Както и известно, миналата 2005 беше обявена от Европейския съюз за „година на Средиземноморието”. Повод за това бе десетгодишният юбилей на Барселонския процес, чието начало постави подписването на Декларацията за евросредиземноморско сътрудничество.
Своеобразна кулминацията на „годината на Средиземноморието” стана проведената в края на ноември 2005 в Барселона среща на високо равнище, на която държавите-членки на ЕС и партньорите им от региона – Алжир, Египет, Израел, Йордания, Ливан, Мароко, Палестинската автономия, Сирия, Тунис и Турция трябваше да дадат оценка на изминатия път и да очертаят плановете си за бъдещето.
Според някои анализатори, както юбилейната среща, така и целият Барселонски процес (поне до този момент) не могат да се разглеждат като особено успешни. Въпреки всички усилия на Брюксел, повечето държави от Средиземноморския регион не постигнаха някакви видими успехи в сферите на икономиката и развитието на демокрацията. Да не говорим, че на замислената като първа за цялата десетгодишна история на Барселонския процес „среща на високо равнище” на най-високо ниво бяха представени само страните от ЕС, докато средиземноморските им партньори (освен Турция и Палестинската автономия) предпочетоха да изпратят само външните си министри. Повечето арабските лидери посочиха като основна причина за вялото развитие на отношенията с ЕС нерешените проблеми между Израел и Палестина. Всъщност, далеч по-важна причина за неуспешната засега политика на Евросъюза в Средиземноморския регион е нежеланието на повечето му партньори да реформират своите, нямащи нищо общо с европейските демократични стандарти, политически режими.
Въпреки това, струва ми се, че е много рано да се слага кръст на Барселонския процес. Неслучайно държавните глави на страните от ЕС се отнесоха с такова разбиране към отказа на колегите си от средиземноморските страни да участват в срещата, който при други обстоятелства би предизвикал голям дипломатически скандал. Причината е, че Средиземноморският регион е южната и най-неспокойна геополитическа периферия на ЕС и европейците просто няма как да забравят, колко важно е развитието на страните от региона за бъдещето на Стария континент, независимо от резервите, които изпитват към сътрудничеството си с Брюксел консервативните политически елити на държавите от Северна Африка и Близкия изток.
Отправна точка на т.нар. „евросредиземноморско партньорство” (в сегашния му вид) между страните от ЕС и тези от южното крайбрежие на Средиземно море, в политическата, икономическа и социална сфери, стана историческата учредителна конференция на техните външни министри в Барселона през ноември 1995. Провеждането на тази конференция бе важна крачка по пътя към преодоляването на комплекса от традиционни противоречия и проблеми на региона. Диалогът по оста Север-Юг беше поставен на здрава основа, определена от съвместния документ – т.нар. Барселонска декларация. Страните от Средиземноморския регион демонстрираха ясно изразена обща воля и стремеж да постигнат ново равнище на цивилизовано съвместно съществуване. Напрежението в района на Средиземно море, което в средата на 90-те бе достигнало опасни мащаби, беше пренасочено в руслото на диалога, а нивото на конфронтационност бе силно ограничено.
Десет години по-късно Евросредиземноморското партньорство обединява 35 държави: 25-те членки на ЕС, плюс десет страни от Южното и Източно Средиземноморие: Алжир, Египет, Израел, Йордания, Ливан, Мароко, Палестинската национална администрация, Сирия, Тунис и Турция. Със статут на наблюдатели се ползват Лигата на арабските държави, Съюзът на арабски Магреб, Либия, Мавритания, както и страните-кандидатки за членство в ЕС – България, Румъния и Хърватия.
Най-важният документ, приет от учредителната конференция през 1995, бе Барселонската декларация, която е и основополагаща програма за регионално сътрудничество в Средиземноморския басейн в сферите на политиката, сигурността, икономиката, финансите, социалната и хуманитарна сфера и културата.
