24
Съб, Авг
4 New Articles

Северноатлантическият алианс, седемдесет години по-късно

Актуално
Typography

Сам по себе си, всеки юбилей е достатъчен повод да се замислим за пътя, извървян от юбиляра. Това с още по-голяма сила се отнася за НАТО, чиято 70-та годишнина, освен всичко друго, поставя и въпроса за сегашния смисъл от съществуването на най-големия военен блок в историята на човечеството. В тази връзка, ще припомня, че по време на мероприятията във връзка с юбилея на НАТО, провели се в началото на април 2019 във Вашингтон, американският президент Тръмп за пореден път постави пред генералния секретар на пакта Йенс Столтенберг въпроса за нежеланието на редица негови членове да изразходват достатъчно средства за отбрана (прословутите 2% от БВП) и в същото време, изрази надежда за нормализация на отношенията с Русия.

Както е известно, Тръмп не се включи лично в основните мероприятия, свързани със 70-годишнината на пакта, а изпрати там вицепрезидента Майк Пенс и държавния секретар Майк Помпео, които продължиха с критиките към американските съюзници, без значение, дали ставаше въпрос за разходите за отбрана или пък за решението на Турция (смятана за един от ключовите членове на НАТО) да купи руски зенитно-ракетни комплекси С-400, заради което дори беше заплашена с изключване от Северноатлантическия алианс.

За тези 70 години НАТО се промени значително като от съюз за отбрана, се трансформира в предимно икономически алианс със строга йерархия и множество задълбочаващи се противоречия:

- САЩ инициираха търговски войни срещу съюзниците си от ЕС, чиято безопасност трябваше да гарантират с помощта на НАТО;

- Вашингтон продължава да подкрепя кюрдите, смятани за "смъртни врагове" на турската държава (която е ключов член на Северноатлантическия алианс);

- Американският президент ултимативно поиска драстично повишаване на разходите за отбрана на европейските съюзници от НАТО, което пък провокира френския му колега Макрон да предложи Европа сама да гарантира сигурността си;

- В момента НАТО поддържа огромен административно-бюрократичен апарат, уж необходим за да се гарантира сигурността на блока;

- През цялото време на съществуването си, НАТО така и не успя да обясни, как точно е изчислено, че разходите за отбрана на страните членки следва да бъдат именно 2% от техния БВП;

- НАТО се превърна в своеобразен канал за прехвърляне на огромни средства от държавите членки към някои големи играчи на военно-индустриалния комплекс на САЩ в ущърб на европейския оръжеен пазар. В тази връзка отново ще спомена рязкото изостряне на отношенията между Вашингтон и Анкара заради решението на последната да закупи руски зенитно-ракетни комплекси С-400, както и мощния американски натиск върху София страната ни да закупи самолетите Ф-16.

- Превръщането на т.нар. "руска заплаха" в своеобразна параноя, която обаче вдъхва нов живот на Алианса и се използва за гарантиране на икономическите интереси на САЩ (например, като бъдат принудени техните европейски съюзници да заменят евтиния  руски газ, със скъпите, несигурни и абсолютно недостатъчни доставки на американски LNG).

Какво представлява днес НАТО

Още през 1949 първият генерален секретар на НАТО лорд Хастингс Исмей дава следната сбита дефиниция на смисъла от съществуването на пакта: "да държи Русия вън от Европа, САЩ - вътре, а германците - долу". Нежеланието да се разпусне алиансът след края на студената война и разпадането на Съветския съюз напълно се вписва в тази мантра. В същото време, с нарастването на проблемите в ЕС и еврозоната, англосаксонската ос (в лицето на британския историк и геополитик Найл Фергюсън и външнополитическия анализатор на "Ню Йорк Таймс" Роджър Коен) обяви за възраждането на "германския въпрос" в Европа, който изглеждаше окончателно разрешен с обединението на континента.

