25
Нед, Авг
4 New Articles

Източна Азия, като посредник между Средиземноморието и Америка

Други статии и материали
Typography

Историческите връзки между Средиземноморието и Америка, през територията на Азия, съществуват поне отпреди 40 столетия и дори по-рано, когато трите континента все още са били свързани със сухоземна връзка в северната част на днешното Берингово море. Задача на археолозите е да сравнят своите открития за да ни демонстрират смайващите сходства в декорацията, рисунките или йероглифите върху различни обекти от периода на Неолита и след него, които ни доказват, че трите континента всъщност никога не са били напълно откъснати един от друг.

Разбира се, традиционното схващане е, че те са се развивали независимо. Редица археологически открития обаче потвърждават, че нашите предшественици, обитаващи трите континента през онзи период, са имали много общо. Така, културните антрополози установяват, че взаимодействието между културите на различните номадски племена, в посока от Запад на Изток и обратното, датират най-малко от VІІІ в. пр.н.е. Древногръцкият историк Херодот, живял през V в.пр.н.е., вече достатъчно ясно разграничава Европа и Азия, която, според него, се простира до Алтайските планини (в крайните западни райони на днешен Китай), през които минавал сухоземният Път на коприната, от Изток на Запад. Едва след източната експедиция на Александър Велики, през ІІІ в.пр.н.е., картината малко се прояснява, а такива понятия като „серес” (както древните гърци и римляни наричали търговците на коприна от Изтока) и „Серика” (далечната източна държава, откъдето тръгвали тези търговци), придобиват все по-голяма популярност в Европа. Според повечето историци обаче, едва през І в.н.е. търговците от двата континента достигат, съответно, Рим и Ло Ян (една от китайските търговски столици по времето на императорската династия Хан). Тоест, на двете страни били необходими цели осем века за да добият, макар и смътна, представа една за друга и то най-вече благодарение на сухоземния Път на коприната, по който керваните пътували дълги месеци и дори години преди да достигнат крайната си цел. През различните епохи, в Европа наричат Китай с различни имена: Серика, Катай, Тинай, Чинистан, преди най-сетне да възприемат сегашното му название (това става по времето, когато там управлява манчжурската династия Цин, т.е. след 1644).

Дълго време, персите и индийците са основните посредници между Далечния Запад и Далечния Изток, като през VІІІ век мястото им е заето от арабите, изпълняващи тази функция чак до ХІІІ-ХІV век. Това, до голяма степен, се дължи на техните мореплаватели, достигнали пристанищата на Югоизточен Китай и по-специално Гуанчжоу, Куанчжоу и Ханчжоу. Именно тяхна е историческата заслуга за запознаването на Запада с четирите най-големи открития на Изтока – хартията, компаса, барута и типографията, както и на Изтока – с културата и мъдростта на Древния Египет, Гърция и Рим. Така Средиземно и Южнокитайско море са свързани отчасти по суша, отчасти по море, а пътят от едното до другото, така увлекателно описан от Марко Поло и предшествениците му, се превръща в мечтания маршрут на авантюристите от Запада, опитващи се задълбочат познанията си за екзотичната „страна на чудесата” в Далечния Изток.

Китайските познания за Запада пък достигат върха си при управлението на династията Тан (т.е. между VІІ и Х век), когато императорската столица Чанан е напълно открита за чуждестранните търговци, дипломати, артисти, религиозни проповедници и дори мигранти. Всъщност, това е най-успешния, „златен” период в китайската история, през който различни култури и цивилизации получават шанса да контактуват и взаимодействат помежду си свободно и открито, съблюдавайки взаимно уважение и толерантност. Именно през този период, несторианци, мюсюлмани, будисти, таоисти и конфуцианци живеят един до друг в хармония и мир. Именно тогава китайската (или ханската) култура заимства толкова различни чужди влияния (включително от съседните номадски племена) обогатявайки се неимоверно. Неслучайно, китайските мигранти в Източна и Югоизточна Азия, също както и тези в Америка, Океания и Европа, все още се самообозначават като „Тан Рен”, т.е. „наследниците на Тан”, а китайските квартали като „Тан Рен Цие”, опитвайки се съхранят традициите на великата Танска епоха.

