14
Чет, Ное
22 New Articles

Новата ядрена надпревара и възможните последици от нея

Актуално
Typography

В началото на февруари 2019 САЩ официално обявиха, че спират да се съобразяват с договора от 1987 за ликвидиране на ракетите с малък и среден обсег (INF Treaty), защото смятат, че Русия го е нарушила. Според държавния секретар Марк Помпео, ако Москва не предприеме нищо през следващите шест месеца, за да коригира това, Вашингтон окончателно ще напусне едно от най-важните споразумения за стабилността в Европа и света.

В отговор руският президент Путин заяви, че страната му също прекратява участието си в INF: "Отговорът ни ще бъде огледален. Американските партньори обявиха, че прекратяват участието си в договора, и ние ще сторим същото".

Както посочва във Forbs американския експерт по контрол на въоръженията и съучредител на вашингтонския аналитичен център "Хенри Стимсън" Майкъл Крипън: "Ето докъде я докарахме. Две поколения политици упорито работиха за постигането на споразуменията, които не позволиха на студената война да прерасне в гореща, а днес тези споразумения са на смъртно легло. Истината обаче е, че те са най-здравите нишки в мрежата на ядрената сигурност, изградена внимателно и с цената на огромни усилия, от една търпелива и умна дипломация. Тази мрежа за сигурност сдържаше надпреварата във въоръжаването, предотвратявайки възможна ядрена война. Сега обаче, хора като Болтън, я разкъсват на парчета".

Според Крипън, САЩ не бива да подценяват решителността и способността на Кремъл да изразходва огромни средства за производството на нови ракети. Както е добре известно, руските лидери са готови на всичко за да докажат, че с тях следва да се съобразяват на световната сцена. От друга страна,  не следва да се подценява и готовността на Вашингтон, който изглежда изкушен да провокира нова надпревара във въоръженията, опитвайки се по този начин да ерозира руската икономика и да постигне резултат, сходен с онзи от края на 80-те години, поставил началото на края на Съветския съюз. В същото време, според мнозина експерти, за да бъдат възстановени и поддържани в добро работно състояние остарелите американски ракети, подводници и бомбардировачи, през следващите трийсетина години ще се наложи да бъдат изразходвани над един трилион долара. Освен това, заради характерните за Пентагона усложнения и проблемите при закупуването на нова военна техника, тази цифра вероятно ще нараства с десетки милиарда долара през всяка изминала година. В тази връзка, Крипън задава закономерния въпрос: "Наистина ли сме обречени да поредната надпревара във въоръженията?", като според самия него, това не е задължително, ако и двете страни решат да проявят "повече здрав смисъл".

Как се стигна до тук?

И така, въпреки всички опити да се намерят допирни точки между руската и американската позиции по въпроса за INF, изглежда много вероятно, че през 2019

той окончателно ще прекрати съществуването си и затова би трябвало много сериозно да се замислим, какво ще последва след това.

Както е известно, през последните месеци руската страна демонстрира достатъчна гъвкавост, включително и в публичната сфера, декларирайки готовност да покаже пред експертите "спорната" си крилата ракета с наземно базиране 9M729 (чието разработване, според САЩ, нарушава изискванията на INF), а след това (по време на срещата между руските и американските дипломати в Женева на 15 януари 2019) дори предложи да направи ограничена презентация на нейните възможности.

За съжаление, ключовите участници в битката относно INF от НАТО и ЕС игнорираха това предложение, и то не по свое желание, а именно под натиска на Вашингтон. На свой ред, САЩ продължават да настояват, че крилатата ракета 9M729 (твърди се, че радиусът и на действие варира между 2000 и 2500 км, макар че според Вашингтон, той е 5500 км) нарушава изискванията на договора и настояват както за унищожаването на самата ракета, така и на нейната пускова установка, при това под американски контрол.

От 2 февруари 2019 започна да тече шестмесечният срок, през който САЩ преустановяват участието си в INF. Макар че според руското Външно министерство, въпросното "преустановяване" е нищожно от правна гледна точка, според Вашингтон то му дава възможност да започне разработването на ракети, забранени от Договора. Тук е мястото да напомня, че САЩ още преди няколко години се готвеха да стартират научно-иследователските и опитно-конструкторски работи в тази посока, така че след последното им решение в скоро време може да се очакват и първите практически изпитания. Според експертите, американците могат да започнат със създаването на сухопътна версия на крилатите си ракети с въздушно или морско базиране. Или пък с новата оперативно-тактическа ракета, разработвана в рамките на програмата Precision Strike Missile (известна преди това като Long Range Precision Fires), която трябва да замени старите ракети Lockheed Martin ATACMS (Army TACtical Missile System). Както е известно, в програмата участва и компанията Raytheon със своята ракета DeepStrike с обсег почти 500 км.