Всъщност, едва ли някой би възразил против присъствието на САЩ в Европа дори и в качествено новата ситуация на Стария континент, ако то имаше позитивен и не изключително военен характер. За користните интереси, преследвани от Вашингтон, говори не само възможността, в рамките на НАТО, САЩ да осъществят предно базиране на своите военни сили и средства в Европа, коeто им гарантира стратегическо предимство в отношенията с Русия, но и фактът, че самото съществуване на Алианса като ексклузивен военен блок, създаващ различни нива на сигурност в Евроатлантическия регион, представлява основната пречка пред пълноценната институционализация на ОССЕ, като регионална организация, в съответствие с глава VIII от Устава на ООН. В резултат от това на Стария континент така и не беше създадена ефективна система за колективна сигурност, която да гарантира неговата неделимост и да съдейства за появата на Европа без разделителни линии.

Както е известно, след падането на Берлинската стена НАТО измина един доста сложен път. Големите възможности за развитие на отношенията между Изтока и Запада, които се разкриха през 1989 и следващите няколко години, когато се разпаднаха Варшавският пакт и СССР, не бяха използвани. Вместо това, през 90-те години на миналия век тогавашният генерален секретар на пакта Джордж Робъртсън кръстосваше Европа за да убеждава страните членки, че НАТО продължава да е необходима и актуална. Много полезна за оцеляването на пакта се оказа Косовската криза, в рамките на която действията на НАТО очевидно трябваше да докажат справедливостта на въпросната теза. След това пък беше лансирана идеята за т.нар. "глобална НАТО", довела до формирането на партньорски отношения с определен кръг от избрани държави. След началото на Украинската криза обаче, тази идея беше изоставена и пактът се върна към концепцията за териториалната отбрана. Паралелно с това се развихри т.нар. "хибридна война", в чиято основа бяха обвиненията срещу различни "външни сили" и най-вече срещу Русия, че се бъркат във вътрешните работи на западните държави, включително разпространявайки там всевъзможни "фалшиви новини". Брекзит и реакцията на победата на Тръмп са убедително доказателство за това, че тезата на западните елити за "външната намеса", на практика, цели да постави под въпрос правото на собствените им избиратели да гласуват "неправилно". В същото време обаче, опитът (включително този от Брекзит и измъчените опити на британския премиер Тереза Мей да забави или да "виртуализира" излизането на страната от ЕС) показва, че това не може да реши проблемите на "колективния Запад", имащи чисто вътрешен характер.

Следващото голямо изпитание за НАТО се оказа идването на власт в САЩ на администрацията на Тръмп и нейният опит да превърне в Алианса в своеобразен бизнес-проект, или по-точно в пазар за продукцията на американския военно-индустриален комплекс, който пък - на свой ред - се разглежда като ключов инструмент за реиндустриализацията на Америка. Тоест, Вашингтон се опитва да използва НАТО за решаването на чисто вътрешни задачи, свързани с икономическото развитие на САЩ. Тук ще напомня, че в навечерието на юбилейната среща на върха на пакта Bloomberg съобщи, че Белият дом възнамерява да поиска от съюзниците си да поемат всички разходи, свързани с пребиваването на американските военни части на тяхна територия, плюс още 50% - като заплащане за "военната защита", която им осигуряват Съединените щати.

Ще напомня също, че по ред обясними причини най-големият "длъжник" по отношение на военните разходи в НАТО е Германия. В Белия дом обаче, тази страна изцяло се асоциира с Европейския съюз (еврозоната), в който САЩ, за разлика от НАТО, не участват. Евроинтеграцията, която навремето трябваше да отслаби Германия, на практика доведе до нейното усилване и тя вече се възприема от мнозина (и най-вече от англосаксонската ос) като "империя" или поне като механизъм за "нечестна конкуренция". Във Вашингтон смятат, че увеличавайки военните си разходи и купувайки повече американско оръжие и LNG, Берлин би могъл поне частично да компенсира това свое "предимство", докато САЩ се справят с другия си конкурент - Китай. Трудно е да се прогнозира, какво ще се случи след това, но е показателно, че Тръмп продължава да призовава ЕС да стартира търговски преговори със САЩ за решаването на уж съществуващите в тази сфера проблеми, чието наличие обаче упорито се отрича от Брюксел. Тоест, свидетели сме, че прословутото „сдържане” на Германия (една от причините за създаването на НАТО преди 70 години) вече придобива и икономическо измерение.

