12
Сря, Авг
7 New Articles

Защо ЦРУ проспа епидемията от коронавирус: денят на Страшння съд за американската „държава на националната сигурност”

Актуално
Typography

Американците са сблъскват с „пролет, каквато никога досега не сме имали” – предупреждава на първата си страница „Ню-Йорк Таймс”. Макар подобно твърдение да изглежда хиперболизирано, всъщност то е много подходящо за случващото се. Обикноено идването на пролетта ни обещава освобождаване от зимния дискомфорт. Сега обаче, пролетта ни носи само бедствия и нещастие.

Според известния американски поет Томас Елиът, „април е най-жестокия месец”. Истината обаче е, че жестокостта рядко има сезонен характер. Печално известната епидемия от „испанския грип”, която често сочат като аналог на сегашната криза, също започва през пролетта на 1918 и продължава чак до началото на 1919.

Въпреки това, има нещо в пандемията от коронавирус, което прави сегашната пролет специална. От една страна, това е колективната паника, която в момента е обхванала почти цяла Америка. Гротесктната некадърност и глухотата, демонстрирани от президента Тръмп, само усилиха тази паника. От друга страна, стремежът на критиците на Тръмп да стоварят върху него цялата отговорност за пандемията, сякаш именно той е онзи прилеп, който пръв е предал болестта на човешкия род, само засилва усещането, че развоят на събитията излиза изпод контрол.

Да се обвинява единствено президентът за кризата – макар че той действително носи значителна част от вината – означава, че пропускаме по-важното. А именно, че за сегашната американска „държава на националната сигурност” идването на Деня на Страшния съд вероятно беше отлагано прекалено дълго.

Създаването на Чудовището

Произходът на тази своеобразна „държава в държавата” следва да се търси в годините, когато започна студената война. Нейната фалшива, показна цел беше да гарантира сигурността на американците и, следователно, да гарантира свободата им. В периода от 50-те до 80-те години на миналия век това изглеждаше достатъчно оправдание за подкрепата на непрекъснато разрастващото се военно ведомство, както и на цялата група „разузнавателни” агенции – ЦРУ, Агенцията за военно разузнаване (DIA), Националната агенциа за геокосмическо разузнаване (NGA), Агенцията за национална сигурност (АНС) и т.н.. Всички те осъществяват секретна активност, чиято същност е недостъпна за обществото. Все пак, отвреме навреме, мащабите, прерогативите и действията на този конгломерат от агенции за кратко време привличат критичното обществено внимание към себе си. Сред ярките примери за това са провалът в Залива Кочинос в Куба, през 1961, Виетнамската война през 60-те и началото на 70-те години на ХХ век или скандалът „Иран-контрас” при управлението на Роналд Рейгън. Въпреки това, нито веднъж тези провали не са поставяли под въпрос съществуването на въпросния конгломерат.

Действително, когато разпадането на СССР и краят на студената война премахнаха първоначалното оправдание за създаването на „държавата на националната сигурност”, целият и апарат се запази. Дори и след изчезването на Съветската империя, дезоргазацията на Русия и крахът на комунизма, като алтернатива на демократичния капитализъм, ръководителите на „държавата на националната сигурност” не се опитаха да дефинират истинските нови заплахи и да поставят някакви реалистични нови задачи.

Вместо това, в списъка на новите заплахи бяха включени такива автократи, като Мануел Нориега в Панама или Саддам Хюсеин в Ирак. Навремето и двамата се смятаха за ценни американски агенти, но след това престанаха да бъдат полезни и набързо бяха обявени за опасност, която следва да бъде премахната. Стана очевиден стремежът в списъка на новите задачи да бъде включено и „оздравяването на такива разрушени територии”, като Балканите, Хаитите и Сомалия, където бяха разположени американски сили, под егидата на „хуманитарните интервенции” или в съответствие с „отговорността за защита” (R2P). По този начин, през първото десетилетие след студената война, „държавата на националната сигурност” продължи активно да функционира. Макар че постигнатите резултати бяха, меко казано, нееднозначни, осъществените за целта разходи изглеждаха поносими. В общи линии, целият апарат оставаще непроницаем за обществото.

