28
Нед, Ное
6 Нови статии

Новите тенденции в Западните Балкани и българската геополитика

Актуално
Typography

В края на юли 2021, по време на регионалния икономически форум в Скопие, премиерите на Албания - Еди Рама, и Северна Македония - Зоран Заев, както и президентът на Сърбия Александър Вучич, подписаха споразумение за сътрудничество в борбата срещу природните катаклизми, а  също два меморандума за намерение, касаещи свободната търговия и движението на хора между трите страни.

Срещата им беше в рамките на стартиралата през октомври 2019 инициатива за формиране на своеобразен балкански "Мини-Шенген". Инициативата, преименувана в Скопие на "Отворени Балкани", цели постигане на ниво на интеграция между трите страни, което да е сравнимо с това в ЕС, т.е. фактическо премахване на границите между тях. Разчита се също, че към проекта ще се присъединят и другите държави от Западните Балкани, чието членство в Съюза си остава въпрос на далечното бъдеще, т.е. Черна гора, Косово и Босна и Херцеговина.

Поне засега обаче, последните (с изключение на Република Сръбска, която е част от Босна и Херцеговина) се отнасят по-скоро критично към "Отворените Балкани", като това важи най-вече за Косово. Прищина категорично отказва да се присъедини към инициативата, разчитайки че евентуално постигане на двустранно споразумение с ЕС ще помогне за решаването на съществуващите в региона проблеми и без създаването на подобен западнобалкански миниалианс. Истината е, че част от косоварският елит и особено кръгът около премиера Албин Курти, макар и да споделя тезата за „Велика Албания”, т.е. за обединяването на всички населени предимно с албанци територии, се разминава с Тирана относно стратегията за постигането на тази цел и, което в случая е по-важното, претендира за по-ключова, ако не и за водеща роля на Прищина в процеса. Впрочем, както достатъчно откровено посочва косовският професор Неджметин Спахиу, „Косово и Албания понякога имат еднакви интереси, често различни такива, а понякога противоположни. Това е най-силното свидетелство, че става дума за две нации, вече добре оформени в различията помежду си”. Между другото, подобно разделение се забелязва и в албанската общност в Северна Македония, по-голямата част от която (включително партиите, участващи в правителството) подкрепя проекта „Отворени Балкани”, докато останалите, които са под влиянието на Прищина, се обявяват против него. Това поставя под сериозен въпрос тезата за уж монолитното единство на албанската общност в Западните Балкани и дори дава основание за прогнози, че с течение на времето отношенията между двете албански държави могат да заприличат на тези между двете „български”, т.е. между България и Северна Македония.

Отговорът на Подгорица пък бе, че Черна гора ще се съсредоточи върху „Общия регионален пазар“ - инициатива в рамките на Берлинския процес, която според управляващите е по-благоприятна за страната, отколкото „Отворени Балкани“, тъй като освен четирите свободи на движение, той засяга цифровата инфраструктура, иновациите и инвестиционната политика съобразно стандартите на ЕС .

В изявление пред Vijesti главният преговарящ на Черна гора, Зорка Кордич, обясни, че страната е най-напредналата в региона, що се отнася до процеса на интеграция в ЕС. Според нея: „Правителството подкрепя прилагането на регионални инициативи изключително като инструмент за по-бързо присъединяване към ЕС. Затова ние се фокусираме предимно върху изпълнението на плана за действие за Общия регионален пазар под егидата на Берлинския процес, като политическа инициатива, която включва всички страни от Западните Балкани“.

Ще припомня, че Босна и Херцеговина и Черна гора участваха в предишната среща на държавите от "Мини Шенген", провела се през есента на 2020 в Охрид, където също отказаха да се присъединят към алианса. Според тогавашния черногорски министър на икономиката Драгица Секулич, в резултат от съществуващите двустранни споразумения, между западнобалканските страни вече е налице достатъчно свободно движение на стоки и услуги. Освен това те са част от Централноевропейското споразумение за свободна търговия (CЕFTA), което също гарантира високо равнише на свободни икономически комуникации между тях.

Оста Белград-Тирана и мястото на Скопие

Поне на пръв поглед, Балканите, като цяло, и бившите югорепублики, в частност, не изглеждат особено подходяща платформа за реализацията на едни или други регионални интеграционни проекти. Отношенията между държавите и народите на полуострова продължават да са исторически обременени и едва ли евентуалното им сближаване ще бъде лесен и еднозначен процес. Още повече, че трансформацията на инициативата "Мини Шенген" в "Отворени Балкани", освен всичко друго, е и своеобразно предизвикателство към ЕС заради проточилия се и лишен от реална перспектива процес на интеграция на страните участнички в Съюза.