Освен че положението на Берлин в рамките на европейския проект се усложни в резултат от възникналото напрежение по осите Север-Юг (в икономическата и финансова сфери) и Запад-Изток (по въпросите за европейските ценности и миграционната политика), което до голяма степен бе резултат от прекаленото разширяване на Европейския съюз за сметка на забавянето на вътрешната му интеграция, все по-силно разцепление се очертава и вътре в НАТО - между т.нар. "стара" и "нова" Европа (ако използваме израза на Тони Блеър от времето, когато Берлин и Париж се разминаха с англосаксонската ос по въпроса за нападението срещу Ирак и на практика застанаха на една и съща позиция с Москва). Този път обаче, нещата изглеждат доста по-сложни и дори опасни за бъдещето на пакта.

Към нов "санитарен кордон"?

Сред причините за това е фактът, че след края на студената война, в Централна и Източна Европа местните националистически настроени сили започнаха да лансират идеи, които изглеждаха окончателно забравени по времето на двуполюсния модел, когато всичко беше подчинено на императивите на тоталната конфронтация между Вашингтон и Москва. На практика, в момента сме свидетели на своеобразно завръщане към периода между двете световни войни с характерниия за региона национализъм и авторитаризъм. В частност, отново става дума за "сдържането" на Русия - неслучайно някои анализатори твърдят, че студената война е започнала още през 20-те и 30-те години на миналия век в Европа със създаването на т.нар. "санитарен кордон" между болшевишка Русия и Запада, а сега е на път да завърши с появата на нов такъв "кордон" - този път между посткомунистическата Руска Федерация и Европейския съюз.

Сред примерите в тази посока е възраждането на концепцията за "Междуморието" (вдъхновена от идеята за "Полша от Балтийско до Черно море"), само че в разширен вариант, доколкото в рамките на Инициативата "Трите морета", към Балтийско и Черно вече се добавя и Адриатическо море (както е известно, Инициатива стартира през 2016 в Дубровник). Вече бяха проведени няколко годишни срещи на върха на тази плътно подкрепяна от Вашингтон инициатива (ще припомня, че на срещата на участниците в нея, провела се през 2017 във Варшава, присъства лично президентът Тръмп). Вероятно споменатата по-горе идея за "заплащане на американската военна защита", която съзнателно не бе спомената по време на честването на юбилея на НАТО през април 2019, ще бъде усилено прокарвана именно в Източна Европа, включително в рамките на Инициативата "Трите морета". Още повече, че някои от страните, които участват в нея - и на първо място балтийските постсъветски държави, Полша и Румъния, очевидно са склонни да поемат ролята на "фронтови" държави в сблъсъка с Русия, срещу гарантирането на американска военна защита и евентуално - на финансово-икономическа подкрепа. Не може да се изключва, че именно тези държави ще бъдат изтъквани в бъдеще от САЩ като "пример за подражание" за западноевропейските (и не само) членове на НАТО. Впрочем, нищо чудно, Вашингтон да поиска от последните и допълнителни средства в подкрепа на страните от формиращия се нов антируски "санитарен кордон".

Между другото, Украйна, която не е член на НАТО, също демонстрира силно желание да стане част от въпросната буферна зона. Едва ли е случайно, че навремето именно Полша, САЩ и Швеция (в лицето на Радослав Сикорски, Викториа Нюланд и Карл Билд) поеха инициативата за превръщането на проекта на ЕС за т.нар. Източно партньорство в инструмент за сдържането и изолацията на Русия. Тоест, Европейският съюз сам позволи да бъде вкаран в тази геополитическа игра, която в крайна сметка доведе до кризата в Украйна, без да се замисля за последиците от това за собственото си бъдеще (доколкото геополитическото "двойно разширяване" на практика, ерозира процеса на вътрешната евроинтеграция) и обслужвайки на практика интересите на Вашингтон.