Евросредиземноморското партньорство се осъществява на две нива – двустранно и регионално. На двустранно ниво, ЕС реализира ред проекти в рамките на сътрудничеството си с всяка страна поотделно, в частност, чрез скключването на споразумения за принципите на средиземноморското сътрудничество (Mediterranean Association Agreements). Основни приоритети на двустранно ниво са подкрепата за икономическите трансформации в рамките на подготовката за въвеждане на режим на свободна търговия, както и подкрепата за реформите в социално-икономическата сфера. Сред проектите, осъществявани на двустранно ниво са: структурните промени в икономиките на Тунис и Йордания, подкрепата за осигуряване на по-висока заетост в Египет, провеждането на административнаа реформа в Ливан, съдействие за развитието на селското стопанство в Мароко и др.
Сътрудничеството на регионално ниво обхвяща области и проблеми, които са общи за повечето средиземноморски партньори. Сред по-важните проекти са: EuroMeSCo (координация на външната политика), Femise (опазване на околната среда), SMAP (опазване на историческите паметници), Euromed Heritage Programme (програма за подпомагане на образованието и намирането на работа за младите хора ) и др.
Основният инструмент за финансиране на проектите за евросредиземноморско сътрудничество е програмата MEDA. Тя предоставя грантове, т.е. подкрепата и се отличава от финансовата помощ, която оказва Европейската инвестиционна банка (ЕІВ), отпускаща заеми. Правилникът на MEDA предвижда фондовете и да се ползват за осъществяването на всички цели на евросредиземноморското сътрудничество, както на двустранно, така и на регионално равнище.
За реализацията на различните проекти в рамките на това партньорство, в периода между 1995 и 1999, по програмата MEDA бяха отпуснати 3,4 млрд. евро. Около 86% от тези средства бяха предоставени на Алжир, Египет, Йордания, Ливан, Мароко, Сирия, Тунис, Турция и Палестинската администрация. Друг основен източник на финансиране на споменатите проекти е Европейската инвестиционна банка (ЕІВ), която от 1974 насам е отпуснала за тези цели кредити на стойност 15 млрд. долара. Само между 1995 и 1999 ЕІВ предостави 4,8 млрд. долара. В рамките на Евросредиземноморското сътрудничество банката предоставяше и кредити за реализацията на редица проекти по рационалното използване на водните ресурси в Египет, Ливан, Йордания, Западния бряг и Сектора Газа, както и в Мароко; за модернизацията на жп линиите в Тунис и за възстановяването на инфраструктурата в Турция след последното голямо земетресение. Бюджетът на MEDA за 2000-2006 беше 5,35 млрд. евро, а кредитите на ЕІВ в периода 2000-2007 са за 6,4 млрд. евро.
През 2005, в рамките на Евросредиземноморското партньорство, се проведоха няколко важни мероприятия, предшестващи срещата на най-високо равнище от ноември. Така, в края на май 2005, в Люксембург, се състоя среща на външните министри, които трябваше да изготвят плана за основните инициативи на организацията до средата на 2006 и, в частност, на тези в сферите на икономическите реформи, образованието, човешките права и развитието на демокрацията. Предвижда се ЕС да се ангажира по-сериозно с посредничеството за решаване на арабско-израелския конфликт. Комисарят на ЕС по въпросите на външната политика и европейската политика на съседство Бенита Фереро-Валднер официално представи в Люксембург Работна програма за сътрудничество в басейна на Средиземно море, чиято основна задача е създаването през 2010 на зона за свободна търговия. При това си струва да отбележим, че първата стъпка по пътя към формирането на средиземноморска зона за свободна търговия бе направена още през 2001, когато четири арабски държави (Египет, Йордания, Тунис и Мароко) подписаха в Агадир споразумение за създаването на свободна зона, отворена за присъединяването и на други арабски страни от региона.
През юни 2005, в Рабат (Мароко), се проведе първата среща на министрите на икономиката и финансире на държавите от Средиземноморския басейн. На нея отново бе подчертана привързаността към фундаменталните принципи на Барселонската декларация и, в частност, към задачата да бъде създадено „пространство на общ просперитет”. Участниците отбелязяха общия подем на икономическото развитие в региона през последните две години, както и усилията за провеждане на необходимите реформи в страните от Южното Средиземноморие. В същото време, те признаха, че безработицата (особено сред младите хора) продължава да е твърде висока. Създаването на нови работни места е основната задача пред страните от региона. От друга страна, разривът между жизненото равнище и доходите на глава от населението между европейските и южносредиземноморските страни не само че не намалява, но и се разширява.