Впрочем, позициата на "еврократите" също е разбираема. Навремето, Брюксел - най-вече по геополитически съображения, както и под влиянието на Вашингтон, ускорено интегрира държавите от някогашния социалистически блок и балтийските постсъветски републики. Това обаче го изправи пред сериозни икономически проблеми. Ето защо Съюзът не е склонен да повтаря грешката си, още повече, че вече няма и достатъчно ресурси за да предприеме подобна стъпка. Все пак става дума за най-бедните (с изключение на Сърбия) европейски държави, някои от които (Албания, Черна Гора и Косово) са доста "криминализирани". Тоест, ако не във военно, то в икономическо и политическо отношение, Западните Балкани до голяма степен продължават да са своеобразно "буре с барут".

Всичко това поражда въпроса, кому всъшност е нужна подобна интеграция? Едва ли алиансът между бедните западнобалкански икономики ще подобри кой знае колко положението им, още повече при положение, че в него не участват съседните балкански държави (Черна гора, Косово и Босна, да не говорим за България или Хърватска) както и практически пълната липса на координация.

Двамата основни бенефициенти на проекта са Сърбия и Албания. Първата е най-мощната икономически и военно страна от алианса "Отворени Балкани" и несъмнено е заинтересована от притока на евтини стоки и услуги от съседните страни, а сръбската икономика би искала да проникне на техните пазари. Освен това, Албания осигурява на Белград толкова необходимия му излаз на море, който сърбите загубиха след разпадането на Югославия и (окончателно) на сръбско-черногорската федерация. Тоест, реализацията на проекта би означавала частично завръщане на Сърбия към ролята и на регионален лидер в Западните Балкани.

На свой ред, Албания вероятно разглежда "Отворени Балкани" като поредна стъпка към реализиране целите на т.нар. "Тиранска платформа" приета в началото на 2017. Албанският президент Рама изглежда далеч по-склонен за постигане на компромис и размяна на територии с Белград, отколкото косовските лидери (което е разбираемо, защото подобна размяна би засегнала именно територията на Косово). Последните, освен че са настроени далеч по-радикално и антисръбски, претендират, че именно Прищина, а не Тирана, следва да се превърне в "обединителен център" на албанските общности в Западните Балкани.

Северна Македония също има определен интерес от реализацията на проекта. Макар че Скопие разреши споровете си със съседна Гърция и успя да смекчи проблемите с албанското малцинство, признавайки албанския за втори официален език и разширявайки значително присъствието на албанците в държавните институции, отношенията със София се оказаха в задънена улица, въпреки подписания още през 2017 договор за приятелство между двете страни, в резултат от което България се оказа най-голямата пречка пред напредъка на македонската евроинтеграция. Именно осъзнаването на невъзможността за скорошно присъединяване към ЕС, както и стремежа на Северна Македония да си гарантира подкрепата на Тирана и Белград срещу "натиска на София", наред с несъмнените икономически предимства, обясняват подкрепата на Скопие за "Отворените Балкани".

В статия, публикувана в белградския вестник „Политика“, македонският премиер Зоран Заев подчертава, че Скопие и Белград вървят по един път и че подписаните споразумения в рамките на инициативата „мини Шенген“ са само началото на сътрудничеството между Северна Македония, Сърбия и Албания. Освен това министър-председателят изтъква, че „Отворени Балкани“ не са алтернатива на европейската интеграция на Западните Балкани, но трите държави не могат да чакат повече да се постигне консенсус между страните-членки за разширяването на Съюза към Западните Балкани. Според него, четирите свободи, превърнали „Отворените Балкани“ в основа за единния регионален пазар, са следните:

  • Осигуряване на свободно движение на стоки, чрез обслужваща инфраструктура на граничните пунктове, с 24-часово работно време на всички гранични служби и чрез разширяване на зелените коридори между трите страни и ЕС.
  • Подготовка и приемане на всички мерки за свободно движение на услуги, чрез взаимно признаване на професионална квалификация, въвеждане на система без разрешения за междуфирмени прехвърляния в рамките на отворените Балкани, взаимно признаване на електронни подписи и други поверителни услуги;
  • Разщиряване на свободното движение на хора, като се даде възможност за мобилност на млади хора, изследователи, взаимно признаване на компетентности и разрешения за работа и чрез разширяване на туристическите оферти и ползи в региона;
  • С цел да се гарантира свободното движение на капитали ще бъде създадена система за обмен на информация за ДДС, съвместима със системите, използвани в ЕС.

