Списание Геополитика
Списание за геополитика, геостратегия & анализи
Търсете списание "Геополитика" в Книжарница "Български книжици" - ул. Аксаков № 10 (градинката "Кристал", под колоните); книжарницата в Софийския университет, пункта за печатни издания на пл. "Македония”, или го поръчайте онлайн в beautyhealth.bg или в издателство „Фабер” – Велико Търново.
Всяка географски обособена част от обитаемото пространство (страна, област, община, селище) се отличава със специфична природна среда, социално-икономически и етно-културен облик. До голяма степен, макар и в по-тесни хронологични рамки, това се отнася и за преобладаващите поведенчески стереотипи, като цяло, и за електоралното поведение, в частност.
Само преди няколко дни руският външен министър Сергей Лавров заяви, че страната му е готова да прекъсне икономическите си отношения с Европейския съюз, ако Брюксел реши да наложи нови санкции по отношение на най-уязвимите сектори на руската икономика. Той напомни, че ЕС вече неведнъж е налагал санкции, „пораждащи рискове за икономиката на Русия, включително в най-чувствителните и сфери”, и подчерта: „Не искаме да се изолираме от света, но трябва да сме готови за това. Както се казва – ако искаш мир, готви се за война”.
В източната половина на Европа и днес продължават а съществуват редица замразени конфликти, свързани със съществуването на непризнати или частично признати (квази)държавни образувания, повечето от които са на територията на постсъветското пространство (Абхазия, Южна Осетия, Приднестровската молдовска република, Арцах, Донецката и Луганска републики), но също и на Балканите (Косово) и в Източното Средиземноморие (Севернокипърската турска република). При това, както показа избухналата през есента на 2020 т.нар. Втора Карабахска война, тези конфликти много лесно могат да бъдат „размразени”.
Задълбочаването на проблемите между България и населената предимно с етническо българско население Северна Македония, въпреки подписания преди почти четири години Договор за приятелство, добросъседство и сътрудничество, както и необходимостта сега той да бъде допълнен, така че наистина да защитава интересите на страната ни, е поредният знак, че политиката на София към компактните маси етнически българи в държавите от Югоизточна и Източна Европа (Северна Македония, Сърбия, Гърция, Румъния, Молдова и Украйна) продължава да страда от сериозни недостатъци и липса на ефективност.
Общоизвестен факт е, че корените на евгениката идват от САЩ още в началото на миналия век. Поради политиката на нацизма, след краха на Третия Райх евгениката загуби много от позициите които беше завоювала предимно на Запад. Променените условия заставиха британските и американските евгенисти да преосмислят класическите евгенични постановки. За по-малко от две десетилетия евгениката навлезе в нов етап на развитие, който обикновено се обозначава като криптоевгеника или „прикрита евгеника”. Това се оказа печеливш ход, закрепил позициите на евгениката в атлантическия регион и позволил по-нататъшното и развитие без промяна на нейните основни принципи.
Наличието на организирана престъпност води до подкопаване основите на легитимната власт, принципите на върховенството на закона, равенството и правата на човека, което обосновава значимостта на това социално явление – от една страна, то води до потъпкване личните индивидуални права на гражданите, а от друга – цялостно подрива устоите на държавата. Именно поради това организираната престъпност е обособена като самостоятелна категория явление и понятие, което представлява постоянна заплаха за обществеността и държавата (Смедовска-Тонева, 2017: 35).
Проследяването на динамиката в развитието на организираната престъпност налага изясняване на въпроса какво следва да разбираме под „организирана престъпност“?. За да вникнем в същността й трябва да се проследи еволюцията на концепцията и дефиницията за явлението, които през последните над сто години се използват за назоваване и определяне на множество различни феномени, а съдържанието им е повлияно от историческата и политическата специфика на съответното исторически период. Още през 1971 американският криминолог Дуайт К. Смит споделя, че концепцията за организирана престъпност е натоварена с толкова много стереотипни разбирания, че е невъзможно да се задоволят базисните изисквания за дефиниция. От една страна, тя не съдържа всички значими за проблема явления, а от друга – не изключва много от незначителните (Varese, 2010: 1). Една дефиниция трябва да провокира създаването както на обща научна хипотеза, така и на емпирично обосновани прогнози.
Комплексността на разглеждания проблем и съдържанието на неговата дефиниция е в основата на множество задълбочени изследвания и дискусии. Част от учените се фокусират над лингвистично-семантичното съдържание на термина, докато други наблягат върху емпиричния подход за установяване рамките на разглеждания проблем. В тази връзка уважаваният криминолог Клаус фон Лампе твърди, че не съществува единичен феномен, който да може да се назове „организирана престъпност“ (1). Според други учени, моментното значение на термина се диктува от доминиращите на глобално ниво държави и институции като САЩ, НАТО, ООН, ЕС и пр. Въпреки че към настоящия момент терминът e изследван посредством множество аналитични подходи – политически, икономически, социален и културен, все още не е налице общоприета дефиниция на понятието.
За да се установят основните причини за това в настоящото изследване ще проследя фактическата и теоретичната еволюция при изграждането и определянето на същността на понятието „организирана престъпност“ в международен аспект, като акцентът ще падне основно върху динамиката на този процес в САЩ и Европа.
