25
Сря, Ное
27 New Articles

Асансьорната „наука“ на Виктор Фридман (1)

Актуално
Typography

„Учен сте, ама не дотам!“

 

Виктор Фридман (5), познат и като Борис Сукич Развратников (2), е сред онези „научни“ анахронизми, с които представителите на сериозната българистична лингвистика нямат желание да губят време Той обаче вирее успешно в отровената с лъжи, манипулации и заблуди среда на Македонската академия на науките и изкуствата (МАНУ) и подобни на нея северномакедонски езиковедски институции, някои от които простосърдечно си въобразяват, че се занимават с наука.

Затова и присъствието му сред тях е напълно логично. Що се отнася до псевдонима Борис Сукич Развратников, него Фридман си избира сам, а той пък много точно е прилегнал на житейската и „творческата“ му натура. Нецензурната лексика очевидно е не просто обект на трайния му изследователски интерес, тя се оказва иманентно присъща на цялото му същество, като не е изключено в името на науката Фридман/Развратников шизофренно да се е раздвоил на изследовател и информатор, за да състави корпуса от ругателската лексика, която владее и природно.

Т.нар. „научен“ слог на въпросния автор, особено в писанието му „Бай Ганьо в Академията“, отпечатано в хаотичната компилация от всеядни статии озаглавена „Погледи за македонският jазик“ (3), дори не наподобява аналитичния тон и структура, присъщи на един научен текст (а по-скоро извира от дълбоките недра на т.нар. клоз…на стилистика, характерна за хора, страдащи от творческа немощ, но с претенции, стигащи до Олимп). Сами по себе си „Погледите“ също са твърде разногледи, но тук акцентът за пръв и последен път ще падне върху Фридмановия пасквил, защото всеки следващ негов прочит е незаслужен знак на внимание и загуба на ценно време. Друг е въпросът, че случайно или не, съставителите на сборника очевидно не са си дали сметка, че със самото си присъствие тям Фридмановото писание на първо място обижда останалите автори, но също и евентуалните читатели (сборникът, както и другите публикации, възлизащи общо на хиляди страници, са отчаян, но истеричен отговор на краткия, но много съдържателен текст, съставен от български учени „За официалния език на Република Северна Македония“ (4)). Не става дума само за употребата на хулигански цинизми от най-долния пласт на обществото, а за използването на нецензурни изрази, които не могат да се открият дори в речниците на най-нечистите думи в езика. Развратът в живота не заслужава одобрение, но в науката той категорично няма място и не притежава силата на доказателство.

Фридман обсесивно цитира само едно име от авторите на книгата „За официалния език на Република Северна Македония“, опитвайки се да създаде измамното впечатление, че текстът на БАН, който е отговор на „Повелбата на МАНУ за македонскиот язик“, е едва ли не дело на един човек, а не на 12 автори, 6 научни консултанти и един научен ръководител на проекта, т.е. общо на 19 специалисти от различни национални научни центрове, т.е. това е обща и цялостна позиция на българската хуманитаристична наука, изградена върху планини от факти и документи. Скопският девиз, превърнат и в във Фридманов: „Немам докази, ама тврдим“, не е актуален за БАН, защото възрожденците от Македония, революционерите от ВМРО, македонската преса зад граница ясно, недвусмислено и категорично са заявявали своята българска национална принадлежност. Подмяната на народностните характеристики от български на македонски в историческите и езикови документи са особеност на скопската идеологическа фантастика и на самия Фридман. В България впрочем сме наясно със смущенията му - вероятно на финала на своята кариера той неохотно е проумял, че всъщност е служил на българската диалектология, подобно на Молиеровия герой, разбрал, че цял живот е говорил в проза, без да съзнава значението на думата проза преди това. Впрочем, именно заради диалектоложки приноси в българистиката Фридман получава медал „1300 години българска държава“.

Фридман се вълнува и от произхода на отделни автори на текста на БАН. Безмислено и ненужно! Всеки трети гражданин на България има македонски произход (другите двама са от мизийски или тракийски). „Македонците“ в България (местни или прогонени от сърби и гърци) са повече на брой от тези, които населяват Република Северна Македония, при това, както отбелязва Кръстьо Мисирков, „те са повече българи, отколкото самите българи“. Явно е, че Фридман не е чел произведенията на възрожденците от Македония, и особено на Миладиновци (от чиито род са автори на книгата на БАН), Жинзифов, Пърличев и цяла плеяда от интелектуалци.