На свой ред, подписвайки споразумението, сръбският президент Вучич подчерта (очевидно визирайки Брюксел и Берлин), че е дошло време Белград, Скопие и Тирана да поемат съдбите си в своите собствени ръце, т.е. да се откажат от парадигмата "сюзерен-васал" и да спрат да искат разрешения отвън за всяка по-сериозна своя стъпка. Показателно е, че това се случи само няколко седмици след поредната среща на върха "ЕС-Западни Балкани", провела се на 5 юли в Берлин. Ще припомня, че на тази среща германският канцлер Меркел (също както и на срещата през 2014) отново обяви, че "вижда всичките шест държави от Западните Балкани като бъдещи членове на ЕС по стратегически причини”. Макар да призна, че разширяването на ЕС в Западните Балкани не е сред приоритетите на външната политика на потенциалните и наследници, тя декларира, че: "напредъкът на този процес е в интерес на Съюза", както и, че "въпреки всички трудности, в хода на преодоляването на последиците от юговойните, ние имаме и много успехи". Единственият успех, който канцлерът можа да посочи обаче, е отмяната на роуминга в региона от 1 юли 2021.

Сред онези външни играчи, които подкрепят интеграцията на Западните Балкани и, в частност, инициативата „Отворени Балкани” е Унгария, която в последно време се позиционира като ключов регионален съюзник на Белград. „Европейският съюз не може да бъде силен без разширяване и „няма разширяване без Сърбия“, подчерта унгарският външен министър Петер Сиярто, след като се срещна в края на август в Будапеща със сръбския министър на европейската интеграция Ядранка Йоксимович.  Според Сиярто, интеграцията на Западните Балкани е ключа към силния Европейски съюз, а Сърбия е сред най-важните играчи в региона и трябва да участва в по-нататъшното разширяване на Съюза. Той смята и, че Западните Балкани ще играят още по-голяма роля вследствие на „тоталния провал в Афганистан“. Затова Унгария продължава да подкрепя защитата на южната граница на Сърбия. Двете страни стартират съвместна програма за развитие на капацитета на Западните Балкани, като Унгария откри офис на програмата Széchenyi в Белград, освен това продължават разговорите за присъединяването на Сърбия към Международната инвестиционна банка - международна банка със седалище в Будапеща.

Балканите във фокуса на големите сили

Въпросът за "външнте бенефициенти" на проекта за западнобалканска интеграция действително е важен. Както е известно, в Западните Балкани традиционно се сблъскват интересите на редица външни играчи, като в момента това са САЩ, ЕС (и по-точно френско-германската и австро-унгарската оси), Русия, Китай, Турция и близкоизточните петролни монархии.

Според албанския външнополитически експерт Акри Чипа (който между другото е завършил Американския унивеститет в Благоевград), ако не бъде стриктно координиран с Брюксел, проектът "Отворени Балкани" би могъл да способства за прокарването на геополитическите интереси на Китай и Русия в региона. Истината обаче е, че в Москва гледат по-скоро скептично на този проект, за разлика например от САЩ и, в по-малка степен, от ЕС. В тази връзка, редица експерти напомнят, че навремето именно администрацията на Тръмп подкрепи инициативата "Мини Шенген"/"Отворени Балкани" и то тъкмо с цел изтласкването на Русия и Китай от региона. Тоест, в този проект очевидно не присъства "ръката на Москва", още повече че макар доскоро регионът на Западните Балкани да беше част от зоната на активно руско влияние и присъствие, в момента ситуацията е диаметрално противоположна, макар че според мнозина руски политици в условията на усилващия се западен натиск, възтановяването на позициите на страната им на Балканите, които са ключов регион както за Европа, така и за Евразия, е изключително важно.

Възможностите и проблемите на Русия

Основния проблем, с който се сблъскват руснаците, опитвайки се да укрепят или поне да съхранят влиянието си на Балканите, като цяло, и в частност – в Западните Балкани, залагайки най-вече на Сърбия, е комбинацията между сръбския национализъм и склонността на елитите в Белград да търсят сътрудничество не само с Москва, но и с нейните геополитически противници.