Концепцията за организирана престъпност се заражда в САЩ, като се смята, че терминът най-вероятно се появява за пръв път през 1896 в годишния доклад на Нюйоркското общество за противодействие на престъпността (New York Society for the Prevention of Crime), който изследва действията, свързани с хазарт и проституция и извършвани с протекцията на държавни служители (Woodwiss, 2003: 5). Изготвянето на доклада е провокирано от все по-засилващото се обществено неодобрение, насочено към все по-масовата употреба на алкохол и наркотици, организирането на хазартни игри, проституцията и пр., като след Гражданската война в Америка се заражда и просперира своеобразен "подземен свят", който провокира сериозно етническо, а не толкова класово, разделение. Причината е, че в онзи момент проблемът с престъпността е свързан предимно с имигрантите и чернокожите, смятани от останалата част от населението за естествено податливи на поведение с противозаконен характер. В опит за ограничаване разпространението на тези неморални дейности, към средата на XIX век в по-голямата част от САЩ вече е приета законова рамка, която ги забранява или сериозно ги ограничава. Тази законодателна инициатива обаче не води до съществена промяна, тъй като почти липсват практически действия по прилагането на наложените норми, като тази пасивност на полицията се дължи предимно на факта, че налагането на законите е насочено предимно към онези, които не плащат достатъчно за протекция от страна на органите на реда (Woodiwiss 2001: 177). До намаляване на считаните за неморални дейности, на практика, не се стига. Това, до което води тази неефективна законова система, е да принуди „предприемачите“, занимаващи се с неморалните дейности, да се специализират в търсенето и намирането на начини за нейното заобикаляне, което всъщност води до структуриране на криминалния контингент. До 1915 употребата на термина „организирана престъпност“ е незначителна, като се използва основно за описване на съгласувани действия на съсловия, насочени към осъществяване на някакъв тип противоправни действия. Например, наговарянето на водопроводчиците в Ню Йорк за всеобщо вдигане на цените или синхронизирането на шайки за линчуване на чернокожи в Южна Калифорния.
Първите сериозни опити за изучаване и дефиниране на организираната престъпност се правят през 20-те и 30-те години на XX век По това време, с 18-тата поправка на Конституцията на САЩ, в странете се налага т.нар. „сух режим“ и производството, вносът, преносът, разпространението и употребата на алкохол се забраняват. Режимът не води до масовото спиране употребата на алкохол. Това, до което довежда забраната, е съсредоточаването на целия финансов оборот на алкохолния сектор в ръцете на индивиди и групи от хора, имащи смелостта и възможността да заобиколят закона. Те изграждат незаконни производство, контрабандни методи (специализирани машини, тайни пътища и др.), физически и документални канали за транспорт и начини за продажба. Незначителните до този момент престъпници стават собственици на един от най-доходоносните сектори на икономиката на страната. Разбираемо, така изградените канали се използват не само за разпространение на алкохол, но и на всякакъв друг тип незаконни стоки и услуги.
През този период (20-те и 30-те години на XX век) терминът „организирана престъпност“ има множество значения, но все още рядко се приема като определение за отделно сдружаване на индивиди от специфично съсловие. Той се използва основно като синоним на рекета, макар че тази дейност се определя и като „изнудване“. През тези десетилетия в обхвата на понятието попада и предлагането на множеството забранени стоки и услуги – фалшифициране на документи, непозволени залагания, трафик на наркотици и, разбира се, на алкохол и др. (Woodwiss, 2003: 7).
Макар голяма част от дейността на престъпниците да е негласна и скрита, изключително сериозен проблем е насилието, което гангстерите използват. Само в един от кварталите на Чикаго по време на сухия режим са разстреляни 729 души (2). Това е ерата, създала Джони Торио и Ал Капоне, осъществяващи своята дейност от Чикаго, както и Чарлз „Лъки“ Лучиано, Джо „Босът“ Масария и синдиката на петте нюйоркски фамилии, играещи значителна роля в социалния и политическия живот на Щатите за десетилетия напред. 18-та поправка на Конституцията на САЩ, която е отменена през 1933, е пример за това, как с една парадоксална политика в областта на наказателното право, държавата съществено допринася за развитието на вредни за нея резултати (Попов, 2012: 151).
След отмяната на сухият режим изследователите на този социален феномен споделят, че организираната престъпност не следва да се възприема само като проявление на престъпния подземен свят. Първата книга, която се фокусира изключително върху това явление, е „Бандата“ от 1927, като авторът и Фредерик Трашер (3) посочва, че организираната престъпност не следва да се разбира като нещо конкретно и определено. Той акцентира върху „незаменимата функция“, която имат за професионалните престъпници и „определени специализирани хора или съсловия“, (Thasher, 1963: 286) като визира докторите, играещи съществена роля в разпространението на наркотици, адвокатите, политиците и подкупните държавници.
Книгата на Трашер, както и издадената две години по-късно „Организираната престъпност в Чикаго“ от Джон Ландеско (4), са сред първите независими изследвания на разглеждания проблем.
Засилващото се влияние на престъпниците, както и насилствените проявления на тяхната дейност, налагат да бъде извършено общонационално проучване на организираната престъпност. Това става в периода от 1929 до 1931 под егидата на Националната комисия за спазване и прилагане на закона с председател Джордж Уикършам (5). В доклада на комисията класифицирането на организираната престъпност, направено съобразно категории, произтичащи от закона, и различните дейности са групирани около това „какво“ се извършва, а не „кой“ организира извършването. Тоест, за изследователите е по-важно „какво“, а не „кой“. (Smith, 1991: 142).
Комисията на Уикършам подхожда към организираната престъпност като към незаконно предприемачество, в което постоянно са ангажирани законни бизнеси и държавни институции и служители. Този начин за възприемане на разглеждания феномен остава на заден план след Втората световна война. (Fijnaut, Paoli 2002: 25). Тогава се омаловажава важността на практическото участие на политици, държавни служители, висококвалифицирани професионалисти (адвокати, счетоводители, доктори и пр.), като значението на участието им в действията на организираната престъпност се игнорира или изцяло пренебрегва (Woodiwiss, 2003: 14-15). На преден план излиза „кой“, за сметка на „какво“. Организираната престъпност се разглежда като проявление на действията на определена личност, а не толкова на това, какво всъщност се извършва.
