Както е известно, през юни 2019, генералният секретар на НАТО Йенс Столтенберг изрази надежда, че процесът на ратификация на протокола за присъединяване на Македония ще приключи до декември и на предстоящата среща на върха на НАТО в Лондон през същия месец страната ще стане пълноправен член на Алианса. В коментар на Bloombеrg по този повод обаче се посочва, че "присъединяването на Северна Македония за пореден път повдига въпроса, какво означава на практика членството в този военен алианс".

Почти девет години след началото на сирийския конфликт е очевидно, че в краткосрочна перспектива в тази страна не се предвижда политически преход. Мнозинството европейци вече приеха този факт. Това обаче не означава, че те са готови да се върнат в Сирия и да приемат новия силов баланс без предварителни условия. Напротив, по сирийското направление ЕС се стреми да закрепи вече постигнатото, за което използва своя дипломатически инструментариум, включващ както санкции, така и отпускане на средства за възстановяване на страната, както и за нейната политическа легитимация. В ключовите европейски държави продължават да вярват, че с помощта на тези "козове" Дамаск може да бъде склонен към компромис.

От гледната точна на редица страни членки на ЕС, потенциалният успех на тази политика зависи и от поведението на Русия, която се разглежда като единствения играч, способен да накара Асад да прояви необходимата гъвкавост. Но, въпреки въодушевлението от очерталото се неотдавна руско-американско сближаване по въпроса за разрешаването на сирийската криза, европейските чиновници не хранят големи илюзии относно това, което Москва е готова да предложи. А докато европейците не видят, че в поведението на Русия се очертава осезаем прогрес, те ще продължат да смятат, че нямат сериозно причина да смекчат позицията си. Някои вярват, че Москва ще започне да действа едва, когато напълно осъзнае тежкото и скъпоструващо бреме на и без това проточилото се урегулиране на сирийската криза. Именно тогава Русия ще поиска да си гарантира и европейска финансова и политическа подкрепа.

В този контекст, формулирането на компромис, който би могъл да създаде условия за по-конструктивно руско-европейско сътрудничество по сирийския проблем, остава сложна задача. Но, макар че надеждите за успех не са големи, все пак можем да очертаем контурите на евентуална взаимноприемлива сделка, която да гарантира както необходимото за европейците подобряване на ситуацията в самата Сирия, така и по-сериозното им ангажиране с възстановяването на страната, към което се стреми Русия. Въпреки това, подобна сделка изглежда осъществима само при условие, че страните проявят гъвкавост и се съгласят да приемат по-малко изгодно от предварителните им разчети решение на проблема.

Общите европейско-руски интереси в Сирия

Европейците смятат, че и те, и Русия споделят редица ключови общи интереси в Сирия. На първо място сред тях е гарантирането на стабилността, вследствие на което страната ще престане да бъде генератор на хаос и терористични заплахи в региона. Тази задача диктува и необходимостта от окончателното ликвидиране на "Ислямска държава", както и да не се позволи на подобни групировки отново да надигнат глава.

За европейците, стабилизацията на Сирия означава и възможност за връщане в родината на сирийските бежанци, оказали се в други страни от региона или на територията на европейските държави (макар че вътрешнополитическият натиск по този въпрос в самата Европа не е толкова силен, както изглежда смятат в Москва). Русия заявява, че подкрепя подобно решение. Накрая, както изглежда, двете страни са заинтересовани от ограничаване на иранското влияние в Сирия, макар и да предпочитат по-умерения и дипломатичен подход, пред играта с нулева сума, която се опитват да водят САЩ.

Въпреки наличието на редица сходни възгледи обаче, между двете страни съществуват и сериозни разногласия относно интерпретацията на самото понятие "трайна стабилност". Европейците не са убедени, че възстановяваният в момента модел, базиращ се на почти едноличната власт на Асад, е в състояние да гарантира реална стабилност, при която европейските интереси да се спазват. Ако Москва, съдейки по всичко, залага на правителството на Асад, като гарант за стабилността в страната, европейските държави, напротив, го разглеждат като един от основните източници на нестабилност, изтъквайки като доказателство прекалено твърдата политика на режима по отношение на затворниците и репатрираните бежанци, която би могла да задълбочи съществуващата поляризация в обществото и да попречи за постигане на национално помирение.

Мнозинството европейци вече не настояват за оттеглянето на Асад, но смятат, че сирийското правителство следва да промени начина си на действие и да предложи нов обществен договор, който би позволил запазване на териториалната цялост на страната. Този процес може да бъде оглавен от Дамаск (въпреки ерозията на доверието към Асад), но той трябва да е осмислен и институционален, т.е. да се различава сериозно от онзи, който наблюдаваме до момента. В същото време, мнозинството европейци не вярват, че - поне засега - Русия е склонна да окаже реална помощ за осъществяването на тези промени.

Предпазливостта на европейците се обяснява с това, че Асад очевидно е блокирал прогреса по реализацията на две важни руски инициативи - създаването на Конституционна комисия и връщането на бежанците.

