24
Сря, Юли
22 New Articles

Необходимата промяна в "македонската политика" на София

Актуално
Typography

Във връзка с твърденията на македонския премиер Заев, че Преспанският договор между страната му и Гърция дава индикации за съществуването на "македонски език", вицепремиерът Каракачанов заплаши Македония с блокада на членството й в Европейския съюз и НАТО. Според него: "В Скопие се самозабравят и не е лошо от време на време да ги вкарваш в пътя.

След подписване на договора с България през август 2017 Скопие възприема една тактика да хитрува и да натрапва съществуването на македонски език не само на своя територия, но и на територията на другите държави". Каракачанов смята, че тактиката на Скопие е да бави нещата и времето тече, без македонските власти да предприемат абсолютно нищо, коригирайки своята пропаганда: "Македония фалшифицира историята и натрапва някакъв език, не само на тяхна територия, но и на наша" - посочва той.

В отговор на критиките на българския вицепремиер, Заев многозначително напомни, че "с България вече е постигнат Договор за приятелство" и изрази очакване европейските ценности да бъдат приети от всички: "Мое право е да съм македонец и да говоря македонски език. Това е европейска ценност и очаквам европейските ценности да бъдат приети от всички така, както аз подадох ръка и приех, че имаме обща история".

Каракачанов обаче, отново го контрира, подчертавайки: „европейска ценност е да не крадеш историята на съседите си”.

В това отношение българския вицепремиер беше подкрепен и от бившия ректор на Софийския университет проф. Иван Илчев, член на комисията, която разглежда общата история на двете държави. Според проф. Илчев, един от принципите на добросъседство е да не се посяга към чужда история. В тази връзка, той напомни, че „в Македония се насаждат упорито антибългарски настроения вече повече от 100 години“, добавяйки, че  "през 1945 в Македония на практика създават нов македонския правопис и нов език, който да бъде максимално отдалечен от българския, т.е. той е изкуствено създаден просто с цел да се отдалечи от българския език.

Истината е, че в течение на първата година след подписването на Договора за приятелство, добросъседство и сътрудничество между Република България и Република Македония, почти никой у нас не се опита да направи трезва оценка, как се развиват нещата в западната ни съседка и дали между двете ни страни действително се очертава някакво реално сближаване. Сред малкото изключения в това отношение беше негативният коментар на евродепутата от ВМРО Ангел Джамбазки по повод първото изявление на македонския премиер Заев в Европейския парламент, през септември 2018. Причина беше, че според Джамбазки, в него Заев е приписал основната заслуга за преодоляване на досегашната изолация на Македония на Гърция, а не на България.

След като в резултат от Преспанското споразумение, Скопие беше принудено да се откаже от конституционното име на страната, големият въпрос е, какви алтернативи има пред него оттук нататък. Макар в София да смятат, че македонците са част от българския народ, засега не виждаме ясна визия относно "македонската политика" на страната ни в кратосрочен и средносрочен период. Впрочем, двамата други православни съседи на Македония - Гърция (отчасти) и Сърбия, също се дистанцират от нея или поне от управляващите там. В резултат от всичко това, като единствена реална перспектива пред (Северна) Македония се очертава постепенната и албанизация и ислямизация. При това не по "българския модел", а чрез пълзящата федерализация на страната. Както е извество, албанците вече разполагат с гарантирано представителство във всички държавни органи, а от януари 2018 албанският е втори официален език в Македония. Тоест, нищо чудно, само след няколко години, вместо приятелска и населена предимно с етнически българи съседна държава, България да получи за съсед "Велика Албания".

Неслучайно някои политически анализатори от региона смятат, че с подписването на Преспанското споразумение, Македония на практика е предадена в ръцете на "американските играчи на Балканите" - т.е. на албанците. Според тях, това е било премислен ход, с който Вашингтон за пореден път е наградил най-верния си съюзник в региона, съумявайки паралелно с това да тушира и конфликта между Гърция и Македония. Благодарение на тази стъпка САЩ са укрепили позициите си на Балканите, при това до голяма степен за сметка на влиянието на Германия в него. Освен това, американските действия в Македония са своеобразен отговор и на руско-турския проект за изграждането на газопровода "Турски поток", както и на китайските опити за икономическо проникване в Европа през Западните Балкани.

