18
Вт, Фев
6 New Articles

ИСТОРИЧЕСКИЯТ ФРОНТ НА НОВАТА СТУДЕНА ВОЙНА

Актуално
Typography

На провелата се в средата на януари 2020 дискусия в Европейския парламент на тема "Изкривяването на европейската история и паметта за Втората световна война", германският евродепутат и ръководител на Европейската народна партия Манфред Вебер обвини Русия, че иска да подмени историята на Втората световна война, като не желае да признае, че именно подписването на пакта Рибентроп-Молотов е поставило началото на войната.

Тезата му беше подкрепена от неговата литовска съпартийка Сална Калниете, но пък беше подложена на остра критика от зам. председателя на Европейската комисия и доскорошен еврокомисар по правосъдието Вера Юрова.

Както е известно, в предните редици на тази кампания за ревизиране на историята е Полша, където бяха забранени каквито и да било публични обвинения срещу участвалите в Холокоста полски граждани (с т.нар. Закон за Института за националната памет от 2016), като едва след официалния протест на Израел, Сеймът отмени налагането на наказания за подобни изказвания.

 

 

Срещата между маршал Пилсудски и нацисткия министър на пропагандата Йозеф Гьобелс във Вършава след подписването на пакта Пилсудски-Хитлер през 1934

 

В същото време обаче, същия този Сейм прие резолюция, според която нацистка Германия и СССР носят еднаква отговорност за разпалването на Втората световна война. От друга страна, полските власти, както и казионните историци, съзнателно игнорират всички факти, свързани с участието на Варшава в осъществената след подписването на Мюнхенския договор през 1938 подялба на Чехословакия (при което Полша присъединява чешката Тешинска област), както и с т.нар. Пакт Пилсудски-Хитлер от 1934. Сега пък част от полските евродепутати настояват Европейският парламент да приеме декларация осъждаща Русия, защото Москва отказва да признае вината на СССР за разпалването на Втората световна война.

В последно време обаче, това поведение на официална Варшава се сблъсква с нарастваща съпротиви и поражда остри критики и в самата Полша.

Сред примерите за това е статията на известния полски политолог проф. Ана Ражни, директор на Института за Русия и Източна Европа на Ягелонския университет в Краков, която ви предлагаме.

 

КОЙТО СЕЕ ВЯТЪР, ЖЪНЕ БУРИ

 

 

Проф. д-р Ана РАЖНИ*

 

За изненада на мнозина поляци, в края на декември 2019 Путин на два пъти атакува Полша: първо като напомни за участието и в подялбата на Чехословакия през 1938, посочвайки, че Варшава също има частична отговорност за разпалването на Втората световна война.

Малко по-късно руският президент подложи на остра критика полския посланик в Берлин Йозеф Липски, заради писмото му от 20 септември 1938, в което той твърди, че във Варшава ще издигнат паметник на Хитлер, ако Германия пресели всички евреи в Африка, и обвини поляците в антисемитизъм.

Защо се случи това, след като от момента на разпадането на СССР чак до 2014 полско-руските отношения, въпреки присъединяването на Полща към НАТО и ЕС, бяха съвсем нормални, а историческата политика престана да бъде предмет на ожесточени спорове, в частност, благодарение на това, че през 1993 президентът Борис Елцин поиска извинение за случилото се в Катин, при това го направи до Катинския кръст на Повонзковското гробище във Варшава?

На 26 ноември 2010 Руската Дума осъди катинския разстрел, като прие декларация, в която го обяви за престъпление на сталинисткия режим. Тя беше подкрепена от 342 депутати, като против се обявиха само 57-те представители на Комунистическата партия.

Освен това, беше отворен пътят към признаването от руската страна на пакта Молотов-Рибентроп за един от факторите, провокирали Втората световна война. Сред доказателствата за това, в частност, беше изказването на Владимир Путин през 2009, в Гданск, по време на отбелязването на 70-годишната от началото на този конфликт, в което той нарече пакта "неморален". По онова време, перспективата този документ да бъде признат за неморален и от Думата изглеждаше напълно реална. За подобно развитие на събитията способстваше и руско-полският диалог на политическо равнише и създалата се в резултат на това атмосфера на сътрудничество.