Това донякъде е провокирано и от осъзнаването от държавата на фактическата власт, която имат италианските фамилии в Ню Йорк. Показателни са събитията от 9 февруари 1942, когато - в разгара на Втората световна война - най-големият плавателен съд, с който разполагат САЩ и който е трябвало да превози множество войници към Европейския военен театър – SS Normandie (френски пътнически лайнер, конфискуват от американците през войната и, преименуван на USS Lafayette), бива опожарен. Опитите за събиране на информация от работниците на пристанището, където е акостирал корабът се оказват напълно неуспешни, тъй като се установява, че на практика не правителството на САЩ контролира територията на това пристанище, а криминалният свят. За осъществяването на действията по фактическо събиране на нужната информация, свързана с пожара, правителството на Щатите е принудено да потърси помощта на Лъки Лучано, една от водещите фигури в тогавашния подземен, който в онзи момент излежава присъда в затвора. Колаборацията, която изграждат тогава правителството на САЩ и криминалните групировки, е толкова продуктивна, че държавното управление използва практическата сила на тези организации за пропаганда, внедряване на шпиони и разкриване на нацистки агенти, действащи на американска територия (Cockayne, 2017: 134-138). Именно подобни взаимодействия между легитимната държавна и криминалната власт, илюстриращи възможностите на личности като Лъки Лучано, карат правителството да даде превес на „кой“, отколкото на „какво“ всъщност е организираната престъпност.
Съществен момент за този нов етап от развитието на организираната престъпност е разбирането, което налага комисията, председателствана от сенатора Естис Кифовър. Не само че при изграждането на концепцията се акцентира върху личността, която ръководи престъпността, вместо на дейностите, които се извършват, но и се налага виждането, че организираната престъпност е проявление на структура, външна за САЩ, а не такава, произхождаща от самите Съединени щати (Fijnaut, Paoli, 2002: 25). Комисията на Кифовър определя организираната престъпност като общодържавна, централизирана организация, доминираща в най-доходоносните престъпни пазари, която най-вероятно е изградена от паралелно действаща Сицилианска организация (Fijnaut, Paoli, 2002: 26). По време на 89-тия конгрес на Сената на САЩ Кифовър нарича тази организация „мафия“. Под влияние на работата на комисията и във връзка с доказания контрол, който мафията има над престъпните пазари в Щатите, се създават постоянни държавни институции, които се занимават с престъпността, свързана с тези пазари и най-вече с пазара на наркотици.
В противовес на теорията на Кифовър, че организираната престъпност е Мафията – т.е. външна за Щатите организация, през 60-те на XX век директорът на ФБР Едгар Хувър не само отказва да приеме идеята, че в центъра на престъпността в САЩ е италианският синдикат, но и отрича тезата престъпни синдикати или организирана престъпност да са доминиращият фактор за престъпността, като цяло (Powers, 1987).
Позицията на Хувър е публично опровергана през 1963, когато в излъчваните по телевизията показания на Джо Валачи се дава гласност за съществуването на (Ла) Коза Ностра. В предавания по национална телевизия съдебен процес срещу видни нюйоркски гангстери, свидетелят изнася множество информация относно структурата и дейността на тази мафиотска организация, които затвърждават вижданията на Кифовър и разпалват сериозен национален дебат относно разглеждания проблем. Въпреки все по-популярното мнение, че мафията и, в частност, Коза Ностра изцяло изчерпват значението на термина „организирана престъпност“, с времето се доказва, че поставянето на подобно равенство нито отговаря на обективната действителност, нито може да послужи като практическа отправна точка при създаването на необходимите закони и действията на разследващите органи. Затова от средата на 60-те години на ХХ век законодателният процес из цяла Америка малко по малко приема доста по-широки рамки за организираната престъпност, за да може в тях да попаднат и по-неорганизирани групи и противозаконни предприятия (Von Lampe, 1998: 97-99). Това обаче провокира съществена дуалност на понятието, което неминуемо затруднява процеса на работа по разследването. По този повод, в свой доклад за федералната дейност за борба с организираната престъпност, Главният офис за отчетност на САЩ (6) лансира становището, че разминаванията в законодателния процес водят до това, че: „в едната си крайност терминът се създава така, че да включва само членовете на Ла Коза Ностра, докато в другата крайност организираната престъпност включва всяка група от двама или повече хора, сдружили се, за да извършват престъпен акт“ (GAO, 1977: 8).
Периодът от 50-те до 70-те години на XX век е до голяма степен определящ за публичното възприятие на организираната престъпност. Множество книги и филми, сред които и „Кръстникът“ от 1972, адаптиран от Франсис Форд Копола по едноименния роман на Марио Пузо от 1962, довеждат до приравняването на общественото разбиране за организираната престъпност с италиано-американската мафия (Fijnaut, Paoli, 2002: 27).
Това, както и теорията, че въпросното явление е резултат от външна по отношение на САЩ конспирация, се отхвърля към края на 60-те години на XX век, тъй като липсват емпирични доказателства за нейната достоверност. Нещо повече, за изследователите на проблема е напълно ясно, че той има много по-широк обхват от разбирането за мафия. През 70-те и 80-те години учените, а и правоприлагащите органи, предприемат друг подход за дефиниране на разглеждания феномен, съсредоточаващ се върху най-отявленото проявление на организираната престъпност, а именно – предоставянето на незаконни стоки и услуги. През този период започва да се използва терминът „незаконни“ или „криминални предприятия“ вместо „организирана престъпност“. Именно в края на 70-те и началото на 80-те се създава и първото целево законодателство, фокусирано изцяло върху организираната престъпност. Това става посредством т.нар. закон „Р.И.К.О“ (7) закон, който предвижда по-тежки наказания и по-широки гражданско-правни възможности за преследване и санкциониране на действия, извършени като част от криминална организация, като се въвежда терминът „криминално предприятие“.
Това развитие на дефиницията, както и на разбирането за същината на дейностите, които се извършват посредством изграждане на свързана престъпна структура, водят до необходимостта от внасяне на яснота, какво всъщност е „криминално предприятие“, което към онзи момент е синоним на организирана престъпност. Така, според едно изследване на съществуващите дефиниции, извършено от Франк Хаган през 1983, се констатира, че организираната престъпност е продължително съществуваща организация, съзнателно извършваща незаконни дейности с цел получаване на материална облага. Тези „незаконни дейности“ се приравняват с експлоатирането на криминалните пазари и по точно онези, свързани с предоставянето на забранени стоки и услуги. Оттук насетне експлоатирането на въпросните пазари, на практика, заляга в основата на всички определения за организираната престъпност в САЩ.
