19
Сря, Ян
30 Нови статии

Германската външна политика след края на „ерата Меркел”

Актуално
Typography

На 8 декември 2021 социалдемократът Олаф Шолц зае официално канцлерския пост в Германия, оглавявайки правителството на новата трипартийна коалиция.

Преди това, в края на ноември участващите в нея Германска социалдемократическа партия, „Съюз 90/Зелените” и Партията на свободните демократи представиха проектоспоразумение, озаглавено „За по-голям прогрес: алианс за свобода, справедливост и устойчивост”, в което на цели 177 страници са очертани основните им програмни цели за развитието на Германия до 2025. Правителството на Шолц ще управлява страната след края на продължилата 16-години „ера на Меркел”. За първи път в историята на обединената през 1990 немска държава тя ще се управлява от коалиция от три партии, между които съществуват сериозни идеологически различия. Това определя и компромисния характер на коалиционното споразумение, както и проблемите при запълването му с конкретно съдържание през следващите четири години, а също и необходимостта от разрешаване на неизбежно възникващите в хода на управлението конфликти както вътре в самите управляващи партии, така и между тях.

Новата коалиция не само потвърждава привързаността си към морално-етичния и ценностен подход към основите на германската външна политика, но и акцентира върху необходимостта от неговото укрепване и усилване. Трите партии изтъкват, че целта им е многостранното сътрудничество с всички държави по света, но най-вече „с онези страни, които спроделят демократичните ни ценности”. Според тях, „става дума за системна конкуренция с авторитарните държави, както и за стратегическата солидарност с нашите демократични партньори”.

Очевидно, германската външнополитическа стратегия ще продължи да се опира на трите си традиционни стълба: самата външна политика, политиката за сигурност и отбрана и международната политика за подпомагане на развитието.

Подобно на предишните немски правителства, сегашната управляваща коалиция еднозначно възприема Европейския съюз като основен приоритет, „дефинирайки интересите на Германия през призмата на европейските интереси” и с оглед на „глобалната ни отговорност в света”, която обаче следва да бъде ревизирана. Без съмнение, става дума за готовност да се формализира лидерската роля на Германия, за което отдавна призовават редица експерти. Сред основните предизвикателства пред ЕС и Германия пък се посочват климатичните промени, дигиталната революция и необходимостта от съхраняване на демокрацията.

Впрочем, сред външнополитическите приоритети на тройната коалиция е и укрепването на суверенитета на ЕС и усилване на ролята му като самостоятелен геополитически субект. В тази връзка се предлага изискването за консенсус по въпросите на общата въшна политика и политиката за сигурност на Съюза да се замени с механизма на квалифицираното мнозинство, а Върховният представител по въпросите на външните работи и политиката за сигурност да се превърне в „истински министър на външните работи на ЕС”. Германо-френският тандем ще си остане сред основите за развитие на политическите и интеграционни процеси в Европейския съюз. В същото време Берлин ще продължи да залага и на т.нар. „Ваймарски триъгълник” (Германия, Франция, Полша), разглеждайки го като един от най-важните механизми за взаимодействие с Полша, но – за разлика от немско-френската ос, тук едва ли можем да очакваме какъвто и да било прогрес.

Изтъква се, че Германия разглежда НАТО като незаменима основа на сигурността на страната и затова ще се стреми към укрепване на алианса, както и за „справедливо разпределяне на бремето в неговите рамки”. При това и трите партии от новата коалиция са единни относно необходимостта да бъде ускорен процесът на разоръжаване, отказа от ядреното оръжие и изтеглянето му от територията на Германия.

Новото правителство ще продължи да настоява за реформиране на Съвета за сигурност и, съответно, за превръщането на Германия в негов постоянен член, прикривайки желанието си с твърдението, че е необходимо „по-справедливо представителство на всички региони на света в Съвета”.

В същото време трите управляващи партии предлагат да бъде усилен контролът над нелегалната миграция, да бъде намалена бюрокрацията и да се ускори разглеждането на молбите за убежище, както и процесът на депортиране на нелегални мигранти, а също страната да се откаже от реализираната от 2018 насам концепция на Хорст Зеехофер за създаване на центрове за разполагане на компактни маси „бежанци”. От друга страна обаче, те биха искали да опростят процеса на легализация на онези мигранти, които спазват законите и демонстрират желание да се интегрират в приемащото ги общество.

