15
Съб, Авг
7 New Articles

Втората миграционна криза

Актуално
Typography

След съвместния план, разработен през 2016 от Европейския съюз и Турция, и поледователното укрепване на националните граници вътре в Шенгенската зона миграционния поток към Стария Свят значително намаля. Срещу европейската финансова помощ за Анкара, турската страна обеща да спре притока на бежанци на своя територия. Изострянето на ситуацията в сирийската провинция Идлиб в края на февруари 2020 обаче влоши и без това катастрофалната хуманитарна ситуация в тази размирна зона на Близкия Изток.

По данни на Върховния комисариат на ООН за бежанците, от 1 декември 2019 до края на февруари 2020 950 хиляди жители на тази провинцция са напуснали домовете си. До този момент, Анкара беше приела около 3,7 млн. преместени лица,а ресурсите и за издръжката на постоянно увеличаващият се брой бежанци и мигранти вече се изчерпват. Тоест, европейските държави се сблъскват с опасността от нова миграционна криза, която ще се отрази най-вече върху социалните системи на богатите държави от Западна и Северна Европа, тъй като именно към тях се насочват търсещите убежище. Припомняйки си събитията отпреди пет години, следва да отбележа, че втората миграционна криза не изглежда чак толкова малко вероятно събитие. В същото време обаче, действията и отношението на посрещащите мигрантите държави по южната периферия на ЕС дават основание да се предположи, че Съюзът има щанс да предотврати новата мигрантска вълна.

Отварянето на границите и първата реакция

Обвинявайки ЕС, че не е изпълнил споразумението от 2016 (а именно, не е изплатил уговорените 6 млрд. евро) и, че не демонстрира каквато и да било солидарност с Анкара по сирийския проблем, турският президент Реджеп Ердоган обяви, че отваря границите за всички желаещи да се прехвърлят в Европа. Десетки хиляди бежанци и мигранти моментално решиха да се възползват от тази възможност.

От другата страна на границата обаче, въобще не ги чакаха с отворени обятия. Гърция ги посрещна със затворена граница, бодлива тел в зоната на контролно-пропускателните пунккове, замразяване на приема на молби за убежище, използване на сълзотворен газ от граничарите, обстрелване на лодките на мигрантите и крайно негативната реакция на местните жители. Все пак, през първите четири дни на кризата, президентът Ердоган обяви, че „стотици хиляди вече са преминали границата”, прогнозирайки, че скоро ще станат „милиони”.

На свой ред гръцкото ръководство обеща да използва всички сили и средства за защита на границите, включвайки полицията, и въоръжените сили. Само за по-малко от седмица бяха предотвратени около 35 хиляди незаконни пресичания на границата, като задържаните нелегални имигранти бяха изпращани обратно в Турция. Анкара обаче не бързаше да ги приеме и изпрати хиляди полицаи на гръцката граница (макар че с цел минимизация на жертвите, Турция забрани на „бежанците” да се прехвърлят през Егейско море). След извънредната среща на 4 март, Съветът на ЕС декларира солидарността си с гръцките властти, обвини Турция в шантаж и използване на „миграционен натиск”, а Европейската агенция за гранична и брегова охрана (Frontex) обяви готовност да започне разполагане на групи за бързо реагиране. Освен това Брюксел очерта редица мерки в подкрепа на Атина, включително отпускането на 700 млн. евро, половината от които веднага.

Отделните страни членки също обявиха подкрепата си за Гърция. Австрийския канцлер Себастиян Курц например, изрази готовност да изпрати полицейски сили на турската граница (по-късно там се появи антитерористичният отряд Cobra) за да не се допусне повторение на ситуацията от 2015. Премиерът на България Бойко Борисов пък се срещна в Анкара с Реджеп Ердоган и му предложи да организира преговори между Турция и Гърция в София, но в последния момент турският президент отклони тази инициатива. След това България увеличи числеността на граничните патрули, макар че заради икономическата и непривлекателност, както и поради факта, че Анкара съзнателно не поощрява мигрантите да се насочват към България (вероятно и заради наличието на компактни маси български турци), те предпочитат да се маршрута към Централна Европа през гръцка територия. По молба на Атина, България дори осъществи контролирано изпускане на вода от язовир Ивайловград за да затрудни преминаването на мигрантите през река Марица. Подкрепа за действията на Гърция и България изрази френският президент Еманюел Макрон, а председателят на Европейската комисия Урсула фон дер Лайен подчерта отговорността на Европа за случващото се на границата. Няколко държави от ЕС (сред тях Австрия и Полша) изпратиха свои граничари в помощ на гръцките им колеги. Мигрантите обаче не са склонни да отстъпват и организират импровизирани лагери на самата граница.