Съществен негативен ефект от фокусирането на термина организирана престъпност върху престъпните пазари е, че с него започват да се назовават както организациите от хора, осъществяващи незаконните дейности, така и самите дейности. От една страна, разпространението на наркотици е организирана престъпност, а от друга – такава са организациите, които се занимават с производството, преноса и разпространението им. По този начин отново се стига до дуалност на дефиницията, с която де факто се назовават както деянието, така и деецът.
През 80-те и 90-те години на миналия век засилващото се влияние и действията на транснационални криминални организации, като латиноамериканските картели, азиатските Триади и Якудза, както и множеството организации, произлезли от колапса на Съветския съюз, налага и по-задълбоченото развитие на съпоставката между организираната престъпност и мултинационалните търговски корпорации (Fijnaut, Paoli, 2002: 30-34). Това е така, тъй като принципите на пазарната икономика са общовалидни независимо от продуктите, които се предлагат, и голяма част от постиженията на науката, насочена към развитие на търговията, намират директно приложение за вникване в същината на транснационалните криминални организации. В тази връзка Никос Пасас казва следното: „ако се случи така, че търсените стоки или услуги се обявят за противозаконни, тогава ще се намери криминално предприятие, което да осигури предлагането им. В това отношение няма никаква разлика между обикновените и престъпните предприятия (търговски дружества). Доста често единствената необходима промяна, когато бизнесът е незаконен, е лека настройка в практическия начин, по който оперира дружеството, в технологичния процес и в развиването на съответната социална мрежа.“ (Passas, 1998: 3). Тази идея се възприема още със зараждането на теорията за експлоатирането на криминалните пазари през 60-те години на миналия век, когато се приема, че „ако Коза Ностра изведнъж изчезне, липсата ѝ ще натъжи много хора, тъй като е налице голямо обществено търсене на услугите, които предлага“ (Cressey 1967: 107).
Организираната престъпност в Европа
За Европа, организираната престъпност, като самостоятелно явление, не съществува до средата на 70-те години на ХХ век. Дотогава държавите от Стария континент се считат за имунизирани от този проблем. (Fijnaut, Paoli, 2002: 31). Това, разбира се, не означава, че подобна дейност липсва, а че към онзи момент не е налице осъзната необходимост от дефиниране, изследване и обособяване на специфичната ѝ правна квалификация. Организираната престъпност става фактор в политическия и социалния живот на общоевропейско равнище през 80-те години на миналия век. Това се случва под въздействието на няколко сериозни социални процеса, едни от които са пряко свързани с развитието на организираната престъпност на глобално ниво, а други са съвкупност от множество локални политически и икономически събития, създаващи възможности за експлоатиране на дадена криминална стока или услуга. Най-съществен от първата група процеси безспорно е глобалното развитие на криминалния пазар, свързан с наркотичните вещества. След средата на 70-те години на ХХ век практически във всяка държава в Западна Европа това е най-големия и най-доходоносен криминален пазар, привличащ и най-голям брой престъпници (Fijnaut, Paoli, 2002: 3). Що се отнася до втората група процеси, в края на 80-те се очертава втора вълна в развитието на криминалните пазари в Европа, провокирана от значително покачващия се брой мигранти, от държави, свързани със Съветския съюз, както и такива от Близкия Изток. Ограничителният граничен режим в Западна Европа, както и нарастващото желание за емиграция там, обосновава създаването на канали за трафик на хора, изискващи наличието на криминална организираност и от двата края на човекопотока.
Американските теоретични и практически постижения по отношение на концепцията за организираната престъпност навлизат в Европа през Италия, където мафията, като социално явление, съществува още от XIII век. След кризата, последвала Втората световна война, през 50-те и 60-те на миналия век там се наблюдават процеси на икономическа и културна модернизация, в чиито ход мафията търпи трансформация и в резултат от това изоставя традиционната си посредническа роля, ангажирайки се предприемаческа активност, т.е. с трупането на капитал. Ако дотогава мафията се е определяла като „вид власт, а не толкова като формална организация“ (Arlacchi, 1988: 4), впоследствие, стъпвайки върху почти вековното научно и практическо развитие на изследвания проблем в САЩ, Италия, а по-късно и останалите европейски страни, започват да възприемат идеята за „криминалното предприятие“, като тази парадигма масово е подкрепена и от изследователите. Като следва развитието на престъпното сдружаване, новият подход се явява логически издържан, тъй като е исторически определен от ерата на разцвет на капитализма, консуматорството и свободния капитал.
Новият възглед за организираната престъпност, който се фокусира върху експлоатирането на криминалните пазари посредством някаква форма на обединение/сдружаване (криминално предприятие), има и своите противници. Мнозина учени подчертават наличието на съществени разлики между традиционните италиански мафиотски групи и други такива, структурирани като бизнеспредприятия/криминални предприятия. „Мафията е властова структура и като такава е напълно различна от онова, което масово се нарича организирана престъпност (такава, която принципно е сдружаване, свързано с придобиване на материални облаги)“ (Hess, 1995: 63). В продължение на тази теза, някои изследователи посочват, че макар двете най-големи мафиотски организации в Италия – сицилианската Коза Ностра и калабрийската Ндрангета да са исторически свързани както със законни така и с криминални предприемачески дела, директно или чрез свои членове и контролирани фигури, е твърде ограничено да се гледа на тези организации само като на криминални предприятия, съсредоточени основно върху материалните облаги. Същото би било вярно и, ако се приеме, че тези организации са преди всичко индустрии за осигуряване на насилствена протекция. Южноиталианските мафиоти са тайни братства, които, уповавайки се на силната връзка между членовете си, извършват множество различни дейности, като една от най-значимите е упражняването на властово и политическо върховенство сред определено общество и територия. (Fijnaut, Paoli, 2002, 263 и сл.). Нещо повече, фокусирането върху бизнес измеренията на организираната престъпност и, съответно, само върху придобиването на материални облаги, като основна специфична цел на извършваната от нея дейност, предполага наличието на съществен принципен пропуск, а именно незачитане на основите, върху който всъщност е изградена мафията – влияние и протекция. С приемането на парадигмата, поставяща еквивалент между организирана престъпност и криминално предприятие, се залага разделение между търсенето на материална облага и политическото измерение, каквото безспорно притежава разглежданият феномен. Това разделение предразполага към неглижиране на властовия елемент на организираната престъпност.