Пак по време на управлението на династията Тан, за първи път официално е издадена и 54-томната хроника, описваща пътуването на група китайски монаси, живели през V век, които стигат до неизвестна земя, разположена на 30000 мили източно от крайбрежието на Китай и наречена от тях „Фусан Гуо” или „Страната на кактусите”. Съдейки по цветистите описания на природата и местните жители, в които учените безпогрешно познават древните маи, очевидно става дума за днешно Мексико. Нещо повече, монасите отделят доста място, изброявайки сходствата между културата на маите и азиатската култура. Това пътуване е осъществено 1000 години преди Колумб да открие Новия свят. За съжаление, поради огромното разстояние, липсата на навигационни умения и, най-вече, на желание за по-нататъшни изследвания, откритията на монасите са забравени. След залеза на епохата Тан (в началото на Х век) следват дълги столетия на отказ от активни контакти с останалия свят, чак до разцвета на управлението на династията Мин, през ХV век.

За разлика от арабските и персийските мореплаватели, които не се боят да предприемат дълги и рисковани пътешествия, китайските им колеги, както и мигрантите в периода след династията Тан, концентрират усилията си предимно в района на Южнокитайско море (наречено Нан Ян, или „Южното море”) и в по-малка степен, в западната част на Индийския океан, който по онова време получава името Си Ян или „Западно море”. В пост-танската епоха, Китай е поделен между няколко малки и съсредоточени върху вътрешните си проблеми династии, като изключим разбира се управлението на династията Юан (1206-1368), по време на която монголците разширяват континенталната си доминация отвъд Уралските планини, в Източна Европа. Въпреки че през онази епоха монголците са известни на Запад най-вече като решителни и жестоки завоеватели, те (подобно на повечето други номадски племена) са достатъчно „отворени” в културно отношение, позволявайки на различните религии и култури да си взаимодействат и процъфтяват в завладените от тях територии. Ето защо Марко Поло и съвременните му пътешественици и мисионери от Запада (включително арабите) обикновено са добре приети и уважавани в двора на императорите Юан. Въпреки че управлението на тази монголска династия в Китай не трае дълго, то съдейства за взаимното разбирателство между Изтока и Запада, отново подчертавайки посредническата роля на Централна Азия и Близкия Изток.

За разлика от държавите в района на Средиземноморието, повечето от които се стремят към нови открития и експанзия във все още непознатите части на света, Китай, който в продължение на дълги години се намира в застой, оставайки си затворена аграрна държава, е ориентиран по-скоро навътре и концентрира вниманието към собствените си проблеми. С едно забележително изключение, в лицето на третия император от династията Мин – Юн Ли, който, в началото на ХV век, нарежда на доверения си евнух-мюсюлманин и известен мореплавател – адмирал Чжен Хъ, да построи огромен флот (най-голяма и силна морска армада, която светът е виждал до този момент) и да предприеме серия от плавания към крайбрежните държави в Южнокитайско море и още по на запад, към страните, разположени по бреговете на Индийския океан, чак до източното крайбрежие на Африка.

Историческите връзки между Средиземноморието и Америка, през територията на Азия, съществуват поне отпреди 40 столетия и дори по-рано, когато трите континента все още са били свързани със сухоземна връзка в северната част на днешното Берингово море. Задача на археолозите е да сравнят своите открития за да ни демонстрират смайващите сходства в декорацията, рисунките или йероглифите върху различни обекти от периода на Неолита и след него, които ни доказват, че трите континента всъщност никога не са били напълно откъснати един от друг.

