Три сценария за бъдещето на европейските монархии

През 2025 обаче този символичен капитал вече изглежда поизчерпан. Европейските монархии, от Лондон до Амстердам и Мадрид, все по-често се оказват в позиция, която доскоро изглеждаше запазена само за политиците – стават обект на остри критики,  рейтингите им на одобрение се сриват, а паралелно с това нарастват и съмненията относно смисъла на самото и съществуване.

При това не става дума само за поредица от неудобни инциденти или PR провали, а по-скоро за системна промяна. Обществото вече не е склонно да гледа на монархията като на неизменна традиция, а изисква от монарсите отчетност – за пари, за поведение, за ползата от тях. Тоест, произходът им вече не може да ги спаси, а бъдещето им зависи единствено от техните действия и поведение.

Какво се случва с европейските монархии в момента? Защо този символ на стабилност започва да дразни все повече европейци? Имат ли те шанс да обновят своята легитимност или времето им изтича?

Преломната точка

През 1990-те години дебатът за бъдещето на монархиите не бе на дневен ред. Във Великобритания монархията се подкрепяше от над 80% от гражданите, в Холандия нивото на подкрепа бе около 75%, а в Испания - над 65%, на фона на вълната на демократичния преход в тази страна. Монарсите се възприемаха, ако не като идоли, поне като утвърден фактор за стабилност.

Всичко това обаче се промени. Днес делът на подкрепящите монархията във Великобритания е спаднал до 51%, което е исторически минимум. В Испания я подкрепят едва около 39% от гражданите. Според скорошно социологическо проучване, в Холандия тази цифра е по-висока (59%), но сред младите хора подкрепата е значително под 50-те процента.

Паралелно с това се промени и самият характер на дискусията. Холандската преса например, редовно обсъжда пътуванията на крал Вилем-Александър до гръцката му вила, платена от правителството. В Норвегия езотеричните проекти на принцеса Марта Луиза пораждат множество критики. Във Великобритания пък, обществото обсъжда цената на коронацията на Чарлз III и продължаващите кавги в кралското семейство. Дори в Швеция, където крал Карл XVI Густав традиционно избягва да прави гръмки заявления, все по-често се задава въпросът, защо да се се запазват толкова щедри привилегии?

Антимонархическите настроения във Великобритания

Във Великобритания монархията традиционно се смята за елемент на националната идентичност. Покойната кралица Елизабет II знаеше как да поддържа дистанция, като в същото време олицетворява стабилност. Дори противниците и ѝ рядко поставяха под въпрос съществуването на монархическата институция. Но с възкачването на Чарлз III на трона ситуацията се промени, при това не само, защото сегашният крал е далеч по-малко харизматичен.

Коронацията на Чарлз III през 2023 струва на британската хазна цели 72 милиона паунда. В друго време подобни разходи вероятно щяха да останат незабелязани, но не и когато милиони британци са принудени да броят всяко пени. На фона на високите сметки за ток и храна, златните карети но церемонията изглеждаха като ненужно припомняне за огромната пропаст между двореца и обществото. Ситуацията се изостри допълнително от съобщението, че през 2025 издръжката на монархията ще нарасне до 132 милиона паунда, което раздразни дори онези, които обикновено подкрепят тази институция.

Предвид размерите на британския бюджет, тези суми със сигурност не са критични. Проблемът е друг: хората виждат, че собствените им разходи постоянно растат, докато символичната монархическа власт не демонстрира никакво желание да живее по-скромно. И когато всеки паунд трябва да се пести, за да се плаща за отопление и храна, огромните разходи за кралските церемонии изглеждат, най-малкото, неуместни. Затова не е изненадващо, че подкрепата за монархията постоянно намалява.

Към това следва да добавим и поколенческият разлом. Делът на поддръжниците на монархията сред британците под 35 години е значително по-нисък, отколкото сред по-възрастните. Докато по-старото поколение вижда в нея част от традицията, по-младото поколение все повече я възприема като реликва.

Не бива да подценяваме и влиянието на културния аспект. Скандалите около принц Хари и Меган Маркъл, старите истории за „черните писма“ на Чарлз (т.е. за неговата намеса в политиката) и безкрайните разобличения в жълтата преса – всичко това подкопава аурата на дистанция и трансцендентност. Монархията се оказа въвлечена в публични конфликти, където обществото я оценява както оценява и всеки политик – по разходите, по морала и по ползата от нея.

Именно във Великобритания стана очевидно, че монархията вече не може да разчита единствено на традицията. Необходимостта от нея вече се измерва с чисто практически категории, като разходи по подръжката и и обществена подкрепа.

