05
Пет, Юни
23 New Articles

Геополитическият короновирус: причини, версии и последици

Актуално
Typography

Епидемията от коронавирус продължава да напредва по планетата, обхващайки все по-голям брой държави и региони. И, макар че някои от тях вече започват да отслабват наложената карантина, а Гренландия например обяви, че се е справила с болестта, не може да се говори за край на пандемията. По-важното обаче не е самата пандемия, а светът, в който ще живеем след нея и който вече се обозначава като „поствирусен и посткарантинен”. Преди обаче да поставим въпроса, какво би могло да се случи „след”, се налага да анализираме онова, което беше „преди”, т.е. причините за събитията, които се развиват пред очите ни.

На първо място, следва да отбележим, че короновирусната епидемия не е първата – преди нея вече имаше подобни вирусни експлозии през 2002 (вирусът SARS), 2012 (MERS) и 2015 (MERS). Що се отнася до сагашната епидемия (породена от вируса SARS-CoV-2), налага се веднага да посочим, че съществуват официални и неофициални версии относно причините за случилото се, като някои от тези причини имат естествен, а други – изкуствен произход.

Според официалната версия, коронавирусът от нов тип, наречен Covid-19, за първи път е бил открит на 17 ноември 2019 в град Ухан, в китайската провинция Хубей. Смята се, че именно там е заболял първият, т.е. „нулевият” пациент, но и досега не е напълно ясно, какво точно е причинило заболяването му. Тази версия би изглеждала доста убедително, имайки предвид, че вирусната екзплозия през 2003 също беше в Ухан. Има обаче няколко „но”... Първото е, че именно в Ухан се намира Институтът по виросология, част от който е и Националната лаборатория по биосигурност, в която се провеждат научни изследвания, свързани с коронавируса.

Именно в тази връзка, скоро започнаха да се появяват е различни неофициални версии за случващото се. Според една от тях, Covid-19 бил пуснат – случайно или не – от уханската лаборатория. Именно върху това, между другото, се основават обвиненията срещу Китай, отправяни най-вече от САЩ, които дори лансираха понятието „китайски вирус”.

На свой ред, Пекин, който беше възмутен от тази толкова агресивна информационна война срещу него, реагира не по-малко твърдо, обвинявайки самите американци, че тъкмо те са донесли заразата в Китай. Според тази версия, озвучена от официалния говорител на китайското Външно миистерство и бързо добила популярност, коронавирусът вероятно е бил внесен в Китай през октомври 2019 от американски военни, пристигнали в Ухан като участници в VII Световни военни игри. На свой ред, те биха могли да се заразят във Форт Детрик, където има военно-биологична лаборатория, която по странно стечение на обстоятелствата е била затворена през август 2019 заради „заплахи за сигурността”. Любопитно е, че сред аргументите в полза на тази версия е заявлението на шефа на американския Център за контрол и профилактита на заболяванията (CDC) Робърт Редфийлд, който по време на изказването си в Камарата на представителите призна, че редица починали в САЩ пациенти са умрели не от грип, а от коронавирус.

Не бива да пропускаме и т.нар. „транснационални версии”, акцентиращи върху причастността на различни наднационални структури към случващото се. Техните привърженици обръщат внимание на цяла поредица от показателни факти. Например, че инвеститор в една от разположените в Ухан биологични лаборатории е Джордж Сорос. При това нейният официален адрес - 666 Gaoxin Road East Lake, поражда обясними „символични” аналогии.

Други, пораждащи въпроси факти, са следните:

  • Появата през 2010 на документа “Scenarios for the Future of Technology and International Development”, изготвен от Фондация Рокфелер и Global Business Network, в който един от възможните сценарии за бъдещето носи заглавие „Пандемията”.
  • Осъществената през октомври 2019 „симулация на епидемия от короновирус” от такива организации като “The John Hopkins Center”, “World Economic Forum” и “Bill & Melinda Gates Foundation”;
  • Наличието на няколко типа вирус SARS-CoV-2 (А, В и С), при това първият от тях (A), от който най-вероятно е започнала и пандемията, е най-разпространен не в Китай, а в САЩ;
  • Съществуването на основни огнища на инфекция в достатъчно близък диапазон на географските ширини (Китай, Иран, Италния, Испания, САЩ);
  • Началото на епидемията в Иран в основния религиозен център на страната – град Кум, а не в столицата Техеран например, както би могло да се очаква;
  • Заразяването с коронавируса на моряците от френския самолетоносач „Шарл дьо Гол”, който не беше се доближавал до сушата от средата на март 2020;
  • Публикуваният през 2015 в популярно списание материал за създаването на т.нар. „химера” – хибридна версия на коронавируса, в който директно се твърди, че „изследователите са създали нов вирус, който много добре се развива в човешките клетки”.

Показателно е, че дори според официалната версия, SARS-CoV-2 се смята за „хибрид от два коронавируса, първият от които е открит при прилепите, а вторият (!) e с неизвестен произход”.