Въпреки това, след средата на 70-те години на XX век в основата на научното, законодателното и практическото разбиране за организирана престъпност в Европа е именно теорията за криминалното предприятие и експлоатирането на криминалните пазари. Абсолютната приравненост на двете понятия се възприема в и работата на холандския криминолог Петрус Ван Дайн, който пише: „Какво е организираната престъпност без организирането на някакъв тип сделка, продаване или закупуване на забранени стоки и услуги в организиран контекст? Отговорът е, просто нищо“ (Van Dayne, 1997: 203).
Научният диалог относно същината на дефиницията за организирана престъпност не е безпредметен. Теоретичният консенсус по отношение съдържанието на този феномен е в основата на последващите политики, насочени към борбата с него. С оглед на това, съсредоточаването на вижданията за разглежданото социално явление върху разбиранията за криминално предприятие и криминални пазари е многократно по-обосновано от практическа гледна точка, отколкото, ако в същината на проблема се заложи концентрирането на власт и влияние, тъй като последните са изключително трудни за законово дефиниране и доказване. Разследването на дейности, свързани с производството, контрабандата и разпространението на забранени стоки и услуги, макар и изключително комплексно както юридически, така и практически, е процес, който има своите измерими проявления. Това означава, че с установяването на спецификите на тези дейности ще може да се създаде законова рамка, както материално-правна – забраняваща определен тип деяние (действие или бездействие), така и процесуално-правна – определяща границите на практическото поведение на органите и институциите, ангажирани с този проблем. Фокусирането върху практически по-приложимите елементи на разглеждания социален феномен води до неглижиране на много други, които са не по-малко значими или негативни. Това, че се пренебрегва теоретичната връзка между неглижираните прояви на организираната престъпност, не означава, че те, де факто, не са част от нея.
Всеки етап от еволюцията на тълкуването и разбирането за организираната престъпност е резултат от неспособността на вече наложилите си схващания да задоволят практическите нужди на законодателя за създаване на работещи нормативни разпоредби за борба с този негативен феномен. Тази неспособност следва да се установява посредством емпирични изследвания, насочени към изясняване на основните характеристики на организираната престъпност и на нейните проявления в отделните сектори на обществено-политическия живот. Когато резултатите от тези изследвания докажат, че е налице несъответствие между обективната действителност и теоретичните схващания, съдържанието на понятието следва да се преразгледа, тъй като противното води до институционална непродуктивност (Смедовска-Тонева, 2017: 24). Сред проявленията на тази непродуктивност е неефективното практическо противодействие на организираната престъпност, което, от една страна, води до повишаване извършването на този тип престъпни деяния, а от друга – до подкопаване на държавните устои и общественото доверие в легитимното управление.
През 2010 италианският професор по криминология Федерико Варезе извършва задълбочено изследване на сто и петнайсет съществуващи дефиниции за организираната престъпност (8). За целта използва както лингвистичен анализ, така и анализ на съдържанието на дефинициите, като данните са изложени по десетилетия. (Varese 2010: 2). От една страна се обръща съществено внимание на самата организация – на нейната структура, а - от друга, на дейностите, които се извършват.
Фигура 1 проследява развитието на дефиницията за организирана престъпност, основано на съдържащите се в определението специфики, описващи структурата на разглеждания феномен.
Фигура 1. Структурно-относими изрази в дефинициите за организирана престъпност
Източник: Varese, F. (2010) What is organized crime?
Специализация (Specialization)-– до 1949 в дефинициите на разглеждания проблем за описване на структурата на организираната престъпност се набляга преди всичко на наличието на специализация, т.е. извършването на определена специализирана дейност - употребата на специализирани машини, методи, техники, собствен жаргон и пр. Това означава, че обединяващият фактор на групата от хора, занимаващи се с извършването на криминални деяния, е наличието на конкретни, специфични, профилиращи елементи, които могат да бъдат от различен характер.
Йерархичност (Hierarchy) – от началото на 50-те години на XX век структурата на организираната престъпност се определя от наличието на йерархична подчиненост между участниците в групата от хора, занимаващи се с извършването на престъпни деяния.
Ла Коза Ностра/Италиано-американската мафия (La Koza Nostra/ Italian-American Mafia) – съществен момент в развитието на организираната престъпност е разбирането за съществуването на строга йерархична структура. Тази идея намира своето най-голямо доказателство и проявление в лицето на „мафията“. След показанията на Джо Валучи от 1963, в определен момент организирана престъпност и мафия се превръщат в абсолютни синоними. Тази тенденция напълно изчезва след през 80-те на ХХ век.
Предприятие/Дружество (Enterprise) – международният елемент в дейността на организираната престъпност, за който съществено допринася италианската фаза в теоретичното изследване на явлението в САЩ. Вниманието на изследователите е съсредоточено върху съпоставянето на разглеждания феномен с международните търговски корпорации, а оттам и с обикновените търговски дружества/предприятия. Аналогията, която се прави между структурите на тези два вида сдружаване, е изключително сполучлива, поради което използването ѝ в дефинициите за организираната престъпност нараства и към днешна дата.
Изследването, осъществено от Варезе, отчита и наличието на термините „мрежа“ и „вреди“ в описването на разглеждания феномен, като вторият се употребява при изброяването на последствията от организираната престъпност, а първото касае структурното ѝ състояние (Varese, 2010: 7). И двата термина започват да се използват от 80-те години на ХХ век. Отчита се, че използването на „мрежа“ вместо „йерархия“ придава значителна гъвкавост на дефиницията, като тя може да намери приложение и за много по-леки и нетрайни форми на сдружаване.