Историята показва, че декларирайки съюзническите си отношения и дори своето "братство" с Русия, сръбските елити винаги са поддържали тесни отношение не само с Франция, но и с Великобритания (преди Втората световна война) и САЩ (след Втората световна война). По време на съпротивата срещу нацистка Германия например, югославският партизански лидер Тито поддържа по-близки връзки с Лондон, отколкото с Вашингтон или Москва. Врочем, добре известно е и, че по съветско време, отношенията между двете страни преживяха множество обрати, като в отделни периоди те са откровено враждебни.

Тоест, нито в периода на панславизма от времето на Руската империя и Кралство Сърбия (Първата световна война), нито в социалистическия период (1945-1991), нито дори след краха на Съветската империя, когато Русия и Сърбия бяха директно застрашени от Запада, т.нар. "обща идентичност" не води до превръщането на Белград в безусловен съюзник на Москва, да не говорим пък - в неин сателит. Всъщност, истината е, че всички балкански държави, включително набедената за "верен руски съюзник" Сърбия, не демонстрират безусловна лоялност към нито един от своите външни покровители и нерядко се опитват да ги шантажират за да постигнат целите си. Т.нар. „колективен Запад” се отнася, общо взето, спокойно към опитите на Белград и Скопие да поддържат военни и икономически контакти с Русия, просто защото смята, че нито те, нито Русия имат ресурси и намерения да използват тези контакти за откъсването им от Запада. Въпреки проблемите, процесът на интегриране на Западните Балкани в НАТО и ЕС продължава с пълна сила и няма реална алтернатива, поне в близко бъдеще. В същото време обаче, доколкото стратезите в Брюксел и Вашингтон все още разглеждат потискането на сръбските амбиции като основно условие за „европеизирането” на Западните Балкани, това дава възможност на Русия да се меси сравнително успешно в геополитическата игра в региона, подкрепяйки амбициите на Белград. Което пък води до интензифицирането на „хибридната война” между Москва и „колективния Запад” в региона, още повече че възможностите на последния съвсем не са неограничени. Както показва опитът на Грузия и Украйна, „еврооптимизмът” се запазва само докато се запазват и надеждите за повишаване на жизненото равнище с помощта на субсидиите от ЕС. Което пък допълнително стимулира противоречията между т.нар. „Стара” и „Нова” Европа относно финансовата политика на Съюза. След като тези надежди започнат постепенно да се изпаряват обаче, това би могло да превърне Западните Балкани в генератор на нестабилност в самия ЕС. В резултат, те могат да се окажат стратегически капан, а усилията за удържането им под контрола на Брюксел да доведат до прекалено напрягане на силите и дори до ерозия на Съюза.

Впрочем, напълно възможен изглежда и сблъсъкът между европейския и турския геополитически проекти в региона на Западните Балкани. Без оглед на присъствието на ЕС и НАТО в региона, виждаме, че местните елити се опитват да реализират проектите си за Велика Албания, Велика Сърбия и "новата Османска империя". Които на практика се конфронтират със стремежа на Берлин и Виена за "овладяване" на региона, както и с желанието на Париж да играе по-сериозна роля в него. На този фон, подкрепата, която въпросните проекти получават от Великобритания и САЩ, позволява на последните да реализират собствените си стратегически цели. На свой ред Русия се опитва да заложи както на противоречията между западните сили, така и на тези между тях и местните играчи и да съхрани поне Сърбия като своеобразен плацдарм за евентуалното си бъдещо завръщане на Балканите.

Германската позиция

Що се отнася до позицията на Германия, по време на посещението си в Белград през септември 2021, германският канцлер Ангела Меркел подчерта, че присъединяването на държавите от Западните Балкани към ЕС е от голям геостратегически интерес за ЕС. След разговорите си със сръбския президент Вучич, тя заяви: "Знам, че според мнозина процесът на евроинтеграция върви бавно и, че Брюксел непрекъснато поставя нови изисквания. Въпреки това са налице редица резултати и определен прогрес. Страните членки на Съюза обаче следва да имат предвид, че е от много голям геостратегически интерес всички тези държави да бъдат приети в ЕС".