Разбира се, традиционното схващане е, че те са се развивали независимо. Редица археологически открития обаче потвърждават, че нашите предшественици, обитаващи трите континента през онзи период, са имали много общо. Така, културните антрополози установяват, че взаимодействието между културите на различните номадски племена, в посока от Запад на Изток и обратното, датират най-малко от VІІІ в. пр.н.е. Древногръцкият историк Херодот, живял през V в.пр.н.е., вече достатъчно ясно разграничава Европа и Азия, която, според него, се простира до Алтайските планини (в крайните западни райони на днешен Китай), през които минавал сухоземният Път на коприната, от Изток на Запад. Едва след източната експедиция на Александър Велики, през ІІІ в.пр.н.е., картината малко се прояснява, а такива понятия като „серес” (както древните гърци и римляни наричали търговците на коприна от Изтока) и „Серика” (далечната източна държава, откъдето тръгвали тези търговци), придобиват все по-голяма популярност в Европа. Според повечето историци обаче, едва през І в.н.е. търговците от двата континента достигат, съответно, Рим и Ло Ян (една от китайските търговски столици по времето на императорската династия Хан). Тоест, на двете страни били необходими цели осем века за да добият, макар и смътна, представа една за друга и то най-вече благодарение на сухоземния Път на коприната, по който керваните пътували дълги месеци и дори години преди да достигнат крайната си цел. През различните епохи, в Европа наричат Китай с различни имена: Серика, Катай, Тинай, Чинистан, преди най-сетне да възприемат сегашното му название (това става по времето, когато там управлява манчжурската династия Цин, т.е. след 1644).

Дълго време, персите и индийците са основните посредници между Далечния Запад и Далечния Изток, като през VІІІ век мястото им е заето от арабите, изпълняващи тази функция чак до ХІІІ-ХІV век. Това, до голяма степен, се дължи на техните мореплаватели, достигнали пристанищата на Югоизточен Китай и по-специално Гуанчжоу, Куанчжоу и Ханчжоу. Именно тяхна е историческата заслуга за запознаването на Запада с четирите най-големи открития на Изтока – хартията, компаса, барута и типографията, както и на Изтока – с културата и мъдростта на Древния Египет, Гърция и Рим. Така Средиземно и Южнокитайско море са свързани отчасти по суша, отчасти по море, а пътят от едното до другото, така увлекателно описан от Марко Поло и предшествениците му, се превръща в мечтания маршрут на авантюристите от Запада, опитващи се задълбочат познанията си за екзотичната „страна на чудесата” в Далечния Изток.

Китайските познания за Запада пък достигат върха си при управлението на династията Тан (т.е. между VІІ и Х век), когато императорската столица Чанан е напълно открита за чуждестранните търговци, дипломати, артисти, религиозни проповедници и дори мигранти. Всъщност, това е най-успешния, „златен” период в китайската история, през който различни култури и цивилизации получават шанса да контактуват и взаимодействат помежду си свободно и открито, съблюдавайки взаимно уважение и толерантност. Именно през този период, несторианци, мюсюлмани, будисти, таоисти и конфуцианци живеят един до друг в хармония и мир. Именно тогава китайската (или ханската) култура заимства толкова различни чужди влияния (включително от съседните номадски племена) обогатявайки се неимоверно. Неслучайно, китайските мигранти в Източна и Югоизточна Азия, също както и тези в Америка, Океания и Европа, все още се самообозначават като „Тан Рен”, т.е. „наследниците на Тан”, а китайските квартали като „Тан Рен Цие”, опитвайки се съхранят традициите на великата Танска епоха.

Пак по време на управлението на династията Тан, за първи път официално е издадена и 54-томната хроника, описваща пътуването на група китайски монаси, живели през V век, които стигат до неизвестна земя, разположена на 30000 мили източно от крайбрежието на Китай и наречена от тях „Фусан Гуо” или „Страната на кактусите”. Съдейки по цветистите описания на природата и местните жители, в които учените безпогрешно познават древните маи, очевидно става дума за днешно Мексико. Нещо повече, монасите отделят доста място, изброявайки сходствата между културата на маите и азиатската култура. Това пътуване е осъществено 1000 години преди Колумб да открие Новия свят. За съжаление, поради огромното разстояние, липсата на навигационни умения и, най-вече, на желание за по-нататъшни изследвания, откритията на монасите са забравени. След залеза на епохата Тан (в началото на Х век) следват дълги столетия на отказ от активни контакти с останалия свят, чак до разцвета на управлението на династията Мин, през ХV век.

