27
Пон, Сеп
0 Нови статии

Гробницата на империите: Афганистан, двайсет години по-късно

Актуално
Typography

На 14 април 2021 президентът Джо Байдън обяви, че ще прекрати най-дългата война в историята на САЩ, изтегляйки американската армия от Афганистан точно двайсет години след нейното начало, провокирано от терористичните нападения на 11 септември 2001 (самото изтегляне трябваше да започне на 1 май). До 11 септемвре 2021 страната следва да напуснат и разположените там над 6000 военни от НАТО (включително и български).

В речта си по този повод, произнесена в Белия дом (при това в същата зала, в която президентът Буш-младши обяви началото на афганистанската кампания), Байдън подчерта, че "Войната в Афганистан никога не е била кауза на различни поколения. Ние бяхме нападнати и започнахме тази война, преследвайки ясни цели. И ние ги постигнахме. Бин Ладен е мъртъв, а позициите на Ал Кайда в Афганистан деградираха. Затова е време да прекратим окончателно тази война".

Опитите на Вашингтон да "приватизира" войната в Афганистан

Всъщност, тезата на Байдън, че САЩ възнамеряват да прекратят окончателно войната в Афганистан не е съвсем коректна. Както посочва в тази връзка New York Times, докато Байдън възнамерява да изтегли от Афганистан официално присъстващите там над 2500 американски военни, в страната вероятно ще останат около 18 хиляди частни подизпълнители на Пентагона, без да броим спецалните части, наемниците и разузнавачите. Тяхната мисия ще е "да откриват и премахват най-опасните заплахи, свързани с Ал Кайда или Ислямска държава". Тоест, на практика Вашингтон се опитва да "приватизира" афганистанската война, ограничавайки нейните мащаби, но без да я прекратява.

На свой ред, Times напомня, че САЩ разполагат с редица военновъздушни бази в района на Персийския залив, както и в Йордания, а също с голям щабен център в Катар, които могат да се използват при нужда за изпращане на бомбардировачи с далечен обхват или бойни дронове в Афганистан.

Според американския военен експерт Матю Кох: "Без оглед на факта, че 2500 американски военни ще напуснат Афганистан, САЩ ще продължат да присъстват в страната чрез хиляди бойци от специалните части и сътрудници на ЦРУ, както и посредством десетките ескадрили бойни самолети и дронове, дислоцирани в сухопътните бази или на самолетоносачите в региона, без да споменавам стотиците крилати ракети на корабите и подводниците".

Съмненията в това, което твърди президентът Байдън, нарастват и предвид факта, че в момента Пентагонът е наел седем пъти повече служители на частни военни компании (ЧВК), отколкото са действащите американски военни в Афганистан (докато преди десетина години съотношението между тях беше 1:1). По данни на Департамента по отбраната, през януари 2021 броят на служителите на ЧВК е надхвърлял 18 хиляди души, докато този на редовните военни е бил само 2500.

Тези данни илюстрират стратегията на Вашингтон, опитващ се да "аутсорсва" воденето на войната към частните военни корпорации с цел да отдалечи проблема от вниманието на американското обществено мнение, тъй като броят на жертвите сред кадровите военни ще спадне драстично. Повечето наемници от ЧВК са военни ветерани, при това по-голямата им част са граждани на трети страни, чиито заплати са далеч по-ниски от тези на американските служители на въпросните компании.

Сред най-големите ЧВК, ангажирани в Афганистан, е базираната във Фолс Чърч (Вирджиния) DynCorp International, която до 2019 беше получила държавни поръчки на обща стойност 7 млрд. долара, включително за подготовка на афганистанската армия и управление на военните бази в тази страна.

Показателно е, че в периода 2002-2013 DynCorp е получила 69% от всички средства, отпуснати от Държавния департамент за финансиране на ЧВК. Неслучайно Forbes я определи като "един от големите победители от войните в Ирак и Афганистан", при положение, че сред победените се оказаха почти всички останали играчи.

Според някои експерти, в основата на стратегията на САЩ в Афганистан е заложен опитът от тайната война на Вашингтон в Лаос, през 1959-1975, където ЦРУ разчиташе на стотици граждански "подизпълнители" (т.е. наемници), използвайки ги като пилоти или като персонал на радиолокационните станции, като в същото време беше успяло да сформира собствена частна армия от представители на местната народност "мяо" за борба с прокомунистическия фронт "Патет Лао". По същия начин, ЦРУ и специалните части се опитаха да вербуват племенни лидери в Афганистан, но както и в Лаос, това само ги забърка в междуплеменните и сектантски вражди, традиционно раздиращи страната.

В течение на дълги години експерти от американските специални части обучават афганистанските сили за сигурност, в качеството им на своеобразна прокс-армия и осъществяват тайни мисии по залавяне и ликвидиране на бунтовнически лидери, които вероятно ще продължат и след формалното изтегляне на частите на САЩ.

Коментирайки плана на Байдън за изтегляне от Афганистан, смятаният за "ястреб" републикански сенатор Джим Инхоф го квалифицира като "необмислено и опасно решение". Според него: "Произволно поставените срокове най-вероятно ще изложат на опасност нашите военни, ще застрашат целия постигнат от нас програс и ще доведат до гражданска война в Афганистан, създавайки отлична почва за международния тероризъм".