В програмата на юбилейната среща на високо равнище на Евросредиземноморското партньорство, състояла се през ноември 2005 в Барселона, като основна цел на форума бе определено „създаването на двата бряга на Средиземно море, северния и южния, на общо пространство на мир, стабилност, просперитет и сигурност”. Основното внимание на срещата бе отделено на развитието на сътрудничеството в три основни области – на политиката и сигурността, на икономиката и финансите, както и в социалната и културна сфера.
Както отбеляза след приключването и испанският премиер Хосе Луис Сапатеро, самият факт, че бе свикан толкова представителен форум, сам по себе си, е „голяма крачка напред”. Въпреки това, на срещата прозвучаха и конфронтационни нотки. Така държавният министър на Алжир Абдел Азиз Булхадам, разкритикува призивите на ЕС за провеждане на политически реформи в арабските държави, срещу оказването на финансова подкрепа от Брюксел. Той, в частност, заяви, че: „За нас е оскърбително, когато европейците искат да провеждаме реформи срещу шепа евро. Нека ги оставят за себе си. Ние искаме реформи, в рамките на запазването на нашия суверенитет”.
В края на Барселонската среща бяха приети три основни документа, които си струва да анализираме внимателно: политически - „Заявлението на президентите”, специален - „Кодексът на поведение” по отношение на тероризма, и социално-икономически – „Петгодишна програма за действие” (т.е. до 2010).
В преамбюла на „Заявлението на президентите” (Chairman’s Statement), участниците за потвърждават стремежа си към създаване на единно (общо) пространство на мира, стабилността и просперитета в Средиземноморския регион по пътя на диалога, обмена и сътрудничеството. Подчертава се, че изпълнението на тази задача ще изисква всестранен подход към въпросите, свързани с укрепване на сигурността, справедливо решаване на регионалните конфликти, развитие на демокрацията, върховенство на закона, човешките права, стабилното и балансирано икономическо развитие, борбата с бедността и постигането на по-голямо разбирателство между отделните култури и народи. Участниците отново декларираха привързаността си към принципите на Барселонската декларация, като крайъгълен камък на Евросредиземноморското партньорство.
В заявлението се подчертава, че Барселонският процес предоставя допълнителна възможност за постигане на прогрес в мирното решаване на близкоизточните проблеми. Участниците призоваха участниците в арабско-израелския конфликт да продължат прекия диалог и преговорите за постигане на мирно съвместно съществуване между Израел, чиято сигурност да бъде гарантирана, и жизнеспособна, суверенна и демократична Палестина. Евросредиземноморските партньори подкрепят постигането на справедлево, пълно и дългосрочно решение на проблема на базата на „Пътната карта”, принципите на Мадридската конференция (включително принципа „земя срещу мир”), Бейрутската арабска мирна инициатива и резолюциите на Съвета за сигурност на ООН 242, 338 и 1397. Партьорите призовават също към активизация на усилията за постигане на прогрес и по трите основни направления на мирния процес в Близкия изток – палестинското, сирийското и ливанското.
В дискусията по палестинско-израелския конфликт участва и сирийският външен министър Фарук Шараа, който призова европейските партньори да съдействат за изпълнение на резолюцията на ООН за „изтегляне на израелските части отвъд траниците от юни 1967” и създаването на палестинска държава със столица Йерусалим.
Спореди някои анализатори, основният резулат от срещата на върха е било приемането на предложения от испанските домакини „Кодекс за поведение към тероризма” (Euro-Mediterranean Code of Conduct on Countering Terrorism). На свой ред, по време на координационната си среща в Кайро през ноември 2005 (т.е. в навечерието на Барселонския форум) арабските страни потвърдиха готовността си да се противопоставят, съвместно с европейците, на тероризма. Въпреки това, кодексът беше приет след много остра дискусия между арабските делегации и тази на Израел за точното формулиране на понятията „тероризъм” и „народна борба срещу чуждестранните окупатори”.
