17
Пет, Сеп
19 Нови статии

Панислямистките амбиции на Анкара

Актуално
Typography

След Втората Карабахска война в редица европейски (и не само, разбира се) държави, и особено в тези от постсъветска Източна Европа, се забелязва повишен интерес към турската военна мош, включително и към въоръженията и военната техника, произвеждани от Турция (на първо място сред тях са прословутите дронове "Байрактар").

Впрочем, в някои европейски държави с компактни маси мюсюлманско население (или с големи имигрантски общност) "турската победа" в Карабах породи нескрит ентусиазъм. Това се използва от Анкара за реализацията на собствените и геополитически цели, включително за позиционирането на Турция като защитник и естествен лидер на глобалната мюсюлманска "умма".

В публикувана сравнително наскоро статия в консервативното парижко издание Valleurs Actuelles  френския професор Александър дел Вал (директор на консултантската компания Géopol Consulting) поставя въпроса: „С каква цел един член на НАТО и, както би могло да се предполага, „приятел на Запада (а, също, все още кандидат за членство в ЕС), реши да разпали пламъка на конфронтацията между западната и ислямската цивилизации, подхранвайки по този начин параноидната стратегия на джихадистките центрове, които постоянно представят Запада за „враг” на мюсюлманите с цел да оправдаят собствените си варварски действия. Този въпрос заслужава още по-голямо внимание, тъй като терористичните нападения във Франция и Австрия през есента на 2020 бяха извършени след призива на двата най-големи джихадистки центрове – Ал Кайда и Ислямска държава, но и след кампанията за насаждане на омраза към Франция и антизападното „фанатизиране”, която Турция на Ердоган стартира в целия мюсюлмански свят. Неслучайно ударът беше насочен именно срещу Франция и Австрия – единствените две западноевропейски държави, които през последните години открито посочиха заплахата от страна на турските ултранационалистически и ислямистки групировки на своята територия. Между неоосманистката стратегия за използване на турските и мюсюлмански диаспори в Европа и формирането в тези общности на параноидален климат, който оправдава джихадистите, съществува безусловна връзка. Тоест, отговорността пада върху Ердоган, който разчита на този потенциал за да накара европейците да се огънат, още повече, че (подобно на джихадистите) ги смята за разединени и слаби страхливци. Според него, „загниващата” (по собствените му думи) Европа рано или късно ще бъде завоювана от исляма, чрез приобщаването на европейците към тази религия, силовия натиск и демографията”.

Радикализацията и „антиасимилацията” на турците и мюсюлманите в Европа се превърна в своеобразен препъни камък между Турция (прокарваща ислямисткия сепаратизъм, съвместно с „Мюсюлманските братя”) и европейските държави (най-вече Франция и Австрия), опитвайщи се да интегрират пристигналите през последните години в двете страни стотици хиляди мигранти.

Действително, ако логиката на предложения от проправителственото мнозинство във френската Национална асамблея закон за борба със сепаратизма бъде доведена докрай, турските ислямистки мрежи (джамии, училища, ислямски центрове и радикално-националистически движения) ще се окажат незаконни, както това се случи в Австрия през 2014. Подобно развитие би могло да стане сериозин проблем за управляващата в Анкара Партия на справедливостта и развитието, разчитаща в значителна степен на избирателите от турските общности в Европа (които са няколко милиона) и разглеждаща евентуалната им „еманципация” от ислямистките мрежи на Ердоган като загуба на потенциални гласове и активисти. В тази връзка, и призивът на Анкара за бойкот на френските стоки, и скандалните изявления на турския президент, че Франция се отнася към мюсюлманите, също както са се отнасяли към „евреите в Европа през 30-те години на миналия век”, бяха своебразен „отвличащ маньовър”, целящ демонизацията на Париж и провокирането на антифренски настроения в мюсюлманския свят с цел френските власти да се откажат от асимилацията на местните мюсюлмани, включително и на турците.

