16
Сря, Юни
4 New Articles

Защо САЩ трябва да си сътрудничат с Русия и Китай

Актуално
Typography

„Америка се завърна” – обяви тържествено президентът на САЩ Джо Байдън в първата си ключова външнополитическа реч, произнесена на тазгодишната конференция по сигурността в Мюнхен. Пояснявайки, как вижда взаимодействието между Америка и света, в съответствие с „Временното ръководство за стратегията за национална сигурност”, той добави, че САЩ възнамеряват да залагат най-вече на дипломацията.

Следва да се замислим обаче, какво точно Байдън разбира под „дипломация”, особено след като нарече руския президент Владимир Путин „убиец”. При всички случаи споменатият по-горе стратегически документ представлява интересно четиво.

Както изглежда, външната политика на САЩ преминава през фаза на трансформация. През последните 30 годии светът свикна с лошите анализи на Вашингтон, водещи до погрешна, разрушителна и нерядко вредяща на самата Америка политика. Администрацията на Байдън вероятно ще се опита да коригира досегашния курс. Тя демонстрира сравнително по-добър аналитичен потенциал, но за съжаление това продължава да не води до правилни политически решения.

Променящата се динамика

В увода към споменатия стратегически документ Байдън отбелязва, че „светът се намира в преломна точка”, а „глобалната динамика се промени”. Той твърди, че САЩ следва да стоят начело на света за да „осигурят на американския народ, че ще живее в мир, сигурност и просперитет”, подчертавайки, че Съединените щати защитават „равните права за всички” за да гарантират, „че тези права са защитени и за нашите собствени деца днес, в Америка”. Точно това са думите му.

Наскоро, намиращият се в другия край на политическия спектър яростен неоконсерватор Робърт Коган се изказа още по-откровено: „Дойде време да заявим на американците, че няма как да се откажем от глобалната си отговорност... Те трябва да разберат, че целта на НАТО и другите алианса е защитата на интересите на САЩ не само от преки заплахи, но и от ерозията на световния ред, който най-добре обслужва тези интереси”.

Лично аз не мога да разбера психологическия механизъм, който поражда у най-могъшата нация на планетата (разполагаща с огромен брой военни бази, обкръжаващи основните и предполагаеми противници) подобна обсебеност от темата за националната сигурност - това вероятно е по силите само на психиатрите.

Обикновените американци обаче, се придържат към друго мнение: според последните проучвания, само 8% от тях смятат, че основната заплаха за техния начин на живот идва отвън, докато 54% твърдят, че тази заплаха идва „от други хора, в самата Америка”, а не от Китай, Русия или Иран. Именно това следва да стане ясно на всички: най-голямата опасност за САЩ е вътре в страната, както впрочем смятаха и онези 70 милиона американци, гласували за Тръмп на последните президентски избори.

Байдън, както и Коган, вероятно също са стигнали до този извод, но продължават да не искат да извлекат необходимата поука от него. Вместо това, техните декларации внушават тревожната идея, че (според тях) за да бъде укрепена демокрацията вътре в страната, следва да бъде запазен световния ред, наложен от САЩ.

Размяната на нападки

В контекста на формулирания от Байдън „исторически и фундаментален спор за бъдещата посока на развитие на нашия свят” и на фона на „променящата се глобална динамика” изглежда и занапред няма да има шанс, че във Вашингтон ще възприемат един наистина многостранен подход към световния ред, а това означава и, че няма шансове за появата на някакъв друг ред, различен от създадения, оглавявян и налаган от САЩ. Русия обаче отказа да приеме тази гледна точка още през 2007, а наскоро същото стори и Китай.

Путин реагира с откровена ирония на оскърбителната бележка на Байдън по свой адрес, но  в същото време изтегли посланика си от Вашинготн, а след това добави и нещо много по-отрезвяващо, подчертавайки, че „руснаците имат различен генетичен и културно-морален код от американците”.

Наскоро, официалните делегации на новата американска администрация и Китай проведоха първата си среща в Анкоридж (Аляска), а репликите, които си разменяха пред смаяната група присъстващи там журналисти бяха достатъчно резки, особено тези на бившия китайския външен министър Ян Дзиечъ: „Не мисля, че голямото мнозинство от държавите в света признават за универсални ценностите, които отстояват САЩ, или пък че мнението на САЩ е мнение на целия свят. И тези страни не смятат, че правилата, наложени от малка група хора, трябва да служат за основа на международния ред”.