Какво би могло да се случи през август 2019

На този, фон възниква закономерният въпрос, какво следва да очакваме, ако САЩ и Русия не съумеят да постигнат компромис до изтичането на поставения от американците шестмесечен срок, т.е. до началото на август 2019?

Според най-негативния сценарий, ще станем свидетели на ускореното разработване и разполагане на руски и американски ракети със среден и малък обсег, в техния ядрен и конвенционален вариант, от двете страни на границата между Русия и НАТО: в руския Западен военен окръг (включително зоната на Калининград), както и в цяла Централна и Източна Европа (а вероятно и в България). Разбира се, ще бъде необходима поне година, преди ракетните подразделения да започнат да функционират пълноценно, но дори и обявяването на подобни планове ще разруши и последните остатъци от европейската архитектура за сигурност, включително Основополагащия акт между Русия и НАТО. При това Западна Европа едва ли ще подкрепи тези процеси, затова пък някои източноевропейски държави (например Полша, прибалтийските постсъветски републики и Румъния) могат да постигнат двустранни споразумения със САЩ за разполагане на американски ударни системи на тяхна територия. Разбира се, това би могло да провокира криза, включително вътре в НАТО и ЕС, но по-важното е, че то ще изисква незабавна и адекватна реакция от руска страна. По очевидни географски и политически причини, днес Москва е много по-близо до границите на НАТО (отколкото по време на предишната "ракетни криза" в Европа, през 80-те години на ХХ век), така че освен очевидното военно измерение на заплахата, огромна роля ще изиграе и политическото възприемане на тази заплаха от Кремъл.

Несъмнено, руснаците ще трябва да се съобразят с рязкото съкращаване на времето за вземане на решения при избухването на евентуален военен конфликт, като една от възможните ответни мерки би могло да стане прехвърлянето на пълномощията за използване на ядрено оръжие на по-ниски нива във военно-политическата йерархия или дори пълната автоматизация на този процес, предвид голямото внимание на висшето руско политически и военно ръководство към темата. Именно във връзка с тези рискове, се налага изводът, че прибързаното разпологане на нови ракетни системи и разпалването на тлеещите конфликти в Европа не би било полезно за нито един от участниците в този процес.

Ето защо, доста по-вероятен изглежда сценарият, според който въпросните участници ще демонстрират определена сдържаност в действията си. Те например, биха могли да възприемат принципа "да не разполагат ракетите първи", като по този начин ще могат - от една страна - да продължат разработването на новите модели ракети, а от друга - да съхранят относително стабилна военно-стратегическа архитектура. Нещо повече, възможно е постигането на споразумения, ограничаващи географията на евентуалното разполагане на нови ракетни комплекси, например като Европа бъде изключена от този процес. Не бива да забравяме обаче, че подобно решение би се отразило изключително негативно върху теоретичната възможност за създаването на глобален режим (който може и да не забранява разполагането на нови ракети, а само да го ограничава или пък - да повишава прозрачността на подобни действия) с участието на Китай, Индия, Пакистан, Израел, Иран и други играчи.

Освен това, ако Вашингтон и Москва демонстрират готовност за "контролирано" съвместно прекратяване на INF, те биха могли да се споразумения относно полезното натоварване на нестратегическите ракети, чието разполагане се планира. Както е известно, INF не прави разлика между ядрени и конвенционални военни подразделения и това при всички случаи, следва да бъде променено. Впрочем, дискусията в тази сфера ще насочи вниманието и към по-широката тема за контрола на тактическото ядрено оръжие, още повече, че напоследък бяха лансиране редица интересни предложения в тази сфера.

Специално внимание заслужава анализът на възможностите за постигане на споразумения между европейските държави (или ЕС, като цяло) и Русия. От ключово значение в случая е да се промени визията за този процес както на Москва, така и в Брюксел така че той да не се раглежда като опит за ерозиране на "трансатлантическото единство" или за задълбочаване на различията между Западна и Източна Европа. Точно обратното, появата на чисто европейски механизми за контрол на въоръженията би могло да окаже стабилизиращо въздействие върху разпадащата се американско-руска система от договори в тази сфера. При всички случаи обаче, това ще изисква и от двете страни да вземат доста смели решения.

