21
Пет, Юни
7 Нови статии

За кого бие камбаната в ЕС: възходът на европейската консервативна десница

Актуално
Typography

Потребителски рейтинг: 5 / 5

Звезда активнаЗвезда активнаЗвезда активнаЗвезда активнаЗвезда активна
 

През 2023 консервативната т.нар. „крайна десница” триумфира из Европа. Резултатите от последните избори показват, че много радикално десни партии са получили както повече гласове, така и повече места в правителствата на страните от региона. В редица западноевропейски държави, като Италия, Австрия, Франция, Германия, Холандия и Гърция, се наблюдава ръст на подкрепата за носителите на тази идеология.

В страните от източнатаа част на континента, като Унгария и Полша, местните правителства отдавна се контролират от консервативни десни партии. В Северна Европа също е налице подем на дясното движение, като съвсем наскоро тази вълна заля Швеция и Финландия.

Още по-показателно обаче е, че в резултат от предсрочните общи избори в Италия през септември 2022, които ознаменуваха началото на нова ера в политиката на страната, на власт дойде крайнодясно коалиционно правителство, начело с новия премиер Джорджа Мелони. Консервативната управляваща коалиция включва нейната крайнодясна партия „Италиански братя”, както и друга подобна формация - Лигата, водена от Матео Салвини. Правителството се подкрепя и от консервативната дясноцентристка партия „Форца Италия” на покойния Силвио Берлускони. Ще припомня, че от 1945, т.е. от края на Втората световна война насам, Италия е била управлявана от цели 68 правителства – средно по едно на всяка 1,1 година!

Консервативните партии от десния политически спектър в Европа исторически са склонни да се фокусират върху три основни цели. На първо място, те подкрепят нативизма, акцентирайки върху защитата на собствената етническа група от възприеманите като „чужди“ слоеве, каквито са имигрантите например. На второ място, тези партии са склонни да следват твърда политика, например водят сурова борба с престъпността, насърчават върховенството на закона и спазването на обществения ред. На трето място, крайнодесните партии в Европа често използват популистки наративи, изтъквайки например, че представляват обикновените хора и се противопоставят на онези, които се възприемат като корумпирания политически елит на обществото.

И така, кое отличава новата консервативна „крайна десница”, демонстрираща толкова впечатляващ възход на европейския континент? Преди се смяташе, че този тип партии са ангажирани само с проблемите в една, единствена сфера, например с антиимиграционната политика или с противопоставянето на „ултралибералния” Европейски съюз.

Сега обаче всичко е различно. Това, което виждаме в Европа, е стратегическата диверсификация на крайнодесните партии. Консервативната „крайна десница” от целия континент вече не се обявява само против нелегалните имигранти или само против политиката на ЕС.

Мнозина промениха политическите си стратегии, стремейки се да станат по-привлекателни за избирателите. Новите десни политици се фокусират върху такива въпроси като еконационализма например, но отново с цел ограничаване на имиграцията или възстановяване на националния суверенитет извън ЕС.

Втората стратегия, която прокарват в момента няколко крайнодесни партии в Европа, като партията на Марин Льо Пен „Национален сбор” във Франция и Лигата в Италия, е отказът от пропагандата за „бързо“ излизане от ЕС, което политолозите определят като „краен евроскептицизъм”. Вместо това, те вече се стремят да реформират ЕС отвътре, прокарвайки по-мека форма на евроскептицизъм чрез ограничаване влиянието на т.нар. „еврократи”.

Как „системните” партии отляво и отдясно на политическия спектър в Европа отговарят на предизвикателството на „крайната десница”? Едно скорошно проучване, в което съм съавтор, се фокусира върху това, как по време на европейската бежанска криза от 2015-2018 управляващите дясноцентристки партии в региона (консерватори и християндемократи) осъзнаха заплахата, олицетворявана от крайната десница по въпроса за имиграцията, и втвърдиха имиграционните си политики, така че избирателите им "да не избягат при конкуренцията"

За кратък период от време тази избирателна стратегия на дясноцентристките партии изглеждаще успещна: някои от тях успяха да останат на власт и да изпреварят радикалите на парламентарните избори в своите страни. В дългосрочна перспектива обаче, тази стратегия може да се окаже опасна, тъй води до риска системните партии да променят идеологията си, доближавайки се прекалено близо до крайнодесните, които се стремят да победят.

В нашето проучване ние също идентифицирахме тази „основна тенденция“ с важни последици за бъдещето на либералната демокрация в Европа. В Унгария бившата традиционно дясноцентристка консервативна партия „Фидес” сега се е превърнала в истинска консервативна крайнодясна формация, прокарваща твърда антиимигрантска политика.

При премиера Виктор Орбан Унгария се отдалечи от демокрацията и сега се смята, че е напуснала този лагер (превръщайки се в „нелиберална демокрация”). Станахме свидетели на същата идеологическа трансформация в Полша с появата на партията „Право и справедливост“. Всичко това не предвещава нищо добро за бъдещето на либералната европейската политика, особено като се има предвид преминаването на няколко партии от Централна и Източна Европа към радикалната десница.

Изместването на политическия ландшафт на Европа надясно отразява промените в основите на политическата подкрепа и стратегията в поразения от всевъзможни проблеми Европейски съюз. Икономическата криза, Брекзит, мигрантите и унищожаването на околната среда, отстъплението от либералнодемократичния модел в Източна Европа и климатичните промени – всичко това представлява директно предизвикателство за властта както на лявоцентристките, така и на дясноцентристките „системни” партии.

Политическите и икономически последици от пандемията от Covid 19 бяха последния и потенциално най-разрушителния удар за европейските либерални демокрации в дългосрочна перспектива. Изборите за Европейски парламент през юни 2024 наближават и могат да доведат до нови политически сътресения и впечатляващи победи на консервативната „крайна десница” по целия континент.

 

*Авторът е ръководител на Програмата „Политика и държавно управление” в Столичния университет на Хонконг, анализатор на South China Morning Post