23
Пон, Май
12 Нови статии

„Постамериканският” Близък Изток

Актуално
Typography
Звезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивна
 

От дълго време насам САЩ – въпреки собствените им твърдения – играят ролята на основния дестабилизиращ фактор в региона на Големия Близък Изток, илюстрация за което е случилото се през последните години в Афганистан, Ирак, Либия, Сирия и Йемен, както и във връзка с иранската ядрена програма.

Именно благодарение на декларираната от Вашингтон „твърди подкрепа” за традиционнте му съюзници в региона, мнозина от тях си позволиха системно да нарушават нормите на международното право, провокирайки и ескалирайки серия от конфликти в Близкия Изток.

На първо място, следва да спомена интервенцията на Саудитска Арабия и Обединените арабски емирства в Йемен, организираната от тях блокада на Катар, турските действия в Либия, както и против кюрдите в Сирия и Ирак, отказът на наложеното от САЩ и вече несъществуващо афганистанско правителство на Хамид Карзаи да преговоря с Движението Талибан или разширяването на еврейските селища на Западния бряг на река Йордан под благосклонния поглед на Вашингтон.

Впрочем, ключовата роля за провокирането на въоръжените конфликти в региона се падна на Централното военно командване на САЩ (CENTCOM), създадено преди почти 40 години – през 1983 – от президента Роналд Рейгън. То и днес е сред 11-те военни командвания на Департамента по отбраната, чиято сфера на отговорност покрива цялата територия на планетата, а също космоса и киберпространството. Очертаната от Пентагона „зона на отговорност” (AOR) на CENTCOM включва 20 държави и покрива целия Голям Близък Изток, като отскоро част от нея е и Израел. Става дума за територия с площ от 4 милиона квадратни мили с население над 560 млн. души от 25 различни етнически групи, изповядващи различни религии и говорещи на над 20 езика, без да броим множеството локални диалекти. Според ръководството на Командването, мисията му е „да направлява и подсигурява осъществяването на военни операции и други мероприятия съвместно със съюзниците и партньорите на САЩ за повишаване на регионалната сигурност и стабилност”, но истината е, че основната цел на CENTСOM е да затвърди американското превъзходство и да демонстрира уж постоянната нужда от „глобалното лидерство” на САЩ.

През последните двайсетина години обаче, Командването привлича вниманието на световната общност и държавите от региона най-вече заради опитите му да реши, включително и с военни средства, съдбата на Американската империя след края на студената война, а основният резултат от военните операции на CENTCOM бе гибелта на стотици хиляди мирни жители на Близкия Изток и още по-голямата дестабилизация на региона.

Вместо да укрепят позициите на Империята, именно тези действия на Командването ускориха нейната ерозия, тъй като съвпаднаха със отчайващата деградация на регионалната сигурност и стабилност в целия Голям Близък Изток.

Унизителният провал на военните амбиции на САЩ в Афганистан, на който станахме свидетели двайсет години след интервенцията на CENTCOM в тази страна, бе само поредното, макар и може би най-яркото доказателство, че упорито прокарваната от 1983 насам милитаризация на американската политика в Близкия Изток се е оказала „фатална стратегическа грешка” на Вашингтон. На този фон, логиката изисква САЩ да премахнат самото Командване, тъй като в момента основната причина за създаването му по време на студената война – зависимостта на САЩ от внасяния от Близкия Изток петрол – вече не съществува. Тоест, американците би следвало да доказват неоходимостта от продължаването на присъствието си в региона не със силата на оръжието, а със средствата на дипломацията. Това, най-малкото, би довело до намаляване на жертвите на американските действия, или на американското оръжие, както впрочем и на критиките по адрес на САЩ. Между другото, самите американски експерти все по-често отправят подобни препоръки към Белия дом, като сред тях е и известният историк и специалист в сферата на международните отношения и сигурността проф. Андрю Басевич.

В момента сме свидетели на трансформацията на Арабския свят, който преминава през преходен период след десетилетието на бунтове, сътресения, „революции” и граждански войни, много от които бяха провокирани именно от Вашингтон. През последните десет години в редица страни от региона бяха разрушени държавните институции, а на моменти дори изглежаше че там може да изчезне и самото понятие за национална държава. Днес обаче, арабските държави имат всички възможности да започнат преход към стабилно управление, като това се отнася и за Либия, и за Тунис, и за Ирак, и за Ливан. В много страни от региона през следващите месеци трябва да се проведат демократични избори – в Либия например, те са насрочени за края на декември, а в Ливан - за началото на 2022. Както в тази страна, така и в Ирак, изборите се разглеждат като отправна точка за формиране на по-представителни политически модели, които да не се основават на конфесионални или религиозни принципи. Това обаче е трудна задача, независимо от силния стремеж на населението в повечето държави от региона към по-демократични форми на управление.

Сирия например, усилено се стреми да намери изход от дестабилизацията през последното десетилетие. При това последните политически тенденции в страната сочат, че дори някои от предишните противници на сирийския режим или възстановяват посолствата си в Дамаск, или пък лидерите им отново започват да разговарят с президента Асад - за първи път от март 2011 насам.

Както изглежда, случилото се през последното десетилетие е помогнало на населението на страните от Близкоизточния регион да осъзнае наличието на гигантска пропаст между демократичните стремежи на арабските народи и политическите проекти, които им натрапват САЩ или техните регионални съюзници. Включително внедрявайки в техните общества радикалните ислямисти, в това число партии, свързани с „Мюсюлмански братя”, в Египет, Сирия, Либия, Тунис, Алжир и другаде.

На този фон, за много държави от региона, появата на Китай и завръщането на Русия в Близкия Изток, като ключови играчи, поражда сериозни надежди. Просто защото там осъзнават, че действията на Пекин и Москва в далеч по-голяма степен се съобразяват с регионалните интереси, локалните култури и особеностите на местния политически модел. Тоест, за разлика от американците, китайците и руснаците не се опитват да налагат собствените си ценностти, а се стремят да отчитат интересите на всяка държава от региона. Те очевидно не са заинтересовани да рушат баланса, както обикновено правят САЩ, което поражда симпатии към тях в много страни от Близкия Изток. В резултат от това, сред регионалните държави, които се стремят да градят партньорски отношения с Китай и Русия вече има и такива, които доскоро – меко казано – не изпитваха добри чувства към тях, например Саудитска Арабия или Израел.

Затова едва ли следва да се изненадваме, че дори американските медии, като „Форийн полиси” например, констатират, че Русия (и в по-малка степен, Китай) вече е постигнала големи успехи и се ползва с огромно влияние в Близкия Изток. Затова пък влиянието на САЩ в региона значително спадна, като това се отнася и за доверието към тях от страна на държави, които в течение на десетилетия се смятаха за едни от най-близките им съюзници.

 

*Център за мониторинг и превенция на конфликтите

 

Поръчай онлайн бр.3 2022

Поръчай онлайн бр.3 2022 на списание Геополитика