На друг скандален случай станахме свидетели от турската страна на границата. Водачът на шведската националистическа партия „Шведски демократи” Йеми Окесон се срещна с мигрантите, на които раздаваше листовки със следната „информация”: „Швеция е пълна, затова не идвайте при нас! Вече не можем да ви осигурим нито пари, нито жилища. Извинявайте за това съобщение”. След като Окесон беше арестуван и депортиран от турските власти той отправи остри критики по една от шведскике радиостанции срещу плановете на Анкара за присъединяване към ЕС и заяви, че „Турция е държава-парий, коята не бива да оказва каквото и да било влияние върху миграционната политика на Европа”. Този скандал вероятно ще съживи дебата в самата Швеция относно предоставянето на убежище за евентуалната нова вълна от мигранти. Това е изключително деликатна тема за Стокхолм, тъй като в страната е фиксиран най-големия брой бежанци на глава от коренното население в Европа.

Днешната реакция на новата мигрантска вълна се различава от онази, която наблюдавахме преди пет години. Тогава южноевропейските държави, традиционно поемащи първия удар, прехвърляха цялата отговорност върху по-благополучните в социално отношение страни от Западна и Северна Европа. Върху сегащната ситуация обаче налага отпечатък споменът за предишната вълна, която въпреки помощта и състраданието, демонстрирани от приемащите мигрантите държави, доведе до тежки последици – бум на престъпността, проникване на членове на радикални ислямистки организации, представящи се за бежанци, вътрешно разцепление в ЕС относно приемането и настаняването на бежанците, както и до ръст на дяснорадикалните настроения и популярността на съответните партии и движения. Последният фактор е особено взривоопасен и притежава потенциал да генерира стихиен кумулативен ефект, илюстрация за което са уличните действия на немското движение PEGIDA и шведското „Войниците на Один”, които светкавично се разпространиха сред гражданите на редица европейски държави. Сред доказателствата за това са палежите на бежански центрове и протестите на гръцкия остров Лезбос, още през първата седмица на кризата. Сегашните декларации и действия за предотвратяването на нов мигрантски поток демонстрират бързата реакция, сплотеността и споделянето между отделните страни на отговорността за случвашото се. Южните граници на Европа вече не пропускат т.нар. „бежанци”, държавите от региона не се опитват да прехвърлят проблема на по-богатите си съседи и укрепват границите си, като по този начин защитават и границите на ЕС, като цяло. При това европейците са особено притеснени от факта, че мнозинството от сегашните „бежанци” не идват от Сирия, а от по-бедните региони на Централна Азия (най-вече от Афганистан и Пакистан) и от Африка.

Преговорите с Турция

Започналата миграционна криза доведе до поредица от преговори с турския лидер Реджеп Ердоган, от чиято политическа воля днес зависи съдбата на новия бежански поток към Европа. Както вече споменах, страните успяха да си разменят взаимни обвинения във връзка със създалата се ситуация, макар че Съветът на ЕС призна заслугите на Анкара за сдържането и разполагането на турска територия на огромен брой мигранти и изрази надежда, че реализацията на съвместния план ще продължи. На свой ред, говорителят на турския президент Ибрахим Калин отхвърли всички обвинения в шантаж и призова за споделяне на отговорността съдбата на бежанците.

Проблемът излезе от мъртвата точка на 3 март, след телефонният разговор между Ердоган и германския канцлер Меркел. Освен че обсъди с нея сирийския въпрос, турският  президент обвини Гърция, че нарушава международното право и отново заяви, че няма да пречи на бежанците да напуснат страната му. На 9 март Ердоган се появи в Брюксел за да преговаря с ръководството на ЕС, като отново обвини Съюза, че не изпълнява своята част от сделката и подчерта, че разходите на Турция по издръжката на бежанците са почти 40 млрд. евро. На свой ред, ЕС се ограничи с приемането на 1500 деца на мигранти, но отказа да поеме вината за провала на сделката и отправи контраобвинения срещу Анкара за оказвания от нея политически натиск. В резултат турският президент се отказа да участва в заключителната пресконференция и дори обвини Гърция в шантаж и опити да извлече финансова полза от кризата. Ще припомня, че срещата в Брюксел беше предшествана от кратък разговор между Ердоган и генералния секретар на НАТО Йенс Столтенберг, по време на който турският президент поиска от пакта „да демонстрира солидарност с Турция без дискриминация и политически условия”. Тоест, освен европейският, беше активиран и евроатлантическият преговорен формат. Сред доказателствата за появата на поредната пукнатина в основите на НАТО е именно напрежението между двамата членове на алианса – Гърция и Турция, чиито отношения бяха достатъчно сложни и преди възникването на миграционния проблем. Потвърждават го и думите на гръцкия премиер Кириакос Мицотакис, че Гърция „харчи толкова много средства за отбрана, защото е съсед на Турция” и „не мога да приемам поучения за човешките права именно от Турция”. Въпреки това обаче, беше решено преговорите да продължат.

