28
Нед, Ное
6 Нови статии

САЩ: прекалено амбициозната империя

Актуално
Typography

Дори и днес, на фона на дълбоката икономическа и политическа криза вътре в страната и след поредицата от неуспешни войни в чужбина, управляващите елити във Вашингтон не могат да се сдържат. Макар че през последните две десетилетия провокираха масови кланета, убийства и катастрофи в половин дузина държави, тези елити, формиращи външната политика на САЩ, яростно заплашват света с нови войни, включително с голяма война срещу Китай.

При това тези наши "паркетни генерали" се опитват да ни убедят, че няма за какво да се тревожим. Според тях, Пекин или ще се предаде веднага след като осъзнае, че Америка е настроена да действа сериозно, или ние самите ще го накараме да го стори. Вярвайте им! В крайна сметка, нали всичко в Ирак се разви безпроблемно, точно както ни обещаваха. А също и в Афганистан, разбира се.

Има много причини за това, че днес САЩ са най-милитаристката държава на планетата, която влиза във войни много по-често от която и да било друго страна или група от страни. Дори Съветският съюз и Комунистически Китай не са осъществявали толково много военни интервенции за толкова кратко време.

Днес действията на американските неоконсерватори и либерални интервенционисти се определят от идеологията. Те отново са обзети от усещането за „историческа мисия” и вярата в американската изключителност – тези две остарели мотивации на интервенционистката външна политика от миналото. Вашингтон все още се намира под очевидното въздействие на представата за „особената съдба” на Америка. Не бива да забравяме и, че и десните, и левите в американския политически елит търсят материалната изгода за страната си, включително достъп до ресурси, защита на търговията и подкрепа за ръководените от САЩ военно-политически съюзи. Именно тези съображения доминират в призивите „да бъдат защитени петролните ресурси в Близкия Изток” или свободната търговия в едно или друго място на света.

В основата на всички войни, водени от Америка след обявяването на независимостта и от Великобритания, са нарастващите размери и мощта на новата република. В хода на разширяването на САЩ тяхната външна политика също се променя – при това не към по-добро.

В средата на ХIХ век стремежът на президента Джеймс Нокс Полк (11-тият президент на САЩ през 1845-1849 – б.р.) да завладее Калифорния го кара да започне завоевателна война срещу Мексико. Все още младата по онова време Америка овладява половината от тази древна страна. Към края на века САЩ влизат в групата на водещите нации в света, присъединявайки се към останалите „морски империалисти”, като отнемат Филипините от Испания и ликвидират няколкостотин хиляди филипинци, съпротивляващи се срещу своите нови имперски господари. Както свидетелстват мнозина от войниците, участвали в тези сражения и убийства, това са новите жестоки „индиански войни” на Америка, но този път в Тихия океан.

След още двайсетина години започва Първата световна война, в която тщеславният Удроу Уилсън (28-ият президент на САЩ през 1913-1921 – б.р.) прави опит  да се възползва от нарастващата военна мощ на Съединените щати за да промени съществуващия световен ред, което води до катастрофални последици. Една по-малка и по-скромна Америка не би избрала изпълнения с високомерие и лицемерен Уилсън, нито пък би му позволила да налага на Европа сурови договори, вместо компромисен мир, а след това и напълно да провали усилията за изграждане на едно мирно бъдеще. В резултат от което неуспешната му външна политика носи на света още по-разрушителната Втора световна война.

Предопределената роля на Америка, като свръхдържава, се оказа донякъде полезна по време на студената война, в противопоставянето и на нейния най-голям противник – Съветският съюз. Разпадането на последния обаче сложи край на този глобален конфликт. Възродената като Руска Федерация днешна Русия е сериозна регионална държава с глобално влияние, но не и с глобални амбиции. Руските легиони вече не са пръснати из цялата планета и не сеят смърт и разрушения, превърнали се в норма за Америка в хода на такива катастрофални конфликти, като Афганистан, Ирак, Либия и Йемен.

Следва да сме наясно, че Владимир Путин е авторитарен лидер, готов да отстоява декларираните интереси на Русия и под дулото на пистолета. Само че вредата, нанесена от него в чужбина, не може да се сравнява с гигантските загуби, провокирани от американските неоконсерватори и/или либерални интервенционисти през последните двайсетина години: стотици хиляди убити, други стотици хиляди ранени, милиони бежанци и множество напълно разрушени държави. На всичкото отгоре виновниците за това, принадлежащи както на американския политически, така и на военния ни елит, бяха по-скоро поощрявани, отколкото критикувани, и продължиха спокойно да си живеят живота и след като причиниха толкова много нещастия на толкова много хора по света. И след това нима някой може да твърди, че руските икономически олигарси са по-лоши от политическите плутократи във Вашингтон?

