20
Вт, Апр
5 New Articles

Светът в ерата на кризите и конфликтите

Актуално
Typography

SIPRI Yearbook 2020: A Armaments, Disarmament and International Security

720 p.,  Oxford University Press, 2020

Поредният, 50-ти поред, годишник на изключително авторитетния Стокхолмски международен институт за изследване на проблемите на мира (SIPRI) се появи през 2020 - годината, в която безбройните констатация относно нарастващото ниво на заплахите се превърна в баналност. Въпреки това, всеки процес следва да бъде анализиран, а благодарение на усилията на SIPRI можем да формулираме собствената си визия за случващото се, опирайки се върху една, наистина научна основа.

Ядрените заплахи

На влошаването на ситуацията в сферата на контрола над ядрените въоръжения беше отделено сериозно внимание и в предишните издания на годишника, като в този за 2019 тя се характеризира като "криза на контрола над ядрените въоръжения". И макар че през 2020 тази ситуация претърпя определено развитие, ретроспективниятпоглед винаги е полезен. В уводната статия на годишника за 2020, директоръ на SIPRI Дан Смит представя общ обзор за нея, като започва анализа на кризата с проблема, породен от излизането на САЩ от Договора за ограничаване на ракетите със среден и малък обсег и взаимните обвинения, които си размениха Москва и Вашингтон за нарушаване на духа и буквата на този документ. В същото време, Смит констатира, че денонсирането на договора е само частен случай в рамките на тоталната криза и преминава към проблема относно Договора за стратегическите настъпателни въоръжения (т.нар. Нов СТАРТ). Ще припомня, че в момента на публикуването на годишника, противоречията между Русия и САЩ по въпроса за изготвяне на нов дотовор или за евентуалното удължаване на настоящия, влязъл в сила през февруари 2011, не бяха достигнали върха си. Джон Болтън, който през 2018 беше съветник на американския президент по въпросите на националната сигурност, тогава смяташе, че Вашингтон и Москва „имат достатъчно време” до февруари 2021, когато подписаният в Прага „Нов СТАРТ” ще прекрати действието си. Днес обаче, можем да констатираме, че този договор е мъртъв, в резултат от което двете водещи ядрени държави, за първи път след 1994 (когато влезе в сила договорът СТАРТ-1), не само ще останат без действащо споразумение за съкращаване на стратегическите ядрени арсенали, но и в ситуация на очевидна криза на доверието, задълбочаваща се от липсата на експертен диалог и конфронтационната реторика на политиците и големите медии и от двете страни.

На свой ред, ситуацията във връзка с договора „Нов СТАРТ” е важен аспект на още по-значимата тема за ядреното неразпространение, на чиито проблеми е посветена втората част на уводната статия в годишника на SIPRI. Впрочем, тя разглежда и перипетиите,, около излизането на САЩ от „иранската сделка”, съпроводено с опити на Вашингтон да наложи възобновяването на санкциите срещу Техеран, както и продължаващото нарастване на ракетно-ядрения потенциал на Северна Корея, която демонстрира нови типове междуконтинентални ракети. За съжаление, надеждите на автора на статията за нормализация на ситуацията около севернокорейската ядрена програма, не се оправдаха.

Освен това, в нея Дан Смит акцентира и върху ръста на напрежението във връзка с такъв ключов документ като Договора за неразпространение на ядреното оръжие (ДНЯО), констатирайки, че страните, притежаващи ядрено оръжие не са изпълнили изискванията на неговия чл.VI, който ги задължава да продължат процеса на разоръжаване: „Всички участници в настоящия Договор са длъжни да проведат преговори в дух на добра воля за предприемането на ефективни мерки за прекратяване на надпреварата в сферата на ядрените въоръжения в най-близко бъдеще, а също за ядрено разоръжаване и подписване на договор за всеобщо и пълно разоръжаване под стриктен и ефективен международен контрол”. Както е известно, през 2017 неядрените държави предложиха, като продължения на тази политика, подписването на Договор за забрана на ядреното оръжие (ДЗЯО), но страните разполагащи с ядрено оръжие не само че не се присъединиха към този документ, но и го отхвърлиха като практически неизпълним.

Кризата на системата за неразпространение вероятно щеше да се прояви с пълна сила и в хода на обзорната конференция за ДНЯО, насрочена за 2020, но провеждането и беше отложено заради пандемията от Covid-19. И макар на сайта на ООН да се твърди, че конференцията следва да се проведе до края на април 2021, има всички основания да смятаме, че ситуацията няма да се подобри. В тези условия е налице сериозен риск от ерозията на ДНЯО и реалното прекратяване на неговото действие, тъй като все повече държави, намиращи се прага на придобиването на ядрено оръжие, ще бъдат склонни да тръгнат по пътя на Израел, Пакистан, Индия и Северна Корея.