На 17 март бяха проведени четиристранни преговори, под формата на видеоконференция (заради пандемията от коронавирус), между президентите на Турция и Франция и премиерите на Германия и Великобритания. Следва да отбележа участието на Борис Джонсън, което означава, че въпреки излизането на Великобритания и ЕС, Лондон демонстрира интерес към разрешаването на миграционната криза, надхвърляща границите на ЕС. Тактиката на Ердоган се основаваше на косвени обвинения срещу Сирия и Русия – според него, именно действията на Дамаск и Москва в Идлиб са провокирали масовото бягство на около милион човека към турската граница, което на свой ред е изчерпало възможностите на Анкара да приема бежанци (чиито брой в момента се оценява на 4,5 млн. души). Поне засега не може да се говори за очевиден прогрес в изпълнението на съвместния план или формулирането на нов.

Въпреки критиката срещу действията на сирийския президент Башар Асад, ЕС предпочита да се дистанцира от събитията в Идлиб, защото това би могло да влоши отношенията с Москва. Ердоган пък не може да си позволи открита конфронтация с Русия и, защото НАТО няма намерение да предприема каквито и да било сериозни мерки против руската операция в Сирия и на Анкара се налага да действа сама. Освен това, Турция не желае да рискува икономическите си отношения с Москва (последиците от подобна стъпка станаха ясни след свалянето на руския самолет над Сирия преди няколко години). Не съществува яснота и относно възможната военна помощ за Турция, като член на НАТО, при евентуална ескалация на конфликта. При това Ердоган не може просто така да се изтегли от Сирия, тъй като политическият ущърб би се оказал неприемливо голям, особено на фона на вече претърпените военни загуби в Идлиб, а пък оттеглянето оттам ще се сметне за капитулация. Както е известно, Анкара многократно е обвинявана, че се опитва да възкреси Османската империя, което не е лишено от основания, тъй като специфичната роля на армията в най-новата турска история и преходът към президентска република стимулира ръста на „имперските” настроения.

След като на практика се оказа сам срещу Русия в Сирия, Ердоган се опита да разиграе миграционната карта за да принуди европейските страни да възприемат турската позиция относно Идлиб и да окажат натиск върху Москва. Ситуацията в тази сирийска провинция е постоянен въпрос по време на преговорите между ЕС и Турция,, затова този фактор е сред решаващите за зараждащата се миграционна криза.

Потенциалните 4,5 милиона нови претенденти за убежище са достатъчно плашеща цифра, способна да пречупи ситуацията. Постоянните обвинения, че финансовите параметри на сделката не се спазват и информационната война (най-вече срещу Гърция) целят да укрепят позициите на Анкара на преговорите, а и Европа е съгласна, че е необходимо да бъдат подобрени условията за живот на бежанците, както да бъде оказана хуманитарна помощ на населението в провинция Идлиб. ЕС е наясно за цялата сериозност на ситуацията с мигрантите и продължава да преговаря с Анкара, надявайки се да се „откупи” от този проблем, прехвърляйки решението му върху Турция. В същото време, Брюксел вече открито признава, че Европейският съюз не е в състояние да приеме още един мощен мигрантски поток, като онзи от 2015. Впрочем, паралелно с началото на новата миграционна криза, Европа получи един, макар и изключително спорен, нов коз.

Факторът на коронавируса

Пандемията от коронавирусна инфекция COVID-19, която започна в Китай през декември 2019, оказа силно влияние не само върху състоянието на световната икономика и търговия, но и върху редица битови въпроси. Блокадата на градовете, където беше открит вирусът, прерасна в глобална тенденция за изолация на цели държави. Започвайки с отмяната на въздушните и наземни пътнически превози, отделните страни и техните провинции сериозно ограничават правото на свободно движение, което оказва негативно влияние върху потока от стоки, услуги, капитали и работна сила. Редица големи световни срещи, спортни и културни мероприятия биват отменяни или отлагани, хората масово се принуждават да спазват карантина, за чието нарушаване могат дори да бъдат вкарани в затвора. Ваксината срещу новото заболяване все още е във фаза на изпитания и в най-добрия случай ше стане широко достъпна след година.