В тази връзка ще напомня, че в навечерието на посещението си в Люксембург през март 2019, руският премиер Медведев заяви в интервю за Luxemburger Wort: "всички бихи били по-спокойни, ако американските ядрени въоръжения бъдат изтеглени на територията на САЩ, като паралелно с това бъде ликвидирана и създадената за тях инфраструктура в Европа, позволяваща съхраняването, поддръжката и бързото разгръщате на тези въоръжения". Според Медведев, това се отнася и за редовно провежданите в държавите членки на НАТО военни учения, на които се отработва използването на ядрено оръжие: "тези учения не носят нищо, освен ненужни притеснения и то най-вече за самите страни от Алианса".

Съдбата на „новия START” и бъдещето на контрола над въоръженията

Според повечето руски експерти, ако САЩ не предприемат някакви откровено провокационни действия по отношение разполагането на нови ракетни системи със среден и малък обсег, насочени директно против руските стратегически ядрени сили, Русия също няма да ускорява извършваната от нея модернизация на тези сили, съобразена с ограниченията налагани от т.нар. "нов START" (т.е. подписаният през 2010 Договор за ограничаване на стратегическите настъпателни оръжия между САЩ и Русия, чиито срок изтича през 2020).

Тук е мястото да напомня, че именно липсата на конструктивен подход от американска страна е основната заплаха пред евентуалното удължаване на новия START и след 2021. От ключово значение в случая е, че Русия изглежда склонна да приеме модела на т.нар. "поети от двете правителства писмени политически ангажименти", като според мнозина, при по нататъшна деградация на руско-американските отношения и негативното влияние върху тях на вътрешнотополитическите борби в САЩ, контролът на въоръженията би могъл да еволюира именно в тази посока.

Разбира се, би било жалко двете страни да се откажат от постигнатия с "новия START" обмен на достоверна информация в сферата на стратегическите ядрени сили на най-високо ниво. Вече не бива да се изключва обаче, че ще станем свидетели на връщане към ситуацията, в която липсват правно ангажиращи ограничения на руските и американските ядрени сили. От друга страна, възможно е именно това връщане назад да се окаже началото на формирането на нов полицентричен ядрен ред в света. Вероятно, за начало би било добре да се разработи комплекс от мерки за укрепване на доверието и прозрачност, тъй като сегашната асиметрия между арсеналите на ядрените държави автоматично обрича на неуспех всички идеи за универсални или пропорционални ограничения в тази сфера. При всички случаи, Китай например, много по-лесно би подкрепил подобен "постбиполярен" ядрен режим, отколкото някакви нови международни договори, налагащи стриктни ограничения и правила за инспектиране на ядрените обекти на държавите участници.

Да се върнем обаче на фундаменталния въпрос, относно необходимостта от контрол над въоръженията. Според експертите, с негова помощ могат да бъдат решение две ключови задачи: намаляване на рисковете от въоръжени конфликти чрез увеличаване на прозрачността и опознаванетна доктрините и структурите на съответните елементи на въоръжените сили на вероятния противник и оптимизиране на военното строителство, отказвайки се от прекалено големия брой програми и количества на разгръщаните видове въоръжения и военна техника. Поне според сегашната администрация на САЩ, в момента INF не изпълнява тези задачи. Друг въпрос е, дали причината за това е "нарушаването" му от Москва или заплахата от други ядрени сили, като Китай, които не са част от договора, или пък желанието да Вашингтон да ескалира военната надпревара, разчитайки по този начин да изтощи своите стратегически съперници.

Последиците от денонсирането на INF за Европа

И така, на 2 февруари Доналд Тръмп стартира процедурата по излизане на САЩ от Договора за ликвиридиране на ракетите със среден и малък обсег. Както е известно, това решение беше взето отдавна. Обвинявайки Русия в многобройни нарушение на договора и давайки и ултиматум да се „поправи” в рамките на 6 месеца (т.е. до началото на август), Вашингтон просто се опитва да настрои в своя пола международното обществено мнение.

