05
Пет, Юни
23 New Articles

Ефектът на короновирусната пеперуда: шестте белега на новия световен ред

Актуално
Typography

Ако имаме късмет, в рамките на следващите шест месеца светът ще премине през най-сериозния етап на пандемията от коронавирус. На икономиката, правителствата и социалните институции обаче ще са необходими години (и то в най-добрия случай) за да се възстановят. Впрочем, вместо да говорим за „възстановяване”, което означава връщане към предишния ред на нещата, би било по-разумно да се опитаме да проектираме новото направление на развитие на човешката цивилизация. Защото следвашите три-пет години ще ни напомнят, че Covid-19 е бил просто светкавица, предвещаваща истинската буря. Основните белези на очертаващия се посткоронавирусен световен ред са следните.

Продължителна извънредна ситуация

Най-очевидният сценарий, който следва да отчитаме е, че многобройните съществуващи щамове на Covid-19 ще продължат да се разпространяват по света, а изготвянето на ваксина ще се окаже по-труднопостижимо, излизайки извън рамките на прогнозираните в момента 12-18 месеца.

Държавите, които приеха карантинни мерки и внедриха технологиите за контактно проследяване, вероятно ще съумеят да изолират огнищата на заразата с помощта на строги ограничения, но бедните и гъстонаселени страни ще останат неподготвени и силно узязвими.Днес общият брой на починалите все още е под 100 хиляди души, но ръстът му ще продължи и вероятно ще надхвърли един милион.

В момента всички страни се самоизолират, но по тази траектория на някои ще се наложи да затворят границите си за неопределено време. Във вътрешната си политика, тези държави ще се сблъскат с болезнения избор между възраждането на своята икономика и риска от по-нататъшното заразяване на собственото население.

Ето защо сме длъжни да се отнасяме предпазливо към прогнозите, според които ще се сблъскаме само U- или V-образна рецесия. Има множество фактори, които са в разрез с тази умерена хипотеза. Най-важното е, че веригите на доставки и пазарите са по-интегрирани, отколкото се смята. Развиващите се пазари и развиващите се страни играят решаваща роля както като доставчици, така и като пазари. Тоест, тяхната гибел отслабва световната икономика, като цяло.

Освен това, вътрешната безработица ще достигне равнището от времето на Голямата депресия и сегашните пакетни мерки за подпомагане могат да се окажат недостатъчни в дългосрочна перспектива. Скромните спестявания и спадналото потребление ще определят решенията, касаещи разходите на домакинствата, а деловите инвестиции ще намаляват. Затова като най-вероятен икономически сценарий за следващите години се очертава дългосрочният W-образен сценарий.

В момента, когато възобновяемите кредитни линии се изчерпат, много големи компании ще рухнат или ще бъдат консолидирани. Редица сектори – от търговската недвижимост до авиацията, ще пострадат заради гигантските загуби на офис-центровете и моловете, авиокомпаниите и летищата. На този фон европейската социална политика помага за оцеляването на домакинствата много по-ефективно, отколкото скъперническото поведение на Америка. В същото време обаче, единният пазар на Америка е много по-ефективен от еврозоната, в чиито рамки лидерите не са склонни да приемат достатъчно мащабна схема на взаимни кредитни задължения. С колапса на редица големи работодатели (а също на щатите и провинциите, зависещи от плащаните от тях данъци) ще паднат и съответните правителства.

„Суецкият сценарий”

Крахът на държавността не е неправдоподобен сценарий за петролно-газовите държави – от Еквадор до Иран. Последните години на хиперинфлация и глад във Венецуела ще се задълбочават от намаляващата външна помощ и спада на петролните цени. Също както петролната криза от 80-те години на ХХ век ускори разпадането на Съветския съюз, комбинацията от спада на цените на петрола и вероятността за отмяна на „хаджа” тотално ерозира двата най-големи източници на приходи на Саудитска Арабия. Ефектът от високото ниво на вирусната инфекция в Иран пък се задълбочава от негативните последици от американските санкции. Петролните държави и развиващите се страни бяха принудени да се обърнат към МВФ за да получат достъп до неговия извънреден кредитен фонд, както и да използват доларовите си резерви за да подкрепят своето финансиране и да предотвратят изтичането на капитали.

На държавите от Персийския залив вероятно ще се наложи да отслабят обвързаността си с американския долар.

Би било прекалено опростено да предположим, че Китай е в състояние да запълни този вакуум. Предвид собствените си трудности, Пекин се въздържа от предоставяне на щедри кредити на традиционните си държави-клиенти, като Иран и Пакистан например.

Въпреки това, „суецкият сценарий”, остава правдоподобен. Ще припомня, че през 1956, администрацията на президента Айзенхуер заплашва да прекрати подкрепата за британския паунд докато Великобритания не изтегли войските си от Суецкия канал. При положение, че търговията между САЩ и Китай рязко намалява, а Пекин се стреми да купува петрола с юани, фрагментацията на глобалния валутен ред е възможност, за която би следвало да се подготвят всички държави по света.