Впрочем, на проблема за ядреното разоръжаване е посветена и цялата седма глава на годишника, а един от разделите в нея, чиито автори са Пьотр Топичканов от московския Център Карнеги, Шенън Кайл и Йьн Дейвис, изцяло касае руско-американските отношения в тази сфера. От една страна, авторите отблязват, че Русия и САЩ спазват изискванията на все още действащия през 2020 „Нов СТАРТ, но – от друга, констатират краха на системата за контрол на въоръженията. Те оценяват песимистично перспективите за запазването на Договора за ликвидиране на ракетите със среден и малъко обсег (както се оказа, с основание) и акцентират върху неясната съдба на „Новия СТАРТ”, чиято смърт за огромно съжаление най-вероятно ше стане факт през февруари 2021.

Коментирайки актуалната политическа ситуация, отразена на страниците на годишника, няма как отново да не споменем за "кризата на доверието", излизаща далеч извън рамките на проблема за съкрашаването на стратегическите въоръжения и неразпространението на ядреното оръжие. Тази криза е породена както от субективни причини, чиито списък е различен за всяка от големите световни сили и за всеки алианс, така и от обективни, свеждащи се най-вече до разминаването между съществуващата архитектура на международната сигурност и визиите и интересите и въпросните големи (и не само) държави. Кризата се проявява не само и не толкова в ерозията на комплекса от ядрени договори - не по-малко съществен неин признак е и прекратяването на Договора за обикновените въоръжени сили в Европа (ДОВСЕ) и решението на САЩ да излязат от Договора "Открито небе" (ДОН). Тя се задълбочава и от общия политически фон - конфликтът в Украйна, все по-суровите санкции, ограничаването или пълното прекратяване на редица взаимни договорености, както и от използваната реторика в стила на студената война. Като цяло, можем да констатираме, че взаимоотношенията между ключовите световни играчи навлязоха в нова фаза, която може да дефинираме като "конфронтационна реалност".

Задълбочаващата се конфронтация

Този процес е отразен и на страниците на годишника. В увода му, Дан Смит говори за липсата на силни държави, склонни да поддържат статуквото. Според него, Русия и Китай се стремят да променят редица аспекти на световния политически ред, макар да имат различни мотиви за това. В същото време, той отбелява и отчуждаването на САЩ от формиралата се система на международните институции и съюзи, което кара традиционните европейски съюзници на Вашингтон да се съмняват в трайността и надеждността на алиансите.

Отново ще напомня, че уводната статия в годишника на SIPRI е писана на границата на 2018 и 2019, а в основата и са залегнали по-ранщни анализи. Днес, в самия край на 2020, можем само да потвърдим правилността на поставените в нея диагнози, на фона на мащабната криза на НАТО (включително конфликта между Турция и редица нейни съюзници от пакта) и все по-очевидното фрагментиране на Алианса, като САЩ все повече акцентират върху военното си сътрудничество с постсоциалистическите държави от Източна Европа. "В сравнение с близкото минало, днес съществува още по-голяма неяснота по въпроса, дали в рамките на международната система ще се спазват някакви ясни норми и правила, да не говорим за негласните договорки. Всичко това означава, че напрежението и конфронтацията, които традиционно присъстват в световната политика, ще се съпътстват с по-висок риск от негативни последици за международната стабилност, отпреди" - посочва Дан Смит. Няма как да не се съгласим с подобно твърдение, не само заради кризата в НАТО, но и на фона на случилото се в Нагорни Карабах, Либия и Сирия, нарастването на напрежението в западната част на Тихия океан, както и в редица други региони.

Смит акцентира върху различията между процесите на конфронтация между Русия и Запада, от една страна, и Китай и Запада - от друга. Добро попадение е и понятието "конфронтационни ритуали", с което директорът на SIPRI обозначава взаимоотношенията между Москва и западните столици: "Докато Русия и Западът продължават упорито да следват конфронтационните ритуали, отправяйки си взаимни обвинения за извършване на незаконни действия, които никога не стигат до международния съд, движението към глобална нестабилност ще продължава с пълна сила".

Коментирайки тази част на годишника, следва да отбележа, че конфликтът между Русия и Запада (доколкото той въобще може да се разглежда като цялостен феномен, без да се разграничават отделните му направления) не засяга фундаменталните основи на съществуването на съвременната цивилизация, за разлика от противоречията между Запада и СССР по време на първата студена война. От тази гледна точка, търсейки подходящите исторически аналогии, можем да си припомним противопоставянето между Руската и Британската империи след Кримската война, когато двете държави редовно се оказват на ръба на въоръжения сблъсък, създавайки собствени сфери на влияние в Евразия и заобикалящите я морета и изпозвайки откровено агресивна реторика както в медиите, така и в политическите изявления.

Важното е, че за разлика от студената война в рамките на сегашното противопоставяне нито една от страните не декларира и не преследва целта да постигне пълния разгром но противника и демонтирането на политическата му система.