Най-важното беще, че Полша, която очакваше признаването, в рамките на този диалог, на историческата истина за нашата съдба в периода от 17 септември 1939 до разпадането на СССР, не си позволяваше враждебни действия по отношения на Русия. Беше очевидно, че подобни действия (както и всички форми на русофобия, още повече пък на омраза) не могат да съпътстват постигането на истината.

Много неща сочеха, че сме тръгнали по пътя на помирението и никакви външни сили не могат да накарат Полша и Русия да се отклонят от него- Онези поляци, които имаха искрени намерения, полагаха всички усилия за това, историческата политика да прокарва истината и да не се превърне в инструмент на отмъщението или на унизяването на Русия. Именно по това тези хора се различаваха и продължават да се различават от Ана Фотига (бивш полски външен министър, а днес евродепутат) и Адам Бьелан (полски евродепутат) и техните приятели от Европейския парламент, подготвили прословутата резолюция, осъждаща германския нацизъм и съветския комунизъм (а в техния контекст - пакта Молотов-Рибентроп), но не за да се върви към помирение с Русия и руския народ, а за да се конфронтираме с тях. Във фон на техните действия пък се превърнаха всевъзможните санкции и такива антируски "аргументи" на САЩ, като Системата на противоракетна отбрана, Източния фланг на НАТО и разположените на наша територия американски военни.

Историческата истина не се нуждае от използването на силови аргументи, затова можеше да се очаква, че тази "допълнителна политическа мярка" няма да подейства на адресата и няма да го засегне на морално-ценностно равнище, а само ще провокира гневната му реакция.

За това, че европейската резолюция имаше чисто политически и санкционен характер, свидетелства, в частност, липсата в нея на каквото и да било споменаване на сътрудничеството на много европейски държави с Хитлер (включително трима от четиримата членове на т.нар. Вишеградска четворка - Унгария, Чехия и Словакия). Полските автори на този документ не споменават и дума за съюзниците на Сталин - Чърчил и Рузвелт, които на срещите на "Голямата тройка" в Техеран, Ялта и Потсдам, предават Полша (оказала се големия губещ от войната) под опеката на Москва. Друг позорен момент във въпросната резолюция е, че в нея не се споменава нищо за украинския нацизъм, довел до геноцида на полските граждани във Волиния и Западна Галиция. Всичко това се правеше в рамките на следния сценайри: ще гледаме да щадим "нашите хора", дори ако са бандеровци или необандеровци, ще съгласуваме текста с германските евродепутати и заедно ще ударим Русия, провокирайки я да предприеме ответни стъпки. Защото беше предварителбно ясно, че документът представлява откровена атака и ще породи острия протест на Москва.

Подобни действия са пълна противоположност на онези стъпки, които се предприемаха в периода до 2014 за да бъдат поставени основите на мирното съвместно съществуване, а в неговите рамки - и на сътрудничеството между Русия и Полша. Официалните руски власти не проявяваха признаци, че са антиполски настроени, ефективно функционираше Полско-руската група за изясняване на проблемните въпроси, а през 2011 Полският Епископат и Московската Патриаршия активно подготвяха първото в историята посещение на руския патриарх, както и възванието за помирение между полския и руския народи, подписано на 17 август 2012 от архиепископ Юзеф Михалик и предстоятеля на Руската Православна църква - патриарх Кирил.