За разлика от арабските и персийските мореплаватели, които не се боят да предприемат дълги и рисковани пътешествия, китайските им колеги, както и мигрантите в периода след династията Тан, концентрират усилията си предимно в района на Южнокитайско море (наречено Нан Ян, или „Южното море”) и в по-малка степен, в западната част на Индийския океан, който по онова време получава името Си Ян или „Западно море”. В пост-танската епоха, Китай е поделен между няколко малки и съсредоточени върху вътрешните си проблеми династии, като изключим разбира се управлението на династията Юан (1206-1368), по време на която монголците разширяват континенталната си доминация отвъд Уралските планини, в Източна Европа. Въпреки че през онази епоха монголците са известни на Запад най-вече като решителни и жестоки завоеватели, те (подобно на повечето други номадски племена) са достатъчно „отворени” в културно отношение, позволявайки на различните религии и култури да си взаимодействат и процъфтяват в завладените от тях територии. Ето защо Марко Поло и съвременните му пътешественици и мисионери от Запада (включително арабите) обикновено са добре приети и уважавани в двора на императорите Юан. Въпреки че управлението на тази монголска династия в Китай не трае дълго, то съдейства за взаимното разбирателство между Изтока и Запада, отново подчертавайки посредническата роля на Централна Азия и Близкия Изток.

За разлика от държавите в района на Средиземноморието, повечето от които се стремят към нови открития и експанзия във все още непознатите части на света, Китай, който в продължение на дълги години се намира в застой, оставайки си затворена аграрна държава, е ориентиран по-скоро навътре и концентрира вниманието към собствените си проблеми. С едно забележително изключение, в лицето на третия император от династията Мин – Юн Ли, който, в началото на ХV век, нарежда на доверения си евнух-мюсюлманин и известен мореплавател – адмирал Чжен Хъ, да построи огромен флот (най-голяма и силна морска армада, която светът е виждал до този момент) и да предприеме серия от плавания към крайбрежните държави в Южнокитайско море и още по на запад, към страните, разположени по бреговете на Индийския океан, чак до източното крайбрежие на Африка.

Страница 2

Корабите, с които пътуват познавачи на различни религии, както и много преводачи, са натоварени с екзотични китайски стоки, включително животни и растения, като дарове за крайбрежните държави и страните по пътя, като вместо тях се товарят екзотични стоки, животни и растения от посетените места, които после са докарани в Китай. Тези пътувания не само допринасят за взаимното разбирателство и разцвета на  крайбрежната търговия между Китай и държавите от „Южното” и „Западното” море, но и за окончателното оформяне на т.нар. „морски Път на коприната”, в който активно участват араби, перси и индийци (от Запад на Изток) и китайци и другите народности от района на „Южното море” (от Изток на Запад). За осъществяването на мащабните си морски експедиции, Чжен Хъ ползва опита и знанията на предшествениците си – арабски и персийски мореплаватели, които столетия преди това усвояват маршрута до Куанчжоу (наричан от арабите Зайтун), процъфтяващо китайско пристанище в южната част на провинция Фуцзян. В същото време, както подчертава германският изследовател Родерик Птак в последната си книга за „морския Път на коприната”, експедициите на Чжен Хъ си поставят за цел да изпълнят т.нар. „Небесна повеля”, прокарвайки тезата за „хармония и мир между народите”, т.е. не се ръководят от идеята за религиозна или военна експанзия, в рязък контраст с „откривателските” мотиви на португалско-испанската експанзия на Изток, стартирала половин век след пътуванията на китайския адмирал.

В своя, появил се преди няколко години бестселър „1421: годината, когато Китай откри света”, британският изследовател Гевин Мензес, твърди, че флотът на Чжен Хъ е бил така добре подготвен, че за него не би било никакъв проблем да заобиколи Африка от юг (покрай нос Добра надежда) много преди португалеца Бартоломеу Диаш и, навлизайки във водите на Атлантическия океан, да достигне Карибите, много преди Христофор Колумб, или дори да обиколи земното кълбо, далеч преди това да стори Фернандо Магелан. За съжаление, липсват достатъчно сериозни доказателства в подкрепа на подобна хипотеза, тъй като немалка част от хрониките и докладите на Чжен Хъ са унищожени по време на вътрешните междуособици в двора на династията Мин.