Тук е мястото да отбележа, че - въпреки твърденията на Инхоф -  САЩ не постигнаха сериозни успехи в двайсетгодищната си война в Афганистан. Неслучайно, изключително авторитетният американски Съвет за международна отношения (CFR) посочва, че в момента Движението "Талибан" е по-силно отвсякога и контролира поне 1/4 от територията на страната (според някои източници - дори 1/3), както и, че Афганистан никога не е представлявал наистина подхранваща среда за международните терористи. В тази връзка от CFR напомнят че извършителите на нападенията от 11 септември бяха от Саудитска Арабия, както и, че непосредствено след осъществяването им талибаните (които никога не са ги подкрепяли) бяха съгласни да предадат Осама бин Ладен на международен трибунал. Според тях, афганистанската война може да продължи вечно, но не заради терористичната заплаха, която всъщност само се усилва в резултат от американското военно присъствие, а защото САЩ не са склонни да отстъпят позициите си в региона, а тъкмо напротив - биха искали да ги разширят. Както е известно, Вашингтон възнамерява да запази поне две от големите си военни бази в Афганистан.

Освен това, САЩ в никакъв случай не биха искали да се лишат от природните ресурси на тази страна. През 2007 американските геолози установиха наличието на множество находища на полезни изкопаеми, оценявайки общата им стойност на 1 трлн. долара, включително желязна руда, мед, кобалт, злато, както и такива ключови метали, като лития, например, използван за производството на батерии за компютри и мобилни телефони. Неслучайно в доклад на Пентагона се посочва, че Афганистан би могъл да се превърне в "литиева Саудитска Арабия".

През 2001, когато САЩ влязоха в Афганистан, те вече бяха стартирали процеса на разширяване на военната си инфраструктура в Централна Азия. Всъщност, Афганистан представлява стратегически път към централноазиатското "енергийно Елдорадо", чиито петролни запаси се оценяват на 200 млрд. барела, т.е. десет пъти повече, отколкото в Северно море и 1/3 от всички запаси в зоната на Персийския залив.

По онова време Вашингтон разглеждаше Афганистан и като стратегическа територия, през която биха могли да преминат тръбопроводи за транзитирането на петрол и природен газ  от Централна Азия към пристанищата на Индийския океан, заобикаляйки Русия.

Маршрутите на предполагаемите тръбопроводи през Афганистан

Легенда:

Предложеният от Unocal газопровод към Индия

Предложеният от Unical петролопровод към Арабско море

 

Впрочем, още през 90-те години на ХХ век южнокалифорнийската петролна компания Unocal предприе стъпки за изграждане на въпросните тръбопроводи, като за целта влезе в преговори с режима на талибаните. През 2018 пък беше лансиран нов проект за тръбопровод, подкрепян от САЩ, по който да се транзитира природен газ от Туркменистан към Индия

Най-големите опасения на американския елит обаче са свързани с това, че пълното изтегляне на САЩ от Афганистан може да ги лиши от възможността да противодействат активно в региона на основните си геополитически съперници Китай и Русия. Както е известно, през последните години Пекин разшири търговията и инвестициите си в Афганистан, стремейки се да развива по-тесни отношения едновременно и с правителството в Кабул, и с талибаните. Междувременно Русия възстанови през 2014 културния си център в афганистанската столица, разшири състава на своето посолство, увеличи икономическите инвестиции и предостави на правителствените сили за сигурност 10 хиляди автомати "Калашников". Освен това руснаците са ангажирани в сферата на жилишното строителство и използваха старите си връзки в Кабул за да възобновят контактите с племенните вождоде в северната част на страната, както и с талибаните.

Резултатите от "афганистанската епопея" на САЩ

Би могло да се каже, че 11 септември 2001 се оказа своеобразен повратен момент в човешката история. Решението на Вашингтон, а след това и на НАТО, да влязат в Афганистан, където се укриваше лидерът на създадената, включително с американска помощ, Ал Кайда, постави началото на епоха на нови войни и появата на нови мощни терористични огранизации, като т.нар. "Ислямска държава", в чието създаване според някои също са забъркани американските специални служби. В течение на следващите двайсет години Афганистан, а след него и Ирак, където администрацията на Буш-младши също предприе военна интервенция, се превърнаха в един от основните определящи фактори за политическите перспективи на следващите американски президенти.

Така, администрацията на Обама първоначално сметна, че войната в Ирак вече не е в интерес на САЩ и те следва да концентрират усилията си в Афганистан, където възникна нова мощна терористична вълна, но след внимателен анализ, вашингтонските експерти стигнаха до извода, че за Съединените щати ще е по-добре постепенно да ограничат присъствието си в тази страна. Впрочем, администрацията на Тръмп също обеща да изтегли американските части, като паралелно с това започна мирни преговори с Движението "Талибан". Зле обмисленото и набързо скалъпено от САЩ споразумение с тях, постигнато в Доха, уж трябваше да отвори пътя за мирни преговори между талибаните и правителството в Кабул, но и досега не е довело до някакви реални резултати.

Всъщност, истината е, че дори и тези псевдопреговори се провалиха, защото талибаните продължават да настояват, че именно те са законните власти в Афганистан. Макар че преди двайсетина години американските войски бързо ги прогониха от Кабул, след това те се прегрупираха и преминаха в контранастъпление и днес твърдят, че контролират почти половината страна. В крайна сметка, Движението "Талибан" принуди администрацията на Байдън да се откаже от варианта с продължаване на преговорите и да предпочете бързото изтегляне от Афганистан, затвърждавайки репутацията на тази страна като "гробница на империите", предвид провалените опити в миналото да бъде завладяна от Британската и Съветската империи.