В преамбюла на кодекса се подчертава, че страните-членки на Евросредиземноморското партньорство, ръководещи се от целите и принципите на Барселонската декларация, се обединяват в общата си борба с тероризма. Партньорите потвърждават решимостта си да укрепват сътрудничеството и координацията помежду си за да отговорят достойна на това глобално предизвикателство. При това се подчертава, че ответните действия трябва да са адекватни на мащабите на терористичната заплаха и да се осъществяват в рамките на международното и националното право, гарантиращо спазването на човешките права и основните демократични свободи.
Според мен, значението на този документ е най-вече в това, че за първи път в историята Израел и арабските държави заявиха в съвместен документ, че ще координират действията си в борбата с тероризма, изпълнявайки решенията на ООН и създавайки условия за взамодействие на своите сили за сигурност в това направление. Някои специалисти (като например Ричърд Йънгс) обаче смятат, че твърдите антитеростични мерки на израелските и арабски специални служби често водят до резултати, обратни на очакваните, т.е. провокират още по-силно проявите на екстремизъм в Близкия изток. Затова, според тях, борбата с тероризма следва в по-голяма степен да се концентрира върху отстраняването на пораждащите го обществено-политически и социално-икономически причини. При това следва да се отбележи, че (въпреки настойчовото искане на израелската делегация) на Барселонската среща въобще не бе разгледан въпросът за дейността на радикалната ливанска шиитска организация „Хизбула”, тъй като ЕС споделя позицията на официален Бейрут, че тази партия е по-скоро съпротивително движение, а не терористична формация. Въпреки това, проблемът с „Хизбула” продължава да оказва влияние върху опитите на Ливан да получи статут на пълноправен участник в Евросредиземноморското партньорство. Подписаното, още през 2002, от ливанското провителство споразумение за асоциация с ЕС и досега не е влязло в сила, поради съпротивата, в частност, на Холандия, чиито парламент не го е ратифицирал.
Безспорно най-обемистият документ, приет в Барселона, бе „Петгодишната програма за действие” (Five Year Work Programme), предвиждаща задълбочаване на сътрудничеството в четири основни сфери: политика и сигурност; социално-икономическо развитие и реформи; образование и културен обмен; миграция, социална интеграция, правосъдие и сигурност. Спонсори на този програма са MEDA, The European Neighbourhood and Partnership Instrument (ENPI), като се разчита и на вноски от страните-членки на Еуромед, FEMIP и други финансови институции.
Когато говорим за социално-икономическия вектор на Евросредиземноморското сътрудничество, следва да отбележим, че проблемът за привличането на чуждестранни инвестиции си остава сред най-актуалните за държавите от Средиземноморския басейн, особено за тези от южната му част. Недостатъчната активност на мнозинството европейски страни по отношение на инвестициите в икономиките на северноафриканските държави се обяснява най-вече с политическата и икономическа нестабилност, липсата на квалифицирана работна сила, неотговаящото на европейските стандарти местно законодателство, както и корумпираността на държавните институции. От друга страна, и досега няма достатъчно ефективни механизми за стимулиране притока на свежи капитали в икономиката на Северна Африка, а именно – система, гарантираща сигурността на вложенията на потенциалните инвеститори. Мнозинството от държавите-членки на ЕС се стремят да изнасят промишлената си продукция в страните от Южното и Източно Средиземноморие, но не проявяват особен интерес към вноса на селскоскопанска продукция оттам.
Въпреки това, през 2001, обемът на инвестициите в икономиките на държавите от Северна Африка достигна 5,3 млрд. долара, което бе с 83% повече, отколкото през 2000. Първо място сред страните от региона по привлечени инвестиции зае Мароко – 2,2 млрд. долара.
Струва си да отбележим, че на срещата в Барселона бе постигнат значителен практически прогрес по въпроса за съвместната борба с нелегалната миграция. За целта ЕС обеща да увеличи двукратно финансовата си помощ за арабските страни от Средиземноморския регион, макар че според някои арабски участници в срещата имиграционната политика на европейските държави, постоянно укрепващи мерките за контрол по външните граници на съюза, противоречи на принципите, декларирани преди повече от десет години на първия Барселонски форум.