Ще припомня, че още през септември 2005, когато Меркел за първи път оглави германското правителство, американският анализатор Кристоф Бъртрам написа в Project Syndicate, че по време на нейното управление същността на външната политика на Берлин почти няма да се промени, но "прекалено твърдият" стил от "ерата на Шрьодер" вероятно ще бъде смекчен. Той прогнозира, че новият канцлер "ще подкрепи влизането на балканските държави в ЕС", макар че основен приоритет на германската външна политика ще си останат отношенията с Брюксел, Вашингтон и Москва. При това, според Бъртръм, първоначално Меркел „ще бъде изцяло ангажирана с осъществяването на икономическите реформи, заради които беше избрана и които са основната и задача”. Както е известно, тази прогноза се оправда напълно. Меркел се сети за Западните Балкани едва след преодоляването на последната икономическа криза през 2008-2009, т.е. чак по време на третия и мандат. Междувременно, в ЕС влезе не само Словения (през 2004), но и Хърватска (2013), чието откъсване от Югославия навремето стана възможно с решаващата помощ на Берлин. През април 2013, с активната немска подкрепа и формалното посредничество на ЕС, Сърбия и Косово подписаха т.нар. „Брюкселско споразумение”. През август 2014 пък, в Берлин се проведе първата среща на върха „Европейски съюз – Западни Балкани”, поставила началото на т.нар. „Берлински процес”. Всъщност, това бе отговорът на германската дипломация както на регионалните интеграционни проекти от типа на инициирания от Любляна „Процес Бърдо-Бриони”, така и на засилената активност в региона на такива големи външни играчи като САЩ, Русия, Китай, Турция и Саудитска Арабия. При това, докато последните предлагаха на държавите от Западните Балкани най-вече сигурност или финансиране, Берлин им предложи перспектива за членство в ЕС. Затова не бива да се учудваме, че през юли 2015 Меркел осъществи триумфално турне в държавите от региона и то въпреки усилващата се миграционна криза. В Тирана, Белград и дори в Сараево тя обеща помощ в процеса на евроинтеграция: „Мога да ви уверя, че е в наш интерес да реализираме на практика даденото обещание и да гарантираме европейската перспектива на държавите от Западните Балкани. За нас това е въпрос на чест”. Много бързо обаче, тези обещания се сблъскаха със суровата реалност в региона. В Белград например се убедиха, че нито Берлин, да не говорим за Брюксел, разполагат с ефективни лостове за влияние върху Прищина и по този въпрос сърбите трябва да се договорят с американските покровители на косоварите. Така, когато през юли 2018 се появиха първите информации, че администрацията на Тръмп подкрепя проекта за „размяна на територии” между Сърбия и Косово, т.е. предаването на сръбските общини в Северно Косово срещу признаването на независимостта на бившата автономна област, Белград не отхвърли веднага тази идея. Затова пък реакцията на Меркел беше изключително остра. През август 2018, по време на срещата си в Берлин с премиера на Босна и Херцеговина Денис Звездич, канцлерът заяви: „Териториалната цялост на държавите от Западните Балкани е установена и неприкосновена. И това следва да се повтаря нерекъснато, защото отново се правят опити да се обсъждат границите, а ние не можем да си го позволим”. В коментарите си по този повод, редица медии не пропуснаха да напомнят, че навремето именно Германия изигра ключова роля за разпадането на Югославия като първа реши да признае независимостта на Словения и Хърватска през 1991.

Днес обаче, Берлин категорично подкрепя нерушимостта на границите в региона, илюстрация за което бе поведението му в хода на дискусията, провокирана от появата на скандалния документ (т.нар. non-paper, свързван от някои със словенския премиер Янез Янша) за „окончателно разрешаване на югославския въпрос”. Според редица експерти, Меркел защитава толкова яростно изкуствените граници, прокарани навремето от комунистическите власти в Западните Балкани, защото се опасява, че промяната им би отворила за Запада „кутията на Пандора”. В крайна сметка, ако могат да бъдат дискутирани границите, прокарани от Тито и съратниците му между Сърбия и нейната автономна република Косово и Метохия, може да се обсъждат и въпросите за принадлежността на Крим, Нагорни Карабах и т.н. Истината е, че единственото наследство от комунистическата епоха, което Западът продължава да признава, е именно нерушимостта на вътрешните граници, очертани от югославските комунисти , без оглед на историята, икономическите връзки, етническия състав на населението и неговата политическа воля.

Всъщност, самото понятие „Западни Балкани” беше наложено най-вече от необходимостта на Берлин да обедини по някакъв начин Албания и остатъците от Югославия, които – за разлика от Словения и Хърватска, все още остават извън ЕС. Но, ако Сърбия и Черна гора все пак започнаха преговори за присъединяване към Съюза, Албания и Северна Македония не постигнаха дори това, тъй като бяха блокирани през ноември 2020 от Нидерландия и България. Поведението на страната ни беше възприето доста болезнено от Меркел, тъй като по онова време тъкмо Германия председателстваше Съюза.

Всъщност, основният резултат от балканската политика на Меркел бе появата по периферията на ЕС на група от държави, които на практика са лишени от реална перспектива за евроинтеграция, макар че нивото на развитие на някои от тях е по-високо, отколкото това на отделни членки на Съюза от Източна Европа.