Очевидно изтеглянето на американските части от Афганистан значително ще отслаби позициите на режима в Кабул, променяйки крехкия баланс на силите в полза на многобройните му противници и ще застраши развитието на съвременната афганистанска "гражданска държава", която в последно време - и най-вече по вина на САЩ - се сблъства със заплахата от взрив на насилието и тероризма и рязко влошаване правата на малцинствата. Най-големите промени обаче ще настъпят в чисто геополитически план. "Бягството" на САЩ от Афганистан ще се окаже поредния етап (наред с другите американски провали в Близкия Изток) от упадъка и залеза на американското влияние, мощ и статут.

Тоест, вече могат да бъдат направени някои изводи от "афганистанската епопея на Америка". Споменатата в началото реч на Джо Байдън беше озаглавена "Афганистан: пътят напред", като в нея той заяви, че мисията на САЩ в тази страна е била изпълнена с ликвидирането на Осама бин Ладен през май 2011. Според него, след тази дата причините за продължаващото присъствие на американската армия в Афганистан са станали "неясни". Впрочем, тук е мястото да припомня, че САЩ воюваха над десет години в Афганистан, именно под предлог че търсят лидера на Ал Кайда, който през това време спокойно се укриваше в съседен Пакистан, вероятно със знанието на местните специални служби. Под фалшивия предлог да се подпомогне повишаването на жизнения стандарт на афганците, окупационните сили на практика поощряваха разширяването на маковите посеви в страната, както и производството на опиум, което дори и по официални данни е нараснало над 40 пъти, в сравнение с периода преди 2001. Не е учудващо, че паралелно с това рязко скочи и употребата на наркотици в съседните на Афганистан държави, както и в Европа, да не говорим за нарастващата терористична и престъпна вълна.

Проблемът с гигантския наркоктрафик

Истината е, че въпросът, какво ще стане с афганистанския наркотрафик след изтеглянето на американските войски от страната няма как да не вълнува световната общественост. Ще припомня, че през двайсетгодишното присъствие на армията на САЩ Афганистан се превърна в най-големия производител на хероин в света. Между 20 и 30% от БВП на страната идват от производството, обработката, транспортирането и продажбата на наркотици, като в този "сектор" е ангажирано до 75% от възрастното население на Афганистан. За сравнение, във върховия период на активността на колумбийските наркокартели в началото на века, само 6% от БВП на страната бяха свързани с производството на кокаин.

Както посочва в тази връзка френският политолог Жан- Пиер Филиу, след като възстановят властта си в Кабул, талибаните ще запазят опиумната индустрия като основен източник на приходи. Тоест, няма да повторят "експеримента" на покойния си лидер молла Омар, който през 2000-та забрани отглеждането на опиумен мак в страната. Забраната се задържа малко повече от година и падна след като САЩ стартираха антитерористичната си операция "Несъкрушима свобода" и свалиха режима на талибаните. Непосредствено след това производството на опиум скочи драматично.

В тази връзка експертите посочват, че когато молла Омар обяви опиума за продукт, който противоречи на Исляма и заповяда унищожаването на всички макови посеви, това доведе до безпрецедентен спад на глобалната търговия с хероин, произвеждан от маковия опиум. Което пък причини масовото разоряване на афганистанските селяни, отказали да подкрепят талибаните, когато САЩ предприеха военната си интервенция в страната.

След окупирането на Афганистан, с негласната подкрепа на американците мнозина от местните "хероинови барони" отново се оказаха на губернаторски постове в редица провинции, разбира се след като формално деклрираха верността си към посочения от Вашингтон президент на страната Хамид Карзаи. В резултат, още през 2002 Афганистан произведе 3400 тона суров опиум, т.е. колкото и преди забраната през 2000-та. Декларираната от съюзниците от НАТО кампания за изкореняване на опиумното производство се оказа безрезултатна и през 2006 Службата на ООН за наркотиците и престъпността (UNODC) констатира, че Афганистан на практика се е превърнал в "наркодържава", а годино по-късно страната произведе цели 8200 тона суров опиум, от който пък бяха произведени 90% от хероина в света.

Показателно е, че произвежданият в Афганистан хероин се насочва предимно към Европа, докато в САЩ той влиза най-вече през Мексико. И тъкмо, защото афганистанският хероин представляваше по-малка опасност за Съединените щати, борбата с неговия трафика беше практически замразена от администрацията на Барак Обама. Междувременно, талибаните също се отказаха от борбата с опиумната индустрия и започнаха да я поощряват, както и да събират данък от отглеждащите макови насаждения афгански селяни. По данни на ООН, последните получават само 10-15% от крайната стойност на продукта, 5% са данъците, плащани на местните военни командири, докато 80% остават в ръцете на наркотрафикантите, които делят печалбата си с губернаторите и правителствените структури. През 2017 Афганистан постигна своеобразен световен рекорд, произвеждайки над 9 хиляди тона суров опиум.

Пак през 2017 президентът Ашраф Гани, заменил Хамид Карзаи, призна, че проблемът с опиумната индустрия няма решение. Точно в този момент обаче американският му колега Тръмп реши да стартира операцията Iron Tempest, опитвайки се да унищожи стотиците нарколаборатории на талибаните с бомбардировки от въздуха. Тя обаче се провали и беше прекратена година по-късно.

Веднага след това САЩ инициираха мирните преговори в Доха с участието на талибаните, чиито краен резултат бе "историческото" споразумение за изтеглянето на американските войски от Афганистан.