От друга страна обаче, Русия не е държава, която би се поддала на подобен шантаж. Несъмнено, в резултат от евентуалното разполагане в непосредствена близост до границите и на най-новите американски ракетни системи със среден и малък обсег (чиято разработка се готви да стартира Пентагонът, ако вече не го е направил, разбира се) ше повиши нивото на заплаха за Руската Федерация. В зависимост от обсега на тези системи могат да бъдат застрашени дори районите, където са разположени руските стратегически ядрени бази. Впрочем, именно това целят и САЩ, с разполагането на новите си ракетни системи в Европа. При това, в случая въобще не може да се говори за паритет, тъй като нито една руска ракета със среден обсег не може да достигне Америка.

САЩ и в момента разполагат в базите си в Румъния (Девеселу) и Полша (Редзиково) с пускови установки Мk41 за своята система за ПРО, които могат да бъдат използвани и за ударни въоръжения, включително за изстрелване на крилати ракети със среден обсег „Tomahawk”. Излизането а САЩ от INF ще им позволи да легализират тези установки, разположени в разрез с този договор, и ще им развърже ръцете за създаване на ракетни системи и в други държави (включително в България).

В пълно съответствие с новата ядрена доктрина на САЩ, вече стартира производството на ядрени бойни глави с малка мощност W76-2, които могат да бъдат инсталирани на ракети със среден обсег. Според експертите на Пентагона, наличието на подобни бойни глави с малка общност, няма да позволи на руснаците „да използват своя потенциал от тактическо ядрено оръжие”. Техните руски колеги обаче, смятат, че Москва е в състояние да минимизира вредата от денонсирането на IМF. Излизането на Русия от него ще и даде нови, по-големи възможности да укрепи собствената си сигурност, създавайки съвременни ракети със среден обсег, каквито в момента и липсват. А след като руската армия бъде снабдена с такива ракети, в нейната зона на поразяване ще се окаже на практика цяла Европа (разстоянието между Москва и европейските столици варира от 750 до 3500 км, но ракетните установки могат да бъдат разположени по западната граница на Руската Федерация).

Именно това поражда закономерния въпрос за европейската позиция относно решението на САЩ да се оттеглят от INF. Ако се съди по първоначалната реакция на някои европейски политици, особено от Източна Европа, те изглежда не се замислят за истинските мащаби на случващото се. Полският външен министър Яцек Чапутович например, заяви на 1 февруари 2019, че разполагането на американски ядрени ракети в Европа ще е от полза за континента. У нас към подобна позиция се придържа бившият външен министър Соломон Паси, който  дори призова за разполагането на подобно оръжие и у нас. Впрочем, Чапутович също не изключва в Полша да бъде разположен ядрен арсенал на НАТО, буквално повтаряйки тезите на бившия командващ на американските сили в Европа генерал Бен Ходжис, според който именно тази страна е „ключът” за сдържането на Русия.

Проблемът обаче е, че ако провокациите срещу Москва продължат, ответният руски ракетен удар ще се стовари не върху САЩ, а именно върху Полша (респективно, България).

Впрочем, подобни заплахи срещу Русия могат да се чуят напоследък и в Украйна. Така бившияг посланик на страната в НАТО Пьотр Гарашчук лансира възможността тя да се сдобие със собствено ядрено оръжие, бившият зам. началник на украинския Генерален щаб Игор Романенко призова за разработването на ракетни системи, способни да достигнат до Москва и Санкт Петербург, а пък кандидат-президентът Ина Богословская дори предложи Украйна да започне да произвежда графитни бомби и да ги използва като „инструмент в отношенията си с Русия”. Подобни идеи вероятно се дължат на неспособността да се оцени реалистично създалата се ситуация, която е принципно различна, отколкото преди десет-петнайсет години например, като това се отнася най-вече за руския военен потенциал.Както е известно, решението на Москва да разположи ракетни комплекси „Искендер” в Калининградска област и Крим, провокира почти истерична реакция в ръководството на НАТО, макар че обхватът на въпросния комплекс е едва 500 км. Тоест, можем да си представим какво ще се случи, когато – в отговор на денонсирането на INF – руснаците започнат да разполагат комплекси с по-голям обсег.