Обобщаването на данните, изведени от изследването на Варесе относно структурата на разглеждания феномен, показва все по-засилващото се генерализиране на дефинициите за организирана престъпност. Загубата на специфичността на определението води до все по-свободна политическа интерпретация на понятието, както и до подчиняването му на задоволяването на определени практически (политически и/или институционални) нужди, като например приоритизирането на конкретни вредоносни ефекти (Varese, 2010: 8).
Варезе разглежда съвкупността от дефиниции и от гледна точка на заложените в тях дейности, осъществявани от организираната престъпност. Данните от изследването са отразени на фигура 2.
Фигура 2. Изрази, описващи дейностите, осъществявани от организираната престъпност.
Източник: Varese, F. (2010) What is organized crime?
Открояват се четири основни групи дейности:
Монопол (Monopoly) – през 50-те години на XX век, в основата на определенията за организирана престъпност е застъпена идеята, че дейността и свързана преди всичко с установяване на монопол над определена територия или пазар. Основоположникът на това виждане е нобеловият лауреат Томас Шелинг, който посочва, че „очевидно (като "организирана престъпност") не назоваваме просто „престъпност, която е организирана“… Характеристиката (на организираната престъпност) е експлозивност или, за да използваме по-специфичен термин - монопол. Погледнато отвсякъде, организираната престъпност не просто се разпростира нашироко (на дадена територия или пазар), но и не търпи конкуренция. Законният ѝ еквивалент би трябвало да се нарече не просто организиран бизнес, а монопол.“ (Schelling, 1971: 72-73) За доказателство, обосноваващо правотата на тази теория се приема наличието на сериозно насилие като инструмент за налагането и поддържането на монопола, намиращо проявление при обособяване на териториалното влияние на отделните групировки.
Предоставянето на криминални стоки и услуги (Provision of illegal goods and services) – вижданията, поставящи в основата на разглеждания феномен налагането на монопол над определена територия или пазар, постепенно отстъпват място на разбиранията, че в своята същност организираната престъпност е предоставянето на криминални стоки и услуги.
Незаконни/криминални дейности (Illegal activities) – едновременно с развитието на теорията за криминалното предприятие, като структурна единица, в дефинициите се появява названието незаконни/криминални дейности, като описание за действията, осъществявани от организираната престъпност. В 72% от случаите, в които се използва „криминално предприятие“, в определението се говори и за „незаконни/криминални дейности“. (Varese, 2010: 10)
Последният компонент, посочен на фигура 2 и определен като „Хищничество“ (Predation), визира действията, насочени към насилствено налагане волята на организираната престъпност. Тази отделна категория не намира своята масова приложимост, тъй като по естествен път се присъединява към категорията на криминалните дейности.
Както се вижда и от изследването на Варезе, дефиницията за организирана престъпност следва доста ясна тенденция. Първоначално е силно специфична и конкретна, а най-характерното проявление на този етап от развитието на определението е приравняването на понятието „организирана престъпност“ с италиано-американското криминално съсловие в Щатите. В този етап от развитието на явлението освен строгата етническа принадлежност е присъща и йерархична структура, докато осъществяваната дейност е насочена към упражняването на монопол над определена територия, където да се реализира предлагането на криминални стоки и услуги. Впоследствие, след средата на 70-те години на ХХ век, тази концепция бива напълно изоставена.
В процеса на изследване на този социален феномен се установява, че обхватът на проявленията му прави силно профилираните дефиниции неприложими, тъй като са неспособни да задоволят практическите нужди на законодателните и правоприлагащите органи. В същото време, безспорното значение и сериозността на негативните последици от съществуването на организираната престъпност изисква активни действия, насочени към справянето с тази заплаха за обществото и държавата. Фокусирането върху предмета на дейност, а не толкова върху спецификата на структурата, е логична промяна, която от 80-те години на миналия век се доказва като значително по-практична. От тогава насетне тенденцията е към все по-неконкретни и общоприложими определения. (Varese, 2010: 21), които се изграждат около идеите за „криминално предприятие“ и „криминални пазари“.
Парадоксално е, че въпреки тенденцията за генерализиране на дефиницията за организирана престъпност, законодателната инициатива на международно и национално ниво от началото на ХХI век налага едно доста стеснено виждане за изследвания феномен, а именно неговото разглеждане през призмата на организираната престъпна група (ОПГ).
От края на 90-те на ХХ век все по-често се наблюдава стремеж да се избегне даването на конкретна дефиниция за организираната престъпност за сметка на пренасочване на вниманието върху разработването на дефиниция за престъпно сдружаване на индивиди с цел експлоатиране на криминалните пазари (9). Така през 1997, в приетия от Съвета на ЕС План за действие за борба с организираната престъпност (10), без да се дава официална дефиниция, се посочва, че „организираната престъпност все повече се превръща в заплаха за обществото в настоящия му вид, който вид ние искаме да запазим. Криминалното поведение вече не е присъщо само за отделния индивид, но и за организации, които проникват в различните структури на гражданското общество… Престъпността се организира и разпростира все повече, излизайки извън националните граници, възползвайки се от свободното придвижване на стоки, капитал, услуги и хора… Измамите и корупцията се наблюдават в огромни количества, ощетяващи както гражданите, така и гражданските институции“ (11) (Official Journal of the European Communities No C 251/1 15th of August 1997). Макар цитираният документ да излага част от основните идеи за организираната престъпност и да борави със словосъчетанието, той избягва да даде официална дефиниция на явлението. От тук насетне, отчитайки специфичната за феномена висока степен на заплаха, както и единствения консенсусен момент – наличието на множество от индивиди (група от хора), започва да се набляга на определения като „структурирано сдружение, образувано за известен период от време, от повече от две лица, действащи съгласувано с цел извършването на престъпления, за които се предвижда наказание лишаване от свобода не по-малко от четири години“ (European Union Council, 1998). Тази дефиниция е незадоволителна и съдържа минимални изисквания към явлението (Paoli, 2010: 57).