Поредната миграционна криза

Глобалната икономическа фрагментация и отслабването на международната система за осигуряване на здравна  и икономическа помощ само усилват стимулите хората да продължат да търсят спасение в бягството от провалените държави. В същото време Турция ясно даде да се разбере, че не желае да издържа вечно четирите милиона сирийски бежанци, особено на фона на мащабната експлозия на коронавируса. Намаляващата подкрепа за Египет и Судан от страна на държавите от Залива също може да провокира изтичане на население от тези страни.

Тоест, следва да очакваме нова миграционна криза, с тълпи от хора, опитващи да се прехвърлят от Централна Америка в Мексико и от Близкия Изток в Европа.

В по-широк смисъл, ако и когато развитието на пандемията премахне ограниченията върху трансграничната мобилност, милиони други хора ще се опитат да напуснат регионите от „червената зона”, с неадекватно медицинско обслужване, и да се прехвърлят в „зелените зони”, с по-качествена здравна система. В момента почти всички държави, предлагащи всеобща медицинска помощ, се намират в Европа. Онези, които имат професионални умения и „паспорт за имунитет”, биха могли да разчитат да получат достъп да тях, тъй като някои по-богати страни търсят мигранти за да допринесат за възстановяването на потреблението и да запълнят недостига на работна сила. Вътре в самите държави вероятно ще се ускори процесът на преместване от скъпите градове от първо ниво към по-достъпните провинциални райони. В Америка това би могло  да се окаже от полза за такива градове като Денвър и Шарлота, а в Европа – за Лисабон и Атина.

Ръстът на национализма

Преди много държави да започнат да разглеждат възможността за рязък скок на миграцията, те най-вероятно ще трябва да анализират много сериозно своите продоволствени и медицински резерви и, вероятно, ще се ориентират към политика на „продоволствен национализъм” от типа на тази, която Русия реализира, ограничавайки износа на пшеница, а Виетнам – ограничавайки износа на ориз.

Би било прекалено оптимистично да прогнозираме или дори да се надяваме, че сега съществуващите мултилатерални институции ще бъдат модернизирани от великите държави за да могат да се справят по-добре с бъдещите сътресения. ООН ще продължи да губи позиции, същото ще се случи с МВФ и Световната банка.

Ето защо, като най-оптимистичен сценарий се очертава възраждането на регионалните организации. ЕС има шанс да създаде фискален съюз, от какъвто се нуждае повече от когато и да било, но остава неясно, дали ще се възползва от това. Азиатските държави едва сега приключват с формирането на Всеобхватното регионално икономическо партньорство (RCEP) и ще трябва тепърва да разширяват вътрешната си търговия за да се справят с глобалния шок, породен от търсенето. Трите северноамерикански държави (Мексико, САЩ и Канада) например, вече търгуват повече помежду си, отколкото с Китай или Европа. Тоест, регионализацията ще се превърне в новата глобализация.

Технологиите в сравнение с кривата на разходите

Какви инвестиции можем да осъществим или да разширим днес, за да отслабим въздействието на коронавирусната пандемия и да насочим бъдещето към едно по стабилно и устойчиво русло?

Ръстът на инвестициите в биотехнологиите и здравеопазването са очевидните първи стъпки, но не и в сегашната им форма. В целия свят здравеопазването се определя като социално благо (както е на практика в Европа), но цената му е обект на изключително внимателно наблюдение.

Ефективно, от гледна точка на разходите, универсално здравно обезпечаване може да бъде постигнато само с помощта на такъв модел, в който специално внимание се отделя на телемедицината и локализираните клиники и здравни центрове. Усилията, които се полагат в тази посока, дори в такива бедни държави като Индия и Индонезия, могат да се окажат поучителни за по-голямата част от света. Фрагментацията на регулирането в сферата на науките за живота също следва да бъде преодоляна, ако искаме да подкрепим „научната дипломация”, възникнала в хода на пандемията и да обърнем десетгодишната тенденция, в рамките на която стойността на производството на нови лекарства се удвояваше с всяко изминало десетилетие.

По същия начин, частното образование ще започне да получава значително по-големи инвестиции, предвид високите му показатели през кризисния период, но с акцент върху цифровото обучение. Това, на свой ред, следва да демонстрира, как мащабните иновации в държавното образование могат да бъдат постигнати по икономически ефективен начин. Цифровизацията на финансовите услуги е друга тенденция, която ще продължи и след пандемията.

Цивилизационните заплахи

Короновирусът се оказа по-голямо изпитание за управляващите, отколкото 11 септември и финансовата криза, взети заедно, и отрезвяващ шок, който разруши самодоволните твърдения, че прогресът не може да бъде спрян. 

Еволюцията – както биологичната, така и цивилизационната – представлява един много по-несистемен и неопределен процес.

В своето движение напред, ръководителите на държавния и частния сектори ще трябва да участват много по-активно в дефинирането на дългосрочните приоритети, като борбата с климатичните промени и подаването на информация за краткосрочните разходи и лишения, необходими за тяхното постигане.

Ще се наложи да бъдат преориентирани стимулите, при това правителствата ще субсидират инвестициите в устойчио развитие, а пазарите ще възнаградят онези компании, които ще печелят от това. Ако действително сме във „война” с пандемията или с бъдещите цивилизационни заплахи, следва да действаме именно по този начин.

 

*Основател и управляващ партньор на FutureMap

** Основател на The Parthenon Group, анализатор на Fast Company