В крайна сметка, заплахите за „цивилизационен сблъсък” и мотивирането на ислямските радикали в Европа целят да принудят и Франция и всички други европейски държави, опитващи се да попречат на неоосманисткия експанзионизъм на Турция, да се отдръпнат от тази „лоша идея”. Всичко това отлично се вписва в стремежа на свръхамбициозния турски лидер да утвърди панислямисткото и пантюркистко лидерство на Анкара, а след това да „убеди” Париж, Виена и другите, които решат да последват примера им, да прекратят съпротивата срещу намесата на Турция в работите на турско-мюсюлманските диаспори, както и срещу пантюркисткия експанзионизъм на Балканите, в Източното Средиземноморие (спорът с Гърция и Кипър за газовите находища в техния шелф), Сирия, Либия, Южен Кавказ, Централна Азия и т.н.

Именно опирайки се на „синтеза” между пантюркизма и панислямизма, турският президент прокарва геополитиката си, целяща установяване на регионално и глобално влияние и представяща го като защитник и лидер на сунитския свят (на фона на съперничеството с радикалния ирански шиизъм и оста Саудитска Арабия-Египет-ОАЕ), като освен това го позиционира като естествен водач на „световната тюркска обшност от Босна до Синдзян”, защитаващ „братята тюрки, навсякъде, където интересите им са застрашени”. Сред последните примери в тази посока е ключовата роля на Турция за победата на Азербайджан във Втората Карабахска война през есента на 2020.

Очевидно е, че противопоставянето на Анкара в Средиземно море срещу две страни членки на ЕС (Гърция и Кипър, а на практика и срещу продкрепящите ги Франция и, отчасти, Италия, като три от тези страни са и членки на НАТО), както и в Южен  Кавказ – против управляваната от прозападно правителство Армения, а също двойната игра с радикалните джихадистки организации в Близкия Изток, представляват безпрецедентен по сериозността си проблем за колективната сигурност на държавите от Северноатлантическия алианс, сред които е и България. Значителна част от тях, започват да разглеждат Турция (която разполага с втората по численост армия в НАТО, а на територията и се намират 50 американски ядрени бойни глави) като ненадежен партньор: тя атакува кюрдските съюзници на Запада в Сирия, помага на джихадистите, създава заплаха за стратегическите и енергийни интереси на ЕС, Гърция и Кипър (ще припомня, че Анкара претендира за 40% от газовите запаси в Източното Средиземноморие). Освен това Турция е опитва да постави под контрол петролните находища в Либия и създава джихадистки бази в непосредствена близост до Европа, т.е. в Западна Либия, откъдето към Стария континента се отправят потоци нелегални мигранти, а сред тях и потенциални терористи.

Именно като реакция на това агресивно поведение на Анкара, френският президент Макрон изтъкна „историческата и престъпна отговорност на Турция”, очевидно визирайки действията и в Сирия, Либия и Нагорни Карабах. На свой ред външният министър на Франция Жан-Ив Льо Дриан подчерта, че сред сирийските наемници на територията на Либия присъстват бивши членове на ислямистките групировки в Идлиб, покрепяни от турците. В същото време той обясни френската подкрепа за силите на маршал Хафтар в Източна Либия от 2015 насам с това, че неговата Либийска национална армия се подкрепя от легитимния парламент на страната в Тобрук и се ползва с международно признание заради борбата си с джихадистите от Ислямска държава.