Междувременно обаче, производството на суров опиум в страната продължава да нараства. По данни на ООН, през 2018 обемът му е бил неколкократно по-голям, отколкото преди инвазията на американците. Както вече споменах, талибаните обърнаха позицията си по въпроса на 180 градуса и започнаха да карат селяните да разширяват маковите насаждения, чиято обща площ наближава 200 хиляди хектара. Според американските специални служби, постъпленията от наркотрафика формират две трети от бюджета на Движението "Талибан". Впрочем, промени се и географията на производството - така, ако преди суровият опиум се преработваше в морфин и хероин в съседните държави, сега лабораториите са в самия Афганистан и най-вече в южната провинция Хелманд, която е основната база на талибаните. Последните контролират целия наркобизнес - от производството, до преработката и пласмента. Освен това взимат 10%-ов данък от производителите и охраняват доставките извън страната. В тази връзка експертите подчертават, че през последните двайсет години в Афганистан беше изградена стабилна "опиумна икономика", в която днес са ангажирани над два милиона души и която генерира приходи от милиарди долари (над една трета от националния БВП).

Както вече посочих, Европа е основното направление на афганистанските наркотрафик, там са и основните консуматори на хероина, който идва от тази страна. Двата основни маршрута, по които той стига до Стария континент, преминават през Иран (30% от целия трафик) и през Централна Азия (40%). От Иран наркотиците продължават към Южен Кавказ, Русия и Украйна за да стигнат до Централна и Западна Европа. "Северният маршрут" пък преминава през Таджикистан, Узбекистан и Туркменистан. Впрочем, отделни канали на наркотрафика преминават и през Казахстан и Киргизстан, като във всички централноазиатски постсъветски държави трафикантите поддържат тесни корупционни връзки с местните органи на властта.

Част от афганистанските наркотици се пласират на пазарите в Африка и Близкия Изток, докато в държавите от Югоизночна Азия се консумират наркотици, идващи от т.нар. "Златен триъгълник" (зоната, където си събират границите на Тайланд, Мианмар и Лаос).

Според прогнозите на експертите от Института Брукинг, след изтеглянето на частите на САЩ и НАТО, производството на наркотици в Афганистан ще продължи да нараства. Нито един от играчите в афганистанския конфликт не е в състояние да се откаже от подобен, изключително важен източник на финансиране. Тоест, нито режимът в Кабул, нито талибаните биха поискали, а и не могат да провеждат политика за ограничаване на опиумната индустрия в страната. Това обаче със сигурност ще доведе до ескалация на гражданската война, въпреки изтеглянето на американците и мирните споразумения, постигнати в Доха. Специалистите са единодушни, че в обозримо бъдеще не се очертават реални възможности за промяна на базиращата се на опиумната индустрия икономика на Афганистан.

В състояние ли са САЩ за защитят режима в Кабул

Както подчертава в обширния си коментар американското издание Covert Action Magazine, сегашното афганистанско правителство на Ашраф Гани до голяма степен представлява "творение на САЩ", които отделят поне 4 млрд. долара годишно за да финансират афганистанските сили за сигурност. И, ако Конгресът не реши да я прекрати, тази подкрепя ще продължи и след изтеглянето на американската армия, наред с другите мащабни програми за чуждестранна помощ на САЩ, чиято обща стойност е почти милиард долара годишно.

Вашингтон би искал да запази Гани начело на режима в Кабул, или - в краен случай - да го замени с друг свой довереник, способен да помогне на американците да излязат победители в сегашната геополитическа конкуренция с Русия и Китай, силно напомняща прословутата "Голяма игра" през ХІХ век между Руската и Британска империи.

Ден след като Байдън обяви решението си за изтеглянето на американските части от Афганистан в Кабул се появи държавният секретар на САЩ Антъни Блинкен, който се срешна с президента Гани и други високопоставени служители на режима, опитвайки се да ги увери, че това няма да се окаже края на американско-афганистанското партньорство, което "се променя, но ще си остане трайно". Впрочем, вероятно същото са обещавали и изтеглящите се през 1989 съветски военни на тогавашният афганистански президент Наджибула, обесен няколко години по-късно от талибаните.

Освен това Държавният департамент на САЩ се обърна към държавите, заинтересовани от запазване на сигурността и стабилността в Афганистан и Южна Азия да му окажат "дипломатическа подкрепа за постигане на дългосрочни и стабилно мирно споразумение между воюващите страни в Афганистан". Става дума за Русия, Китай, Пакистан, Индия и Турция, които според Вашингтон, следва по-късно да се срещнат и заедно със САЩ да обсъдят по-нататъшния път към постигането на мир в тази страна.

Обръщанеието на Байдън към изброените държави поражда закономерния въпрос, защо САЩ не се консултираха с тях, когато през 2001 решиха да атакуват Афганистан, дестабилизирайки целия регион? Защото излиза, че след като в резултат от зле обмислените си действия Съединените щати превърнаха Афганистан, Ирак и Сирия в "провалени държави", сега се опитват да  възложат на други играчи тяхното възстановяване, помагайки по този начин на американците да се измъкнат по-лесно от "блатото", в което сами се вкараха.

Разбира се, всички споменати по-горе държави са заинтересовани Афганистан да не се превърне отново в огнище на тероризъм. Така например, от ключово значение за стабилизирането на тази страна е, дали Пакистан и Индия ще продължат да я разглеждат най-вече като едно от бойните полета на конфронтацията помежду им. От друга страна, Иран, който също граничи с Афгатнистан, е не по-малко заинтересован от неговата политическа стабилност, затова Западът, и най-вече САЩ, не бива предварително да се отказват от сътрудничеството с Техеран по този въпрос.