Впрочем, сътрудничеството с Русия успешно се осъществяваше в много области. Като пример ще спомена плодотворното взаимодействие между Факултета за международни и политически изследвания на Ягелонския университет с Факултета по политология на Московския държавен университет през 2011-2014, насочено към постигане на взаимно разбирателство и търсене на аксиологична основа за съвременните полско-руски отношения. Осъществените в Москва и Краков четири конференции и издадените на полски и руски сборници с докладите от тях, демонстрираха, че двете страни са постигнали консенсус относно основните детерминанти, регулиращи взаимните контакти, а именно - диалогът, политическата култура и универсалните морални ценности. Руснаците приеха предложението на краковските професори Луциан Суханек, Хана Ковалевска-Стус и Ана Ражни да дефинират тези ценности като християнски, защото именно християнството изиграва важна роля за формирането на нашите народи. Впрочем, могат да бъдат посочени още много подобни примери.

Кой е отговорен, че Полша избра антируския политически вектор?

Как се стигна дотам, че през 2014 Полша внезапно се превърна във враг на Русия, а днес президентът Путин започва да предприема ответни мерки срещу нас? Кой искаше това? И, най-важното, кой спечели от подобно развити и кой е отговорен за създалата се ситуация?

Ясно очерталата се картина на мирно съвместно съществуване и сътрудничество, рухна през 2014. Полша, която подкрепи държавния преврат в Украйна и гражданската война на режима в Киев срещу разбунтувалия се Донбас, внезапно се оказа враг на Москва. И не защото това отговаря на нашите национални интереси, а защото полските атлантисти, в ущърб на собствената си страна, решиха да реализират на практика глобалните интереси на трансатлантическите играчи.

За целта те се обърнаха към безумната концепция за полската източна политика на Йежи  Гедройц (1906-2000), според която съществуването на голяма Украйна в сталинско-хрушчовската и географски форма, т.е. включвайки Крим, гарантира, че Полша няма да бъде застрашена от Русия. Стремежът на Варшава, която продължава да води яростна битка с комунистическото наследство, да съхрани Украйна, в нейната комунистическа конфигурация, свидетелства не само за това, че полските атлантисти използват двойни стандарти, но и, че не се отличават с високо интелектуално ниво.

Същото важи и за твърдението, че връщането на Крим в състава на Русия, разрушава след-ялтенския световен ред. Всъщност, първата стъпка към неговото разрушаване беше обединението на Германия, осъществено без какъвто и да било референдум, а следващата - разпадането на Югославия и съпътстващите го войни, включително продължилите много седмици бомбардировки на Сърбия от силите на САЩ и НАТО. Създаването на изкуствената държава Косово, която веднага беше призната от Полща, само увенча този етап от геополитическото разрушаване на Европа, осъществяващо се извън всички рамки на международното право.

От преврата в Украйна насам, всички действия на Варшава на международната сцена са подчинени на борбата и срещу Русия. Русофобията и украинофилството се превърнаха в основни белези на полския патриотизъм. Паралелно с това се осъществява пълзяща милитаризация на националното съзнание, по моделите на НАТО. В това отношение полските управляващи действат в общ фронт с по-голямата част от опозицията.

Вместо да създаде собствена модерна армия и свой отбранителен потенциал, Варшава призовава за своеобразно антируско надбягване в рамките на НАТО, чиято цел е, кой пръв ще постигне и надмине летвата на военните разходи от 2% от националния БВП. А, както е известно, оръжията се купуват предимно от Америка, при това в полския случай те не отговарят на потребностите на страната. Източният фланг на НАТО, американската система за ПРО в Редзиково, военно-въздушните сили на САЩ и над 4-те хиляди техни военни на полска територия - всичко това не са елементи на някаква скаутска игра, а подготовка за съвсем реална война с Москва.

Осъществяваното от САЩ и НАТО промиване на мозъци достигна връхната си точка, когато полският премиер Беата Шидло, която толкова обича да ходи на църква, демонстрирайки, че е "католически политик", посрещна в Жагани американските военни като представители на "най-великата армия в света". Тоест, Шидло съзнателно изкриви реалния образ на американските въоръжени сили, тъй като е общоизвестно, че именно те са отговорни за перманентната война в Близкия Изток, смъртта на стотици хиляди души, лишаването на милиони хора (включително онези, принудени да влачат жалко съществуване в бежанските лагери) от нормален живот и, накрая, за геноцида на християните в този регион.

