19
Сря, Ян
30 Нови статии

Войната на ултиматуми и новите правила на играта

Актуално
Typography
Звезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивна
 

Както е известно, на 15 декември 2021 Русия предаде на САЩ проекти за споразумения в сферата на сигурността, по които би искала да се договори с Вашингтон и съюзниците му от НАТО на фона на нарастващото напрежение около Украйна.

Тези документи си поставят амбициозната цел да бъде преодолян фундаменталния недостатък на цялата европейска/евроатлантическа политики проз последните трийсетина години, а именно - че краят на студената война не беше оформен институционално и документално – т.е. не бяха уточнени условията на настъпилия след нея мир или по-скоро – нов световен ред. Именно оттук произтичат и всички противоречия между Руската Федерация и т.нар. „колективен Запад”.

При това нещата не опират толкова до Украйна, като държава, колкото до нейната територия, която според Москва може да се превърне в част от потенциала на враждебно настроен към Русия военно-политически и – както често декларират различни западни политици – ядрен алианс, но най-вече на самите САЩ, които разглеждат държавите от НАТО като своя стратегическа територия за предно базиране на ударни средства в непосредствена близост до руските граници. Навремето подобен опит на САЩ доведе до т.нар. Карибска криза, която бе разрешена едва след като Съединените щати и Съветският съюз се споразумяха да изтеглят своите ракети, съответно, от Турция и от Куба. За каква размяна обаче би могло да се говори сега? И дали не би било по-добре двете страни да се върнат към изходната точка на това конфронтационно развитие – т.е. към момента, когато беше подписан Основополагащият договор за отношенията, сътрудничеството и сигурността между Русия и НАТО от 1997?

Както е известно, след Срещата на върха на НАТО в Букурещ през 2008 „украинският въпрос” претърпя смайваща еволюция, като сегашната и „крайна фаза” е тясно свързана с протестите през 2013-2014 и последвалия държавен преврат в Киев през февруари 2014, решаващата роля в който изиграха САЩ и ЕС. Перспективата за членството на Украйна в НАТО се очерта едва впоследствие – в резултат от системния саботаж на Минските споразумения от страна на Киев и опитите за за силово решаване на проблема с Донбас и дори на този с Крим. Паралелно се променяше и концепцията на „украинския проект” на Запада – от първоначалната идея за превръщането на страната в „своеобразна витрина на западната демокрация”, като инструмент за въздействие върху руското общество, до военното „усвояване” на украинската икономика с цел създаването на абсолютно неприемлива за Москва военна заплаха.

По същия начин, перипетиите около проекта за газопровода „Северен поток 2” трябваше да бъдат използвани като инструмент за сдържане на „руската агресия”. Тоест, съзнателно се създаваше ситуация, в която Русия – по един или друг начин – се оказваше плътно обвързана с украинската криза.

Сегащните предложения на Москва за дипломатическо разрешаване на целия комплекс на отношенията и със САЩ и НАТО променят тази ситуация на 180 градуса и дават на Русия стратегическо и тактическо предимство. Отхвърляйки натрапваните и правила на играта, Москва налага на отсрещната страна своите, собствени – нещо, за което последната очевидно не бе готова.

Паралелно с това, проблемът с Украйна се вписва в по-широката, геополитическа постановка на въпрос. Така, борбата за Украйна се превръща в това, което тя предсталяваше още в началото, т.е. в битка за контрол над нейната територия. По този начин, топката на практика се прехвърля в полето на Запада, който сега ще трябва да докаже, че дипломацията наистина работи. В случая могат да се окажат полезни и алтернативните на предложените от Москва варианта за решаване на украинския проблем – т.е. колективното налагане на ускореното изпълнение на Минските споразумения (до 2 февруари 2022, когато се навършват седем години от подписването им). Тоест, трансформирането на Украйна и реинтеграция на Донбас в нейния състав на нова, федерална основа.

Изборът, пред който се оказва Западът, наистина е много труден. Но това е именно онзи случай, когато американското лидерство би следвало да помогне за тържеството на логиката и здравия смисъл. Защото истината е, че „колективният Запад” не е готов за война в Европа – всичките му военни активи, разположени в близост до западната граница на Русия, са в обсега на руските ракети и други въоръжения и това е друго стратегическо предимство на Москва. В крайна сметка, в течение на трийсет години Западът си правеше, каквото поиска за сметка на Русия. Днес обаче, ситуацията е такава, че може да му се наложи да изпита последиците от това на собствения си гръб.

