09
Чет, Юли
31 New Articles

Европейската перспектива на Скопие и македонската политика на София

Актуално
Typography

В началото на май българската общественост и политическите среди с основание реагираха остро на изказванията на редица македонски  политици (Зоран Заев, Илия Димовски и други), касаещи общата история на двете страни, споразумението за приятелство между България и Северна Македония, тезата на Скопие за „асимилацията на македонците” у нас и т.н. Според мнозина в България, причината за това изостряне на поведението на Скопие спрямо българските съседи е поредният взрив на македонисткия национализъм, който редовно се отприщва в навечерието на избори в Северна Македония.

Както е известно, след като се дистанцира от „еуфоричната антична политика” на бившия премиер Груевски и опитите му да заложи на тесните връзки със Сърбия, Китай и Русия, Северна Македония си гарантира подкрепата на САЩ за своето членство в НАТО и ЕС, а на практика  - и за правото да се върне към „македонисткия национализъм”. Между другото, макар последният да се крепи на съвършено изкуствени (исторически) основи, поне на пръв поглед той изглежда доста по-устойчив от онзи, демонстриран в други случаи, когато – също както и по отношение на България и Македония – би могло да се говори за „един народ в две държави” – като в случая с Косово и Албания или с Молдова и Румъния например. Така, докато 60% от жителите на Косово биха подкрепили обединяването му с Албания, а около 1/3 от молдовците подкрепят обединението с Румъния, този въпрос е абсолютно табу в Северна Македония, да не говорим, че там въобще липсва истинска пробългарска политическа партия (ще припомня, че въпреки наличието на почти 200 хиляди македонци с български паспорти, това не се отразява нито на резултатите от изборите в тази страна, да не говорим пък за някаква сериозна промяна в политиката на нейното ръководство по отношение на България). И то при положение, че между българите и т.нар. „македонци” има много повече общо, отколкото между молдовците и румънците например. Това е въпрос, който изисква специално внимание от страна на София.

Дълго време у нас битуваше тезата, че интеграцията на (Северна)Македония в евроатлантическите структури и свързаното с това окончателно отваряне на границата между нея и България, ще улеснят значително премахването на съществуващите противоречия между София и Скопие, както и постепенното преодоляване на историческите фалшификации относно историята и етническия състав на западната ни съседка. Впрочем, тази теза и днес се споделя от мнозина родни либерали.

Днес Северна Македония вече и официално е член на НАТО, а в края на март 2020 външните министри и министрите по европейските въпроси на страните членки на ЕС решиха да започнат преговори за присъединяване на Скопие и Тирана към Съюза. Предстои  Европейската комисия да изготви преговорната рамка за двете държави, като не е задължително разговорите с Тирана и Скопие да започнат по едно и също време.

Този обрат стана възможен след като австрийският канцлер Себастиян Курц официално обеща „да сложи край на френското вето” по отношение присъединяването на Македония и Албания към ЕС. Според него, „винаги сме имали добри връзки и контакти с Източна Европа и Австрия се стреми да допринесе за намаляване на разрива между Източна и Западна Европа”.

Към сходна подиция се придържа и еврокомисарят по политиката на разширяване и съседство – унгарецът Оливел Вархели, който по време на посещението си в Скопие и Тирана през януари 2020 подчерта: „С това, че посещавам първо Северна Македония и Албания, искам да демонстрирам, че за Комисията и за мен, лично европейската перспектива на този регион е приоритетна. Ние сме за стартиране на преговорите за присъединяване на двете страна и работим за максималното ускоряване на този процес”. В отговор македонският външен министър Никола Димитров заяви: „Смятаме че сме постигнали високо ниво на готовност и съответствие със законодателството на ЕС. Северна Македония не се отклонява от изискванията и подробните инструкции за изпълнението им. Напротив, тя се стреми да докаже, че е достойна. Ще си сътрудничим тясно с еврокомисаря Вархели на следващите етапи на евроинтеграционния процес”.

