06
Чет, Авг
4 New Articles

Сянката на "украинският сценарий" над Молдова

Актуално
Typography

Молдова посрещна 2020 с повишаване на цените буквално на всичко: от бензина и комуналните услуги, до хранителните продукти. Както е известно, през ноември 2019 подаде оставка коалиционното правителство на Мая Санду, създадено с подкрепата на Русия, САЩ и ЕС.

Вместо него, президентът Додон, буквално за 24 часа, формира нов кабинет, начело с бившия финансов министър Йон Кику, смятан от мнозина за креатура на местния олигарх Владимир Плахотнюк. Първите сто дни от дейността на правителството на Кику допълнително извадиха на повърхността огромните проблеми, с които се сблъсква Молдова днес, и които очевидно не могат да бъдат разрешени без външна помощ, особено предвид сериозното разделение вътре в страната.

През цялата история на постсъветска Молдова политическите елити в тази страна неведнъж са се опитвали да предлагат на обществото фалшив по своята същност и съдържание дневен ред, като по този начин допълнително съдействат за задълбочаване на разделението в молдовското общество. Сред примерите за това е и стартиралата в молдовския парламент ожесточена дискусия относно неутралитета на страната. Както е известно, той е фиксиран и в нейната Конституция, чиито чл.11 гласи: "Република Молдова провъзгласява постоянен неутралитет и не допуска разполагането на своя територия на въоръжени сили на други държави".

Социалистите настояват за подписване на международен договор за постоянния неутралитет на Молдова, който да бъде признат от всички страни по света. Опозицията, в лицето на доскорошния премиер Мая Санду обаче, категорично се обявява против това под предлог, че "подобно споразумение създава препятствия пред европейската интеграция на Молдова". Всъщност, истината е, че юнионистите се опасяват по-скоро, че то би попречило на поглъщането на страната от Румъния. В същото време, те си затварят очите пред факта, че Австрия например, има такъв договор за постоянен неутралитет, което не се оказа пречка за присъединяването и към ЕС през 1995.

Интересното в случая е, че Молдова официално е неутрална от 1994 насам, но едва през 2020 нейният политически елит рещи да поставя въпроса за същността на неутралния и статут.

Както посочва бившият молдовски дипломат Андрей Бурачов, "цялата история на независима постсъветска Молдова е изпълнена с постоянно гражданско противопоставяне по най-различни въпроси - от езиковия проблем, до икономиката и социалната политика. Разделение съществува, дори между молдовските трудови мигранти - онези, които работят в Русия, все още са свързани с родината си и православната вяра чрез родствената руска култура, но с всяка изминала година нараства броят на мигрантите в Европа, които се откъсват от родните си корени. В страната се задълбочава разделението между привържениците на Московската и на Константинополската патриаршия (последната подкрепя разколниците от т.нар. "Бесарабска митрополия"). Да не говорим, че към проблема с нерешения статут на Приднестровието се добавя и този с Гагаузия, която все повече се отдалечава от Кишинеу. Парламентарните избори в Молдова нагледно демонстрират наличието на мощни роднинско-финансови кланове, към които принадлежат членове на най-различни партии. Впрочем, очевидни противоречия съществуват и по най-важния въпрос - формирането на единен национален дух, тъй като част от елита открито работи за ликвидирането на държавата и присъединяването на Молдова към Румъния. Докарали сме я дотам, оцеляването на обикновените молдовски граждани да зависи от финансовите преводи на роднините им от чужбина, а благосъстоянието на "елита" - от вдигането на цените на всичко и финансовите инжекции от международните институции. Клановите структури и корупцията тотално ерозират държавността в Молдова".

Според мнозина местни анализатори, след като юнионисткия и прозападен блок ACUM се оттегли от управлението, в Молдова се очертава ситуация, която е доста сходна с онази в Украйна през „предреволюционната” 2013.

Президентът на Молдова Игор Додон наложи известни промени в икономическата политика на страната, отделяйки по-голямо внимание на развитието на търговските отношения с държавите от постсъветското пространство, включително и с Русия.

Ще напомня, че когато навремето украинският президент Виктор Янукович реши – подобно на Додон днес – да забави темповете на „евроинтеграцията” на Украйна, това накара лидерите на ЕС да се ангажират – съвместно със САЩ и дори под тяхно ръководство – със свалянето му, провокирайки остра криза в страната. Очевидно Брюксел не беше склонен да допусне отношенията между Украйна и ЕС да се развиват паралелно и на едно равнище с тези между Киев и Москва. В крайна сметка обаче, „февруарската революция” от 2014 почти унищожи отношенията на Украйна с Русия, но в същото време много сериозно ерозира и тези с Европеския съюз.

Днес Брюксел може отново да избира, дали да развива отношенията си с Кишинеу, паралелно със задълбочаването на връзките между Молдова и Русия, или пак да избере „украинския сценарий” с всички негативни последици от него.

Този избор впрочем, съвсем пряко касае и България, в качеството и на член на ЕС, както и на страна с голямо етническо малцинство в Молдова. София все още не дава да се разбере, какво е отношението и към сегашните власти в Кишинеу. През пролетта на 2020 обаче, предстои посещение на президента Румен Радев в Молдова и дотогава този въпрос би трябвало да е напълно изяснен, включително и защото реализацията на евентуален „украински сценарий” в тази страна ще се отрази крайно негативно върху положението на българското малцинство в нея, което категорично се противопоставя на евентуалното поглъщане на Молдова от Румъния, дори ако то се осъществи „под егидата на Брюксел”.

 

* Център за мониторинг на демократичните процеси