Факт е, че един чужденец трудно може да разбере българската народностна ситуация на Балканите. Съдбата на Македония е и лична, семейна съдба на голяма част от българския народ. За него обаче, както сам твърди преди години в интервю за скопски вестник, свързването с Македония е плод едва ли не на случайност. Приобщен бил за белградско-скопската кауза от Самуил Борисович Бернщейн – създател и ръководител на коминтерновската македонистика в Москва. Точно Бернщейн предложил на Фридман да работи за новосъчинения „език“ в един асансьор, където двамата пътували заедно. Той приел. Тази асансьорна интрига прераства по-късно в пристрастие към региона, особено силно, след като Фридман вижда красивото Охридско езеро. По странен начин се кръстосват пътищата в този свят. За семейството ми от векове Охридското езеро (с градовете Струга и Охрид край него) е житейска съдба, за чужденеца Фридман, който впрочем е и с бесарабски произход, Охрид е атракция, превърнала се в бизнес с предимно политическа окраска. Ето я и смехотворната ситуация: чужденецът менторски упреква домашните обитатели в деменция. Те трябва да забравят произхода си, пазен векове наред от деди и прадеди, и да приемат чуждите внушения за македонизма срещу традиционната идентичност.

Мащабът на атаките на Фридман обаче не се ограничава само с отделни личности с македонски произход, те са насочени срещу българите изобщо и тяхната страна. Той отъждествява Бай Ганьо с българина въобще, без да е наясно, че това е социален, а не национален персонаж. Не е разбрал и факта, че самокритичността е висша форма на интелигентност. Байганьовци впрочем има навсякъде по света, включително и отвъд океана, а научно-политическият бизнес - своите уродливи проявления.

Хаосът в наброските на Фридман продължава и нататък. След Бай Ганьо, без каквато и да е връзка с темата за официалния език на Република Северна Македония (РСМ), той започва да „громи“ България за отношението ѝ към евреите в Македония. Удобно му е да пропусне фактът, че по време на Втората световна война Македония не е дадена на България, а там е изпратена само временна българска администрация, която е основно от македонски произход и няма юрисдикцията да взема каквито и да било съдбоносни решения. Евреите в границите на Царство България са спасени от целокупния български народ, който независимо от преживените робства, е един от най-толерантните в света към чуждите етноси, с които съжителства заедно от векове. Факт, признат многократно с благодарности от държавата Израел! Именно по силата на своя произход Фридман би трябвало най-добре да го знае и да го оценява по достойнство. Българите, впрочем, приемат радушно не само евреите, но и арменците, с които също така живеят в пълен сговор като братя.

Деменцията, така блестящо формулирана в Американския речник на наследството от английски език (Pickett 2000) като: 1.Детерификация на интелектуалните способности, като памет, концентрация и преценка, в резултат на органично заболяване или разстройство на мозъка, което понякога е придружено от емоционално разстройство и промени в личността. 2. Лудост, безумие идеално пасва на идеологията на македонизма и представителя ѝ в конкретния случай - Фридман. Подобна формулировка много преди посочения речник (още преди 30 години) беше артикулирана от изтъкнатия австрийски славист проф. Ото Кронщайнер.

Какво не знае или е забравил Фридман? Например факта, че проблемите с т.нар. македонски език са въпрос на дискусия не толкова между Скопие и София, колкото вътре в самото Скопие, което все не успява да открие собствената си идентичност. Въпросът, имало ли е или не македонски език преди кодификацията се поставя от филолозите там още на заседанията на първата филологическа комисия (вж. Ристевски 2000: 3. Стенографски бележки). Именно защото няма време да се чака езикът да се развие като естествен, се преминава направо към прекодификацията на съществуващия дотогава книжовен език, т.е. до леко видоизменение на книжовния български език, добре познат в Македония. Технологията, която се прилага, е използването на вътрешнобългарския езиков превод: от български книжовен на западнобългарски регионален. Така се получава една от шестте регионални форми, създадени въз основа на българския език. (Самият Лънт поставя знак за равенство между българските и македонските диалекти в по-късните си изследвания).

Днес в невярна светлина в РСМ и от Фридман се представя и дейността на Кръстьо Мисирков само като основател на лингвистичния македонизъм (със събраните от него няколко статии в малката брошура „За македонцките работи“ (1903). Преди няколко години в Скопие Мисирков беше обявен за „най-големия македонец“ на ХХ век. Името му е фирмено и за Института за македонски език. Никъде и от никого обаче не се анализира по-късният му отказ от сърбизма (македонизма) и от брошурата, за която казва, че в нея се е представил като „импровизиран политик“. Нито филолозите от МАНУ, нито Фридман до днес са подложили на анализ обемистия му „Дневник“ на руски, публикуван и в скопска, и в софийска версия. Фридман не е понечил да анализира и онези многобройни констатации на Мисирков от „Прозрения“, от които по-долу ще приведа само няколко:

а) националното самосъзнание на населението в Македония:

„Началото на ХІХ век завари в Македония гръцко духовенство и българско национално самосъзнание. Но ето, че се раздават викове на самите македонци: Ние сме българи, повече българи от самите българи в България… Вий сте могли да победите България, да наложите каквито щете договори, но с това не се изменя нашето убеждение, нашето съзнание, че не сме сърби, че ние досега сме се казвали българи, тъй се казваме и днес и такива искаме да се казваме и в бъдеще.  Ние ще бъдем повече македонци, отколкото българи, но македонци със свое различно от вашето сръбско самосъзнание, със свое историческо минало, със свой литературен език, общ с българския, със свое македоно-българско национално училище, със своя национална църка. Наричаме ли се ние българи или македонци, ние винаги съзнаваме себе си като отделна, единна, съвършено отлична от сърбите и с българско съзнание народност“ (с. 16 / т. 16).

„И българският етнос съгласно летописните данни говори за българското национално самосъзнание на македонците в ХІV век и следните векове до наши дни“ (с. 33 / т. 43).

 

б) името на народността:

„Поради сговора между Сърбия и Гърция, България бе ограбена и два милиона славянобългари бяха поробени… Пролятата и проливана невинна кръв за свободата на българите в Македония може да повика на съд пред славянската обществена съвест сръбско-гръцкото покушение върху свободата на българския народ, на българите от Македония“ (с. 20 / т. 5).

Населението на Скопие е чисто българско“ (с.19/т. 24)

„Ние обичаме българската национална държава като своя“ (с. 17 / т. 17).

 

в) историята:

„Заплели се в различни лъжи, в опитите да смажат душите на македонското население, сърбите извращаваха цялата история…“ (с. 22 / т. 31).

„(Сърбите) с помощта на интриги и на балкански съюзници завладяха по-голем дел от Българска Македония. Обаче тези сръбски придобивки от 1912 предизвикаха войната от 1913; те предизвикаха войната между сърби и българи в 1915-1918 и ще предизвикват още безкрай много войни, ако Душановата империя не бъде ликвидирана както в ХІІ век върху принципа на самоопределение на народите“ (с. 21 / т. 28).

„Защо сърбите искат Македония – тая чисто българска страна, която си остава такава от VІ век до ден днешен, въпреки всичките превратности на историческата съдба“ (с. 20 / т. 28).

„Има прокудена македонска интелигенция: свещеници, учители, адвокати, журналисти, професори, доктори, хора от всички професии, които милеят за своято поробена родина и няма да позволят на Сърбия да фалшифицира близката и далечна история и етнография на Македония“ (с. 22 / т. 32).

 

г) църквата:

„Това духовно единство на мизийци, македонци и тракийци  предшества и последва създаването на българска екзархия и освобождението на България“ (с. 16 / т. 16).

„По-събудените македонци… ръка за ръка с българите от България и Тракия поведоха борбата за национална просвета и национална църква“ (с. 16 / т. 16).

 

д) празниците:

 „Сърбите натрапиха празнуването на „свети“ Сава на поробеното население, на което е забранено да празнува общобългарския празник св. св. Кирил и Методий и годишнината от Илинденското въстание“ (с. 25 / т. 37).

 

е) езикът:

„Ние македонците доброволно си избрахме един общ с българите литературен език още преди освобождението на България, когато тя не беше по-културна от нас и не можеше културно, нито политически да се наложи. С други думи ние си имаме литературен език, който си е наша домашна работа и резултат от свободен избор. Забраняването от сърбите да употребяваме този наш литературен език, който е едничката връзка между нас и българите, е едно от въпиющите нарушения на нашите човешки права“ (с. 14 / т. 13).

 

Тези цитати на обявения за създател (или по-скоро пропагандатор) на сръбския лингвистичен македонизъм, издигнат в емблема и патрон на Скопския институт за македонски език, Кръстьо Мисирков доказват, че и най-големият македонец на ХХ век е бил убеден българин и че „спорът“ за езика на е между Скопие и София, а в самата Северна Македония. Вместо да пише цинични статии срещу България и българската наука, Фридман може да се опита да опровергае доводите на своята икона. Той, впрочем, се прави на дементиран и за протоколите от І филологическа конференция в Скопие (ХІІ. 1944), в които на много места откровено се подчертава, че до този момент македонски език не е имало. Комисията трябва да го „установуjе“, при това без да чака, много бързо.

Още малко за „научните“ доводи на Фридман. С неудобство, заради читателите и него самия, се налага да цитирам част от тях, за да се види дъното на морала в неговата философия: „Повечето българи са обучени от поколения да не приемат независимостта на македонския. Това е интелектуална отрова, която може да се сравни с отпадъците, от които човешкото тяло се нуждае от отделяне. Повечето хора имат специални, частни места за екскреция. Но дементираните индивиди губят усещането си за това и отделят там, където не е подходящо.“ В духа на цитираното по-горе са и зловонните цинизми за сходствата, според него, между кàка и какà. Фридман сам се е озовал в нелепата ситуация в тази „кореспонденция“ между него и българската колегия той да е най-старият участник. Всички членове на българския авторски колектив са поне с по 15 години по-млади от него, чужденеца в пенсионна възраст. Заиграването с възрастта и произтичащите от нея несгоди се оказва бумеранг за самия Фридман.