Вероятно ще се появят още много подобни факти, пораждащи закономерни въпроси, като много от тях, най-вероятно, ще си останат без отговор или ще бъдат вкарани в списъка на „конспиративните теории”. Между другото, макар че „транснационалните” версии традиционно се смятат за част от „теорията за заговора” и затова често биват осмивани, няма как да не си зададем въпроса „след като съществуват транснационални компании (ТНК), защо да не може да има и транснационални интереси?”. Въпросът и произтичащият от него отговор са достатъчно логични и в тях няма нищо конспирологично, защото ако действително съществуват транснационални интереси и цели, те могат да бъдат постигнати с помощта на същите средства, които използват и националните държави, но на друго, по-глобално равнище.

Тоест, има повече от достатъчно версии относно причината за възникването на пандемията, като всеки може да избере онази, която смята за най-логична и разумна. Но каквато и версия да избере, всяка от тях поражда следния въпрос: „Какво ще се случи след епидемията?”. Разбира се, ако – както всички се надяваме – тя скоро ще приключи. Дали ни чака нов „посткоронавирусен световен ред”, за който говори известният гуру на международната политика Хенри Кисинджър? И, ако това е така, какъв ще бъде той?

Очевидно е, че на първо място, става дума за икономиката, защото именно тя беше ударена най-силно. Тук отново се набива на очи едно „случайно съвпадение” – на практика, през цялата минала 2019 международните финансови институции убеждаваха света, че сме в навечерието на мащабна икономиеска криза. Covid-19 ускори този процес в пъти и днес МВФ говори за „връщане към ерата на Голямата депресия”. Ролята си в този процес изигра и новата „петролна война”, която още повече затегна възела на геоикономическите противоречия.

И така, какво бъдеще се очертава за световната икономика? На първо място, следва да споменем неясните перспективи пред САЩ, където епидемията се развихри изключително сериозно, поставяйки Белия дом в много сложно положение: ако не беше наложена карантина, смъртността можеше да достигне катастрофални размери, от друга страна обаче, налагането и може да доведе до истински крах на американската икономика. Анализаторите от JP Morgan например, прогнозират срив на най-голямата световна икономика с почти 40%. И то, без за споменаваме за нарастващата с огромни темпове безработица.

Икономическият крах на САЩ, ако се случи, дори и не в прогнозираните мащаби, със сигурност ще доведе до гигантски промени. На първо място, ще се ускори процесът на дедоларизация, което, на свой ред, може да доведе до изчезването на такива понятия като доларовия стандарт и петродолара. Последният, както е известно, възниква през 70-те години на миналия век, заменяйки т.нар. златен стандарт, т.е. обвързаността на долара със златото. Дали изчезването на петродолара (ако наистина се случи) ще доведе до възстановяване на златния стандарт? Редица тенденции от последните години говорят в полза на това.

  • На първо място, цената на петрола пада все повече, докато тази на златото нараства;
  • На второ място, централните банки на повечето държави в света неизменно и активно увеличават активите си в злато;
  • На трето място, цял ред страни вече върнаха златните си запаси на своя територия, като този процес продължава;
  • На четвърто място, през септември 2019, престана да съществува т.нар. „златен картел, базиращ се на споразумението между притежателите на най-големите запаси от злато (Central Bank Gold Agreement).

Връщането на златния стандарт и изчезването на доларовия може да доведе да това, за което икономистите отдавна говорят, т.е. до замяната на „световната валута” с т.нар. валутни зони. Става дума за региони, в които ще доминират големите регионални валути от типа на еврото, юана, рублата и т.н. Възможна е и появата на нови, обединяващи отделните региони, валути. Впрочем, не бива да забравяме и процеса на цифровизация на парите, включващ както отказ от кешовите плащания, така и усилване ролята на криптовалутите.

В същото време, някои зони, които изглеждат „напълно подготвени” за този процес, като Европейския съюз например, също могат да се разпаднат на части. На пръв поглед, ерозията и разрушаването на ЕС противоречи на процеса на регионализация, но понякога за да изградиш нещо, се налага първо да се разруши друго. В това отношение своята роля би могло да изиграе и свиването на икономиките, породено от наистина необходимите карантинни мерки, което в още по-голяма степен усилва изолационизма в противопоставянето му с глобализма. Но, ако икономически мощните държави все още имат шанс да оцелеят, по-малко устойчивите страни са застрашени от финансов колапс, което най-вероятно ще доведе до вътрешната им дестабилизация. Тоест, влиянието на пандемията може да се трансформира в политическо, което заслужава отделен анализ.

И така, сред основните последици от пандемията от коронавирус могат да се окажат икономическите трансформации, които, на свой ред, ще доведат до „ефект на доминото” и в сферата на политиката и, по-точно, на геополитиката. Като една от тези геополитически трансформации се очертава усилването на изолационистките тенденции, противопоставящи се на глобалистките тенденции.