Ясно е обаче, че нито Колумб, нито Вашку да Гама, са били в състояние да направят откритията си, без да използват при пътуванията си карти, съставени от предшествениците им. Според Мензес, това биха могли да са китайците, или пък арабите и персите. Както е известно, пътуванията и откритията на испанци и португалци са следствие от стремежа им да открият морския път до Китай, описан от Марко Поло като страна, пълна с богатства и тайни. За целта, те се опитват да овладеят териториите и пристанищата по този път, особено тези със стратегическо местоположение, като Ормуз, Каликут и Гоа, Малака, Малуку, Себу, което (също както и в Америка) става или със сила, или чрез приобщаването на местното население към християнската вяра – два метода, превърнали се в основни през целия т.нар. „колониален” период.

По време на експанзията (или „откритията” си) на Изток, португалците и испанците се възползват от вакуума, възникнал при оттеглянето на династията Мин от Индийския океан и Южнокитайско море, след като императорът нарежда да бъде сложен край на продължилите 20 години морски експедиции на запад. Под предлог, че основните усилия на Китай трябва да бъдат насочени за отразяване на варварските нашествия от Север, той заповядва да бъдат затворени всички пристанища по крайбрежието, оставяйки само Гуанчжоу (Кантон) „отворен” за контакти с външния свят и ограничена крайбрежна търговията с китайските съседи. Тази самоизолация на империята от света, която продължава и при управлението на династията Цин (ХVІІ-началото на ХХ век), дава възможност на западните сили да оставят далеч зад себе си Китай не само в сферата на корабоплаването, но и в индустриализацията и модернизацията, като цяло.

Макао и морският Път на коприната

В средата на ХVІ век португалците стъпват в периферния южнокитайски анклав Макао, след като за целта са сменили дотогавашната си силова тактика с политиката на „културно приспособяване”, формулирана от ордена на йезуитите за да улеснят мисията за „христианизацията” на континентален Китай. На свой ред, императорите Мин, чието управление е в упадък, предоставят определени отстъпки на португалските търговци, разрешавайки им да се заселват в Макао и да разполагат там с известна автономия, макар и да се съобразяват с китайските закони и да плащат данък на властите в Пекин. Оттогава, Макао се превръща в свободното пристанище на Китай (макар и управлявано от португалска администрация), през което не само минават основните търговски потоци, но и се осъществява интензивен културен обмен. Португалците са възползват от близостта до „полуотвореното” пристанище Гуанчжоу (Кантон) и ключовата позиция на Макао в Китайско море за да осъществят, в периода ХVІ-ХІХ век, своеобразен бум в търговията между Изтока и Запада, поставяйки началото на нова ера от съществуването на Морския Път на коприната. Всъщност това е една от първите стъпки към глобализацията на външнотърговските връзки, заменила демодираната крайбрежна търговия.

Макао се превръща в изключително важен транспортен „хъб” на Морския Път на коприната, тъй като в него се събират два различни маршрута: западният, по който португалските каравели се движат от Южнокитайско море, през Индийския и Атлентическия океани, към Европа и Америка (и по-точно Бразилия), и източния, по който корабите “Nao da China” и “Galleon da Manilla”  пресичат Тихия океан за да стигнат до Акапулко в Мексико и по на юг – до Перу и Чили. Това действително е първата стъпка към глобализацията, в резултат от която китайската коприна, порцеланът, чаят, изделията от лаково дърво и другите екзотични източни стоки се разпространяват на петте континента много по-бързо и в по-големи мащаби, отколкото когато и да било преди това. В същото време, много селскостопански култури от Америка попадат в Китай (през Филипините) като например царевицата, картофите, фъстъците, доматите и т.н., превърнали се във важна част от храната на китайците.

Китайските стоки се заплащат предимно със сребро, идващо от Япония или Америка, но след като японците прекратяват търговията с Португалия и Испания, през ХVІІ век, среброто и отчасти златото за осъществяването на транстихоокеанската търговия с китайски стоки идва почти изключително от Мексико и Перу. Неслучайно и днес името на някогашните сребърни монети от Мексико „патака” продължава да се използва от жителите на Макао, символизирайки тесните търговски връзки между Китай и двете Америки.

