25
Пон, Окт
25 Нови статии

Ескалацията на санкциите срещу Русия: мисията невъзможна?

Актуално
Typography

 Само преди няколко дни руският външен министър Сергей Лавров заяви, че страната му е готова да прекъсне икономическите си отношения с Европейския съюз, ако Брюксел реши да наложи нови санкции по отношение на най-уязвимите сектори на руската икономика. Той напомни, че ЕС вече неведнъж е налагал санкции, „пораждащи рискове за икономиката на Русия, включително в най-чувствителните и сфери”, и подчерта: „Не искаме да се изолираме от света, но трябва да сме готови за това. Както се казва – ако искаш мир, готви се за война”.

По-късно от руското Външно министерство уточниха, че Москва ще бъде готова за прекъсване на икономическите отношения с ЕС, ако този разрив бъде иницииран от Брюксел и добавиха, че от своя страна Русия е настроена за равноправно и взаимноизгодно сътрудничество с Европейския съюз. Изказването на Лавров беше коментирано и от говорителя на президента Путин Дмитрий Песков, който поясни, че страната му не би искала за прекъсва отношенията с ЕС, но ако самият Съюз тръгне по този път, Русия е готова и за подобно развитие.

Ще припомня, че в началото на февруари Лавров се срещна в Москва с първия дипломат на ЕС Жозеп Борел, който подчерта, че двустранните отношения са паднали до най-ниското си равнище, както и, че Съюзът не изключва налагането на нови санкиции срещу Русия след ареста и присъдата на руския опозиционер Алексей Навални. В отговор, Лавров отбеляза, че страната му не смята ЕС за особено надежден партньор, поне за момента, а евентуалното налагане на нови санкции обяви за проблем на самия Съюз.

Според редица западни и руски коментатори, самото „дело Навални”, дори още преди да стане ясно решението на съда, неминуемо е щяло да бъде използвано като повод за нови санкции. Както е известно, на 22 февруари ще се проведе заседание на Съвета на външните министри на ЕС, на което вероятно ще се вземе решение относно санкциите,  а през март – и среща на върха на Съюза, където то следва да бъде потвърдено. В момента все още тече дискусия относно мащабите на тези санкции. Те или ще се окажат наистина сериозни, което ще провокира рязко влошаване на отношенията меду Русия и ЕС, при това за години напред, или ще бъдат ограничени и по-скоро символични. Последното ще означава, че отношенията между Москва и Брюксел все пак ще се запазят – макар и лоши, но поне не катастрофални.

Тоест, в момента сме свидетели на една от повратните точки в руско-европейските отношения. В случая нещата опират до това, доколко ЕС ще рискува да се ангажира с подготовката на държавен преврат в Русия, по подобие на онзи в Украйна през 2014, който да доведе до свалянето на сегашното ръководство и замяната му с марионетен прозападен режим.

Досегашната практика показва, че когато Москва се старае да смекчи максимално тона си спрямо т.нар. „колективен Запад”, това само укрепва вярата на радикално антируски настроените кръгове там, че Русия може да бъде победена с помощта на постоянно ескалираща санкционна война. Това обяснява защо руснаците вече не са склонни да отстъпват, смятайки не без основание, че ако не искат тази „война на санкциите” да продължава до безкрайност следва силно да втвърдят позицията си по отношение на ЕС.

Както е известно, резултатите от посещението на Борел в Москва бяха оценени от мнозина анализатори не толкова като провал, колкото като унижение за Съюза: руската страна не склони да направи никаки отстъпки, а решението и да изгони неколцина европейски дипломати (появили се в съда за да подкрепят Навални) точно в деня на визитата му, беше прието като откровена обида. Показателно е обаче, че точно в този момент германският канцлер Ангела Меркел и френският президент Еманюел Макрон обявиха, че смятат за необходимо диалогът с Русия да продължи и няма да създават пречки пред доизграждането на газопровода „Северен поток 2”, а само си „оставят правото да наложат нови санкции, най-вече срещу отделни руски граждани”.

На свой ред, новият американски президент Джо Байдън, от когото мнозина очакваха „втвърдяване” на политиката спрямо Русия, действително поиска „незабавното освобождаване” на Алексей Навални и стриктно спазване на човешките права в Русия, но практически веднага след това, съветникът му по националната сигурност Джон Съливан изброи проблемите, по които САЩ ще искат отговор от Москва, като сред тях не фигурира въпросът за човешките права в Русия. Освен това все по-упорито се говори, че новата администрация във Вашингтон възнамерява да „преразгледа арсенала на санкционната си политика”.

В случая е важен и фактът, че досегашните санкции не демонстрираха кой знае какъв ефект: руската икономика не рухна, никой така и не откри митичните авоари на Путин и приближените му в западните банки, разчетите с руските финансови институции не бяха прекратени и вече никой не говори за налагане на петролно ембарго. Съответно, политиката на Кремъл не се промени в нито една от сферите, в които идеолозите на санкционната политика разчитаха тя да демонстрира най-голям ефект. В този смисъл, намерението на новата американска администрация на ревизира досегашната санкционна политика на САЩ и, евентуално, да отмени част от наложните ограничения,  изглежда логично.