В тази връзка ще припомня, че в края на декември 2021 китайското Външно министерство официално подкрепи исканията на Русия за ограничаване на разширяването на НАТО на Изток. Според Пекин, тези руски искания „способстват за повишаването на взаимното доверие между страните, намаляват риска от конфликти и са в полза на глобалната и регионална стратегическа стабилност”, а НАТО следва да се откаже „от манталитета на студената война и иделогическите предразсъдъци”.

Това китайско заявление не бе случайно. Малко преди това министрите на отбраната на Русия и Китай подписаха пътна карта за двустранното военно сътрудничество. В последно време двете срани провеждат съвместни военни учения в най-чувствителните за САЩ и съюзниците им точки. Означава ли това, че военният съюз между Москва и Пекин се превръща в реалност? Всъщност, още преди година руският президент отговори на този въпрос, посочвайки, че: „теоретично, това е напълно възможно”. Всичко това е изключително лоша новина за американските партньори, защото за първи път цялата история въоръжените сили на САЩ се оказват изправени едновременно срещу двете най-силни армии на планетата.

Впрочем, това се признава и от американските експерти. В момента те смятат, че китайският военен флот е най-силния в света. Офцииално, той включва 350 бойни кораба, но и не по-малко от 2000 „кораби-призраци”, т.е. малки корабчета, външно изглеждащи като траулери, но разполагащи с ракетни установки и зенитни оръдия. През 2030 само „официалният флот” на Китай ще превъзхожда двукратно този на САЩ.

Числеността на Китайските въоръжени сили е над два милиона души, срещу 1,3 млн. на американските. Технологичният обмен между Китай и Русия, както и откраднатите от китайците секретни американски военни технологии, превърнаха китайската армия в една от най-високотехнологичните в света.

Руската армия е по-малочислена от китайсата, но пък е по-високотехнологична. Тя разполага с уникално свръхзвуково въоръжение, каквото американците все още не съумяват да създадат. САЩ и съюзниците им са силно обезпокоени и от руските подводни дронове, които са в състояние да унищожат пристанищата, където се базират всички американски подводници, заедно със съответните градове. Освен това, руснаците натрупаха опит от успешните си военни кампании в Грузия и Сирия. А да не забравяме, че те разполагат и с 1350 ядрени бойни глави, колкото имат и САЩ.

Истината е, че американците на са в състояние да се противопоставят адекватно на тази мощ, дори с помощта на съюзниците си от НАТО, още повече, че според мнозина западни експерти, последните вероятно ще се отдръпнат още при първите признаци, че нещата вървят към пълномащабна война.

Дълги години американските елити се залъгваха с мисълта, че географското положение на САЩ ги превръща в своеобразен „непотопяем самолетоносач”. Затова си позволяваха да си търсят и намират все нови врагове и да нахлуват безнаказано в една или друга чужда държава, докато накрая не загубиха окончателно представа за реалността. Днес обаче, територията на САЩ вече не изглежда чак толкова неуязвима. Вашингтон сам нарочи Китай и Русия за стратегически противници, но в същото време става все по-ясно, че не е в състояние да постигне военна победа над тях.

В момента САЩ не разполагат със сериозни системи за ПРО нито на тихоокеанското, нито на атлантическото си крайбрежие, което ги прави силно уязвими при евентуална ескалация на конфликта им с Русия и Китай. Наистина, американското ръководство полага усилия за да промени тази ситуация. САЩ се изтеглиха от Афганистан (предстои да се изтеглят и от Ирак) и взеха решение да трансформират въоръжените си сили, така че да станат по-адекватни на задачата да противостоят успешно на руската и китайската армии. При това основните надежди са свързани с изграждането на нови подводници от класове „Виджиния” и „Колумбия”- т.е. САЩ вече не разчитат на флотите си от самолетоносачи, а са склонни да последват руския пример и да заложат на ядрените подводници. Проблемът обаче е, че първата нова подводница от клас „Вирджиния” може да се появи най-рано през 2031. И, както посочват американските военни експерти, дотогава САЩ „ще се намират в период на ужасяваща уязвимост”. Тоест, през следващите 8-10 години за Русия и Китай се отваря своеобразен „прозорец на възможности”, когато те ще могат да притиснат доскорошния глобален хегемон за да не му позволят да се опита да предприеме агресивни действия срещу тях, което впрочем би било равносилно на самоубийство за самите САЩ. 

 

*Център за мониторинг и превенция на конфликтите