23
Съб, Ян
23 New Articles

Ролята на Берлин при формирането на "македонската политика" на София

Актуално
Typography

Германският канцлер Ангела Меркел очевидно много би искала германското европредседателство да приключи с впечатляващ успех, разчитайки, не на последно място, че това ще укрепи позициите на собствената и партия ХДС, предвид насрочените за септември 2021 парламентарни избори.

Но въпреки постигането на компромис относно бюджета на ЕС за периода 2021-2027, за такъв успех трудно може се говори без продължаването на процеса на интеграция на Северна Македония в ЕС. За целта обаче, Меркел трябва да убеди България да отстъпи от справедливите си искания за стриктно спазване на изискванията на Договора за приятелство, добросъседство и сътрудничество между София и Скопие. В тази връзка впрочем, възниква и не по-малко важният въпрос, доколко е реалистично е България да очаква, че Скопие ще изпълни обещанията, които дава в момента, при положение, че дори и в Атина се оплакват за неспазване на Преспанското споразумение от страна на Северна Македония (ще припомня, че след заседанието на Съвета по общи въпроси на ЕС през ноември, гръцкият министър по европейските въпроси Милтиадис Варвациотис изрично подчерта „необходимостта Северна Македония да изпълни изцяло Преспанското споразумение”).

Макар че германският канцлер се въздържа да обяви тази своя откровено „промакедонска”  позиция официално, задоволявайки се с „майчинско-даскалското предупреждение към правителствените ръководители на България и Македония: „И да се разбирате помежду си – не забравяйте това, много е важно!“ (определението е на „Франкфуртер Алгемайне Цайтунг”), тя беше публично озвучена от редица високопоставени немски дипломати като Клаус Шрамайер или Гудрун Щайнакер например.

На свой ред, германският министър по европейските въпроси Михаел Рот заяви: "През пролетта решихме да започнем преговори за членство с двете държави. Албания и Северна Македония са наши непосредствени съседи и е в интерес на ЕС да започнем преговорите колкото се може по-бързо, като насрочим междуправителствена конференция. Надявам се, че всички държави членки осъзнават този общ интерес и са готови да действат прагматично и, в най-добрия смисъл на думата, солидарно. Процесът на присъединяване не трябва да се превръща в заложник на двустранни отношения”.

Тези изказвания се съпровождат с масирана кампания в големите немски медии, която е повече или по-малко критична към „македонската политика” на София. Според „Нюрнбергер Блат” например: „Правителството в София и особено малката националистическа партия ВМРО, която е младши партньор на премиера Борисов, смятат, че цялото славяноезично население на Северна Македония е всъщност етнически българско. В този контекст София между другото настоява да се промени и обозначаването на езика в Северна Македония: понеже ставало дума за български диалект, трябвало той да бъде наричан „официален език на Северна Македония”. Още по-критичен е коментарът на кореспондента за Балканите на „Франкфуртер Алгемайне Цайтунг” Михаел Мартенс, според който: „Българското правителство ще се откаже от своето вето само, ако македонците са готови да приемат доминиращия в България исторически поглед над темата. Според него, македонците са „измислена нация“ - за разлика от българската нация, която в София явно смятат за дарена от Бога, паднала от небето или възникнала в резултат от осмоза.“

Впрочем, със същата цел широко се цитира прословутото писмо на групата български учени и историци (немалка част от които работят в чуждестранни университети и институти, или пък представляват либерални фондации и центрове), обявяващи се против меморандума, с който страната ни постави сериозни, но напълно обосновани, претенции и червени линии по пътя на Скопие към ЕС.

Всичко това поставя под сериозен въпрос, утвърдилото се у нас схващане, че в исторически план Германия е едва ли не най-големия защитник на българската позиция относно Македония. Всъщност, истината е, че нещата са доста по-различни.

 

 

Както е известно, България на три пъти прави опит да реши „македонския въпрос”, като и трите се оказват безуспешни, а първите два дори приключват с национална катастрофа.

Първият такъв опит е през 1912-1913, т.е. по време на двете Балкански войни. В хода на първата от тях, четирите православни държави, формирали т.нар. „Балкански съюз” (България, Сърбия, Гърция и Черна гора), успяват да освободят почти цялата територия на Балканите от османска власт, като българските войски достигат до предградията на Цариград.

Начален тласък за създаването на Балканския съюз дава анексията на Босна и Херцеговина от Австро-Унгария от 23 септември 1908. Заплашена от военен конфликт с австро-унгарците и Германия, Русия е принудена да признае анексията без да получи компенсации за себе си и за съюзниците си Сърбия и Черна гора.  И тъй като руската армия все още не е подготвена за война с Централните сили, Москва се заема да създаде съюз между балканските държави, който да попречи на по-нататъшното разширяване на Австро-Унгария в региона – по направлението към Солун, т.е. през Македония. При това обаче, руснаците настояват бъдещият съюз да има строго отбранителен характер и затова отказват да дадат гаранции срещу евентуално румънско нападение срещу България, въпреки предупрежденията на Букурещ, че няма да допусне разширяване на българската държава без отстъпки от страна на София.