Отново изхождайки от разбирането за експлоатирането на криминалните пазари и криминалното предприятие, с резолюция № 55/22 от 15.11.2000 на Общото събрание на ООН е приета Конвенция срещу транснационалната организирана престъпност на ООН. Дефиниция за организирана престъпност отново липсва, макар в самото начало на документа да е изложено, че „целта на тази Конвенция е да подобри ефективността на съдействието за предотвратяване и борба с транснационалната организирана престъпност“ (Анекс 1, чл. 1 от Конвенцията). Фокусът е поставен директно върху идеята за организирана престъпна група, чието определение е: „структурирана група от три или повече лица, съществуваща за определен период от време и създадена за извършването на едно или повече престъпления, за които се предвижда наказание минимум четири години лишаване от свобода, чиято цел е набавянето директно или косвено на имотна облага“ (чл. 2, б. „а“ от Конвенцията). Конвенцията влиза в сила от 29. 09. 2003, а преди тази дата, във връзка със задълженията, които имат държавите членки към Световната организация, националните правителства предприемат съответните стъпки за синхронизиране на вътрешното си законодателство със заложеното в международния документ. Това, от своя страна, води до множество вътрешнодържавни проблеми, включително и в България (Пушкарова 2020: 9).
Глобалното значение на разглеждания проблем и наднационалните действия по дефинирането и употребата му водят до постоянни опити под общия знаменател на аналитичното понятие да бъдат поставени максимален брой елементи (множество структури, действия, типове престъпления и пр.), което някои автори наричат изграждане на „фалшива универсалност“ (Edwards, 2010: 12). Ефектите на този процес са негативни, тъй като, де факто, създават практически обструкции при работата по разглеждания проблем (научна, законотворческа и правоприлагаща). От една страна, множеството явления, които се влагат в понятието организирана престъпност, водят до необходимост от институционално раздробяване на практическите действия за борба с този негативен феномен. Това е предпоставка както за наличието на трудности при междуструктурния диалог, така и при изграждането на всеобхватен подход при изследване на информация, относима към проблема и събрана от съответните различни институции. Освен това, налагането на тази „фалшива универсалност“ препятства и отчитането на специфичните местни характеристики на явлението, което, естествено, също затруднява борбата с него. Това е очевидно и в България, където опитите за хармонизиране на националното законодателство с международно заложените дефиниции създава съществени проблеми както при съдебното преследване на явлението (Пушкарова, 2020: 9), така и при изграждането на институциите, ангажирани с практическите действия за борба с организираната престъпност (Смедовска-Тонева, 2017: 33).
От разглежданата до момента фактическа и теоретична еволюция на понятието „организираната престъпност“ могат да се направят няколко извода.
От една страна, трудностите при дефинирането на този социален феномен произтичат от вътрешни за него фактори – комплексността на съдържанието на самото явление, а от друга – от фактори, които са външни за него – моментното състояние на националната, политическата и социалната обстановка, в която се проявява и съответно дефинира то.
Комплексността при дефинирането на организираната престъпност, свързана с вътрешни фактори – отнасящи се до съдържанието ѝ.
Историческият преглед на развитието на понятието за организирана престъпност е показателен за сложността на явлението. Това си личи и от константната липса на научен консенсус, съпътстваща дефинирането на разглеждания феномен, като някои автори дори стигат до заключение, че е невъзможно да се даде уместно определение на това негативно социално поведение (Van Dayne, 1996: 53; Levi, 1998: 335; Von Lampe, 2001: 113).
Изследването на дефинициите, което прави Варезе през 2010, е показателно в тази насока. Изложеното на фигура 1 и фигура 2 показва, че и към 2009 се прилагат четири различни описания за структурата на организираната престъпност – йерархичност, специализация и предприятие/дружество, като паралелно с това се използва и терминът мрежа. Същевременно, по отношение на дейността, която осъществява, са налице три основни названия – налагане на монопол, предоставяне на криминални стоки и услуги и извършване на криминални дейности. Тоест, налице са поне дванайсет различни комбинации между описанията за структурата и тези за основната дейност и всяка една от тези комбинации би била логически вярна и фактически обоснована от научна и практическа гледна точка. Имайки предвид изложеното, изследователите на разглеждания феномен не следва да гледат критично на тенденцията за генерализиране на дефиницията. Тази тенденция не е резултат от политическа или социална прищявка, а доказателство за омевидната необходимост от обобщаващо понятие, относимо към разглежданите явления.
В тази връзка науката следва да се ориентира към холистичен подход за изследване на разглеждания феномен, отчитайки всички проявления на организираната престъпност. Като се вземе предвид това, следва да се отбележи, че съвременните изследователи разделят дейностите, които осъществява организираната престъпност, на три основни категории. Дейности, свързани с производство, такива, свързани с търговия, и такива, свързани с управление (Varese, 2019) (12). Това разделение се наблюдава както при групите хора, осъществяващи съответната дейност, така и при изследването на проблема през призмата на икономиката и географията. Така например, между лицата, извършващи фактическите действия по производството (дейността по създаване на криминалните стоки и услуги и тези, извършващи търговията) и търговията (пренасянето на криминалните стоки или услуги от мястото на производство към мястото на продажба, известно още като „трафик”), е налице съществена характеристична разлика. Първите са предимно работници от ниско социално, културно и икономическо ниво (13) (събиращите кокаиновите листа, работниците във фабриките в Китай и пр.). Докато трафикът на вече създадения продукт изисква съвсем различен тип хора, притежаващи специфични умения (пилотиране, изобретателност и пр.). Тези две категории личности са различни от тези, относими към извършването на действията по управление.
От географско-икономическа гледна точка традиционно специализирани в производството са един тип държави – където е налице комбинация от благоприятни географски условия с нужното ниво на беззаконие. Така например, традиционни за производството на кокаин са държавите от Латинска Америка (Перу, Колумбия, Венецуела), тези, които са свързани с хероина, са предимно в Азия (Афганистан, Бирма/Мианмар), а производството на неистински продукти е концентрирано в Китай.
Към търговията, или иначе казано, трафика, чиято същност е пренасянето на криминалните стоки или услуги от мястото на производство към мястото на продажба, някои изследователи поставят и прането на пари (Varese, 2019) – преместването на пари от едно място, където тези пари се считат за незаконно придобити и, съответно, е трудно да бъдат свободно използвани, на друго, където могат да бъдат разходвани безпрепятствено.