Продължаващото настъпление на сирийската армия срещу Идлиб, което се съпътства с удари по редица ключови обекти на гражданската инфраструктура, кара европейците да си зададат въпроса, каква е ползата от евентуалното им ангажиране с възстановяването на Сирия (включително вътрешните и международните политически последици, свързани с подобна промяна в позицията на ЕС), ако тези мерки не съдействат за постигане на поне малки подобрения в онези сфери, които са от особен интерес за европейските държави? В резултат от това Съюзът предпочита да изчаква, като някои определят изчакването му като "политика на стратегическо търпение", оказвайки паралелно с това определен външен натиск с цел да постигне известни отстъпки от Дамаск. Надеждата е, че с течение на времето ситуацията ще се подобри.

Как би могъл да се постигне компромис по сирийския проблем

Предвид господстващите позиции на Русия в Сирия, мнозинството европейци смятат, че ако Москва иска да промени ситуацията и да ангажира Запада във възстановяването на страната, именно тя следва да предприеме и първата стъпка. Макар че вече почти никой в Европа не се стреми да накара Русия да се откаже от подкрепата си за Асад - особено след като тази задача очевидно престана да бъде приоритет за САЩ - европейците бих искали да получат от Москва доказателство, че сътрудничеството с нея може да донесе реални резултати.

При това фокусирането върху решаването на общи политически задачи със сигурност би се оказало погрешен подход, тъй като нито преходът във властта, нито реконструкцията на страната със западна подкрепа, които са толкова желани, но се тълкуват по различен начин от европейските държави и от Русия, няма как да се осъществят в краткосрочна перспектива. Възможно е обаче, все още да съществува пространство за формулирането на съвместен подход по други, по-малко мащабни, но все пак значими проблеми, което би позволило на страните да укрепят взаимодействието помежду си.

Като отправна точка, европейците следва ясно да дадат да се разбере, че нито една от предлаганите от тях мерки не е прикритие за смяна на режима в Сирия. Освен това, те следва да признаят суверенните права на правителството в Дамаск, пълната териториална цялост на Сирия и наличието на заплаха, генерирана от базиращите се в Идлиб терористични групировки. Наред със спазването на тези условия обаче, акцентът следва да се постави върху способността на Русия да помогне за постигане на осезаеми успехи по следните ключови направления:

- Осигуряване на независим достъп на представителите на Международния комитет на Червения кръст и аналогичните организации до затворниците в сирийските държавни затвори;

- Изпълняване на формулираните от Върховния комисариат на ООН за бежанците прагови изисквания и параметри за защита при връщането на бежанците, включително създаване на жизнеспособен и обективен мониторингов механизъм, гарантиращ сигурността на репатриантите;

- Създаване на независими механизми за доставка на помощ с цел по-бързото възстановяване, гарантиращи, че тя ще достига до конкретните обекти, за които е предназначена, а няма да остава в правителствените структури;

- Прекратяване на ударите срещу медицински заведения, училища и други обекти на гражданската инфраструктура в Идлиб (макар европейските играчи да признават необходимостта от борба срещу разположената там групировка "Хаят Тахрир аш-Шам");

- Гаранции за спазване на договореностите за примирение между режима и светската опозиция, включително ограничаване на осъществяваните от правителствените сили арести и гарантиране правото на собственост по места.

Евентуално заявление на Русия в подкрепа на гарантирането и реализацията на този пакет от мерки, нито една от които не представлява екзистенциална заплаха за Дамаск или за подкрепяния от Москва сирийски модел, може да се окаже един от малкото достъпни начини, способни да убедят европейците да преразгледат позицията си, в по-широк смисъл, и да предложат на Русия сътрудничество по сирийския въпрос, от което тя е заинтересована, включително икономически и политическа подкрепа.

Безусловно, този подход би могъл да се оформи като осъзната сделка във формат quid pro quo (т.е. "танто за танто"), в чиито рамки гарантираното прилагане на очертаните по-горе мерки ще бъде пряко обвързано с такива стъпки от страна на европейските държави, като предоставяне на помощ за целите на постконфликтната стабилизация и смекчаване на секторните санкции (макар и в ограничени размери, в сравнение с помощта за нуждите на възстановяването на Сирия, чието отпускане изисква постигане на всеобхватно политическо споразумение). Тя вероятно следва да бъде обвързана с отдавна назрялото създаване на Конституционна комисия в страната. Малцина вярват, че тази комисия ще може да съдейства за постигането на реален прогрес, но тя - най-малкото - би могла да създаде условия за по-дългосрочен политически процес и, с течение на времето, за провеждане на избори, в подкрепа на което, в съответствие с резолюция № 2254 на Съвета за сигурност на ООН, се обявяват всички играчи.

Бремето на Русия

Разбира се, Москва би могла да заяви, че не може да принуди Дамаск да изпълни изброените по-горе мерки, но вероятният отговор на ЕС ще бъде, че без осезаеми резултати няма как да се разшири и сътрудничеството с Русия. Възможно е ресурсът на руското влияние върху Сирия действително да е ограничен, но европейските държави са убедени, че Москва може значително да го увеличи, посредством позицията си в Съвета за сигурност на ООН или своето военно присъствие в страната за да тласне правителство на Асад към компромис.