Трудното испанско наследство

Испания е рядък пример за страна, в която през ХХ век монархията се асоциираше не с реликвите от миналото, а с демократичния преход. След смъртта на диктатора Франсиско Франко през 1975 възникна въпросът, дали Испания ще запази авторитарния режим или ще върви към демокрация? Неговият наследник крал Хуан Карлос, избра втория път. Той подкрепи демократичните реформи, назначи Адолфо Суарес за министър-председател и на практика инициира прехода към парламентарна монархия. Популярността му от 70-те до 90-те години на миналия век бе огромна, затова в онзи период монархията се възприемаше от испанците като гарант за свобода и стабилност.

Няколко десетилетия по-късно обаче, нещата са много различни. През 2010-те се появиха разследвания за офшорни сметки на Хуан Карлос, за многомилионни подаръци от близкоизточните му партньори, както и за съмнителни парични потоци. Имиджът на краля-реформатор рухна и през 2014 той предад трона на сина си, но не успя да се оттегли в сянка: постоянно се появяват нови публикации за финансовите му афери и дори емиграцията от Испания не успя да премахне преследващата го стигма.

Мнозина испанци възприеха случващоо се като лично оскърбление. Човекът, спечелил всеобщо уважение за прокарването на свободата и демокрацията в страната, се оказа замесен в корупция. В резултат от това монархическата институция загуби имунитета си срещу критиките. Днес около 40% от жителите на страната открито заявяват, че биха предпочели тя да стане република.

Сегашният крал Фелипе VI се опитва да изгради нов имидж на монархическата институция. Той демонстративно се отказа от съмнителните доходи, въведе публично отчитане на разходите на двореца и делегира някои функции на независими одитори. На пръв поглед това са стъпки към създавенето на скромна и прозрачна монархия. Само че изгубеното доверие се възстановява много бавно..

Какъв е проблемът? Скандалите около Хуан Карлос се възприемат не само като лични грехове, но и като проява на системния характер на наследствената власт. Монархията съществува благодарение на парите на данъкоплатците, като единственото ѝ оправдание е да бъде символ на единство и отговорност. Но ако самата тя не е в състояние да контролира разходите си, е обречена за загуби общественото доверие, както и моралното право да остане един от стълбовете на държавата.

Днес Испания живее в своеобразна паралелна реалност. Фелипе VI се стреми да бъде образец за честен монарх, но общественото внимание все повече се измества от неговата личност към самата институция. За разлика от Великобритания, където дебатът е по-скоро за разходите и символиката, в Испания въпросът е по-радикален: защо страната въобще се нуждае от монархия през ХХI век?

Гръцката афера на нидерландския монарх

Кралската институция в Нидерландия дълго време се смяташе за една от най-„близките до народа“. Кралица Беатрикс беше високо уважавана фигура, а синът ѝ Вилем-Александър, наричан принц Бир заради буйната си младост, беше възприеман като човек, далеч от всяко високомерие. С течение на времето обаче, образът на „доброто момче“ започна да се пропуква.

Първият сериозен удар върху монархията бе нанесен по време на пандемията от Covid-19. Докато на обикновените граждани постоянно се внушаваше да не напускат страната, кралят и семейството му отлетяха за Гърция на почивка. Скандалът беше толкова силен, че Вилем-Александър беше принуден да се върне по-рано в родината си и да се извини публично. Оттогава насам почивките в гръцката вила на стойност приблизително 5 милиона евро редовно са обект на дискусии.

През 2025 наследницата на трона, принцеса Амалия, стана жертва на deep fake порнография. Фалшиви нейни изображения бяха разпространени в различни порносайтове, предизвиквайки шок и широки дискусии. В края на краищата, силата на короната винаги се е основавала на уважението и усещането за неприкосновеност на нейните представители. И когато престолонаследникът може да бъде виртуално унижен и осмиван, самата аура, която дава на монархията нейния авторитет, бива ерозирана. В този случай бе поставена под въпрос не репутацията на конкретен член на кралскаа фамилия, а способността на цялата монархическа система да защити своите наследници.

На фона на тези истории подкрепата за кралското семейство спадна. Едва през 2025 бе фиксирано временното и възстановяване, но то е свързано по-скоро с политическата несигурност в страната, отколкото с реабилитацията на образа на монрхията (в момента 59% от анкетираните подкрепят запазването на монархията, в сравнение с 52%, година по-рано).

Основната претенция към нея е, че монархията съществува без реална връзка с проблемите на обществото. Дългите ваканции, липсата на ясна позиция по важни социални въпроси и секретността относно финансовите потоци – всичко това контрастира с холандската традиция на директност и прозрачност.