Последната категория обединява дейностите, свързани с управлението – на определен пазар (законен или криминален) или на определена територия. Традиционните виждания за организираната престъпност в Италия са свързани именно с дейностите, отнасящи се към управлението (регулирането) на многостранни взаимоотношения. Тук могат да бъде включено престъпното поведение на определена територия, свързано със защита от конкуренция или кражби, рекет или насилствена протекция, събиране на вземания и пр. Това са дейностите, които се свързват с традиционната мафия и налагането на монопол, но също и онези, които попадат изцяло в сферата на легитимната държавна власт.
Това разделение е съществено за вникване в проблема, свързан с организираната престъпност и поставянето под общ знаменател на всички елементи, относими към явлението. От една страна, по отношение на производството, както и на търговията на криминални стоки и услуги, е приложима актуалната към момента теория за криминалното предприятие, тъй като става въпрос за търсене и предлагане на продукти. От друга страна, тази теория се явява незадоволителна по отношение на действията, свързани с управлението на територия или пазар. Същевременно, както са налице общи характеристики за всички проявления на организираната престъпност (взаимодействието и кооперацията между хора, високото ниво на обществена опасност на извършването и пр.), така се открояват и изключително сериозни функционални специфики – отявленото използване на насилие при управлението на територии и пазари, липсата на този прийом при т.нар. „престъпления на белите якички“ и пр.
Комплексността при дефинирането на организираната престъпност, свързана с външни за явлението фактори.
Изследването на развитието на понятието организирана престъпност свидетелства за влиянието, което моментното социално-културно състояние на обществото има върху дефинирането и възприемането на самото явление.
В своята същност престъпното поведение е такова общоопасно деяние (действие или бездействие), което е обявено от закона за престъпление. Самите закони следва да са пряко проявление на моралните основи на едно общество и се създават като принципни рамки, които да гарантират защитата именно на тези основи. Това обосновава и значението, което играе при дефинирането на разглеждания феномен моментното социално-културно състояние на обществото.
Въвеждането на сухия режим в Щатите е продиктувано именно от натиска на моралистичните движения, които бележат своя пик с въвеждането на 18-та поправка в Конституцията на САЩ. Обществените разбирания за употребата на алкохол налагат последвалото дефиниране на разглеждания феномен. Същото се наблюдава и след публичното излъчване на показанията на Джо Валачи през 1963, когато организираната престъпност е приравнена с италиано-американските групировки, въпреки практическата неприложимост на подобно приравняване. Проявления на влиянието, което има моментното социокултурно състояние на обществото се наблюдават и в Европа, където липсата на осъзнаването за сериозността на този проблем не позволява неговото дефиниране до 70-те години на ХХ век
Определението за организирана престъпност е променлива, която в съвремието умело се използва за политически и институционални реформи. Така например въпреки силното противопоставяне от страна на отделните държави относно значението на организираната престъпност, след средата на 80-те понятието бива използвано многократно от политици, национални и международни правителствени агенции като предпоставка за съществени законодателни промени в материалното и процесуалното наказателно право, създаването на нов тип престъпления и съответните специални разследващи органи, агенции и други структури и задълбочаване на реформите, насочени към изграждането на транснационалните системи за контрол и правораздаване (Fijnaut, Paoli, 2002: 3). За целта наличието на генерализирано понятие и емоционалния заряд, който носи то като събирателно за всеобхватно зло, го превръща в полезен политически инструмент. Съответно, дефиницията не може и не следва да бъде конкретизирана тъй като в противен случай ще загуби своята стойност.
От своя страна, за законодателния процес и институциите, свързани с борбата с разглеждания негативен социален феномен, е невъзможно да боравят с неконкретно/генерализирано понятие. Практическата приложимост изисква дефиницията да е ясна, точна и конкретна, което поражда съществен парадокс при сформиране на национални и наднационални стратегии, които говорят за борба с организираната престъпност, без да дават определение на явлението, но изграждащи законова рамка за противодействието му.
Трудността при дефинирането на разглеждания феномен, произтичаща от външи за него фактори, се корени в съществената разлика между целите, които се преследват в различните аспекти на политико-социалния живот в една държава. Тези на политическо ниво са различни от законодателните, които от своя страна, се различават от практически приложимите и пр. Същевременно, вътрешнодържавната колизия между тези аспекти следва да се съобрази и с все по-динамично променящата се глобална среда. Всеобхватните процеси като глобализацията, икономическия либерализъм, изразяващ се в освобождаването на търговията, придвижването на стоки, услуги, финанси и хора, приватизационните процеси, както и разпадането на Съветския съюз, засягат фактическото и теоретичното развитие на организираната престъпност (Fijnaut, Paoli, 2002: 8), а към тези събития следва да добавим и развитието на компютърните технологии.
В заключение – в основата на проблемите, които всяка една държава изпитва при изграждане на стратегически политики, конкретни институции и закони за борбата с организираната престъпност, стои, преди всичко, липсата на вникване в същността на разглежданото в настоящия материал явление. Комплексността на този негативен социален феномен изисква мултидисциплинарен подход и задълбочено теоретично разбиране ведно с принципите, изведени от чисто практически приложимия инструментариум на съответните национални и транснационални институции. Воден от това разбиране, настоящият труд предоставя конкретни исторически, юридически и практически отправни точки, които да послужат за основа при последващо изследване както на явлението в неговата цялост, така и на всяко от конкретните му проявления.
Литература:
* Авторът е адвокат и експерт по национална сигурност и отбрана
Макар премиерът Борисов да се похвали, че влезлият в експлоатация през последните дни на 2020 газопровод "Балкански поток" (т.е. втората тръба на "Турски поток"), преминаващ през страната ни, е "на 100% български" и е държавна собственост, по разбираеми причини той не прояви желание да открие официално тръбопровода, за чието изграждане активно се работеше от декември 2019, нито пък пожела да обясни, защо целият обем природен газ, транзитиран по него, ще отива към Сърбия, а няма да се ползва и от българските потребители.