Впрочем, във Варшава не крият, че полската стратегия се базира на т.нар. "двойно сдържане", чиито обект е не само Русия, но и Германия. Там вече поставят под въпрос наднационалния характер на ЕС, сравнявайки Съюза с "нов Варшавски пакт", само че доминиран не от Москва, а от Берлин. Неслучайно Полша възобнови претенциите си за репарации от Германия в размер на почти 900 млрд. долара, заради загубите в резултат от нацистката окупация през 1939-1945, а освен това активно купува американски втечнен газ, критикувайки Берлин заради съвместните му газови проекти с руснаците. Тоест, става ясно, че там, където САЩ не са в състояние да налагат еднолично решенията си (пример за което беше излизането на Вашингтон от Договора за ограничаване на ракетите със среден и малък обсег - INF Treaty, подкрепено от всички страни членки на НАТО), те предпочитат да работят с всяка страна поотделно, независимо дали под формата на "коалиция на желаещите" или в рамките на т.нар. "транзакционна дипломация", когато като основен инструмент се използва достъпът до американския пазар и привилегирования статут на долара в глобалната валутно-финансова система. Това намира израз и в санкционната политика на Вашингтон, която не прави особена разлика (както показват антииранските санкции например) между съюзници и противници. Между другото, всичко това дава повод на някои анализатори да твърдят, че след като процесът на глобализация е започнал да работи против САЩ (облагодетелствайки повече Китай, а и не само него), американците се опитват да минат към "ръчно управление" на световните процеси.

В резултат от това в евроатлантическото пространство постепенно се формира една по-сложна геополитическа конфигурация, в чиято основа са две оси "САЩ - Източна Европа" и "Западна Европа - Русия". Тоест, става дума за радикално нова конструкция, а големият въпрос е, как точно ще еволюира тя в бъдеще? За Москва например, това би означавало да развива отношенията си директно със Западна Европа, т.е. "през главата" на бившите си източноевропейски сателити, сред които е и България (а това означава и заобикаляйки САЩ), както го правеше например непосредствено след 1991.

Макар че по-горе си позволих паралел между съвременна Европа и тази от 20-те и 30-те години на миналия век, истината е, че днес условията на континента са качествено различни. Затова опитите за възраждане на политиката на "санитарните кордони" и "буферните зони" ще натоварят допълнително НАТО и в същото време ще задълбочат разцеплението вътре в ЕС. Всъщност, това е една от непредвидените последици от политизираното "двойно разширяване" (на НАТО и ЕС) на Изток, мотивирано от възможността за появата на една "агресивна и търсеща реванш Русия". Тоест, и от тази гледна точка съдбата на Европейския съюз и НАТО се оказва под въпрос. Далеч не всички държави от Централно-Източна Европа са готови да вървят по този път, жертвайки собствените си интереси в името на американските и обслужвайки болните амбиции на Варшава. Впрочем, далеч не всички от тях са склонни и да избират между Вашингтгон и Берлин. Още повече, че американците не са свикнали да плащат за това, че натрапват на останалите собствената си политика - те действително отпускат известна финансова подкрепа по различни канали, но тя по правило е достатъчна само за да не се допусне тоталния срив на проамериканските обединения в региона.

Тук е мястото да отбележа, че евентуалното излизане на Великобритания от ЕС се вписва в тази нова стратегия на САЩ за Европа. Очертава се възраждане на някогашния антагонизъм между англосаксонската и прогерманската оси. Още повече, че с оттеглянето на Лондон, Варшава (както впрочем и Рим) със сигурност ще пртетендира за равнопоставена позиция с Берлин и Париж. Като всички тези процеси ще се развиват на фона на упорито налагания от САЩ императив за "руската заплаха", използван не само като средство за "финансово източване" на европейските им съюзници, чрез повишаване на техните разходи за отбрана, но и за ново прекрояване на геополитическата карта на Европа.