* * *
Наред със значителните постижения за последните десет години по проблемите за взаимодействието и партньорството между страните от Южното и Северното Средиземноморие, остават много нерешени въпроси. Те са породени от очевидното цивилизационното и социално-икономическо несъответствие между европейските и арабски нации, масовата имиграция от арабските страни към Европа, както и от конкуренцията между ЕС и САЩ за сфери на влияние в Южното Средиземноморие.
Европейските страни не са заинтересовани от идването на власт в северноафиканските държави на антизападно настроени елити. Внушителният успех на „Мюсюлманските братя” на изборите през декември 2005 в Египет (20% от местата в парламента), бе приет в европейските страни без никакъв ентусиазъм. Европейските страни са силно разтревожени от собствените си демографски проблеми, ръста на ислямския радикализъм в арабските държави и несекващия имигрантски поток към Стария континент.
Следва да отбележим и, че демократичните принципи (както и призивите за демократизация), съдържащи се в Барселонската декларация не устройват особено повечето арабски лидери от Северна Африка, които са на власт по двайсет и повече години, защото създават условия за укрепването и консолидацията на опозицията в собствените им държави. Така, Либия и досега отказва да подпише декларацията, което пък не и дава възможност да стане пълноправен член на Евросредиземноморското партньорство. Лидерите на държавите от Южното Средиземноморие неведнъж да изразявали опасенията си, че Барселонската декларация (и в частност онези моменти в нея, касаещи проблема с човешките права) дава възможност на европейските държави да се намесват във вътрешните им работи.
През последните десетилетия, в резултат от масовата имиграция от северноафриканските страни, в Европа се появиха арабски диаспори, обединяващи милиони, които пък се превръщат в база за формирането на т.нар. „европейски ислям”. Днес ислямът е втората по численост на изповядващите я религия във Франция, Германия и Великобритания. Така, мюсюлманската общност във Франция наброява днес между 5 и 7 милиона души, т.е. около 10% от цялото население и е най-многобройната в Европа (за сравнение, мюсюлманското малцинство в Германия е 3,7%, а във Великобритания – 2,7% от населението).
Мюсюлманското малцинство започва да влияе върху френската политика. Имигрантите от арабските страни формираха влиятелно мюсюлманско лоби, което се опитва да склони френското правителство към по-активна подкрепа за палестинската страна в близкоизточния конфликт. Във връзка с това, Израел все по-често отправя обвинения към Париж, че мюсюлманите са започнали да определят френската външна политика.
Незаконната миграция от Северна Африка предизвиква нарастващото безспокойство на европейските правителства и ЕС. То се усилва и от факта, че лидерите на северноафриканските държави, на практика, признаха неспособността си да прекратят (или поне ограничат) незаконната миграция. През 2004 Германия и някои други страни от ЕС предложиха създаването на територията на държавите от Северна Африка на филтрационни центрове за незаконни имигранти. Планът обаче не бе одобрен от всички членки на съюза.
Евросредиземноморското партньорство се сблъсква с много предизвикателства, като сред тях е и липсата на общи и ясно осъзнати от всички членки на ЕС смисъл и цели на това партньорство. Едни го възприемат като отговорност за икономическото развитие на страните от Южното и Източно Средиземноморие, други – като необходимост от създаването на система за обща сигурност, а трети – като механизъм на конкурентната борба със САЩ за влияние в региона. Наистина, в последно време, тази конкуренция придобива все по-ясни измерения в страните от Северна Африка. При това следва да отбележим, че на официално равнище и европейската, и американската страна избягват да признават за наличието на конкуренция. Въпреки това, нейните елементи са съвсем очевидни. Преследвайки интересите си в северноафриканския регион, САЩ се опитват да избегнат откритата конфронтация с ЕС и се стремят да заема собствена (повече, или по-малко свободна) ниша, което впрочем съвсем не изключва конкуренцията в петролно-газовата или военно-техническата сфери.