Както посочва споменатият по-горе проф. Александър Дел Вал: „Множество факти потвърждават заиграването на Турция с най-отявлените джихадисти. Още от началото на гражданската война в Сирия Анкара подкрепяше ислямистките бунтовници от Сирийската свободна армия, действащи под прикритието на протурските ислямистки бригади („Хамза”, „Султан Мурад”, „Султан Сюлейман”, „Мунтасир Биллах”), подготвяни от турската частна военна компания Sadat и сражаващи се с кюрдите, вместо с джихадистите. Турската армия създаде няколко центъра за подбор и подготовка на ислямистки наемници за джихада в Либия, опирайки се на турските бази в Африн, Ал-Кибария, Ал-Махмудия и Ал-Шамел, включително с помощта на тюркменските бригади „Султан Мурад” и „Сюлейман Шах”. Други протурски групировки, като „Соколите на Леванта” например, пък приеха в редовете си европейски и международни джихадисти от редовете на Ислямска държава и „Джабхат ан-Нусра”. Що се отнася до свързаната с египетските „Мюсюлмански братя” групировка „Файлак аш-Шам”, наброяваша 4000 бойци, тя е сред основните представители на наемното ислямистко войнство, обслужващо неоосманисткия експанзионизъм. Част от тези джихадисти, облечени в турски униформи, бяха прехвърлени в Идлиб, който на практика е последният бастион на сирийските ислямисти от Ал Кайда и Ислямска държава. Както е известно, в резултат от споразумението между Анкара, Техеран и Москва, Идлиб стана зона на „отговорност на Турция”, което означава, че именно тя трябваше да ликвидира джихадистките групировки там, но не го направи. Ще напомня, че десет хиляди джихадисти от турската зона бяха използвани от компанията Sadat като наемници в Западна Либия, а други участваха във Втората Карабахска война на страната на азербайджанската армия.

Впрочем, проф. Дел Вал привлича вниманието и към един факт, който според него „често бива премълчаван”. А именно, че сегашният „халиф” на Ислямска държава Абу Ибрахим ал-Хашеми, който обикновено се представя като арабин от Ирак, всъщност произхожда от тюркменското малцинство в тази страна, което отдавна се намира под плътното влияние на Анкара. Този бивш съкилийник на предишния лидер на ИДИЛ Ал-Багдади е известен с ключовата си роля в геноцида на иракските йезиди и участието си в нелегалната търговия със сирийски и иракски петрол и памук за Турция през 2014-2016. Между другото, опитите на Ислямска държава отново да се активизира в Ирак са свързани и с подкрепата на антикюрдские тюркменски сили, покровителствани от Анкара”. Показателно в това отношение е и, че – както посочва британският Guardian – по-големият брат на „халифа” Ал-Хашеми нелегално пребивава в Турция и оглавява създадения през 1995 с подкрепата на Анкара „Тюркменски фронт на Ирак”.

Заключение

От всичко казано по-горе става ясно, че пантюркистката и панислямистка политика на Анкара неминуемо води до ръст на национализма и сепаратистките настроения сред турските общности извън самата Турция и тяхната радикализация.

За да не се допусне ескалирането на тази опасна тенденция е необходимо да бъдат ограничени възможностите на Анкара да влияе върху процесите в различни конфликти зони (като например Големия Близък Изток, Южен Кавказ или Балканите), включително като бъдат укрепени и разширени съществуващите механизма за разрешаване на конфликтите (в рамките на ООН, ОССЕ и т.н.), без при това да се налага допълнителната намеса на ЕС и изразходването на сериозни средства в конкуренцията му с Турция.

 

Източници:

 

  1. https://www.valeursactuelles.com/monde/del-valle-de-la-syrie-la-france-en-passant-par-vienne-et-le-haut-karabakh-comment-erdogan-instrumentalise-linternationale-djihadiste-125287
  2. https://icsr.info/2019/05/23/erdogan-and-the-last-quest-for-the-greenmantle/
  3. https://www.thecairoreview.com/essays/turkeys-pan-islamist-foreign-policy/
  4. https://www.mei.edu/publications/turkeys-dangerous-new-exports-pan-islamist-neo-ottoman-visions-and-regional
  5. https://ahvalnews.com/recep-tayyip-erdogan/pan-islamism-behind-turkeys-troubled-embrace-arab-spring-analysis

 

*Център за мониторинг и превенция на конфликтите