За притесненията на НАТО свидетелства и изявлението на зам.генералния секретар на Алианса Роуз Гетемюлер, че той не възнамерява да разполага в Европа нови наземни системи с ядрено оръжие, дори и след прекратяване действието на INF: "предстои да обсъдим, какъв следва да бъде отговорът на новите руски ракети, но не планираме да разположим на Стария континент нови наземни системи с ядрено оръжие". Според нея, вратата за преговори остава отворена и Вашингтон все още е склонен да съхрани договора, ако Русия се съгласи да ликвидира ракетите си 9М729. Както е известно, на 7 февруари 2019 генералният секрета на НАТО Йенс Столтенберг обяви, че алиансът иска "договорът да бъде запазен", както и "да бъде усилен контролът над въоръженията", споменавайки тревогата на Москва, че INF "забранява оръжие, с каквото разпологат такива държави, като Китай, Индия, Пакистан, Израел, Северна Корея или Иран, които се са обвързани с този договор".

Европейските държави би трябвал да са наясно, че е напълно възможно Москва съвсем скоро да обяви, че разглежда разполагането на американски ракети с малък обсег на континента, още повече пък в близост на руските граници, като пряка заплаха за себе си, както и, че местата, където бъдат разположени тези ракети, ще се разглеждат като потенциална мишена на ответен (или превантивен) удар. А как точно би могло да се случи това, демонстрираха руските военнокосмически сили и флот по време на войната с ислямистите в Сирия. Впрочем, европейските държави би следвало да си дават сметка и, че Русия едва ли ще им остави някакъв времеви толеранс, ако реши да нанесе превантивни или ответни удари. Освен това, ако сметнат за необхоимо, руснаците могат да атакуват застрашаващата сигурността им инфраструктура (ракетна или ядрена) и в мирно време. Тоест, възприемайки стратегията на Израел, който през последните години нанесе десетки удари по ядрени обекти в Иран и продължава да нанася такива удари в Сирия, макар че не е в състояние на война с нито една от тези две държави. При това тези негови действия се посрещат с разбиране от много държави. Същото се отнася и за САЩ - достатъчно е да си припомним действията им в остатъчна Югославия, през 1999 или в Ирак, през 2003.

В тази връзка ще напомня, че веднага след решението на администрацията на Тръмп да извади САЩ от INF, руският президент Путин предупреди собственото си правителство да не инициира никакви преговори по този въпрос. Което беше съвършено ясен сигнал, при това не само към Вашингтон, но и към европейските столици. Друг въпрос е, дали този сигнал ще бъде правилно разбран.

Проблемът с „ядрения договор” в контекста на новата геостратегия на САЩ

Както е известно, две седмици преди Тръмп да извади страната от „ракетния договор”, САЩ публикуваха поредния Преглед на политиката в сферата на противоракетната отбрана (Missile Defense Review). Този документ, наред с публикуваните година преди това Преглед на ядрената политика (Nuclear Posture Review) и Национална стратегия за отбрана (National Defense Strategy), формулира основния геостратегически вектор на САЩ, както и състоянието на националната отбрана на фона на усилващото се съперническо с другите големи държави – Русия и Китай. В съответствие с двата предходни документи, Прегледът на политиката в сферата на ПРО, предвижда предоставяне на повече ресурси за реализацията на проекта, укрепващ позицията на Вашингтон в съперничеството му с Москва и Пекин. Така например, подобрената система за ПРО може да осигури на САЩ по-голям набор от варианти, ако администрацията съумее да преодолее технологичните и бюджетни ограничения, но поредното преминаване към качествено ново равнище на стратегическо съперничество ней-вероятно само ще ускори надпреварата във въоръжаването, задълбочавайки взаимното недоверие между големите държави.

Сбогом на разоръжаването?

През 70-те години на миналия век, когато САЩ и СССР седнаха на масата за преговори и започнаха да дискутират въпросите, свързани с ограничаването на въоръженията, сред приоритетните теми беше и противоракетната отбрана. Опасявайки се, че по-съвършените системи за ПРО могат да принудят двете страни да създадат и разположат за борба с тях още по-голямо количество балистични ракети, Вашингтон и Москва се споразумяха да наложат строги ограничения на тези видове въоръжение и през 1972 подписаха Договора за ограничаване на системите за ПРО. Почти 30 години по-късно обаче, т.е. дълго след разпадането на Съветската империя, администрацията на Буш-младши реши да излезе от това споразумение, уж за да може да се защити по-добре от евентуално ракетно нападение на някоя от „държавите-парии”. Макар че САЩ продължаваха да твърдят, че ще ограничат средствата за противоракетната си отбрана, излизането им от Договора за ПРО беше първия удар по постигнатото в сферата на контрола на въоръженията по време на студената война. Нещо повече, това решение на Вашингтон принуди Русия да започне да укрепва собствения си стратегически потенциал.