Страница 3

Междувременно, носещата огромни печалби търговия по Морския Път на коприната, привлича вниманието и на други възходящи световни сили от Запада, като холандците, британците и французите, а след още няколко века и това на САЩ, които също се включват в съперничеството за доминация над Изтока. Ролята на Макао, като „хъб” в търговията с коприна и сребро е окончателно прекратена през 1842,  след Първата опиумна война, в която китайската династия Цин е победена от британците, чиято колония Хонконг измества Макао като единствена „врата” на Китай към Юга. Освен това, Пекин е принуден да отвори за чужденците поне още 7 пристанища в северна посока, включително Шанхай, с което се слага началото на подялбата на Китай от западните сили, опитващи се да превърнат страната в мрежа от свои колонии и зависими територии.

Междувременно, бумът на морската търговия в предходните столетия се съпровожда и от интензивен културен обмен между Изтока и Запада, след като императорите Мин разрешават на португалските йезуити да изграждат църкви и да основат Колежа „Свети Павел” – първият западен колеж в Азия, в който свещениците йезуити изучават китайския език и култура, преди да получат разрешение да проповядват в континентален Китай. Сред най-известните йезуити, прокарващи политиката на „културното приспособяване”, са италианецът Матео Ричи, германецът Адам Шал фон Бел, фламандецът Фердинанд Вербист и португалецът Томас Перейра. Всички те са забележителни за времето си познавачи на Китай, а при управлението на император Кан Си от династията Цин са назначени за негови съветници, като им е възложено да запознаят китайския елит с научните постижения на Запада. Освен това, йезуитите превеждат редица класически китайски литературни творби, като например Си Шу (Четирите класически конфуциански книги), на различни западни езици, с помощта на неколцина китайци, приели християнството, като Сю Гуанчжъ, Ли Цзъчао или Ян Тинюн.

Още в най-ранната епоха на западните завоевания на Изток, т.е. през ХVІ век, възникват сериозни противоречия между базираните в Макао йезуити и представителите на други религиозни ордени (францисканци, доминиканци и августинци), чиято база са испанските владения на Филипините. Тези противоречия засягат най-вече подхода им към Китай. Така, йезуитите, основавайки се продължителния си опит в Далечния Изток (където първите „пионери” са свещениците Франсиско Хавиер и Алесандро Валиняно), възприемат реалистична и гъвкава политика на уважение и толерантност към традиционните обреди и обичаи на китайците, основаващи се на конфуцианството, което, както е известно, е създадено столетия преди християнството и до днес олицетворява същността на китайската култура и обичаи. Тоест, йезуитите се опитват да обяснят същността на християнската религия в духа на конфуцианските схващания, което много улеснява дейността им. През 1692 самият император Кан Си, със специален едикт, обявява християнството за една от традиционните местни религии, наред с будизма, разрешавайки на йезуитите да строят църкви на цялата територия на страната.

За разлика от тях обаче, представителите на другите три ордена, дошли от Филипините, на няколко пъти биват подлагани на репресии и дори прогонвани от китайските власти. Причината е, че в евангелизаторската си дейност, те залагат на европейския етноцентричен подход, открито обвинявайки йезуитите, че са отстъпили от истинската християнска вяра. В крайна сметка, този вътрешен сблъсък между различните мисионерски групи, приключва през 1732 с прогонването на всички християнски проповедници от континентален Китай. Така, след като 150 години успешно проповядват християнството на територията на Поднебесната империя, йезуитите са принудени отново да се върнат в Макао.

Гардът оцелява след всички религиозни и политически сблъсъци в континентален Китай, в сред населението му се утвърждават принципите на йезуитската политика на „културно приспособяване”, позволяващи в местното общество, наред с християнството, мирно да съжителстват и редица източни религии, от таоизма и будизма до исляма и бахайството. Така религиозната свобода и толерантност се превръща в основен компонент на местното мултикултурно общество.

Двустранният културен обмен между Изтока и Запада, придобил силен тласък след ХVІ век, позволява на китайците по-добре да опознаят западните постижения (и особено тези в сферата на науката и технологиите), а китайската култура и философия намира своите възторжени поклонници в западните общества, сред които са германските философи Готфрид Лайбниц и Кристиян Волф, френските философи Жан Жак Русо и Франсоа Волтер и енциклопедистите Дени Дидро и Франсоа Кене, а също Йохан Гьоте, Адам Смит, Вилхелм Хегел, Робърт Морисън, Оноре дьо Балзак, Лев Толстой и Чарлз Дарвин. Всички те признават, че има какво да се научи от Изтока, както и, че наред с множеството различия, съществуват и немалко общи неща между етиката и ценностите на източните и западните общества, които спомагат за взаимното уважение, толернтността и сътрудничеството помежду им. Това схващане за Изтока едва ли би било възможно, без интелектуалния принос на Макао, като пресечна точка между Изтока и Запада, в продължение на дълги векове. Неслучайно британският писател от ХІХ век Остин Коутс подчертава, че „Макао е своеобразна предна база на цяла Европа в Китай”.