Така например, през последните години забележимо се изостриха отношенията между Брюксел и Вашингтон по въпроса за търговско икономическите връзки с Мароко, където американските фирми постепенно изтласкват европейските. За това помага и политиката на мароканското правителство, което иска да разшири икономическото и военното си сътрудничество със САЩ, макар че това очевидно не отговаря на принципите на Евросредиземноморското сътрудничество. Американските инвеститори влагат капиталите си в развитието на мароканския аграрно-промишлен сектор. ЕС е сериозно загрижен от американските усилия за създаването на зона за свободна търговия с Мароко. Европейско-американската конкуренция в тази страна се очерта особено силно през 2003, когато провеждането на срещата между държавните глави на страните от Западното Средиземноморие в Тунис съвпадна по време с посещението на тогавашния държавен секретар на САЩ Колин Пауъл в страните от региона. Ще припомня, че тъкмо по онова време разногласията между САЩ и водещите европейски държави (Франция и Германия) по въпроса за Ирак бяха стигнали своя връх.
Налице е определен сблъсък на интереси между САЩ и ЕС и по отношение на Либия. След като през септември 2003 Съвета за сигурност на ООН окончателно отмени санкциите срещу режима на Кадафи, наложени във връзка с делото Локърби, и Либия изплати 2,7 млрд. долара компенсации на роднините на жертвите от този терористичен акт, американо-либийските отношения започнаха да се подобряват, като през юни 2004 бяха възстановени и дипломатическите връзки между двете страни. Големите американски петролни корпорации активизираха дейността си в Либия, което също не отговаря на европейските интереси.
В известна степен Барселонският процес би могъл да послужи, ако не за еталон, то поне като полезен пример при лансирането на нови регионални проекти в Близкия изток. Така, сравнително неотдавна (през 2003) САЩ лансираха подкрепения и от лидерите на Г-8 (по време на срещата им на остров Си-Айлънд през 2004), проект за създаването на т.нар. „Голям Близък изток”, който в значителна степен се опира върху многогодишната практика на взаимодействие на ЕС с Израел, Турция и арабските страни от Средиземноморския регион, в рамките на Барселонския процес. В същото време формалната подкрепа от европейските страни на американския проект съвсем не означава, че те са готови да отстъпят лидерските позиции на САЩ, особено в сферата на взаимодействие със северноафриканските държави.
Отчитайки, че на пътя към реализацията на проекта за „Големия Близък изток” има немалко препятствия от различен характер, провереният на практика през последните десетина години модел на евросредиземноморското сътрудничество, според мен, може с течение на времето да бъде разпространен и в целия Близък изток. Тоест, да се окаже по-жизнеспособна алтернатива на доста проблематичния американски проект, от гледна точка на перспективите за практическата му реализация.
През първите десет години от съществуването си, Барселонския процес в значителна степен помогна за активизацията на отношенията между европейските страни и тези от Южното Средиземноморие. Барселонският процес притежава мощен потенциал за постоянно успешно развитие и усъвършенстване, тъй като от това са жизнено заинтересовани народите на Европа, Близкия изток и Северна Африка. Затова, според мен, има всички основания за оптимистична оценка на перспективите за бъдещото развитие на Барселонския процес, който при това разполага и с редица, все още нереализирани резерви за своето развитие. Струва ми се, че такъв резерв може да стане присъединяването в близко бъдеще и на Черноморско-Каспийския регион към Евросредиземноморското партньорство, още понече, че участници в него са и черноморски страни като Турция, Румъния и България.
През 1995 Барселонската декларация беше подписана от Хавиер Солана (тогава външен министър на Испания, а днес върховен представител на ЕС по външната политика) и Бенита Фереро-Валднер (тогава външен министър на Австрия, а днес – комисар на Евросъюза по външната политика). Десет години по-късно и двамата са амбицирани да придадат нов импулс на процеса. Очевидно е, че ЕС няма никакво намерение да изостави амбициозния си проект за превръщането на Средиземноморския регион в сфера на геополитическото си влияние. И то не само, защото случващото се в региона е от изключително важно значение за Европа, но и защото европейците изглежда най-сетне са решили да действат, като действително самостоятелен геополитически субект.