Възможното подобряване на отношенията между Москва и оста Париж-Берлин

Като ключови стабилизиращи фактори при подобно развитие се очертават запазването на френско-германската ос и нейното сближаване с Русия. Именно в това, впрочем, е и голямата разлика между сегашната ситуация и онази от периода между двете световни войни. Между другото, в полза на подобно сближаване работи и развитието на украинската криза, която - според редица анализатори - е доказала несъстоятелността в съвременната епоха на познатата теза на Бисмарк и Бжежински за тясната обвързаност между глобалния статут на Русия и нейния контрол върху Украйна. Последното развитие на събитията показва, че Москва е в състояние да постигне такъв статут и без оглед на случващото се в Киев.

Тук е мястото да обърна внимание и на друг важен момент. По време на юбилейните чествания във Вашингтон през април 2019, като основни противници на НАТО бяха споменати Русия, Китай и Иран. В тази връзка е показателно, как някои западни експерти анализират ситуацията на югоизточния фланг на Алианса, т.е. в Близкия Изток. Ще напомня, че заради решението и да закупи руските системи С-400 Турция беше заплашена едва ли не с изключване от НАТО, което обаче не и пречи да води собствена игра в региона. Според родения в Израел известен американски политолог Йосеф Бодански, са налице достатъчно белези за формирането на своеобразна "близкоизточна Антанта", включваща Турция, Иран и Катар и противостояща на новия "Четворен съюз", в лицето на Саудатска Арабия, ОАЕ, Бахрейн и Египет (дискретно подкрепяни от Израел), работещи, освен всичко друго, за изолацията на Доха и участващи активно в антииранската политика на Вашингтон. Сред общите интереси на държавите от "новата Антанта" (към която гравитират също Сирия и, в по-малка степен, Ирак) са недопускане създаването на кюрдска държава и съвместните действия в зоната на сирийско-иракската граница (т.е. на изток от река Ефрат). Очертават се и общи енергийни и инфраструктурни проекти, които да станат част от китайския суперпроект "Един пояс, един път" (ЕПЕП) и да достигнат до Средиземно море през Сирия и Ливан. Всичко това, на практика, също работи за постепенната "виртуализация" на НАТО.

Като цяло, идеята за формирането на нов "санитарен кордон" в Европа (Междуморието), както и всичко случващо се напоследък в НАТО и ЕС, са елементи от кризата на цялото институционална и идейно наследство на студената война, което чисто механично, т.е. без каквато и да било фундаментална трансформация, беше пренесено в ХХІ век. Което пък потвърждава извода, че по-голямата част от днешните проблеми (включително и тези на Европа) са свързани с това, че все още живеем в сянката на миналото. В същото време са налице достатъчно признаци, че това "сенчесто съществуване" скоро ще приключи. А заедно с него, в миналото окончателно ще остане и НАТО.

Би могло да се твърди, че сме свидетели на началото на първата фаза на процеса на смяна на глобалния хегемон, която включва не само военните операции на САЩ, но и опитите на Вашингтон да преразгледа предишните договори и споразумения, които вече му се струват неизгодни, а също провокирането на митнически войни и налагане на санкции и ембарго навсякъде, където това е възможно. В това отношение Вашингтон не щади дори най-близките си съюзници от Европа, стриктно следвайки лозунга на Тръмп "Америка над всичко!". В тази игра за съхраняване на хегемонията на САЩ, на НАТО е възложена ключова роля. В качеството си на мощно икономическо обединение, ЕС представлява опасен конкурент за Съединените щати, затова Вашингтон възнамерява да подпише със Съюза нови и по-изгодни за американците договори (касаещи продуктите, съдържаши ГМО, дотациите за селското стопанство и т.н.) или пък да му наложи икономически санкции ("Северен поток 2", отказът от ядрената сделка с Иран или оттеглянето от INF Treaty). За разлика от ЕС обаче, НАТО се оказва изключително ценен съюзник за САЩ. Пактът компенсира мощта на руските въоръжени сили в Европа, като подкрепя Украйна, Грузия и Молдова, заиграва се с Беларус, натрапва повишаване на разходите за отбрана на страните членки до 2% от БВП и дислоцира системи за противовъздушна и противоракетна отбрана в Румъния и Полша. Освен това, НАТО постоянно провежда военни учения в цяла Източна Европа - от Балтийско до Черно море, обмисля създаването на американска военна база в Полша и вече разположи бригади за бързо реагиране в прибалтийските държави, Румъния и Полша. Освен всичко друго, по този начин пактът позволява на САЩ да действат по-активно против Китай в Тихия океан и Югоизточна Азия.