В крайна сметка, Москва би могла да реши, че бремето, което и се възлага, е несправедливо, но предвид нейната "доминация" в сирийския въпрос, европейците смятат, че именно Русия е в състояние да придвижи процеса отвъд сегашната мъртва точка, включително, защото в по-широкия контекст промяната на европейската политика на практика ще изглежда като признаване на победата на сирийското правителство в конфликта, постигната с решаващата подкрепа на Москва. Ако Русия демонстрира конкретни позитивни промени (при това по всички проблеми, а не само по някои от тях, тъй като това би накарало европейците да заподозрят, че става въпрос за технически прийом, целящ да ерозира собствените им позиции), ЕС може да предприеме насрещни стъпки. При липсата на подобни промени обаче, мнозинството европейци ще продължат да се противопоставят на сериозното материално ангажиране на Съюза в Сирия. Макар че Москва вероятно разчита на евентуално разцепление и ерозия на общоевропейската позиция по въпроса (което действително би могло да се случи и да доведе до по-нататъшното отслабване на европейското влияние), подобно развитие на събитията няма да позволи на Русия да разчита на сериозната подкрепа на ключовите европейски играчи (Франция, Германия и Великобритания), които ще продължат да се придържат към изчаквателна позиция.

В контекста на казаното по-горе, за Русия и европейските държави, които се опитват да очертаят пътищата за сътрудничество по сирийския въпрос, би било по-изгодно да се откажат от безполезното "опъване на въжето" по въпроса за прехода във властта и възстановяването на Сирия, акцентирайки вместо това върху определен пакет от конкретни мерки, които биха им позволили да активизират взаимодействието помежду си. Съществуват ли конкретни сфери, в които Русия иска и може да постигне отстъпки от Дамаск, признавайки, че (предвид имиджа на Асад) подобни стъпки следва да бъдат приети като предварително условие за промяна на позицията на европейските държави? Какво са готови да предложат европейците за да стимулират възприемането на подобен подход, особено по отношение на икономическата и политическа подкрепа? Решаването на тези въпроси може да се окаже полезно за сирийците на място, да способства за постигането на стабилност, от което са заинтересовани и двамата играчи, а също да помогне за развитието на руско-европейското сътрудничество при това в период, когато перспективите пред двустранните отношения, като цяло, изглеждат доста "бледи".

* Авторът е програмен директор за Близкия Изток и Северна Африка в Европейския съвет за международни отношения, статията публикуваме с любезното съдействие на RIAC

Колкото повече френските елити, с техните високи доходи и културен мързел, се затварят в собствените си анклави, толкова по-малко вероятно изглежда, че ще съумеят да осъзнаят истинските последици от неограничената масова имиграция и политиката на мултикултурализъм.

Скандалният случай от началото на юли 2019 с двете осиновени в САЩ 14-годишни български близначки, които бяха открити в тежко състояние в Съмърсвил, щат Мисури, поставя редица важни въпроси. Както е известно, двете деца са били осиновени преди седем години и едва отскоро са се преселили заедно с американското си семейство в Съмърсвил. Осиновителите им - 56-годишен мъж и 40-годишна жена, бяха арестувани за тормоз над децата си (общо десет), след сигнал на техни съседи от градчето. Според нашето законодателство, към процедура по осиновяване в чужбина се пристъпва, когато има отказ от поне три български семейства да осиновят детето. Или, както е в случая с двете близначки, когато са положени всички усилия децата да намерят семейство, но поради по-голямата им възраст или здравословни проблеми, това не се е случило.

Наскоро френският президент Еманюел Макрон се изказа скептично относно по-нататъшното разширяване на Европейския съюз. Очевидно е обаче, че не всички в Съюза споделят мнението му. Така, на провелата се в началото на юли 2019 в Познан Среща на върха на ЕС за Западните Балкани, лидерите на повечето страни членки, включително германският канцлер Ангела Меркел заеха съвсем различна позиция. Както заяви Меркел: "макар че съм съгласна с президента Макрон относно необходимостта от усъвършенстване на механизмите на ЕС, не свързвам този процес с отказ от преговорите за присъединяване към Съюза".

Новата фрактура в грузинско-руските отношения заплашва да прерасне в опасно политическо и икономическо противопоставяне между двете страни. През последните дни емоциите дотолкова са завладели хората, че се оказва изключително трудно да се направи обективен анализ на случващото се и да се води конструктивен диалог за настоящето и бъдещето. Скандалът с депутата от руската Държавна дума Сергей Гаврилов в грузинския парламент беше провокация, планирана предварително от Националното движение на Михаил Саакашвили. Гостът от Москва седна на мястото, предложено му от грузинските домакини на международното мероприятие и тъкмо поради това към него не могат да се предявяват каквито и да било претенции.