При всички случаи обаче, следва да сме наясно, че "бягството" на САЩ ще има негативни последици за самия Афганистан. Движението "Талибан", с което администрацията на Тръмп сключи през 2020 оказалата се в крайна сметка неуспешна сделка, представлява агресивна военизирана групировка, която управляваше по-голямата част от страната преди американската инвазия през 2001. Нейните лидери и бойци дори не се опитват да градят някакъв положителен имидж в очите на американците, продължавайки целенасочено да ликвидират военните от силите за сигурност на режима в Кабул, като паралелно с това тероризират местното цивилно население. Мнозина афгански и американски чиновници с основание се опасявят, че ако американските части напускат страната, талибаните моментално ще се опитат да осъществят военен преврат.

За да не допусне подобно развитие, Вашингтон би могъл да удължи с няколко месеца процеса на изтегляне на войските, продължавайки да подкрепя мирните преговори между талибаните и правителството в Кабул. Изглежда Байдън все още се колебае, дали да не се ориентира към този вариант. В едно от скорошните си интервюта той заяви: "Ще се оттеглим, въпросът е, кога точно ще го сторим".

Възприемането на въпросния сценарий би помогнало за предотвратяване на хаоса по време на американското изтегляне от Афганистан, но най-вероятно само ще отсрочи по-натътишните изблици на насилие, ако талибаните и режимът не се споразумеят за подялба на властта в страната.

Движението "Талибан" иска чуждестранните войски да напуснат Афганистан, доказателство за което е стремежът им да ограничат нападенията срещу американски военни. Не бива да забравяме обаче, че по време на конференцията в Москва за постигането на мир в Афганистан, провела се през март, говорителят на талибаните Сухейл Шахин заяви, че ако Вашингтон не спазва обявените срокове за изтеглянето си, това ще бъде нарушение на споразумението и неизбежно ще "провокира ответна реакция".

Накрая, Белият дом би могъл да стигне до извода, че трябва да остави ограничен военен контингент в Афганистан в подкрепа на правителствената армия, която продължава да е недостатъчно боеспособна, както и за да бъдат защитени "многобройните постижения в сферата на демокрацията". Именно с подобни оправдания двамата предишни президенти на САЩ не можаха да сложат край на американското военно присъствие, което струваше на Америка почти два трилиона долара.

В момента на територията на Афганистан остават между 2500 и 3500 американски военни (за сравнение, в разгара на войната броят им бе почти 100 хиляди). От страната следва да бъдат изтеглени и близо 7 хил. военни от НАТО и силите на международната коалиция, чието материално-техническо снабдаване зависи от САЩ. При това изтеглянето им вероятно ще съвпадне с върховата точка на продължаващите боеве между талибаните и правителствените сили. И макар че според постигната сделка, талибаните поеха ангажимент да не атакуват американските военни на афганистаннта територия, периодът, когато повечето от тях вече бъдат изтеглени, може да се окаже особено опасен. При най-неблагоприятния сценарий, принуждавайки американците да се изтеглят и овладявайки Кабул, Движението "Талибан" ще вдъхнови другите джихадистки групировки да ескалират терористичната си активност. Тезата, че ислямистите са постигнали победа над най-силната армия в света със сигурност ще укрепи вярата в упадъка на американската мощ. С други думи, осигурявайки си абсолютна власт в Афганистан, талибаните ще се превърнат в най-голямата джихадистки заплаха за света, засенчвайки Ал Кайда и остатъците от ИД.

За де избегнат това, САЩ следва да запазят "остатъчни" сили в Афганистан, продължавайки да осъществяват въздушна подкрепа за правитествените сили, както и да оказват материално-техническа помощ на военните от НАТО и съюзниците. Тоест, Байдън все още е изправен пред избора между пълното изтегляне на войските на САЩ, което би могло да провокира хаос и окончателно да ерозира крехката афганистанска държавност, и поддържането на неголеми "остатъчни" сили с цел предотвратяване на гражданската война и превръщането на страната в център на тероризма. Трябва да сме наясно, че първият вариант въобще не предлага спасителен за Вашингтон изход от 20-годишната война, защото пълното изтегляне може да го превърне в очите на световната общност в "съучастник на талибаните", чиито контрол над Афганистан ще нанесе гигантска вреда на интересите на САЩ, регионалните играчи и света, като цяло.

Междувременно, с постепенното изтегляне на американците, броят на контролно-пропускателните пунктове на талибаните в ключовите райони на Афганистан непрекъснато нараства. Контролраните от режима афганистански градове се оказват все по-изолирани, а бунтовниците открито препятстват функционирането на местните власти. Според Washington Post, десетки временни контролни пунктове на талибаните вече са изградени по основните магистрали към столицата Кабул, освен това бунтовниците са създали над десет постоянни пунктове по ключовата автомагистрала, свързваща северните и южни райони на страната. Според ръководителя на съвета на провинция Кундуз Мохамед Юсуф Аюби: "Имам впечатление, че живеем на остров, заобиколен от морето на талибаните. Вече не мога да измина и четири километра без да попадна на техен контролно-пропускателен пункт". Режимът в Кабул отчаяно се опитва да запази контрола над основните автомагистрали, но ситуацията постоянно се влошава, паралелно със съкращаването на американското военно присъствие в страната. Правителствените чиновници са принудени да пътуват предимно по въздуха, а придвижването им по автомагистралите става само с бронирани конвои и усилена охрана.

Според американския генерал Марк Мили, афганистанската правителствена армия е изправена пред несигурно бъдеще, макар че той я характеризира като "достатъчно добре оборудвана, обучена и командвана".