През същото това десетилетие обаче, както органите на националната сигурност, така и американската общественост започнаха да обръщат все по-голямо внимание на онова, което официално се определяше като „антиамерикански тероризъм”. Което имаше своите основания. През 1993 ислямските фундаменталисти взривиха бомба в Световния търговски център в Ню-Йорк. През 1996 терористите атакуваха жилищен комплекс на американската армия в Саудитска Арабия. Две години по-късно бяха взривени посолствата на САЩ в Кения и Танзания, а през 2000-та терористи-камикадзе за малко щяха да потопят американския ескадрен миноносец „Коул”, насочващ се към пристанището на Аден. Истината обаче е, че на всяко от тези все по-нагли нападения, осъществени по време на управлението на президента Бил Клинтън, „държавата на националната сигурност” реагираше неефективно.

След това се случи трагедията от 11 септември 2001. Това масово убийство, организирано от Осама бин Ладен и осъществено от 19 терористи-камикадзе от Ал Кайда, нанесе огромна вреда на Съединените щати. След това, всички започнаха да говорят, че 11 септември е променил всичко.

Колко и странно да изгежда обаче, всъщност се промени много малко. Въпреки наличието на 17 специални служби и агенции, „държавата на националната сигурност” се оказа неспособна да предвиди и да предотврати това разрушително нападение срещу политическия и финансове център на САЩ. С изключение на някои незначителни корекции, свързани най-вече с разширяване на активността по проследяване в страната и извън нея, тези структури продължиха в общи линии да правят същото, което и преди, а техните ръководители не поеха каквато и да било отговорност за случващото се. След нападението над Пърл Харбър през 1941 поне са били уволнени един адмирал и един генерал. След 11 септември обаче, никой не загуби работата си. Висшите ешалони на „държавата на националната сигурност” заеха кръгова отбрана и бърза наложиха консенсуса, че „никой не е виновен за нищо”.

След като Джордж Буш-младши дефинира прословутата „ос на злото” (включваща Ирак, Иран и Северна Корея, т.е. три държави, нямащи нищо общо с нападенията от 11 септември), като основна цел на администрацията му в „глобалната война срещу терора”, стана ясно, че не може да се очаква никаква радикална преоценка на политиката за национална сигурност на САЩ. Пентагонът и разузнавателната общност, заедно с тяхната широка „мрежа за подкрепа”, ориентирана към извличането на максимална печалба, получиха възможност отново да дишат спокойно. А също да получават още повече средства от преди. Това се подразбираше от самосебе си. В същото време, основната предпоставка на американската политика след края на Втората световна война – а именно, че глобалната проекция на твърдата мощ на САЩ ще защити американците, продължи да се смята за свещена и неприкосновена.

От тази гледна точка, поредицата от събития, които последваха, вероятно бяха предопределени. В края на 2001 въоръжените сили на САЩ нахлуха в Афганистан, свалиха режима на талибаните и се опитаха да наложат там един по-приемлив за Вашингтон политически модел. В началото на 2003, когато мисията в Афганистан още не беше приключила, американските войски решиха да атакуват и Ирак. И двете операции се проточиха, без да донесат очаквания краен успех. И до днес това американско военно начинание все още не е приключило, макар че вече няма нито название, нито съгласувана цел.

Въпреки това, във висшите ешелони на „държавата на националната сигурност” консенсусът, постигнат след 11 септември, изглежда все така твърд: „никой не е виновен за нищо”. Убедеността на Вашинггон, че проекцията на твърда сила ше гарантира сигурността на американците, също си остава „свещена и неприкосновена”.

В течение на почти двете десетилетия след 11 септември, готовността тази парадигма да бъда поставена под въпрос рядко излизаше извън рамките на нонконформистките „маргинални” медии. До появата на Доналд Тръмп рядко се намираше някой амбициозен политик от двете големи партии, който да дръзне открито за заяви това, което самият Тръмп многократно повтаряше: „нелепите, безкрайни войни – както той ги нарича – започнати в отговор на 11 септември, представляват връх на глупостта”.

Колкото и да е странно, но политическият ни елит все още не е осъзнал това. И през 2020, както и през 2016, като най-вероятен кандидат-президент от Демократическата партия се очертава един човек, който пред 2003 подкрепи интервенцията в Ирак. Представете си например, че през 1880 демократите бяха лансирали не кандидатурата на бивш генерал от армията на Севера (както правят, издигайки Джеймс Гарфийлд), а някой бивш лидер на Конфедерацията, който двайсет години преди това се е обявявал за откъсването на южните щати. Само че по онова време някои стари грехове са били непростими. Днес обаче, политиците и от двете големи партии практикуват самоопрощаването на собствените си грехове и това им се разминава.

