Молдова посрещна 2020 с повишаване на цените буквално на всичко: от бензина и комуналните услуги, до хранителните продукти. Както е известно, през ноември 2019 подаде оставка коалиционното правителство на Мая Санду, създадено с подкрепата на Русия, САЩ и ЕС.

Както е известно, в края на 2019, Тръмп на два пъти обявяваше, че ще изтегли всички американски военни от Сирия, но в крайна сметка и в двата случая се отказа да го направи. Въпреки гръмките декларации на американския президент, вече е напълно ясно, че въоръжените сили на САЩ няма да напуснат доброволно тази страна.

Наскоро Русия обяви, че ще изразходва 500 милиона долара за ремонт и модернизация на сирийското търговско пристанище Тартус. Както е известно, през 2017 Москва удължи договора за аренда на пристанището, подписвайки съответното споразумение с подкрепяния от нея режим на Башар Асад в Дамаск. Всъщност, присъствието тук на кораби на руския (а до 1991 – на съветския) военноморски флот продължава още от началото на 70-те години на миналия век насам. От цялата обширна мрежа на съветските военни бази, днес е останала само тази в Тартус, т.е. тя е единствената с която Русия разполага извън своите граници. Какво следва да бъде отношението на Запада към тези стъпки на руснаците, насочени към разширяване на присъствието им в Средиземноморския регион? Защо Русия – предвид нейните икономически проблеми и огромната протеженост на границите и, до такава степен е концентрирала вниманието си върху Сирия и, в частност, върху необходимостта да разполага със собствена военноморска база в тази страна?

Съществуват три, взаимносвързани отговора на тези въпроси.

На първо място, Русия се нуждае от достъп до откритите морски пространство за да се освободи от ограниченията, които и налага нейното фактическо положение на вътрешноконтинентална държава, заобиколена най-вече от суша. Още от времената на Петър Първи, Москва се стреми да присъства в отдалечените морски зони от Северно до Средиземно море, за да може да си съперничи успешно с другите велики държави. Разбира се, Русия разполага с широк излаз на море, но Балтийско и Черно море (да не говорим за Каспийско, което представлява безотточен воден басейн) са затворени морски водоеми, които в най-добрия случай дават възможност за регионална доминация и контрол. Стремежът да си гарантира достъп до „незамръзващи пристанища” е постоянен фактор на руската външна политика, характеризираща се със своята „несравнена простота на концепцията и неотслабваща упоритост” – както посочва американският геополитик Робърт Строс-Хюпе, в една своя статия, появила се през 1947.

Фактът, че Москва все още не разполага с достатъчно мощен флот и има само един самолетоносач (който при това преживя пожар, по време на своята модернизация) по никакъв начин не намалява стратегическото влияние на руската база в Източното Средиземноморие. В известен смисъл, руската морска мощ се развива по точно обратния начин, в сравнение с тази на западните морски държави. Москва се нуждае от гарантирън достъп до откритите морета за да реализира възможностите си за създаване на голям търговски и силен военен флот. За разлика от нея, повечето европейски държави създават военноморските си сили за да защитят активно използваните от тях морски комуникации, както и своето крайбрежие и пристанищата си. Русия обаче, първо се нуждае от пристанища, за да има мощен флот. И Тартус е една от тези малки, но стратегически важни бази.

На второ място, Средиземно море е специфичен воден басейн, който дава по-големи предимства на сухопътните държави, контролиращи неговите брегове и особено проливите, отколкото на държавите, разполагащи с голям военен флот. Тоест, инвестициите на Москва в модернизацията и разширяването на Тартус всъщност не означават, че Русия възнамерява да разполага с голям флот в Средиземно море. Това море силно се различава от откритите простори на Атлантиеския или Тихия океан, където количественият състав на флота е от значение. Противопоставянето между великите държави в Средиземноморието често се изостря именно от съперничеството за контрол на пристанищата, а не заради присъствието там на нечии кораби.

Сегашното сближаване между Русия и Турция може да се окаже крехко и временно, но то намали риска за Москва, че акваторията на Черно море ще се окаже затворен за нея водоем. А укрепването на руското военно присъствие по крайбрежието на Сирия означава, че Източното Средиземноморие ще се попадне, ако не под контрола, то под влиянието на Русия.

На трето място, Русия е заинтересована от Средиземноморския регион, като своеобразна „стратегически награда”, която би позволила на Москва да стане далеч по-влиятелен играч в Европа. Средиземно море само на пръв поглед изглежда спокойно пространство, представляващо интерес единствено за туристите и студентите, изучаващи древна история. В действителност, регионът продължава да играе същата роля, която е играл и през предишните столетия: който контролира Средиземно море, разполага с огромни възможности за влияние върху Европа.

Макар и ограничено, руското присъствие в Средиземноморския регион, усложнява геостратегическите перспективи пред отслабената и раздирана от спорове Европа. Тоест, присъствието на руския флот в Тартус представлява своеобразен инструмент на Москва за оказване на натиск върху Европа. От една страна, това може да стабилизира ситуацията в Средиземноморието, но от друга, може допълнително да я усложни. С други думи, Русия може да се окаже както проблем, така и решение, като и в двата случая ще разшири влиянието си върху европейските държави.

Ето защо, за Русия, ангажирането и с проблемите на Сирия и, в частност, значителните финансовите инвестиции в развитието на базата в Тартус, за които беше обявено наскоро, се основават на много сериозни причини от стратегически характер. Москва си е поставила по-големи цели, което не е нещо ново, като тези цели се базират на ясното осъзнаване значението на Средиземно море. За да стане велика европейска държава Русия е длъжна да бъде играч в Средиземноморския регион и тя постепенно се превръща в такъв.

*Доцент в Католическия университет на Америкя, бивш съветник на държавния секретар на САЩ и анализатор на The American Interest

Според украинските енергийни експерти, намаляването на транзита на руски природен газ през територията на страната вече е довело до трикратен ръст на разходите по поддържане работата на газопреносната система на Украйна. От 1 януари 2020 операторът на системата е принуден да изразходва повече газ за да поддържа налягането в нея, освен това през миналата 2019 трябваше да инвестира близо 400 млн. долара за да я подготви за работа в новите условия. В тази връзка, специалистите препоръчват на Киев да възобнови директните доставки на руски газ, за да може да подкрепи националната газопреносна система.

На Екатерина Велика се приписва твърдението, че няма друг начин за надеждното гарантиране сигурността на границите на Руската империя, освен постоянното им разширяване. Тази логика до голяма степен се отнася и за Северноатлантическия алианс, поел по пътя на географската експанзия, буквално от първите дни на съществуването си. В резултат от седемте последователни разширявания, осъществени през седемдесетгодишното съществуване на алианса, броят на членовете на НАТО нарасна от 12 до 29. И, съдейки по всичко, с това процесът на разширяване няма да приключи.

На провелата се в средата на януари 2020 дискусия в Европейския парламент на тема "Изкривяването на европейската история и паметта за Втората световна война", германският евродепутат и ръководител на Европейската народна партия Манфред Вебер обвини Русия, че иска да подмени историята на Втората световна война, като не желае да признае, че именно подписването на пакта Рибентроп-Молотов е поставило началото на войната.