Американциите се умориха от безкрайните войни, ясно демонстрирайки че са по-скоро „предпазливи интернационалисти”, подкрепящи активното участие на Америка в световните дела, но обявяващи се против новия американски империализъм.

За съжаление обаче, кликата, която кой знае защо наричат „елит”, продължава да следва мисията си да води безкрайни войни, изразходвайки за целта гигантски ресурси и жертвайки животите на много други хора, като в същото време принадлежащите към нея не спират да се оплакват, че онези, които плашат за техните войни и воюват в тях, призовават за спирането им.

Безкрайните войни са възможни на първо място, защото САЩ са прекалено силни. Изключителната мощ на Америка стимулира онези „глобални социални инженери”, които са обладани от натрапчивата мисъл, че са длъжни да се възползват от специалния статут на САЩ, за да променят света. Те са се нагърбили с ролята на Удроу Уилсън и споделят одиозното му схващане за моралното превъзходство на Америка в света (макар че, за щастие, поне не изповядват характерния за него яростен расизъм). Докато САЩ продължат да разполагат в различни точки на света безкрайни количества въоръжения, наследниците на Уилсън ще формират големи експедиционни сили, които ще бомбардират, нахлуват и окупират една или друга страна.

На второ място, Америка е прекалено богата. Макар че Вашингтон остави поредица от държави в руини, САЩ почти не усетиха бремето на случилото се. Американците продължават да живеят един достатъчно благополучен и сигурен живот. Грешките на Чичо Сам щяха да имат разрушително последици, ако бяха допуснати от някоя от малките държави, в които Америка практикува своя „социален инженеринг”. Така например, Центърът "Уотсън" към Университета "Браун" оценява стойността на американските войни, свързани по един или друг начин със събитията от 11 септември 2001, на около 8 трилиона долара. Дори и най-яростните адепти на тези безкрайни войни признават, че това са огромни пари. Само че мнозина американци почти не го забелязват. Ако някоя друга държава толкова дълго време се проваляше в своята военна и външна политика, много бързо щеше да усети върху себе си всички последици от това. САЩ обаче все още са достатъчно богати за да продължат да пилеят парите си, и въпреки това да останат достатъчно благополучна държава. Подобно на разглезено хлапе, наследило гигантско наследство, Чичо Сам не се интересува от вредата, която причинява и не смята за нужно да се отчита пред никого.

На трето място, САЩ се чувстват прекалено сигурни. Атлантическият и Тихият океани ги отделят от останалия свят, от изток и от запад, а техните съседи от север и юг не им създават особени проблеми. Това позволява на Вашингтон да се чувства свободен да действа както намери за добре на цялата територия на планетата, водейки своеобразна "игра на тронове" далеч от метрополията всеки път когато му скимне. Преди двеста години Джон Куинси Адамс (6-тият президент на САЩ през 1825-1829, б.р.) предупреждава американците да не се опитват "да търсят извън границите на страната чудовища, които трябва да бъдат унищожени". По онова време това е както въпрос на необходимост, така и на философия. Американската република е все още млада и споделя континента с коренните народи и европейските колониални държави. През онези години задграничните авантюри изглеждат най-малкото непредпазливи. Но след като САЩ овладяват американския континент, унищожават коренните му жители и премахват европейското присъстие в Америка, вече нищо не пречи на Вашингтон да започне да сее хаос и в другите държави. От средата на ХІХ век на Съединените щати вече не се налага да разполагат свои гарнизони по границите си, което е несъмнено предимство, в сравнение с всички други големи държави. Истината е, че през един много продължителен период Америка можеше да си позволи да игнорира вътрешната си защита и едва терористичните нападения от 11 септември 2001 я накараха да създаде Държавен департамент за вътрешна сигурност.

Най-добрият изход от високомерната политика на Вашингтон за изнасяне на неговите военни стремежи в чужбина би било провеждането на една по-сдържана и дори скромна външна политика, за каквато призоваваше Джордж Буш-младши (43-тият президент на САЩ през 2001-2009 - б.р.), докато беше само кандидат-президент.

Но ако американските елити окончателно са загубили инстинкта си за самосъхранение, вероятно ще са необходими и по-радикални решения, включително доброволното саморазпускане на този съвсем неслучайно възникнал гигант - Съединените американски щати. И не, защото съвременните американци - демократи и републиканци, не са съгласни помежду си относно това, каква биха искали да е страната ни. А защото подобни спорове се водят още от момента на създаването на все още младата тогава нова република.

За съжаление, огромното богатство и мощ на Америка ерозират нейния морал и чуството и за умереност и сдържаност. И би било голяма ирония, ако се окаже, че единственият път да станем по-добри е да станем по-слаби.

 

* Авторът е е старши научен сътрудник в института „Катон“, бивш специален сътрудник на президента Рейгън, автор на книгата „Предупреждение: Корея и американската външна политика в променящия се свят“ и анализатор на The American Conservative