В същото време, в Европа осъзнават, че НАТО укрепва своите въоръжени сили, подготвяйки ги за евентуална война с Русия. Парадоксът е, че в рамките на този процес и под силния американски натиск, европейските държави се готвят да повишат военните си бюджети, купувайки предимно американско оръжие. Ясно е обаче, че хипотетичните военни действия ще се водят именно на територията на Европа, а не на САЩ. При това, вече не бива да се изключва и възможността войната да бъде ядрена. Наистина, наскоро президентът Путин заяви, че ответните удари на руснаците ще засегнат не само системите, нанесли първия удар срещу Русия, но и техните центрове за управление, т.е. онези, които са взели решението за нанасянето му. Което означава, че такава мишена може да стане и Америка. Само че това вероятно ще бъде последната война в човешката история. А най-лошото е, че излизането на САЩ от INF Treaty не изключва, а по-скоро работи за подобен сценарий.

На този фон изглежда парадоксално е, че в момент, когато Германия и Турция все по-трудно преглъщат опитите на САЩ да се отнасят с тях като "васали", а Словакия и редица други държави се обявяват против евентуалното разполагане на американски военни бази на тяхна територия и настояват за такива договори за сътрудничество в сферата на отбраната с Вашингтон, които да изключват дори и временното присъствие на американски военни, у нас, в България, се намират "ентусиасти" като бившия външен министър Соломон Паси например, пропагандиращи идеи от типа, че "на Балканите, като цяло, би трябвало да има ядрено оръжие" (!) или, че "превантивната роля на ядреното оръжие е изключително голяма".

Опитите за "приспиване" на Русия

Наскоро командващият на обединените сили на НАТО в Европа генерал Къртис Скапароти изрази съжаление, че военните контакти с Русия на практика са прекъснати и се обяви за тяхното частично възстановяване - например до нивото, на което те бяха по време на студената война. Тук е мястото да напомня, че през онзи период инициативата по правило се държеше от САЩ/НАТО, докато Съветският съюз почти винаги действаше по-скоро "реактивно". Истината е, че Москва много рядко се решаваше да поеме инициативата, както стана например по време на Карибската криза през 1962. В основата на тогавашната американска стратегия за военното изтощаване на СССР беше нанасянето на множество неособено мащабни, но болезнени удари по съветските позиции в различни части на света, водещи до постепенното изтласкване на Съветите от критично важните точки на планетата.