Всичко това обяснява крайно негативното отношение на Берлин и Виена към формиралия се балкански православен алианс, както и интереса им той да се разпадне. Именно това се случва след победата над Османската империя. На картата по-горе може да се види разположението на силите, непосредствено след края на Първата Балканска война, както и границата между т.нар. „спорна” и „безспорна” зони в Македония, за които претендират България и Сърбия.

Въз основа на българо-сръбския договор отпреди войната, правителството в София настоява да получи от сърбите поне т. нар. „безспорна” зона и арбитраж от руския император за „спорната“ зона. Освен това българският политически елит има претенции към Солун, въпреки липсата на предвоенни договорености с Гърция (самите гърци предлагат границата между двете страни да минава по река Струма). Подобни искания изглеждат логични и обосновани, тъй като въпросните територии са населени предимно с българи, проблемът обаче е, че моментът никак не е подходящ за поставянето им. Белград и Атина не са склонни да се примирят с превръщането на България във водеща сила на Балканите и се стремят да не го допуснат. Сърбия например, настоява, въпреки договора с България, да запази не само „спорната зона”, но и повечето от вече окупираните от нея територии в Македония. За да постигнат целта си, през април 1913 Сърбия и Гърция подписват предварително споразумение, подплатено на 1 май и с военна конвенция и договор, с който двете страни си гарантират взаимно териториалните придобивки и разработват (съвместно с Черна гора) общ военен план при евентуална война с България,

Положението на страната ни допълнително се усложнява заради претенциите на Румъния, която дава да се разбере, че би подкрепила евентуални военни действия срещу София и настоява да бъде компенсирана със земи в Южна Добруджа заради териториалното разширение на Балканския съюз.

Очертаващото се разпадане на съюза се разглежда в Москва като изключително неприятен сценарий, затова на 14 юни 1913 руснаците изпращат ултимативна покана до участниците в него за среща в Санкт Петербург, на която спорът да бъде разрешен. В навечерието на срещата обаче, българският главнокомандващ цар Фердинанд и заместникът му генерал Михаил Савов решават да подкрепят българската позиция с успешна военна акция и издават безумната заповед Четвърта и Втора армии да атакуват сръбските и гръцки позиции в Македония. Резултат от това е Първата национална катастрофа и загубата на Вардарска и Егейска Македония, а също на Южна Добружда и Източна Тракия. Освен Гърция и Сърбия, сред големите печеливши от това развитие са Германия и Австро-Унгария.

Вторият опит на София за решаване на „македонския въпрос” е предприет през 1915-1918, т.е. в хода на Първата световна война, като този път германското участие е съвсем пряко. В навечерието и след началото на войната (август 1914), България, която първоначално обявява неутралитет, привлича погледите и на Антантата, и на Централните сили, със стратегическото си положение на Балканите и защото има силна армия. Ако тя се включи на страната на Централните сили, Сърбия ще бъде окончателно разгромена. Това може да повлияе на невключилите се все още Гърция и Румъния. Така ще се осъществи връзка по суша с Османската империя. Ако пък България застане на страната на Антантата или дори, ако само запази неутралитета си, тя ще прекъсне връзката на Германия и Австро-Унгария с Османската империя, ще има възможност да овладее Проливите и така ще се осигури връзката с Русия по море. По този начин австро-германският блок ще може да бъде разгромен по-лесно и бързо. Ето защо Антантата силно иска да привлече България на своя страна. През пролетта на 1915, след началото на Галиполската операция, членът на английския кабинет и министър на финансите Лойд Джордж се среща на два пъти с Панчо Хаджимишев, български пълномощен министър в Лондон. Той обещава на България присъединяване на част от Южна Добруджа, Източна Тракия до линията Мидия-Енос и безспорната зона в Македония, като споед него възгледите му се споделят и от други членове на британския кабинет като Хърбърт Аскуит и Уинстън Чърчил. Официална нота от името на Антантата е връчена на българското правителство на 29 май 1915, но то не приема нейното предложение (на 14 септември Антантата връчва и повторно предложение) и малко по-късно се включва във войната на страната на Централните сили, с което на практика съдейства за удължаването и. Това е и едно от обяснения за чудовищните условия, наложени на страната ни с Ньойския мирен договор от 1919, който с основание се приема като Втора национална катастрофа.