През следващите почти двайсет години, т.е. от излизането на САЩ от Договора за ПРО до публикуването на последния Преглед на политиката в сферата на ПРО, технологиите в тази сфера бяха значително усъвършенствани. През този период Китай създаде гигантски арсенал от балистични ракети, паралелно разширявайки и останалия си военен потенциал. Китайският възход и възраждането на Русия накараха САЩ да изместят фокуса на вниманието си от глобалната война срещу тероризма към съперничеството с тези две големи държави. При анализа на тази промяна, в Прегледа на политиката в сферата на ПРО се акцентира най-вече върху разработването на такива системи, които да могат да противодействат на руския и китайския ракетни арсенали, макар че промените все още се формулират в контекста на схващането, че ядреното оръжие е основния елемент за сдържане на Москва и Пекин.

Въпреки постигнатия прогрес след излизането на САЩ от Договора за ПРО обаче, разработването и разполагането на мрежа за противоракетна отбрана, способна да сдържа основните американски съперници, си остава твърде сложна задача. Ключовите проекти, споменати в последния Преглед на политиката в сферата на ПРО: разполагането на съвременна система от датчици в космоса, трудно уловимите от радарите изтребители F-35 притежаващи оръжие способно да унищожава междуконтинентални балистични ракети, както и евентуалното разполагане на прехващачи на околоземна орбита, се очертават като основен проблем. При това следва да се има предвид, че през следващите години всички те ще се конкурират за по-голямо финансиране с други важни проекти във военната сфера.

Не бива да забравяме и, че някои от тези проекти ще изискват осъществянето на много сериозен технологичен скок. Така например, плановете за създаване на снабдени с лазерно оръжие безпилотни летателни апарати (БЛА), способни да летят в близост до пусковите ракетни установки и да унищожават междуконтиненталните балистични ракети, непосредствено след изстрелването им, са свързани с преодоляването на гигантски технологични проблеми. Защото въпросните БЛА трябва не просто да имат продължително полетно време, както и съответната защита за преодоляване на противниковата противовъздушна отбрана, но и техните бордови лазери следва да са достатъчно леки за да им позволят да останат във въздуха по време на цялата операция (освен проблемите, свързани с тяхната мощност и надеждност, съвременните лазери се нуждаят и от значително количество електроенергия, включително за охлаждането им, затова за тяхното успешно функциониране е необходимо наличието на допълнително тежко оборудване).

Реакцията на Москва и Пекин

Тоест, САЩ се сблъскват със сериозни препятствия в усилията си за създаване на по-всеобхватна глобална система за ПРО, при това тези усилия вече пораждат сериозна загриженост и в Русия, и в Китай. В крайна сметка, застрашено е самото оцеляване на сдържащите ядрени арсенали на тези две големи държави. И тъй като залогът е изключително висок, Москва и Пекин нямат друг избор, освен да приемат, че САЩ са в състояние да постигнат значителен прогрес в реализацията на своите планове, тъй като липсват гаранции, че през следващите години няма да станем свидетели на технологичен пробив в сферата на ПРО.

И Русия, и Китай се безпокоят от факта, че изгражданата от САЩ глобална система за ПРО дори не тряба да бъде кой знае колко надеждна или ефективна за да може да ерозира руската и китайската системи за ядрено сдържане. Тоест, Москва и Пекин се опасяват, че усъвършенстваните възможности на САЩ в сферата на настъпателните въоръжения ще им позволят да унищожат значителна част от техните собствени ядрени арсенали още с първия си удар. А, ако добавим към това и ефективната противоракетна отбрана, САЩ получават теоретична възможност не само да унищожат по-голямата част от китайския или руския ядрен арсенал, но и да използват след това собствената си система за ПРО за прихващането на всички оцелели и изстреляни срещу Америка ракети.