Заплахата по местожителство

Нека обърнем внимание на паралелния наратив, очертал се паралелно с войните, разпалени след 11 септември. Истината е, че той разкрива изключителната неадекватност на „държавата на националната сигурност”, в онзи и вид, в който тя съществува днес. Несъмнено, в това отношение, епидемията от коронавирус ще се окаже урок, който американците задължително трябва да усвоят.

През последните години американските президенти редовно искаха, а Конгресът отделяше по над трилион долара годишно за покриване на предполагаемите потребности на „държавата на националната сигурност”. Въпреки гова гражданите на САЩ не се чувстват в безопасност, освен това те – в безпрецедентно висока степен – са лишени от правото си да се ползват от своите фундаментални ежедневни свободи. Всичко сочи, че апаратът, създаден някога за да гарантира тяхната сигурност и свобода, се провали тотално. Пред лицето на пандемията, която представлява своеобразна „естествена версия” на истинският тероризъм, този провал, от чиито последици нашите съграждани ще страдат в течение на много месеци, следва да се разглежда като окончателен и безусловен.

Разбира се, някой би могъл да възрази, посочвайки, че се сблъскваме с нещо непознато до този момент. Че може би не бива да бързаме с изводите. Истината обаче е, че тези изводи са назрели отдавна.

Въпреки размерите си, заплахите свързани с коронавируса, не се различават съществено от множество други, с които американците се сблъскваха откакто „държавата на националната сигурност” се отказа от донкихотовските си опити да „омиротвори” Афганистан и Ирак и да прочисти планетата от терористите. От 11 септември насам непълният списък на тези опасности включва ураганите „Катрина” (2005), „Санди” (2012), „Харви”, „Ирма” и „Мария” (2017), а също големите горски пожари, опустошаваши почти всяка година обширни участъци от Западното крайбрежие. Съвкупните щети от тези бедствия надхвърлят половин трилион долара. Взети заедно, те отнеха много повече жертви, отколкото атаките срещу Световния търговски център и Пентагона през 2001.

Предишните поколения вероятно биха квалифицирали подобни бедствия като „Божие наказание”. Днес обаче сме по-образовани. И също както в случая с обвиненията срещу Тръмп, няма да можем да стоварваме вината за всичките ни сегашни нещастия върху Бог. Защото, последиците от тези „естествени катастрофи” бяха силно задълбочени от човешката дейност – от необмислената трансформация на руслото на такива големи реки като Мисисипи, до последиците от климатичните промени, свързани с неограничената употреба на изкопаеми горива, като въглищата и петрола.

Освен това, за разлика от далечните диктатори или терористични организации, тези феномени – от екстремните природни явления до пандемиите – съвсем пряко и непосредствено застрашават сигурността и просперитета на американската нация. Безмислено е да го казвате на Централното разузнавателно управление или на Обединения комитет на началник щабовете, но истината е, че основните заплахи пред нашето колективно благополучие се намират именно в страната, в която живеем.

Със своите жалки и закъснели усилия за смекчаване на последиците от тези заплахи, съществуващата „държава на националната сигурност” изглежда също толкова неадекватна, колкото и оптимистичните очаквания на президента Тръмп, че вирусът просто ще се изпари, след като времето се затопли. В Съединените щати настина настъпва терорът, но той няма нищо общо с Ал Кайда, Ислямска държава или проиранските моджехидини. Американците са обекта на терор, защото вече стана очевидно, че правителството ни – поради безхаберие или глупост – ги подложи на такава опасност, която действително застрашава техния живот и свобода. И това стана възможно, защото през всичките тези години, когато „държавата на националната сигурност” беше загрижена единствено да проектира американската твърда сила извън пределите на САЩ, ние оставахме голи и уязвими в собствения си дом.

Защитата на американците там, където живеят, следва да се превърне в приоритет на нашето време. Съществуващата „държава на националната сигурност” обаче е неспособна да реализира този императив, а пък нейните лидери, които са зациклили върху визията си за „превантивните войни в различни точки на планетата”, дори не осъзнават, че носят отговорността за това.

А най-лошото е, че дори в годината на президентските избори, никой от играчите на американската политическа сцена не показва, че осъзнава опасността пред която сме изправени.

 

*Авторът е известен американски историк, полковник от резерва от армията на САЩ и професор по международни отношения в Бостънския университет