От друга страна, в продължителния период, когато Китай е затворен за останалия свят, Макао играе ролята на „прозорец” на китайското общество към Запада. При управлението на династията Цин, императорския двор редовно изпраща учени и писатели в Макао, за да опишат живота и навиците на дошлите от Запада жители на анклава, както и да попълнят географските си познания за западните държави. С посредничеството на властите в Макао, стартира и обучението на китайски студенти на Запад, което става особено наложително след поражението на Китай в Първата опиумна война, през 1842, и засилващото се присъствие на западните велики сили в страната и около нея. Така, именно християнската църква в Макао изпраща в САЩ първия китайски студент Рон Хон, чиито пример скоро е последван от стотици негови сънародници. В същото време, анклавът се превръща в убежище за редица влиятелни китайски учени и мислители, преследвани от императорската власт заради критиките им към западащата и корумпирана династия Цин, като сред тях са такива велики реформатори като Кан Ювей, Лян Цичао, както и основателят на Китайската република Сун Ятсен, който използва пристоя си в Макао за да усвои много от прогресивните западни идеи, които през 1911 му помагат да сложи край на хилядолетното императорско управление в Китай. Впрочем, дебатът за това, как следва да се използва западният опит за модернизацията на Китай, без да се налага да се жертва китайската идентичност, продължава до днес. Благодарение на специалния си исторически статут, Макао винаги е бил отворен за подобни дебати, включително за диалога между различните култури, който ние, неговите жители, смятаме за най-добрия начин за укрепване на взаимното разбирателство и хармоничните отношенията между държавите.

Китайците винаги са виждали в Макао своеобразен трамплин за емиграция в чужбина, затова той бързо се превръща в град на мигранти, много от които по-късно се заселват в различни райони на Югоизточна Азия, Океания и двете Америки. Първите заселници в анклава са мореплаватели и рибари от провинция Фуцзян, чиято култура и днес е в основата на т.нар. Нан Ян-култура (китайците наричан Нан Ян Югоизточна Азия, където се заселват първите мигранти), т.е. културата на китайските общности, пръснати из целия свят, която включва и редица местни и заимствани от Запада елементи. Между другото, именно представители на тази култура допринасят значително за икономическата и културна модернизация и диверсификация в района на делтата на Перлената река (Чжуцзян, където се намира пристанището Гуанчжоу), превърнала се в „люлка на китайския капитализъм”.

Страница 4

Китайските имигранти донасят в земите, където се заселват, техническите си умения и познания: от производството на коприна, в Мексико, до отглеждането на чай, в Бразилия. Тяхната култура (от специфичната кухня до всички видове изкуства) бива интегрирана в местната. Неслучайно,  редица бразилски историци смятат за несправедливо да се твърди, че културата на страната им се е формирала под влияние само на европейската и африканската култури, подценявайки влиянието на китайската култура. Впрочем, същото важи и за редица други латиноамерикански държави.

Анализирайки търговските и културни потоци между държавите, през трите основни световни океана, осъществявани през епохата на Морския Път на коприната и след това, не бива да подценяваме ролята на Макао (а по-късно и на Хонконг) като „хъб”, посредник и стимулатор на продължителния процес на глобализация. Неслучайно Дън Сяопин – архитектът на политиката на „отваряне” на съвременен Китай, реши да използва целия този опит, създавайки формулата „Една страна, две системи” за присъединяването на Хонконг и Макао, и избирайки именно съседните провинции Гуандун и Фуцзян (двете основни отправни точки на китайската миграция в чужбина) за създаването на първите свободни икономически зони, посредством които (както и през Хонконг и Макао) останалата част на страната започна да получава необходимите и инвестиции, технологии, информация и мениджмънт.