Другите външни играчи

Впрочем, да не забравяме, че за първи път в хилядолетната им история в Западните Балкани присъства и китайският фактор. Според някои сръбски медии например,  именно Пекин стои зад очаквания отказ от признаването на Косово от страна на редица държави от Африка и Близкия Изток. Сред причините за това е, че тъкмо през Сърбия (а не през България) ще преминава основният балкански маршрут на китайския суперпроект "Един пояс, един път", което стимулира китайските стратези да работят за укрепване позициите на Белград и възможността му да влияе върху политиката на ЕС, включително като карат редица зависими от тях страни от Третия свят да се откажат от признаването на Косово. Показателно е също, че китайците, които реализират важни проекти и в Албания, не са против плановете на Еди Рама за обединяване на албанците в рамките на проекта "Отворени Балкани", тъкмо за сметка на Косово.

Що се отнася до евентуалното взаимодействие между Пекин и Москва в Западните Балкани, на пръв поглед появата на китайския фактор е в руски интерес, но само доколкото води до отслабване влиянието на Брюксел и Вашингтон в региона. Ако обаче, китайците реализират плановете си, влиянието им върху Сърбия ще нарасне, при това тъкмо за сметка на руското.

Не бива да забравяме, разбира се, и такъв фактор за дестабилизирането на Западните Балкани като миграцията - легална и нелегална. Легалната се регулира от правилата на ЕС, докато нелегалната е свързана с наркотрафика и е неуправляема, макар че САЩ и Великобритания се опитват да упражняват някакъв контрол върху потоците и дори да ги направляват в желаните от тях посоки. А фактът, че и Китай се опитва да го прави, също не способства за коордирането на балканската му политика с тази на Русия.

Вашингтон и Западните Балкани – смяна на приоритетите?

Както е известно, президентът на САЩ Байдън назначи за свой специален пратеник за Балканите Габриел Ескобар, който е заместник-помощник държавен секретар по въпросите за Европа и Евразия. Някои свързват назначението му с намерението на новата администрация на САЩ да води „по-енергична политика в региона на Балканите". Ще припомня, че в периода 1998-2001, т.е. когато с активна американска подкрепа беше свален режимът на Милошевич,  Ескобар ръководеше ключови отдели в посолствата на САЩ в Република Сръбска, Черна гора и Сърбия. В коментар във връзка с назначението му, белградският вестник "Политика" търди, че: "меденият месец в отношенията между администрацията на САЩ и президента на Сърбия Александър Вучич, започнал по времето на Тръмп, приключи". Според анализаторите, сред основните приоритети на Ескобар ще бъде да деблокира системата на управление в Босна и Херцеговина, да възстанови диалога между Белград и Прищина и да гарантира, че Черна гора ще запази евроатлантическия си курс, въпреки, че в управлението на страната доминира смятаният за просръбски и проруски Демократичен фронт.

Според американския дипломат Ричард Гренел който заемаше поста на Ескобар по времето на Тръмп обаче, настоящият държавен глава на САЩ Джо Байдън е пропилял „историческите преговори“ за нормализация на отношенията между Сърбия и Косово:„Визията на Тръмп за Сърбия и Косово беше те да нормализират икономическите си отношения и да помогнат за пълното съживяване на Балканите. Президентът Тръмп вярваше, че конфликтът се отразява върху откриването на нови работни места и икономическото развитие в двете страни. Той също така беше уверен, че стратегията на ЕС не работи в Западните Балкани“.

Инициативата „Отворените Балкани” и българските интереси

Несъмнено инициативата „Отворени Балкани” се разминава сериозно със стратегическите интереси на България в региона. Както е известно, страната ни обяви Западните Балкани за свой приоритет в рамките на българското председателство на Съвета на ЕС през първата половина на 2018. Пак през 2018 влезе в сила и подписаният през предходната година Договор за приятелство, добросъседство и сътрудничество между Република България и Република Македония, което породи големи надежди в София за подобряване на отношенията с югозападната ни съседка, а в Скопие – за ускоряване на процеса на евроинтеграция на страната.

