16
Сря, Окт
4 New Articles

Геополитиката и международнто право в ерата на западната цивилизационна експанзия

Други статии и материали
Typography

 „Земята е майка на законодателството, правото е земно и се формира по отношение на земята”

Карл Шмит

Междунардното право е тясно свързано с геополитическите доктрини.

То е един съставляващите ги елементи, който обаче, в повечето случаи, има фундаментален характер. Хегемонът, дори и когато осъществява собствената си доминация с твърдост, граничеща с абсолютния произвол, също смята за нужно да апелира към правото, макар то да е последното, от което се ръководят неговите действия.

Карл Шмит (1888-1985), който е сред водещите европейски философи на правото от миналия век, открива наличието на връзка (при това много съществена) между земята и правото, която ясно може да се проследи дори и в езика на митовете. Така, той започва първото от петте приложения към книгата си „Номосът на Земята” ( Der Nomos der Erde ), със знаковото твърдение, че „в митологичния език, земята се смята за майка на правото”. Както е известно, в този си труд, Шмит очертава семантичната връзка на понятията, ясно отразени в геополитиката на индоевропейската цивилизация, т.е. отношението между суверенитета, правото и територията. Впрочем, той открива същата връзка и в евразийската култура. Поредните миграции на народите, завоеванията на геополитическите етноси – всичко това води до установяването на суверенитет, а значи и на нова правна система, а в някои случаи, и до нови визия за правосъдието, като цяло.

„Справедливата суша” и „хаотичното море”

Става дума за това, че морето (в интерпетрацията на Карл Шмит) няма граници и локализация, затова в него не могат да действат ясни закони - такива просто няма. Според Шмит, едва с появата на съвременните океански таласокрации може да се говори за установяването на някакъв ред в морските пространства. В тази връзка, той обвързва термина „ред” със „сигурността”. За съвременните таласокрации границите не съществуват, има само „зони на сигурност”, т.е. своеобразни подвижни граници, които винаги могат да бъдат променени и изместени. В същото време, „от гледната точка на морето”, сушата (пристанище, база) се възприема най-вече като местонахождение на противника.

По правило, сухопътната война се реализира в сблъсъка между суверенните държави. Морската война пък се води за „правото да господстваш”, което не прави разлика между воюващите страни и гражданското население, между търговската и истинската война.

„Геополитиката на хаоса”, която беше задействана от Америка след разпадането на Съветския съюз, е насочена към раздробяването и дестабилизацията на различни регони на планетата и цели да наложи и „регулира” хегемонията на САЩ на международната сцена.

Rimlend (т.е. дъгообразната брегова зона, която, според Никълъс Спикмън, обкръжава, от запад, юг и югоизток, континенталната маса на Heartlend -а), кризисен период, кризисен мениджмънт, или совалкова дипломация – са сред основните „движещи” понятия в тълкуването на геополитиката (и геостратегията), в рамките на световните сценарии, лансирани от американските и британски аналитични центрове.

Западът и съвременното международно право

Зараждането на международното право се корени във Вестфалския мир от 1648. Преди това, пет документа, подписани от папа Александър VІ, заедно с договорите от Тордесиляс (от 7 юни 1494, с който Испания и Португалия разграничават сферите си на влияние и колониална експанзия) и Сарагоса (22 април 1529, допълващ първия), поставят основите както на новия световен ред за формално признатите чрез тях сфери на влияние, така и на новата представа за света. Именно те поставят фундамента на „международната политика” в съвременната епоха.

Към споменатите по-горе документи, следва да добавим испанско-френският договор от Като-Камбрези (1559), който трансформира системата на европейския баланс, измествайки центъра на тежестта от Средиземноморието към Атлантика, и формулира принципа за мирните отношения между държавите.

Става дума за отношенията между европейските държави (Вестфалският мир, Пиренейският договор, от 1659, между Франция и Испания, ознаменувал прехода от испанска към френска хегемония в Западна Европа), тяхната организация и икономическите и политическите им аспекти.

Продължителният процес на ерозия и разлагане на имперския Ойкумен първоначално води до религиозни войни, след това до войни между династиите и зараждане на националистическите елементи, а в своя край – до етнически и племенни войни. Така, процесът на раздробяване на европейското и прилежащато му източно (Османската империя) геополитическо пространство става необратим.