Всички сме свидетели, как отварянето на Китай към света и осъществяваните през последните трийсетина години икономически реформи, довели до превръщането му от централизирана планова икономика от съветски тип в отворена пазарна икономика, доведе до безпрецедентно бърз ръст, позволил на страната да изпревари основните европейски държави и да се превърне в третата световна икономическа сила, след САЩ и Япония. Докато през 1980, външнотърговският обмен на Китай бе под 1% от световния, през 2007 той достигна 7,7%. По данни на китайската статистика, обемът на търговията между Китай и Латинска Америка през 2010 ще достигне 100 млрд. долара, при положение, че през 1980 е бил само 1,3 млрд. Той обаче, все още не може да се сравнява с търговията на Китай с държавите от АСЕАН. Все пак, Китай вече е най-големия търговски партньор на Бразилия (двете страни обявиха, че поддържат стратегическо партньорство) и съвсем скоро ще настигне САЩ по обема на инвестициите си в държавите на юг от Рио Гранде (24 млрд. долара, през 2008). Все повече латиноамерикански държави обръщат погледите си от север (САЩ и Канада) и Изток (ЕС) на Запад (т.е. към Азия и най-вече към Китай). Срещите на върха между Бразилия и Китай се провеждат все по-често, като на тях се обсъжда задълбочаването на сътрудничеството в търговията, инвестициите, екологията, външната политика, образованието, културата и т.н. Напоследък тези двустранни срещи преминаха в по-широк формат – този на БРИК (Бразилия, Русия, Индия, Китай), обединяващ най-влиятелните развиващите са държави в света. Те (както показа и срещата им в Русия) се опитват да намерят по ефективни начини за преструктуриране на световните финансови институции (като МВФ и СБ) и формиране на нова, по-стабилна и „плуралистична” световна финансова система. Стремят се да не допуснат светът да бъде сполетян от финансова катастрофа, заради лошото управление на банковата система в САЩ и формират единен фронт на преговорите от „Кръга Доха” срещу възхода на т.нар. „нов протекционизъм”. Четирите държави дискутират спешната необходимост за гарантиране устойчивостта на продоволствените и енергийни доставки и работят във все по-тясна връзка за решаването на текущите световни екологични проблеми. Обсъждат и деликатни въпроси на сигурността, като например неразпространението на ядреното оръжие и съвместната борба срещу тероризма и сепаратизма. Към тези дискусии биват привличани и други важни развиващи са държави от Латинска Америка, Азия и Африка, което за пореден път демонстрира значението на бързо възходящите държави от някогашния Трети свят в съвместните усилия за създаването на по-балансиран и хармоничен световен ред, отхвърляйки доминацията на няколкото богати развити държави на планетата, или пък на само една от тях (т.нар. еднополюсен модел). Ролята на Източна Азия, и в частност, на Китай във всички тези процеси е очевидна и тя несъмнено ще продължи да нараства.

Литература:

1. Jean Carpentier, Francois Lebrun, Histoire de l’Europe, Paris, 1992.

2. E.L. Jones, The European Miracle, Environment, Economics And Geopolitics in the History of Europe and Asia, University of Cambridge, 1987.

3. Friedrich Heer, The Intellectual History of Europe, Stutgart, 1998.

4. Roderick Ptak, Die Maritime Seidenstrasse, Kustenraume, Seefahrt und Handel in vorkolonialer Zeit, Minchen, 2007.

5. China and the Maritime Silk Road Studies, I & II, Fuchow, 1997, 1999.

6. Guo Weicheng, Hola, Mexico, Beijing, 2003.

7.Xin Jianfei, The World’s View on China, Hong Kong, 1991.

8. MAPEAL: Macau – Puente entre China y America Latina, Macau, 2006.

9. Wang Chen Chai, History of the World, Taipei, 1993.

10. Gavin Menzies, 1421: The Year China Discovered The World, New York, 2002.

11. XIII Congresso de la FIEALC, Macau, 2007.

12. Conference Proceedings of Macau-Philippines Historical Relations, Macau, 2005.

* Авторът е професор в Университета на Макао

{rt}

Поръчай онлайн бр.4/2017