Показателно е, че както и други очертали се тенденции, „изолационизмът”, станал популярен след избирането на Доналд Тръмп за президент на САЩ и победата на привържениците на Брекзит, окончателно съзря именно през 2019-2020. Тоест, и в това отношение, избухването на епидемията се оказа „съвсем навременно”.

Освен това, все още не е ясно, как ще се развият президентските избори в САЩ през ноември 2020, затова „изолационистите от екипа на Тръмп увеличават усилията си за откъсване на Америка от глобалисткия проект. Така, Белият дом не само затвори външните граници и прекрати достъпа на мигранти, но и прекрати издаването на „зелени карти”. Продължава и постепенното изтегляне на американските войски от най-различни региони: Афганистан, Сирия, Ирак и африканските държави.

Отделен проблем се оказаха самолетоносачите и базите на САЩ в чужбина, при това в някои случаи (например, при самолетоносачите) причината беше коронавирусът, а в други (като в Южна Корея например) – чисто финансовите спорове. Накрая, освен „твърдите сили”, в САЩ бяха върнати и силите на т.нар. Корпус на мира, който се смята за елемент на американската „мека сила”.

Не по-малко важно (ако не и по-важно) е и прекъсването на търговските и производствени вериги. Това може в още по-голяма степен да способства за практическата реализация на „мечтата на Тръмп” за връщане на бизнеса обратно в САЩ и, съответно, развитието на националното производство. Но, ако този процес вече обхвана Америка, очевидно е, че ще засегне и другите държави, което е и една от съставляващите на „изолационизма”. По този начин избухването на епидемията SARS-CoV-2 стимулира и ускори всички тези, очертали се още преди няколко години тенденции.

Следва да се отбележи, че разрушаването на системата на глобализма въобще не изключва възможността за изграждане на нова глобална система – както вече беше споменато по-горе, понякога за да бъде изградено нещо, се налага друго нещо да бъде разрушено. В това отношение отслабването, а евентуално дори разпадането на ЕС се вписва напълно в логиката на процеса. А пандемията от коронавирус може да изиграе ролята на най-мощния катализатор на този процес, както преди това подобна роля изигра Брекзит. Тоест, същността на случващото се следва да се търси не в конкретните събития, а в тенденциите, защото именно те определят вектора на основното направление, а не обратното. Затова, ако един катализатор не е достатъчен, ще възникне друг, а след това – при нужда – и трети и т.н. Чак докато процесът окончателно не тръгне в нужната посока.

Какъв обаче е смисълът от евентуалния разпад на Европейския съюз? Възможни са няколко отговора на този въпрос. Така например, с разрушаването на ЕС могат да бъдат провокирани множество военни конфликти – както вътрешни, така и външни. А основният победител в тях ще се окаже онзи, който се намеси в него в най-подходящия момент.

Ако, паралелно с това, бъде нанесен удар и по другите конкуренти, и то не задължително с използването на „твърда сила”, предимството в „новия поствирусен свят” ще се окаже в ръцете именно на този, който е съгласувал навреме този възможен сценарий със своя собствен.

Ако тази версия е вярна, през следващите гоини ни очакват: постепенно разпадане на ЕС; усилване на сепаратистките тенденции в самите европейски държави; възникване на нови и/или възраждане на старите „горещи точки” (най-вече на Балканите); появата на конкретни икономически и политически претенции към европейците от сили извън континента.

Що се отнася до другите региони – Евразия, Азия, Африка, Австралия и Океания, Северна и Южна Америка – вероятно част от държавите в тях ще се опитат да се обединят в регионални клъстери. Друга част пък ще се трансформират в „полицейски държави”. Накрая, част от тях ще се превърнат в огнища на дестабилизация с разрушена икономика (фалирали държави), стихийни бедствия (суша, пожари и т.н.) и постоянни вътрешни конфликти (екстремизъм, сепаратизъм).

Без значение, дали „транснационалната версия” ще се окаже вярна или не, на настоящия етап всяка държава (или, по-точно, управляващите в нея) се опитва да използва създалата се ситуация в своя полза. При това е възможно, някой дори да е знаел или поне да се е досещал за възможността от подобен сценарий и затова предварително се е подготвил за него. Други пък опитват да се преустроят в движение за да могат поне да оцелеят.

Но, ако приемем, че случващото се е планирано от някого и, че неговият план цели краха на системата с цел тя да бъде наново изградена под друга форма, всеки от излишните потенциални играчи следва да бъде максимално отслабен. В този случай дори регионалните валутни зони не бива да разполагат със сериозен потенциал, т.е. да нямат големи възможности да участват в конкурентната битка.

Тоест, политическите последици от пандемията могат да се окажат изключително сериозни, при това както за отделните държави, така и за света, като цяло. Всички, които не съумеят да преминат през този етап по острието на бръснача, рискуват да се окажат в много трудни условия и да бъдат застрашени както от икономически крах и затъване в дългове пред международните фондове, така и от разпадане на страната или дори от пълната загуба на държавност.