Вероятно американските военни разчитат да разиграят тази игра и в момента. Във Вашингтон са убедени, че времето работи за тях и, ако сегашното "студено противопоставяне" с Русия се проточи и Кремъл отново бъде вкаран в блатото на негласните договорки, споразумения, "контакти" и т.н., Москва е обречена в крайна сметка да загуби и тази схватка. Истината е, че американците, и особено американските военни, се опасяват от директна конфронтация с руснаците, осъзнавайки, че ако с прекалено резките си действия провокират вътрешна мобилизация на нацията и сплотяването и около Кремъл и осъществяваните от него реформи, това може да се окаже по-опасно за интересите и хегемонията на САЩ, отколкото дори военния разгром на американските части на някой локален "фронт" на новата студена война. Освен това, във Вашингтон са наясно, че руската армия въобще не прилича на онази, отпреди двайсетина години: в случай на конфликт нейните възможности в постсъветското пространство се оценяват от американските експерти като "доминиращи", в зоната на Източна Европа - като "застрашителни", а в Близкия Изток - като "плашещи". Вашингтонските стратези са наясно също, че преминаването на новата студена война в "гореща фаза" може да доведе до прекратяване на износа на енергоносители от района на Персийския залив (с изключение на иранските), до светкавичната загуба на Украйна и Прибалтика, както и до също толкова светкавичното унищожаване на обектите на системата за ПРО на САЩ, разположени в Полша и Румъния.

И тъкмо поради това, редица висши американски военни, като споменатия по-горе генерал Скапароти например, реагираха по такъв "помирителен" начин на направената наскоро от руския зам.външен министър Александър Грушко констатация, че по вина на НАТО контактите между пакта и Русия са напълно замразени. Как точно оценяват руската военна мощ във Вашингтон показват следните думи на председателят на Съвета на началник-щабовете на въоръжените сили на САЩ генерал Марк Мили: "Русия, която разполага с внушителен ядрен арсенал, остава едиствената текуща екзистенциална заплаха за САЩ". Това означава, че според американските стратези тази страна ще продължи да бъде заплаха за доминацията на Съединените щати докато въобще съществува, т.е. докато не бъде отстранена по някакъв начин от световната политическа сцена.

Заключение: НАТО като генератор на нестабилност

След края на Втората световна война Съединените щати се опасяват от възраждането на силно пострадалата от инвазията на нацистка Германия съветска мощ, тъй като това директно би застрашило интересите им. В същото време за гарантирането на установената от Бретън-Удската система валутна хегемония на САЩ се налага спешно да бъде възроден образът на врага, опитващ се да завладее света. Именно в тази връзка, преди 70 години във Вашингтон е взето решение за създаването на Северноатлантическия алианс, в качеството му на военно-политически блок, гарантиращ здравата трансатлантическа връзка между Европа и Северна Америка.

В речта си пред Конгреса на САЩ във връзка със 70-годишния юбилей на НАТО, генералният секретар на пакта Йенс Столтенберг посочи, че организацията е създадена "от хора, преживели две разрушителни световни войни и добре познаващи ужаса и страданията, както и човешките и материални жертви, до които водят войните. Затова, със създаването на НАТО те си поставят ясната цел да запазят мира и да защитят свободата". Днес, седем десетилетия по-късно, следва да се запитаме, дали пактът действително е помогнал за постигането на така заявените цил или светът е станал още по-непредсказуем и несигурен? Отговорът на този въпрос изисква да анализираме в историческа рестроспектива развитието на НАТО и събитията, в които пактът актвно участва.

През последните трийсетина години, т.е. след края на студената война и разпадането на Съветския съюз, Северноатлантическият алианс беше ангажиран основно с два вида операции: "за поддържане на мира" и "за принуждаване към мир". В частност, с мандата на ООН бяха осъществени над 35 операции, в чиито рамки се изпълняваха конкретни мисии. Първата от тях беше стартиралата през юли 1992 в Адриатическо море операция Maritime Monitor за контрол на спазването на наложените от ООН санкции срещу бивша Югославия. Тази, както и следващите операции, излизаха извън рамките на колективната отбрана на Съюза, очертани от чл. 5 и 6 на Северноатлантическия договор.