Колкото и страшно и цинично да звучи, но паниката заради COVID-19 помогна донякъде на Европа в борбата с наплива на мигранти. Тя измести на втори план обсъждането на почти всички други проблеми на ЕС. И, което е най-важното, ако изграждането на прегради пред мигрантите през 2015 стана обект на остри критики и обвинения в нехуманност и нетолерантност, в сегашната ситуация пандемията се превърна в мощен аргумент за затваряне на границите и ограниченията изглеждат напълно оправдани. Приетите вътре в Шенгенската зона (която доскоро гарантираше пълна свобода на придвижване) мерки бяха изключително радикални: влизането в ЕС се разрешава само за граждани на Съюза, забранени са всякакви масови събирания, на улицата може да се излиза само при крайна необходимост, редица държави въведоха стриктен контрол по границите си, а в обръщение към своите сънародници френският президент Еманюел Макрон открито заяви, че страната е „в състояние на война”. Твърди мерки бяха въведени и от другите европейски държави. Разбира се, всички те са временни, но слабо контролираното разпространение на вируса със сигурност ще удължи срока на наложените ограничения. И след като ЕС налага такъв тотален контрол на собствените си граждани, очевидно не може да става и дума за приемането на още 4,5 млн. дущи, при това от държава в недобра санитарна ситуация. Липсата на необходимото медицинско осигуряване и мониторинг на разпространение на коронавируса в зоните, където са концентрирани бежанците и страните, откъдето те идват, закономерно принуждава Европа да прекрати напълно достъпа им на своя територия. Още повече, че Старият континент изпреварва дори Африка по брой на нови заразени, а реален спад на пандемията се очаква едва през есента.

Заключение

За разлика от 2015, сега Европа демонстрира съпротивителна способност и сплотеност пред лицето на новата мигрантска вълна. На практика, веднага след появата на опасността редица високопоставени представители на Брюксел се появиха в Гърция и обявиха границите и за „граници на Европа”. Миграционната криза, която първоначално засегна Турция, наближи Европа не само заради щедрите социални помощи и високото жизнено равнище там, но и в резултат от задънената улица, в която се оказа политиката на Ердоган в Идлиб. Преди ЕС предпочиташе да решава този проблем с помощта на „аутсорсинга”, т.е. плащайки на Анкара за да удържа няколкото милиона мигранти на безопасно разстояние от неговите граници. Още преди изострянето на ситуацията с коронавируса обаче, Брюксел даде да се разбере, че ситуацията от 2015 няма да се повтори. Думите на Ердоган, че разходите на Турция за издръжка на бежанците се равняват на 40 млрд. евро, следва да се приемат не само като пазарлък, но и като чист шантаж. Но, ако ЕС признава усилията на Анкара по сдържане на надигащата се миграционна вълна и разчита да продължи сътрудничеството с нея, повишаването на „цената” за издръжката на мигрантите може да се приеме като напълно оправдана. Пандемията от коронавирус внесе нееднозначни корективи – от една страна, това е слабо изучена глобална опасност, а от друга – тя позволи на Европа да се изолира от външните проблеми (макар че следва да признаем, че ограниченията засягат и вътрешноевропейските граници).

Сега Брюксел се надява, че Анкара ще поднови изпълнението на споразумението, защото в противен случай държавите членки на ЕС ще трябва да преминат през далеч по-сериозен тест за издръжливост и взаимна солидарност. Европейският съюз преживява подем на популярността на националистическите партии, освен това т.нар. „крайна десница” ще получи шанс да спечели симпатиите на мнозинството от населението, ако Брюксел не окаже решителна съпротива на мигрантския натиск. Друг аргумент, който не е в полза на шантажа на Ердоган е, че мнозинството бежанци не са сирийци, а споразумението визира само хора, бягащи от тази страна. И, ако турският президент обвързва мигрантския въпрос с политиката в Сирия, защо се опитва да изгони от страната си именно мигрантите от други неблагополучни държави, нямащи нещо общо със Сирия?

И така, първият тест беше издържан, но съмненията относно по-нататъшната миграционна политика на ЕС си остават. Коронавирусът се оказа спорен, но ефективен аргумент за затваряне на границите, но след края на пандемията на Европа ще се наложи да избира между „данъка”, който плаща на Ердоган за да задържи мигрантите в Турция (като сумата очевидно ще е по-голяма от сегашните 6 млрд. евро), и изразходването на тези средства за защита на южните си граници и успокояване на привържениците на крайната десница, при това на фона на хуманитарна катастрофа в близост до тези граници (Анкара очевидно не възнамерява просто така да приема връщаните от ЕС мигранти), с чието преодоляване Съюзът задължително ще се ангажира.

Преразглеждането на политиката на отворени врати заради пандемията вече разкри широки възможности за евроскептиците, а отварянето на границите ще означава, че те ще получат шанс да взривят модела, наложен след Втората световна война. При предишната мигрантска криза, не всички членове на ЕС бяха склонни да приемат мигранти и засега няма основания да смятаме, че през тези години позицията им се е променила сериозно. Напротив, доста е вероятно и останалите да се присъединят към тях.

 

Заключение

*Експерт на РСМО