На второ място, напоследък на Запад се чуват все повече гласове, че следва да бъдат разграничавани онези стъпки на чуждестранни режими, които просто дразнят лидерите на „свободния свят”, от онези, които реално застрашават националната им сигурност или техните икономически интереси.

На трето място, през последните години санкционната политика беше инкорпорирана в по-широкия спектър на политическите противоречия и противопоставяние в самия западен свят. В тази връзка ще припомня само, как Хилари Клинтън се опита да обясни поражението си на президентските избори през 2016 с митичната „руска намеса”. Тоест, в качеството си на „фон” на вътрешната и външна политика, изглежда по-малко вероятно критичното отношение към Русия да провокира нови санкции, отколкото ако то играе ролята на значим фактор във вътрешнополитическата борба в развитите западни държави.

С други думи, ако оценяваме сегашната ситуация със санкционната политика на западните държави срещу Русия, следва да подчертаем, че тя придобива все по-рутинен характер и не е в състояние да окаже онова въздействие, на които противниците на сегашните управляващи в Кремъл се надяват. Впрочем, налице са и други важни фактори. На първо място сред тях е, че повечето държави – обект на занадните санкции, включително и Русия, съумяха да вземат инициативата в свои ръце, убеждавайки обществото, че опозиционерите са „агенти на Запада” и не работят (както сами твърдят) за модернизация на политическата система в своите страни, а в интерес на враждебно настроени към тях държави, ерозирайки суверенитета на своята собствена. Русия, Китай и Венецуела са сред най-ярките примери в това отношение. Именно поради това, колкото по-силен става външния натиск върху управляващите по един или друг въпрос, толкова по-малко податливи стават последните, а стоящите зад тях „мълчаливи мнозинства” се сплотяват още повече.

Дори и само това обстоятелство (без да споменавам личните и търговски връзки, както и формиралите се през последните десетилетия мащабни бизнес интереси) дава основание да предложим, че Западът на практита с нищо няма да помогне на онези, които в момента се обявяват против управляващите в Кремъл и разчитат именно на западната подкрепа за скорошната им смяна.

Вплочем, според известния финландски експерт по международно право, дипломат и бивш представител на Съвета на Европа в Москва Петер Иискола, дори ако бъдат наложени, новите санкции срещу Русия, най-вероятно, няма да постигнат целта си: „Не вярвам в ефективността на подобни безмислени мерки. Ако се налагат санкции всеки път, когато нещо не се харесва на САЩ или ЕС, ползата от тях ще се окаже нулева”.

Опирайки се на богатия си собствен опит, Иискола смята, че има ситуации, когато санкциите дават ефект, както и такива, когато те са безмисени. В тази връзка той посочва, че коефициентът на полезно действие на антируските ограничителни мерки прогресивно намалява, като това до голяма степен се дължи на факта, че в резултат от постоянното им и неразумно използване те започват да дават обратен ефект.

Според Искола: „През последните 40 години многократно ставах свидетел на това, как санкциите дават обратен ефект. Те поначало са доста неефективна мярка, но все пак понякога сработват. Трудно е да се прогнозира, какви биха могли да са новите санкции срещу Русия, но самият аз не вярвам в тях, защото прекалено многото санкции ще доведат до това, че те окончателно ще престанат да действат”. Той смята, че едва 20% от санкциите реално сработват, докато в останалите 80% могат дори да вредят на държавите, които са ги инициирали. Иискола е убеден и, че „евентуални западни санкции във връзка със случая Навални най-вероятно няма да сработят, те просто са част от антируската политическа кампания”. Според него, рано или късно самите инициатори на санкциите ще се убедят, че от тях няма реална полза и напълно са се провалили.

Както е известно, дискусията в Европейския парламент на 10 февруари 2021, касаеща борбата срещу пандемията от коронавирус и кампанията за ваксинация в ЕС, демонстрира недоволството на мнозинството евродепутати от "некомпетентността на ръководството на Съюза". Обсъждането на въпросите, свързани с ваксинацията, предхождаще това за необходимостта от удължаване на санкциите срещу Русия, включително основателния въпрос, защо ЕС вече седем години спазва стриктно тези санкции, въпреки, че търпи само загуби от тях. Показателно в тази връзка е, че редица евродепутати поискаха от Брюксел да уважава правото на страните членки да решават сами собствените си проблеми - например в сферата на здравеопазването, където редица държави, като Унгария или Гърция закупиха руската ваксина "Спутник V" без да имат разрешение за това от Европейската агенция по лекарствата (ЕМА).

Впрочем, мнозина анализатори смятат, че това искане не бива да се тълкува като "бунт срещу еврократите", тъй като подобни ситуации са възниквали и преди и са следствие от различията в икономиките, традициите и културите на страните членки. Ще припомня например, че някои членове на ЕС (сред които и България) гласуваха против приемането на т.нар. "Истанбулска конвенция", което раздели европейските държави (като това разделение продължава и днес), но не постави под въпрос съществуването на Европейския съюз. В тази връзка, редица експерти не изключват и възможността за "сепаративна" отмяна на санкциите срещу Москва от страна на някои членове на Съюза. Което пък поставя въпроса за българската позиция по един толкова важен, включително и за бъдещето на целия ЕС, казус.

 

*Център за мониторинг и превенция на конфликтите