* Българско геополитическо дружество
{rt}
Както и известно, миналата 2005 беше обявена от Европейския съюз за „година на Средиземноморието”. Повод за това бе десетгодишният юбилей на Барселонския процес, чието начало постави подписването на Декларацията за евросредиземноморско сътрудничество.
Своеобразна кулминацията на „годината на Средиземноморието” стана проведената в края на ноември 2005 в Барселона среща на високо равнище, на която държавите-членки на ЕС и партньорите им от региона – Алжир, Египет, Израел, Йордания, Ливан, Мароко, Палестинската автономия, Сирия, Тунис и Турция трябваше да дадат оценка на изминатия път и да очертаят плановете си за бъдещето.
Според някои анализатори, както юбилейната среща, така и целият Барселонски процес (поне до този момент) не могат да се разглеждат като особено успешни. Въпреки всички усилия на Брюксел, повечето държави от Средиземноморския регион не постигнаха някакви видими успехи в сферите на икономиката и развитието на демокрацията. Да не говорим, че на замислената като първа за цялата десетгодишна история на Барселонския процес „среща на високо равнище” на най-високо ниво бяха представени само страните от ЕС, докато средиземноморските им партньори (освен Турция и Палестинската автономия) предпочетоха да изпратят само външните си министри. Повечето арабските лидери посочиха като основна причина за вялото развитие на отношенията с ЕС нерешените проблеми между Израел и Палестина. Всъщност, далеч по-важна причина за неуспешната засега политика на Евросъюза в Средиземноморския регион е нежеланието на повечето му партньори да реформират своите, нямащи нищо общо с европейските демократични стандарти, политически режими.
Въпреки това, струва ми се, че е много рано да се слага кръст на Барселонския процес. Неслучайно държавните глави на страните от ЕС се отнесоха с такова разбиране към отказа на колегите си от средиземноморските страни да участват в срещата, който при други обстоятелства би предизвикал голям дипломатически скандал. Причината е, че Средиземноморският регион е южната и най-неспокойна геополитическа периферия на ЕС и европейците просто няма как да забравят, колко важно е развитието на страните от региона за бъдещето на Стария континент, независимо от резервите, които изпитват към сътрудничеството си с Брюксел консервативните политически елити на държавите от Северна Африка и Близкия изток.
Отправна точка на т.нар. „евросредиземноморско партньорство” (в сегашния му вид) между страните от ЕС и тези от южното крайбрежие на Средиземно море, в политическата, икономическа и социална сфери, стана историческата учредителна конференция на техните външни министри в Барселона през ноември 1995. Провеждането на тази конференция бе важна крачка по пътя към преодоляването на комплекса от традиционни противоречия и проблеми на региона. Диалогът по оста Север-Юг беше поставен на здрава основа, определена от съвместния документ – т.нар. Барселонска декларация. Страните от Средиземноморския регион демонстрираха ясно изразена обща воля и стремеж да постигнат ново равнище на цивилизовано съвместно съществуване. Напрежението в района на Средиземно море, което в средата на 90-те бе достигнало опасни мащаби, беше пренасочено в руслото на диалога, а нивото на конфронтационност бе силно ограничено.
Десет години по-късно Евросредиземноморското партньорство обединява 35 държави: 25-те членки на ЕС, плюс десет страни от Южното и Източно Средиземноморие: Алжир, Египет, Израел, Йордания, Ливан, Мароко, Палестинската национална администрация, Сирия, Тунис и Турция. Със статут на наблюдатели се ползват Лигата на арабските държави, Съюзът на арабски Магреб, Либия, Мавритания, както и страните-кандидатки за членство в ЕС – България, Румъния и Хърватия.
Най-важният документ, приет от учредителната конференция през 1995, бе Барселонската декларация, която е и основополагаща програма за регионално сътрудничество в Средиземноморския басейн в сферите на политиката, сигурността, икономиката, финансите, социалната и хуманитарна сфера и културата.