Именно морските държави, като Великобритания и САЩ, използват в свой интерес политическата слабост на европейската част от евроазиатския пространствен масив и, с течение на времето, укрепват изключителното си право, на глобално равнище.

На свой ред, опирайки се подкрепата на „Свещения съюз” (създаден през 1815 от Русия, Прусия и Австрия), Европа се опитва да намери чисто континентално решение на проблемите си, но, в отговор, се сблъсква с типична геополитическа „контра-реакция”, включваща радикалното противопоставяне на морските сили срещу континенталните.

Доктрината Монро (1823), провъзгласена от САЩ и одобрена от Великобритания, е насочена именно против Свещения съюз, противопоставяйки на опита за създаване на европейска федерация, обединяването на американския континент, при това още преди този континент да бъде изцяло колонизиран и заселен.

Според доктрината Адамс-Монро, суверенитетът на цялото западно полукълбо, по право, принадлежи на САЩ, което пък се превръща в основа за ново разделение на планетата. В този документ неслучайно се съдържат толкова силни морални внушения, защото целта му е налагането на ново пространствено разделение между „света на гарантираната свобода” и този на „деспотизма и корупцията”.

От 1899 до 1905 пък се формира новата американска доктрина на „отворените врати” (свързана с експанзията в посока към Китай), която частично е допълнена от Рузвелт. Освен всичко друго, тя потвърждава прерогативите на САЩ за намеса в Централна Америка, за да се гарантират правата на чуждестранните инвеститори там.

Разпадането на Съветския съюз, който след Втората световна война е единствената континентална сила, която възпира американския стремеж за експанзия на Изток, дава възможност на САЩ да реализират този стремеж, с помощта на механизмите за „контрол” или дори на пряката окупация, следвайки класическата таласократична логика.

Именно в този период се очертава и залезът на международното право.

Хуманитарните намеси, реториката за човешките права, мощният натиск върху т.нар. „международна общност”, дискредитирането на геополитическите противници (включително и обявявайки ги за „престъпници”), заедно с ред други геополитически и геостратегически елементи, се превръщат в гръбнак на нова доктрина за екпанзия на планетарно равнище.

Всичко това доведе, в началото на ХХІ век, до тоталната ерозия и разложение на международното право, което все повече се превръща в куп хартия.

Новото устройства на постглобалната епоха

На, ако правото е земно и се формира по отношение на земята (т.е. на сушата), както твърди Карл Шмит, без съмнение днес следва да се формира ново право, съобразено със съвременното възприяти и разделение на планетата. Към това тълкуване трябва да се добавят и спекулациите, свързани с анализа на различните геополитически сценарии за бъдещето.

Следва да се отбележи, че западната експанзия на планетата, започната и ръководена от САЩ, която е достатъчно агресивна, а на моменти дори нагла, провокира, през последните години, своеобразна геополитическа контра-реакция в Евразия, чиито изразители са най-вече Русия, Китай и Индия. Сключените между тези държави споразумения, представляват елементи от основата на едно ново геополитическо устройство и, впоследствие, могат да доведат да ново разположение на силите в глобален мащаб. Към това следва да се добави и „ефектът на полярността”, който задълбочаващата се евроазиатска интеграция, вече провокира в други части на планетата, които доскоро бяха изцяло в западната сфера на влияние, като например Турция и, особено, Южна Америка.

В тази връзка, очевидно възниква необходимостта от нови закони, както и от преразглеждането на устава и евентуалната замяна на някои международни институции, като например ООН.

Все още не е формулирано новото устройства на света, липсват ясно очертани пространствени граници между отделните „полюси”, аналогични на формулираните от папа Александър VІ, през 1493, и от президента Монро, през 1823. В крайна сметка обаче това ново устройство неминуема ще възникне от планетарното противопоставяне между тенденцията, олицетворявана от глобалния еднополюсен западен модел (доминиран от САЩ), от една страна, и евразийската многополюсност – от друга.

* Авторът е директор на италианското геополитическо списание „Еуразия”

 

Поръчай онлайн бр.5/2019