24
Съб, Фев
25 Нови статии

Обсебеността от Русия ни накара да забравим за реалната ислямистка опасност

Актуално
Typography

Потребителски рейтинг: 5 / 5

Звезда активнаЗвезда активнаЗвезда активнаЗвезда активнаЗвезда активна
 

След края на студаната война и разпадането на Съветския съюз, държавите от НАТО, начело със САЩ, не промениха своята геостратегия. Те продължиха да разглеждат Русия като чудовищен клонинг на СССР, погрешно смятайки го за „победен“.

Грешката им беше, че побързаха да се възползват от временната слабост на Москва, за да разширят влиянието си в Централна и Източна Европа, включително в балтийските страни и дори на Балканите. Това беше възприето от Русия като унижение и реална заплаха (ще припомня, че САЩ разположиха елементи на системата си за ПРО в Източна Европа, въпреки руските протести). Москва имаше причини да се чувства застрашена: в края на краищата ставаше въпрос не само за някогашната и зона на влияние по време на Студената война, но и за териториите на бившия Съветски съюз.

В резултат, тази негативна визия за Русия, която на Запад до голяма степен се диктуваше от стереотипите на Студената война, се превърна в своеобразно самосбъдващо се пророчество: ако след 1989 постсъветска Русия не беше враг на западните страни, а в най-лошия случай се възприемаше като такъв само от някои бивши съветски васали, като Полша, балтийските страни, Словакия, Чехия и Румъния и, ако през 1990-те години периферните постсъветски републики, като Грузия и Украйна, възприемаха Русия ту като приятел, ту като противник, сега нещата са много по-зле. В момента Русия е основния враг на САЩ, НАТО и дори ЕС. Макар че ситуацията можеше да се развие по друг начин, впрочем тя дълго време оставаше в относително стабилно и дори мирно състояние. Нещата обаче рязко се се влошиха в хода на безотговорното и агресивно разширяване на ЕС и НАТО в периода между 1997 и 2013.

Презрението на Запада към Русия

През 1994, и след това през 1997, предшественикът на Владимир Путин Борис Елцин присъедини страната си към програмата на НАТО „Партньорство за мир“. В общи линии Елцин дори прие партньорството между НАТО и Русия, което направи възможно най-накрая да се обърне страницата на Студената война. Но многократните западни намеси (преките военни намеси в бивша Югославия, Ирак и Либия и непреките военни намеси срещу Русия в Грузия, Чечения и Украйна), а след това и американската мания за сваляне на проруската диктатура на Башар ал Асад - всички тези западни действия прекъснаха процеса на установяване на партньорство между Русия и Запада. Което доведе до това, че Русия, под ръководството на Владимир Путин, започна все повече се възприема като враг.

Западът предприе стъпки, вредящи на собствената му сигурност

Така, управляваният от баасистите Ирак беше унищожен в резултат от западната намеса. Оказа се обаче, че терористични организации като Ал-Кайда и Ислямска държава се възползваха максимално от тази ситуация. Теократичен Иран също използва разпадането на Ирак и ликвидирането на управлението на светската арабска социалистическа партия БААС. След провокирането на този, така желан от американските неоконсерватори, близкоизточен хаос последната капка, която преля чашата на търпението на Русия, беше подкрепата на Запада за антируските украински националисти в периода от 2004 (т.нар. „Оранжева революция”) до 2013-2014 (т.нар. „Евромайдан”). А към това трябва да прибавим и западната подкрепа за арабските ислямистки революционни сили, които се опитаха да свалят режима в Сирия - основният съюзник на Русия в региона на Средиземно море.

В Сирия, както и в Крим, докато полуостровът беше под украинско управление, американската стратегия за смяна на режима целеше да лиши Москва от нейните стратегически военни бази, разположени от десетилетия в Западна Сирия (Тартус) и Севастопол. Без тях Русия би могла да изгуби жизненоважния за нея достъп до Източното Средиземноморие и статута си на световна морска сила. Останалото е добре известно: впечатляващата двойна военна операция на Русия: в Сирия, за да спаси Башар ал Асад от настъплението на джихадистките бунтовници, а след това в Крим и Донбас през 2014. И в двата случая руснаците успяха да запазят стратегическите позиции на южния си фланг.

Западът забрави за ислямистката заплаха

Последиците от тази стратегия на САЩ, подкрепяна и от „галско-американската“ Европа, са следните: ислямисткият враг беше игнориран в продължение на десетилетия и сега застрашава западните демокрации отвътре. Докато тези демокрации се опитваха да „изнасят” ценностите си в други страни, ЕС и Съединените щати не съумяха да защитят собствените си територии, където ислямът започна открито да оспорва точно тези ценности. Застаряващата и страдаща от чувство за вина – но не по отношение на онези, които го заслужаваха - Европа се превърна в потенциален театър на тотална война. На свой ред, Съединените щати, които прогресилно губят влиянието си в други региони, започнаха усилено да пласират на Стария континент излишните си оръжия и шистов газ, които не могат да продадат на останалия свят.

Русия, която от 2014 насам е в режим на ескалиращи западни санкции, се сближи с Китай повече от всякога. Развиващите се страни от реваншисткия „Глобален Юг” все повече попадат под влиянието на т.нар. „хищнически империи”: ислямистка Турция, Китай и Русия. На свой ред, Американската империя действително успя да предотврати потенциалния мощен руско-германски съюз (от който толкова се опасяваха Збигнев Бжежински и Джордж Фридман), но в същоно време предотврати и всякакво руско-европейско сближаване. САЩ спечелиха в краткосрочен план, но вероятно ще платят висока цена за екстериториалната си политика на мегасанкции. Злоупотребата със силата на долара може да стимулира процес на дедоларизация, което със сигурност ще се окаже фатално за Америка. Освено това, със своята политика Съединените щати рискуват да провокират конфликт с очертаващите се алианси, които се противопоставят на американското господство. Тези съюзи със сигурност ще включват ревизионистки сили като Русия, Китай, Турция и Иран. А най-лошото за Запада е, че в някакъв момент към тях биха могли да се присъединят и такива необвързани в момента държави, като Индия и Бразилия например.

*Авторът е известен френски геополитик, преподавател в Евопейския университет в Рим и Международния институт за геополитика, анализатор на Valeurs actuelles