Разбира се, това не означава, че САЩ възнамеряват да нанесат първи ядрен удар срещу Русия или Китай. Дори ако постигне целите си, подобна разрушителна атака ще се превърне в катастрофа за САЩ, както и за човечеството, като цяло. Когато става въпрос за оцеляването им обаче, Пекин и Москва са длъжни да разглеждат и най-негативните сценарии и да се готвят за тях. А предвид нарастващата враждебност и недоверие, съпътстващи задълбочаващото се съперничество между великите държави, Русия, Китай и САЩ нямат кой знае какви стимули да не се ориентират към максимално разширяване на ядрените си потенциали. Тъй като наследството на договорите за контрол на въоръженията последователно бива ерозирано от американците, Москва и Пекин вече започнаха да инвестират значителни средства в своите стратегически сили за да запазят преднината се пред САЩ в сферата на настъпателните въоръжения. Тоест, опитите на Вашингтон да създаде по-мощна мрежа за защита от балистични ракети, само ще накара руснаците и китайците да удвоят усилията си в тази сфера.

Възможният конфликт в космоса

Впрочем, американските действия ще окажат сериозно влияние и върху съперничеството в космоса, особено предвид факта, че по-ефективната глобална противоракетна система изисква позиционирането на околоземна орбита на датчици и, евентуално, на прехващачи. Естествено, този аспект на американската програма ще накара Китай и Русия да предприемат ответни мерки, разполагайки оръжие в космоса за да могат да нанасят удари по обекти на САЩ в околоземното пространство. Освен това, Москва и Пекин се безпокоят, че няма да имат яснота, дали сред разположените от американците на околоземна орбита ракетни системи, има и такива, способни да унищожат наземни цели или техните собствени спътници. Което пък ще доведе до по-нататъшното милитаризиране на космоса.

Предвид липсата на ефективни механизми за контрол в космоса - в тази сфера съществува само Договорът за космоса (Outer Space Treaty), забраняващ на САЩ, Русия и Китай да разполагат в космоса оръжия за масово поразяване - ескалацията на съперничеството между тях, в резултат от разполагането на орбитални системи за ПРО, ще повиши вероятността за ликвидиране на разположените в космоса обекти, в случай на конфликт. При подобно развитие обаче, остатъците от въпросните обекти могат да повредят критично важни спътникови мрежи на всички държави.

Последиците от денонсирането на INF извън Европа

Както вече споменах, INF беше подписан в края на 1987 (и влезе в сила през 1988) от САЩ и СССР, т.е. той представлява двустранен договор. Именно това се оказва в момента основния му недостатък, макар че през първите години след неговото подписване, той не изглеждаше фатален. По онова време около 90% от ракетно-ядрения потенциал на планетата беше концентриран в САЩ и СССР, а останалите 10% (на Франция, Великобритания и Китай) изглеждаха "пренебрежимо малко", при анализа на проблема за съхраняването на стабилността между двете световни суперсили, както и на планетата, като цяло.

През следващите 20-30 години обаче, политическата карта на света се промени радикално, включително по отношение на собствеността на ракетно-ядрения потенциал. На първо място, вместо някогашния основен геополитически опонент в лицето на СССР, днес САЩ са изправени пред нов, в лицето на Китай. А сред основните средства за доставка на китайските ядрени оръжия са именно ракетите със среден и малък обсег, които не са обект на INF.

На второ място (което до голяма степен е свързано с първото), географският център на противопоставяне между САЩ и новия му глобален опонент вече се намира в района на Индийския и Тихия океани, а не в евроатлантическата зона, както беше по време на студената война. Неслучайно и сегашният, и предишният американски президенти подчертават проритетната роля на т.нар. регион Индо-Пасифик.

На трето място, в този регион се появиха две de facto ядрени държави - Индия и Пакистан, за които ракетите със среден и малък обсег също са едни от основните средства за доставка на ядрените им заряди. Впрочем, към тези държави вероятно следва да добавим и Израел (Северна Корея е по-специфичен случай).

Тоест, в момента, INF не ангажира поне четири държави (тъй като Франция и Великобритания изглежда не разчитат на ракети от този тип). При това опитите за привличането им към евентуален процес на модернизация на INF не изглеждат реалистични, той като всяка от тях има собствени мотиви за притежаването на подобно оръжие, които тотално се разминават с онези, накарали преди 30 години САЩ и СССР да подпишат "ракетния договор".

Не бива да забравяме също, че INF беше елемент от една договорна система, която - повече или по-малко - гарантираше запазването на стратегическата стабилност в отношенията между двете свръхдържави от онова време. Такива системи обаче напълно липсват в отношенията между Индия и Пакистан, Китай и Индия, САЩ и Китай, както и в Индо-Пасифика, като цяло.