Оказа се обаче, че председателството на България не успя (а и нямаше как да успее, предвид позицията на ключови западноевропейски сили, като Франция например) да ускори поне малко евроинтеграционния процес в региона. Що се отнася до договора със Скопие, който бе изготвен набързо и под силен външен (най-вече американски) натиск, в него липсваха ясно дефинирани механизми, способни да пресекат всеки опит на македонската страна да продължи антибългарския си курс, да не говорим, че прехвърли решаването на изключително болезнените въпроси за генезиса на „македонската нация” и „общата история” на двете страни към т.нар. историческа комисия, което беше най-сигурният начин те да не бъдат решени и да продължат да тровят двустранните отношения.

Затъвайки в исторически спорове, страната ни продължи да не прави почти нищо за да улесни проникването на българския бизнес в македонската икономика, не промени приоритетите на своите инфраструктурни проекти и остави на заден план инструментариума на т.нар. „мека сила” (доколкото София въобще разполата с такава в момента). В тази връзка ще припомня, че макар 130 хиляди македонски граждани да  притежават и български паспорти, броят на онези от тях, които се определят като етнически българи в хода на стартиралото през септември преброяване в Северна Македония се оказа в пъти по-малък.

Въпреки декларациите за стратегическото му значение, на заден план остава изграждането на прословутия Паневропейски коридор 8, който трябва да свърже адриатическите и черноморските пристанища, през териториите на Албания, Северна Македония и България и представлява своеобразен инструмент против формирането на „вертикална ос” Белград-Скопие-Атина, както и на очертаният от инициативата „Отворените Балкани” квазиалианс между „Велика Албания”, „Велика Сърбия” и Северна Македония - като своеобразен техен „кондоминиум”. Още по-фатална грешка, бе пренебрегването на стратегическия  Коридор 4 и по-точно направлението Видин-Кулата/Солун, което трябваше да дублира и, евентуално, да измести по значение, усилено изграждания от Сърбия Коридор 10 (Белград-Скопие/Солун), чието строителство официално приключи още през 2019. Не е ясно кога (и дали въобще) страната ни ще може да предложи алтернатива на маршрута на Коридор 10 през Сърбия, което между другото обяснява и, защо Китай заложи именно на него като един от основните „европейски подходи” на своя суперпроект „Един пояс, един път”. Може да се предположи обаче, че София изначално не е осъзнавала реалното значение на своя участък от Коридор 4, сред доказателствата за което е и решението „Дунав мост 2” да се изгради с еднопътна, вместо с двойна жп линия. А сред резултатите от тази стратегически сбъркана инфраструктурна (гео)политика бе, че вместо София, в регионален транспортен хъб на Балканите се превърна сръбският град Ниш (както, разбира се, и Белград), където се пресичат магистралите и жп линиите от Истанбул (през България), Солун (през Северна Македония) и адриатическите албански пристанища, към Централна Европа. Впрочем, не по-малко важна последица е и окончателното транспортно обвързване на Северна Македония със Сърбия, вместо с България.

Погрешни се оказаха и разчетите на София, че позицията и спрямо Северна Македония ще бъде подкрепена от другите страни членки на ЕС от балканския регион и, в частност, от Гърция и Хърватска, както и опитите да заложи на съмнителното геополитическо правило „през съседа” (според което, ако имаш проблеми със съседа си, можеш да разчиташ на подкрепата на неговия съсед) – така, твърдата българска позиция спрямо Скопие бе разкритикувана от Албания и Косово, да не говорим за Сърбия. В резултат, България на практика се оказа частично изолирана от западнобалканските си съседи, вместо – както разчиташе допреди две-три години, да се превърне в „двигател” на тяхната евроинтеграция. Всъщност, след очертаващия се край на „привилегированите отношения” на страната ни с Турция, в резултат от които тя избегна опасността да бъде периодично „наводнявана” с имигранти, подобно на съседна Гърция, единствената балканска държава, с която Българя може условно да се смята за „обвързана” е Румъния. При това, въпросната „обвързаност” няма толкова инфраструктурен или икономически, а по-скоро военно-отбранителен характер, доколкото – под натиска на Вашингтон – страната ни се позиционира като интегрална част от Източния фланг на НАТО за сдържане на Русия, и по-точно от неговия югоизточен сектор, ръководната роля в който е отредена на Букурещ (по същия начин, по който североизточния сектор, включващ Полша и трите прибалтийски постсъветски държави, се доминира от Варшава).

Да се върнем обаче към казуса със Северна Македония. Както е известно, в Скопие обявиха, че за разрешаване на спора си с България са склонни да стъпят върху предложенията на португалското председателство на ЕС, тъй като смятат, че те са приемливи и за двете страни.