Къде ще отидат изтеглящите се части

Сред ключовите въпроси, свързани с евакуацията на войските на САЩ и НАТО от Афганистан, които остават нерешени, е къде точно ще бъдат предислоцирани те, както и военната им техника и оборудване. В някои медии се появиха съообщения, базиращи се на информация от анонимен високопоставен представител на Белия дом, че част от изтеглящите се войски ще бъдат прехвърлени в Индо-Тихоокеанския регион.

Предвид гигантското количество оръжие и военна техника, натрупани в Афганистан през последните двайсет години, чиито реален обем започва да се прояснява в резултат от осъществяваната в момента от американското командване инвентаризация на цялото имущество на коалиционните сили, въпросът за това, къде би могло да се разположи то, става все по-сериозен. Макар че се разглежда възможността за частичната му разпродажба на място, или предаването му на афганистанските сили за сигурност, ще бъде много трудно останалите значителни обеми да бъдат прехвърлени в Европа или в други бази на САЩ.

Несъмнено, Вашингтон и съюзниците му биха предпочели да разполагат с военни бази в съседните на Афганистан държави, вместо да прехвърлят изтегляните части и въоръжение в по-отдалечени райони като Близкия Изток например. При това в случая очевидно не може да става и дума за Иран, а Пакистан също не изглежда предпочитан вариант. В тази връзка ще припомня, че през 2008, когато напрежението в отношенията между Вашингтон и Исламабад прогресивино ескалира, американците и съюзниците им създадоха т.нар. "Северна разпределителна мрежа", по която започнаха да доставят нелетални товари от Европа, през Русия и Централна Азия, за коалиционните сили в Афганистан. След острата реакция на Запада срещу присъединяването на Крим, през 2015 Москва анулира споразуменията за транзит на товари за коалиционните сили през своята територия, но мрежата продължи да функционира, като трафикът вече върви през Грузия и Азербайджан, продължава през Каспийско море и Казахстан и оттам, към Узбекистан и Афганистан. В момента по нея не само се доставят стоки за Афганистан, но тя си остава и основния маршрут за изтеглянето на чуждестранната военна техника от страната.

Прехвърлянето на въоръжение и техника обаче е едно, а наличието на военни бази в непосредствена близост до Афганистан - съвсем друго. Затова Вашингтон разчита да повиши интереса на централноазиатските постсъветски държави към появата им на тяхна територия, лансирайки тезата, че те ще се използват за оказване на военна подкрепа за операциите на афганистанските правителствени сили срещу такива терористични групировки като "Джамаат Ансарулла», «Союз за ислямски джихад», «Исламското движение на Узбекистан" (ИДУ) и т.нар. «Ислямска държава в Ирака и Леванта - Хорасан» (ИД-Х), способни да застрашат стабилността в Централна Азия.

В тези условия вариантът с прехвърлянето на коалиционните сили от Афганистан в някоя (или някои) централноазиатска държава се оказва изключително привлекателен за стратезите във Вашингтон. Впрочем, редица съобщения в западни медии също дават основание за предположения, че американските военни ще положат максимални усилия за да предислоцират част от войските си в постсъветска Централна Азия. Активната подготовка за това вече тече. В края на април например, държавният секретар на САЩ Антъни Блинкен разговаря по телефона с външните министри на Узбекистан и Казахстан, а ден по-късно осъществи виртуална среща с всички техни колеги от Централна Азия, в рамките на формата "5+1".

Тук е мястото да напомня, че в момента с военни бази в региона разполагат не само руснаците (в Киргизстан и Таджикистан), но дори и Китай поддържа малка военна база в отдалечените планински райони на Източен Таджикистан, където се пресичат таджикистанската, китайската и афганистанската граници. Съвместно с таджикските части, двете страни осъществяват операции за борба с наркотрафика, включително на афганска територия.

В Узбекистан обаче, няма нито руски, нито китайски бази, освен това страната не е член на доминираната от Русия Организация на Договора за колективна сигурност (ОДКС), каквито са Казахстан, Киргизстан и Таджикистан. Тоест, ако сигурността му бъде застрашена, Узбекистан може да разчита само на двустранните си военни споразумения, което дава на Вашингтон основание да смята, че разполагането там на американски военни части би дало на страната допълнителни гаранции за сдържане на терористите, базирани в Афганистан.

В плановете си за предислоциране на войските в Централна Азия Пентагонът разчита на факта, че НАТО вече почти двайсет години са сътрудничи с държавите от региона, а от 1997 Таджикистан, Узбекистан и Киргизстан са членове на Съвета за евроатлантическо партньорство. Разбира се във Вашингтон са наясно и с проблемите в това отношение, тъй като всяка от въпросните страни следва специфична външна политика. Така, Казахстан, Киргизстан и Таджикистан са членове на ОДКС, а Узбекистан има крайно негативен опит от "цветната революция" в Андиджан през 2005. Както е известно, чл.2 от Устава на ОДКС предвижда съвместно отразяване на "заплахите за сигурността, стабилността, териториалната цялост и суверенитета на една или няколко държави членки". В същото време обаче, в официалните документи на САЩ и НАТО Русия се позиционира като стратегически противник.