Както е известно, напоследък ключово значение придобиват отношенията по оста САЩ-Китай. Логиката на противопоставянето с новия глобален опонент, принуждава Вашингтон, на първо място, да се активизира в такива изключително важни за Пекин зони в региона, като Южнокитайско море и Тайван, а - на второ, да активира целия си наличен арсенал за ракетно-ядреното сдържане на Китай в зоната на "предно базиране".

В момента този арсенал е концентриран най-вече в океана (на разрушителите клас Arleigh Burke, на част от способните да носят крилати ракети стратегически атомни подводници, както и на въздушните носители на въпросните ракети). Именно тези морски и въздушни носители все по-често се появяват в прилежащото на Китай пространство.

Освен това е напълно възможно САЩ да решат да разположат в региона и ракети със среден обсег с наземно базиране, използвайки като предлог факта, че Пекин не участва в INF. Наистина, все още не е ясно, къде в Азия американците биха могли да разположат бъдещите си модернизирани ракети Pershing. Едва ли в скоро време съгласие да ги приемат биха дали такива китайски съседи, като Индия, Пакистан, Мянма, Непал, Филипините, Виетнам или дори Япония. Във всеки случай, в Токио вече демонстрираха загрижеността си във връзка с отрицателните последици от спирането на действието на INF за ситуацията в региона. Разбира се, нещата могат и да се променят, особено ако САЩ решат активно да работят в тази посока.

Заключение

Напълно е възможно излизането на САЩ от INF да е един от онези инструменти, с чиято помощ през последните няколко години, Вашингтон се опитва да ангажира Москва в глобалното си противопоставяне с Пекин. Сред тях са както икономическите санкции, така и формирането по западните граници на Русия на пояс от враждебно настроени към нея "лимитрофни" държави (като напоследък са налице очевидни усилия в този пояс да бъде вкарана и България), които САЩ са склонни да пожертват при нужда. Впрочем, формирането на въпросния пояс цели постигането на друга важна задача, свързана с предотвратяването на евентуален стратегически съюз между Русия и Германия.

Както е известно, в навечерието на 55-та Международна конференция по сигурността в Мюнхен, провела се на 15-17 февруари 2019, бяха оповестени резултатите от редица изследвания на общественото мнение в ключови държави по света. Сред тях са публикуваното в "Таймс" британското изследване, според което "САЩ се оценяват от хората като по-голяма заплаха, отколкото Путин и Си Дзинпин", изследването на Pew Research Center, където като най-голяма глобална заплаха се определят не Русия и Китай, нито дори международният тероризъм, а климатичните промени, или пък проучването на германската Фондация "Фридрих Еберт".

Всички те сочат, че опитите за демонизация на Русия и обвиненията срещу нея са се провалили, както че в момента повечето хора смятат Съединените щати за по-голяма заплаха за глобалната сигурност, отколкото Москва. При това, така мислят не само в страните, смятани за традиционно проруски настроени, като Сърбия например, но и в Канада (46% от анкетираните смятат за най-голямата заплаха за сигурността САЩ, докато само 23% виждат в тази роля Русия), Мексико (64% - смятат САЩ за най-голямата заплаха, а само 30% - Русия) или Германия (50% посочват САЩ като най-голяма заплаха, докато 33% мислят, че тове е Русия).

Сред причините за това отношение е и изтеглянето на САЩ от Договора за ликвидиране на ракетите със среден и малък радиус (INF) и породените от това опасения за възможното базиране в Европа на американски ядрени ракети, под предлог "европейците да бъдат защитени от евентуални руски атаки". В тази връзка, в доклада на организаторите на тазгодишната Мюнхенска конференция се призовава Европа да създаде своя собствена отбрана, като истинската цел е да не се допусне тя да стане жертва на сегашната откровено антируска политика на Вашингтон. Впрочем, някои европейски страни вече опитват да се адаптират към новата ситуация в света и на континента, коригирайки политиката си. В тази връзка ще напомня, че през октомври 2018, непосредствено след срещата си с турския президент Ердоган в Будапеща, унгарският премиер Виктор Орбан подчерта, че "външната политика на страната следва постоянно да отделя специално внимание на Анкара, Москва и Берлин" (а не да се съобразява с позицията на Вашингтон).

 

* Българско геополитическо дружество