Разплитането на „възела“ с Общия славянски лингвистичен атлас (ОЛА) очевидно също не е по силите на автора на наброските. Той греши сериозно относно излизането и влизането на Българската комисия в ОЛА. „Излизането“ е било в резултат на натиска на някогашната многолюдна югославска комисия (преди разпада на СФРЮ), воглаве с Павле Ивич, да няма българска номерация на 4 пункта извън държавните граници в Северна Гърция. Два от тях дори не са в Македония, а в Тракия. (По това време Обобщаващият том на БДА още не е бил готов.) Македонската комисия никога не е играла особена роля в дейността на ОЛА. Чл.-кор. Рубен Ив. Аванесов не е бил против българските пунктове в Гърция, проучени от български учени, да имат българска номерация. (Писмата на Аванесов са запазени и винаги могат да бъдат публикувани.) Поради неотстъпчивостта на Ивич обаче, Българската комисия напуска ОЛА. Повторното влизане там се извърши след като в Обобщаващия том на БДА беше отразен целия български езиков континуум. На света стана и визуално ясно, къде са границите на българския език и кои са диалектите, които носят всички основни негови черти. Руската номерация в ОЛА за българския език зад граница (в Гърция) остана като вечен паметник на югославското (и Фридманово днес) научно недомислие.

Накрая, няколко доуточнения по повод повърхностните описания на Фридман за ръководствата в София и в Скопие. Проф. Светла Коева, доскорошен директор на ИБЕ при БАН, не е само компютърен лингвист, но и синтактолог. Проф. Васил Райнов, при когото Българската комисия се връща в ОЛА, започва кариерата си като диалектолог и има публикации в тази област, преди да стане психолингвист. БАН не се ръководи от Института за български език (или отделни личности в него), а тъкмо обратното. Съветът на академиците и член-кореспондентите взема своите решения по важни проблеми на науката. И е напълно наясно по проблемите на историята и езика въз основа на огромна документация, която се намира не само в българските, но и в световните библиотеки. Пред фактите и боговете мълчат! Вярна е само констатацията, че М.. Марковић е без македонски комплекси; за това говори и бащиното му име, завършващо на -ић.  Македонистичната наука е модерно да се прави от чужденци. След Самуил Б. Бернщейн („кръстника“) Виктор Фридман поема щафетата на македонизма. Известна разлика между тях все пак има: Бернщейн обичал да се държи като аристократ, докато на Фридман вулгарният език му е лика-прилика. Затова и анализът на неговите писания, волю или неволю, хвърля кафяви пръски върху анализиращия го. Читателите му също са се почувствали опръскани, но поне са направили оценъчните си изводи за най-новото направление в световната и в македонистичната лингвистика, създадено и ревностно отбранявано от Фридман.

 

Бележки:

 

  1. Статията е по повод текста на Виктор Фридман, озаглавен „Вai Ganyo in the Academy: Bulgarian ideological dementia“, публикуван в сборника „Погледи за македонскиот јазик“, Скопие, 2020.
  2. През 70-80-те години на ХХ век Виктор Фридман публикува в списание Maledicta няколко статии върху нецензурната лексика (руска и грузинска) под псевдоним Борис Сукич Развратников (Boris Sukitch Razvratnikov).
  3. http://imj.ukim.edu.mk/documents/doc1.pdf
  4. http://www.bas.bg/wp-content/uploads/2020/05/Za-oficialnia-ezik-na-Republika-Severna-Makedonia-Online-Pdf.pdf

Литература:

 

  1. Лънт 1952: Lunt, H. A grammar of the macedonian literary language. Skopje.
  2. Кочева, Кочев 2019: Плурицентризмът на българския книжовен език – резултат от диалектни кодификации и от диалектизирани прекодификации. – В: Лингвистични проблеми. ЮЗУ.
  3. Мисирков 2000: Мисирков, К. (без коментар). Прозрения от І. „За македонцките работи“, ІІ. „Бележки по южнославянската филология и история“ идр. МНП, София.
  4. Ристески 2000: Ристески, С. Стенографски белешки од првата jазична комисиjа. Факсимил. Издава Менора. Скопjе.
  5. https://en.wikipedia.org/wiki/Victor_Friedman

 

* Eзиковед в Секцията за българска диалектология и лингвистична география в Института за български език при БАН