Въпреки тези уверения обаче, нито в Скопие, нито в Тирана, нито дори в Брюксел е налице ясно разбиране за това, как могат да бъдат изпълнени изискванията на ЕС (или по-точно на държавите, формиращи неговия бюджет). От Албания например, се изисква нещо, което на практика е неизпълнимо – да ликвидира организираната престъпност, при положение, че местната мафия изключително силно се е сраснала в властта, да не говорим, че разполага с мощна мрежа не само в Европа, но и в света. Ще напомня, че в Албания, чието население е 2,87 млн. души, около милион и половина души живеят в бедност. Освен селското стопанство и сферата на услугите, основният им източник на доходи е именно участието в действията на организираната престъпност, разполагаща с мощно лоби във висшите ешалони на властта. Т.е. предвид факта, че борбата с мафията на практика означава борба с управляващите, изискванията на ЕС изглеждат меко казано наивни.

Впрочем, същото се отнася и за изискванията към Северна Македония в съкратени срокове да се справи с корупцията и да престане да служи като транзитен хъб за нелегалната миграция към Централна и Западна Европа. Това разбира се не означава, че политиците в Брюксел, Тирана и Скопие са наивници, тъкмо напротив. На всички тях е ясно, че става дума за „ритуални фрази”, зад които обаче стоят съвсем реални интереси. Тези интереси могат съществено да се различават, когато става дума за самия Европейски съюз, като бюрократичен механизъм, заинтересован от собственото си разширяване, или пък за основните страни-донори, които го финансират. Така, за т.нар. „еврократи” попълването на редовете на страните членки е залог за по-нататъшното им съществуване. Ето защо те са склонни да преговарят за присъединяването и на мафиотизираната и полуавторитарна Албания, и на полупризнатото Косово с всичките му проблеми, и на разяжданата от корупция и застрашена от „пълзяща албанизация” Северна Македония, и дори на постепенно разпадащата се Босна и Херцеговина.

Това обаче съвсем не означава, че подобна готовност са склонни да демонстрират и основните донори в бюджета на ЕС. Защото именно на тях ще се наложи не просто да „плащат сметките” на Северна Македония и Албания, но и да се справят със съпътстващите тяхната евроинтеграция проблеми.

Париж, Берлин и Амстердам, които вече се разкайват за своята доскоро прекалено либерална политика, напоследък все повече се ориентират към защита на собствените си национални интереси, отказвайки се от редица „хуманни догми”, които бяха възприели през последното десетилетие. Ето защо, ако наистина искат да станат част от ЕС, малките западнобалкански държави ще трябва да предложат на Съюза нещо наистина изгодно за него, а не само имитация на реформи, борба с корупцията и с организираната престъпност, комбинирани с гръмки фрази за свободата на словото, човешките права и други „вечни ценности”.

Тепърва предстои да видим какво ще е окончателното решение и какви ще са конкретните изисквания, но още днес въз основа на макар и доста обтекаемите формулировки в големите западни медии и информацията за полуофициалните срещи по темата, можем да направим извода, че от Тирана и Скопие ще се изисква пълно подчинение и стриктно изпълнение на указанията са ЕС, като в противен случай просто следва да забравят за евроинтеграцията. В тази връзка, основният въпрос, който би следвало да вълнува София е, как би могла да впише собствените си изисквания към Северна Македония, в тези на Съюза. Впрочем, преди това, България би трябвало достатъчно ясно да формулира, сама за себе си, тези изисквания, които далеч нямат само „исторически измерения”. Тоест, претенциите ни към Скопие би следвало да бъдат предварително съгласувани и одобрени и от ЕС, като цяло, както и от основните играчи вътре в Съюза, ако искаме да имат шансове за практическа реализация.