В рамките на политиката за подпомагане на развитието ще се обръща по-голямо внимание на реализацията на „климатичния дневен ред” в страните-партньори, на които да бъдат предоставени необходимите познания и технологии, увеличаване на използването на възобновяеми енергийни източници, изграждане на устойчива инфраструктура, подкрепа на мерките за защита и адаптация на климата, целящи запазване на биоразнообразието, горите и блатата и преодоляване на „енергийната недостатъчност”.

Ключово място във външнополитическата програма на новото германско правителство се отделя на отношенията с Русия. При това, въпреки очакванията на повечето експерти, участниците в управляващата коалиция не започват анализа на двустранните отношение с добре познатите „червени линии” (очертани в предизборните програми на всяка от трите партии), а с редица конструктивни предложения: „Германско-руските отношения са дълбоки и разнообразни. Освен това, Русия е важен международен играч. Наясно сме за значението на здравите и стабилни двустранни отношения и продължаваме да се стремим към тях. Готови сме за конструктивен диалог с Москва”. Показателно е, че в проектопрограмата не се споменава директно една от основните конфликти теми в отношенията между трите партии от новата управляваща коалиция – проектът „Северен поток 2”.

На пръв поглед, конструктивно-критичното съдържание на частта от програмата посветена на Русия не дава особени основания за оптимистични прогнози относно бъдещето двустранно сътрудничество. Очевидно не бива да се очакват качествени промени в политическата сфера, където ценностните параметри ще продължат да определят сегашната дълбока криза в двустранните отношения. Би могло обаче да се очаква положително развитие в сферите на икономиката, науката, образованието, културата и регионалния обмен. Впрочем, можем да прогнозираме взаимодействие между Берлин и Москва (най-вече под натиска на обективните обстоятелства) в международната сфера – например по отношение на Афганистан, Иран, Сирия или Либия.

Каква е визията на новото германско правителство за отношенията с Китай? Във външнополитическата му програма се дава критична оценка за сегашното им състояние, като се посочва, че: „искаме да формиране отношенията си с Китай на основата на партньорството, конкуренцията и системното съперничество и трябва да действаме именно така. Ще се стремим да си сътрудничим с Китай навсякъде, където това е възможно, но само на основата на човешките права и международното право. Искаме справедливи правила в условията на нарастващата ни конкуренция с Китай. За да реализираме нашите ценности и интереси в системото съперничество с Китай, Германия се нуждае от комплексна китайска стратегия в рамките на общата политика по оста ЕС-Китай”.

В същото време обаче, се изтъква необходимостта германско-китайските отношения да се изграждат в трансатлантическия контекст, както и да бъде намалена стратегическата зависимост на Германия от Китай. Запазва се критичното отношение към политиката на Пекин по отношение на Тайван, Синдзян и Хонконг, особено в сферата на човешките права, което вече провокира негативната реакция на китайските власти. Показателно е също, че в споразумението не се споменава нищо за инвестиционния договор между ЕС и Китай, подписан благодарение на усилията на Ангелна Меркел в самия край на германското председателство в Съвета на ЕС – през декември 2020. Очевидно, на новата тройна коалиция в Берлин предстои да премине през сложен период на формиране на нов модел на сътрудничество с Пекин, който твърдо се противопоставя на всякакви опити да му бъдат налагани чужди ценности, както и за намеса във вътрешната му политика.

Балканската политика на новите управляващи в Берлин

Що се отнася до „балканската политика” на новата тройна коалиция в Берлин, бих искал да припомня скорошното изказване на депутата от германските „зелени” в Европейския парламент и негов специален докладчик за Косово Виола фон Крамон пред телевизия N1 TV (която излъчва в Сърбия, Хърватска и Босна и чиито собственик е американският генерал Дейвид Питреъс). Според нея: „Берлин може и да промени политиката си спрямо управляващите в Белград”. Става дума за отношението на Германия към отварането на нови глави в преговорите за присъединяване на Сърбия към ЕС. В тази връзка, Фон Крамон изрази мнение, че Белград следва да гарантира, че европейските ценности няма да бъдат застрашени”.