Въпреки това, Вашингтон разчита да използва обстоятелството, че преди време в Киргизстан имаше едновременно и руски, и американски бази, а в Таджикистан - бази на Русия и НАТО. Всъщност, истината е, че макар базите на САЩ и съюзниците им в Централна Азия да съществуваха от 2001 до 2014, краят на това сътрудничество не беше никак гладък. Американските стратези обаче не крият желанието си да направят втори опит за създаване на свои военни бази в региона. При това, макар че Таджикистан например, има най-дългата граница с Афганистан, страната е твърде удобна за САЩ тъй като времето за осъществяване на въздушни атаки срещу талибаните ще бъде най-кратко. Проблемът обаче е, че в страната присъства руска военна част, което прави появата на американска база там малко вероятно, макар да не може да се изключва напълно.

Според експертите са налице по-големи шансове за появата на пълноценна военна база на САЩ в Узбекистан, където при управлението на президента Каримов (1990-2016) Пентагонът разполагаше с такава. Тъкмо поради това в последно време Вашингтон акцентира именно върху военното сътрудничество с тази страна. През април 2021 например, в Ташкент се появи американска военна делегация, начело със зам. председателя на Упралението за централно планиране и политика на Централното военно командване на САЩ Дюк Пирак, който се срещна с шефа на узбекския Генерален щаб Шукрат Холмухамедов и обсъди с него взаимодействието между двете страни в сферата на отбраната. Независимо че в момента Узбекистан развива активно военно сътрудничество с Русия, което е и основния фактор за гарантиране на регионалната сигурност и бойната мощ на узбекската армия, в последно време САЩ все по-активно се стремя да "изместят" руснаците, планирайки например до края на 2021 да осъществят първия двустранен диалог за стратегическо партньорство с Узбекистан.

Въпреки значението на продължаването на международните усилия за противодействие на терористичната активност в Афганистан и усилване на мерките за укрепване на регионалната сигурност, особено след изтеглянвето на частите на САЩ и НАТО от страната, въпросът за евентуалното, дори и временно, разполагане на този военен контингент в Централна Азия, няма как да бъде решен без да се отчитат позициите на Русия и Китай. На свой ред, Москва и Пекин отчитат последните дейсвия Вашингтон, който не само не ограничава, но дори ескалира антируската си и антикитайска реторика, както и военните заплахи срещу двете страни.

Впрочем, тук е мястото да напомня, че Министерството на отбраната на Узбекистан вече заяви, че военната доктрина на страната не предвижда разполагане на чуждестранни войски. Това първоначално накара САЩ да насочат вниманието си към Таджикистан, активно опипвайки почвата в тази посока. Само че след посещението на таджикския президент Емамоли Рахмон в Москва, на 9 май 2021, където той получи сериозни преференции, включително и обещание за финансова подкрепа, разполагането там на нова американска опорна база едва ли би било целесъобразно за режима в Душанбе.

Според президента Рахмон: "В момента гарантирането на сигурността е най-важния въпрос за региона, предвид заявленията на САЩ, че изтеглят войските си. На практика, те вече са изтеглили половината и ситуацията в Афтанистан рязко се изостри". В тази връзка той напомни, че Таджикистан има най-дългата граница с Афганистан. Тревогата на Рахмон е разбираема. Връщането на талибаните начело на властта в Кабул изглежда само въпрос на време. Дори държавният секретар на САЩ Антъни Блинкен не изключи подобно развитие в интервюто си за CBS в началото на май. Не бива да забравяме, че в редовете на Движението "Талибан" има най-малко 11 хиляди въоръжени, калени в сраженията и изключително фанатизирани бойци, към които следва да прибавим около 4 хиляди привърженици на Ислямска държава, които след разгрома си в Близкия Изток намериха временно убежище в Афганистан. Тоест, налице е мощна армия от терористи, които не признават границите и договорите между светските власти в Кабул и съседите им.

Това, което най-вероятно ще последва е по-нататъшната радикализация и ислямизация на тази държава, намираща се в постоянна гражданска война от почти половин век насам. Както и активизиране на опитите за разширяване зоната на влияние на новия (стар) режим в Кабул в съседните постсъветски държави.

Наред с мощния трафик на наркотици и оръжие, към тях ще се насочи и поток от проповедници и вербовчици на ислямистите. А, ако те успеят да дестабилизират Таджикистан, Узбекистан и Киргизстан, които Русия смята за свои съюзници, на Москва вероятно ще се наложи да предприеме военна намеса. Просто защото, ако тези територии бъдат "превзети" от радикалните джихадисти, терористичната опасност ще се прехвърли директно на територията на Русия.

Именно това обяснява и осъществената в края на април 2021 от руския военен министър Сергей Шойгу своеобразна инспекция в Таджикистан и Узбекистан, целяща да се изясни степента на готовност на местните силови структури да се справят с очертаващата се огромна опасност от страна на Афганистан, а също каква военна и икономическа помощ би могла да им предостави Москва.

Както е известно, в Душанбе, Шойгу и таджикският му колега Шерали Мирзо обявиха, че съвсем скоро ще бъде създадена обединена система за противовъздушна отбрана на Русия и Таджикистан. Според руски военни експерти, в момента таджикската армия на практика не разполага с военна авиация, а има само стари съветски зенитно-ракетни комплекси С-75 "Двина" и С-125 "Печора-2М". Още през 2019 обаче, се появиха съобщения, че в рамките на следващите две години, т.е. през 2021, руснаците ще предадат на таджикските военни вече ненужните им, но достатъчно съвременни системи за ПВО С-300ПС. Впрочем, въпросните системи отдавна са разположени в руската 201-ва военна база в Таджикистан, като се очаква само да приключи обучението на местния персонал, който ше ги получи.