В София обаче се опасяват, че въпросните предложения на практика не предвиждат никакви гаранции за изпълнението на евентуално постигнатите договорености. Освен това, те прехвърлят решението на българските предложения към Процеса за стабилизиране и асоцииране, макар да е ясно, че в неговите рамки не се вземат никакви оперативни решения, да не говорим, че ако това стане България няма да може да реагира, при положение, че Скопие отново откаже да спазва поетите ангажименти. Същото се отнася за препоръката македонските власти да изготвят пътна карта, чието изпълнение да се следи отново в рамките на Процеса за стабилизиране и асоцииране. Досегашният опит сочи, че в Скопие многократно са изготвяли подобни документи, с които след това са отказвали да се съобразяват. Освен това липсват реални инструменти, гарантиращи спазването на въпросната пътна карта.

Вместо да лансира решение на спора за произхода на македонския език, португалското предложение предвижда Скопие "да признае, че македонският език е кодифициран през 1945", което то отдавна е направило. Предлага се също, Северна Македония да ограничи изявлението си, че няма да води политика за създаване на т.нар. "македонско малцинство" у нас само в рамките на ЕС, вместо да го направи с Вербална нота до ООН. На всичкото отгоре, се прави опит България и Северна Македония да се разглеждат като равнопоставени, а не като страна членка и страна-кандидат за членство в ЕС.

Тоест, на практика предложеният от португалското председателство документ повтаря вече отхвърлените от страната ни предложения на германското председателство от края на 2020.

От друга страна, според публикувания от албаноезичната македонска телевизия "Клан"„нонпейпър” се твърди, че в Ceвeрнa Мaкeдoния щe ce зacили кoнтeкcтът нa мултиeтничecкoтo oбщecтвo чрeз включвaнe нa бългaрcкия нaрaтив. Прeдлaгa ce бългaритe дa бъдaт включeни в кoнcтитуциятa кaктo и вcички други eтничecки oбщнocти, с което cдружeниятa нa бългaритe бихa пoлучили зaщитa и cпeциaлнa грижa oт държaвaтa, зa дa зaпaзят, пoпуляризирaт и изучaвaт coбcтвeния acпeкт нa иcтoричecкитe cъбития и тoвa щe им бъдe гaрaнтирaнo c кoнcтитуциятa. Дoбaвя ce, чe мнoзинcтвoтo oт cлaвяноезичното население, кoитo идeнтифицирaт ceбe cи кaтo мaкeдoнци и кoитo рaзчитaт нa иcтoричecкия кoнтeкcт зa уникaлнocт нa мaкeдoнcкия нaрoд, щe зaпaзят възмoжнocттa зa coбcтвeн acпeкт и нaрaтив зa тaзи oбщa иcтoрия.

От всичко казано дотук става ясно, че страната ни няма кой знае какви полезни ходове, поне в краткосрочна перспектива. Очакванията са, че през следващите месеци тя ще бъде подложена на засилен натиск да се откаже от сегашната си позиция относно евроинтеграцията на Северна Македония, която мнозина в Западна Европа и САЩ определят като „неконструктивна”. В тази връзка ще припомня, че според новия американски специален пратеник за Западните Балкани Габриел Ескобар, България погрешно използва двустранен спор, за да спре стремежите на Северна Македония към ЕС. Пред "Свободна Европа" той заяви, че са предложени някои добри решения за преодоляване на проблема и,че САЩ ще продължат да настояват пред София за намиране на компромис тъй като искат преговорите за присъединяване на Северна Македония и Албания да започнат още през 2021, защото "те са го заслужили". Впрочем, в същата посока бяха и разговорите на еврокомисаря по разширяването Оливер Вархели, който посети в София през септември и разговаря с президента Румен Радев и министъра на външните работи Светлан Стоев тъкмо за ветото на България върху началото на преговорите със Северна Македония за членство в ЕС.

На този фон не е ясно, доколко новото българско правителство (ако такова все пак бъде съставено след изборите през ноември и се окаже достатъчно стабилно) ще може да удържи на подобен натиск. Колкото и да е критикувана отвън обаче, „твърдата” българска позиция по македонския въпрос поне в момента няма алтернатива. Просто защото, всяко отстъпление от нея, без да сме абсолютно наясно, какво точно искаме да постигнем в Северна Македония и без да е налице достатъчно широк обществен консенсус относно евентуална промяна на досегашната ни политика, още повече ще ерозира позициите на София в югозападната ни съседка.

 

* Център за мониторинг и превенция на конфликтите, цялата статия, която публикуваме като дискусионна, можете да прочетете в бр.6/2021 на Геополитика, който е в продажба.