Според някои експерти, германската политика спрямо Западните Балкани едва ли ще претърпи сериозни промени и в общи линии ще съвпада с онази, провеждана от Меркел. Други, като немският политолог Александър Рар обаче смятат, че „зелените” (чиито представител Аналена Бербок ще е новият външен министър) възнамеряват да дадат нов тласък на инеграционните процеси в Европа, които през последните години се забавиха. Според него, това се отнася не само за разширяването на самия ЕС, но и за такива програми, като „Източно партньорство" например, тъй като „зелените” във Външното министерство ще се стремят да привлекат неутралните държави от „зоната на руското влияние” към Запада”. Рар прогнозира, че: „За целта ще се използват различни методи. Така например, тезата на Фон Крамон, че „зелените” ще се придържат към подход, основан на върховенството на правото и ще оценяват по-критично резултатите от реформите” е своеобразно предупреждение към Сърбия. От друга страна, Белград вероятно ще бъде изкушен и със средства от бюджета и фондовете на ЕС, ако Сърбия прекрати „прекаленото тясното” си сътрудничество с Русия”. Рар обаче смята, че макар да е възможно това да привлече Белград към Съюза, Сърбия никога няма да влезе в НАТО, включително по морални съображения.

Впрочем, ако зависеше само от „зелените”, които са крайни либерали и „атлантисти”, Берлин би провеждал в Западните Балкани откровено антисръбска и проалбанска полиика. В тази връзка бихме могли да очакваме, че Германия ще увеличи натиска (най-вече срещу България) за стартиране на преговорите за присъединява към ЕС на Северна Македония и Албания, както и на полупризнатото Косово. Що се отнася до Сърбия, „зелените” вероятно биха се опитали или да забавят процеса на нейната евроинтеграция, или пък да го поставят в пряка зависимосто от подкрепата за сексуалните и други малцинства в страната (което е интегрална част от тяхната идеология), както и от съгласието на Белград да приеме определено количество мигранти.

Що се отнася до евроинтеграцията на Черна Гора, „зелените” биха го подкрепили само, ако в тази страна бъде сменено както правителството (смятано за „прекалено проруско”), така и президентът Мило Джуканович (смятат за „прекалено корумпиран”). По отношение на Босна и Херцеговина пък следва да очакваме още по-силна немска подкрепа за бошнаците и хърватите и усилване на натиска върху сърбите. В тази връзка ще припомня, че в края на ноември в Сараево се появи зам.министърът на външните работи на Германия и държавен секретар по европейските въпроси Михаел Рот, който се срещна с външния министър на Босна и Херцеговина Бисера Туркович и членовете на Президиума от босненската и хърватската общност – Шефик Джаферович и Желко Кимшич. Показателно е, че посещението му съвпадна с това на третия член на Президиума от сръбската общност Милорад Додик в Москва.

Според мнозина обаче, подобна политика може да породи силно разочарование в ръководството на Сърбия и босненската Република Сръбска от политиката на Германия, в частност, и на ЕС, като цяло, което пък би ги стимулирало да разширят още повече сътрудничеството си с партньорите от Изтока,  и най-вече с Русия и, в по-малка степен, с Китай.

Заключение

Както изглежда, при управлението на новото германско правителство не бива да се очакват радикални промени във външната политика на страната, по-скоро ще станем свидетели на пренастройването на някои нейни елементи. Разбира се, тя ще зависи и от ръководството на Министерството на външните работи и най-вече от новия министър Аналена Бербок, която няма никакъв управленски и външнополитически опит. Ще припомня, че нейната партия, т.е. „зелените”, следва да определи и кои ще са държавните секретари във Външното министерство.

Разбира се, ключова роля в прокарването на външната политика традиционно играе федералният канцлер и неговият екип. В сферата на сигурността пък, много ще зависи от министъра на отбраната, а в политиката за подпомагане на развитието – от министъра на икономическото сътрудничество. Както е известно и двамата са социалдемократи. Те вероятно ще компенсират донякъде характерната на „зелените”, и в частност за Бербок и вицеканцлера Хабек, антируска реторика.

Разбира се, за първите резултати от новата външна политика на Германия, както и за успехите и грешките на онези, които я реализират, ще може да се съди едва след първите сто дни на тройната коалация, т.е. в началото на пролетта на 2022.


* Институт за балкански и европейски изследвания