Въпреки че единственото законно основание за осъществяването на операции за "принуждаваме към мир" е съответното рашение на Съвета за сигурност на ООН, на практика, подобни операции започнаха да се осъществяват от пакта и без негов мандат, под формата на т.нар. "хуманитарни интервенции". Точно това се случи през 1995 в Босна и Херцеговина, както и през 1999, когато авиацията на НАТО бомбардира остатъчна Югославия. Осъществявайки въоръжено нападения срещу една суверенна държава, алиансът грубо наруши основополагащите принципи на международното право, инкорпорирани в Устава на ООН и Заключителният акт на Съвещанието по сигурност и сътрудничество в Европа, провело се в Хелзинки през 1975. Както е известно, по време на бомбардировките от 1999 загинаха около две хиляди мирни граждани, бяха разрушени хиляди цивилни обекти, а в резултат от използването на боеприпаси с обеднен уран, в много райони на Сърбия и съседните и държави (включително България) бяха заразени почвата и водата, което пък доведе до значителен ръст на онкологичните заболявания. Тези, т.нар. "хуманитарни интервенции" и днес представляват важен фактор за нестабилността на Балканите, тъй като ерозираха легалните механизли, гарантиращи мира и сигурността в региона. Впрочем, същите бяха и последиците от намесата на НАТО в либийската криза, както и в Афганистан (в рамките на все още продължаващаа мисия „Решителна подкрепа”, в която участват и български военни).

Тоест, опитът от последните двайсет и пет години показва, че т.нар. "хуманитарни интервенции" не се оказаха отправна точка за развитие на демокрацията и икономиката на страните, в които бяха осъществени. В резултат от тях светът стана още по-непредсказуем и несигурен. Разширяването на НАТО на Изток, потокът от мигранти към ЕС и разпространението на радикалната ислямистка идеология поставиха под въпрос цялата архитектура на сигурността в Европа. В тази връзка ще цитирам експерта на Атлантическия съвет Михаел Рюе, който в една своя статия в NATO Review подчертава, че: "през по-голямата част от изминалите от основаването и седем десетилетия НАТО имаше късмета да не и се налага да решава повече от един сериозен проблем. Така, когато отбеляза своята 40-та годишнина, пактът беше изцяло концентриран върху промените в Съветския Съюз. 50-годишнината му съвпадна с разгара на въздушната кампания в Косово, а пък 60-годишният му юбилей беше белязан от дискусиите във връзка с изпращането на мисията на НАТО в Афганистан. Този път обаче, всичко е различно. Северноатлантическият алианс става на 70 в момент, когато му се налага да действа не само на един, а на поне три стратегически фронта - на Изток, срещу Русия, на Юг - срещу нестабилните държави, генериращи тероризъм и миграция, както и на вътрешния фронт, където се сблъскваме със задълбочаващата се поляризация на западните общества, водеща до появата на нови и опасни политически тенденции".

Очевидно, в средносрочна перспектива, броят на източниците на заплахи само ще нараства, при това самата НАТО също има голяма заслуга за това. Поставяйки в основата на своята активност налагането на "универсалните демократични стандарти", Алиансът игнорира самобитността и изключителността на всяка една нация и държава и спецификата на тяхното историческо и културно-цивилизационна развитие като по този начин ерозира многовековните им устои, което нямаше как да не доведе до ескалирането на междуетническите и междунационална конфликти.

Увеличаването на разходите за отбрана в рамките на НАТО няма да реши съществуващите проблеми, тъй като времената, когано Европа можеше да разчита на САЩ за защитата си, вече отминаха. В тази връзка, цитираният по-горе Михаел Рюе мрачно прогнозира, че възможният край на НАТО ще означава и края на трансатлантическата колективна отбрана. Възможно е обаче, това да се окаже и първата стъпка към създаването на една наистина всеобхватна и интегрирана система за сигурност без разделителни линии и зони на влияние в Европа/Евразия. При всички случаи растящата решимост на ключовите играчи в ЕС в бъдеще да предприемат самостоятелно важните както за собственото им бъдеще, така и за това на Съюза, решения, ще им помогне не само да се избавят от потискащото ги наследство на "плана Маршал", т.е. от американската опека, но и да се превърнат в автономен играч на глобалната геополитическа сцена.

 

* Българско геополитическо дружество, цялата статия можете да прочетете в бр.4/2019 на Геополитика, който ще излезе в началото на юли.