Експертите прогнозират също рязко увеличаване на военния потенциал, а вероятно и на числеността на военните във въпросната 201-ва база, която е най-големия подобен обект извън границите на Русия. Така от 2019 насам базата разполага с батальон дронове, включващ рота дронове с малък обсег «Орлан-10», «Леер-3», «Елерон», «Гранат» и «Тахион», както и отряд дронове с голям обсег, разполагащ с комплекс безпилотни летателни апарати "Форпост". В края на 2019 базата получи и най-новия руски комплекс за радиозаглушаване "Поле-21", а през октомври 2020 приключи превъоръжаването на авиационната група на 201-ва военна база в Таджикистан със съвременни модификации на транспортно-ударните хеликоптери Ми-8МТВ5-1. През март 2021 пък, на територията на базата бяха проведени учения за противодействие на терористична атака срещу руските военни обекти. В хода им за първи път беше използван комплекса "Лесочек" за потискане на мобилната връзка на условния противник и предотвратяване взривяването на радиоуправляеми импровизирани фугасни устройства (RCIED).

Тоест, укрепването на този, засега единствен, руски военен форпост на границата с Афганистан се осъществява непрекъснато, като в резултат от хода на събитията в тази страна вероятно ще се ускори значително. Впрочем, логиката на случващото се в Афганистан налага да се помисли и за евентуалното завръщане на руските граничари в Таджикистан. Както е известно от 1992 до 2005 именно те охраняваха, съвместно с таджикистанските си колеги, афганистанската граница, а и в момента малка част от тях все още са в Таджикистан като военни съветници. Още повече, че след 2005 наркотрафикът от Афганистан през граничната река Пяндж към Таджикистан (и оттам, към Русия) нарастваше взривообразно.

Предвид всичко казано по-горе, Вашингтон в крайна сметка се преориентира към Киргизстан, опитвайки да се възползва от недоволството на управляващите в Бишкек от позицията на Москва в неотдавнащния пограничен конфликт с Таджикистан, в полза на последния. Съзнавайки това, през февруари 2021, руснаците поканиха в Москва киргизкия президент Садир Жапаров за да се опитат да възстановят баланса в отношенията си с двете страни. Въпреки това, Вашингтон не се отказва от опитите да убеди Киргизстан, като за целта разчита и на назначения наскоро за помощник на държавния секретар по въпросите на Южна и Централна Азия и бивш посланик в Киргизстан Доналд Лу, който отличнно познава ситуацията в Централна Азия.

Тоест, схватката между глобалните сили за Централна Азия само се усилва. При това САЩ се стремят да въвлекат в нея все повече нови играчи. Така например, очевидно по американско внушение, афганистанският президент Ашраф Гани си позволи наскоро да направи поредица от антиирански изказвания. При откриването на язовира в провинция Нимроз той, в частност, заяви, че занапред Иран няма да може да ползва безвъзмездно водите на трансграничните реки, макар че от дълги години насам между двете страни има споразумение по този въпрос. Впрочем, косвена мишена на нападките му стана и Китай, с който Техеран разширява стратегическото си сътрудничество.

В тези условия Русия и централноазиатските държави все по-активно обсъждат нова стратегия, предвиждаща укрепване на границите на Афганистан с всичките му съседи от региона, за да не се допусне проникването на радикални елементи в тях. В основата и следва да залегне тясната координация между руските и казахстански военни структури с Ташкент, Бишкек, Ашхабад и Душанбе с цел оперативно да се реагира на предизвикателствата, свързани с действията на талибаните и техните привърженици.

Вместо заключение: изтегляне или бягство?

Междувременно, в началото на май станахме свидетели на две ключови и твърде показателни събития, случали се в рамките на само 24 часа в две различни части на света, които обаче, се тясно свързани помежду си и вероятно в най-близко време ще окажат сериозно влияние върху военно-политическата ситуация в Централна Азия и позициите на Москва в региона. Така, на 8 май, държавният секретар по отбраната на САЩ Лойд Остин неочаквано за мнозина намекна, че до 1 септември 2021 от Афганистан ще се изтеглят напълно не само американските войски, но и всички финансирани от Вашингтон наемници от ЧВК. Брят на последните в началото на април беще около 18 хиляди души. От тях 6150 са американци, 4300 са афганци, а 7400 - граждани на други държави. Както вече посочих по-горе, досега се смяташе, че след пълното изтегляне на американските военни, което официално стартира на 1 май, в Афганистан ще остане персоналът на ЧВК за да осигури поне някаква стабилност на режима в Кабул. Впрочем, според европейските съюзници на САЩ, ангажирани в оказалата се безплодна военна инвазия в тази страна, дори и това би било абсолютно недостатъчно. Неслучайно те буквално умоляват Байдън да отсрочи поне малко все по-напомнящото на бягство изтегляне на американската армия от Афганистан. Включително, защото с основание се опасяват, че контингентите им няма да успеят да напуснат страната до септември.

Според Wall Street Journal, тези опасение са нараснали още повече, след като в началото на май турските военни, които засега гарантират военната сигурност на Централното летище в Кабул, са започнали първи да се подготвят за изтегляне. Пак тогава в европейските столици се заговори, че наред с военните, посолствата на западните държави също ще трябва да бъдат евакуирани до началото на септември. Просто зящото нараства вероятността, веднага след като и последният американски военно-транспортен самолет напусне Афганистан, Движението "Талибан" да започне щурма на Кабул. Което автоматичне ще вкара западните дипломати, а и всички техни съграждани неуспели да се измъкнат навреме от страната, в смъртоносен капан.

 

*Българско геополитическо дружество