Ключовия процес, който вероятно ще определи по-нататъшното развитие на световната политика, като цяло, е противопоставянето между САЩ и Китай, което се констатира и в уводната статия на Дан Смит. В нея се акцентира предимно върху външните признаци на тази конфронтация, т.е. икономическите и политически мерки, които Пекин и Вашингтон предприемат един срещу друг, а също на военното съперничество в Тайванския пролив и Южнокитайско море. Следва да напомня обаче, че и двата субекта са част от единната глобална капиталистическа система, както и че идеологическото противопоставяне между тях е доста смекчено заради прагматичния подход на китайското ръководство. Факт е, че Пекин не разполага с формални съюзници и ключовото различие между Китай, като водеща световна военна сила, и САЩ (в същото качество), а също, че по своите мащаби и институционализацията си, китайското влияние върху икономически зависимите държави е несравнимо с това, което САЩ упражняват върху своите съюзници и сателити.

Посочва се и вероятността от по-нататъшното задълбочаване на партньорството между Пекин и Москва, но в същото време се очертават и неговите рамки, предвид наличието на сериозни опасения сред руските политически и експертни кръгове, относно по-нататъшното усилване на китайското влияние и осъзнаването на рисковете от ангажирането в конфликта между САЩ и Китай на страната на Пекин.

Конфронтацията на САЩ с Руссия и Китай не представлява второ издание на стузената война, т.е. тази нова реалност все още не е достатъчно ясно дефинирана. Доста често се използва понятието "хибридна война", което обаче едва ли е най-подходящото за описването на този феномен, тъй като представлява по-скоро философска категория, а не обозначава конкретен, локализиран във времето и пространството процес.

Някои очевидни тенденции

Разбира се, годишникът на SIPRI не се изчерпва с очертаните по-горе въпроси. За съжаление, съвременният политически контекст не дава особени поводи за оптимизъм относно намирането на решения на актуалните проблеми на международната сигурност, без значение, дали става дума за взаимоотношенията между Русия и НАТО или за локални конфликти в различни региони. Очертаните по-горе трудности, свързани с неудовлетвореността на водещите играчи от съществуващата архитектура на системата на международните отношевия и световната икономика се задълбочават от съществуващите комуникационни проблеми. Нарастващият обем информация очевидно изпреварва възможностите за нейната обработка и осмислянето и от хората - дори и от онези, които са специално подготвени и обучени да работят в условията на плътния съвременен информационен поток, а далеч не всички експерти са такива, още по-малко пък коментаторите в медиите, да не говорим за професионалните политици.

Свидетели сме на пълзяща примитивизация (или дори варваризация) на езика, използван в публичната политика и особено в медиите, породена, включително, и от стремежа да бъде спечелен читателят/зрителят, предвид рязко нарасналата конкуренция за неговото внимание. Истината е, че блоговете, туитовете, клиповете и новинарските бележки, изключват сериозното (което, по дефиниция, не може да стане бързо) осмисляне на осъществяващите се процеси. Това води до изпразване от съдържание на основните функции на езике: когнитивната - езикът престава да бъде инструмент на системното мислене, т.е. не позволява да се формират взаимни връзки между осмисляните обекти; номинативната - активно използваният речников запас се свежда до минимално достъпния набор от азбучни истини, т.е. примитивизира се картината на света и тя се стеснява не само като възприятие, но и като сфера на възможни реакции; комуникативната - прогресивно стесняващият се речников и смислов запас не позволява нито да разбираме събеседника си, нито да можем да му обясним достатъчно ясно каквото и  да било. В крайна сметка, цялата ситуация все повече напомня разговор между хора, които не само че не разбират езика на другия, но и не владеят добре и своя собствен.

Разбира се, това в много по-малка степен касае изследователските и експертни разработки, но проблемът на съвременния свят е, че езикът на публичната политика и медиите неизбежно оказва влияние върху политиката на вземане на решения, защото нито апаратът, подготвящ материалите за хората, вземащи важните решения, нито самите те, са извън общото състояние на системата, като ситуацията допълнително се влошава от традиционния недостиг на време за осмисляне на всеки отделен проблем и формулирането на конкретната задача.

В тези условия ролята на коректната експертиза, както и ролята на книгите (без значение дали са в хартиен или електронен формат), които са истиннските пазители на т.нар. "дълга памет", се оказват по-важни отвсякога. Защото, когато политиците и медиите започнат да си общуват с помощта на смес от лозунги, квалификации и дезинформация, е необходимо да има някаква опорна точка, позволяваща тук и сега да се провери, какво се е случвало в дискутираната сфера пред една, две, десет или няколко десетки години, получавайки по този начин необходимата основа за по-натъшни умозаключения. Последният годишник на SIPRI със сигурност изпълнява своята част от тази задача.

 

* Българско геополитическо дружество