Докато във Великобритания обект на критики са прекомерните разходи, а в Испания – корупционното наследство на предишния монарх, в Холандия кралският дом бива обвиняван в „емоционална дистанция”. А през ХХ век това може да се окаже не по-малко опасно, защото монарх, който не споделя обществените настроения, рискува да се превърне в чужд елемент за собствените си поданици.

Ескалиращите проблеми на скандинавските монархии

Скандинавските монархии традиционно се смятат за най-стабилните и близки до хората. За разлика от по-помпозните британски и испански кралски дворове, скандинавските крале и кралици винаги са били известни със своята скромност и близостта си с гражданите. Но дори и този им имидж започва да се разпада.

В Норвегия например, подкрепата за институцията остава висока, но тенденцията очевидно е негативна. През 2022 приблизително 78% от жителите на страната са подкрепяли монархията; през 2024 обаче подобна подкрепа заявяват 72%. Разликата във възрастта е особено забележима: докато по-възрастните поколения запазват уважение към монархията, сред младите хора доверието е спаднало от 82%, през 2017, до 62%, през 2024. За една страна, в която ролята на монарха винаги е била до голяма степен символична, това е тревожен знак: младите хора виждат кралското семейство не като символ на стабилност, а по-скоро като наследство, което може да бъде поставено под въпрос.

Допълнително раздразнение пораждат скандалите, свързани с кралското семейство. Така, синът на принцеса Мете-Марит - Мариус Борг Хьойби, се озова в центъра на криминални афери, свързани с насилие и наркотици. Формално, той отдавна е загубил титлата на престолонаследник и свързаните с нея отговорности, но в очите на общественото мнение това хвърля сянка върху цялата институция. Медиите все по-често задават въпроса, дали престолонаследникът Хокон няма да се окаже последният крал на Норвегия?

В Дания ситуацията е по-различна: там абдикацията на кралица Маргрете II през януари 2024 породи вълна от съчувствие. Встъпвайки на престола, новият монарх Фредерик X се ползваше с 80% обществена подкрепа. Но дори и тук са налице дискусии относно финансите на кралското семейство. Около една трета от датчаните смятат, че то получава твърде много. На фона на европейските икономически сътресения дори приказната репутация на местната монархия не я защитава от въпросите относно цената на традицията.

В Швеция монархията в момента се крепи на личността на престолонаследничката  принцеса Виктория, която е най-популярната публична личност в страната, значително превъзхождайки по рейтинг дори собствения си баща Карл XVI Густав. Това показва, че доверието се запазва не към институцията, като цяло, а към конкретни нейни представители. В същото време проучванията регистрират нарастване на броя на поддръжниците на републиката. Макар че те все още не са мнозинство, самата поява на алтернативен дискурс е много показателна за Швеция.

Изгубеният имунитет

Очевидно европейските монархии навлизат в епоха, когато традицията, сама по себе си, вече не гарантира уважение. Лондон, Мадрид, Амстердам и Осло – различни контексти, различни истории – но изводът е един и същ: символите на властта вече се изпитват от обществото със същите инструменти като политиците. Тоест, финансите, личната репутация, прозрачността и способността за адаптиране към обществените очаквания стават решаващи.

Кризата на доверието в монархиите не опира просто до това, колко струва коронацията или чия вила е платена от правителството с бюджетни средства. Тя е симптом на по-дълбок процес, свързан със смяната на поколенията. За по-възрастните европейци монархията е спомен за стабилност и наследено уважение. За по-младите хора обаче, тя все повече е съвкупност от привилегии без ясна функция.

И все пак съдбата на монархиите съвсем не изглежда предопределена. Там, където кралете и кралиците намират общ език с обществото – като Маргарет II, която доброволно се оттегли в името на приемтвеността, или като принцеса Виктория, която печели доверие чрез работата си и своя начин на живот – институцията запазва своето значение. Но там, където монархиите  продължават да живеят по правилата на миналия век – както при пищната коронация на Чарлз III или „сенчестото наследство” на Хуан Карлос – доверието се губи безвъзвратно.

В тази връзка се очертават три сценария за бъдещето на европейските монархии. Първият е институционална адаптация: монархиите намаляват разходите, стават възможно най-прозрачни и се трансформират в своеобразна „мека сила“ – символи, които носят повече полза, отколкото разходи. Вторият е постепенното изчезване: монарсите остават само фигури в учебниците по история, но реалната власт и символичните роли се прехвърлят към републикански институции. Третият сценарий пък, е свързан с рестартиране: новите поколения наследници на престола намират начин да направят монархията отново „народна“, измествайки акцента от дворците към служенето на обществото.

Всъщност, бъдещето на монархиите в Европа зависи от отговора на един прост въпрос: защо те са необходими и през ХХI век? И, ако самите монарси не намерят убедителен отговор, обществото ще го стори вместо тях.

*Българско геополитическо дружество