През 2017 китайският лидер Си Дзинпин се появи в храма на оглавявания от САЩ световен ред – Икономическия форум в Давос, за да зашити глобализацията, тоест същият този ред, при който Китай просперираше. Основната заплаха тогава беше иконоборческата ярост на Тръмп. Четири години по-късно, картина се промени напълно, но да обвинява за лошите резултати само Китай, Русия и Иран може да си позволи само някой, който страда от сериозно когнитивно разстройство.

Пропуснатата възможност

Заемайки президентския пост, Байдън получи шанс да обърне страницата или поне да промени лексиката на предшественика си за да може да инициира диалог в един по-малко конфронтационен маниер, но за съжаление пропусна този шанс. Каква беше например реалната необходимост от налагането на санкции срещу 24 китайски чиновници точно в навечерието на преговорите в Анкоридж? Или от заплахите срещу китайските доставчици на ирански петрол? И, ако наистина вярваме в тезата за „дипломацията преди всичко”, каква реакция би могла да се очаква при това положение от Пекин?

Немногобройни, но достатъчно авторитетни гласове във Вашингтон, още преди няколко години предупреждаваха за опасността от демонизацията на Русия и Китай, опитвайки се да внесат един по-реалистичен анализ и малко мъдрост при формулирането на американската политика, но усилията им се оказаха неуспешни. Покойният професор Стивън Коен например, многократно обръщаше внимание, че за постигането на взаимно разбирателство следва да се отчита и начинът по който Русия възприема случващото се, но в отговор беше подложени на критики и изолиран.

Почти същото се случи и с известния дипломат Чаз Фриймън, водещ американски експерт по Китай, който наскоро представи великолепен анализ на развитието на китайско-американските отношения, подчертавайки основния проблем, който продължава да тормози външната политика на САЩ: „Американците имат вроден мисионерски импулс. Харесва ни да защитаваме, обучаваме, поучаваме и наставляваме другите хора, как да се променят за да се доближат до собствената ни идеализирана представа за нас, самите. Обиждаме се, когато другите искат да са независими от нас и се стремят да съхранят своята политическа култура. Китай никога не е изпитвал колебания в решимостта си да прави и едното, и другото, без оглед на илюзиите на американските политици и експерти”.

В Анкоридж държавният секретар Антъни Блинкън подложи на критика позицията на Китай по отношение на Хонконг, Тайван и Синдзян. Пекин обаче възприема първото като подкрепа на двестагодишния британския колониализъм, второто – като продължаваща намеса на САШ в последиците от китайската гражданска война от 40-те години на миналия век, а третото – като намеса във въпросите на вътрешната сигурност на страната и борбата с ислямисткия тероризъм.

Глобалната стабилност

Докато матрицата на американската външна политика си остава съшата – „или американския път, или нищо”, шансовете за каквото и да било подобряване на международните отношения са крайно проблематични. В споменатия в началото стратегически документ на Байдън се съдържат няколко забележителни и смели констатации: „Не можем да се преструваме, че светът може да стане отново такъв, какъвто е бил преди 75, 30 или дори 4 години. Не можем просто да се върнем към онова, което е било преди. Следва да очертаем нов курс във външната политика и националната сигурност, както и във вътрешната си политика”. По отношение на Близкия Изток: „Не бива да смятаме, че военната сила е отговора на проблемите в региона... няма да даваме карт-бланш на нашите партньори да провеждат политика, противоречаша на американските ценности и интереси”.

За съжаление обаче, тази реторика продължава да не се подкрепя от последователни дипломатически подходи както в чисто словесните формулировки, така и в практическите действия, но е много съмнитено, че твърдия подход, възприет от САЩ е жизнеспособен. Всъщност, онова, което е от решаващо значение за стабилността в света, е действеното сътрудничество между Америка, Русия и Китай и този факт няма как да бъде игнориран.

 

*Авторът е италиански дипломат от кариерата. Изпълнявал е мисии в Сомалия, Австралия и ООН и е бил във външноплитическите екипи на трима премиери на Италия в периода 1995-2011. Специален пратеник на италианското правителство за Сирия и посланик на страната си в Ирак до 2017. Анализатор на Middle East Eye.