нататъшният ръст на китайския икономически потенциал и намаляването на технологичното изоставане на страната от САЩ може да доведе до появата на втора свръхдържава, още през второто десетилетие на ХХІ век. Като развитието на събитията до голяма степен ще зависи от това, доколко сегашното китайско ръководство ще успее да ограничи действията си в рамките на мирното решение на проблема с Тайван чрез обединяването на страна по изпитания модел “една страна – две системи”. Защото силовият вариант може да доведе рязко изостране на военно-политическата ситуация в Азиатско-тихоокеанския регион и американска военна намеса. Макар че участието на армията на САЩ в боевете за защита на Тайван не е неизбежно.

В случая много неща ще зависят от азиатската стратегия на Буш по време на втория му мандат, а също от това доколко Вашингтон ще намери за целесъобразно да се намеси пряко в конфликта, имайки предвид всички аспекти на тайванския въпрос, включително растящата военна мощ на Китай. В Пекин вече не крият, че работят упорит за усъвършенстване на въоръжените си сили, продължава да расте военният бюджет, който през 2004 стигна 11,6% (т.е. почти 25 млрд.долара).

Съдейки по някои изказвания на знакови фигури от американския истъблишмънт, китайският проблем ги занимава все повече. Затова можем да предположим, че ако невоенните мерки за отслабването на Китай не дадат очаквания резултат до 2010-2012, американците ще се ориентират към други, “по-активни” средства за неутрализирането на китайския фактор. Разбира се, не става дума за пряк сблъсък между Вашингтон и Пекин, а за “канализирането” на китайската активност в южна (т.е. към Югоизточна Азия) или северна (Русия) посока.

В условията на глобализация развитието на военно-политическата ситуация в света, до голяма степен ще зависи от политиката на САЩ, чиито елит (както изглежда) все още не е определил окончателно дългосрочната стратегия на единствената на планетата свръхдържава, включително спрямо Китай или Русия. Така, известният американски политолог и професор от Ню-Йоркския университет Стивън Коен официално призна (по време на своя лекция в Русия през пролетта на 2004), че “в САЩ официално се насажда идеологията на новия американски империализъм”, посочвайки, че американският елит все повече се обединява около идеята за това, че Съединените щати трябва да действат именно като империя. Разбира се, става дума за една “либерална империя, защитаваща мира и сигурността на планетата”. Възникването на подобна империя обаче, само по себе си, означава, че всички останали страни, автоматично се превръщат в нейни провинции – всяка със своята роля. Според Коен, “ролята на Русия в този случай е да гарантира доставките на суровини, и най-вече на нефт и газ, а също да участва активно в борбата с тероризма в новите региони, където се простира влиянието на Американската империя – т.е. в Централна Азия и Кавказ”.

Страница 4

Всъщност, сред основните мотиви, определящи сегашната американска геополитика са не чисто военните, а по-скоро икономическите съображения. Вече цитираният по-горе професор Коен твърди, че “основната причина за разширяването на НАТО на изток е петролът”. Което е така. Според водещи американски анализатори, САЩ са изправени пред много сериозна енергийна криза. Дори днес, при собствен добив от 340 млн.барела петрол те са принудени да внасят над 600 млн. барела. Затова, отчитайки неизбежното изостряне на проблема с недостига на енергоресурси още през следващите десетина години, американците (използвайки своето военно и икономическо превъзходство), предварително поставят под контрол основните маршрути, по които върви трафикът на петрол и газ. Ако внимателно анализираме географското разположение на новите военни бази на САЩ (вече създадени или само планирани) става ясно, че Вашингтон целенасочено установява пълен контрол върху петрола и газта на Централна Азия, Каспийския регион, Средния и Близкия изток и маршрутите на техния трафик.

Поемането от САЩ функциите на субект на геополитическата хегемония водят обаче до перспективата за опасно изтощаване на американската икономическа мощ, а след това – и до съществено съкращаване на военния им потенциал. Разбира се, засега армията на САЩ продължава да е изключително действен инструмент на американската политика, способен ефективно да решава поставените военно-политически (и чисто военни) задачи във всяка точка на планетата. Нещо повече, руските и китайски експерти често недооценяват нейните огромни възможности и висок боен дух, както и фактът, че офицерският корпус на американската армия придоби (в многобройните локални конфликти) през последните години огромен практически боен опит.

Всичко това бе нагледно демонстрирано и във Втората война в Залива през 2003. Като цяло, сухопътните части на коалицията демонстрираха в хода на операцията високи боеви възможности и способност да решават успешно задачите в съвременния тип война, благодарение на технологичното съвършенство на оръжието и бойната си техника, както и отличната подготовка на личния състав. Командването на американо-британската коалиция демонстрира гъвкавост и решителност, ръководейки групировката в хода на бойните действия. То съумя да накара командирите на отделните части бързо и точно да изпълняват поставените им задачи и така да поддържат оптимален темп на настъплението. Тоест, силата на армията на единествената свръхдържава не е само в технологичното и превъзходство и огромното количество свръхмодерни оръжия, но и в бойния опит на нейния офицерски състав и високо ниво на подготовка на редовите и бойци.

Обликът на бъдещите войни

Глобализацията и все по-ускореният технически прогрес оказват съществено влияние върху военното дело, което пък води до необходимостта радикално да променим привичните си представи за съвременната война.

