На Екатерина Велика се приписва твърдението, че няма друг начин за надеждното гарантиране сигурността на границите на Руската империя, освен постоянното им разширяване. Тази логика до голяма степен се отнася и за Северноатлантическия алианс, поел по пътя на географската експанзия, буквално от първите дни на съществуването си. В резултат от седемте последователни разширявания, осъществени през седемдесетгодишното съществуване на алианса, броят на членовете на НАТО нарасна от 12 до 29. И, съдейки по всичко, с това процесът на разширяване няма да приключи.

На провелата се в средата на януари 2020 дискусия в Европейския парламент на тема "Изкривяването на европейската история и паметта за Втората световна война", германският евродепутат и ръководител на Европейската народна партия Манфред Вебер обвини Русия, че иска да подмени историята на Втората световна война, като не желае да признае, че именно подписването на пакта Рибентроп-Молотов е поставило началото на войната.

В този текст ще се опитам да отговоря на няколко прости и важни въпроси, относно случилото се в Ирак във връзка с убийството на иранския генерал Касем Сюлеймани от американците и последиците от това за Близкия Изток.

Наскоро Русия обяви, че ще изразходва 500 милиона долара за ремонт и модернизация на сирийското търговско пристанище Тартус. Както е известно, през 2017 Москва удължи договора за аренда на пристанището, подписвайки съответното споразумение с подкрепяния от нея режим на Башар Асад в Дамаск. Всъщност, присъствието тук на кораби на руския (а до 1991 – на съветския) военноморски флот продължава още от началото на 70-те години на миналия век насам. От цялата обширна мрежа на съветските военни бази, днес е останала само тази в Тартус, т.е. тя е единствената с която Русия разполага извън своите граници. Какво следва да бъде отношението на Запада към тези стъпки на руснаците, насочени към разширяване на присъствието им в Средиземноморския регион? Защо Русия – предвид нейните икономически проблеми и огромната протеженост на границите и, до такава степен е концентрирала вниманието си върху Сирия и, в частност, върху необходимостта да разполага със собствена военноморска база в тази страна?

Съществуват три, взаимносвързани отговора на тези въпроси.

На първо място, Русия се нуждае от достъп до откритите морски пространство за да се освободи от ограниченията, които и налага нейното фактическо положение на вътрешноконтинентална държава, заобиколена най-вече от суша. Още от времената на Петър Първи, Москва се стреми да присъства в отдалечените морски зони от Северно до Средиземно море, за да може да си съперничи успешно с другите велики държави. Разбира се, Русия разполага с широк излаз на море, но Балтийско и Черно море (да не говорим за Каспийско, което представлява безотточен воден басейн) са затворени морски водоеми, които в най-добрия случай дават възможност за регионална доминация и контрол. Стремежът да си гарантира достъп до „незамръзващи пристанища” е постоянен фактор на руската външна политика, характеризираща се със своята „несравнена простота на концепцията и неотслабваща упоритост” – както посочва американският геополитик Робърт Строс-Хюпе, в една своя статия, появила се през 1947.

Фактът, че Москва все още не разполага с достатъчно мощен флот и има само един самолетоносач (който при това преживя пожар, по време на своята модернизация) по никакъв начин не намалява стратегическото влияние на руската база в Източното Средиземноморие. В известен смисъл, руската морска мощ се развива по точно обратния начин, в сравнение с тази на западните морски държави. Москва се нуждае от гарантирън достъп до откритите морета за да реализира възможностите си за създаване на голям търговски и силен военен флот. За разлика от нея, повечето европейски държави създават военноморските си сили за да защитят активно използваните от тях морски комуникации, както и своето крайбрежие и пристанищата си. Русия обаче, първо се нуждае от пристанища, за да има мощен флот. И Тартус е една от тези малки, но стратегически важни бази.

На второ място, Средиземно море е специфичен воден басейн, който дава по-големи предимства на сухопътните държави, контролиращи неговите брегове и особено проливите, отколкото на държавите, разполагащи с голям военен флот. Тоест, инвестициите на Москва в модернизацията и разширяването на Тартус всъщност не означават, че Русия възнамерява да разполага с голям флот в Средиземно море. Това море силно се различава от откритите простори на Атлантиеския или Тихия океан, където количественият състав на флота е от значение. Противопоставянето между великите държави в Средиземноморието често се изостря именно от съперничеството за контрол на пристанищата, а не заради присъствието там на нечии кораби.

Сегашното сближаване между Русия и Турция може да се окаже крехко и временно, но то намали риска за Москва, че акваторията на Черно море ще се окаже затворен за нея водоем. А укрепването на руското военно присъствие по крайбрежието на Сирия означава, че Източното Средиземноморие ще се попадне, ако не под контрола, то под влиянието на Русия.

На трето място, Русия е заинтересована от Средиземноморския регион, като своеобразна „стратегически награда”, която би позволила на Москва да стане далеч по-влиятелен играч в Европа. Средиземно море само на пръв поглед изглежда спокойно пространство, представляващо интерес единствено за туристите и студентите, изучаващи древна история. В действителност, регионът продължава да играе същата роля, която е играл и през предишните столетия: който контролира Средиземно море, разполага с огромни възможности за влияние върху Европа.

Макар и ограничено, руското присъствие в Средиземноморския регион, усложнява геостратегическите перспективи пред отслабената и раздирана от спорове Европа. Тоест, присъствието на руския флот в Тартус представлява своеобразен инструмент на Москва за оказване на натиск върху Европа. От една страна, това може да стабилизира ситуацията в Средиземноморието, но от друга, може допълнително да я усложни. С други думи, Русия може да се окаже както проблем, така и решение, като и в двата случая ще разшири влиянието си върху европейските държави.

Ето защо, за Русия, ангажирането и с проблемите на Сирия и, в частност, значителните финансовите инвестиции в развитието на базата в Тартус, за които беше обявено наскоро, се основават на много сериозни причини от стратегически характер. Москва си е поставила по-големи цели, което не е нещо ново, като тези цели се базират на ясното осъзнаване значението на Средиземно море. За да стане велика европейска държава Русия е длъжна да бъде играч в Средиземноморския регион и тя постепенно се превръща в такъв.

*Доцент в Католическия университет на Америкя, бивш съветник на държавния секретар на САЩ и анализатор на The American Interest

Както е известно, наред с Балтийския регион, зоната на Черно море е сред най-вероятните точки на потенциален сблъсък между НАТО и Русия. Тук Москва има сериозни неразрешени проблеми с Грузия и Украйна, които продължават да настояват да бъдат приети в НАТО, въпреки, че шансовете им са нищожни. Независимо от това обаче, САЩ все още не са в състояние да формират единна и достатъчно мощна антируска коалиция в региона.

Продължителните методични усилия на полските политически кръгове в полето на антируската историческа политика, в крайна сметка, доведоха до очакван (но в същото време внезапен) ефект. Редица високопоставени представители на Русия се включиха в и без това широкия хор на държавите, обвиняващи Полша, че е причастна към изтребването на евреите по време на последната световна война.