По-горе вече споменах за надеждите, че евроатлантическата интеграция на Северна Македония, едва ли не автоматично,  ще отприщи процесите на сближаване с България. Истината обаче е по-различа. Управляващите в Скопия и цялата македонска държавна администрация изпитват много сериозни опасения (друг въпрос е, доколко обосновани са те), че сближаването с България, особено в рамките на ЕС, може да стопира продължаващия процес на „изкуствена македонизация” и дори да го обърне в обратна посока, т.е. той да бъде заменен с „естествено завръщане към българските корени”. При това нещата не опират само до история, език и култура, но и до разпределяне на европейските средства, до статута на „македонските елити” и т.н. Ето защо, изглежда доста вероятно, че вместо да стимулира сближаването с България, европейското членство на Северна Македония ще доведе до задълбочаване на разграничаването и дори до нова конфронтация между София и Скопие. При подобно развитие, Северна Македония ще може да разчита на подкрепата на формиралата се вътре в ЕС своеобразна ос „Виена-Будапеща”, която някои наричат „Новата Австро-Унгария” и която – също както и старата Австроунгарска империя, се стреми да осъществи експанзия в южна посока – т.е. към Сърбия и Македония, достигайки до стратегическото гръцко пристанище Солун. Неслучайно, стартът на процеса за евроинтеграция на Северна Македония и Албания беше ускорен със съвместните усилия на австриеца Себастиян Курц и унгареца Оливер Вархели. Тази хипотетична възможност също би следвало да се отчита от София, при формулирането на нейната „македонска геополитика”.

От друга страна, специално внимание заслужава поведението на албанските политици в западната ни съседка. Както е известно, още в края на 80-те години на миналия век, Външното министерство на тогавашна „социалистическа” България стига до извода, че изпълващият се с ново съдържание „македонски въпрос” представлява все още неизползван резерв на албанското ръководство и то няма да пропусне да го повдига с още по-голяма острота, когато прецени, че са налице подходящите условия за това. Което придава реалистични очертания на хипотезата за превръщането на (Северна)Македония в трета албанска държава на Балканите.

Тук е мястото да напомня, че и САЩ, и Албания (последната, засега) са държави извън ЕС, които обаче целят (въпрки несъизмеримия им потенциал) да могат да оказват влияние върху политиката на Съюза или поне на част от членовете му.

В този смисъл е от ключово значение, дали Скопие действително възнамерява да спазва стриктно споразумението си със София или се готви да го интерпретира съобразно конюнктурните си интереси. Впрочем, това зависи и от политиката на София, както и дали тази политика се опира на вярната преценка за причините за връщането на Северна Македония към национализма.

Между другото, сегашната ситуация в отношенията между България и Македония, доста напомня тази в отношенията ни с Украйна. На практика, София подкрепя по всички важни въпроси Скопие, както и Киев, но не получава реципрочно отношение и от двете столици (украинските власти например, демонстративно игнорират обещанията, дадени на страната ни за защита правата на над 200-хилядното българско малцинство в Украйна).

В този смисъл, вицепремиерът и министър на отбраната Красимир Карачакачанов беше напълно прав, отбелязвайки във Фейсбук: „Две изненади дойдоха от Македония тези дни. Едната е откритата позиция на професор Денко Малевски, първият външен министър на Македония, че българи и македонци сме били все пак един народ в миналото. Моите искрени поздравления за това „научно откритие” към професора! Аз, разбира се, смятам, че не само сме били, ами и продължаваме да бъдем един народ - макар и насила разделен. И не само това - вярвам, че не е далеч денят, в който отново ще бъдем заедно и там, където е текло, пак ще тече. Лошата изненада е поредният мъчителен опит на Никола Груевски да се прави на историк. Със солидна доза посредственост той се включи от Будапеща в истеричното разпъване на Денко Малевски за това, че бил признал най-лошото - българското минало. Разбирам го донякъде, като бежанец в Унгария има вероятно доста свободно време за уплътняване. Определено обаче историята, и особено тази на Македония и на ВМРО, не му се отдава”.

Подобна твърда позиция спрямо Скопие наистина е необходима, защото е очевидно, че да залагаме само на своята „мека сила” (т.е. на културното проникване в Македония и възстановяване на историческата истина за създаването на македонската държава и изкуствения характер на "македонската нация") не е достатъчно. В своята македонска геополитика София би следвало да използва по-активно и своята „твърда сила” (т.е.икономическото влияние, както и правото ни на вето при приемането на Македония в ЕС). Както е известно, американският стратег Джоузеф Най, определя комбинацията в приложението на двете стратегии като използване на „интелигентна (умна) сила” (smart power). Именно от такава "умна сила" се нуждае днес и "македонската политика" на България.

 

* Център за мониторинг и превенция на конфликтите