На първо място, войните на ХХІ век ще започват по-различно от тези в миналото. Постепенно се размиват ясните граници между мира и войната, като противоположни състояния на обществото. Информационнният сблъсък, който в мирно време (и под една или друга форма) съпътства икономичеката конкуренция, се трансформира в първия “информационен” стадий на съвременната война, чрез който се решава задачата да се постигне информационно превъзходство над противника.. За това способства формирането на глобално медийно пространство, разкриващо качествено нови възможности за използване на информационното оръжие и ерозия на моралния дух на врага, още преди да му бъде обявена война. За съжаление все още малцина съзнават, че днес е напълно възможно (използвайки именно информационните технологии) една или друга страна да бъде поставена на колене, още преди да се премине към активната фаза на военната кампания.

Днес военните действия задължително се предшестват от активни манипулации на общественото съзнание, т.е. от своеобразни информационно-психологически операции, гарантиращи информационното обезпечаване на предстоящата военна атака и представляващи първият и, подготвителен етап, който може да продължи от няколко седмици до много месеци. Началото на информационно-психологическата атака може да се смята и за стартова точка в реализацията на цялата военна кампания. Не става дума просто за традиционните информационни акции, в рамките на мероприятията за стратегическо прикриване намеренията на политическото ръководство и военното командване, а за цял комплекс от мерки, реализиращи се, де юре, в мирно, но де-факто вече във военно време и целящи отслабване и парализиране волята на противника да се съпротинвлява, привличане на своя страна симпатиите на световната общност и психологическа подготовка на собственото население за предстоящата военна кампания.

На второ място, все повече се залага на т.нар. “безконтактно водене на битката”. Постигането му става възможно благодарение на новите свръхточни оръжия. Съвременните крилати ракети и другите видове подобни оръжия с конвенционални заряди, могат да постигат (поради изключителната точност на попадението) почти същия ефект като ядреното оръжие. Освен това, безконтактното водене на битката позволява да се минимизират собствените жертви, възприемани крайно белезнено в страните с развита демокрация и често водещи до вътрешнополитически кризи. Именно поради това, военните действия с участието на американската армия и най-близките и съюзници се характеризира с все по-големия мащаб на осъществяваните военно-въздушни атаки. Така, в хода на кампанията срещу остатъчна Югославия 900-те самолета на американската бойна и спомагателна авиация извършиха над 20 хиляди полета. В Иракската война през 2003 пък участваха1800 американски и британски самолета. На Балканите бяха използвани 870 крилати ракети, а в Ирак над хиляда.

Все по-масираното използване на скъпоструващи свръхточни оръжия води до оскъпяването на съвременните войни, превръщайки ги в непосилни дори за големите държави. Според някои оценки, ежедневните разходи на западните участнички във военните кампании срещу остатъчна Югославия и Ирак са били над милиарда долара. В същото време обаче, масираното използване на свръхточно оръжие (самолети, хеликоптери, крилати ракети, различни артилерийски системи) позволява максимално отслабване на противника още преди началото на настъплението по суша и дава възможност на танковите, пехотни и въздушно-десантни части, в хода на непосредствените бойни действия, да избягват (по възможност) близкия бой, който до голяма степен ликвидира технологичното превъзходство на атакуващите и може да им причини сериозни загуби в жива сила.

Следва също да отбележим, че стремежът към минимизиране на загубите се диктува и от спецификата на груповата психология на професионалните войници. А както е известно, именно те формират гръбнака на армиите в развитите западни държави. Мнозинството “платени доброволци” влизат в армията, водени не от гражданския си дълг или склонността си към риска, а защото става дума на високоплатена работа, позволяваща им да спестят пари за продължат учението си или пък за да получат професия, чрез която да се реализират в цивилния живот. Този тип бойци са силно дисциплинирани в мирно време, лесно усвояват необходимите умения, достатъчно добросъвестно и активно участват в занятнията, ученията и дежурствата. Добре известно е обаче, че за пари хората са готови да служат, но не и да умират. Което се вижда и при реалните бойни действия, когато загубите в жива сила влияят крайно негативно върху настроението на личния състав, състоящ се от хора, влезли в армията единствено заради парите.

Затова неслучайно в развитите западни държави се полагат усилия за по-нататъшната “роботизация” на бойната техника. Така, през април 2004, в САЩ успешно преминаха изпитанията на прототип на безпилотен самолет Х-45, разработен от корпорацията “Боинг”. Самолетът е снабден с автономна система за управление и може да развива скорост от над 700 км/ч на височина 10 км. В Пентагона планират да използват подобни безпилотни самолети за изпълнение на особено опасни задачи – например унижощаване на локаторните станции и противовъздушната отбрана на противника, с цел минимизиране на загубите сред пилотите. Реализира се също т.нар. “Система на сраженията на бъдещето”, в чиито рамки се планира създаването на 18 различни типа военни роботи. Наред с безпилотните разузнавателни самолети, става дума и за автоматични артилерийски установки и роботи-разузнавачи, които да събират информация (включително визуална) за обстановката на бойното поле. Впрочем, някои модели военни роботи вече бяха изпитани в Афганистан и Ирак.

На трето място, обликът на съвременната война се определя от тенденцията за създаване на единно информационно пространство за цялата армия и включването в него (в рамките на съответните пълномощия) на командния състав от всички нива, започвайки с взводните командири. Според днешните стандарти на западните армии, в хода на сражението командирите следва да бъдат “интегрирани” с помощта на миниатюрни персонални компютри в еднинното информационно пространство на бойното поле, създадено от автоматизираните системи за обработка на информацията с участието на стотици субекти, включително безпилотни летателни апарати, самолети тип АУАКС и дори космически кораби. Това позволява да се постигне, в режим на реално време, обобщаването на огромното количество разузнавателни данни за противника (получени от всички възможни източници), както и обменът на тази информация, която става достъпна за всички системи на въоръжение. Американците първи успяха да интегрират своите огневи средства за...

{rt}

Поръчай онлайн бр.5/2019