Въпреки това обаче, и третият опит на София за решаване на „македонския въпрос” се основава на обещанията на Германия и на същата отчайващо погрешна преценка за възможния изход от инициираната от нацисткия режим Втора световна война. Както е известно, в началото на войната, България, която междувременно отново е обявила неутралитет, съумява да се възползва от ревизията на границите в Източна Европа (като последица от подписания през август 1939 пакт Рибентроп-Молотов) за да притисне , с помощта на Берлин и Москва, Румъния и да си върне Южна Добруджа.

Междувременно, управляващите в София са предупредени от британския крал Джордж VI, че ако България се нареди сред противниците на Британската империя, рискува да се превърне в театър на военни действия. САЩ също се включват в дипломатическия натиск срещу страната ни. Впрочем, в натиска върху България активно участва и СССР, опитвайки да се сдобие със сфера на влияние в Източните Балкани Въпреки това обаче, страната ни отново прави грешния избор (друг е въпросът, доколко въобще е имала реален избор). На 1 март 1941 във Виена министър-председателят Богдан Филов подписва присъединяването на България към Тристранния пакт, като на страната ни се обещава излаз на Бяло море от устието на Струма до устието на Марица. Показателно е обаче, че в опитите да спечели на своя страна и Югославия, по същото време Хитлер и обещава излаз на Бяло море, т.е. териториите на Егейска Македония западно от Струма, включително и Солун. Което означава, че Германия гарантира на Белград контрола над Вардарска и разширяването му за сметка на Егейска Македония. В резултат, на 25 март Кралство Югославия съшо се присъединява към Тристранния пакт, на само два дни по-късно в страната е извършен преврат от пробритански настроени офицери, което пък провокира навлизането на германската армия и разпадането на страната.

След разгрома на Югославия, през април 1941, българската армия влиза в Югославия и Гърция. Два дни по-късно, на конференция във Виена, външните министри на Германия и Италия определят (без българско участие) демаркационната линия между България и италианския протекторат Албания. Италианската окупационна зона включва градовете Тетово, Гостивар, Струга, Дебър и Кичево, общо 4314 км2 с население 232 000 души, а българската – Охрид и Ресен. На 24 април 1941 България и Германия тайно сключват спогодбата Клодиус-Попов, която дава неограничено право на Третия Райх да експлоатира природните суровини в новозавладените земи, а страната ни се наема да плаща разходите на германските военни съоръжения, да изплаща финансовите задължения на Югославия към Германия и да завежда администрацията в присъединените земи. Чрез спогодбата на България са наложени редица властови ограничения в присъединените земи. Много показателно е и, че присъединяването към България на Вардарска Македония, Беломорието и Поморавието не е санкционирано от специален акт на българския праламент.

Окупираните от българската армия територии в периода 1941-1944

Окупираните от българската армия територии в периода 1941-1944

На 14 май 1941 Народното събрание се събира на заседание, на което, при демонстративното отсъствие на пълномощните министри на Райха и Италия - фон Рихтхофен и граф Маджистрати, министър-председателят Филов произнася реч в която обявява за присъединени Новоосвободените земи. Тази анексия не е призната официално нито от Италия, нито от Германия. Тоест, докато присъединяването на Добруджа става с международен договор, който влиза в сила, териториалните промени през 1941 са оставени за окончателно решаване след войната. Междувременно, на 12 декември 1941 Великобритания обявява война на България, а на 13 - България обявява война на Великобритания и САЩ, които пък и обявяват война чак на 5 юни 1942. По този начин, страната ни за пореден път се нарежда на страната на Германия и губи както поредната война, така и шанса за международно признато мирно обединение на населените с българи земи.

Тоест, ясно е, че Германия въобще не се интересува от удовлетворяването на българските национални интереси, а преследва единствено своите собствени, които в случая са свързани с достъпа до Средиземно море, през територията на Вардарска Македония и Солун. Днес нещата не стоят много по-различно – неслучайно мнозина анализатори сравняват доминирания от Берлин Европейски съюз с „Четвърти Германски Райх”. Но, ако сегашиият немски натиск успее да доведе до промяна на позицията на София по "македонския въпрос", това би означавало страната ни за пореден път да подчини, или по-точно да жертва собствените си интереси заради интересите на Германия, по същия начин, по който го прави и през 1915 и 1941, като и двата пъти това имаше трагични последици за България и на практика я лиши окончателно (?) от шанса за обединяването на населените с наши сънародници територии в рамките на една държава. Да се надяваме, че този път София ще съумее да защити позицията си и да не допусне в Съюза да влезе една страна, опитваща се да гради идентичността си върху отричането и омразата към най-близкия си съсед. А че това е възможно показва съвсем пресният пример на Полша и Унгария, съумели да отстоят исканията си, въпреки огромния натиск от страна на Берлин, Париж и Брюксел.

 

* Център за мониторинг и превенция на конфликтите