Впрочем, ако в София бяха обърнали по-голямо внимание на появилия се през ноември 2017 доклад на Атлантическия съвет, озаглавен "Напред Балкани: новата стратегия на САЩ за региона", едва ли щяха да разчитат толкова на договора за приятелство с Македония. Както е известно, Съветът се смята за основния мозъчен център на НАТО, който оказва голямо влияние върху формулирането на неговата идеология и стратегия, както впрочем и върху стратегията на самите Съединени щати. В него, освен всичко друго, се посочва, че САЩ следва да се опитат да постигнат "историческо помирение" със Сърбия. Според доклада, Белград може и трябва да стане близък партньор и съюзник на Америка в региона, но това може да се случи само, ако Сърбия бъде "откъсната" от Русия. Освен това се препоръчва на Вашингтон да възстанови имиджа си на "сериозен и честен посредник", като американската дипломация положи допълнителни усилия за да подготви Атина и Скопие за бъдещ алианс (както помежду им, така и със САЩ). Накрая, Съединените щати трябва да обединят усилията си с ЕС за да подкрепят и ускорят преговорите между Белград и Прищина и да съдействат за по-бързото им успешно приключване.

Видно е, че през изминалата вече повече от година от появата на въпросния доклад, събитията в Западните Балкани се развиват в рамките на очертания в него сценарий. Лошото е, че в доклада на практика се говори за формиране на "проамериканска ос" между Гърция и Македония, както и за "помирение" със Сърбия, но нищо не се споменава за законните интереси на България в региона. Истината е, че с договора от Преспа бяха удовлетворени повечето гръцки претенции към Скопие, особени онези, свързани с т.нар. Антична Македония, докато (както окончателно стана ясно през последните седмици) договорът за приятелство с България, не решава нито въпроса за "македонския език", нито за "общата история", нито дори гарантира решителното пресичане на антибългарските прояви от страна на македонските власти (въпреки че днес в Скопие управлява "демократично" правителство, за разлика от предишното - обявено за "авторитарно").

През последните над сто години България е жертвала прекалено много за Македония - включително излаза си на Бяло море и стратегическите територии в Източна Тракия, признати за част от българската държава с Лондонския мирен договор от 1913. Както е известно, според този договор, границата между България и Турция е трябвало да минава по линията Енос-Мидия, т.е. не много далеч от днешните индустриални предградия на Истанбул.

Сега пък сме на път да изтървем уникалния шанс да поправим поне частично грешките от миналото, при това без да ни се налага отново да воюваме за Македония. За да го постигнем обаче, се налага много сериозно да преразгледаме сегашната си "македонска политика". Просто, защото резултатите от нея силно се разминават със собствените ни очаквания. Само един пример: въпреки наличието на почти 200 хиляди македонци с български паспорти, това не се отразява нито на резултатите от изборите в тази страна, да не говорим пък за някаква сериозна промяна в политиката на нейното ръководство по отношение на България. Което, разбира се, не означава, че за това е виновна единствено Агенцията за българите в чужбина и тя трябва да се закрие, както предлагат някои. Всъщност, това би била поредната погрешна стъпка от страна на София.

Очевидно е необходима радикална промяна в самата концепция за отношенията ни със Скопие, като занапред започнем да залагаме не само на своята "мека сила" (т.е. на културното проникване в Македония и възстановяване на историческата истина за създаването на македонската държава и изкуствения характер на "македонската нация"), но и на "твърдата сила" (т.е. на икономическото влияние, както и на правото ни на вето при приемането на Македония в НАТО и ЕС). Както е известно, американският стратег Джоузеф Най, определя комбинацията в приложението на двете стратегии като използване на „интелигентна (умна) сила” (smart power). Именно от такава "умна сила" се нуждае днес и "македонската политика" на България.

 

* Център за мониторинг и превенция на конфликтите