След като беше подложена на подобна обработка, полската общественост възприе като напълно нормално, че в антируската кампания и пронатовската пропаганда се включиха и католическите медии (като палмата на първенството в това отношение принадлежи на ежедневника Nasz Dziennik). Впрочем, тя прие и като нещо нормално организирането на конференции в чест на Северноатлантическия алианс, каквито бяха проведени не само в държавните университети, но и в католическото Висше училище за обществена и медийна култура в Торун. Което беше ясен знак, че призивът за помиряване на народите, появил се през август 2012, е загубил силата си, а също сигнал, че хората, стремящи се към мирно съвместно съществуване с Русия, не могат да разчитат на подкрепата на полската Католическа църква.

По-нататък, станахме свидетели на редица враждебни жестове по отношение на Москва, имащи проукраинска и трансатлантическа основа. Тук следва да спомена не само антируските санкции, за които Полша настоява дори по-яростно, отколкото Украйна, или блокирането на газопровода "Северен поток 2", но и - на първо място - премахването на паметниците на съветските войни, в пълен разрез с подписаното с Русия през 1994 споразумение за защита на историческите паметници. При това враждебните стъпки по отношение на руската държава не бяха подложени на сериозен политически анализ или морална оценка, напротив, обявиха ги за нещо положително и патриотично.

Възможно ли е мирното решение на полско-руския конфликт?

Предвид всичко казано по-горе, атаката на историческия фронт срещу Полша, предприета от президента Путин, може да се приеме само като закъснят ответен удар. Той е своеобразно потвърждение на библейската мъдрост от Книгата на пророк Осия, визираща нарушилия божиите завети народ на Израел: "Който сее вятър - жъне бури". Това е констатация на факта, но тя не изчерпва темата.

Важно е също, че ударът, нанесен от руския президент, се стовари както върху атлантистите, които искат война с Русия, така и по национално-демократичните консервативни кръгове, стремящи се към мирно съвместно съществуване с нея. Лично аз съм част от вторите и мога да кажа, че изказванията на Путин се отразиха по-болезнено върху нас, отколкото върху привържениците на "лагера на войната", обединяващ управляващите и официалната позиция.

Русия реши да отговори на враждебните действия на Полша именно в момента, когато еврейските организации, прездентът Тръмп и Конгресът на САЩ се готвеха да започнат да изискват от нас да изпълним т.нар. Закон №447 ("Справедливост за оцелелите от Холокоста, останали без компенсации"), а това слага кръст на надеждите, че по този въпрос Москва - дори ако не застане на наша страна, поне ще се придържа към неутрална позиция. Владимир Путин обаче, ясно даде да се разбере, че подкрепя претенциите на Израел. Ето дотук ни докараха атлантистите, които създадоха в Полша алианс за война с Русия. Остава само да си отговорим на въпроса, защо антируската европейска резолюция се появи именно сега, когато сме застрашени от прилагането на този американски закон? Какво ни демонстрират нейните автори: политическо късогледство и интелектуална несъстоятелност или, напротив, повратливост и склонност за сътрудничество с антиполския  американско-израелски лагер?

Нещата са толкова нееднозначни объркани, че е сложно да се даде някакъв общ отговор на президента Путин, обединявайки в тези условия, привържениците на мира с Русия и онези, които активно се подготвят за война с нея. При това мирният подход не означава отказ от историческата истина (включително за пакта Молотов-Рибентроп), но военният със сигурност я разрушава. Само миролюбивата позиция би ни гарантирала постигането на исторически компромис с Русия, както и на толкова необходимото помирение. За какво единство на поляците срещу Русия може да говори "партията на войната"? Какво всъщност искаме: мир или война с Русия? Именно това е фундаменталният въпрос, на който следва да си отговорим днес.

 

* Статията е публиувана в полското консервативно издание Myśl Polska